Рафаело Джованьоли
Спартак (24)

Въстанието на Спартак и неговото историческо значение

Настоящият кратък исторически очерк, ще улесни съвременния читател на „Спартак“ от Рафаело Джованьоли не само да оцени по-добре качествата на това художествено произведение, но и да вникне по-дълбоко в историческата обстановка, при която се е подготвило и избухнало въстанието на робите.

По всеобщо признание то бележи най-високата точка в революционното движение през античната епоха. Доскоро това се оспорваше от мнозина представители на западната историческа наука, макар че в античното писмено предание въстанието е отразено съвсем правдиво и убедително. Хораций, един от най-големите римски поети, е дал особено картинен израз на силата и значението на Спартаковото въстание в една от своите еподи „Последното спасение“, която започва с думите:

„Ето вече второ поколение, откакто Рим се затрива в гражданската война и се срива в праха със собствените си сили.

Този наш Рим, който можа да оцелее невредим и от набезите на съседните марси; (Марсите заплашили сериозно Рим по време на Съюзническата война, т.е. повече от едно поколение преди Хораций да се роди.) него не успяха да унищожат и етруските пълчища на Порсена и войнствената му съперница Капуа. Не можа да го унищожи и бясната стихия на Спартак…“

А даровитият гръцки историк Апиан, който живял и работил през втори век от н.е., т.е. цели три века след Спартаковото въстание, пише:

„Трета година вече продължавала тази страшна за римляните война, над която отначало се надсмивали и към която отпървом се отнасяли презрително, смятайки я за «гладиаторска» война. Когато в Рим били насрочени изборите за следващите командуващи /претори/, всички били обзети от страх и никой не поставял кандидатурата си…“

От приведените по-горе свидетелства от творбите на Хораций и от „Гражданските войни“ на Апиан се вижда, че въстанието на робите сериозно раздрусало устоите на римското робовладелско общество и че кошмарът, който гнетял съзнанието на неговите най-ярки представители, витаел векове наред.

В настоящия послеслов бих желал да се спра върху няколко черти на Спартаковото въстание и на неговия предводител, на които досега не е обръщано нужното внимание. Преди всичко трябва да се подчертае, че през 80-те години пр.н.е. военно-политическата обстановка в Рим, Италия и провинциите била извънредно напрегната. Само няколко години преди това била отшумяла бурята, която съпровождала Съюзническата война. Причините за нея са достатъчно ясни. На мнозинството от италийците им било дотегнало да се отнасят към тях като граждани от втора категория и те твърдо настоявали да бъдат изравнени в правно отношение с римляните, още повече че били натоварени с непосилното данъчно бреме и с носенето на военната служба. Съюзническата война избухнала най-напред в Пицен /една малка област в Средна Италия, разположена на брега на Адриатическо море/, но обхванала бързо съседните сабински и самнитски области, цяла Апулия, Лукания и Калабрия. Населението на тези области, предимно дребни селски стопани, също се дигнало на въоръжено въстание, защото било заплашено за своето съществуване от бързия растеж на латифундиите /едрите поземлени владения/. За да се справи с въстаниците, римското правителство се видяло принудено да изпрати срещу тях своите най-добри пълководци Марий и Сула. И в този случай то приложило своя отдавна изпитан политически похват „разделяй, за да владееш“. Обнародвани били нови закони. Един от тях давал граждански права на всички съюзници, които още не били вдигнали въстание, а друг обещавал граждански права на онези, които в срок от 60 дни сложат оръжие. Чрез този ловък ход римското правителство постигнало преследваната цел — да разедини силите на възбудените съюзници и да се справи сравнително бързо с тях. Но пролятата от въстаналите кръв не отишла напразно. Рим бил принуден да даде граждански права на почти цялото свободно население в Италия. От борбите на воюващите помежду си робовладелски групировки обаче пострадали извънредно силно робите. Там, където могли, те взимали участие във войната като обикновено поддържали най-радикално настроените римски демократи или се впускали и в самостоятелни военни действия. Във всеки случай през десетилетията, които предхождат въстанието на Спартак, те представлявали най-многобройната, най-жестоко потиснатата и, разбира се, най-революционно настроената класа в Рим. Всъщност робите очаквали само водача, който да ги поведе. Моментът за вдигане на масово въоръжено въстание бил благоприятен не само поради посочените вече вътрешнополитически, но и поради редица външнополитически условия. По същото време, когато бушувала и завършила жестоката Съюзническа война в Италия, обширни области в Мала Азия, Гърция, Македония и Тракия били опустошени и разорени в кръвопролитните войни на Рим срещу Митридат VI Понтийски, а в Испания все още не било потушено въстанието срещу централната римска власт, предвождано от марианеца Серторий. (Това въстание бушувало с особено голяма сила и обхванало обширни области на Пиринейския полуостров, защото към него се присъединило и местното недоволно от римската власт население. То било потушено едва след коварното убийство на Серторий в 72 г. пр.н.е., когато въстанието на Спартак в Италия било в пълен ход.) Така че редица големи въстания на робите в Италия избухвали и преди въстанието на Спартак. И ако не самият Спартак, то сигурно неговите предци могли да получат добра закалка под непосредственото въздействие на събитията, които предхождали Първото Сицилийско въстание през 137 г. пр.н.е. и масовите въстания в Гърция, предвождани от демократично настроени водачи.

Увенчаният с неувяхваща слава тракиец Спартак, който подготвил, организирал и възглавил най-голямото въстание на робите през античната епоха, се родил като свободен човек в днешните български земи. Той произхождал от земите на тракийското племе меди, което живеело по поречието на средна Струма и към края на II век пр.н.е. се очертава като един от големите и сериозни противници на римските завоеватели в тази част на Балканския полуостров. За ролята, която медите играли особено към края на II и началото на I век пр.н.е., може да се съди и от близките съюзнически отношения, които те поддържали с Митридат VI Понтийски.

Оскъдните, но ясни известия, оцелели до наши дни показват, че по време на военните действия между римляните и медите Спартак паднал в плен. После бил продаден в робство, но поради своята необикновена физическа сила и красота, той привлякъл набитото око на Лентул Батиат, собственик на гладиаторска школа в Капуа.

Смелостта, светкавичната съобразителност и прозорливост на Спартак, неговата неустрашимост и готовност за саможертва като пълководец и като войник, са изтъквани вече неведнъж. Тези негови качества се признават и подчертават от всички антични писатели, както и във всички наръчници по история на древна Италия. Няколко важни черти в характера, в политическото и военно ръководство на Спартак са останали все пак слабо, за да не кажем почти напълно незасегнати в досегашните изследвания. Една такава черта, която Спартак проявява при поддържането на военната дисциплина в своя лагер, е неговата пълна незаинтересованост спрямо частната собственост и изобщо спрямо материалните блага. Знае се от най-добри източници, че Спартак забранявал на своите бойци да придобиват и трупат предмети от благородни метали.

Друга черта, която отличава политическото и военното ръководство на Спартак, е демократизмът, който този голям пълководец на античния пролетариат въвел и прилагал при воденето на военните и невоенните дела. Докато другите предводители на въстания в древността не успели да налучкат демократично ръководство и по правило съзнателно се връщали към формите, отличителните знаци и титлите, присъщи на древноизточната и елинистическата монархия, Спартак създал и прилагал, макар и безшумно, едно подчертано демократично ръководство, облечено в републикански форми.

На трето място би трябвало да се кажат няколко думи и за първоначалния организационен център — Капуа, на Спартаковото въстание. В Капуа съществували прастари антиримски традиции. Всъщност Капуа — преминала във Втората Пуническа война на страната на Ханибал, за което понесла сурово наказание — била по своята култура по-скоро гръцки, отколкото самнитски или кампански град. Самнитско било само ръководството на града. Патилата, които преживяла Капуа по-късно, допринесли да се запази в нея бунтарският дух. Не случайно тъкмо в Капуа и в града Нуцерия едно поколение преди въстанието на Спартак, избухнало въстанието на селските роби през 104 г. пр.н.е., предвождано от римския конник Тит Минуций Ветий. Но то било смазано бързо. Въпреки това сред основната маса на капуанските граждани, както и сред селското население на нейната област, свободолюбивият бунтарски дух се запазил. Така било и по времето, когато Спартак организирал и възглавил въстанието на робите в капуанската гладиаторска школа. Борческото настроение на капуанци и особено на робите улеснило в не малка степен дръзновените помисли на Спартак и на неговите другари, когато ударил часът за решителни действия.