Джоана Линдзи
Съвършен годеник (24)

Глава двадесет и четвърта

Джулия почти не се отдели от баща си тази седмица. Искаше някой постоянно да будува край него и въпреки че имаше цяла армия от прислужници, на които можеше да остави тази задача, тя я изпълняваше сама. Редуваше се с Артър, така че един от тях винаги оставаше с Джералд, дори когато той спеше. Не успя да уважи никой от посетителите си, нито Джорджина и Габриел, нито дори Карол. Просто изпращаше лакея да им съобщи добрата новина за баща й и че ще се види с тях скоро.

Не знаеше, обаче, кога ще е това „скоро“. Не успяваше да се пребори със страха, че баща й отново ще изпадне в старото си състояние и че дните й с него са откраднати от съдбата. Точно заради този страх и споменът за ограниченото време, желанието да бъде неотлъчно край него, докато беше буден, не я напускаше. Въпреки че той всеки ден я посрещаше с онази прекрасна усмивка, която стопляше сърцето й, тревогата не си отиваше. Всяка сутрин се събуждаше с неприятно усещане в стомаха докато не изтича до стаята му, за да види с очите си, че все още е с тях.

Д-р Анрюс пишеше доклад, с който да уведоми колегите си за възстановяването на Джералд, точно както бе документирал необичайните ефекти от първоначалното му нараняване.

Естествено Джералд искаше да знае всичко, което бе пропуснал. Имаше толкова много теми, които преди бяха прескачали заради малкото време, с което разполагаха да ги обсъдят. Осведомяването за бизнес империята му им отне почти цял ден! Джулия се бе захванала със седем нови бизнес начинания и й се бе наложило да уволни само един от управителите, който не успяваше да поддържа темпото на останалите си колеги.

Не бяха говорили за нея самата, докато баща й не попита:

— На колко години си сега, Джулия? Колебаех се да те попитам. Страхувах се да разбера колко време съм изпуснал.

— За Бога, татко, изминаха пет години от злополуката. Сега съм на двадесет и една.

Тя вече плачеше със силни изтерзани ридания. Този плач събираше в себе си ужаса от злощастното нараняване, което бе отнело пет години от неговия живот, както и от нейния. По-ужасно от това бе, че трябваше да му каже за майка си. Джулия вече я бе оплакала, но баща й никога не бе имал тази възможност. Не беше идвал в съзнание за повече от няколко минути или часа. Време, недостатъчно да му съобщи, че той беше единственият оцелял от злополуката. Баща й толкова обичаше Хелън, че бе свикнал с нейните особености и желанието й да приобщи семейство Милър към аристокрацията.

Тя се боеше от този момент, но знаеше, че не може да го отлага повече.

— А мама…

— Замълчи, мила — каза той със сподавен глас. — Вече се досетих.

Джералд я притисна близо до себе си, а тя се разрида още по-силно, но този път за него. Опита се да му каже, защо е премълчавала, но той й отвърна през сълзи, че я разбира напълно и не било нужно да му обяснява.

Всички тези сълзи й донесоха голямо облекчение. Когато най-после успя да укроти емоциите си, осъзна, че те бяха отмили ужасната тежест на несигурността.

Разказа му всичко, не премълча нищо. Имаше да му сподели толкова неща, сякаш някъде вътре в нея се бе скъсала язовирна стена. Напоследък Ричард беше в мислите й толкова често и затова спомена и него тази вечер, макар и за кратко. Или поне се опита да е за кратко.

— Наистина смятах, че никога няма да се върне — призна Джералд.

— Не се е завърнал наистина. Никой не знае, че е тук, освен брат му, който е дошъл да посети. Затова и мисля да изпълня намерението си да го обявя за мъртъв.

Джералд поклати глава:

— Не може да направиш това, скъпа моя. Такова е било разрешението ти, когато наистина си мислила, че е мъртъв, заради всички тези години отсъствие. Но сега, когато си го срещнала, знаеш, че ситуацията е променена. И двамата не сте съгласни с този брак, така ли? Сигурни ли сте?

— Напълно. Нищо не се е променило. Все още не можем да се понасяме — не спомена, че Ричард е влюбен в друга, което започваше да я дразни всеки път като се сетеше.

Джералд изпуфтя:

— Този надут пуяк Милтън. Толкова беше сигурен, че с годините ще превъзмогнете тази неприязън, че убеди дори и мен.

— Затова ли се отказа да го увещаваш да прекъсне връзката между двете семейства?

— Напротив, утроих стойността на зестрата ти. Вече беше очевидно, че той очаква много повече от този брак. Затова и спрях да се опитвам да го вразумявам. Ти беше още дете. Пък и съществуваше възможността ти да промениш отношението си към Ричард някой ден. Затова отложих вземането на решения, докато не достигнеш възрастта за женене. А сега, когато си вече пораснала, живей живота си, мила. Намери онзи идеален мъж, който е там някъде и те чака — нещо, което аз не успях да направя за теб.

Не можеше да повярва, че й предлага подобно нещо:

— Но как ще се отметнем от думата ти?

— Решението беше мое. Не се тревожи за това.

Осъзна, че той все още я възприемаше като дете. Беше разбираемо, но тя вече не беше детето, което ще приеме уверенията на баща си безрезервно. Трябваше да обсъдят проблема.

— Какво е най-лошото, което може да се случи? — попита тя и си отговори сама. — Графът може да отнесе проблема до съда и да бъде възнаграден с обезщетение.

— Вероятно, но това ще бъде дребно подаяние. Все пак младоженецът не стои пред олтара с желание и нетърпение да изпълни тяхната част от договора.

— Но последствията от неспазването на думата ти…

— Остави аз да се тревожа за това. Ти бе заложница на тази жалка ситуация прекалено дълго време заради моите действия. Ако има някакви отрицателни последици, ще ги приема като отплата за глупостта си. А и всичко ще бъде забравено скоро.

Джулия се притесняваше, че няма да бъде толкова лесно, колкото баща й го описваше. Щяха да препречат пътя на благородник все пак, а те самите не принадлежаха към същата социална прослойка. Графът щеше да им създаде неприятности, започвайки със скандал най-малкото, а защо не и да постави под съмнение тяхната почтеност заради разтрогването на договора. Именно това бяха причините, които я възпираха да действа по въпроса. Джералд не се бе възстановил достатъчно за такъв камшичен удар по семейството.

Но Джулия не каза нищо на баща си. Кимна и го остави да мисли, че е съгласна с него. Не можеше наистина да се съгласи, или поне не още, не преди да се е видяла с графа и да е опитала за последен път да го убеди да сложат край на този годеж по взаимно съгласие.