Рафаело Джованьоли
Спартак (13)

XIII
От Казилинската до аквинската битка

Публий Вариний беше към четиридесет и пет годишен мъж, от плебейски произход. Силен, суров, смел, той имаше всички добродетели на римски воин и беше най-съвършеният негов образец, който човек можеше да си представи. Ядеше и пиеше умерено, закален беше на студ, горещина, безсъние, дълги походи и всички други несгоди, които съпътствуват живота на воина, а при това беше мълчалив, строг и много храбър. Ако наред с тези качества беше надарен с по-подвижен ум и ако имаше по-широка и по-дълбока култура, можеше да стане консул, военачалник, триумфатор. Но за нещастие Публий Вариний нямаше голям ум, така че след двадесет и осем годишна военна служба той стана претор, и то благодарение на това, че беше извънредно честен и смел и познаваше отлично дисциплината и устройството на войската. Всички негови началници бяха възхитени от усърдието, с което изпълняваше служебните си задължения, както и от изключителната сила на духа и на тялото му.

На военния живот той се посвещава още на седемнадесетата си година, когато под началството на Гай Марий взема участие във войната против тевтонците и кимврите. В тая война проявява рядка храброст и бива награден с граждански венец и повишен в чин десетник. По-късно под началството на Помпей Страбон, баща на Помпей Велики, взема участие в съюзническата война, където бива ранен и награден отново с граждански венец, във войната против Митридат — тук Вариний е отново ранен и удостоен със „стенен венец“ (Стенният венец се давал като награда на този войник или офицер, който пръв се изкачвал на крепостната стена на някой обсаден град.) — и при обсадата на Атина. Във всички войни проявява изключителна храброст и достига чин подцентурион. Той взема участие във всички походи на Сула и бива повишен в чин центурион и по-късно — трибун, с какъвто чин отива с Помпей Велики в Африка. Тук става квестор. В качеството си на квестор, под началството на Апий Клавдий, взема участие във войната против разбунтувалите се траки и македонци.

След смъртта на Клавдий и след умиряването на Тракия Вариний се завръща в Рим, за да отиде с консула Аврелий Кота да се бие срещу Митридат. Когато Вариний пристига в Рим, Кота бил отпътувал за Азия, а другият консул Луций Лициний Лукул бил вече натъкмил войската си. Понеже желаеше да се възползува от опитността на Вариний, когото ценеше много, Лукул го предложи да бъде избран за претор на Сицилия, като му се възложи да се справи с позорната гладиаторска война.

Такъв беше човекът, който 18 дни преди юлските календи (14 юни) 680 р.г. излезе от Капенската порта и се отправи по Апиевия път срещу гладиаторите, командувани от Спартак.

Вариний стоеше начело на един легион от шест хиляди души тежка пехота, на хиляда велити, (Лека пехота, която не влизала в легиона. Велитите се въоръжавали с кожен шлем, малък щит, меч, къси копия за хвърляне и се сражавали в разпръснат строй.) шестстотин прашкари и триста конници. Общият брой на Вариниевите воини възлизаше на осем хиляди души, всичките млади, силни и добре въоръжени. Квестор му беше Гней Фурий, около тридесет и пет годишен, умен, храбър и опитен във военното изкуство мъж, който обаче беше много развратен и порочен.

Между шестимата трибуни на Вариний най-много изпъкваха Калпурний Бибул, който по-късно през 695 р.г. остана консул с Гай Юлий Цезар, младият Квинт Фабий Максим, който също тъй стана консул през 709 р.г. пак с Цезар, и Лелий Косиний, най-старият, над петдесетгодишен, недодялан и прост човек, който бе участвувал в петдесет и седем сражения, в единадесет обсади и сто двадесет и девет боеве и беше получил двадесет и две рани и два граждански венеца, но поради невежеството и неподатливия си ум не можа да стигне до по-висок чин.

След тридневен ускорен ход Публий Вариний пристигна в Каета, дето се спря на стан. После повика началника на конницата си Паул Хердений Тибуртин и му поръча да отиде бързо до Капуа и по-далеч дори, за да събере подробни и точни сведения за неприятеля.

Младият Тибуртин изпълни задачата си с благоразумие и хитрост. Той посети не само Капуа, но също тъй и Кума, Бая, Путеоли, Херкуланум, Неапол и стигна чак до Помпей и Атела. От римските власти и от местните жители и овчари можа да събере нужните сведения. След четиридневно отсъствие Тибуртин се завърна в стана на Вариний. Той съобщи на претора си, че Спартаковата войска брои десет хиляди души, че всички са въоръжени и обучени, че са на стан при Нола, отдето нападат околностите, но от яките огради с колове на стана им може да се съди, че нямат намерение да се дигат и ще чакат там нападението на римляните.

Като изслуша тези известия, Вариний се прибра в шатрата си, за да обмисли какво трябва да се направи. След дълго обмисляне най-сетне реши да раздели силите си на две части и да ги поведе по почти успоредни пътища, за да нападне гладиаторския стан едновременно от две страни, като се надяваше да победи.

Той повери на квестора Гней Фурий четири кохорти легионери, триста велити, двеста прашкари и сто конника, като му заповяда да върви по Апиевия път до Синуеса, дето ще остави Апиевия път и ще поеме Домицианския, В Бая ще престои седем дни и после ще се отправи за Атела, дето ще получи допълнителни заповеди. Вариний смяташе, че докато Фурий извърши тоя поход, той ще успее да мине реката Лирис и по Латинския и Преторианския път ще се озове зад гърба на гладиаторите. Оттук Вариний смяташе да прати заповед на Фурий да нападне бунтовниците. Последните, като видят, че са по-многобройни от легионерите на Фурий, ще се хвърлят стремглаво върху му; в това време той ще нападне неприятеля в гръб и ще спечели пълна победа.

Планът на претора Публий Вариний не беше лош. Важното беше само едно — дали гладиаторите ще останат в стана си при Нола. Вариний, който нямаше добро мнение за Спартак, не допускаше нито за миг, че той ще помисли да изостави стана си.

Щом се научи, че Вариний е стигнал до Каета, Спартак потегли веднага с ускорен ход по Домицианския път за Литернум.

През това време по същия път срещу него идеше квесторът Гней Фурий, който беше стигнал в Триферн. Тук неговите разузнавачи му съобщиха, че Спартак е с цялата си войска в Литернум, който отстои на един ден разстояние.

Гней Фурий, като храбър войник, би излязъл да се бие с когото и да било измежду гладиаторите, включително и със Спартак, но в качеството си на предводител на един отряд, който имаше да изпълнява своя задача, сметна, че не бива да влиза в бой с неприятел, който го превъзхожда по сили и когото няма вероятност да победи. Да отстъпи към Лациум, му се стори неблагоразумие, понеже Спартак можеше лесно да го настигне и да го насече на парчета. Затова реши да остави Домицианския път, да завие наляво и да се изкачи до Калес, отдето би могъл да се спусне само за няколко часа в Капуа. Тук, подпомогнат от градския гарнизон, би могъл да прояви срещу гладиаторите непреодолима съпротива.

Ако Спартак продължеше пътя си към Лациум, Гней Фурий щеше да има време да извика Вариний и заедно да нападнат в гръб смелия бунтовник.

Ако ли пък Спартак се върнеше назад, Фурий щеше да изпълни получените заповеди било като се върне по Домицианския път, било като отиде от Капуа по Преторианския в Атела, дето трябваше да очаква допълнителни заповеди.

Всички тези съображения и самото решение бяха повече от основателни. Ако самият Помпей Велики беше на мястото на Фурий, навярно щеше да постъпи като него.

И тъй, Фурий заповяда да дигнат стана два часа преди изгрев слънце и в пълен ред тръгна към Калес, като не допусна преди това да изпрати по Домицианския път трима разузнавачи, преоблечени като селяни, които трябваше да заблудят неприятеля, като му кажат, че Фурий се върнал в Каета.

През това време Спартак научи от разузнавачите си, че в Гриферн е на стан част от неприятелската войска. Той разбра, че Вариний е разделил войската си на две части, за да го нападне от две страни, и веднага реши да нападне най-напред едната част и после — другата.

Едно от най-забележителните качества на Спартак, за което даде блестящи доказателства в тази славна война, бе бързината, с която съобразяваше, долавяше и отгатваше нещата и с която прилагаше в изпълнение всяко взето решение. Спартак, който познаваше основно устройството и дисциплината на римските войски, никога не се придържаше към някои правила, към които се придържаха до фанатизъм римските пълководци, а винаги съобразяваше решенията, движенията и походите си с особеностите на терена, с обстоятелствата и с положението на неприятеля. В това отношение, пък и не само в това, той може да се сравни с Наполеон Бонапарт. Спартак бе изучил дисциплината и организацията на римската войска. Той се възхищаваше от тях и ги бе приложил в своята войска. Но той не възприе от римските предводители систематическата тактика, която забраняваше отклонението от някои правила, от някои норми, от някои обичаи. Приспособявайки своите решения и стратегически движения към терена, към обстоятелствата, към позицията на неприятеля, той разшири и приложи успешно на дело най-простата, най-логична и същевременно най-изгодна тактика — тактиката на бързината, към която прибягна пръв Гай Марий и която по-късно донесе на Юлий Цезар господството над света.

Всички големи битки, които го поставиха основателно между най-големите пълководци на древността, Спартак не ги спечели само със силата на гърдите и мишците на бойците си, но също тъй и с бързината на движенията и гъвкавостта на краката у привържениците си.

Спартак постъпи така, както бе решил. Той насърчи с кратка реч бойците си да понесат търпеливо новия и тежък поход, който трябваше да се предприеме за доброто на делото им, дигна стана и потегли по лошите междуселски пътища, между хълмовете, които от Капуа през Казилинум се простират до морето, като стигна до реката Волтурн, която лъкатушеше между тия хълмове.

Докато призори квесторът Фурий се движеше към Калес, Спартак се приближи към Капуа и спря на три мили далеч от града, за да си починат бойците му. След неколкочасова почивка към пладне Спартак потегли надясно от Капуа към Казилинум, дето стигна привечер. В същото време квесторът Фурий влизаше в Калес.

Казилинум, малък, но красив и многолюден град, беше разположен на десния бряг на река Волтурн, която миеше крепостните му стени на разстояние седем мили от Капуа и около единадесет от Калес. В положението, в което вече се намираха двете противни страни, Казилинум бе станал най-важната бойна точка, на която щяха да се развиват военните действия. За Спартак беше от изключително значение да заеме това място, отдето щеше да разполага с двата бряга и с цялата долина на Волтурн и разположил веднага там на стан легионите си, не само че щеше да раздели завинаги двете неприятелски войски, но щеше да им попречи да се скрият в Капуа и щеше да ги нападне и разбие една след друга.

Жителите на Казилинум, изплашени от неочакваното появяване на гладиаторите, изпратиха представители да посрещнат Спартак; така че не стана нужда да се прибегне до оръжие. Като постави стража при градските врати и остави една кохорта в самия град, Спартак изведе войската си и нагласи стана си на удобно и високо място отвъд Римската врата, което гледаше точно към Калес.

През времето от поражението на Клавдий Глабер до изпращането на Вариний, Спартак, който имаше възможност да снове свободно из цяла Кампания, беше заповядал да се изловят и обяздят стотици жребци, които пасяха по тучните пасбища на тази провинция, и беше образувал един отряд от шестстотин конника. Начело на този отряд стоеше Барторикс, който при пристигането на Крис отстъпи на последния командуването на един легион.

Щом натъкмиха стана, Спартак позволи на легионерите да си починат. Той реши да остане тук два дни, през които Фурий щеше да стигне до Литернум. Тогава Спартак смяташе да го нападне в гръб и да избие до един войниците му.

За всеки случай Спартак повика Барторикс и му поръча, след като си почине шест часа, да раздели към полунощ отряда си на две части: едната да изпрати по Домицианския път до Триферн, за да събере сведения за неприятеля, а другата да отиде по Апиевия път чак до Калес, за да разучи местността. Призори трябваше да се завърнат и двете части, за да докладват резултатите от разузнаването си.

Един час преди изгрев слънце, за учудване и на самия Спартак, се завърна оная част от конницата, която беше отишла към Калес, и съобщи, че неприятелят се движи към стана им. Отначало Спартак не искаше да повярва това, което му съобщиха, но след като разпита водача на разузнавачите и след като помисли малко, всичко му стана ясно: когато той се е отбил надясно от Домицианския път, за да пропусне Фурий и го нападне после в гръб, в същото време римският квестор се е отбил наляво, за да избегне срещата с гладиаторите и да стигне в Капуа. По този начин, като са се отбили от Домицианския път, за да не се срещнат, неизбежно и естествено щяха да се срещнат по Преторианския път.

Спартак заповяда да събудят бойците и без да дига стана, изкара първия легион на открито поле и го нареди в две бойни линии. На фронта се наредиха велити и прашкари, които имаха за задача да нападнат в разпръснат строй врага, щом се появи. Зад тая първа линия постави всички останали легионери, въоръжени с къси и дълги копия.

Втория легион раздели на две части, на които заповяда да се скрият — едната вляво, другата вдясно, зад естествените укрепления, откъдето трябваше да излязат, щом започне сражението, като нападнат в гръб и отстрани неприятеля.

Слънцето току-що бе изгряло и заливаше със златните си лъчи нивите, ливадите и лозята, когато пред погледите на гладиаторите се показа римският авангард. Велитите го посрещнаха с камъни и оловни топки. Неприятелските конници веднага извърнаха гръб и препуснаха към квестора си Фурий, за да го уведомят за приближаването на гладиаторите. Спартак, който вървеше винаги пешком заедно с другарите си, веднага заповяда да му доведат черния и силен кон и да тръбят за бързо настъпление, понеже искаше да нападне неприятеля, преди да е успял да се разгърне в боен ред.

Действително при неочакваното известие за приближаването на гладиаторите Гней Фурий веднага заповяда на колоната си да спре и с онова самообладание, което е свойствено на истински храбрите мъже, изпрати велитите и прашкарите си напред, като им заповяда да се пръснат колкото е възможно в по-широка верига, за да попречат на неприятеля да ги обгърне отстрани. След това Фурий веднага се залови да подреди войската си в боен ред на един хълм близо По пътя. Въпреки че войниците се изплашиха твърде много, както обикновено става при всяко неочаквано нападение, все пак те изпълниха заповедите на квестора бързо и в достатъчно добър ред.

Но римляните още не бяха се наредили, когато гладиаторите нападнаха с устрем предната им линия от прашкари. Известно време те се браниха смело, но поради силния натиск на многобройния неприятел трябваше да отстъпят до полите на хълма, върху който Фурий едва беше успял да подреди в боен ред четирите си кохорти. Римските тръби затръбиха за пристъп и легионерите, предвождани от Фурий, се хвърлиха с такъв устрем върху неприятелските велити, че и те на свой ред се видяха принудени да отстъпят. В това време Спартак заповяда да тръбят отбой и двете хиляди леко въоръжени гладиатори, като хвърлиха за последен път по едно късо копие върху неприятеля, се оттеглиха в празните места и встрани на гладиаторските кохорти, които се спуснаха с оглушителни викове върху римляните. След малко по цялото бойно поле се чуваше само тракането на щитове, звънът на мечове и дивите викове на сражаващите се.

В продължение на половин час двете страни се сражаваха с еднаква ожесточеност и с равна храброст. Римляните обаче бяха на брой значително по-малко от неприятелите си и не можеха да устоят продължително време на ожесточения им натиск. Много скоро легионерите на Фурий, притиснати от всички страни, започнаха да се огъват. Тъкмо в това време излезе скритият втори легион, предвождан от Крис, и римляните бяха бързо обградени и нападнати отстрани и в гръб. Те не можаха да издържат повече и се разбягаха в безредие. Но много малко от тях успяха да се промъкнат през неприятелския обръч и да спасят кожата си. Между загиналите беше и Фурий.

Така в по-малко от два часа се свърши тая плачевна битка, която по-скоро би трябвало да се нарече Казилинско клане. На другия ден след това победоносно сражение, в което гладиаторите претърпяха твърде леки загуби в сравнение с клането, на което бяха подложени римляните, Спартак, без да губи време, вдигна стана от Казилинум и поведе войската си през Калес към Сидицинското селище. Пътят минаваше през апенинските стръмнини и беше толкова тежък, че когато войниците стигнаха привечер в Сидицинското селище, бяха грохнали от умора. Спартак изпрати веднага конницата си към Теанум, който отстоеше на няколко мили от Сидицинското селище, да събере сведения за претора Публий Вариний, който според пресмятанията на Спартак трябваше да е минал оттам преди два или три дни на път за Алифа.

Когато разузнавачите се завърнаха, съобщиха на Спартак, че Публий Вариний е минал предния ден през Теанум на път за Алифа. След продължително обмисляне Спартак реши да пресече пътя на претора Вариний и да го нападне, преди да се е засилил с подкрепленията на градовете-съюзници.

На следния ден Спартак напусна Сидицинското селище и след осемчасов усилен ход, все по течението на Волтурн, стигна до Каудинските теснини, дето се спря. На следната заран заповяда да отсекат много дебели дървета и да ги поставят напреки върху реката, която по това време беше маловодна. По така направения мост Спартаковите легиони минаха на левия бряг, дето заеха силна позиция и зачакаха неприятеля.

Той не закъсня да се яви на следния ден, към пладне. По пътя откъм Алифа се зададоха кохортите на Публий Вариний. Спартак бе наредил вече легионите си в боен ред и сражението почна много скоро.

Жестока и кръвопролитна бе битката, която трая до вечерта. Римляните се биеха извънредно храбро, но привечер бяха принудени да започнат да отстъпват. Гладиаторите ги притиснаха още веднъж силно и те се разбягаха в пълно безредие. Подир тях се впуснаха гладиаторите-пехотинци. Но римляните, които просто хвърчаха от страх, скоро се отдалечиха от преследвачите си. Тогава Спартак заповяда да тръбят отбой и когато гладиаторите очистиха фронта, конницата се впусна подир бегълците, настигна ги и започна жестоко клане.

В тая битка паднаха повече от две хиляди римляни. Между ранените, които възлизаха на повече от хиляда и петстотин души, бяха самият Вариний и трибуните му Косиний, Фабий Максим и Бибул. Повечето от ранените паднаха в ръцете на победителите, но след като ги обезоръжи, Спартак ги пусна на свобода, защото присъствието на много пленници в стана му при някои случаи можеше да стане твърде опасно.

В тая битка паднаха над двеста й петдесет гладиатори, а броят на ранените възлизаше над петстотин.

Сломен и отчаян, Публий Вариний се оттегли в Алифа, дето събра по-голямата част от бегълците и научи за пълното поражение на своя квестор. Понеже се боеше от ново нападение, което не би могъл в никой случай да издържи, проклинайки боговете и злата съдба, той потегли с ускорен ход през Апенините за Бовианум, като остави Кампания на произвола на победителя.

Двете бляскави победи, спечелени от Спартак в течение само на три дни, увеличиха славата на войската му. Спартак стана страшилище за всички провинции в Южна Италия.

От Каудинските теснини, без да губи време, Спартак се спусна в Каудиум, дето намери Брезовир, гладиатора гал, който, както читателят си спомня, уби някога шпионина на Гай Вер, когото бяха хванали в кръчмата „Погребална Венера“.

Заедно с петдесет свои другари Брезовир бе успял да избяга от Лентуловата школа в Капуа.

По негов съвет Спартак реши да нападне Капуа, за да освободи петте хиляди гладиатори, останали в Лентуловата школа.

Три дни след сражението при Каудинските теснини Спартак се яви, начело на десет хиляди гладиатори, пред стените на Капуа и веднага изпрати в града свой пълномощник при префекта и сената, за да поиска да пуснат на свобода петте хиляди гладиатори от Лентуловата школа. Спартак заплашваше, че ако не задоволят искането му, ще нападне града, ще го превземе и ще го превърне на пух и прах, ще избие жителите му до един, без да държи сметка за пол и възраст. Известието за Спартаковите победи бе достигнало до Капуа (разбира се, твърде преувеличено) и бе поразило всички граждани.

Появяването на страшния враг пред градските врати внесе страх и ужас в душите на всички капуанци.

Сенатът се събра в храма на Диана, а народът изпълни форума. В продължение на половин час всички дюкяни бяха затворени. Жените тичаха разчорлени от храм в храм, за да молят боговете за закрила, а по улиците се движеха плебейски тълпи, които викаха колкото им глас държи, че трябва да се отстъпи на Спартак, за да се отстрани върховната опасност, заплашваща града.

Меций Либеон, побледнял и изплашен, изложи със запъване в сената исканията на Спартак. Сенаторите, не по-малко изплашени от Либеон, се гледаха изумени от ужас и никой не смееше да вземе думата и да каже какво трябва да се направи. Военният трибун, който бе изпратен преди няколко месеца от Римския сенат, за да пази Капуа, и който стоеше начело на четири кохорти, побърза да се възползува от общата уплаха и от мълчанието. Той взе думата и се опита да убеди сената, че заплахите на Спартак са празни приказки и че гладиаторите, които не разполагат с ариети (яки греди, снабдени на единия си край с голямо желязно парче във формата на овнешка глава. Тия греди били хвърляни с голяма сила срещу обсадените стени), скорпиони (машини, за хвърляне на камъни и стрели,) катапулти (машини, които хвърляли с голяма сила едри камъни върху неприятелските стени), балисти (машини, подобни по устройството и целта си на катапулта). стенни сърпове (falx nuralis — железен сърп, забоден на яка греда, който посредством един механизъм косял защитниците по укрепленията), в никой случай не могат да превземат града и едва ли ще се решат да го нападнат.

Но страхът, който бе вцепенил душите на капуанските сенатори, същият тоя страх, който преди малко бе сковал езиците им, ги накара да потреперят. Те всички скочиха като ужилени и започнаха да викат безредно, че трибунът е полудял; че Нола била превзета от много по-малочислени и по-зле въоръжени гладиатори, и то само за два часа; че къщите на този град били опожарени и жителите изклани; че те няма да си подложат главите на неприятелския нож, за да задоволят честолюбивите прищевки на трибуна; че щяло да бъде много благоразумно да се изкарат извън града петте хиляди гладиатори, защото така щяла да бъде отстранена постоянната опасност от въстания, кланета и пр. На безбройните доводи на сенаторите пригласяше народът, който се беше събрал на площада и викаше колкото му глас държи, да се пуснат на свобода гладиаторите и така да се спаси градът. При това положение, за голяма радост на Меций Либеон, сенаторите решиха единодушно да удовлетворят искането на Спартак.

По този начин петте хиляди гладиатори, затворени в школата на Лентул, бяха пуснати на свобода и се отправиха веднага към стана на Спартак, който се намираше в подножието на планината Тифата. Там ги посрещнаха с шумни и радостни викове и веднага ги въоръжиха. От тях бе съставен третият легион. За началник на тоя легион Спартак назначи Барторикс. Брезовир пък зае мястото на Барторикс.

Спартак се завърна скоро в Нола. Тук остана тридесет дни, в течение на които обучаваше усилено и с голямо усърдие новия си легион.

През това време до Спартак достигна известие, че Публий Вариний събира нови сили, за да се срещне отново с него. Той реши да изпревари врага си. За тая цел Спартак остави Крис с двата легиона в Нола и с Окномановия легион премина Апенините, навлезе в областта Самний и се доближи до Бовианум.

Вариний изложи писмено пред Римския сенат печалните Събития през тази война, която бе станала вече сериозна и за чието благополучно завършване трябваха поне два легиона. КАто припомняше миналите си заслуги пред отечеството, честният войник молеше да не се оставя на челото на участвувалия в толкова сражения ветеран петното на поражението и му се даде възможност да смаже врага.

Сенатът уважи справедливата молба на храбрия Вариний и му изпрати осем кохорти, съставени от четири хиляди Опитни бойци, като същевременно го упълномощи да събере измежду марсите, самнитите и пицените други шестнадесет кохорти, за да може по този начин да образува двата легиона, които му бяха нужни, за да разчисти сметките си със Спартак.

Старшинството по чин и военна служба на претора Вариний му даваше неоспорими права. Измежду всички трибуни, които бяха под негови заповеди и които бяха много по-умни и по-прозорливи от Лелий Косиний, той назначи на поста квестор, останал свободен след смъртта на Фурий, не друг, а Лелий, комуто повери командуването на осемте кохорти, изпратени му от Рим, като му заповяда да стои в Бовианум, за да попречи на Спартак да навлезе в Самний. С двете хиляди души, които бяха оцелели от поражението при Каудинските теснини, Вариний тръгна да събира марси и пицени.

Когато Спартак се приближи до Бовианум и започна да предизвиква Косиний за бой, последният, верен на получените заповеди, макар че гореше от желание да се хвърли срещу гладиатора, не мръдна от града и реши да понася търпеливо всички обиди и предизвикателства.

Тогава Спартак разбра намерението на Вариний и реши да не му даде време да събере войска. За тая цел той остави Окноман с легиона при Бовианум и придружен от един конен отряд, се отправи към Нола.

Там го очакваха две много радостни изненади. Спартак завари в стана си Граник, който бе дошъл с пет хиляди гали, германци и траки от школите на Равена. С това подкрепление, което увеличаваше броя на гладиаторите на двадесет хиляди души, Спартак се чувствуваше вече непобедим. В стана Спартак завари сестра си Мирца. Той я притисна до гърдите си и заплака от радост. Мирца целуваше ту лицето, ту ръцете, ту дрехите на милия си брат и с прекъсван от хлипания глас мълвеше:

— О, Спартак! Спартак! О, любими братко! Колко се боях… колко треперех за тебе! Откакто се започна тая кръвопролитна война, не съм имала нито миг спокойствие… Все си мислех: „Ами ако е ранен? Ако се нуждае от мене!“ Защото, Спартак, никой не би могъл да те гледа тъй, както бих те гледала аз… ако се случеше това… По цял ден плачех и молех добрата Валерия… добрата си господарка Валерия… да ме пусне да дойда при тебе… Най-сетне клетата ме пусна, като ме освободи напълно… И аз вече съм свободна… и винаги ще бъда при тебе, братко мой…

Докато мълвеше гальовните си думи, Мирца ту плачеше, ту се усмихваше с обич на брата си и във всяка нейна дума, във всеки неин поглед, във всяко нейно движение се откриваше дълбоката й радост.

На няколко крачки от тях стоеше мълчалив русият и благороден Арторикс, пристигнал преди два дни с Граник от Равена, и ги наблюдаваше. След като Спартак и Мирца, споделиха първите си неудържими изблици на радост и братска нежност, той се приближи нерешително към тях и каза:

— А на мене, любими и непобедими предводителю, няма ли да позволиш да те прегърна?

При тези думи момъкът погледна крадешком Мирца, като че ли искаше прошка, задето щеше да й отнеме една от братовите прегръдки.

— О, Арторикс! — възкликна Спартак, като се спусна към момъка и го притисна до гърдите си. — О, мили Арторикс! Дай да те целуна, дай да те прегърна, о, благородни момко!

Към радостта, която Спартак бе изпитал през последните месеци и която все още изпитваше от блестящите победи, съдбата прибавяше сега и радостта да срещне сестра си и Арторикс.

Но скоро лицето на Спартак, което сияеше от радост, стана печално и мрачно. Той наведе глава, въздъхна и се замисли.

След малко Спартак се прости с другарите си и се отправи заедно с Мирца към шатрата си дето смяташе да я разпита за Валерия, ако, разбира се, благородното чувство на свенливост спрямо сестра му не му попречеше да го стори.

За щастие на Спартак радостната Мирца, която бъбреше непрекъснато и която не подозираше нищо за отношенията между Спартак и господарката си, неусетно, без да бъде разпитвана, заговори за Валерия.

— О, вярвай… вярвай, Спартак — повтаряше момичето, като слагаше яденето върху един дънер, който служеше за маса, — ако всичките римски матрони бяха като Валерия, робството щеше да се премахне със закон, защото децата, родени от такива майки, не биха могли, нито пък биха желали да търпят да затварят, изтезават, разпъват, и колят гладиаторите…

— О, знам… — възкликна поривисто Спартак. И веднага побърза да се поправи:

— О, вярвам… вярвам…

— И трябва да вярваш… защото тя те уважава тъй много, както никоя друга матрона не уважава ланиста на гладиаторите си. Тя често ми говореше възторжено за тебе, особено след като ти отиде на Везувий… при всяко известие за тебе — когато се чу, че си поразил трибуна Сервилиан, после Клавдий Глабер, тя все повтаряше: „Да, той е роден за велик пълководец!“

— Значи, така казваше? — запита развълнуван Спартак.

— Да, така казваше — отвърна Мирца, все още заета с приготвянето на трапезата. — Дълго ли ще останем тука? Защото ще трябва да се погрижа за шатрата ти… В такъв безпорядък е, че като я гледа човек, би помислил, че в нея не живее храбрият предводител на гладиаторите, а някой най-обикновен войн… Да, да, така казваше. Един ден дори тя се препира с оратора Хортензий, с брата си… Познаваш ли го? Тя твърдеше, че войната която си повдигнал, е справедлива и че ако боговете наистина се грижат за смъртните, трябва да ти помогнат да постигнеш пълна победа.

— О, божествена Валерия! — промълви тихо Спартак, побледнял и потръпващ от вълнение.

— И колко е нещастна! — подзе след малко Мирца. — Да знаеш колко е нещастна!

— Нещастна ли? Как така? От що? — запита неспокойно Спартак.

— От що е нещастна, не знам, но често съм я виждала да плаче и да въздиша… Може би поради някои раздори с близките си, а може би и поради Суловата смърт, което впрочем не ми се вярва… Едничката й утеха е момиченцето й Постумия. (След Смъртта на Сула Валерия, която бе овдовяла бременна, роди момиченце. Понеже се роди след смъртта на баща си, съгласно римските обичаи, то бе кръстено Постумия.) Само да знаеш какво хубаво и мило дете е!

Спартак, въздъхна дълбоко, избърса крадешком сълзите си и се заразхожда из шатрата. За да промени разговора, запита Мирца:

— Ами ти, сестро, знаеш ли нещо за Марк Валерий Месала Нигер, братовчеда на Валерия? Ние се срещнахме с него на бойното поле, бихме се и аз го раних, но му пощадих живота. Знаеш ли дали е оздравял?

— О, разбира се, че знам! Той се излекува отдавна… И ние се научихме за великодушната ти постъпка. Валерия със сълзи на очи те благославяше, когато Хортензий й разказа случката в Тускулската вила, където се намирахме по това време. Суловата смърт тя живее почти непрекъснато в тая ви. В същия миг на прага на шатрата се показа един десетник и съобщи на Спартак, че е пристигнал от Рим млад войник, който искал да го види незабавно.

Спартак излезе от шатрата на преториума. Понеже станът на гладиаторите беше изграден по пълно подобие на римския, шатрата на Спартак беше разположена на най-високото място и пред нея беше оставено празно пространство или площад за трибунала му, — място, което римляните наричаха преториум. Зад шатрата на Спартак беше издигната друга шатра, в която се пазеха знамената; тази шатра се охраняваше от десет души с техния десетник.

Като излезе, Спартак видя пред себе си не момък, както му бяха казали, а едно момче, може би на четиринадесет години, което носеше изящно военно облекло.

Плътно прилепналата му ризница от сребро достигаше чак до колената му и при кръста беше стегната с ремък, обкован с метал и обкичен със златни топчици.

Краката му бяха покрити с железни наколенници, завързани откъм прасците с тънки ремъци. Дясната му ръка беше покрита с железен наръкавник, а в лявата си ръка държеше малък, кръгъл, лек бронзов щит, по който бяха гравирани великолепни изображения. От дясното му рамо се спускаше на лявата страна вместо ремък златна верига, на която висеше малък лек меч. На главата си момчето носеше сребърен шлем, на който вместо гребен се извиваше златна змия. Под шлема се показваха червени кичури коса, които украсяваха снежнобялото, прелестно и съвсем детско лице на момчето. Големите му зеленикави святкащи очи придаваха на това невинно и женствено лице израза на смелост и решителност, който не съответствуваше на нежността и крехкостта на момчето.

Спартак погледна учуден момъка; после извърна поглед към десетника, който го бе повикал да излезе, като че ли искаше да го попита тоя ли е войнът, който е поискал да говори с него. След като десетникът кимна утвърдително с глава, Спартак се доближи до момчето и учудено го запита:

— Ти ли си поискал да ме видиш? Кой си ти? И какво искаш?

Лицето на момчето се заля в руменина и след миг стана смъртнобледо. След късо колебание момчето отвърна твърдо:

— Да, Спартак, аз.

И след мигновено мълчание добави:

— Не ме ли познаваш?

Спартак започна да разглежда внимателно хубавото и нежно лице на момъка, като в същото време се ровеше в паметта си да открие някой стар спомен. След малко, без да снема поглед от лицето на момъка, отвърна:

— Действително… Струва ми се… че съм те виждал… но где? Кога?

След кратко мълчание Спартак подзе отново: — Римлянин ли си?

Момчето поклати отрицателно глава и по устните му пробягна печална и странна усмивка.

— Паметта ти не е тъй силна както ръката ти, смели Спартак?

При тази усмивка, при тези думи, в Спартаковата памет като че ли блесна светкавица. Очите му се разтвориха широко от учудване и той възкликна като човек, който все още не вярва на онова, което вижда:

— Възможно ли е? Нима си ти?

— Да, аз съм, Евтибида! — отвърна момчето или по-добре момичето, защото наистина пред Спартак стоеше преоблечена гръцката куртизанка.

И докато той я гледаше и не можеше все още да се начуди, тя прибави:

— Не бях ли робиня? Всичките ми близки не са ли роби? Не изгубих ли отечеството си? Нима римските развратници не ме превърнаха в презряна куртизанка?

Тия думи Евтибида изрече със сдържан, но силен гняв.

— Разбирам те… разбирам те… — каза Спартак. Той се сети за сестра си и наведе печално глава. Настъпи мълчание. След малко Спартак повдигна глава, въздъхна и прибави:

— Ти си жена… Свикнала си на удобен и изнежен живот… Какво можеш, какво искаш да правиш тук?

— О, нека Аполон Делфийски просветли ума ти! — възкликна Евтибида. — Ти, изглежда, нищо не разбираш! Казвам ти, че трябва да отмъщавам за смъртта на баща си и братята си, за поробеното си отечество, за погубената си в разврат младост, за поруганата си чест, а ти ме питаш какво мога да правя в тоя стан!

Лицето на младата гъркиня в тоя момент изразяваше такава пламенна омраза и такава дива енергия, че Спартак остана поразен и й подаде ръка:

— Нека бъде, както искаш! Остани в стана! Ще ни следваш, щом можеш; ще се биеш заедно с нас, щом умееш да се биеш.

— Аз мога да извърша всичко, което поискам — отвърна твърдо момата, като хвана и стисна силно ръката, която й бе протегнал Спартак.

Но при докосването на Спартаковата ръка като че ли всичката й енергия в миг изчезна. Тя побледня като платно, нозете й се олюляха и без малко щеше да припадне, ако Спартак не беше я хванал навреме.

При това ново докосване до Спартак тя потрепера.

— Но какво ти е? — запита я смутен Спартак. — Какво искаш?

— Искам да целуна ръцете ти, твоите славни ръце — промълви тя с полуизгаснал глас, като се наведе и обсипа с пламенни целувки ръцете на гладиатора, — о, преславни Спартак!

Очите на Спартак се замъглиха. Кръвта му пламна и нахлу в мозъка. Без малко той щеше да сграбчи в обятията си момата, но изведнъж се съвзе, откъсна се от упоителната мъгла, която го беше обгърнала, дръпна си рязко ръцете и Каза строго:

— Благодаря ти, о храбра жено, за предаността към делото на потиснатите… Благодаря ти за възхищението ти от мене; но ние се борим против робството и затова трябва да се отнасяме помежду си като равни хора.

Евтибида стоеше с наведена глава, посрамена и мълчеше.

— В коя войскова част желаеш да бъдеш? — запита я Спартак.

— От деня, в който вдигна знамето на бунта, всеки ден от заран до вечер се учех да фехтувам и да яздя. Аз доведох три коня — каза момата, която малко по малко се овладя и вдигна очи към Спартак, — не би ли ме взел за свой контубернал? (Контубернали се наричали момците от знатни семейства, които придружавали пълководците през време на походите им в качеството на адютанти или военачалници от главния щаб.)

— Аз нямам контубернали — отвърна Спартак.

— Но щом си устроил по римски войската си, която брои вече четири легиона и която скоро ще се увеличи на осем-десет легиона, ти, в качеството си на предводител, би трябвало да се обградиш по римски с консулски блясък, който спомага твърде много за поддържане авторитета и за увеличаване на достойнството. На утрешния ден, после, ти без друго ще почувствуваш нуждата от контубернали, защото върху бойния фронт на една двадесетхилядна войска ти не ще можеш едновременно да бъдеш и тук, и там, и следователно ще трябва да разпращаш заповедите си на началниците на легионите чрез пратеници.

— Спартак гледаше смаян момата; когато тя млъкна, промълви:

— Ти си необикновена жена!

— Кажи по-скоро смел мъж, който се е родил в слабо женско тяло — отвърна гордо гъркинята. След късо мълчание подзе отново:

— Кораво е сърцето ми и буден е умът ми. Говоря гръцки и латински много добре. Мисля, че ще мога да принеса голяма полза на делото, за което съм донесла цялото си богатство, възлизащо на около 600 таланта (По онова време някои куртизанки разполагали с несметни богатства. Достатъчно е да припомним Никополис, която оставила богатството си на Сула.) и на което посвещавам целия си живот.

При тези думи тя се обърна към главната пътека на стана, която отстоеше на няколко крачки от преториума, и подсвирна продължително. След малко един роб доведе при нея един кон, на който бяха натоварени две малки торби злато.

Изумен от смелостта и благородния порив на младата гъркиня, Спартак не знаеше как да й отговори. Най-сетне той й каза, че станът е отворен за всички роби, които искат да се борят против робството и за свободата; че следователно и тя е добре дошла в стана на гладиаторите; че надвечер ще събере военния съвет, за да вземе решение относно великодушния й дар. Колкото се отнася до молбата й да я приеме в числото на контуберналите, каза й че ако по-късно се вземе решение да има такива, няма да я забрави.

След като й поблагодари, Спартак се сбогува и влезе в шатрата си.

Младата гъркиня остана неподвижна на мястото си, като не откъсваше поглед от Спартак, докато той влезе в шатрата си. После въздъхна и се отправи бавно и с наведена глава към оня край на стана, който в римските станове бе определен за съюзниците. Бе поръчала там да й построят шатра. — И все пак — обичам го! — шепнеше си тихо тя. След като се раздели с Евтибида, Спартак повика веднага в шатрата си на съвет Крис, Граник, Барторикс, Арторикс, Брезовир и другите трибуни. Съветът продължи до късно през нощта.

Съветът реши да се приеме подарената от гъркинята сума, и да бъде използувана за набавяне на оръжия, щитове и ризници. Той реши още Спартак да има в бъдеще контубернали, които с увеличаването на войската ставаха крайно необходими. В числото на контуберналите трябваше да влезе и Евтибида. Решено бе още с двеста от шестстотинте таланта, подарени от Евтибида, да се набавят обяздени коне, за да се засили конницата, която беше твърде незначителна в сравнение с пехотата.

Относно военните действия съветът реши Крис и Граник да останат в Нола, за да обучават Равенския легион, който бе пристигнал преди два дни в стана, а Спартак с легиона, командуван от Барторикс, да се присъедини към Окноман при Бовианум и да нападнат Косиний и Вариний, преди още да са Подредили напълно новата си войска.

Призори Спартак напусна стана, начело на легиона, и се отправи през Каудиум за Алифа. Колкото Мирца и Евтибида и да се молеха да ги вземе със себе си, Спартак остана непреклонен, като ги уверяваше, че не отива на война, а на обиколка и че ще се върне скоро. Заповяда им да останат в стана и там да чакат завръщането му.

Когато стигна при Бовианум, Спартак се научи, че Окноман, отегчен от продължителното бездействие пред градските стени, оставил Косиний в Бовианум и се отправил към Сулмона, дето предполагал, че се намират хората на Вариний, които смятал да нападне и победи.

Обаче се случило онова, което Окноман, поради умствената си ограниченост, не е могъл да предвиди: още на следния ден подир заминаването му Косиний се измъкнал тихо из Бовианум и тръгнал по следите на гладиаторите с намерение да ги нападне в гръб, щом се сблъскат с Вариний.

Спартак схвана всичката опасност на положението, в което щеше да изпадне след няколко дни Окноман, и реши да тръгне по следите на Косиний. След шестчасова почивка Спартак тръгна да настигне врага си, който го бе изпреварил вече с цели два дни.

Но Косиний, стар и ограничен воин, който се придържаше във всичко към практиката и обичаите на древните, се движеше бавно, като вземаше на ден по двадесет мили. Спартак пък вземаше по тридесет мили дневно и успя да го настигне при Ауфидена, дето го нападна и разби, като го запреследва с такъв упорит устрем, че Косиний, посрамен и отчаян, се видя принуден да се хвърли между гладиаторите, които тутакси го съсякоха.

Спартак продължи веднага с ускорен ход по-нататък и стигна тъкмо навреме, за да промени в победа поражението, което бе надвиснало над Окноман. Окноман се бе сблъскал с Вариний между Марувиум и Фуцинското езеро. Осемте хиляди римляни бяха притиснали здраво гладиаторите, които вече се огъваха, когато пристигна Спартак и промени изхода на сражението. Вариний бе разбит и бързо се оттегли в Кофиниум.

След тридневна почивка Спартак поведе отново легионите си. Премина Апенините при Ауфидена-и се озова пред Сора, която завладя, без да срещне каквато и да било съпротива. След като освободи и въоръжи всичките роби и гладиатори от тоя град, Спартак се впусна да обикаля областта Лациум. В продължение на два месеца той посети градовете Анагния, Арпинум, Ферентинум, Казилинум, Фрегела и след като мина през Лирис, завладя Норба, Суеса-Помеция и Пивернум, за голям ужас на римляните, които виждаха разбойника да се приближава към техните врати. В своите двумесечни обиколки Спартак успя да освободи много роби и гладиатори, от които състави два нови легиона. При все това благоразумният Спартак не помисли нито за миг да нападне Рим, защото беше уверен, че въпреки многобройната си войска всяко нападение от негова страна щеше да бъде безплодно.

През това време Публий Вариний, подтикван от сената, събра хора от Пиценум, получи нови подкрепления от Рим и изгарящ от желание да изтрие позора от претърпените поражения, в края на август тръгна срещу Спартак, начело на осемнадесет хиляди бойци. Като научи за това, Спартак, който в това време беше в Терацина, тръгна срещу него. Двете вражески войски се срещнаха на 12 септември близо до Аквинум.

Битката бе продължителна и кръвопролитна. Привечер римляните започнаха да се огъват и скоро бяха тъй здраво притиснати, че се видяха принудени да се разбягат. Римляните претърпяха пълно поражение.

Публий Вариний се би отчаяно, за да запази римската чест, но напразно: ранен от Спартак, той остави коня си в негови ръце и благодари на боговете, че можа да спаси живота си по чудо. Броят на убитите в тази кръвопролитна битка легионери възлизаше на четири хиляди души. Преди да оставят мястото на сражението, гладиаторите прибраха оръжието и всички военни материали, останали от неприятеля, както и пленените ликтори.