Джоана Линдзи
Съвършен годеник (50)

Глава петдесета

Тази вечер щеше да има празнична вечеря, тъй като корабът не бе претърпял толкова щети, колкото се бяха опасявали, че ще понесе. Когато Габриел дойде, за да придружи Джулия до капитанската каюта, спомена, че една от по-малките мачти се бе напукала, но до сутринта нямаше как да знаят дали щеше да им се наложи да се върнат в Англия за поправки или корабният дърводелец щеше да се справи с повредата. Разказа й и за други бури, които бе преживяла, никоя от които не била толкова силна като тази, въпреки че всички били опасни в някаква степен.

Всъщност Джулия се надяваше, че няма да им се наложи да се връщат в Англия. Страхуваше се, че това ще събуди демоните на Ричард, а тя предпочиташе доброто му настроение и искаше повече време, за да разбере напълно какво означаваше то. Нямаше да размишлява повече, но смяташе да каже на Ричард как се чувства, преди да пристигнат. Трябваше да направи поне това. Дължеше на себе си и на него един опит да разбере дали съществува някакъв начин да разрешат различията в начина си на живот и да останат женени.

Настроението й се подобри, дори се смееше с новата си приятелка, когато влезе в каютата на Дрю. Ричард бе там… и й се усмихваше! Не можа да устои и му отвърна. Никога не бе способна да устои на усмивките му. Все още не можеше да преодолее тази промяна в него. Тогава осъзна, че и тя самата не бе в особено добро разположение на духа, откакто се бяха оженили, заради всичките й съмнения. Дали той не бе реагирал на това през цялото време? А току-що я бе видял да се смее…

Той се изправи, за да й помогне да се настани. Тя не се поколеба да се присъедини до него, въпреки че имаше и други свободни столове около масата.

След като и двамата седнаха, той се наведе леко към нея и попита:

— Устоя ли на бурята?

— Да.

— Някакви синини?

— Никакви.

— Може би трябва да направя щателен преглед, за да се уверя.

Каза го с такава дяволита усмивка! Мили Боже, нима се закачаше с нея? Харесваше й, когато бе такъв — със смях в очите. Вечерта продължи, а събеседниците й започнаха да я омайват с описания на Карибите. Леки бризове през цялата година, топли, кристалночисти води, в които да плуваш, великолепни залези, екзотични плодове, които вероятно никога не бе вкусвала преди. Техните разкази звучаха толкова прекрасно и тя осъзна, че вероятно ще й хареса да живее там…, ако нямаше тази дълбока връзка с Англия.

Всички сякаш се опитваха да я убедят да даде шанс на техните острови да й се харесат, а Ричард не се намесваше. Той отново бе себе си — онзи весел, закачлив млад мъж, около който бе толкова забавно да бъдеш. Стига да не споменаваше какво щеше да се случи в края на пътуването, дали настроението му щеше да се задържи такова дотогава? Това означаваше ли, че ще забрави за плановете им за развод засега? Или бе просто доволен, че ще сложат край на брака си миролюбиво?

Но тя не можеше да пренебрегне факта, че в предишните им разговори той й бе създал доста по-различно впечатление за новия му дом. Като го погледна с любопитство, го попита:

— Защо не ми каза всичко това, вместо да се опитваш да ме накараш да мисля, че ще увехна в такава непоносима жега?

— Защото не мислех, че ще останеш достатъчно дълго, за да се приспособиш към тропическия климат. Кажи й, Габи.

— В началото може да ти се стори доста горещо — призна Габриел. — Но като привикнеш, тропическите бризове ще са достатъчни да те разхладят, а и всяка къща може лесно да бъде проектирана така, че да се възползва от тях. Трябва да вземеш предвид и че никога няма да ти се наложи да се навличаш, за да се спасиш от студа, повече никакви горещи тухли за краката в леглото, няма ги и мрачните тъмни краски на зимата, когато пейзажа увяхва. Само си представи да виждаш дървета, чиито листа никога не падат, цветя, които цъфтят през цялата година. Има само няколко дни през годината, когато мога да се оплача, че пасатите спират да духат и става прекалено задушно, но това е малка цена за красивата и богата растителност, без значение кой месец е.

Дрю, който бе търгувал в Карибите години наред, спомена за икономическите аспекти на региона, продукти, които бяха уникални за тропиците — плодове, ром, захарна тръстика, тютюн, и тогава очите на Джулия наистина засияха от вълнение. Сега, когато баща й се бе възстановил и управляваше семейния бизнес в Англия, виждаше необятни възможности за тях в Карибите. Можеше да разшири начинанията на Милър.

Осъзна, че мисли на глас едва когато Ричард отбеляза:

— Ще превърнеш семейство Милър и във фермери?

Той се шегуваше, но тя отговори:

— Винаги сме били фермери. Цялата ни търговия разчита на земята. Развъждаме овце, крави, отглеждаме пшеница, обработваме суровите материали в собствените си фабрики и мелници, наемаме майстори, за да превърнат всичко това в готови продукти, които се транспортират до собствените ни магазини, или се продават в големи количества на други пазари. Почти всичко, което правим, произвеждаме и продаваме идва от земята.

— Никога не съм осъзнавал, че семейството ти се занимава с толкова много неща — каза той с изненада.

— О, да. Ако изглежда доходоносно, защо не? А звучи сякаш има толкова много потенциал в тези острови, неща, за които дори не сме се замисляли, тъй като Англия няма подходящия климат за тяхното производство.

— Вече има много доставчици на тези стоки — Дрю счете за необходимо да го спомене.

— И какво? — засмя се Джулия. — Винаги има място за конкуренция или неразработени пазари. Освен това Милър правят нещата с голям размах.

Въодушевлението й стана заразно, поне за Дрю, който вече виждаше новите клиенти за семейната му флотилия от търговски кораби. Продължиха да дискутират темата по време на десерта. Ричард бе престанал да се включва в разговора и когато тя му хвърли поглед да разбере защо, го видя как я гледа с почуда. Дали не звучеше прекалено делово за аристократичния му вкус?

Червенина започна да обагря скулите й, но спря, когато той импулсивно изрече:

— Омъжи се за мен.

Тя премигна:

— Ние вече сме женени.

— Омъжи се за мен отново. Този път наистина.

— Искаш да се ожениш за мен?

— Да не би да изглеждаше така, сякаш ще те пусна да си отидеш?

Тя ахна:

— Затова ли не искаше да се разведем в Англия?

Тя не осъзнаваше, че имаха жадна публика, която слуша всяка тяхна дума. Бе прекалено обзета от емоцията да приеме желанието му да се ожени за нея, за да си спомни въобще, че не бяха сами. Но той се сети, хвана я за ръката и я изведе навън, като остави приятелите си да се оплакват от загубата на това увлекателно забавление.

Веднага след като затвори вратата на каютата й, той постави ръцете си на кръста й и колебливо попита:

— Ядосана ли си?

— Би трябвало да съм.

Той бавно се усмихна:

— Не си.

— Разбира се, че не съм. Мислех си, че е доста очевидно, че и аз не искам развод.

— Нищо подобно. Ти бе безкрайно нещастна, че напускаш Англия.

— Не, не бях. Бях безкрайно нещастна… всъщност, съкрушена е точната дума, защото ти не ме искаше.

— Боже мили, Джулс, не бих могъл да искам никой повече, отколкото искам теб. Обичам те! Предполагам, че започна, когато се появи с тежката артилерия да ме спасиш. Нямаше никакво съмнение, когато те държах в обятията си на борда на „Мейдън Джордж“ и никога преди това не се бях чувствал толкова завършен. Разбрах, че желанието ми да те имам до себе си през целия си живот е неизменно, когато те гледах как позволяваш на племенника ми да те дави, за да се почувства в безопасност в езерото.

Целуна я нежно, без страст, просто чист копнеж любовта му да бъде споделена. Но и двамата жадуваха един за друг прекалено много, за да не бъдат пометени от страстта. Джулия бе омаяна по-бързо. Току-що бе чула това, което искаше да чуе от първия ден на познанството им. Толкова много години тези чувства бяха там и бяха отричани, но вече не бе така.

Съблякоха се един друг. Тя не изчака той да свали обувките й и се засмя, когато паднаха върху леглото. Имаше чувството, че смехът ще изпълни остатъка на живота й с този мъж. Каква чудесна мисъл и какво неочаквано допълнение на любовта й към него.

Но точно сега, с ръце върху нея, тя повече въздишаше, отколкото се смееше. Той успяваше да я запали толкова лесно. Винаги бе имал тази способност — под една или друга форма, да увеличи страстта й извън нейния контрол. Но този изблик на емоция бе добре дошъл! Страстта бе вълнуваща и знанието за удоволствието, което я следваше, я правеше още по-възбуждаща.

Той не оставяше нито местенце по нея недокоснато. Следвайки го, тя го обсипа със същото разточително внимание. Дори го побутна назад и се покатери върху него.

Да бъде в тази поза бе ново вълнуващо преживяване за нея. С възбудата си, притисната към нея, но не вътре в нея, той я дразнеше, изкушаваше я и сега той целият бе на нейно разположение! Тя премести ръцете си над широките му гърди, обхвана силния му врат и прокара пръстите си през меката му коса. Наведе се напред и го целуна дълбоко, но само за момент — и тя можеше да го възбужда.

Имаше повече контрол, отколкото бе предполагала! Той й позволяваше да си играе с него, да изследва здравото му силно тяло. Но всичко, което правеше, бе в съзвучие с любовта й към него. Бе убедена, че изпитваше повече удоволствие от докосването, отколкото Ричард… или може би не. Звуците, които той издаваше, бяха доста красноречиви.

Възбудата му, която се притискаше към нейната гореща същност, все още я дразнеше. Когато най-накрая се изправи и погледна надолу, тя бе прикована в пълно изумление от гледката на още по-увеличеното му мъжко достойнство. Сложи ръката си отгоре му и го чу как стене. Не бе сигурна дали го наранява или му доставя удоволствие, но бе прекалено заинтригувана, за да спре! Когато погледна към него и видя толкова много напрежение в зелените му очи, такъв огън, изпъкналите му мускули на врата, на раменете, разбра, че въобще не го наранява.

Тя нямаше представа, че той се бори да не смени позициите им веднага. Но предположи и с чувствена усмивка, повдигна бедрата си колкото да го насочи, където й се искаше. Какво удоволствие бе той да я изпълва! Главата й се отпусна назад, косата й се разпиля над бедрата му като копринена ласка. Но тя вече го бе извела извън границите на контрола. Той сграбчи ханша й, тласна се в нея толкова силно, че тя трябваше да се хване за него, и веднага експлодира. Стонът му на задоволство изпълни стаята.

— По дяволите — каза той, когато успя да си поеме въздух. — Възбуждаш ме толкова много, че се чувствам като младеж отново, неспособен да се контролира. Съжалявам.

— За… какво? — попита задъхано тя, като потръпна, а после пак, докато се движеше върху него, за да удължи оргазъма си.

Той се засмя, като осъзна, че няма за какво да се извинява, но все пак обясни:

— Помислих, че съм те оставил незадоволена.

Тя му се усмихна:

— Не се тревожи. Никога няма да позволя това да се случи.

Той се засмя:

— Сякаш си била глава на семейната империя прекалено дълго. Ще се разпореждаш и в леглото, нали?

— Може и да го направя, но ще се убедя, че и ти се наслаждаваш на всяка минута.

Той се намести удобно на леглото, за да може да я държи близо до себе си. Дори не им мина през ума да стават, но бе вече късно вечерта и не им се и налагаше. Джулия се чудеше как щеше да оцелее да бъде толкова щастлива. Идваше й да се смее, да вика от радост, да скача от шеметна наслада. Накарала го бе да се почувства като младеж? Явно чувството бе взаимно.

Изправи се рязко, когато осъзна нещо важно:

— Не те оставих да се колебаеш, нали? За това колко много те обичам?

— Направи го — усмихна се той. — Но пък беше приятно чудене.

Тя леко се изчерви:

— Не се изненадвай, когато ти кажа, че винаги съм те искала за съпруг. Когато за първи път те видях, не можеш да си представиш колко бях развълнувана. Родителите ми наистина бяха открили съвършеният съпруг за мен. Мисля, че те мразех, защото ти не изпитваше същото към мен.

Той седна и я прегърна:

— Съжалявам, че оставих чувствата ми към баща ми да ме накарат да те отблъсна.

— Ш-ш-шт. Без повече извинения. Направи ме по-щастлива, отколкото мога да опиша.

— Което все още ми изглежда забележително. Ако съм бил грубиян, откакто се оженихме, то е защото бях убеден, че няма да ти хареса да живееш с мен на Карибите… докато не видях реакцията ти на разговора тази вечер.

— Няма никакво съмнение тогава, че ще ми хареса.

— Но не бе само това.

— Какво друго?

— Нямам нищо друго, освен любовта си, което да ти предложа. Дори нямам дом, в който да те заведа. Живея на кораба или в къщата на капитана си, или в къщата на Габи. Никога не съм имал нужда от собствена къща.

Тя се облегна назад и се засмя:

— Мислиш, че не мога да купя къща?

— Не съм казал, че не мога да си го позволя. Аз ще купя къщата, Джулс.

Този тон на абсолютния мъжкар със специални привилегии я накара да попита предпазливо:

— Нали няма да се държиш глупаво заради това, че съм богата? Знам, че Антъни Малъри постъпва по този начин. Отказва да позволи на жена си да похарчи и пени от собствените си пари.

Очите на Ричард заблестяха от смях:

— Така ли? Е, аз не съм толкова деспотичен. Ще имаш свободен избор как да харчиш парите си за каквото пожелаеш. Но въпреки това аз ще купя първата ни къща.

И тя самата започна да се смее:

— И наричаш това избор?

— Наричам го „аз знам повече за живота на острова от теб“… засега. Но не съм казал, че и ти не може да купиш къща. Ще имаме две… или повече. Дявол да го вземе, колкото искаш, но поне една в Англия и една на островите.

Тя не бе на себе си от вълнение:

— Наистина ли го мислиш? Можем да живеем и на двете места?

— Каквото поиска сърцето ти, Джулс.