Джоана Линдзи
Съвършен годеник (34)

Глава тридесет и четвърта

Щом излезе от каретата, Джулия си спомни първото посещение в Уилоу Уудс. Безпокойството й сега бе същото както през онзи далечен ден. Бе наистина ужасена, но трябваше да го скрие. Не бе малко момиче, което се надява, годеникът й да я хареса. Бе зряла жена, която трябваше да се преструва, че той я харесва.

Никой не обяви пристигането им. Ричард дори не почука на входната врата. Просто влезе, сякаш никога не е напускал къщата, все едно тя бе неговия дом. Нямаше прислужници в коридора, които да го спрат. Уилоу Уудс никога не бе имал многобройна прислуга, въпреки впечатляващите размери на имението. Веднъж майката на Джулия бе отбелязала малко ехидно, че семейството им сигурно има два пъти по-голяма прислуга и то за дом, който далеч не беше толкова голям. Джералд с гримаса бе отвърнал на забележката й и й бе напомнил, че нямат нужда от всичките прислужници, които тя лекомислено наемаше непрекъснато.

Джулия се зарадва на спомена за майчината забележка. Тя обобщаваше основната причина графът да отказва да прекрати договора. Липсата на богатство го принуждаваше да живее много по-пестеливо в сравнение с други благородници от неговия ранг. Това беше и главната причина, поради която днес можеше и да им повярва.

Отидоха направо в кабинета на графа и влязоха, а ръката на Ричард здраво бе обвила кръста й. За ефект? Или защото мислеше, че тя ще се откаже? Но сега се почувства по-уверена и готова. Можеше да го направи.

Милтън седеше зад бюрото си. Не погледна веднага, вероятно защото мислеше, че е слуга, дошъл да го обезпокои за нещо. Когато вдигна поглед, той просто се втренчи в тях. Не помръдна, не мигна дори. Очевидно бе шокиран дотам, че да изгуби ума и дума.

Което позволи на Ричард да оповести:

— Ще се женим, татко. Няма да кажа, че ти победи, — той направи пауза, за да погледне Джулия с любяща усмивка, — тъй като аз спечелих от това.

Графът не показа никаква проява на триумф, но цветът на лицето му се възвърна полека и леденосините му очи се съсредоточиха върху сина му. Джулия започна да се чуди дали въобще бе чул какво каза Ричард или все още не можеше да възприеме факта, че той вече не е на кораба към ада, където го бе качил.

Последвалият въпрос потвърди, че явно само това го интересуваше в момента:

— Как е възможно да си тук?

— Това е дело на булката ми.

— Твоята… булка?

Очите на Милтън се насочиха към Джулия, сякаш я виждаха за първи път:

— Ти ме излъга?

— За кое? Че синът ви и аз сме съгласни да не се женим? Не, това бе самата истина тогава. Когато наскоро го срещнах в Лондон и започнахме да се опознаваме, не се познахме. След като разбрахме кои сме, това бе доста грубо осъзнаване, което върна старата вражда, затова се разделихме с много силни гневни думи. Бях убедена, че никак не се е променил.

— И аз бяха на същото мнение за нея — добави Ричард с усмивка.

— Но когато ми казахте къде го изпращате, спомняте ли си, че ме попитахте, дали съм доволна? — Сега нейните очите се присвиха по посока на Милтън. — Не бях, ни най-малко! И преди дори да се върна у дома, знаех, че трябва да го измъкна от тази ужасна ситуация. Не можех да понеса мисълта, че той ще страда. Тогава разбрах, че чувствата ми от детинство са изчезнали.

— Тя продължава да е малко избухлива — намеси се Ричард и я погледна меко. — Но когато си на едно мнение с нея, е доста мила.

Джулия почти изгуби нишката на мислите си след този коментар, тъй като Ричард звучеше толкова горд от нея, но все пак успя да продължи:

— Отидох направо на доковете и открих затворническия кораб, преди да е отплавал. Там намерих и приятеля на Ричард, който също го търсеше.

— Някой друг знае за това? — прекъсна я Милтън остро.

Ричард повдигна вежда:

— Наистина ли мислеше, че ще дойда в леговището на лъва сам? Един приятел пътуваше с мен, той просто не бе в стаята, когато лакеите ти ме измъкнаха оттам. Той обаче знаеше къде точно да ме потърси. Просто не му се бе отдала възможността да ме освободи от пазачите, които ме пазеха по пътя към Лондон. Изгубил цяла седмица само, защото е мислил, че ме държат в труднодостъпна сграда на доковете, за чийто щурм му е била необходима малка армия. Не е видял как ме отвеждат през задния вход и ме завличат директно на кораба.

Бяха се съгласили да дадат напълно различно обяснение за освобождаването му поради три важни причини. Най-вече Ричард не искаше баща му да си мисли, че само той и Джулия знаят за неговото прекрачване на закона с изпращането на сина си в затвора. Ако някой друг, в случая приятел, бе наясно, това щеше да накара графа да се замисли дълбоко, преди да се опита да го направи отново. Споменаването на Джеймс Малъри обаче, можеше да има обратен ефект и да накара Милтън да се паникьоса, заради факта, че друг благородник знае за постъпката му. Тази опростена версия им позволяваше да не споменават за помощта на Джеймс. И последно — по-бързото бягство им даваше седмица да се „влюбят“, а не само няколко дни на борда на „Мейдън Джордж“.

Джулия бе достатъчно уверена и завърши разказа:

— Неговият приятел точно бе открил къде всъщност държат Ричард и имаше намерението да го извади оттам, също както възнамерявах и аз, но той щеше да го направи агресивно. Вместо това му дадох достатъчно пари и го посъветвах да го направи по по-разумен начин. Пазачите лесно взимат подкупи. Нямаха търпение да ни предат Ричард в замяна на обещаните блага.

Милтън криеше емоциите си, докато се опитваше да преглътне факта, че планът му е бил осуетен:

— И сега? — той попита сковано.

Ричард се изсмя:

— Изглежда не си ме чул, татко. Джулия и аз ще се женим, не заради този глупав договор, а защото искаме. Невероятно нещо е любовта. Подтиква те да простиш на хората, които не заслужават прошка.

Тонът на Ричард започна да звучи отчетливо студен. За нея ли говореше? Или за баща си? Естествено, че бе предназначено за баща му. Тя осъзна, че няма да е никак правдоподобно, ако Ричард се преструваше, че не е огорчен заради бащините прегрешения. Представлението му би било дори по-истинско с онези леки нотки ненавист.

За да разсее внезапното напрежение между баща и син, тя се обърна към Милтън:

— Сигурна съм, че няма да имате нищо против, ако обновя една от по-големите стаи на долния етаж. Може би музикалната стая?

Погледът на графа се върна върху нея с гримаса:

— И с каква цел?

— Всъщност от всички възможни места, тя избра да се оженим тук. — Отвърна му Ричард. — Влюбила се в Уилоу Уудс като дете, въпреки факта, че аз живеех тук — добави той с насмешка.

Преди графът да успее да откаже, Джулия продължи:

— Ще превърна стаята в прекрасен параклис. Работниците и необходимите материали ще пристигнат в следващите дни. Имате свещеник във владенията си, нали? Ако ли пък не, ще уредя епископ от Лондон да…

— Да, тук има свещеник — прекъсна я Милтън.

— Отлично, един проблем по-малко, за който да мисля. Наела съм тройни екипи от работници, за да съм сигурна, че стаята ще е довършена навреме. Дори мога да добавя и затворена градина към стаята, ако времето позволи. И, моля ви, не се притеснявайте, стаята ще бъде възстановена в първоначалния си вид след сватбата.

— Тогава защо просто службата да не се отслужи навън? — каза Милтън. — Имам безброй градини.

— Но ако завали! — каза с ужас тя. — Не, задължително трябва да е вътре. Нищо не може да ме спре да имам сватбата, за която винаги съм мечтала.

Милтън погледна и двамата. Ръката на Ричард бе вкопчена здраво около кръста й. Ако това не я подготви за онова, което предстоеше, то подозрителният проблясък в очите на Милтън го направи:

— Намирам за абсурдно, че сте се влюбили за седмица, дори и да не се бяхте мразили години наред. Нима наистина сте…?

— Част от тази седмица бе прекарана в леглото — сряза го Ричард, без да се церемони и добави с ироничен тон: — Не ми ли каза веднъж, че това би променило отношението й? Забрави да споменеш, че и моето ще се промени.

— Ричард! — въздъхна Джулия, възмутена, колкото и в действителност би била, а и ядосана, но насочи гнева си към граф Манфорд. — Не е необходимо да ви даваме обяснения! Единствената причина да сме тук е сватбата, но като се замисля, мечтата да се оженя тук бе на майка ми, не моя. Тя е втълпила тази мечта и на мен, защото приемах това място за величествено през детските си очи, но ако трябва да съм откровена, вашият дом в сегашното си състояние няма да ни свърши работа.

— Как смееш… — Милтън започна да ломоти.

— Тапетите се свличат — продължи Джулия, — дъските по пода са напукани, една трета от кристалите на главния полилей в предверието липсват, а рамките на картините са толкова стари, че вече изгниват. Ще се наложи много повече ремонт от превръщането на една стая в параклис, за да може Уилоу Уудс да бъде готов да посрещне представителите на аристокрацията след по-малко от месец. Не че не бих могла да се справя. Всичко необходимо, за да се поднови цялата къща, вероятно е налично в складовете на Милър. Но вече не съм сигурна, че искам да го направя. Всъщност, Ричард, да тръгваме. Това бе лоша идея.

— Момент, любов — каза той, докато приковаваше баща си с любопитен поглед. — Не си решил, че това е семейно събиране, нали? Трябваше да ме убеди да дойда и можеш да си сигурен, че не й беше никак лесно. Щях да съм безкрайно щастлив, ако никога повече не ми се налагаше да стъпя тук отново и след сватбата не възнамерявам да се връщам. Тя е права, това бе лоша идея, но всичко вече е задвижено според нея. Обявихме сватбата, преди да напуснем Лондон и баща й вероятно е изпратил повечето от поканите.

— Мястото може да бъде променено — увери тя Ричард.

— Това не е необходимо — каза Милтън сърдито и с леко почервеняло лице. — Добре дошли сте да направите сватбата тук.

— След като току-що постави под съмнение истинността на любовта ни? — каза Ричард на баща си. — Осъзнаваш ли, колко коравосърдечен и тесногръд изглеждаш, дори в своето неразбиране на лекотата, с която се влюбих в нея? Само за твое сведение, многоуважаеми татко, двамата се срещнахме в Лондон в началото на сезона и дори не се познахме. Бях поразен и се опитах да я съблазня. Тя почти се поддаде, също толкова привлечена от мен.

— Ричард, спри да му разкриваш толкова съкровени подробности! — възпротиви се тя отново.

Не я пренебрегна съвсем, просто се наведе да я целуне по бузата и каза:

— Шшшт! — след това продължи с импровизираната си история: — Беше шокиращо, когато най-накрая разкрихме кои сме, и както тя каза, се разделихме ядосани заради това откритие. Но тогава, по ирония на съдбата, ти ни събра отново и бе отговорен за силните емоции, които ни завладяха — облекчение, благодарност и гняв, които за разнообразие този път не бяха насочени към някой от нас двамата, а спрямо теб. И така постепенно наскорошното привличане, което изпитахме, ни завладя отново.

— О, Боже — каза тя с учудване. — Той е виновникът, нали? Никога нямаше да се видим отново, ако не се бях почувствала длъжна да те спася.

Ричард й се усмихна. Вероятно изражението й показваше достатъчно благоговение, защото той й каза:

— Не се чувствай толкова задължена на баща ми, наистина не е необходимо, любов. Но ако все още искаш да се оженим тук, предполагам, че мога да изтърпя няколко седмици под този покрив, докато правиш приготовленията за нашата грандиозна сватба.