Рафаело Джованьоли
Спартак (9)

IX
Как един пияница повярва, че е спасил републиката

Петнадесет дни преди мартенските календи (15 февруари) в 680 р.г., почти четири години след смъртта на Луций Корнелий Сула, римляните празнуваха празника Луперкалия, установен от Ромул и Рем при основаването на града в чест на вълчицата, която ги откърмила, на бога Пан, оплодотворителя на нивите, и на чудното им детство.

Луперкал се наричала пещерата, която се намирала в подножието на Палатинския хълм, в посветения на Пан лес, разположен от оная страна на хълма, която гледа към форума, и по-точно — между Новата улица и Свещения палатински хълм, точно срещу Руминалската смокиня.

Мнозина обаче са смятали и смятат, че тоя празник води началото си още от времето на аркадите, когато не е имало и помен от Ромул и Рем. Във всеки случай произходът на тоя празник е неизвестен, обаче едно е положително известно, че той се е празнувал винаги и че е бил изоставен само през последните години на Републиката, та станало нужда Цезар диктаторът да го възстановява с нарочен закон.

Колкото се отнася до Руминалската смокиня, през Луперкала, тя се смятала за свещено дърво, понеже според преданието вълчицата била откърмила Ромул и Рем под една смокиня, която се намирала на същото място; оттук и името на смокинята („ruma“ значи цицка). Когато първото дърво грохнало, то било заместено при особено тържество с друго. Оттогава насетне винаги когато дървото остарявало и заплашвало да падне, бивало замествано от жреците, при подобаваща тържественост, с друго, понеже римляните вярвали, че градът им ще цъфти и ще се развива дотогава, докогато се зеленее Руминалската смокиня.

И тъй, на 15 февруари 680 р. година щеше да се отпразнува с подобаваща тържественост празникът Луперкалия.

Рано сутринта в Луперкалската пещера се бяха събрали жреците-луперки, младежи, избрани помежду най-знатните патрициански семейства, и очакваха часа на жертвоприношението. Всички бяха облечени в жречески одежди.

Между тези жреци-луперки бяха Луций Домиций Ахенобарб, красив, рус, двадесет и една годишен младеж, който по-късно, през 700 р. година, бе избран консул; Луций Корнелий Лентул и Квинт Фурий Кален, и двамата надхвърлили двадесет и четири години, които също тъй станаха впоследствие консули — първият през 705 р. година, вторият — през 706.

По-късно в пещерата се вмъкна нова група младежи, всички от благородни родове, които водеха Марк Клавдий Марцел и Сервий Сулпиций Руф, синове на бивши консули и самите те по-късно консули. И двамата бяха облечени в бели тоги и носеха на главите си бръшлянови венци, понеже щяха да вземат най-голямо участие в предстоящото жертвоприношение.

Щом се вмъкна в пещерата новата група младежи, виктимариите грабнаха ножовете си и заклаха дванадесет кози и дванадесет кученца. След това един от тях взе меч, потопи го в кръвта на жертвите и го допря до челото на Клавдий Марцел и на Сулпиций Руф. Веднага другите жреци започнаха да бършат кървавите петна с вълна, натопена в мляко. Щом изтриха кървавите петна от челата им, Марцел и Руф, съгласно религиозното предписание, прихнаха да се смеят. С този обред, изглежда, се символизираше пречистването на овчарите.

След това, като извършиха обичайните измивания, жреците, заедно с пречистените младежи и с приятелите им, седнаха на богата трапеза, на която не липсваха превъзходни и вкусни вина.

Докато жреците ядяха, пещерата се изпълни с хора. Много хора също тъй се бяха струпали край гората на Пан, дето се намираше Луперкалската пещера, и по всички близки околности. Между тях личаха най-вече жените — моми и омъжени, голяма част от които бяха патрицианки, придружавани от робините, слугите или от семейните си гладиатори.

Какво очакваше тая тълпа, скоро стана ясно. Като се нахраниха, жреците, весели и възбудени от виното, скочиха от трапезата, опасаха се с широки пояси, изрязани от кожите на жертвопринесените животни, взеха си по един ремък от същите кожи и шумно се впуснаха по пътищата, като удряха всички, които срещнеха.

И понеже момичетата вярваха, че ударите от посветения на бога ремък облагоприятствуват брака, а омъжените жени пък бяха дълбоко убедени, че тези удари облагоприятствуват раждаемостта, всички момичета и матрони се надпреварваха да срещнат жреците и весело им подлагаха ръцете си, за да получат ударите.

Посрещани навсякъде с радостни викове от тълпата, луперките прекосиха главните улици на града. Една част от младите жреци на Пан се отправиха за цирка, за да отидат оттам, през улицата на храма на Белона, през Победоносната улица, през уличката на Янус, през Флументалската улица на Тибърския остров. Друга част от тях се отправиха за Новата улица и през Табернолската улица и Африканската улица към Есквилинската врата. Там младите жреци ги очакваха многобройни позлатени и бронзови колесници, принадлежащи на семействата им, във всяка от които бяха впрегнати четири коня. Те се качиха на колесниците си и последвани от множество коли и коне на обикновени граждани, се отправиха към Албунейската гора, разположена на няколко мили от Рим, и до пътя, който водеше от този град за Тибур, точно на мястото, дето е бил и е все още изворът на прочутите серни води, наречени Албулски. Луперките имаха обичая всяка година по случай луперкалските тържества да отиват след жертвоприношението в тази гора, дето според религиозното предание живееха фавните, потомци на Фавн — митически цар на Лациум, които, както се вярваше тогава, от зелените и самотни кътове на тази гора давали свещени отговори.

Другата част от луперките, последвани от много народ, се отправи, както казахме, към Тибърския остров. Като стигнаха на средата на Флументалската улица, те завиха наляво по Тибърската уличка и скоро стигнаха до дървения мост, разположен на същото място, дето единадесет години по-рано, тоест през 691 р.г., с постановление на сената бе изграден каменният мост, наречен Фабрициев мост, понеже по онова време Л. Фабриций беше надзирател на пътищата.

Тибърският остров по онова време беше твърде слабо населен, но въпреки това върху него бяха изградени три значителни паметника: храмът на Ескулап, тоя на Юпитер и тоя на Фавн.

Храмът на Ескулап, най-големият и н ай-блестящият от Трите, бил изграден през 462 р.г. по случай страхотната чума, която покосила хиляди жертви от града. Тогава били консули Квинт Фалий Гургит и Юний Брут Сцева. Те изпратили пратеници в гръцкия град Епидавър, където бил на почит Ескулап. Когато римските пратеници се намирали в храма на Ескулап, една от жълтокафявите опитомени и безвредни змии, които живеели във вътрешността на храма, излязла оттам и се отправила към представителите на римския народ. В това непринудено движение на свещеното влечуго римските пратеници видели божествен знак. Действително, когато се отправили към корабите си, змията тръгнала подир тях. Тя се качила на кораба и била пренесена в Остия. Оттам корабът продължил нагоре по течението на Тибър. Когато се изравнил с Тригеминската врата, (Врата с три арки в Рим, срещу Авентинския хълм. — Б. р.) неочаквано змията излязла от кораба и отишла да се загнезди в Тибърския остров. Гадателите изтълкували тази прищявка на змията като явна заповед на бог Ескулап, който искал на това място да бъде издигнат храм. И римляните издигнали храма.

През 552 р.г. по желание на претора Л. Фурий Пурпереон до големия храм на Ескулап бил изграден друг — по-малък, но не по-малко блестящ храм на Юпитер.

И през 558 р.г., шест години след изграждането на храма на Юпитер, общинските надзорници-плебеи Гней Домиций Ахенобарб и К. Скрибоний Курион със събраното от глобите, наложени на трима едри търговци на добитък, изградили от другата страна на храма на Ескулап и почти точно срещу храма на Юпитер третия храм — на Фавн.

Съществуването на три храма в толкова тясно пространство, каквото е Тибърският остров, показва, че съобщението между острова и града — преди изграждането на Фабрициевия и Цестийския каменен мост — не е ставало само чрез лодки, а и чрез дървени мостове.

И тъй, след като прекосиха дървения мост, който свързваше града с острова, луперките и тълпата, която ги следваше, стигнаха на самия остров, дето трябваше да принесат жертва на бога Фавн, сроден с бога Пан, и после да завършат тържеството с ново пиршество в гостилницата „Ескулап“ — доста прилично заведение, в което се поднасяха отлични яденета и превъзходно фалернско вино.

Не по-малко весело от тези луперки бяха намислили да завършат деня другите луперки, които през Есквилинската врата бяха отишли да посетят бога Фавн в пещерите и горите му, при Албулския серен извор на Тибур.

Прочее в древните религии, както и в модерните, всичките церемонии бяха предлог за повече или по-малко неприлични шумни веселби, повече или по-малко забулени, създадени предимно от хитреците за сметка на лековерието на глупците. Луперките заплащаха сами разноските по празненството, но затова пък честолюбието им биваше особено поласкано, защото не се смяташе незначителна честта да бъдеш луперк, и при това не беше незначително удоволствието да можеш да удряш приятелски с ремък хубавите момичета и желаните матрони, от които се получаваха за награда сладки думи и нежни усмивки.

Облегнат на една от колоните в портика на Фавновия храм, стоеше около двадесет и пет годишен момък, който наблюдаваше с видима досада жреците. Той беше висок, със силни и хармонично развити крайници. Красивата му шия изваяна сякаш от гръцко длето, завършваше с благородна и горда глава, покрита с черни, внимателно сресани и намазани с благовония коси, които засенчваха високо и широко чело и две подвижни, проницателни и властнически очи, вдъхващи симпатия и покорство. Неговата желязна воля се открояваше в светкавичното бляскане на очите му, в набръчкването на челото му, в дъговидното изопване на черните му вежди. Носът му беше прав и великолепно очертан; устата, която беше по-скоро малка, се отличаваше с дебели и леко извърнати навън устни, което показваше две страсти: властолюбие и чувственост. Възмургавият цвят на кожата му правеше още по-хубаво и очарователно лицето на този силен, пълен с достойнство, и привлекателен момък.

Тоя момък беше Гай Юлий Цезар.

Той се обличаше с гръцка изящност. Върху снежно бялата му ленена туника, обшита с пурпурни широки ивици и препасана с пурпурна връв, Цезар носеше тога от бял вълнен плат, Обшита с небесносиня ивица. Туниката и тогата бяха натъкмени с такава грижливост и с такова умение, че подчертаваха всичките прелести на хубавата му фигура.

Юлий Цезар тогава беше на двадесет и шест години (роден на 12 юли 654 р.г.), но вече се ползуваше с голяма популярност в Рим поради големия си ум, поради културата си, красноречието, смелостта, енергията и поради ненадминатата си елегантност. Гай Юлий Цезар, племеннник на Марий и по убеждение марианец, се оженил на седемнадесетгодишна възраст за Корнелия, дъщеря на Корнелий Цина, бивш консул и върл привърженик на победителя на тевтонците и кимврите. Когато Сула избил неприятелите си и се провъзгласил за диктатор, заповядал да убият двама от рода на Юлий, привърженици на Марий, а от младия Гай Юлий Цезар поискал да напусне жена си Корнелия. Цезар още тогава проявил желязната и несломима твърдост на характера си, като отказал да изпълни волята на диктатора. Заради непокорството му Сула го осъдил на смърт и той без съмнение щял да бъде убит заедно с другите безбройни жертви на проскрипциите, ако не се били застъпили за него някои влиятелни хора от Суловата партия и весталките. Когато Сула отменил присъдата си, казал, че у Цезар живеели много мариевци.

Понеже в Рим Цезар не бил спокоен за живота си, заминал за Сабиния, дето прекарал в планините до смъртта на Сула.

Като се върнал в Рим, веднага отишъл на война под началството на претора Минуций Терм, с когото взел участие при обсадата на Лесбос. При тази обсада Цезар проявил изключителна, почти несвойствена за човека храброст. При това, за да спаси живота на един войник, той изложил на опасност собствения си живот, за което получил граждански венец.

Оттам заминал за Витиния при цар Никомед, с когото в късо време толкова много се сприятелили, че сатириците от онова време го нарекли Царица на Витиния.

Като се научил, че Сервилий Ваций бил натоварен да командува римската флота срещу киликийските пирати, Цезар се присъединил към него и проявил в сраженията рядка храброст.

След похода Цезар решил да отиде в Гърция, за да посети школите на най-знаменитите философи и оратори. Близо до остров Фармакуза обаче корабът му бил нападнат от пирати, които го пленили заедно със слугите му.

Това нещастие дало възможност на Цезар да прояви не само необикновената си смелост, но и властническата си природа, благодарение на които по-късно завладя света.

Когато Цезар запитал пиратите какъв откуп искат за него и те му поискали 20 таланта, той смело им отвърнал, че струва 50 таланта и щял да им ги плати, като им заявил при това, че щом го освободят, щял да се впусне по дирите им и щял да заповяда да ги разпънат. Този римски велик отговор разкрива диамантената твърдост и самосъзнанието у Цезар. Уверен, че като член от рода на Юлиевци, нему не ще бъде отказана каквато и да било парична подкрепа, Цезар изпратил приятелите си в Ефес, Самос и други близки градове да съберат 50 таланта, които скоро му били изпратени и които дал на пиратите. Щом го освободили, той събрал няколко триреми (Кораб с три реда гребла. — Б. р.) от близките пристанища и се впуснал подир пиратите. В скоро време успял да ги настигне, победил ги, пленил ги и ги предал на претора да ги разпъне на кръст до един, като му заявил, че поема пред сената и пред римския народ отговорността за тая присъда.

Всичко това създало на Цезар твърде широка и трайна популярност, която впоследствие нараснала, още повече, когато излязъл смело да обвинява бившия консул Гней Корнелий Долабела, привърженик на Сула, за лошото му управление в Македония. Цезар подкрепил обвинението си с такава решителност и с такова пламенно, смело и самобитно красноречие, че красноречивият Цицерон едва смогнал да изтръгне оправдателна присъда, и то благодарение на богатствата и извънредно силните връзки на Долабела.

Така че Цезар, който бил н ай-елегантното конте, най-ловкият във всички военни и гимнастически упражнения, първенец в надбягванията в цирка, храбър войник и даровит оратор, се радвал на широка известност в Рим.

Не е за чудене тогава, че след смъртта на Аврелий Кота, от колегията на върховните жреци, Цезар бил избран на негово Място.

Такъв беше човекът, който, опрян на една от колоните в преддверието на храма на Фавн, наблюдаваше възбудената тълпа на Тибърския остров.

— Поздравявам те, Цезар! — извика Тит Лукреций Кар, който минаваше край него.

— Здравей, Кар! — отвърна Цезар, като стисна ръката на бъдещия автор на „За природата на нещата“.

Заедно с Лукреций около бъдещия победител на галите се събраха още няколко млади патриции.

— Чест и слава на божествения Юлий! — каза, като се поклони и тури ръка на устните си, — комедиантът Метробий, който в тоя миг излизаше от храма с група актьори и танцувачки.

— О, Метробий! — възкликна Цезар, като се усмихна подигравателно. — Знаеш ти как да използуваш живота, а? Не губиш нито един празник, не изпускаш ни най-малкия случай да се повеселиш.

— Е, какво да се прави, божествени Юлий? Трябва да се наслаждаваме на живота, който са ни дали боговете! Защото Епикур казва, че…

— Разбрах — прекъсна го Цезар, като му спести труда да цитира думите на Епикур.

После, като се почеса по главата с малкия пръст на лявата ръка, за да не развали фризурата си, с показалеца на десницата той повика при себе си Метробий.

Метробий бързо се отдели от другарите си; един от тях извика след него:

— Тогава ще те чакаме в гостилницата „Ескулап“.

— Веднага ще дойда — отвърна Метробий.

И като доближи Цезар, ласкаво му се усмихна и каза:

— Навярно днес ме покровителствува някой бог, защото иначе не мога да си обясня щастието, което ми се пада — да ти услужа с нещо, о божествени Цезар, слънце на Юлиевците.

Цезар се усмихна презрително и отвърна:

— Услугата, която ще ти искам, не е голяма, добри Метробий. Посещаваш ли дома на Гней Юний Норбан?

— Как да не го посещавам? — каза доверително, тържествуващ Метробий. — Добрият Норбан е благосклонен към мене… и то от много време… още от времето, когато беше жив знаменитият ми приятел, безсмъртният Луций Корнелий Сула…

При тези думи устните на Цезар се свиха от отвращение, но при все това той отвърна с престорено благоразположение:

— Е добре, знай, че… — Той млъкна, остана известно време замислен и след това добави: — Ела тая вечер на вечеря у дома, Метробий, за да ти разправя по-спокойно в какво се състои работата.

— О, какво щастие! Каква чест! Колко много трябва да ти благодаря, о предобри Юлий!

— Хайде, остави сега благодарностите и тичай да настигнеш приятелите си. Чакам те привечер.

С величествено движение на ръката Цезар се сбогува с Метробий, който, след като се поклони няколко пъти, се отправи към близката гостилница „Ескулап“.

И само от тоя внушителен и пълен с достойнство поздрав, изпълнен с такова презрение към комедианта, можеше лесно да се долови съзнанието за императорска власт, вродено у Цезар.

Като се има пред вид, че Цезар минаваше за голям поклонник на нежния пол, твърде вероятно бе сведенията, които щеше да иска от Метробий, да са във връзка с някакво любовно приключение.

Във всеки случай, докато тълпата се трупаше и шумеше около трите храма, Метробий ликуваше от радост, понеже смяташе, че с поканата си, Цезар му прави много голяма чест. Той завари приятелите си в гостилницата, насядали вече около една маса, и им разправи, възгордян и надут, защо го спря Цезар.

Радостта на комедианта беше толкова голяма, че той забрави вечерята, на която щеше да отиде след няколко часа, и започна охотно да яде и още по-охотно да пие вкусното фалернско вино, което стопанинът на гостилницата пазеше само за постоянните си посетители.

Посетителите бяха твърде много, в много весело настроение и със страхотен апетит, така че всред общите и оживени разговори се чуваше непрестанният шум от съдове и чаши, чукани една о друга.

Всред шегите и смеховете Метробий не усещаше как тече времето и как изпива една след друга чашите с фалернско вино. След двучасово непрекъснато пиене той се опи, но макар и пиян, от време на време у него проблясваше съзнанието, че не бива повече да пие, че след един час няма да може да се движи и няма да може да отиде у дома на Цезар. По едно време той направи усилие над себе си, опря ръце върху масата и С мъка стана. С несвързани и неразбрани думи обясни на другарите си, че трябва да ги остави, понеже е поканен на вечеря от „Це… от Це… от Цераз“.

Тая грешка на комедианта бе изпратена с бурен смях. От всички страни се засипаха шеги и закачки върху пияния Метробий, който се клатушкаше към изхода на гостилницата.

— Много хубаво ще се представиш у „Цераз“! — извика един.

— Нещастни Метробий, ти си вързал на възел езика си! — възкликна друг.

— Да, за да си спомни, ако може, онова, което е оставил в дъното на чашата си — добави трети.

— Не танцувай, Метробий; не си на сцената…

— Върви направо де! Ще събориш стената!

— Подкупен е от зидарите!

— Пълзи като змия…

Метробий излезе на улицата и започна да бъбри несвързано:

— Смей… те… се… смей… те… се… нехранимайковци недни!… Аз пак… ще ида на вечеря у Цезар… който е благороден човек… великолепен човек… Цезар… който обича ар… ар… артистите!… Кълна се в Юпитер Капи… Капи… ло… тийски! Не знам… не разбирам… как стана тя… Това фалернско вино… не е чисто… подправено е… като душата на … Ев… Ев… Евтибида!…

Като измина двадесет крачки по посока към моста, пияницата се спря и олюлявайки се, се замисли върху нещо. Най-после в главата му се мярна мисъл, която за един пияница можеше да се нарече блестяща. Той се обърна с мъка и се отправи, олюлявайки се, към другия дървен мост, който свързваше Тибърския остров с Яникулското възвишение. Като премина моста, Метробий тръгна по Яникулския път и вървя все по него до онова място, дето той се раздвоява: единият път води към Яникулската арка, а другият, левият — към Сублицийския мост и оттам — към средището на града.

Тъкмо на това място Метробий се спря. Кой път да хване? Беше решил да се поразходи един-два часа, докато изтрезнее, че тогава да се яви при Цезар. Превъзходна идея, която правеше чест на ум като неговия! Опря върху челото си показалеца на дясната си ръка и като продължаваше да се клатушка, подзе отново брътвежа си:

— Къде ще е по-добре… да ида? При арката, разбира се, въздухът… ще е по-свеж… а пък мене ми е тъй горещо… тъй горещо… и после календарът ще ми разправя, че било февруари… че било зима… Ама февруари през зимата ли е? Ще е през зимата за оня, който няма фалернско и цекубско вино… но кълна се в рогата на Бакхус Диониски, въздухът при арката е чист… ще се кача горе… по пътя ще видя и гробницата на добрия цар Нума… макар че не давам счупена пара за тоя Нума… Защото той не е обичал виното… той не е обичал виното… Ама кой знае: не ми се вярва да не го е обичал… Кълна се в боговете… че с нимфата Егерия той не е разговарял само за обществените работи… все е имало малко любов… имало е… не е липсвала и чашката с вино… Но да се кача ли чак горе? Не ми се качва! Я по-добре да отида в равнината!

Справедливо възмутен от въздържанието на Нума Помпилий, пияният Метробий се отби от Яникулския път, който щеше да го изведе при гробницата на този цар, открита около сто години преди епохата, към която се отнася разказът ни, и тръгна по пътя, който водеше към Тригеминската врата.

Метробий се клатушкаше, из пътя и макар че беше малко поизтрезнял, не преставаше да хули и напада въздържателите и особено — нещастния цар Нума. Скоро стигна до гората на Фурина, богинята на бурите, която се намираше по средата на пътя между Цестийския и Сублицийския мост.

Като видя гората, Метробий вдъхна дълбоко с наслада, спря се за малко и после се вмъкна в нея, за да се наслади на хладината, която му беше тъй необходима.

Като поскита по тесните пътеки на гората, забеляза дебело Дърво, заобиколено от малка полянка. Метробий се облегна на Дънера и се отдаде на пиянските си размишления.

„Чудна работа наистина! — мислеше си комедиантът. — Намирам прибежище от бурята, която вилнее у мене, тъкмо в свещената гора на богинята на бурите! Но трябва да се признае, че е хубаво, сред природата… и поетите не лъжат, когато възпяват прелестите на овчарския живот! Хубав е овчарският живот! Далеко от шума на големия град, сред царственото спокойствие на полето, сред приятната самота на природата… върху меката трева… наслаждавай се на подскачащите козички… на блеенето на агънцата… на шуртенето на поточетата… на песента на славея… Ах, хубав е, Хубав е овчарският живот!…“

Но след като си помисли малко, Метробий, който едва гледаше от налегналата го силна дрямка, изведнъж трепна, като че ли обхванат от нова мисъл, и като щракна с палеца и средния пръст на дясната си ръка, промълви, като да разговаряше с някого:

— Да, хубав е овчарският живот, но ако в поточетата вместо бистра и хладна водица тече хубаво фалернско винце… Иначе не е за мене… Не! Та как ще пия вода? За няколко дни ще умра от мъка! Има ли нещо по-неприятно и блудкаво от водата!

Клепките му вече се притваряха за сън и в съзнанието му настъпваше оная бъркотия на мислите, която предшествува съня, особено у тия, на които мозъкът е възбуден от нещо, но той все още продължаваше да бъбри:

— Фалернско, да… но хубаво… не подправено… фалернско… като онова, което пих в гостилницата „Ескулап“… от което се замайвам… и от което ми пищят ушите… като да съм попаднал в някое гнездо на оси… и… и…

И той заспа.

Безредните и странни сънища на комедианта естествено отговаряха на смътните несвързани мисли, които се мяркаха в главата му, когато заспиваше.

Той сънуваше, че се намира сред широко, сухо, голо, безплодно поле, обгаряно от палещите лъчи на слънцето… Как пареше това слънце! Чувствуваше се облян от пот. Гърлото му беше пресъхнало и той изпитваше страшна жажда, от която се задушаваше… Но за щастие чу шуртенето на едно поточе… и се завтече към него… Но не можеше да тича, както му се искаше… краката му бяха станали тежки… като да бяха от гранит… та му се струваше, че тъпче все на едно място… А поточето продължаваше да си шурти все така далече… По неизвестен и за самия него начин забеляза, че в поточето тече не вода, а… фалернско вино… и което е най-странното, неговото шуртене приличаше на шум от човешки гласове…

Метробий умираше от жажда и тичаше, колкото му сили държат, към поточето… Най-сетне стигна до него и се наведе, за да пие фалернско вино, но… в същия миг пред него излезе Нума Помпилий… Той беше с дълга бяла брада и със строг вид. Погледна сърдито Метробий и започна да го кори и хули.

Какъв звучен металически глас имаше тоя Нума Помпилий!

Докато Нума Помпилий го хулеше, Метробий чуваше все още шуртенето на поточето, прилично на шума от човешки гласове… Изведнъж фалернското вино на поточето се превърна в кръв… Нума сякаш се възползува от това и стана още по-безмилостен в хулите и нападките си към Метробий:

— Жаден си, а? За кръв ли си жаден, тиранино? Тогава напий се от кръвта на братята си, подлецо!

Сънят ставаше зловещ. Метробий чувствуваше, че сърцето му се свива. Изплашен от неумолимия глас на стареца, той се впусна да бяга, препъна се и падна.

И се събуди.

В първия миг Метробий беше тъй много объркан, че не можеше да разбере къде се намира и дали спи, или е буден.

Той си потърка очите, озърна се наоколо и видя, че се намира в една гора, че вече се е мръкнало и че тъмнината е разредена само тук-там, между клоните на дърветата, от лъчите на месечината. Дълго време се мъчи да свърже и постави в ред мислите си, но не му се удаваше, защото и след като вече се бе събудил, все още продължаваше да чува силния глас на Нума Помпилий; така че отначало му се стори, че още спи и сънува.

Но скоро разбра, че не спи и че гласът, който слушаше насън, е глас на жив човек, който говореше недалеч от него, на малката полянка в гората.

— И тъй и тъй ни чака смъртта, нека поне умрем за свободата си, а не за развлечение на завоевателите ни — Говореше пламенно някой, като продължаваше започнатата си реч. — Щом тия свирепи зверове са жадни за кръв като тигрите от либийските пустини, нека дойдат сами да разрежат със мечовете си жилите ни, нека нашата кръв се смеси с тяхната, за да разберат, че и в гърдите на робите, на гладиаторите, на потиснатите има душа… Нека тогава се убедят, че всесилният Юпитер е създал всички ни равни, че слънцето свети за всички и че всички имат еднакво право да се ползуват от радостите и удоволствията на живота.

Тия думи бяха последвани от продължителна, одобрителна глъчка…

Метробий разбра веднага, че недалеч от него се бяха събрали хора, които крояха нещо против републиката, и му се стори дори, че е чувал някъде тоя силен глас. Чий беше тоя глас? Где и кога го бе чул Метробий? Колкото и да насилваше паметта си нищо не можа да си спомни.

Във всеки случай за Метробий беше ясно, че не бива да мърда, защото, ако го угадят, зле ще си пати.

Той се сгуши съвсем безшумно зад дънера на дебелото дърво, притаи дъх и се вслуша внимателно.

— След четиригодишен упорит труд можем ли най-после да се надяваме, че е настъпил час на разплатата? — запита някой с пресипнал глас, с лошо латинско произношение.

— Ще можем! — отвърна гласът, който Метробий чу при събуждането си. — Арторикс ще замине утре.

Когато чу това име, Метробий позна гласа на човека, който говореше. Той не можеше да бъде друг освен Спартак и комедиантът разбра веднага каква е работата.

— Арторикс ще замине утре за Равена — продължи Спартак — и ще предупреди Граник да държи готови своите 5200 гладиатори, които ще съставят първия легион на войската ни. Вторият легион, който ще се командува от Крис, е съставен от 5750 души, живущи в Рим. Третия и четвъртия ще командуваме Окноман и аз; те ще бъдат съставени от 10000 гладиатори от школата на Лентул Батиат в Капуа.

— Двадесет хиляди гладиатори на бойното поле! — възкликна с дива радост и с гръмлив глас германецът Окноман. — Двадесет хиляди! Добре, добре! Кълна се в адските богове, че ние ще видим как се закопчават ризниците на гърбовете на гордите легионери на Марий и Сула.

— И сега, когато вече се разбрахме — подзе отново Спартак, — в името на делото ни, в името на успеха ни моля да бъдете предпазливи и благоразумни. Нека не излагаме на опасност делото, за което сме работили упорито в продължение на цели четири години, с ненавременни и неуместни юнащини.

— След пет дни вие ще чуете, че сме завладели Капуа. Окноман и аз ще поведем редиците си и ще се опитаме да завладеем столицата на Кампания. Тогава, както в Равена, така и в Рим, вие всички ще се съберете и ще дойдете при нас. Но докато не въстане Капуа, вие ще си кротувате, както е било досега.

След речта на Спартак се започна жив разговор, в който взеха участие почти всички присъствуващи гладиатори, възлизащи на не повече от двадесет и пет души, които съставляваха Върховния съвет на Съюза на потиснатите.

След като размениха помежду си по няколко насърчителни и предупредителни думи и се сбогуваха братски, гладиаторите се пръснаха и се отправиха към мястото, дето беше Метробий, но Спартак ги върна:

— Братя, не вървете всички заедно. Пръснете се на групи, по двама или трима, отдалечени едни от други на петстотин крачки разстояние. В града едни ще влязат по Цестийския мост, други по Сублицийския мост, а трети по Емилиевия мост.

Докато гладиаторите, подчинили се на заповедта, излизаха из гората по различни посоки, Спартак, Окноман, Арторикс и Крис минаха тъкмо покрай мястото, дето се беше сгушил, цял треперещ, Метробий. Спартак се обърна към Крис, чиято ръка стискаше в своята:

— С тебе се разбрахме, нали — ще се срещнем към полунощ при Лутация Еднооката, за да ми кажеш дали ще можем да получим след пет дни ризниците в Капуа.

— Отивам тъкмо при мулетаря, който ми обеща да ги пренесе колкото може по-скоро!

— А бе — възкликна Окноман — може и без ризници. Нашата ризница е вярата ни, нашият щит — смелостта ни. Крис се отправи бързо към Цестийския мост, а Спартак, Окноман и Арторикс завиха към Сублицийския.

„Дявол да го вземе! — мислеше през това време Метробий, поуспокоен вече от това, че гладиаторите се бяха отдалечили.

— Дявол да го вземе! Каква буря се приближава над републиката! Двадесет хиляди въоръжени гладиатори! Достатъчни са, за да предизвикат война, каквато някога предизвикаха разбунтувалите се роби в Сицилия! Могат и нещо по-лошо да сторят дори, щом имат за предводител Спартак, сто пъти по-силен и по-смел от роба Евнус, който е предвождал въстаналите роби в Сицилия. Моето идване в гората не е било случайно! Няма съмнение, че великите богове са ме избрали да стана оръдие за спасението на Рим! Да, другояче не може да бъде. Няма нищо чудно в това; нима някога те не си послужиха с гъските, за да постигнат същата цел? Та не струвам ли аз колкото… Ах, дявол да го вземе, гледай ти къде ме закараха пиянските ми сравнения!“

Почувствувал се унизен пред себе си от сравнението си, Метробий стана, пристъпи плахо няколко крачки и започна да се вслушва, за да се увери дали наистина са си отишли всички гладиатори, или някой е останал на пост на това място.

Между това той си спомни за Цезар, който го бе поканил на вечеря по здрач. Това време бе минало и наближаваше вече полунощ. Комедиантът се ядоса за голямото си закъснение; успокои го обаче мисълта, че му се е удало да научи една толкова важна тайна, която щеше да съобщи на Цезар и поради която Цезар без друго щеше да му прости, задето се явява тъй късно у дома му.

Щом се увери, че всички гладиатори са си отишли, Метробий излезе из гората и с бързи крачки се отправи към Цестийския мост. По пътя той мислеше, че ако не бе се напил, нямаше да отиде в гората и никой нищо нямаше да узнае за събранието на гладиаторите. Тъй че би трябвало да се благословят пиянството му и навикът му да се налива с вино. Дори и фалернското вино от гостилницата „Ескулап“ му се стори божествено и реши, че на Бакхус трябва да се издигне нов храм, като особен закрилник на Рим, и че пътищата на предвидливостта на боговете са незнайни, щом като чрез един толкова обикновен случай, като напиването на Метробий, са съумели да насочат събитията към спасението на републиката.

Увлечен в мислите си, Метробий не усети кога стигна до дома на Цезар. Щом влезе, той изпрати роба да съобщи на Цезар, че го чака в библиотеката, дето щял да му съобщи много важни неща, от които можело да зависи съдбата на Рим.

Отначало Цезар не обърна голямо внимание на думите на Метробий, когото смяташе за пияница и глупак. Но като помисли малко, реши да го изслуша. Той се извини на сътрапезниците си и отиде в библиотеката, дето Метробий с няколко думи му разправи онова, що бе чул в гората. На Цезар то се стори толкова странно, че той отрупа с въпроси комедианта, за да се увери дали това не е плод на пиянската му фантазия. Но след като се убеди в противното, той сви вежди и се замисли. После трепна като човек, който е намислил нещо, успокои се и каза недоверчиво усмихнат:

— Не искам да оспорвам онова, което ми разказа, но ти трябва да признаеш, че цялата тая работа мирише май на басня, за създаването на която е допринесло твърде много фалернското винце, от което ти хубавичко си сръбнал.

— Че обичам много фалернското, особено когато е хубаво, божествени Юлий — каза Метробий като човек, чието честолюбие е засегнато, — не искам да отричам, пък и да искам, не мога; че тая вечер главата ми беше май поразмътена, и това не отричам. Но колкото се отнася до чутите думи, мога да ти се закълна, о божествени Юлий, че ги чух точно тъй, както ти ги предадох, защото сънят и чистият въздух ми бяха възвърнали съзнанието. Няма ли да уведомиш консулите и сената? Ще оставиш ли републиката изложена на такава страшна опасност?

Цезар стоеше замислен, с наведена глава.

— Всяка загубена минута засилва опасността!

Цезар не отвърна нищо.

Млъкна и Метробий. Но по лицето му личеше какво патриотично нетърпение го вълнуваше. След малко той запита:

— И тъй?

Цезар вдигна глава и отвърна:

— Аз бих желал, драги Метробий, да проверя сам каква е опасността, която заплашва отечеството.

— Че как ще можеш да… — подзе комедиантът, но Цезар го прекъсна:

— Бих желал да проверя, ако ми позволиш…

— О, какво приказваш, божествени Юлий! Аз дойдох при тебе, за да се посъветвам. Ако желаеш, на драго сърце ти отстъпвам заслугата за разкриването на съзаклятието, защото твърдо вярвам, че Гай Юлий Цезар ще знае как да ми се отплати, според величието на душата си.

— Благодаря ти, Метробий, за чувствата, които храниш към мене; благодаря ти също тъй и за предложението. Но въпросът не е да извлека някаква полза от тайната, която ти си открил — аз само желая да изуча истинското положение, за да мога да реша какво трябва да се направи.

Метробий кимна с глава в знак на съгласие, а Цезар добави:

— Иди в триклиниума и ме почакай там; но гледай да не се изпуснеш да кажеш някому нещо. Не казвай какво си чул в гората, нито пък — за какво си говорил с мене, за да не се сети никой къде съм отишъл. След един час ще се върна и тогава ще решим какво трябва да направим за спасение на отечеството ни.

— Ще сторя тъй, както ми заповядваш, о Цезар…

— И ти ще бъдеш доволен от това, Метробий, защото моето сърце е признателно; в книгата на съдбата навярно не е написано, че Гай Юлий Цезар трябва да бъде увенчан само с незначителните лаври, които се вземат при цирковите надбягвания…

При тези думи Гай Юлий влезе в една стая, съседна на библиотеката, като остави Метробий да мисли за казаното. След малко той се върна с дебела тъмна пенула, принадлежаща навярно на някого измежду слугите му, и златен колан, на който беше окачен мечът му. Той хвърли бялото си пирско облекло, препаса меча, облече пенулата и се сбогува с Метробий, като му поръча отново да не казва никому нищо за съзаклятието на гладиаторите. Взе със себе си един роб и с бързи крачки се отправи към кръчмата на Лутация Еднооката.

Освен къщата на Палация, Цезар имаше и друга в Субура, Дето по онова време живееше повече, за да печели популярност между бедните, които се бяха натъпкали в тоя квартал. Много често той хвърляше латиклавиума си, навличаше груба туника и заскитваше из мръсните и мрачни улици на Субура и Есквилин, като се смесваше всред бедните и нещастните, на чиито нужди се озоваваше с безпримерна щедрост. Понеже кръчмата „Погребална Венера“ беше не много далеко от мястото, дето се издигаше малката, но изящна Цезарова къща. Цезар стигна скоро на мръсната и пуста уличка, чиято дълбока тишина бе прекъсвана от време на време само от нестройните крясъци и от безсрамните викове, които излизаха от кръчмата на Лутация Еднооката.

Той влезе заедно с роба си в голямата стая, дето както винаги се веселяха продажни жени, гробари, просяци и други подобни. После, като хвърли бърз поглед върху присъствуващите, Цезар мина в малката стая, дето веднага забеляза, седнали около една маса, десетина рудиарии и гладиатори. Като поздрави с обичайния поздрав, Цезар седна заедно с роба си в един ъгъл и поръча на прислужницата етиопка да им донесе вино. Докато разменяше незначителни думи с другаря си, той следеше внимателно гладиаторите и се вслушваше в разговорите им.

Спартак, който седеше между Окноман и Крис, беше бледен, тъжен и умислен. През четирите години, които се бяха изминали от смъртта на Сула, изразът на лицето му беше станал много по-сериозен и върху откритото му и високо чело се бе врязала дълбока бръчка, която говореше за тежките му грижи и мъчителни мисли.

Когато чу да го назовават, Цезар се увери, че не се е излъгал, като е допуснал, че грамадният, внушителен и хубав мъж, чието лице отразяваше необикновена енергия и подвижен ум, е Спартак. Колкото повече се взираше в, гладиатора, толкова по-силна ставаше симпатията му, която изпита към него още щом го видя. С проницателния поглед на гениален човек, Цезар за няколко само минути оцени Спартак като извънредно силен, смел и умен мъж, роден за велики дела.

Между това робинята Азур беше донесла поръчаните две чаши вино. Цезар взе едната и като посочи на роба другата, рече:

— Пий! — Робът изпи виното си, а Цезар само допря чашата до устата си, но не глътна нито капка, понеже пиеше само вода. След като наблюдава още няколко минути гладиаторите, Цезар изведнъж стана, приближи се до тях и каза:

— Поздравявам те, храбри Спартак! Нека съдбата ти помага винаги. Мога ли да поговоря малко с тебе?

Всички се извърнаха към него и в един глас възкликнаха от учудване:

— Гай Юлий Цезар!

— Юлий Цезар ли? — възкликна смаян Спартак и стана. Той беше чувал толкова много неща за Цезар, но никога не бе го виждал.

— Хайде, не викайте толкова — каза бъдещият диктатор, като се усмихна благосклонно, — не искам утре цял Рим да знае, че един от върховните жреци скита нощем из кръчмите на Субура и Есквилин.

През това време Спартак съзерцаваше смаян хубавия момък, който, макар още да не бе извършил някакво велико дело, бе станал известен в Рим и Италия благодарение на рядката си смелост и сила. Той се възхищаваше от изящните черти на лицето му, от орловия му поглед, от стройната му и величествена фигура.

След като го разглежда известно време, рудиарият каза:

— Ще се смятам щастлив, ако мога да ти бъда полезен с нещо, о Гай Юлий!

— Би ли оставил за малко другарите си, за да се поразходим до близката градска стена?

Гладиаторите се спогледаха смаяни. Спартак отвърна с видимо удоволствие:

— За един беден и неизвестен рудиарии ще бъде голяма чест да се разхожда с един от най-благородните и знатни синове на Рим.

— Щом човек е силен, не е беден — каза Цезар на излизане от стаята, след като бе дал знак на роба си да го чака, докато се върне.

— Че каква полза може да има лъвът от силата си, когато е окован във вериги? — каза с въздишка Спартак, като тръгна след Цезар.

Двамата необикновени мъже прекосиха голямата стая на кръчмата, излязоха на улицата и се отправиха мълчаливо към онова място в откритото поле до градската стена, където преди четири години гладиаторите бяха убили освободения роб на Гай Вер.

Месечината огряваше с печалните си и бледи лъчи не само овощните и зеленчукови градини и лозята, но и обширното поле, което се простираше чак до склоновете на Тускуланските и Лацийските височини, които се чернееха в дъното на небосклона.

И там, на пустата полянка, разположена между последните къщи на града и градската стена на Сервий Тул, сред мълчанието на нощта, Цезар и Спартак, подобни на привидения, се спряха мълчаливо лице срещу лице, като че ли искаха да измерят силите си, да се оценят един друг. Те чувствуваха, че са представители на две противоположни начала, че въплъщават две знамена, че олицетворяват две идеи: идеята за свободата и идеята за деспотизма.

Цезар пръв наруши мълчанието:

— На колко си години?

— На тридесет и три — отвърна Спартак, взирайки се в Цезар, като че ли искаше да долови мислите му.

— Трак ли си?

— Да.

— Траките са храбри. Ти пък не само си необикновено силен и храбър, но си и образован и с гръцка култура. Нали така?

— Отде знаеш това?

— От една жена. Но няма защо да говорим за това сега, когато над делото, на което си се отдал, се надига страшна опасност.

— За какво дело и за каква опасност приказваш? — запита Спартак, като побледня и се отдръпна назад учуден.

— Знам всичко и дойдох тук не за да ти увредя, о Спартак, а за да те спася. Един човек тая вечер неволно е чул разискванията ви в гората на Фурина.

— О, проклятие на боговете! — извика отчаяно Спартак, като дигна юмруците си към небето.

— Той не е разкрил още нищо на консулите, но колкото и да го увещавам, още тая нощ или призори непременно ще им разкрие всичко и четирите гладиаторски легиона ще бъдат разпръснати, преди да се съберат.

Силно възбуден, Спартак скубеше косите си и гледаше с широко разтворени и неподвижни очи като обезумял един осветен от месечината дънер, който бе недалеч от него; после със глас, прекъсван от хлипания, започна да мълви сякаш на себе си:

— Вярата, усилията, надеждите, борбите — всичко, с което сме живели в продължение на цели пет години, ще трябва да се провали в един миг! Ще пропадне всичко, всичко и за потиснатите не ще остане никаква надежда за освобождение… ще трябва да влачим докрай робския живот…

Цезар гледаше с нежност, съчувствие и почти с благоговение тоя човек, който бе обхванат от толкова благородно, мъчително и дълбоко отчаяние. И Цезар, който в безмерната си гордост никога не бе допуснал, че може да има на земята човек, достоен за възхищението му, бе увлечен против волята си от едно непреодолимо възторжено чувство към гладиатора, който, въодушевяван от святата си любов към свободата, бе смогнал да подготви условията за едно велико дело, достойно за гръцките и римски герои, и който благодарение на вярата, предвидливостта и смелостта си бе успял да организира една войска от двадесет хиляди гладиатори.

При тази мисъл очите на Цезар блеснаха от жажда за власт и слава, главата му се замая, тръпки преминаха по цялото му тяло. Той отправи погледа си към Албанските възвишения, потъна с мисълта си в безкрайните поля на въображението и му мина през ум, че ако му дадяха да води четирите легиона, двадесетте хиляди гладиатори, за няколко години би завоювал света и би властвувал в Рим като страшилище за амбициозните патриции и като бог за народа.

Потънали, единият — в мъката си, другият — в амбициозните си блянове, и двамата мълчаха. По едно време Спартак трепна, сви страшно вежди и извика с дива сила:

— Не, кълна се в светкавиците на Юпитер, че това няма да стане!

— Какво ще сториш? — запита го Цезар, който също тъй трепна при тези думи.

Спартак взря пламналите си зеници в спокойните вече очи на Цезар и след кратко мълчание също запита:

— Но ти, Цезар какъв си ни — приятел или враг?

— Бих желал да ви бъда приятел; но във всеки случай никога няма да ви бъда враг.

— В такъв случай ти можеш да направиш много нещо за нас. Нашето спасение зависи от тебе.

— Как мога да ви спася?

— Като ни предадеш човека, който знае тайната ни.

— Значи, аз, римлянинът, да оставя да се дигнат всички роби в Италия против Рим, докато мога да им попреча?

— Прав си; забравих, че си римлянин.

— И че искам целият свят да бъде под владичеството на римляните.

— Значи, ти въплътяваш латинската тирания над всички народи на земята, така ли? Да не би у тебе да живее по величава мисъл от помислите на Александър? След като римските орли разперят крилата си над цялата земя, ти смяташ да ги стиснеш в железния си юмрук ли? Рим — господар на народите, а ти — господар на Рим — тая ли е мечтата ти?

Очите на Цезар блеснаха от радост, но той веднага съумя да се овладее и като се усмихна, каза:

— Какво мисля, не знае никой, дори и аз самият не знам. На мене са нужни още много сили, за да мога да разперя крилата си и да литна към щастието. Но ти, Спартак, който с удивителна упоритост и с мъдростта на велик пълководец си организирал робите в легиони, За да ги поведеш да се борят за освобождението си, кажи ми, Спартак, какво кроиш, на какво се надяваш? — Надявам се — отвърна с пламнали очи рудиарият — да разруша този прогнил римски свят и да видя, че се ражда върху развалините му независимостта на народите; надявам се да премахна безчестните закони, върху които се крепи неравенството между хората и които така са устроили света, че от двама души, надарени с еднаква сила и ум, единият трябва да пролива потта си над чужда земя, за да може другият да прекарва дните си в безделие; надявам се да заглуша в кръвта на потисниците стенанията на потиснатите, да строша веригите на нещастните роби и да ги превърна в мечове, за да може с тях всеки народ да ви прогони вътре в границите на Италия, които бележат земята, дадена ви от боговете, и които не би трябвало никога да прекрачвате; надявам се да опожаря всички амфитеатри, дето един зверски народ, който ни нарича варвари, се опива от взаимното избиване на нещастните гладиатори, които също тъй имат право на любов и щастие в този живот; надявам се да премахна робството и да видя изгрева на свободата. Аз копнея за свободата, в нея вярвам и нея зова — свободата за големите и малките, за силните и слабите, свободата, която ще донесе мир, справедливост, благоденствие и повече щастие на всички смъртни.

Цезар го слушаше със състрадателна усмивка и когато Спартак свърши, поклати глава и каза:

— А после, великодушни мечтателю, а после?

— А после ще възтържествува правото над силата, разумът над страстите — отвърна рудиарият, върху чието лице се отразяваха всичките благородни чувства, които изпълваха сърцето му. — а после ще дойде равенството между, хората, братството между народите и, добродетелта ще възтържествува.

— Клетият мечтател! А ти вярваш ли, че всичко това е възможно? — запита го със саркастично съчувствен тон в гласа Юлий Цезар. — Клетият мечтател! — Млъкна за миг и отново подзе:

— Изслушай ме, Спартак, и прецени добре думите ми, защото ми ги подсказва доброто ми чувство към тебе, което е много по-силно, отколкото можеш да си представиш. При това не забравяй, че Цезар е твърде скъп в чувствата си и не засвидетелствува току-тъй уважението си. Делото, на което си се отдал, е неосъществимо както поради целта си, тъй и поради средствата, с които разполагаш.

Спартак понечи да каже нещо, но Цезар не му позволи и продължи:

— Не ме прекъсвай. По-добре ще бъде за тебе да ме изслушаш. Затова те и потърсих. Че твоите двадесет хиляди гладиатори могат да уплашат Рим, уверен съм, това ти не допущаш. Ти се надяваш само на безбройните роби, които думата свобода ще привлече под знамената ти. Да кажем, че броят на тези роби ще възлезе на 100, дори на 150 хиляди души; да кажем, че ти успееш да ги дисциплинираш и запалиш у тях пламъка на смелостта. Какво ще излезе от това? Мислиш ли, че ще вземат надмощие над 400000 легионери, които са се сражавали по цяла Италия, Африка и Азия? Тези легионери, които сега стоят по домовете си, ще се дигнат на крак като един човек и ще се хвърлят като лъвове срещу робите, за да защитят имота и благоденствието си. Вие ще се борите от отчаяние, а те — подтиквани от нагона за самосъхранение; вие — за да завоювате права, а те — за да си ги запазят; може ли да има съмнение в това — на чия страна ще бъде победата?

Понеже са повече от вас, те ще срещнат във всеки град, във всяка община — съюзник, а вие — враг. На тяхно разположение ще бъдат богатствата на държавното съкровище и още по-големите богатства на патрициите; на тяхна страна ще бъде могъществото на римското име, мъдростта на опитните пълководци, интересите на всички градове и на всички граждани, безбройните кораби на републиката и спомагателните войски на цялата земя. Ще смогнеш ли ти с храбростта, твърдостта и способностите си да обуздаеш тия варварски, свадливи пълчища, произхождащи от различни страни и несвързани с никакви славни традиции, неспособни дори да проумеят великата цел на делото ти? Съмнявам се. Ти имаш всички качества на велик пълководец и ще успееш да покриеш недостатъците на войската си, както дрехата покрива раните на тялото, за да не насърчиш неприятелите си да се надяват на победа. Ти ще извършиш чудеса от храброст и ловкост, но до победата все пак няма да стигнеш.

— Та що от туй? — извика Спартак. — Ще загина славно за едно велико дело. А нашата кръв ще лепне ново позорно петно върху челото на потисниците, ще призове безбройни отмъстители и борци да продължат борбата докрай чрез най-хубавото наследство, което може да се остави на потомците: примера.

— Възвишена, но безплодна и напразна самопожертвувателност. Аз вече ти обясних, че средствата, с които разполагаш, са недостатъчни за осъществяването на целта. Сега пък ще ти докажа, че тая цел е мечта на запалена фантазия, която няма никога да бъде осъществена. Откак хората са напуснали горите и са заживели в общества, свободата е престанала да съществува и е възникнало робството, понеже всеки закон, който стеснява и ограничава правата на личността в името на интересите на обществото, всъщност е нарушение на свободата. Всякъде и винаги силните и хитрите са властвували над тълпите, които са се покорявали. На този закон, който се основава върху самата човешка природа, не са били чужди и най-добре уредените републики. Печалният край на Тива, Спарта и Атина потвърждават това. Дори и в нашата република, основана върху началото на народното самоуправление, върховната власт е в ръцете на шепа патриции, които владеят всички богатства и които са направили властта наследствена. Свободни ли са 400000 римски граждани, които са лишени от хляб и покрив и нямат една риза, за да се стоплят? Не, те са роби на първия срещнат, който пожелае да им купи гласа — единственото наследство, единственото богатство на тези парцаливи господари на света. Тъй че свободата е дума, лишена от смисъл, струна, която намира отзвук в душата на тълпата и която често ползува тиранина, стига той да умее да я кара да трепти. Аз също страдам от надменността на тези отвратителни патриции и съчувствувам на плебеите, но виждам, че само със съсипването на първите може да се въздаде благоденствието на вторите и че кастата на олигархите може да бъде смазана само тогава, когато плебеите бъдат ръководени с твърдост и сила. Аз знам, че човек за човека е вълк, че хората винаги ще се делят на вълци и агнета, на ястреби и гълъби, на разкъсвачи и разкъсвани, заради това направих избора си и си поставих да разреша една трудна задача: да заграбя властта и да изменя съдбата на двете страни, като направя потисниците потиснати, Разкъсвачите — разкъсвани.

— Но в такъв случай, значи, ти споделяш донякъде моите чувства…

— Да, аз жаля робите, към които съм крайно снизходителен, жаля също така и гладиаторите, които никога не съм допускал да се избиват за удоволствие на свирепите нагони на плебейщината в зрелищата, които съм устройвал за народа. За да постигна целта, към която се стремя, аз се нуждая много повече от ловкост, отколкото от сила, много повече от хитрост, отколкото от насилие. Само смелостта, съпътствувана неразделно от благоразумието, може да ме изведе по опасния път. Аз чувствувам, че ми е писано да стана велик, че трябва да го постигна и ще го постигна. И понеже ми е от полза да привлека за делото си всички сили, които срещна по пътя си, както реката прибира в коритото си водите на всички потоци, с които е в съприкосновение, за да се влее пълноводна и могъща в морето, обръщам се към тебе, о Спартак, защото и ти си роден за велики дела, и те питам: искаш ли да оставиш безумната мисъл за един невъзможен бунт и да станеш другар на Цезар, като слееш съдбата си с неговата? Моята звезда Венера ме води по пътя на живота и ми сочи велика съдба. Рано или късно ще стана управител на някоя провинция, ще се сдобия с легиони, ще завоювам победи след победи, ще стана консул, ще разруша престоли, ще завладея народи…

Цезар се възпламени. Очите му светеха с необикновена светлина и в думите му звучеше такова дълбоко убеждение, че по едно време Спартак бе обаян и завладян от властното му чувство.

Когато Цезар млъкна, Спартак се откъсна от властта, която упражняваше върху него събеседникът му, и запита с дълбок и суров глас:

— И после?

В очите на Цезар блесна неописуема светлина, той стана смъртно бледен от вълнение и с треперещ, но уверен глас каза:

— И после… властвуване над света!

След тези думи, в които се разкриваше цялата душа на бъдещия диктатор, настъпи кратко мълчание.

— Остави това дело — подзе Цезар, след като се успокои. — още в самото си начало е осъдено от разкритията, които Метробий ей сега ще направи пред консулите. По-добре придумай другарите си по нещастие да понесат всичко, за да могат да извоюват нещо по-скоро по пътя на закона, отколкото чрез оръжието. Стани ми приятел! Така ти ще ме следваш във всички походи, които ще ми бъдат възлагани, ще командуваш легионери и ще можеш да проявиш необикновените си дарби, с които те е надарила природата…

— Невъзможно, невъзможно е! — каза Спартак. — Благодаря ти от все сърце, о Гай Юлий, задето ме цениш толкова много, благодаря ти и за благосклонните ти предложения. Но аз трябва да следвам пътя си и не мога, нито пък бих пожелал някога да оставя другарите си по нещастие.

Безсмъртните олимпийски богове наистина се грижат за съдбините на хората, ако при тях има справедливост, каквато на земята няма, нашето дело няма да пропадне. Ако пък срещу мене се борят боговете и хората, аз ще мога да умра като Аякс, спокоен и с ведро чело.

Цезар изпита пак чувство на възхищение към Спартак и като му стисна силно ръката, каза:

— Нека бъде тъй, както казваш. Ти си смел, а съдбата се усмихва на смелите. Смелостта надделява във всичко, а особено във военните работи, при които в най-късо време могат да настъпят изключителни промени. Тая вечер ти си изправен пред страшната възможност да видиш делото си Напълно провалено, но утре, ако съдбата ти се усмихне, може да го видиш близко до сполуката. А сега тръгвай бързо за Капуа! Аз не мога да попреча на Метробий да отиде и уведоми консулите за съзаклятието ви; пък и да можех, не би трябвало да го сторя. И тъй, бързай, та ако щастието е с вас, да стигнеш в Капуа преди пратениците на сената… Прощавай!

— Нека боговете те закрилят, о Гай Юлий… и… прощавай!

Върховният жрец и рудиарият пак си стиснаха ръцете и се впуснаха, мълчаливи като преди, по пустата уличка. Като стигнаха в кръчмата на Лутация Еднооката, Цезар заплати сметката си и тръгна, последван от роба си. Спартак повика другарите си и започна трескаво да им дава нареждания. Крис трябваше да заличи всяка следа на съзаклятие между гладиаторите в Рим; Арторикс трябваше да литне в Равена при Граник, а Окноман трябваше да тръгне заедно със Спартак за Капуа. След малко те се разделиха. Спартак и Окноман взеха пет таланта от съкровището на Съюза на потиснатите, възседнаха два силни и бързи коня и препуснаха през Капенската врата за Капуа.

Когато Цезар се върна у дома си, научи, че Метробий, под влияние на фалернското вино, което му предложили у Цезар, се възпламенил толкова много и толкова много се изплашил от продължителното отсъствие на Цезар, че не изтърпял, станал и тръгнал направо — както заявил при излизането си, а според твърдението на вратаря — клатушкайки се — към консулите, за да спаси републиката.

Цезар се замисли. Когато влезе в спалнята си, той промълви:

— Сега гладиаторите и пратениците на сената ще се надпрепускат; кои ли ще стигнат първи?

После, като помисли малко, добави:

— Ето как често пъти най-важните събития зависят от най незначителни неща! Тук всичко зависи от коня!