Джоана Линдзи
Съвършен годеник (12)

Глава дванадесета

Самообладанието започна да напуска Джулия, докато стоеше пред хотела на Жан Пол. Наистина ли искаше да го направи, да покаже интерес към мъж, когото не бе видяла напълно. Все още бе изумена от решението си и от факта, че чакаше тук.

Когато Габриел я бе последвала на излизане от къщата на Малъри, тя си помисли, че е забравила нещо. Но не беше и Габриел каза:

— Знам за кого говореше. Жан Пол ми е скъп приятел.

— Но Джорджина не го познава?

— Познава го, но явно е пропуснал да се представи. В нейно присъствие той е не само невъзпитан, но също така и безразсъден.

— Предполагам, че любовта прави това с мъжете.

— Между другото — попита тайнствено Габриел, — изглежда знаеш за чувствата на Жан Пол към Джорджина и все пак се интересуваш от него?

— Толкова ли е очевидно? — попита Джулия, изчервявайки се.

— Няма нужда да се срамуваш. Дори не съм изненадана. Жан Пол е не само красив, но може да бъде и възхитително чаровен. Манията, която има към снаха ми, не се отразява добре на никой, най-вече на него. Твърде дълго страда по една безнадеждна любов и има нужда от помощ. Не бих се намесила, но ми хрумна, че хубаво момиче като теб, може да бъде неговото спасение.

— Това е… трудна задача — каза Джулия неловко.

— Просто си помислих, че може да му помогнеш да забрави Джорджина.

Жан Пол не бе ли казал почти същото? И не мислеше ли и тя за това?

Бе заинтригувана от маскирания чаровник и сега й бе още по-лесно да го приеме в мислите си. Той бе приятел на семейство Андерсън, а и Габриел потвърди, че е красив и чаровен. Джулия не виждаше причина да се откаже от запознанството.

Габриел я окуражи, като добави:

— Отседнал е в хотел „Коулсън“, ако искаш да му оставиш съобщение. Може би ще си уредиш среща по-нататък, за да се запознаете. Чакай, не си водиш компаньонка, нали?

— Не, живея надолу по улицата и е достатъчно близо, за да се прибера пеш, така че няма нужда.

— Тогава, няма нужда да се бавим! Каретата ми е тук. Ще дойда с теб — предложи Габи. — Няма да отнеме много време да оставиш писъмце.

Това невинно предложение все още намекваше за настоятелност от нейна страна и Жан Пол щеше да го усети. Предпочиташе срещата да е случайна, дори и ако се наложеше да я уреди сама. Не би могъл да разбере, нали? Но как да откаже на новата си приятелка, която дори предлагаше да я придружи. Очевидно нямаше връщане назад. А и времето я притискаше. Жан Пол бе казал, че е на гости в Англия и можеше да си тръгне всеки момент. Дали пък Габи не бе приятелката, на която гостуваше? Бе го нарекла скъп приятел и вероятно го познаваше доста добре.

Щом влязоха в хотела, Джулия попита:

— Какво работи Жан Пол?

— Не ти ли е казал? — попита Габриел внимателно.

— Не, не стана дума при разговора ни на бала.

— Е, тъкмо ще има за какво да си говориш с него.

Джулия се запита дали Габриел не отбягва темата умишлено и зададе друг въпрос:

— Знаеш ли колко ще остане в Англия?

— Не за дълго. Твърде дълго — каза Габриел малко разсеяно, след това погледна към Джулия и въздъхна.

— Съжалявам, но той ме тревожи толкова много с това безумно увлечение към снаха ми, затова си помислих… — Габриел спря и дори се намръщи. Тогава неочаквано добави: — Мислила ли си да посетиш Карибите?

Джулия се изкикоти на рязката смяна на темата.

— Боже мой, не! Понякога ходя на кратки посещения във Франция по работа, но не мога да отсъствам оттук за повече от няколко дни.

— Разбирам и може би това не е чак толкова… — Габриел отново спря. — О, какво пък, съдба. Аз ще оставя писмото. Всъщност, защо да не проверя, дали е свободен да се присъедини към нас за обяд тук?

Джулия се усмихна. Изпита облекчение, че намеренията й няма да са толкова явни, ако се срещнат така.

На рецепцията ги информираха, че Жан Пол вече обядва в градината и служителят повика един от работниците в хотела да ги заведе при него, като им обясни:

— Ще се нуждаете от упътване, тъй като е малко объркващо щом излезете от малкия ресторант. Някои от гостите ни предпочитат да се усамотяват и затова имаме няколко маси зад плета. Младият господин използва една от тях.

Няколкото маси бяха подредени под сянката на два големи дъба в центъра на градината. Джулия и Габриел преминаха през лабиринт от плетове, в задната част на градината, едно прекрасно място, където при хубаво време гостите можеха да закусват или обядват или да пият чай.

Джулия отчаяно се опита да запази спокойствие, така че да не й проличи, че й се вие свят от възбуда. Не можеше да го понесе. Щеше да го види! Днес. След секунди.

Но получи неочаквана помощ, когато едва не я прегазиха! Служителят вдигна ръка, като знак да спрат до последния плет и Джулия тъкмо щеше да го заобиколи, когато един огромен мъж направи същото.

Той бе достатъчно бърз и протегна ръцете си, преди тя да се блъсне в него. Мъжът бегло наподобяваше азиатец, особено с черната си плитка, която висеше на едното му рамо. Той й попречи да погледне към масата зад него и след това я огледа от горе до долу.

— Определено това не е обяда, който сме поръчали — каза той на английски, след което се обърна към служителя: — Забрави ли, че тази маса вече е заета?

— Казаха ни, че Жан Пол… — започна Джулия.

— На точното място сте — отряза я мъжът, но след като видя Габриел зад нея измънка: — О!

Тя, го погледна с укор при това „О“, но всичко, което Джулия чу, бе гласът на Жан Пол зад мъжа.

— Моят ангел-спасител от бала? Какво неочаквано удоволствие, cherie. Присъедини се към мен. Охър, ще бъдеш ли така добър да видиш какво става с храната, която поръчахме?

Охър започна да се смее.

— Ще отида, но ангелът ти не е сам.

Джулия не можа да не се усмихне на начина, по който той подчерта думата „удоволствие“, но когато Охър се отмести и успя да види Жан Пол, усмивката й повехна.

— О, Боже, какво ви се е случило? — ахна тя.

— Джеймс Малъри — ето това ми се случи.

— Кога? Със сигурност не онази нощ, нали?

— Напротив, хвана ме точно, когато си тръгвах. Още няколко секунди и нямаше да успее. — След това Жан Пол потрепери, когато видя, че Габриел пристъпва до Джулия.

— О, Господи, не те ли предупреждавахме достатъчно? — каза тя с ужас в гласа, докато го оглеждаше. — Може би трябваше сама да ти видя сметката и да спестя на Джеймс усилието.

Той дари приятелката си с половин усмивка.

— Съчувствието ти стопля сърцето ми, cherie.

— О, млъкни! — сплаши го Габи и след това бутна с пръст Охър. — Ти идваш с мен, искам пълно обяснение — на Джулия каза: — Връщам се след малко.

Тя едва я чу, тъй като оглеждаше с болезнено любопитство Жан Пол, който бе станал, за да й дръпне стол до неговия. Бе облечен твърде обикновено за такъв хотел, без сако, вратовръзка или шалче и може би затова се хранеше на тази усамотена маса. Или може би заради превръзката? Когато се наклони леко, тя видя горния край на бинта, който очевидно бе увит около гръдния му кош, както и синините около него. Усети го как потрепери и вдървено сяда. Но горкото му лице! Каквито и да бяха щетите, изискваха дебела превръзка, която минаваше през носа му и обхващаше голяма част от лявата страна на лицето му.

— Колко зле сте ранен? — попита тя и се приближи няколко стъпки до него. Не седна на стола, който й бе дръпнал. Не трябваше да сяда до него, не и докато приятелите му не се върнат.

Дясната половина на устата му разцъфна в дръзка усмивка.

— Не е толкова зле, колкото изглежда.

— Но гръдният ви кош е превързан, нали?

— Само е насинен. Мислех, че е по-зле, но докторът ме увери, че ако ребрата ми бяха счупени, болката щеше да е по-голяма. Малъри бе доста прецизен в това да не ме ударя на едно и също място два пъти.

— Синини, които изискват превръзка?

— За всеки случай. Докторът не бе напълно убеден, че няма някоя малка фрактура. Освен това, макар че не се забелязва, така дишам много по-лесно.

Джулия потрепери. Колко жесток е бил боя! Но като се имаше предвид, кой е нанасял ударите, Жан Пол сигурно бе голям късметлия, щом си бе тръгнал оттам.

— Но носът ви е счупен, нали? — каза тя, взирайки се в превръзката на лицето му.

— Дребна неприятност — отвърна той с пренебрежение. — Тъй като е бил чупен и преди, сега се чупи доста лесно. Обикновено съм по-добър в отбягването на ударите, насочени към лицето ми.

Той каза това с широка усмивка, която разкри белите му зъби. Не звучеше като сериозно ранен, но не и като човек, който е участвал в юмручен бой. Тя се замисли какви ли удари е понесъл или на какво опасно влечение се е отдал. Млад развратник, редовен посетител на долнопробни кръчми? Боксьор, като братята Малъри, които се упражняваха на ринга?

Прииска й се Габи да й бе разказала повече за него.

— Всичките тези превръзки не може да са само заради носа ви — отбеляза тя.

— Нека позная, ти си медицинска сестра.

Тя се засмя.

— Не, определено не.

Зелените му очи заблестяха, когато се засмя.

— Е, ако беше, щеше да поставиш под съмнение методите на лондонските доктори. Те имат такива модерни идеи. Този предложи да ми превърже цялата глава, като на мумия. Отказах, но след това ми предложи рибно лепило, с което да залепи превръзките за кожата ми. Не, благодаря! — тя се засмя с него на шегата. — Но истината, cherie, е, че докторът бе прекалено загрижен за драскотините по бузата ми, затова и направи повече от нужното. А и носът ми ще е пак като нов.

— Значи няма да има белези?

— От тези драскотини? Не, но загрижеността ти стопля сърцето ми. Може би, ако ме посещаваш всеки ден, докато се възстановявам, ще оздравея още по-бързо. Все пак ти си моя ангел-спасител.

Тя се изчерви. Задаваше твърде много въпроси за състоянието му, но не само от загриженост. Бе нервна, а и разочарована. Надяваше се днес да научи как изглежда Жан Пол, но, заради гнева на Джеймс Малъри и сложните превръзки, лицето му отново бе покрито, сякаш пак носеше маска, както на бала. Все пак бе видна поне възрастта му. Както бе предположила, очевидно бе някъде в средата на двадесетте. Челото му също бе открито — широко и гладко, а веждите — черни и плътни. Здравата му буза бе съвършена и мъжествена. Устата му бе все така очарователна, както и на бала — мека, бързо се разтягаше в усмивка и накривяваше тънкия му мустак по самодоволен начин. Освен това цветът на кожата му бе тъмен, сигурно и той се радваше на слънцето като нея.

— Не се ли интересуваш, как те открих, преди да узная, че Габриел ти е приятелка? — попита тя.

— Аз не оспорвам подаръците си, cherie. Ела, седни тук и ми позволи да се насладя на красотата ти.

Той отново потупа с ръка мястото до него. Като че ли беше придърпал стола по-близо до себе си. Знаеше, че не бива, но някак се озова седнала до него, и неочаквана топлина от близостта му, се разля по тялото й. Сигурно отново се бе изчервила.

Стори й се странна неговата липса на любопитство. Или пък тя бе прекалено любопитна и нетърпелива да узнае всичко за него. Такава си бе от малка — и в училище, и в последствие, когато й се наложи да усвои всички тънкости в бизнеса на баща си.

Сега Жан Пол отново бе провокирал тази черта в характера й.

— Джорджина не знае, че сте французин.

— Не, не исках да ме разбере погрешно и затова доста се старая с английския си пред нея.

Тя погледна надолу към скута си и добави:

— Тя дори не знае името ви.

Той се засмя.

— Щях да съм загубен, ако й бях казал името си и тя го бе забравила толкова бързо, но не съм й го споменавал. Мислите ми са доста объркани, когато съм около нея — толкова объркани, колкото са и в момента.

Страните й порозовяха още повече и й стана горещо. Уплаши се, че ще започне да се кикоти нервно. Да седи толкова близо до него бе едновременно завладяващо и объркващо, а тя не бе свикнала с такива емоции. Бе някак неприлично. Сигурно така се чувстваха любовниците, когато се срещаха.

Не трябваше да сваля поглед от лицето му. Покритото от превръзката място потискаше вълнението й, карайки я да се фокусира върху състоянието му, което пораждаше съчувствие към него, а не привличане. Погледна бавно нагоре, но не стигна по-далеч от раменете му. Той се завъртя на стола си, за да я погледне и косата му се разпиля по гърба. Беше толкова дълга!

Тя посочи с пръст към нея и се засмя.

— Това френска мода ли е?

— Причината всъщност е доста дълга история, която предпочитам да не разказвам. Достатъчно е да се каже, че ме удовлетворява да я нося толкова дълга.

— Дълга е почти колкото моята коса! — възкликна Джулия.

— Така ли? Пусни си косата и ми покажи.

Гласът му бе твърде дрезгав. Тя почувства пърхане в стомаха си и пулсът й се ускори. Нещата излизаха извън контрол! Стори й се, че той си мисли, че е дошла тук за любовна среща. Защо да не си го помисли? Тя не трябваше да е тук!

— Трябва да тръгвам — каза рязко и се приготви да стане.

— Не, не, недей! Болката ми поутихна, откакто се появи.

Въпреки опашатата му лъжа, тя му се усмихна. Тогава той сложи ръка на рамото й, за да я накара да остане, но единственото, за което тя мислеше, бе докосването му.

Най-накрая се осъзна.

— Габриел реши, че ще е добре да се ободриш малко, но сигурно не знаеше за раните ти.

— Тя се тревожи твърде много за мен.

— И с право.

Той се ухили.

— Бъди моята защита, cherie. Тя няма да ми се кара, докато си тук.

— Имам усещането, че тя…

Внезапно Жан Пол се изправи и се надвеси над нея, размахвайки ръка. Тя ахна от изненада, но тогава чу жуженето на пчела и инстинктивно се помести по-близо, опирайки неволно лице в гърдите му. Той продължаваше с опитите да прогони пчелата, която не се чуваше вече. Движението видимо му причиняваше болка, но бе много рицарска постъпка от негова страна да прогони пчелата.

— Благодаря ти.

Тя се отдръпна едновременно с него и видя, че превръзката на лицето му бе паднала на земята от движенията.

— Бе ненужна, а и трябваше да ми я махнат днес, така или иначе — каза той, усмихвайки се, докато се приближаваше към нея, така че да може да го огледа. — Само няколко драскотини, нали? Страшен ли съм?

Не, просто твърде красив, помисли си, преди да срещне очите му, да осъзнае, че е твърдо близо до него и да усети как устните му леко докосват нейните. Въздишката й бе заглушена от натиска, който почувства веднага. Изненадата й бе толкова голяма, че дори не помисли да затвори устата си този път. Езикът му се плъзна, внимателно изучаващ, удивявайки я с вкуса и настойчивостта си и страстния отговор, който предизвикваше у нея. Той я държеше само с една ръка, но и тя не се опитваше да избяга. О, не, тя бе точно там, където искаше да бъде.

Омагьосана от целувката, вдигна ръка към лицето му, за до го погали. Невнимателно, твърде невнимателно пръстите й скоро се озоваха близо до носа му. Усети го, че потрепна и се отдръпна назад като опарен.

— Съжалявам!

Той се усмихна дяволито.

— Не колкото аз, cherie.

Чертите на лицето му вече не бяха загадка за Джулия. Въпреки синините от двете страни на носа и ожулванията по бузата му, тя наистина видя колко е красив, дори по-красив, отколкото си го бе представила на бала. Но й се стори смътно познат. Беше ли го срещала преди?

Може би и той яздеше в Хайд Парк? Не, щеше да забележи, ако хубавец като него яздеше там. Но сигурно го бе срещала преди, за да й се струва толкова познат. Просто не можеше да каже точно къде.

И тогава изведнъж си спомни.

Гневът не я обзе бавно, напротив — той избухна веднага, някъде дълбоко в нея, където бе скрит и чакаше, за да се възпламени.

Дори след всичките тези години, той все още бе способен да я ядоса. Това не можеше да се случва. Той не можеше да се появи точно сега, когато тя бе помолила да го обявят за мъртъв и щеше да напусне живота й завинаги!

— За Бога, какво има, cherie?

Когато чу френския му акцент, изпита голямо облекчение. Той бе французин, не англичанин. Това не бе годеника й, но, Господи, бе плашещо дори да помисли, че се е върнал, а това разбира се, бе невъзможно. Жан Пол съвсем леко приличаше на петнадесет годишния нахален хлапак Манфорд, който бе видяла за последен път преди единадесет години. Не беше и първия път, в който някой й напомняше за кльощавото арогантно момче.

Джулия все още трепереше. Не подозираше, че бе таила такъв гняв през всичките тези години.

Трябваше да поеме дълбоко дъх няколко пъти, за да се увери, че гласът й ще звучи нормално.

— Съжалявам, просто един ужасен спомен — тя се усмихна, за да го омаловажи. — Повечето от раните ви са повърхностни, но има ясна грапавина на носа. Дали ще изчезне като зарасне?

— Нищо му няма. От старо счупване е, когато бях малък, и не се погрижиха за него както трябва.

— Счупен е когато сте бил на дванадесет?

Какво правеше? Нима още се съмняваше? Тя бе счупила носа на годеника си, когато беше на дванадесет и бе толкова радостна от постъпката си.

Той се намръщи на въпроса й, а после внезапно зелените му очи се ококориха широко от същия спомен.

— Ако ми кажеш, че си Джулия Милър, ще извия проклетия ти врат — каза той ръмжейки.

Тя скочи толкова бързо от стола си, че почти падна.

— Ти, кучи син! Как смееш да се връщаш, точно когато щях да се отърва от теб завинаги?!

— Как смееш още да не си се омъжила, за да мога да се прибера? Господи, не мога да повярвам, че се опитах да те съблазня!

Начинът, по който той потръпна или се престори, че се е ужасил, за да я оскърби, я накара да побеснее. Още малко и щеше да му се нахвърли. Почти го бе сторила. Но инстинктът й за самосъхранение й подсказа да си тръгне възможно най-бързо или щяха да започнат отново оттам, откъдето бяха спрели и да се опитат да се избият взаимно.