Рафаело Джованьоли
Спартак (17)

XVII
Арторикс — фокусник

Деветнадесети декември 681 р. година (четиринадесет дни преди януарските календи 682 р.г.) беше голям празник за римляните. Улиците, форумът, базиликите, кръчмите и увеселителните заведения на Рим бяха претъпкани с народ, който се развличаше и се веселеше.

Тоя ден се празнуваха Сатурналиите в чест на Сатурн, (Сатурналиите започвали на 17 декември. Сатурн бил прастаро божество, което покровителствувало плодоносните сили на природата.) които траеха три дни. Тия дни се наричаха Сатурналии. Според някои те водят началото си от времето на Янус, цар на аборигините, (Аборигини — най-ранните жители на Лациум.) много преди основаването на Рим или от времето на пелазгите, последователи на Херкулес, а според други — от времето на цар Тул Хостилий, който учредил тия празненства след щастливото завършване на войната срещу албаните и сабиняните. През тия дни се разрешаваше на робите да се ползуват от някакво Подобие на свободата. Заедно с гражданите и смесени със сенаторите, конниците и плебеите от двата пола и от всяка възраст те седяха на общите трапези и през тия три дни се забавляваха както си искат.

Най-достоверно изглежда твърдението, според което тия празници действително са били празнувани от незапомнени времена в чест на Сатурн, но че начинът за чествуването им е бил определен от двамата консули А. Семпроний Атрациний и М. Минуций Авгуриний. Те издигнали на улицата, която води от форума за Кампидолия в подножието на тоя хълм, храма на Сатурн през 257 р.г., тринадесетата година след изгонването на царете.

На тези празненства жреците извършваха жертвоприношенията гологлави за разлика от жертвоприношенията в чест на всички други божества, които извършваха с покрита глава.

Празненствата, посветени на Сатурн, бог на земеделието, бяха по произход земеделски и овчарски. И свободата, която през тези три дни се даваше на робите, се свързваше със спомена за щастливите Сатурнови времена, когато не съществувало робство и всички хора били още свободни и равни.

Нека читателят си представи обширния, богат Рим (чиито крепостни стени по онова време се простирали осем мили околовръст и имали двадесет и три врати), с величествените му храмове, с грамадните амфитеатри и циркове, с блестящите му дворци, с изящните му портици, с разкошните му базилики, нека си представи тая метрополия, която по времето на консула Гней Папирий Карбон брояла 463000 граждани и не по-малко от два милиона роби; нека читателят си представи тези три милиона човешки същества, които тичали като луди из улиците и викали: „Jo, bona Saturnalia! Jo, bona Saturnalia!“ (Да живеят веселите сатурналии! Да живеят веселите сатурналии!) И той ще може да си състави бледа представа за това, което е бил градът по време на сатурналиите.

Тоя ден, 19 декември 681 р. година, през Есквилинската врата влезе в града млад фокусник, придружен от едно куче. На гърба си носеше малка стълба, въжета и железни обръчи, а на лявото рамо една маймунка.

Фокусникът беше снажен, с бледо и измършавяло лице, с руси коси и сини очи. На главата си носеше плъстена шапка и бе загърнат в кожена пенула, която покриваше късата му туника от груб сив плат.

Тоя фокусник беше Арторикс.

Кварталът до Есквилинската врата беше безлюден и притихнал. Но колкото повече Арторикс навлизаше към центъра на града, толкова повече се усилваше шумът, който долиташе оттам. Когато стигна до първите улички на Субура, чу ясни, мощни викове: „Jo, bona Saturnalia! Jo, bona Saturnalia!“

Щом навлезе в Каринската улица, видя огромна тълпа, която се движеше срещу него. Най-напред вървяха множество музиканти, а зад тях хиляди хора подскачаха лудо и пееха колкото им глас държи химн в чест на Сатурн.

Арторикс, който познаваше облеклото на римляните, можа скоро да различи в тая тълпа римските конници наред с бедняците, матроните наред с робите.

Той се отдръпна настрана и се притисна плътно към стената, за да даде път на тълпата, като в същото време се помъчи да затули маймунката, въжетата и обръчите, които можеха да издадат занаята му; защото се боеше да не би, като разберат какъв е, да го накарат да им устрои представление и с това да го забавят.

Страхът му се оправда. Някои от тълпата го забелязаха, разбраха, че е фокусник, и започнаха да викат на другарите си от предните редици да се спрат.

— Jo, circolator! Jo, circolator! (Да живее фокусникът! Да живее фокусникът!) — извикаха неколцина, като ръкопляскаха.

— Да живее, да живее фокусникът! — извикаха останалите.

— Я ни покажи фокусничеството си! — крещеше един.

— Я да видим какво знае да прави маймуната ти! — шумеше трети.

— Я накарай кучето си да подскача!

— Маймуната! Маймуната!

— Кучето! Кучето!

— Отдръпнете се де!

— Сторете му място!

— Да се наредим в кръг!

— Отстъпете де! Отстъпете!

Всички викаха, че трябва да се отстъпи и да се даде място, и същевременно всички се притискаха и се дигаха на пръсти, за да видят по-добре фокусника. Арторикс беше тъй притиснат към стената, че не можеше да мръдне.

През това време тия, които бяха най-близо до него, го увещаваха да им покаже фокусничеството си, като го обсипваха с обещания и хвалеха животните му.

— Не се бой, момко.

— Ще ти дадем хубави пари.

— Ще ти напълним шапката с пари.

— Ще пиеш с нас великолепно масикско вино.

— Каква прелестна маймунка!

— Какво хубаво епирско куче!

Един милваше кучето, друг маймунката, трети пипаше стълбичката, а четвърти въжетата и железните обръчи, за чието предназначение се правеха най-странни предположения.

Но никой не отстъпваше. Притиснат към стената, най-сетне Арторикс каза:

— Добре, добре, аз и животните ми ще покажем най-хубавото, което можем, за да отдадем чест на Сатурн и за да поразвлечем вас, добри квирити, (Квирити — римляни, римски народ.) само, моля ви, сторете ми място.

— Прав е човекът.

— Да му дадем място.

— Дръпнете се назад де!

Всички викаха, но никой не мръдваше. Най-сетне нечий мощен глас извика: — Да го заведем в Каринската курия!

— Да, да! В Каринската курия!… — извикаха първом десетина гласа, после двадесетина, най-сетне стотина.

— В Каринската курия! В Каринската курия!

Тия, които бяха най-близо до фокусника, го взеха в средата си и се отправиха към Каринската курия, като си пробиваха път с лакти. Скоро цялата тълпа се повлече подир тях. Тези, които бяха на опашката, се намираха начело на колоната, а музикантите, които преди бяха начело, по необходимост се намираха на опашката; това, разбира се, не им попречи да подземат отново свирнята си в чест на Сатурн, съпровождани от хилядите гласове на тълпата, която от време на време се провикваше:

— Jo, bona Saturnalia!

Тълпата, увеличена от тия, които я срещаха по пътя и се присъединяваха към нея, стигна скоро на широкия площад. На тоя площад се издигаше третата от 30-те курии, на които бе подразделен градът, наречена Каринска курия. Тук бяха насядали на маси много хора, които ядяха, пиеха и се веселяха на воля.

Отначало, при нахлуването на тълпата, настъпи голяма бъркотия, чуха се заплашвания, обиди и препирни; но скоро всред всички се разпространи новината, че на площада един фокусник ще даде импровизирано представление, и тутакси настъпи тишина. В средата на площада се образува кръгло празно място за фокусника. Наоколо се наредиха, плътно притиснати един до друг, част от веселящите се, а другите се накачиха по столовете, масите, стъпалата, по железните решетки на приземните етажи на близките къщи. Настъпи тишина. Всички следяха внимателно движенията на Арторикс, който се готвеше за представлението.

След малко Арторикс се доближи до един от тълпата, подаде му топка от слонова кост и му каза:

— Предай я да върви от ръка на ръка.

След това се приближи до един роб, който сияеше от радост, подаде му една червена топка и му каза:

— Предай я да върви от ръка на ръка.

След тези думи той се върна в средата на оставеното му празно място и се обърна към голямото си епирско куче, което се бе опряло на задните крака и го гледаше с умните си очи.

— Ендимион! — Кучето скочи и размаха опашка, без да снеме очи от фокусника; като че ли искаше да му каже, че е готово да изпълни заповедите му.

— Иди да намериш бялата топка.

Кучето скочи веднага към оная страна, дето се подаваше от ръка на ръка бялата топка.

— Или чакай! Намери по-добре червената!

В същия миг кучето се извърна към роба, комуто Арторикс бе предал червената топка, и се спусна, за да намери човека, у когото бе отишла топката, но Арторикс му извика:

— Стой!

Кучето се спря изведнъж.

След това фокусникът се обърна към тълпата:

— Тия, които в тоя миг държат в ръцете си топките, да не ги предават по-нататък. Ендимион ей сега ще разбере у кого са.

Всички започнаха да изказват шумно съмнение и любопитство. Но изведнъж притихнаха, щом Арторикс скръсти ръце на гърдите си и извика на кучето:

— Донеси ми бялата топка!

Кучето подуши няколко пъти във въздуха и след това решително навлезе в тълпата, като се провираше между краката на зрителите. То се спря при един патриций, сложи предните си крака на гърдите му и почна да го гледа в очите, като че ли му искаше топката.

Патрицият извади от пазвата си топката и я подаде на кучето, то я грабна с уста и се затича към господаря си.

От всички страни се чуха одобрителни възгласи, а когато кучето намери скоро и червената топка, цялата тълпа избухна във възторжени ръкопляскания и викове.

Тогава Арторикс изправи стълбичката си на земята, върза на горния й край едно въже, на което беше нанизал три железни обръча, хвана въжето за другия край и се отдалечи няколко крачки, като го държеше високо и изопнато. После постави върху въжето маймунката, която стоеше на лявото му рамо, и й каза:

— Хайде, Психея, покажи си изкуството на всички славни синове на Рим!

Маймунката тутакси почна да върви на задните си крака по въжето. Тогава Арторикс се обърна към кучето, което го гледаше внимателно, и му извика:

— А ти, Ендимион, покажи на знаменитите жители на Марсовия град как умееш да се катериш по стълба.

И докато маймунката вървеше по въжето, кучето се изкачваше по стълбата. Публиката наблюдаваше зрелището с живо любопитство, но беше все още сдържана в ръкоплясканията си; ръкоплясканията й обаче станаха буйни и неудържими, когато маймунката стигна при първия обръч, слезе в него и се повъртя в кръг няколко пъти; после се качи отново на въжето и по същия начин се повъртя във втория и третия обръч.

През това време кучето се беше изкачило на върха на стълбата.

— А сега, клети Ендимион — обърна се към него Арторикс, — как ще слезеш оттам?

Кучето гледаше господаря си, като махаше живо опашката си.

— Качването беше трудно, но както и да е, качи се; да видим сега как ще слезеш! — извика Арторикс, докато маймунката правеше кръгове в третия обръч.

Кучето продължаваше да маха опашка, като не снемаше очи от фокусника.

— Е, Ендимион, как ще се избавиш от трудното положение, в което се намираш? — запита го Арторикс.

Изведнъж кучето скочи на земята, хвърли победоносен поглед към публиката и седна на задните си крака.

Публиката поздрави с бурни ръкопляскания Ендимион, който разреши толкова леко тежката задача, поставена му от фокусника.

В това време маймунката беше стигнала до върха на стълбата и бе седнала там, приветствувана на свой ред от тълпата.

— Дай ми шапката си — обърна се към Арторикс един римски конник от тълпата, — да събера пари, ако не за тебе, то поне за умните ти животни.

Арторикс сне шапката си и я подаде на римския конник, който пръв пусна в нея един сестерций и започна да я поднася от човек на човек. В шапката на фокусника заваляха аси, полу-аси и терунции1 (Петачета, половин петачета и стотинки.)

През това време Арторикс извади изпод пазвата си два зара и една мъничка дървена чашка и извика:

— Хайде сега, Психея и Ендимион, да си опитате късмета. Покажете на тези благородни и великодушни зрители кой от вас е по майстор и по-щастлив.

Сред силния смях на тълпата кучето и маймунката застанаха един срещу друг и започнаха играта.

Пръв хвърли заровете Ендимион. Арторикс сложи пред него чашката със заровете и кучето тутакси я ритна с предния си крак тъй силно, че заровете се търкулнаха чак до краката на зрителите от първия ред, които се наведоха да ги видят и някои от тях възкликнаха, като плеснаха с ръце:

— Венера! Венера! браво, Ендимион!

Кучето сякаш разбра, че е хвърлило хубави зарове, та замаха весело опашката си.

Арторикс прибра заровете, сложи ги в чашката и я подаде на Психея.

Маймунката взе чашката и започна да я тръска, като правеше гримаси и се кривеше, с което разсмя публиката. Най-после хвърли заровете на земята:

— Венера! И тя изкара Венера! — извикаха много гласове. — Браво, Психея, да живееш!

Маймунката се изправи на задните си крака и с предните започна да праща целувки на публиката в знак на благодарност. Публиката избухна отново в смях.

В това време римският конник се върна при Арторикс и му подаде шапката, която беше почти пълна с дребни монети. Фокусникът благодари на патриция за любезността и изсипа парите в една кожена чанта, която висеше на пояса му. Той се готвеше да продължи представлението си, но в това време вниманието на публиката бе привлечено от силна врява, идваща от дългата улица, която тръгва от Капенския път, при големия цирк, върви покрай Палатинския хълм, минава между двете курии — Салиевата и Цериоленската — и извежда на площада, дето се издигаше Каринската курия и дето се намираше Арторикс сред своите зрители. Група мими и смешници, нашарени и предрешени по най-странен начин, подскачаха и танцуваха под звуците на флейти и китари, следвани от многоброен народ, който викаше и пееше колкото му глас държи.

Скоро тълпата, която обкръжаваше Арторикс, се спусна да посрещне тия, които се приближаваха с бесни викове към площада. Тогава Арторикс прибра нещата си, сложи маймунката на рамото си и побърза да влезе в една близка кръчма, дето си поръча чаша вино с явното намерение да се изплъзне от погледите й вниманието на тълпата.

Както предполагаше той, така и стана: скоро площадът бе наводнен от двете тълпи, слети в една, и мимите, покачили се върху стълбището на курията, започнаха да играят една неприлична и смешна пантомима или фарс от най-лош род при непристойните смехове и викове на тълпата, струпала се на площада.

Арторикс се възползува от благоприятния момент и промъквайки се покрай стената, се изплъзна незабелязано от тая навалица. След четвърт час стигна на улицата, която извеждаше при големия цирк.

Докато Арторикс се движи по тая улица, задръстена с весело и празнично настроени люде, ние ще обясним накратко на читателите как и защо той дойде в Рим, предрешен като фокусник.

На следния ден от убийството на злочестия Рутилий един гладиаторски конен отряд, който бил тръгнал да събира фураж, се научил, че на консулския път Егнация били намерени труповете на двама непознати, единият от които изглеждал заможен селянин от околните места, а другият — освободен роб на служба при някое богато патрицианско семейство.

Началникът на конния отряд имал любовни връзки с една хубава селянка, която живеела в същата местност, където били намерени двата трупа. Под предлог да разкрие тайната около извършеното на консулския път престъпление, което можело лесно да бъде приписано на гладиаторите, когато в действителност те не посягали на хората и на имота им, началникът повел отряда си, блазнен всъщност от единственото желание — да види и да прегърне пак хубавицата си.

За голямо учудване на гладиаторите в единия от труповете те познали един от предводителите на легионите от войската им — Рутилий, който, по необясними за тях причини, бил преоблечен като заможен селянин.

По тоя начин Спартак се научил за страшната участ на своя приятел и сътрудник. Но Спартак не можал да разбере дали приятелят му е станал жертва на организираната мрежа на някое предателство, или пък на слепия случай.

Тъй или иначе след тържественото погребение на Рутилий Спартак трябвало да помисли да изпрати друг пратеник при Катилина. Понеже гладиаторският съвет решил да се изпрати пратеник при Катилина, Спартак сметнал, че може да не казва никому кого ще натовари с тази мисия. И избрал доверения си скъп приятел Арторикс.

За да се предварди по-сигурно от опасностите, на които се излагаше, Арторикс реши да се преоблече като скитник-фокусник и да се възползува от фокусническото си изкуство, което бе учил през свободното време в гладиаторската школа.

Арторикс повика в стана един фокусник, който го научи, без никой да узнае, на разни фокуси. От същия фокусник Арторикс купи кучето и маймунката, с които се бе упражнявал от август до ноември, за да свикне с фокусите. После напусна тайно гладиаторския стан, след два дни път се предреши като фокусник и продължи за Рим, като из пътя спираше във всеки град и във всяко село да дава представления.

Както видяхме, след като излезе от кръчмата, Арторикс тръгна по улицата, която водеше за големия цирк. Скоро той се озова пред Салиевата курия, дето се веселеше шумно многолюдна пъстра тълпа. През време на сатурналиите любима храна беше свинското месо, приготвено по най-различни начини.

— Чест и слава на Сатурн! — извика един едър роб, кападокиец, седнал на една маса, близо до която се намираше в тоя момент Арторикс. — Чест и слава на Сатурн и на готвача Курион, който умее да приготвя най-вкусните яденета от свинско месо!

— Нека боговете ме пазят от всяко тщеславие! — отвърна Курион, нисък, дебел човек, който в тоя миг носеше в съд димящи наденици за една съседна маса. — Но мога да заявя високо, че такива наденици не са се слагали дори на трапезите на Лукул и Марк Крас.

— Jo, bona Saturnalia! — извика един пиян роб, като стана на крака, с пълна чаша в ръка.

— Jo, bona Saturnalia! — извикаха сътрапезниците му, като станаха на свой ред и те на крака.

И всички изпразниха чашите си.

Когато притихнаха, кападокиецът, който единствен все още стоеше прав, извика:

— Дано се възвърне царството на Сатурн и да изчезне всяко робство!

— Но ако благопожеланието ти се сбъдне, ти не ще можеш вече да ядеш наденици при Курион и да пиеш това цекубско вино.

— Е, че що от това? — извика възмутен робът. — Нима не може да се живее без цекубско и фалернско вино? Нима бистрата вода от изворите на родните ми планини не е достатъчна, за да утоли жаждата на свободния човек?

— Хубава е водата… за поливане и къпане — отвърна насмешливо друг роб. — Аз предпочитам виното.

— И камшика на надзирателя! — добави кападокиецът. — Ех, Генезий, ех, изроден атинянино, колко те е оскотило продължителното робство!

Арторикс се беше спрял да пие чаша вино и слушаше с голямо внимание разговора на масата, където седяха кападокиецът и гъркът.

— Ей, приятелю… — обърна се един гражданин към кападокиеца. — Ей, любезни Едиок, струва ми се, че ти, скрит под сянката на сатурналиите, проповядваш бунт между робите и ги насочваш към Спартак!

— Да се провали в дън земя този презрян гладиатор! — извика един патриций, който кипна от негодуване само при споменаването на това име.

— Дано Минос му даде трите фурии за вечни другарки в ада! — извика един гражданин.

— Проклет да бъде! — възкликнаха шестима или седмина от сътрапезниците на кападокиеца.

— О, храбри и силни мъже! — каза иронично кападокиецът. — Не хвърляйте напразно копията си върху презрения гладиатор, който е толкова далеч от вас!

— О, богове, покровители на Рим! Тоя мръсен роб си позволява да оскърбява римските граждани и да защищава презрения варварин!

— Чакай малко бе, приятелю, не се ядосвай толкова много — каза кападокиецът. — Аз не оскърбявам никого, и още по-малко вас, славните римски патриции и граждани, към които принадлежи и моят господар. Аз няма да тръгна подир Спартак, както не съм тръгнал досега, защото не вярвам, че той ще излезе наглава с щастливия Рим, любимеца на боговете. Но ако не съм в числото на привържениците му, това не значи, че трябва непременно да го мразя и да го проклинам само защото той се е осмелил да се бори срещу римските легиони за освобождение на другарите си по нещастие. Тия думи си позволявам да ви кажа открито, като се ползувам от пълната свобода, която ми се дава по време на сатурналиите. (Докато траели Сатурновите празненства (3 дни), робите имали пълна свобода на словото: те можели да хулят безнаказано дори господарите си.)

Думите на кападокиеца бяха посрещнати със силно неодобрение; неговият господар, който беше на същата маса, гневно извика:

— О, богове, какво чувам! Ти не би ме оскърбил толкова много, о, безумецо, ако беше похулил мене, жена ми, семейната ми чест! Моли се, моли се на боговете си, дано забравя, докато, минат сатурналиите, безумните ти думи.

— Да защищава гладиатора!

— Да хвали позорните му подвизи!

— Да се въодушевява от един отвратителен разбойник!

— О, богове, каква дързост!

— О, Херкулес, какво нахалство!

— И то днес; тъкмо днес, когато ние чувствуваме най-лошите последици от въстанието му — извика господарят на кападокиеца. — Днес поради негова вина в Рим не могат да се намерят дори и десет гладиатора, които да устроят помежду си кървав бой в чест на Сатурн!

— Ама наистина ли? — запитаха с печален и учуден глас неколцина сътрапезници.

— Кълна се във Венера Ерицинска, покровителка на Фабий! Моя патрон! Казвам ви, че тая година сатурналиите ще минат без гладиаторски боеве…

„Ех, че голяма беда!“ — помисли си Арторикс, като отпиваше бавно виното си.

— Открай време — каза патрицият — на Сатурн са се принасяли редовно човешки жертви; защото Сатурн по произход е адско, а не небесно божество и се умилостивява само с човешка кръв.

— Дано Сатурн превърне на пух и прах презрения Спартак, единствения виновник за това голямо нещастие! — възкликна една римлянка, която седеше до патриция и чието лице беше поруменяло от пиене.

— Кълна се във всички богове! — извика патрицият, като скочи на крака. — Ние няма да допуснем тоя срам! Добрият бог Сатурн ще си получи човешките жертви. Аз пръв ще подаря на жреците един роб, който да бъде принесен в жертва на божеството. Вярвам, че в Рим ще се намерят и други религиозни граждани, които да последват примера ми, и по такъв начин и тая година Сатурн ще си получи човешките жертви, както ги е получавал през другите години.

— Това добре — извика с печален глас господарят на кападокиеца, — ами на нас, на народа, кой ще даде хубавите гладиаторски зрелища?

— Кой ще ни ги даде? — запита римлянката с израз на дълбоко съжаление и удави въздишката си в десетата чаша вино.

— Кой ще ни ги даде? — печално възкликнаха едновременно много гласове.

Настъпи мълчание. През това време Арторикс покри лицето си с ръце, обзет от срам, че и той принадлежи към човешкия род. След малко с израз на дива радост патрицият подзе отново:

— Кой ще ни ги даде ли? Нашите консули Гелий Публикола и Гней Корнелий Лентул Клодиан, които през пролетта ще потеглят срещу гладиатора с две армии от по тридесет хиляди души приблизително всяка… И тогава ще видим какво ще остане от тоя презрян варварин, който ограбва добитъка на беззащитното население, ще видим дали ще може да устои на четири консулски легиона и на техните спомагателни войски и съюзници!

— Изглежда, че легионите, които Спартак разби при Фунди — промълви иронично кападокиецът, — не са били консулски легиони.

— Между една преторска войска и две консулски войски има грамадна разлика, която ти, варварино, не можеш да разбереш! О, кълна се в божествения меч на Марс, че скоро гладиаторите ще бъдат разбити и тия, които пленим, с хиляди и хиляди ще започнат да се бият в цирка.

— И… никаква милост!

— Никакво състрадание към тези мръсни разбойници!

— И тогава ще си изкараме и за днешния ден!

— И още как!

— Ще се бият през цялата година!

— Как искам да се наслаждавам на гърчовете на тия тридесет хиляди умиращи!

— Какво празненство ще бъде! Каква радост!

— Какво веселие! Какво шумно веселие!

— Добре е да се отбележи това — процеди през зъби Арторикс, който беше смъртно бледен от гняв. Той заплати веднага виното и се отправи към Палатинския хълм. След малко навлезе в Свещената улица, която беше претъпкана с народ.

Арторикс трябваше да си проправя път с лакти. След продължителна и уморителна блъсканица най-сетне той стигна пред къщата на Катилина. Портикът беше препълнен с негови клиенти, освободени и роби, които се веселяха. От виковете и песните, които долитаха от къщата, се виждаше, че и триклиниумът на свирепия сенатор беше препълнен с гости.

Фокусникът беше посрещнат с бурни ръкопляскания и трябваше да повтори пред тая тълпа пияни фокусите, с които преди три часа бе развлякъл публиката на Каринската улица. И тоя път Ендимион и Психея изпълниха великолепно номерата си и развеселиха всички.

Докато един от Катилиновите гости ходеше от човек на човек да събира пари за Арторикс, последният се отправи към домоуправителя, когото позна по облеклото и по нарежданията, които даваше на робите в кухнята, и му съобщи, че иска да поговори с господаря му по много важна работа.

Домоуправителят го изгледа от главата до петите и след това му каза презрително:

— Господарят не е у дома. И му обърна гръб.

— Ами ако ме е пратила Аврепия Орестила? — запита тихо Арторикс.

Домоуправителят се спря, приближи се към фокусника и му каза почти шепнешком:

— Аха! Ти идваш…

Той се усмихна лукаво и добави:

— Разбирам… Твоят занаят на фокусник не ти пречи да разнасяш любовни писма… Тъй… Тъй… Разбирам.

— Ти си изумително проницателен човек — отвърна с тънка ирония Арторикс.

След това добави добродушно:

— Е, та що? Всеки върши това, което може.

— Е, добре де! Нямам нищо против — каза домоуправителят. И след малко добави: — Ако искаш да видиш Катилина, иди на форума… там, вярвам, ще го намериш.

След тези думи домоуправителят се отдалечи.

След като се избави от поздравленията на своите нови почитатели, Арторикс се спусна от Палатинския хълм и скоро стигна във форума, дето навалицата и шумът бяха естествено по-големи, отколкото във всяка друга част на града.

Тук се бяха събрали над триста хиляди души от двата пола, от различна възраст и от всички съсловия. Едни от тях отиваха към храма на Сатурн, а други се връщаха. Едните и другите се движеха извънредно бавно.

Около форума портиците на храмовете на Конкордия, Кастор и Полукс, Веста, Семпрония, Фулвия и на Емилия гъмжеха също тъй от патриции, римски конници, плебеи и особено от хубави жени, наслаждаващи се оттук на внушителната гледка, която представляваше обширният форум, претъпкан с празнично настроени и весели люде.

Групите, които отиваха да се поклонят в храма на Сатурн, се срещаха с тези, които се връщаха. Едните и другите бяха предшествувани от мими и музиканти. Всички пееха и славеха великия бог Сатурн.

Тяхната оглушителна врява се засилваше още повече от виковете на хилядите продавачи на лакомства, на многобройните фокусници и на неизброимите подвижни търговци.

Веднъж влязъл сред тая подвижна маса от хора, Арторикс трябваше да се остави да бъде влачен от нея към храма на чествувания бог. През всичкото време младият гладиатор търсеше с поглед Катилина.

Ендимион не се отделяше от краката на господаря си. Колкото и ловко да се провираше сред тълпата, от време на време му настъпваха някой крак и той изскимтяваше жално.

На няколко крачки пред Арторикс вървяха трима души, които привличаха вниманието му. Единият от тях беше около петдесет — петдесет и пет годишен мъж, облечен разкошно. Облеклото и женственото му, бръснато лице го издаваха, че е актьор; белилото и червилото не можеха да прикрият дълбоките му бръчки, които отразяваха долните му страсти. Двамата му млади другари носеха туники, обшити с пурпурни ивици, от които се виждаше, че са патриции. Единият от тях беше на около 22-23-годишна възраст. Лицето му беше бледо и печално, косите — гъсти, черни и къдрави… а очите черни, подвижни, и изразителни. Другият навярно беше около седемнадесетгодишен. Той беше слаб и по-скоро дребен. Хубавото му бяло и слабо лице, с правилни и характерни черти, издаваше искрена, дълбоко чувствителна душа и твърда, решителна воля.

Старият беше Метробий, младите — Тит Лукреций Кар и Гай Лонгин Касий.

— Кълна се в славата на безсмъртния си приятел Луций Корнелий Сула — каза комедиантът, като продължаваше започнатия разговор, — че не съм виждал по-хубава жена от Клавдия.

— Ако в развратния си живот — каза Лукреций — не си виждал по-хубава жена, навярно не си срещал и по-развратна жена от нея, нали, стари мошенико?

— Поете, поете, не ме дразни — отвърна комедиантът, поласкан от думите на Лукреций, — защото и за тебе знам някои работи.

— Ах, заклевам се в Юнона, че тая Клавдия ще ме накара да се влюбя в нея до безумие — каза Касий, като гледаше към портика на храма на Веста, дето стоеше Клавдия с младия си брат. — Колко е хубава! Колко е божествено хубава!

— Нищо по-лесно от това да спечелиш целувките й, о, Касий — каза Лукреций, като се усмихваше, — стига да умееш да искаш.

— О, мога да те уверя, че няма да стане нужда да я молиш много — каза Метробий.

— Забеляза ли колко прилича на брат си?

— Те са като два бадема в една черупка и ако Клавдия се облече в мъжки дрехи, не можеш я различи от него.

В тоя миг тълпата се спря и Арторикс можа да разгледа добре жената, към която Касий хвърляше любовни погледи.

Тя беше около двадесетгодишна. Носеше къса и много фина бяла вълнена туника, която бе плътно прилепнала към едрата й, гъвкава снага, за да изпъкват по-добре хубавите й форми. Лицето, шията и раменете й бяха толкова бели, че човек би помислил, че са изваяни от най-чистия и прозрачен пароски мрамор. Лицето й беше оживено от предизвикателните и пламенни погледи на сините й очи. Червеникавите й коси бяха гъсти и меки.

До младата жена, която се бе развела с мъжа си, стоеше четиринадесетгодишният й брат. Ако човек се вгледаше в невинното му детско лице, не би допуснал нито за миг, че от него можеше да излезе престъпният трибун, който щеше след няколко години да облее Рим с кръвта на съгражданите си.

— Венера и Диана, каквито си ги представя суеверната тълпа, не биха могли да бъдат по-хубави от нея! — възкликна Касий, след като я бе съзерцавал известно време с ням възторг.

— Венера, Венера — каза усмихнат Лукреций. — Как така ще сравняваш целомъдрената Диана с Клавдия Квадрантарката. (Квадрантарка — от квадрант, медна монета от две стотинки. Така наричали римските матрони Клавдия, за да се подиграят на скъперничеството и едновременно на развратността й.)

— И кой й е измислил този отвратителен прякор? Кой се осмелява да я хули? — запита възмутен Касий.

— Завистта на матроните, които не са по-малко развратни от нея, но които са лишени от безсрамието и хубостта й. Те не могат да я понасят и са я направили прицел на подигравките и дълбоката си омраза.

— Ето я оная, която първа е нарекла Клавдия Квадрантар — каза Метробий.

И той посочи една патрицианка с хубави форми, но със строг и суров вид, която стоеше недалеч от Клавдия, като разговаряше с един около тридесетгодишен, едър и внушителен мъж, с широко чело, с гъсти рошави вежди, с късогледи очи и с орлов нос.

— Коя? Теренция? Съпругата на Цицерон ли?

— Да, тя… виж я с любезния й съпруг.

— О, тъкмо на нея приляга да взема на подбив развратността на другите! — каза Лукреций, като се усмихна иронично. — Та нали тя е сестра на весталката Фабия, чиято светотатствена любов с Катилина е известна на цял Рим? О, Херкулес! Ако цензорът рече да изпълнява дълга си, най-напред ще трябва да се занимае с безнравствения живот на Фабия, та после с тоя на Клавдия.

— Ех, че го каза и ти! — възкликна Метробий, като поклати глава. — Ние сме стигнали дотам, че ако днес беше жив Катон, най-строгият и неподкупен цензор, какъвто е имал Рим, не би знаял откъде да почне да оправя развратните ни нрави. Кълна се в Кастор и Полукс, че ако трябваше да се изгонят всички развратни жени, в Рим щяха да останат само мъже и за да се запази квиринската раса, щеше да стане нужда да се крадат отново сабинянки. Вие какво мислите, струва ли си трудът да се крадат днешните сабинянки?

— Гледай ти, гледай ти! — възкликна Лукреций. — Метробий въстава против развратните нрави! При първия избор ще гледаме да те изберем за цензор!

В тоя миг тълпата пак тръгна. Когато се изравниха с Клавдия, Касий поднесе десница към устата си и извика:

— Здравей, Клавдия, най-хубава между всички хубави римлянки!

Тя се извърна към него, наклони леко глава и му се усмихна, като го стрелна с пламенния си поглед.

— Ето един поглед, който обещава много — каза, усмихвайки се, Лукреций на Касий.

— Споделям възторга ти, драги Касий — каза Метробий. — Да си призная, не съм виждал друга хубавица като нея… ако се изключи една гъркиня, куртизанка… Евтибида.

— Евтибида! — рече Лукреций, като трепна при това име. И след малко добави с лека въздишка:

— Хубаво момиче беше! А сега къде е?

— И да видиш къде е, пак не би повярвал: в стана на гладиаторите!

— Че какво чудно в това? — отговори Лукреций. — Там й е мястото!

— Но трябва да знаеш, че Евтибида е отишла там, за да спечели любовта само на един… Тя е отчаяно влюбена в Спартак…

— Е, много добре! Сега тя си има един достоен за нея любовник.

— Кълна се в Юпитер, че тя няма никакъв любовник… защото Спартак отхвърлил с възмущение любовта й.

И тримата млъкнаха.

— Ами ти не знаеш ли — обърна се след миг Метробий към Лукреций, — че хубавата Евтибида на няколко пъти вече ме покани да отида в стана на гладиаторите?

— Че защо? — запита смаян Лукреций.

— Да пиянствуваш ли? — добави Касий. — Та това ти вършиш в Рим тъй добре, че…

— А бе вие ме вземате на подбив, ама… аз без малко щях да отида.

— Къде?

— В стана на Спартак. И ако бях отишъл, разбира се, преоблечен и с ново име, щях веднага да спечеля благоволението му, щях да науча кроежите и намеренията му и щях да ги съобщя на консулите.

Двамата патриции прихнаха да се смеят.

Това засегна Метробий.

— Смейте се вие, смейте се! Ами кой предупреди преди две години Луций Лициний Лукул за предстоящото избухване на гладиаторското въстание? Не разкрих ли аз гладиаторското съзаклятие в гората на богинята Фурина?

„Добре е да се отбележи това“ — помисли си Арторикс, като хвърли злобен поглед върху Метробий, който го предхождаше с две-три крачки само.

В това време тълпата стигна в подножието на Капитолийския хълм, пред храма на Сатурн — здрава и величествена постройка, в която освен олтара на божеството се пазеха законите и държавното съкровище. Тук се блъскаха и притискаха още повече-и движението ставаше още по-бавно.

— О, богове, покровители на Рим! — каза Касий. — Тук човек ще се задуши!

— Не е невероятно — забеляза Лукреций.

— Не само че не е невероятно, ами е повече от сигурно — каза Метробий.

— Наистина не знам защо дойдохме да се блъскаме сред тая навалица — каза Лукреций.

След четвъртчасово ужасно притискане и блъскане най-сетне Метробий, Лукреций и Касий, а след тях и Арторикс, можаха да проникнат в храма. Там те видяха бронзовата статуя на бога, представен с косер в ръка и обкръжен със земеделски сечива. Статуята беше куха и напълнена със зехтин в знак на изобилие.

— Гледай, гледай — каза Метробий, — божественият Цезар извършил жертвоприношението и си отива.

— Как го стрелка с очи Семпрония! Хубавата и умна Семпрония.

— Можеше да кажеш и необузданата Семпрония.

— Хубава е! Истински тип на красива римлянка.

— Гледай какви светкавици бляскат в черните й страстни очи! Как нежно се усмихва на красивия Юлий…

— И колко други жени и момичета хвърлят нежните си погледи към Цезар!

— Погледни Фауста…

— Дъщерята на безсмъртния ми приятел Луций Корнелий Сула, щастливия диктатор.

— Знаем, че си бил приятел на това чудовище и няма защо да ни го повтаряш постоянно.

— Какъв е тоя нов шум?

— Какви са тия оглушителни викове?

И всички се извърнаха към входа на храма, откъдето идваха буйните викове в чест на Сатурн.

Скоро тия, които бяха в храма, бяха тласнати към колонадите и стените от нова тълпа. Начело на тази тълпа вървяха около петдесетина измършавели и мрачни мъже, всеки от които носеше в ръка желязна верига. Сред тях се виждаше преторът, обкръжен от особено внимание.

— Аха! Разбрах кои са — каза Лукреций. — Това са престъпниците, които лежаха в Мамертинската тъмница, докато им излезе присъдата. Съгласно обичая те са били помилвани.

— И сега са дошли да сложат пред олтара на Сатурн веригите, с които са били оковани — добави Метробий.

— Погледни, погледни страшния Катилина! — каза Касий, като посочи към олтара, дето свирепият и разюздан патриций наблюдаваше весталките. — Тоя човек е свиреп и в любовта си. Вижте какви хищнически погледи хвърля към сестрата на Теренция.

Арторикс забеляза патриция и веднага се отправи към него, като си запроправя с мъка път.

Въпреки усилията си младият гал успя едва след половин час да се приближи до Катилина, който не снемаше очи от желаното момиче. Арторикс дойде съвсем близко до него и му прошепна на ухото:

— Светлина и свобода.

Катилина трепна и се извърна, като изгледа строго и почти заплашително фокусника:

— Какво има? — запита той.

— Идвам от страна на Спартак, о, славни Катилина — каза тихо Арторикс, — за да поговоря с тебе върху много важна работа.

— Добре — отвърна Катилина, като не снемаше очи от фокусника, — върви подире ми, докато излезем на някое по-затулено и по-безлюдно място… Там ще ми кажеш, каквото има да ми казваш.

След тези думи Катилина започна да си проправя път със силните си лакти и скоро се озова при входа на храма. След него вървеше Арторикс.

Отдалечени един от друг на известно разстояние, те излязоха в портика и оттам на улицата. След половин час се озоваха на Боарийския форум, където се тълпяха търговците на добитък, пресякоха го и продължиха пътя си в посока към храма на Херкулес Победоносни. Катилина отмина храма на Херкулес и се спря в светилището на храма на патрицианското целомъдрие да дочака фокусника, който скоро стигна при него.

Арторикс изложи на Катилина предложението на Спартак. Той описа пламенно, правдиво и страстно могъществото на гладиаторските легиони; твърде изкусно погъделичка гордостта на Катилина, като му каза, че броят на шестдесетте хиляди гладиатори ще се удвои, щом той поеме командуването на гладиаторските легиони, и така засилени, след една година ще могат да влязат победоносно в Рим.

Катилина слушаше думите на Арторикс с кръвясали очи; мускулите на свирепото му лице се свиваха и от време на време той стискаше силните си юмруци, като изпускаше въздишки на задоволство, които приличаха твърде много на рева на някой звяр.

Когато Арторикс млъкна, Катилина подзе:

— Съблазнително е предложението на Спартак, момко, но аз съм римлянин и патриций и мисълта да застана начело на войска от разбунтувани роби ме отвращава. Във всеки случай… мисълта да имам под свое ръководство една толкова мощна войска, да мога да я водя от победа към победа… чувствувам, че тая мисъл…

— Няма да замъгли ума ти дотолкова, че да забравиш, че си се родил римлянин и патриций и че ако е нужно да смажем властвуващата олигархия, ще я смажем с оръжието и силата на свободните римляни, а не с позорната помощ на робите-варвари.

Тези думи изрече един около тридесетгодишен, висок и с благородна осанка патриций, който излезе неочаквано от ъгъла на светилището на храма.

— Лентул Сура! — извика учуден Катилина. — Какво търсиш тука?

— Аз се усъмних в този фокусник и те проследих отдалеч. Неведнъж съм ти предричал, че съдбата е определила на трима Корнелиевци да властвуват над Рим. Корнелий Цица и Корнелий Сула властвуваха вече над Рим. Сега иде твоят ред. Аз дойдох, за да те предвардя от някоя необмислена стъпка, която би те отдалечила от целта, вместо да те приближи към нея.

— Ти, Лентул, значи, мислиш, че ще се представи и друг път толкова благоприятен случай, като тоя, който ни предлага сега Спартак? Мислиш ли, че по-късно ще имаме възможност да застанем начело на една войска като тая на гладиаторите, за да осъществим кроежите си?

— Аз мисля — отвърна Лентул Сура, — че като приемем предложението на Спартак, освен дето ще си навлечем омразата на римляните и презрението на цяла Италия, но ще се борим не в полза на плебеите, на лишените от наследство, на най-бедните и на длъжниците, а в полза само на варварите, които ненавиждат римското име. Когато благодарение на авторитета и помощта на приятелите ни те завладеят Рим, мислиш ли, че ще се оставят да ги управляваме? Всеки гражданин в техни очи ще бъде враг. Те ще въвлекат и нас в кланетата. И вместо да се отървем от оптиматите, ще провалим отечеството си.

Малко по малко енергичните думи на Лентул задушиха пламъка, който бе обхванал Катилина. Когато Лентул свърши, убиецът на Гратидиан отпусна глава и промълви с дълбока въздишка:

— Логиката ти е остра като наточен испански меч.

Арторикс се тъкмеше да каже нещо на Лентул, когато последният се обърна към него и му каза с твърд и повелителен глас:

— А ти се върни при Спартак и му кажи, че ние се възхищаваме от храбростта ви, но че сме преди всичко римляни и когато отечеството ни е в опасност, всички наши вътрешни раздори изчезват като дим. Кажи му още, че ние го съветваме да се възползува от благосклонността на съдбата и да ви отведе отвъд Алпите, защото една по-продължителна война в Италия за вас ще бъде гибелна. Хайде, върви и нека боговете ти бъдат спътници.

Като каза това, Лентул Сура хвана под ръка Катилина, който стоеше мрачен и замислен, и го повлече към Боарийския форум.

Дълго време Арторикс стоя неподвижен и замислен, следвайки с очи двамата, които се отдалечаваха, докато най-сетне Ендимион се хвърли отгоре му и започна да му ближе ръцете. Арторикс тръсна глава, сякаш да отпъди мрачните си мисли, огледа се наоколо и тръгна бавно по Мугонийската улица към Гермалската курия.

Когато галът стигна при тази курия, която беше препълнена с празнично настроени тълпи, слънцето клонеше вече на залез. Скоро щеше да се спусне здрач. Арторикс беше толкова погълнат от печалните си мисли, че не забеляза, че го дебне Метробий, който ту оставаше назад, ту го изпреварваше, за да разгледа по-добре лицето му. Като излезе на широкия площад на Гермалската курия, Арторикс забеляза комедианта, когото позна веднага, понеже го беше виждал много пъти в Суловата вила в Кума. На Арторикс му мина през ума, че Метробий може да го е познал, и се смути.

Той помисли малко и реши да ускори вървежа си и да се скрие в тълпата, като предполагаше, че Метробий е попаднал случайно тук и не го е познал.

Съдбата, изглежда, съдействуваше на Арторикс. Наблизо, при входа на една патрицианска къща, се бяха насъбрали много граждани. Те бяха клиенти на един сенатор, които по случай Сатурновите празненства носеха на патрона си като подарък восъчни свещи.

Арторикс веднага се промъкна сред тълпата. Когато вратарят го запита защо иска да отиде при господаря му, Арторикс му отговори, че искал да му предложи да даде за негова сметка представление на клиентите, за да се отплати по този начин на последните за даровете, които му носеха.

Вратарят го пусна да влезе заедно с клиентите на господаря си. Тогава Арторикс, който знаеше, че всички патрициански къщи се строят по един план, погледна през олтара на боговете, покровители на дома, който биваше винаги сред имплувиума, (Имплувиум — четвъртито басейнче по средата на римския атриум, в което се стичала дъждовна вода.) за да се увери дали зад градината на къщата има изходна врата. Когато се увери, че има, той веднага прекоси имплувиума и преддверието и по един дълъг коридор се озова в градината, прекоси и нея и стигна при задната врата. На вратаря каза, че дал представление на господаря му и че сега иска да си отиде, но понеже бърза много, за да отиде другаде, дето го очакват, моли да го пусне да излезе през тази врата, за да не се бави да минава през главната, която била задръстена от хора.

Вратарят не намери нищо подозрително в молбата на фокусника и му отвори врата, през която се излизаше на една малка уличка, и оттам след кратко време се стигаше до Новата улица.

Мракът вече се сгъстяваше. Арторикс побърза да се измъкне колкото може по-скоро от града. По Новата улица той се озова скоро до крайбрежието на Тибър и се спусна надолу по течението към Тригеминската врата.

Крайбрежната улица, която отстоеше на доста голямо разстояние от центъра на града, беше почти пуста. Много рядко Арторикс срещаше някой гражданин, който бързаше към цирка или форума. Тишината в тая част на града се нарушаваше само от клокоченето на реката, придошла от неотдавнашните дъждове, и от далечната и смътна врява, която се вдигаше в центъра на грамадния град.

Арторикс бе изминал около триста крачки, когато му се стори, че чу зад себе си нечии стъпки. Той се спря и наостри слух: стъпките се приближаваха. Тогава извади изпод наметката си камата и закрачи бързо. Но и тоя, който го преследваше, ускори вървежа си, защото Арторикс чу, че стъпките все повече и повече се приближаваха. Тогава, като се възползува от един завой на улицата, Арторикс се скри зад стъблото на един от дъбовете, които се издигаха на едната страна на улицата. С притаен дъх той зачака да се увери дали тоя, който вървеше след него, е действително Метробий, или пък някой гражданин, тръгнал по работа. След малко фокусникът чу съвсем близо стъпките на тоя, който вървеше след него, чу и задъханото му дишане и го видя: беше Метробий.

Понеже не виждаше пред себе си Арторикс, Метробий се спря и след като се огледа наоколо, се запита:

— Къде се дяна тоя човек?

— Тук съм, преблагий Метробий — каза, като излизаше от скривалището си, Арторикс, който бе решил да убие комедианта, за да отмъсти за старите му грехове и за да се избави от опасностите, които навярно му подготвяше.

Изплашен, Метробий отстъпи няколко крачки към ниската стена, която заграждаше улицата откъм реката. След като се посъвзе, промълви със сладък и ласкав глас на Арторикс:

— О, значи, ти си, мой прекрасни гладиаторе. Аз те познах… и затова тръгнах подир тебе… ние се познаваме от Суловата вила… ела да вечеряме заедно… ще си пийнем хубаво фалернско вино.

— Ти искаше да ме заведеш на вечеря в Мамертинската тъмница, дърти предателю — каза с тих, но заплашителен глас Арторикс, като пристъпи към комедианта, — и утре, след като бъдех разпънат на кръст, гарваните от Есквилинското поле щяха да си устроят прекрасна вечеря с тялото ми.

— А! Бива ли да мислиш подобни работи? — отвърна с разтреперан глас Метробий. — Нека Юпитер ме порази със светкавицата си, ако не съм искал само да се почерпим с хубаво фалернско вино…

— Не, не, гадни пияницо, тая вечер ти ще пиеш мътната вода на Тибър — извика Арторикс, като захвърли настрана стълбата и маймунката, и се спусна върху стария комедиант.

— Помощ! Помощ! Помощ! Тичайте по-скоро! Насам! — викаше комедиантът, като се затича към Новата улица. Но Арторикс с няколко крачки го настигна и го стисна тъй силно за гушата, че Метробий не можеше дори да гъкне…

— Ах ти, подлецо… значи, ти си поканил и приятели на вечерята… — промълви със стиснати зъби Арторикс — ето ги, че идат…

При тия думи Арторикс стисна дръжката на камата си, а Метробий започна отново да вика на помощ една група роби и клиенти на патрицианския дом, дето Арторикс се бе скрил малко преди това. Подтикнати от Метробий, те се бяха впуснали по следите на гладиатора. При светлината на факлите, които робите и клиентите носеха, Метробий и Арторикс ги видяха как изскочиха от Новата улица по дължината на Тибър. Тогава Арторикс започна да забива камата си в гърдите на комедианта, като викаше с глух и яростен глас-:

— Те няма да стигнат навреме, за да те спасят, мръсни мошенико… нито пък ще успеят да ме хванат!

След това сграбчи с две ръце полуживия комедиант, издигна го и с все сила го запрати в реката, като извика:

— Тая вечер, дърти пияницо, за пръв и последен път ще пиеш вода…

След тези думи се чу цамбуркане и отчаяният вик на Метробий, който изчезна под мръсните вълни на реката…

— Идем… Метробий…

— Не се бой!

— Ще разпънем тоя мръсен гладиатор!

— Няма да избегне от ръцете ни! — викаха едновременно робите и гражданите, които тичаха подир Арторикс и които бяха вече на около петдесет-шестдесет крачки от него.

Между това гладиаторът бе успял да съблече пенулата си. Той сграбчи Ендимион и го хвърли в реката, а след това се качи на ниския каменен зид и с един скок се озова в реката.

— Помощ! Умирам! По… — извика още веднъж Метробий, като се показа за миг над водата, която го влачеше бързо към Тригеминската врата.

Гражданите и робите, които се бяха затекли да спасят Метробий, пристигнаха на мястото, дето се бе развила кървавата драма. Всички започнаха да викат, че трябва да се помогне на комедианта, но никой не предприе нищо, за да го спаси.

През това време Арторикс плуваше бързо към отсрещния бряг, сподирен от хулите на преследвачите.

Като изскочи на брега, Арторикс забърза към Яникулската арка и скоро се изгуби в мрака, който все повече и повече се сгъстяваше над Вечния град.