Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amarse con los ojos abiertos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
eternities (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хорхе Букай, Силвия Салинас. Да се обичаме с отворени очи

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Редактор: Ева Тофтисова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978–954–26–0885–1

История

  1. — Добавяне

Глава 10.

Събуди се с лепкав вкус в устата и натежала глава.

— Възрастен съм вече за алкохол — каза си иронично.

Беше почивен ден и можеше да прави каквото си поиска.

След третата чаша кафе реши да разтвори пакетче плодови соли в половин чаша газирана вода; харесваше му как водата кипва в гъста пяна, когато върху нея се посипеше белият прах.

Изпи го на един дъх и шумно се оригна. Винаги бе изпитвал слабост към социално порицаваните звуци, които насаме звучаха още по-гръмко и сякаш го връщаха някак цинично към спонтанността, лишена от чувство за вина.

„Звучно маркиране на територията ми“ — помисли си той.

Неговата територия, неговият дом, неговият компютър, неговите мисли, неговите чувства. Лаура, Лаура, Лаура…

Как беше възможно да се влюби в някого, когото не познаваше?

Лаура…

Имаше ли нещо между Фреди и нея? Били са заедно в Кливланд…

Лаура…

Роберто помнеше атмосферата на конференциите по маркетинг — навсякъде прехвърчаха искри. Тези по психология сигурно не бяха по-различни.

Лаура.

Въпреки че мнението му за психолозите не беше много високо в това отношение (както и в други), отдавна знаеше, че славата им на „хора без задръжки“ несъмнено се дължеше на въображението на хората, които се подлагаха на психоанализа в цял свят.

Лаура.

Отново не можеше да избие от главата си мисълта за Лаура. Отново не искаше да избие от главата си мисълта за Лаура.

Включи компютъра и започна да търси файловете, в които бе запазил писмата от Лаура. Искаше пак да прочете онова, в което преди известно време му беше писала за влюбването. След миг го намери и отбеляза някои фрази в бележника си.

„Влюбването ни кара да усещаме радост при мисълта за съществуването на другия, да изпитаме рядкото усещане за пълнота.“

„Когато човек е влюбен, той всъщност не вижда другия в неговата цялост; другият функционира като екран, на който влюбеният проектира идеализираните от него черти.“

„Другият е просто сбор от най-положителните страни на страстно влюбения, проектирани върху партньора.“

„В началото влюбването е връзка със самите нас, макар че избираме определен човек, за да проектираме това, което чувстваме.“

Сигурно беше истина…

И какво от това? Трябва ли да се лишим от прекрасното усещане, че сме влюбени, само защото то ще приключи сравнително скоро? Трябва ли да отхвърлим страстта и да я заменим с благоразумния (а защо не и абсурден) интелектуален анализ на психолозите по света?

Във всеки случай той бе на диаметрално противоположното мнение: мимолетността на влюбването е сериозна причина да му се наслаждаваме колкото се може повече.

Лаура…

Какво ли правеше?

Работеше ли в почивния ден?

Може би имаше спешен сеанс с пациент?

Дали събираше материали за книгата?

Или тичаше покрай реката?

Или пишеше писмо за него?

За него?

Спомни си, че писмата на Лаура не бяха за него… Бяха за Фреди. При тази мисъл го обзе безпокойство.

Отвори електронната си поща.

Здравейте, rofrago. Имате четири (4) нови съобщения.

[email protected]. Относно: приемане на рекламно предложение.

Браво!

[email protected]. Относно: чакам новини.

Трябваше да се заеме още днес.

[email protected]. Относно: отговор на искането ви.

Отвори третото:

„Уважаеми г-н Даей,

Съжаляваме за закъснението, с което ви изпращаме този отговор. Както знаете, съветът е зает с разглеждането на стотици случаи и всяка преписка се обсъжда и решава по строго определен ред на получаване.

Радваме се да ви съобщим, че решихме да придвижим молбата ви и очакваме вашето потвърждение, за да изберем необходимите начини за конкретното й изпълнение.

С уважение:

Д-р Нестор Фариас

Президент“

Значи това е презимето му — Даей…

Роберто остана дълго време загледан в екрана. После вдигна поглед към отражението си в огледалото, окачено на страничната стена. На лицето му се бе изписало изражение на палав хлапак. Усмихна се и очите му заблестяха лукаво.

Натисна бутона „Отговор до подателя“.

„Господин д-р Фариас,

След дълго очакване и настояване получих закъснялото потвърждение за приемането на молбата ми.

Смятам, че не греша, като твърдя, че светът, в който живеем, не може да продължи да търпи анахроничната бюрокрация на съветите, бавещи важните решения.

Вярвам, че е мое морално задължение да изразя възмущението си и да остана верен на принципите си. Затова бих искал да ви уведомя, че отхвърлям известието ви и оттеглям молбата си, която подадох преди време.

Надявам се това мое решение да послужи като предупредителен сигнал към институцията, която ръководите.

Д-р Алфредо Даей“

Натисна „Изпращане“ и после изтри полученото съобщение от Фариас. Никой никога нямаше да разбере за станалото.

Когато стигна до четвъртото съобщение и видя, че е от Лаура, не можа да реши дали се радва на самото писмо или на порочното удоволствие от извършената злина.

„Скъпи Фреди,

Имаш право да се съмняваш в способността на хората да обичат, въпреки че аз винаги я свързвам с известна несигурност, а оттам — нуждата от увереност, сигурност и контрол.

За съжаление, когато стигнем до този етап, нямаме друг изход, освен да се впуснем в борбата за власт и в ревността.

От своя страна, аз съм все по-убедена, че проблемите с контрола се дължат почти единствено на неспособността да обичаме.

Хората мислят, че обичат, но в действителност са се вкопчили в нуждата си да притежават другия. Сякаш казват: «Обичам те, докато си до мен, но ако си отидеш, сигурно ще те намразя».

Това не може да е любов.

Любовта преминава през възможността да мислим за това, от което се нуждае другият, да сме доволни, ако другият е добре, като всичко това въобще не зависи от неговото присъствие.

Една пациентка сподели, че не понася съпругът й да се среща с приятелите си и че ако той наистина я обича, трябва да избере да излиза винаги с нея. Няма нищо по-абсурдно от това.

Смятам, че ако тя наистина обичаше мъжа си, щеше да се радва от мисълта, че излизането с приятели му доставя удоволствие.

Опитах се да й покажа, че това, което изпитва, е по-скоро необходимост да притежава другия, отколкото любов, и тя се обиди.

В нашата култура съществува известно объркване по този въпрос. Не е прието да обичаме много партньора си и същевременно да се радваме на срещите с други хора.

Винаги се тръгва от погрешната идея, че подходящият човек може и трябва да ми даде всичко, от което се нуждая.

В групите за обучение на терапевти на двойки, които ръководя, изследваме тази тема и се опитваме да предвидим какво ще стане с връзките в бъдеще. Едно от предположенията ни е, че връзката като такава ще претърпи развитие. Виждаме, че начинът, по който двойката е поставена днес, не функционира.

Приятелят ми Норберто казваше, че е сигурен как в бъдеще ще става все по-приемливо да имаме интимни връзки с няколко души. В крайна сметка ще приемем очевидното: че наистина можем да обичаме няколко души едновременно, макар връзката ни с тях да се осъществява по различни начини.

Ние, терапевтите, знаем как се проявяват влюбените при така наречените моногамни връзки днес. Вероятно читателите ни ще се ужасят, като прочетат това, но въпросът не е да решим дали е добро или лошо. Само описвам това, което виждам, което се случва в действителност, независимо от онова, което искаме да се случва.

Защо не започнем да променяме мисленето и да утвърждаваме това, което се случва, вместо да се опитваме да крепим невъзможни връзки?

Защо не работим върху патологичната си необходимост да притежаваме, вместо да създаваме сложни методи за контрол върху партньора?

Защо не излекуваме нездравата си ревност, вместо да преследваме другия с извинението колко много ще страдаме, ако го загубим?

Мисля, че говоря от името на двама ни, когато казвам, че ревността винаги (ВИНАГИ!) е невротичен симптом, проява на най-тъмните ни страни.

Да ревнувам — означава да поддържам вярата, че моят възлюбен дава на друг човек това, което само аз имам право да получавам от него. Или както казва Амброуз Биърс в своята книга «Речникът на дявола»[1]: «Да ревнуваш — означава да се страхуваш да загубиш някого, когото — ако загубиш заради това, поради което си се страхувал да го загубиш — не си е заслужавало труда да запазиш».

Трябва да полагам повече усилия, за да получа връзката, която желая да имам с любимия човек, вместо да цензурирам и контролирам останалите му връзки.

Освен това, важно е да се науча да давам свобода на другия. Убежденията ми налагат да се боря срещу тези, които съветват да се вкопчваме във връзката. Връзките продължават толкова време, колкото трябва да продължат, тоест, докато предполагат развитие и за двамата — понякога няколко седмици, друг път цял живот.

Да бъдем винаги готови да оставим другия да си тръгне е единствената възможност да поддържаме вечно обновяваща се връзка.

Колко пъти оставяхме проекта за книгата? И ето, сега го осъществяваме… Сега сме все по-близо до публикуването й.

Лаура“

Ревност!

Точно така, ревнуваше. Ревнуваше от Фреди, от Карлос, от пациентите на Лаура, от децата й, от всички.

Ревнуваше. Каква глупост!

Да, глупост, невроза или болест. Ревнуваше.

Роберто си каза, че този път нямаше да се съгласи с Лаура. Какви бяха тези абсурдни идеи за отворената връзка? Поради каква причина трябваше да приеме правото на оня идиот да има връзка с Лаура?

Не беше справедливо Алфредо да продължава да получава похвалите и писмата, които не заслужаваше. В крайна сметка, ако не беше Роберто, Лаура отдавна щеше да е изоставила проекта.

Трябваше да направи нещо по въпроса. Но какво?

И ако…?

Защо не?

Роберто кликна върху бутона за отговор.

„Скъпа Лау,

Много ми хареса писмото ти за ревността. Смятам да помисля малко върху някои неща и ще ти ги изпратя, когато мога.

Заминавам за Уругвай, а след това ми предстоят още няколко пътувания. Тъй като не искам да губя контакт с теб и писмата ти, моля те отсега нататък да ми пишеш на следния адрес: [email protected], защото ми е по-лесно да го проверявам от лаптопа си.

Целувам те.

Фреди

Натисна «Изпращане» и се облегна на стола си.

— Шах и мат — каза си Роберто.

В сряда вечерта пристигна първото писмо до [email protected]. Беше от Фреди.

«Здравей, Лаура,

За да пробвам новия ти електронен адрес, избрах тази статия, която написа Хулия. Спомняш ли си, че ти говорих за нея? Тя живее и работи в Испания, по-конкретно в Гранада, столица на тангото в „майката родина“[2].

В Андалусия Хулия и съпругът й — и двамата аржентинци, за първи път се влюбили в тангото. От тази любов се родил този текст. Прочети го бавничко и ако можеш, под звуците на някое танго…

Да танцуваме танго, любов моя

Решението беше взето: щях да се науча да танцувам танго. Нещо повече, трябваше да се науча да танцувам танго. Този път наистина щях да вложа всички усилия, които бях пропиляла през годините на безплодни опити (от първите несигурни стъпки с баща ми до онези мимолетни, но изпълнени с напразна надежда експерименти, предприети с всеотдайните „доброволци“, които срещнах по пътя си). И тъй като този път наистина бях готова да стигна до края, първото нещо, което трябваше да направя, беше да ходя на уроци, както му е редът (тоест, с учител и така нататък). И ето ме: изпълнена с добра воля, качена на обувки с високи токчета и в тясна пола според изискванията, с най-хубавата си усмивка — стоях в залата за танци, която толкова възторжено ми бяха препоръчвали приятелките ми.

Но, разбира се, тъй като абсолютното щастие не съществува и съвършенството е недостижимо… Както винаги… Нещо липсваше. Погледнах веднъж, после пак и колкото и да търсих, отново се сблъсках с вечната действителност — имаше само четирима мъже за двайсет и пет жени.

Въпреки това, не бях склонна да претърпя ново поражение. И се втурнах към дансинга, готова да изтръгна от останалите двайсет и четири жени някоя от четирите желани плячки. Но въпреки волята ми и най-хубавата ми усмивка, за цял час успях да уловя само един кавалер, при това за не повече от пет минути. С това темпо можеха да минат две години, без да науча дори една фигура (ако преди това на дансинга не се появяха нови конкурентки). Тогава именно ми просветна и видях всичко много по-ясно: съпругът ми все ставаше за нещо!

След като пуснах в ход най-добрите си и изкусни прийоми за „манипулационно съблазняване“, успях да го замъкна на урок. Най-хубавото и най-невероятното беше, че… му хареса!

Първи урок

— Първото нещо от тангото, което ще научим, е прегръдката — каза учителят ни — Хулио Мартинес.

Помислих си, че това не е толкова трудно, защото прегръдките са нещо нормално, което всички правим съвсем спонтанно. Как да кажа… Става дума за естествено действие, без предварителна подготовка. Ала не.

Излезе, че зад прегръдката в тангото се крие нещо доста по-сложно.

— При тангото телата трябва да осъществят един затворен кръг от противоположни движения под напрежение. Ръката трябва да бъде стабилна, но да не оказва натиск. Краката се докосват, но не се притискат и не си пречат при движение. Имайте предвид, че при този танц равновесието не е индивидуално, а се намира в центъра между двамата, и ако не се разбирате, губите стабилност. Трябва да се научите да комуникирате, за да можете да се наслаждавате заедно на танца.

Тогава съпругът ми ме пое в ръцете си, със събрани крака, като ме придържаше с едната си ръка за кръста и държеше другата вдигната и стабилна, за да ми служи за опора. Дотук всичко беше добре… На теория. Защото ръката му на кръста ми ме караше да се повдигам във въздуха, събраните му крака не ми позволяваха да се движа, а стабилната му ръка… Беше толкова стабилна, че притискаше пръстите ми като в клещи.

— Ръката ти трябва да оказва противодействие, в противен случай ще имаш чувството, че само те подмятат насам-натам. Не е възможно човек да танцува с крем карамел — дори и той да има формата на жена.

Беше ме нарекъл „крем карамел с формата на жена“. Точно това каза… И тогава часът свърши.

Втори урок

— Днес ще научим основната стъпка, която е съставена от осем такта. Виждате ли? Едно, две, три, четири, пет… На петия такт жената пренася тежестта на тялото си върху десния крак и тогава, със същия крак, но като прехвърли тежестта, тя тръгва назад и продължаваме: шест, седем и осем… Разбрахте ли?

Казахме „да“ (но доста колебливо) и започнахме да танцуваме: едно, две, три, четири, пет… Едно, две, три, четири, пет… Едно, две, три, четири, пет… Нищо! Не се получаваше. Съпругът ми настояваше да направя шестата стъпка с левия крак, но отказваше да разбере, че той беше кръстосан отпред.

— Ще ме събориш!

— Не, ти си виновна, че не отстъпваш.

— Как искаш да отстъпя, след като кракът ми е във въздуха!

— Ами другите го правят…

— Другите жени го правят, защото другите мъже го изпълняват добре.

Учителят се приближи и се обърна към него: „Трябва да се съобразиш с това къде е тежестта на тялото й. Ако не го направиш, тя не може да се помръдне. Гледай: едно, две, три, четири, пет, шест, седем и осем. Видя ли?“.

Колко хубаво беше да танцувам с човек, който ме разбираше! Признавам, че с мъжа си се чувствах безсилна. Обвиняваше мен за ограниченията си и не искаше да приеме, че бе напълно невъзможно да го следвам.

Трети урок

— Днес ще усъвършенстваме различните части на основната стъпка. На осем имаме два такта: единия за влизане, другия за излизане, както при мъжа, така и при жената. Движенията се правят около партньора. Мъжът може да избере дали да даде простор на жената, или да последва движенията й…

Най-после беше дошло това, което очаквах: онези толкова красиви, толкова елегантни, толкова чувствени завъртания… Излизам, влизам, излизам… Какво става? Изведнъж и двамата се мъчим да не паднем, на четири метра един от друг и на километри разстояние от мечтаната елегантност и чувственост…

— Какво правите? — Хулио се бе озовал светкавично до нас. — Искаме да танцуваме танго, а вие демонстрирате сумо борба. Ела — обърна се той към мъжа ми. — Сега аз ще заема мястото на партньорката ти и ще ти покажа какво да правиш. Виждаш ли? Ако не ми дадеш достатъчно пространство, аз така или иначе ще си го взема, дори това да означава да се отдалеча…

Четвърти урок

Въпреки че вече горе-долу можем да се движим заедно, все още ни е много трудно да бъдем в синхрон. След като отработихме паузата, успяхме да потанцуваме за малко, без да спираме, но след няколко трудно синхронизирани стъпки отново се препъвам в краката му (а може би той се препъва, вече не знам). Както и да е, съпругът ми ме обвинява, че не слушам какво ми говори, че танцувам сама. Аз му повтарям, че не знам какво иска да направя… Но, изглежда, и той не ме разбира…

Хулио отново се приближава до нас, за да говори с мъжа ми. Нима няма други двойки в залата, които танцуват зле?

— Ако искаш да й кажеш нещо, първо трябва да установиш контакт, да привлечеш вниманието й. В противен случай я обсебваш, изненадваш я и при тази несигурност тя няма да те разбере. Да отнесем това до танца. Виж! Първо търсиш крака й, спираш я и после правиш движението. Ако преди това не установиш контакт, тя трудно ще отгатне какво искаш да й внушиш. Също както когато искаш да говориш с нея — първо я повикваш и едва когато видиш, че тя те слуша, говориш. Иначе рано или късно ще се наложи да крещиш. Тук е същото. А ти — каза той, обръщайки се към мен, — имай предвид, че когато те повика, трябва да спреш и да го слушаш. Ако ли не, той ще ти крещи, за да те накара да го чуеш. Ако вместо това танцувате, ще те настъпи. Нека ви покажа. Приближавам крака си до нейния, тя спира, за да слуша. Правя движението и чакам да ми отговори. Не забравяйте: като танцувате, вие разговаряте, никога не се налагате. Единият говори, а другият, след като го чуе, отговаря. Внимание: само след като го чуе. Защото в тангото, както и в живота, ако не си направя труда да слушам, ще предположа, че знам какво ще ми кажат, и никога няма да отговоря на другия. Така истинският диалог изчезва и се превръща в монолог. Точно това правите вие, а така не се танцува танго, защото то е танц на двойката, при който всеки един импровизира според движението на другия.

Пети урок

Днес нямам желание да ходя на урок. Всъщност нямам желание да ходя никъде. Не разбирам какво става, но чувствам, че връзката ни се разпада. От известно време спорим за всичко и няма начин да разговаряме за това, което става. Безброй са взаимните упреци, които пречат на диалога. Сякаш говорим на различни езици и някакво болезнено разстояние, смесица от озлобление и равнодушие, се забива между нас.

Не знам как, нито кога се появи това мълчание, но расте все повече и изглежда невъзможно да се надмогне. Никога не съм мислила, че след толкова дълго време на съпричастност и близост ще дойде момент, в който, макар и заедно, не ще можем да се срещнем.

По-добре да се преоблека и да отида на урок, защото нищо не печеля, като мисля постоянно за това, а ако останем вкъщи, разстоянието между нас става непоносимо.

— Днес няма да учим нова стъпка. Смятам, че е важно да знаете какво правите. Ако не разбирате какво означава да танцувате танго, ако не разберете смисъла му, можете да правите стъпките, но никога няма да танцувате танго. Тангото е танц на двойката, обединена в прегръдка, която означава подкрепа, а не натиск. Да прегърнеш — означава да дадеш с отворени ръце, и този, който дава с отворени ръце, получава с цялото тяло. Така свързани, двамата танцьори се плъзгат в пространството, но това не е обикновено пространство. Тъкмо обратното, това е създаденото от двамата пространство. Както казват Глория и Родолфо Динсел[3]: „Тангото отрича математиката, защото едно плюс едно не прави две, а едно, тоест двойката, или три, тоест той, тя и третият елемент (създаденото пространство)“. Едно или три, но никога две!…

Тангото е истински физически и любовен диалог, при който двамата владеят самоопределението и при който има също така моменти на мълчание. Мълчание, което задължително е част от диалога, което го обогатява, ако щете, но никога не го отрича. Този диалог се направлява от двамата, защото, макар и единият да поеме инициативата за първото движение, следващата стъпка зависи от отговора, от неговата скорост, амплитуда и посока. Ето защо трябва да се научим да изживяваме грешката като възможност за обогатяване…

Ако това не беше така, тангото нямаше да съществува. Не трябва да се ядосвате заради един пропуск: търсете контакта с другия и се опитайте да творите заедно. Накрая ще кажа, че тангото е и начин за самопознание, защото така, както при връзките в живота ни — било като приятел, любим или баща, — опознавам съответните си качества чрез другия, в тангото мога да бъда закрилник или закрилян, доминиран или доминиращ. Мога да бъда безкрайно нежен, необуздан или може би смесица от всичко това. И партньорът ми е там, за да ми го покаже. Всичко това не е лесно, но само когато го разберете, ще можете да танцувате, и то всеки ден по различен начин: понякога необуздано, друг път нежно, понякога в самозабрава. Но едно е сигурно: че няма да прекъснете танца.

Докато се връщахме пеша вкъщи, не спирах да мисля за казаното от Хулио. Сякаш фразите бяха придобили физическа форма и танцуваха в съзнанието ми, изпълваха го, подреждаха се, придобиваха хармония и смисъл: „Прегръдката означава подкрепа, а не натиск… Приемете грешката като възможност… Ако не му дам пространство, той ще си го вземе… Партньорът ми е там, за да ми покаже какъв съм… Срещата е диалог, не налагане; диалогът означава да слушаме другия, не да предполагаме; прегръдката означава да дадем пространство, не да впримчим партньора; тангото означава диалог, диалог, диалог…“

Днес препрочитам тези стари бележки. Намерих ги в чекмеджето на един скрин, останал в сутерена след преместването. Минало е толкова време! Десет години? Да, мисля, че толкова. По онова време току-що бяхме навършили две години от брака си, а сега сме женени от дванайсет. Кризата отшумя и наистина трябваше да се научим да живеем заедно, така както се научихме да танцуваме танго.

Докато чета, слушам музика, а мъжът ми привършва работата си в градината. Между другото, вече е приключил. Виждам го да влиза.

Отнякъде се носи мелодията на Дансарин[4].

— Какво правиш? — питам го аз.

— Мисля колко много искам да те прегърна… Да потанцуваме ли танго, любов моя?

Хулия Атанасопуло Гарсия

Не ти ли се струва истинско бижу?

Мисля, че казва горе-долу същото като нас, но вместо да го свърже с двойката, го свързва с танца. На мен много ми хареса.

Да го включим ли в книгата?

Целувки.

Фреди»

Роберто бе възхитен от идеята и дори успя да се абстрахира от факта, че текстът идваше от Фреди. Повдигна курсора до командата за редактиране и натисна опцията «Избери всичко». После го копира на нов файл и изтри последната част от писмото. Вместо поздравите от Фреди, Роберто написа:

«Не ти ли се струва истинско бижу?»

Докато го четях, си мислех, че говори за теб и за мен. Почувствах, че описва нашата среща и че вместо да го свърже с отношенията между двама възрастни, които се познават и обичат, го е написала за танца. Много ми харесва. Ние също се научихме да танцуваме заедно по време на дългия танц, какъвто се оказа написването на тази книга. Според мен ние също трябваше да се научим как да се прегръщаме, да се сдържаме, да не се блъскаме, да не се настъпваме… Ние също можем да продължим да се учим да танцуваме заедно. Ще танцуваш ли с мен това танго?

Пращам ти целувка и една истинска аржентинска прегръдка.

Фреди“

Провери написаното и го копира в съобщението, което озаглави „Танго“ и изпрати до [email protected] от [email protected].

Отговорът на Лаура пристигна вечерта на следващия ден и го накара да изтръпне.

Трябваше да бъде по-внимателен, защото писмото започваше с думите:

„Фреди,

Какво означава това «да пробвам новия ти електронен адрес»? Моят нов адрес? Не аз се преместих, а ти! Сигурно си искал да кажеш: «да пробвам новия си електронен адрес, избрах…» Май от толкова пътувания вече не знаеш дали заминаваш, или оставаш, дали си тук, или те няма, дали си ти, или е друг.

Все пак объркването ти доста ме развесели; питах се какво биха казали пациентите ти, ако разберат, че не знаеш дори къде се намираш.“

Непременно трябваше да чете по-внимателно писмата, ако искаше да продължи да играе ролята на администратор на пощата.

Писмото продължаваше:

„Идеята на приятелката ти Хулия ми се струва фантастична. Невероятно е как се вписва не само в нашите отношения, но и във всичко, в което вярваме и върху което работим.

След като прочетох текста за тангото, потърсих папката, в която пазя някои бележки от времето, когато подготвяхме лекцията в Кливланд, и намерих нашата «Работна програма, насочена към хора, затрудняващи се да поддържат връзка». Помниш ли я?

1. Да развиваме способността си да обичаме.

2. Да се откажем от очакването за съвършенство.

3. Да намерим равновесие между отдаване и лично пространство.

4. Да развиваме интуицията си и да я следваме, както и да следваме понякога интуицията на партньора.

5. Да работим върху трудностите, свързани с даването и получаването, от позицията на нашите истински потребности.

6. Да даваме предимство на посланията на тялото и на ситуациите, носещи радост, пред представата за това как е «правилно» да постъпваме.

7. Да подходим откровено към въпроса доколко сме готови да дадем това, което имаме, макар и да ни е трудно, а не само онова, което ни е в повече; да намираме пространство и време за връзката, да престанем да бъдем абсолютен център на вселената.

Виждаш ли? Същото е. Силно съм впечатлена и съм много щастлива.

Обичам те много. Целувки на Хулия, когато й пишеш.

Лаура“

Роберто копира писмото и махна първата част от текста. Преди да го препрати, изтри „Обичам те много“ от последното изречение, както и „много щастлива“; беше решил, че някои думи на Лаура ще запази само за себе си.

През цялата нощ и голяма част от следващия ден размишляваше върху ролята, която му отреждаше тази нова ситуация. Каза си, че за целите на връзката между Лаура и Фреди тази междинна пощенска кутия функционира като божество с безкрайна власт. По своя прищявка Trebor можеше да променя, да добавя, да премахва, да създава и да изкривява информацията, която двамата получаваха, и по някакъв начин да манипулира отговори, мисли и действия, без те да се досетят.

Независимо какво можеше да си помисли някой, намерението му не беше да навреди. Имаше предвид Фреди, защото лошата шега с Фариас бе достатъчно злонамерена, за да канализира целия му гняв (всъщност вече малко се разкайваше). Що се отнасяше до Лаура, единственото му желание беше да не загуби контакт с нея.

Чисто и просто Trebor представляваше единственият сигурен начин да поддържа връзката си с Лаура.

Бележки

[1] Биърс, Амброуз, «Речникът на дявола», С.: Фама, 2004

[2] Име, дадено на Испания от испаноговорещите жители на Централна и Южна Америка. — Б.р.

[3] Аржентински хореографи, разработили едноименния модел за преподаване на танго. — Б.р.

[4] Danzarin — популярно аржентинско танго — Б.р.