Джоана Линдзи
Съвършен годеник (36)

Глава тридесет и шеста

След лудорията, разиграла се горе току-що, и последните останки от притеснението на Джулия се изпариха. Бе изумена как се оставяше да бъде въвлечена в тези детински щуротии с Ричард, въпреки че след това си напомни, че имаше нужда от някакво отпускане и че смехът бе силно лекарство за мрачни емоции. Поне временно можеше да го използва. Смущението й от това, че бащата на Ричард ги хвана да лудуват, изчезна веднага щом следобедното слънце погали бузите й. Тя дори махна бонето си, за да се наслади на слънчевата топлина, завърза панделката му и го преметна през китката си.

Каза на камериерката си, която стоеше до каретите, че може да изпрати багажа й в къщата и да го разопакова. Нямаше смисъл да прави това по-рано, тъй като не знаеха дали бяха добре дошли.

— Това бе брилянтно — каза Ричард, като затвори входната врата и се присъедини към нея, в подножието на входните стълби.

Тя го погледна любопитно:

— Нарочно ли го направи? За да ме преследваш из къщата ли?

— Ти как мислиш?

Не знаеше какво да мисли, тъй като видът му беше тържествуващ, затова просто каза:

— Предупреди ме следващия път.

Той поклати глава с усмивка:

— Когато е непринудено, изглежда по-достоверно.

Вероятно предположението му бе вярно, особено ако сценката постигнеше желания ефект. Но тази наивна игра можеше да им изиграе лоша шега. Предвид миналото им и изопнатите й нерви, тя лесно можеше да го наругае, че е несериозен и така Милтън щеше да ги завари как се карат.

— Подозираше ли, че той ще е там, за да види лудориите ни? — попита тя.

— Предполагам, че ще ни следи като ястреб. Но вероятно и има много въпроси, така че, да, имах усещането, че ще ме потърси, преди да е изтекъл един час.

Ричард сложи ръка около кръста й, за да я насочва. Дългата алея, ширнала се пред тях, бе обградена от двете страни с цъфнали дървета, а слънцето се показваше през короните им. Той свърна от тази живописна пътека и поеха покрай къщата. Задната страна на къщата бе опасана, в по-голямата си част, от обширна тераса. Към нея водеха врати от салона, от официалната трапезария и дори от стаята за закуска. Мястото не навяваше хубави спомени на Джулия, а езерото в задната част, тя свързваше с още по-неприятни отминали емоции.

Младата жена се опита да не мисли за тях и вместо това избълва:

— Започна ли с претърсването? Не искам да оставам тук и миг повече от необходимото.

Той завъртя очи с досада, което я накара да се изчерви от неудобство, осъзнавайки колко нелогичен бе въпросът й.

— Багажът ни дори не е внесен в къщата — отбеляза той. — Позволи ми да прекарам няколко дни с брат си и племенника ми, когото никога досега не съм виждал. Когато напуснем това място, възнамерявам да се върна на Карибите.

— Къде?

— Карибите. Мястото, което направих свой дом.

— Не Франция? — тогава тя удари челото си. — Разбира се, че не. Колко глупаво заключение! Това бе просто фалшивата ти самоличност.

Той сви вежди и се намръщи:

— Вероятно не трябваше да споменавам това, затова не го казвай на никого. Не искам баща ми да знае къде да ме открие, когато всичко това приключи.

— Не мислиш ли, че ще те попита къде си бил през всичките тези години?

— Със сигурност ще ме попита, но не се чувствам задължен да му отговарям, дори и да бях очарователно влюбен в теб, за какъвто се представям.

Очарователно? Какво странно определение. Звучеше сякаш наистина иска да е влюбен. В действителност той бе влюбен в някой друг или това бе просто глупашко увлечение по красива и недостъпна жена? Всъщност любителят на приключенията, очарователният Ричард, който Габриел бе описала, бе от типа мъже, който вероятно се влюбваше с лекота в множество жени. Тази мисъл никак не й хареса.

— Ами ти? — попита Ричард. — Какво ще правиш, когато всичко това приключи?

Погледна го и повдигна вежда:

— Чу какво обсъждах с баща си. Ще продължа с живота си… най-накрая.

— Какво означава това?

— Брак. Деца. Ще намеря мъж, който е идеален за мен, мъж като Хари Робъртс.

Ричард спря внезапно и се намръщи:

— Вече си си избрала съпруг?

Тя му се подсмихна:

— Хари е съпругът на най-добрата ми приятелка. Просто правех сравнение, защото той е идеален. Обожава съпругата си, Карол. Не се отнася с нея като с красива домакиня, както много мъже правят с жените си. В брака им никога не се стига до „направи го по моя начин или мисли му“. Винаги приема мнението на Карол насериозно. Правят компромиси. Малко като партньори в бизнес отношения и това сравнение всъщност е точното описание на брака им. Вярваш или не, той се отнася към нея като с равен партньор и тя го обича още повече заради това. Същото искам и аз — мъж, с когото мога да споделя живота си, а не някой, който се опитва да ми заповядва как да го живея. И, разбира се, той не трябва да има нищо против, че ще продължа да помагам в семейния бизнес.

— Доста нелека задача — каза Ричард, но с усмивка продължи разходката си. — Предвид огромното състояние на семейството ти, не се ли опасяваш от лакоми мошеници, които ще ти казват всичко, което искаш да чуеш, и веднага след сватбата ще се преобразят в истинския си вид?

Тя се вцепени:

— Считаш, че семейното богатство е единственото нещо в мен, което би било привлекателно за един мъж?

— Съвсем не, но все пак е необходимо да помислиш и върху тази вероятност.

Никога нямаше да се омъжи, ако премисляше и това обстоятелство. Колко мъже имаше като Ричард, които да не се интересуват по никакъв начин от парите й? Бе изненадана, че самият той не го изтъкна.

Колко бързо може да се промени настроението на човек. Бе готова да се обърне и да тръгне към къщата, за предпочитане сама, когато той проговори:

— Внимавай къде стъпваш, Джулс. Има неравности по склона.

Тя му отвърна през стиснати зъби:

— Би ли престанал да ме наричаш с това лигаво име, което ми измисли още в детинство?

Той не обърна внимание на грубия й тон, дори не я погледна. Гледаше замислено към езерото, като й отговори:

— Плавах на кораб с името „Кръсти Джуъл“^[1]. Не можеш да си представиш колко се смеех всеки път, когато името му ме подсещаше за теб. Не, остава си Джулс^[2] и винаги ще бъде така. Признай си, че е хубаво име… Поне когато не е в съчетание с прилагателното „свадлив“.

Не би признала нищо подобно. Но осъзна, че се е обидила без причина. В името на общите им усилия, тя смени темата:

— Езерото е създадено изкуствено от семейството ти, нали? От тази страна наклонът е полегат, но е доста стръмен от другите страни, заради което и изглежда неестествено.

— Да, първият граф Манфорд започнал да го копае в началото на осемнадесети век.

— О, епохата, в която са се харесвали дългите коси, като твоята. Иска ли ти се да се бе родил тогава? Косата ти е дълга, колкото моята, ако си забелязал.

Той се засмя:

— Не, не е.

— Напротив.

— Пусни си косата и ми покажи.

Тя махна няколко фиби, разтърси глава и прилежно прибраните кичури коса се спуснаха на вълни по гърба й. Обърна му гръб, за да му покаже, но погледна към него през рамо:

— Какво мислиш?

— Господи! — каза само това, преди да я завърти и да я целуне.

Целувката му не я убеждаваше нежно, а запали мигновена страст и я покори незабавно. Бе толкова неочаквана и именно заради това още по-възпламеняваща. Боже, вкусът му й харесваше, той омагьосваше сетивата й и й показваше нови измерения на изкушението. Всеки път, когато бе близо до него, усещаше изблици на необичайно замайване. Бе достатъчно да го погледне само веднъж, за да изпита всичко това. Фактът, че бе притисната към твърдото му тяло, увеличаваше усещането десетократно — изблик на чувствено удоволствие, разливащ се в самата й същност и изострящ всичките й сетива.

Изведнъж той прекъсна целувката. Явно Ричард имаше достатъчно здрав разум, за да не я повали направо на тревата. У нея такъв не бе останал. Нямаше да се възпротиви въобще, все още не можеше да мисли, а само да диша тежко и да съжалява, че тези прекрасни чувства започваха да отминават.

Той вече не я притискаше силно към себе си, не че това променяше особено позата им, след като тя все още се държеше за него. Ръцете му се преместиха върху раменете й, челото му се подпря на нейното, а топлият му дъх галеше лицето й.

— Не мърдай за момент — каза той шепнешком.

Смехът почти се изплъзна от устата й. Не мислеше, че може да се движи, дори и да искаше.

— Нарочно ли го направи? — добави той.

Не разбираше за какво говори, но тонът му бе станал обвинителен, което я накара да застине:

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Не, предполагам, че наистина не знаеш — въздъхна той.

Ръката му се придвижи нежно, надолу по нейната, като милувка и я накара да потрепери. Реши, че целувката не е приключила. Но той само се пресегна към бонето й, отвърза го от китката й и го сложи припряно на главата й.

— Имаш красива коса, Джулс. Дръж я прибрана — каза той с малко рязък тон.

Тя въздъхна и се опита да се отдръпне от него, но ръцете му отново бяха върху раменете й и не я пускаха.

— Недей да се цупиш, не сме приключили с демонстрацията. Тиранинът ни гледа от къщата. Затова стой мирна и сложи ръката си на бузата ми.

Така и направи, въпреки че му отвърна кисело:

— Или пък въобще не ни гледа.

— Целенасочено дойдохме на задната морава, тъй като може да бъде добре огледана от повече стаи, включително и от неговата спалня, за разлика от изгледа, който предоставя предната част на имението. Той ни наблюдава. Почти мога да усетя неприязънта, идваща откъм къщата.

— Вероятно усещаш излъчваната от мен неприязън!

Ричард погледна надолу към нея и започна да се смее. Това лесно можеше да подпали буйния й нрав до експлозивни нива. Осъзна обаче, че той не й се подиграваше, а искрено се забавляваше и не бе трудно да разбере защо. Бе тук и полагаше всички усилия, за да й помогне да се отърват от брачния договор, а тя се държеше заядливо и отбранително. А досега се справяха толкова добре в разбирателството помежду си!

— Може би е добре да поговорим за езерото отново — предложи тя глуповато.

— Мили Боже, да! Да поговорим.

Той се подсмихна тихичко, взе ръката й и я поведе по полегатия склон досами водата. Не бе достатъчно голямо, за да се приеме за езеро, всъщност по-скоро бе езерце, но тя знаеше, че бе дълбоко, дори близо до брега и вероятно затова семейство Алън го наричаха езеро.

— Аристокрацията е била доста освободена в онези времена с дрехите, прическите и разходите си — заразказва й той. — Казват, че първият граф Манфорд е наел цяло село, за да изкопае този ров. Когато средствата му свършили, бил оставен недовършен години наред — огромна зейнала дупка в задния двор. За съжаление, дъждът не се е задържал в нея, а просто се просмуквал в земята. Понякога през зимата дупката се пълнела със сняг, но след като се разтопял, се получавала голяма кална локва на пролет, която изсъхвала през лятото.

— Тогава кой го е довършил?

— Следващият граф се оженил за доста богата жена, но тя не била особено щедра. Всеки път, когато обновявала гардероба си, а това естествено се случвало всяка година, тя не дарявала дрехите си на бедните, а просто ги хвърляла. Още първата си година в Уилоу Уудс решила, че тази огромна грозна дупка в задния двор ще й послужи за отпадъчна яма, в която да хвърля всичко непотребно, включително и дрехите си. Разбира се, градинарите не можели да си позволят да има купчина боклук в имението. Решението било да я покрият с пръст. Естествената ефективност на слугите, които бързали да приключат с работата си, за да имат повече свободно време, ги подтикнала да разпрострат огромния куп дрехи, така че само няколко лопати пръст тук и там да го покрие добре. С идването на пролетта следващата година калното езерце отново се образувало, но този път останало и ставало все по-дълбоко с всеки следващ дъжд.

Джулия се засмя:

— Значи без да са търсили решение как да довършат езерото, все пак са го направили, но случайно?

— Именно. Следващото поколение развъдило риба в езерото и построило малкия док.

Докато си говориха, бяха стигнали на дока и в момента стояха там. Импулсивно Джулия сподели:

— Завиждах за рибарските ти умения. Майка ми не смяташе, че това занимание е подходящо за мен, което го направи още по-привлекателно. Баща ми най-накрая се предаде и ме заведе на риба без нейно знание. Беше нашата малка тайна. Но гледката на горките червеи, набучени на куките, ме излекува от увлечението ми към риболова.

Той се усмихна:

— Научи ли се да плуваш?

Тя го изгледа остро. Колко нелюбезно от негова страна да споменава именно това, и все пак, не изглеждаше като злорадство за юношеския му опит да я удави. Изуми я, когато добави:

— Изплаши ме до смърт онзи ден. Трябваше само да се измокриш, а не да потънеш.

Очите й се уголемиха. Трябваше само да се намокриш, а не да потънеш?! Колко други неща не е разбрала тогава? Дали трябваше да му каже нейното тълкуване за действията му през онзи ден?

Обърна се към него, но Ричард се беше придвижил зад гърба й, при това доста близо. Трябваше да извие врат и да погледне нагоре към него. Видя онзи закачлив блясък в очите му и изведнъж се намери във водата.

Изплува с пръскане на вода, полата й се бе издула около кръста й, а разпуснатата й коса покриваше очите й и тя не можеше да вижда. Беше я блъснал в езерото? Отново?! Избута косата си назад, но преди да го намери с поглед, голяма вълна я заля в лицето и Ричард се озова до нея.

— Изглежда вече умееш да плуваш добре — чу го да казва. — Е, и дума не може да става за още едно храбро спасяване.

Той плуваше на място и се смееше. Тя плисна вода към него:

— И наричаш това храбро?

— Съсипа моя безстрашен опит, тъй като ясно си личи, че не си в опасност — оплака се той, но й се усмихваше широко. — Трябва ли да ти показвам как се прави?

Тя изпищя, когато Ричард се гмурна под водата и според очакванията й я дръпна надолу със себе си. Бързо я пусна и тя лесно се показа на повърхността, за да види все още усмихнатото му лице.

— Имаш красиви крака, Джулс. — Той потопи главата си във водата, за да ги погледне влюбено.

Полата й вече не беше надута като балон около тялото й, но все пак не можеше да я накара да стои надолу и да покрива краката й. Емоциите й обаче се диплеха на вълни. Не можеше да спре да се смее на лудориите му.

Главата на Ричард се подаде над водата. Беше достатъчно висок, за да стои изправен и да е над водата на това място в езерото. И тя опита, но не можеше да стигне дъното и отново потъна.

— Вече в опасност ли си? — попита той, когато се показа на повърхността.

— Не.

— Значи трябва да се постарая повече.

— Недей! — бе всичко, което успя да каже, преди да бъде потопена още веднъж.

Осъзна, че няма да спечели тази игра, но това никак не я подразни. Все пак продължи да опитва и докато бе под вода, се изви, използвайки гърдите на Ричард да се изтласка, като го бутна назад, и продължи да плува надалеч от него. Така отмина остатъка от следобеда. Играеха като деца, лудуваха в хладката бистра вода и се заливаха от смях. Както трябваше да направят още когато бяха малки…