Рафаело Джованьоли
Спартак (2)

II
Спартак на арената

Тълпата заръкопляска с бурен възторг и се впусна в хиляди преценки, като изпълни цирка с бурния рев на стохилядните си крясъци.

Мирмилонът влезе в карцерите, от където излязоха плутонът, меркурият и лорариите на цирка, за да извлекат с куките си през Вратата на смъртта трупа на рециария. Преди да повлекат трупа, те трябваше първом чрез докосване на тялото с нагорещена пръчка да се уверят, че действително рециарият е умрял. Върху мястото, дето бе мъртвецът и се бе образувала голяма локва кръв, изсипаха няколко мънички торби лъскав фин мраморен прах от близките тибурски каменоломни и арената отново заблестя от отражението на слънчевите лъчи.

Ръкопляскащата тълпа изпълваше цирка с чести викове: „Да живее Сула!“

Сула се извърна към Гней Корнелий Долабела, който седеше до него и който само преди две години бе консул, и му каза:

— Кълна се в Аполон Делфийски, моя покровител, че тая плебейска сган е наистина подла. Вярваш ли, че тя ръкопляска на мен? Тя ръкопляска на готвачите ми, които вчера й сложиха на трапезата вкусни и изобилни яденета.

— Защо не идеш да седнеш на опидума? — запита Гней Долабела.

— Вярваш ли, че ако ида там, славата ми ще порасне? — отвърна Сула и след миг добави: — Не изглежда лоша стоката, която ми е продал ланистът Ациан.

— О, ти си щедър, ти си велик! — каза Тит Аквиций, сенатор, който бе седнал близо до Сула.

— Нека Юпитер порази всички подли ласкатели! — възкликна бившият диктатор, като рязко отправи дясната си ръка върху лявото рамо и силно го почеса, за да премахне сърбежа, който му причиняваха противните гадинки с хапането си.

И след миг добави:

— Аз се отказах от диктатурата, оттеглих се от обществения живот и при все това вие все още искате да ме смятате за господар… О, мерзки хора, които можете да живеете само като служите някому.

— Не всички, Сула, са родени да служат — каза смело един патриций, който седеше недалеч от него.

Тоя толкова смел мъж беше Луций Сергии Катилина.

По онова време той беше около двадесет и седем годишен. Беше снажен, с широки и силни гърди, с мускулести ръце, с мощни, херкулесовски нозе. Имаше гъсти, черни, къдрави коси, голяма глава, мургаво, мъжествено лице със строги черти. Върху широкото му чело от косата до носа се спускаше голяма и подута от кръв вена. Очите му бяха тъмносиви и винаги имаха свирепо и страшно изражение. Всички мускули на внушителното му и изваяно лице постоянно потрепваха нервно и откриваха за оня, който умееше добре да наблюдава, най-слабите промени на душевното му състояние.

По времето, когато започва нашият разказ, Луций Сергии Катилина, поради буйния си, жесток нрав, се ползуваше със славата на страшен човек, от когото се бояха извънредно много. Катилина бе вече убил патриция Гратидиан, когато той се разхождаше спокойно покрай Тибър, понеже патрицият бе отказал да му заеме срещу ипотека на всичките му имоти една грамадна сума, която му трябвала, за да изплати големите си задължения. Иначе не би могъл да заеме нито една от обществените служби, към които се стремеше. Тогава бе времето на прочутите суловски присъди на смърт и заточение, времето, през което ненаситната жестокост на Сула заливаше Рим с кръв. Гратидиан не бе осъден; той дори се числеше към поддръжниците на Сула; но той беше много богат, а богатствата на осъдените биваха конфискувани, така че, когато Катилина завлече трупа на Гратидиан пред Сула, който седеше в курията, и го хвърли в нозете му, като каза, че го убил, понеже бил негов неприятел и враг на отечеството, диктаторът погледна през пръсти на цялата работа и затвори едното си око над трупа на Гратидиан, за да обърне широко разтворени и двете към грамадните му богатства.

Малко по-късно Катилина се бе скарал с брат си: и двамата бяха извадили мечове, но Сергии не бе само с извънредно силни мишци, а бе и най-ловкият фехтовач в Рим. Той уби брат си и наследи богатствата му, с които уреди дълговете си, направени поради прахосничество и безпътство. Сула и този път затвори окото си, а квесторите затвориха и двете.

При смелите думи на Катилина Луций Корнелий Сула обърна мрачно лице към него и го запита:

— И колко са според тебе, о Катилина, ония граждани на Рим, които са смели и велики като тебе било в добродетелите, било в престъпленията?

— Аз не мога, о славни Сула — отвърна Катилина, — да разглеждам като тебе хората и да преценявам нещата от пиедестала на твоето величие; но аз знам, че се чувствувам роден да обичам свободата до разюзданост, ако щеш, и да презирам тиранията дори и когато е маскирана с великодушие или с лицемерното твърдение, че всичко това е за благото на отечеството, което дори и при вътрешни смутове и граждански раздори би се чувствувало по-добре под господството на всички, отколкото под деспотизма само на един. И аз ти заявявам, че без да разглеждам подробно делата ти, открито осъждам, както вече съм я осъждал, твоята диктатура. Вярвам също, че мнозина от тези, които живеят в Рим, са готови на всичко друго, но не и да понесат пак тиранията на един човек, особено ако той не се нарича Луций Корнелий Сула и като него не носи на челото си лаврите от стотици сражения, и ако неговата диктатура не би могла да бъде оправдана, както донякъде бе оправдана твоята, с изстъпленията, извършени от Марий, Карбон и Цина.

— А защо — попита спокойно Сула, като се усмихваше подигравателно, — защо не ме призовете на съд пред свободния народ? Аз се отказах от диктатурата; защо не ми се отправят обвинения, защо не ми се иска сметка за делата ми?

— Защото народът не иска да види отново кланетата, които от десет години изпълват със скръб Рим… Но да не говорим за това, понеже аз нямам намерение да те обвинявам; ти може да си грешил, но ти извърши много благородни подвизи, споменът за които ден и нощ смущава душата ми, жадна като твоята, о Сула, за слава и мощ. Но кажи, не ти ли се струва, че в жилите на този наш народ още тече кръвта на великите и свободни предци? Помисли си за онзи млад гражданин, който, когато ти преди няколко месеца се отказа доброволно пред сената от диктаторската власт, след като разпусна ликторите и войниците и тръгна да се прибираш с приятелите си, той започна да те хули, задето си отнел свободата на Рим и си го изпълнил с кланета и грабежи. О, Сула, съгласи се, че човек трябва да обладава непоколебима смелост, за да постъпи така, щом като само при най-малкия знак от твоя страна тоя младеж можеше в същия миг да загуби живота си. Ти бе великодушен — и знай, че това ти казвам не за да те лаская, защото Катилина не може, нито пък желае да ласкае някого, нито дори Юпитер — най-великия между великите, — ти бе великодушен и го остави да си живее; но трябваше да се съгласиш с мене, че щом един непознат и беден младеж — чието име за съжаление не знам, е способен на такава смелост, може още да се вярва в спасението на отечеството и републиката.

— Да, постъпката, за която говориш ти, бе смела и само поради смелостта на този младеж аз, който винаги съм се прекланял пред смелостта и съм обичал смелите, не поисках да си отмъстя заради нанесените ми обиди и понесох неговите хули и злословия. Но постъпката, думите на този младеж знаеш ли, о Катилина, каква последица ще имат?

— Каква? — запита Катилина, като впи любопитния си и изпитателен поглед в премрежените очи на Сула.

— Отсега нататък — отговори бившият диктатор — оня, който завземе властта на републиката, няма да поиска да я остави.

Катилина наведе глава и след като помисли малко, отново я повдигна и каза:

— Надали вече някой ще може и ще знае как да завладее върховната власт.

— Хайде де! — рече Сула, като се усмихваше подигравателно. — Хайде де! Робски душици — и той посочи стъпалата на цирка, изпълнени с народ — не липсват; ще се намерят и господари!

Тоя разговор бе воден всред шумните ръкопляскания на тълпата, чието внимание бе погълнато от кървавата борба на арената между лаквеаторите (Гладиатори, въоръжени с ласо.) и секуторите. (Гладиатори, въоръжени с щит и меч.) Борбата бе свършила бързо със смъртта на седмина от първите и на петима от вторите. Шестимата оцелели гладиатори, до един — ранени и раздърпани, се прибираха в карцерите и народът бурно ръкопляскаше, като викаше и се смееше високо.

Докато лорариите извличаха извън цирка дванадесетте трупа и почистваха кървавите следи по арената, Валерия, която от доста време гледаше Сула, седнал недалеч от нея, слезе от стъпалото, приближи се до диктатора и отскубна една вълнена нишка от хламидата му. Той се обърна учуден и изгледа проницателно, със страшен блясък в свирепите си очи тая, която го бе докоснала и която промълви веднага, усмихвайки се нежно:

— Не се сърди, о диктаторе, взех тая нишка, за да мога и аз да участвувам в радостта ти.

И като го поздрави вежливо, докосвайки устата си с ръка, както повеляваше обичаят, тя се върна на мястото си. Приятно поласкан от нежните й думи, Сула хвърли върху нея продължителен поглед, който той се помъчи да направи добродушен, поздрави я любезно и извърна глава от нея едва когато тя седна.

— Коя е тая? — запита Сула веднага щом погледна отново към арената.

— Валерия — отвърна Гней Корнелий Долабела, — дъщеря на Месала.

— Ах! — възкликна Сула. — Сестрата на Квинт Хортензий ли?

— Да.

И Сула се извърна отново към Валерия, която бе спряла влюбения си поглед върху него.

Хортензий бе станал и бе отишъл да седне при Марк Крас, много богат патриций, прочут със скъперничеството си и голямата си амбициозност, две така противоположни страсти, които при все това у тоя човек се сливаха в изключителна хармония.

Марк Крас бе седнал до една извънредно красива гъркиня, върху която за миг ще спрем погледа си, тъй като тя ще заеме много важно място в разказа ни.

Евтибида, така се наричаше тая млада гъркиня, имаше висока, гъвкава и подвижна снага. Нейният кръст беше толкова тънък, че когато човек го погледнеше, струваше му се, че би могъл лесно да го обхване с пръстите на ръцете си. Прелестното й лице имаше бяла като алабастър кожа, леко поруменяла на бузите. Правилното й чело беше обкръжено с много меки и къдрави червени коси, а зелените й бадемови очи имаха такива блестящи, фосфоресциращи зеници, че привличаха неотразимо и пробуждаха сладостни желания. Малкият й и хубаво очертан нос беше с леко извърнат нагоре връх и сякаш искаше да засили изражението на буйната смелост, която излъчваше цялото й лице. Хубостта на това лице се допълваше от две коралови, сочни, чувствени устни, откриващи две редици истински бисери, които сякаш осветяваха с блясъка на белотата си една прелестна трапчинка, която се разтваряше всред малка, кръгличка брадичка. Бялата й шия беше сякаш изваяна от мрамор и стоеше върху две рамена, достойни за Юнона, и върху гърди, които будеха страст. Гърдите и рамената на тази жена образуваха с извънредно тънкия й кръст странен контраст, който още повече засилваше привлекателността й. Голите й ръце и крака бяха меки и закръглени и завършваха с изящни тънки китки и глезени.

Върху късата си, много фина, бяла и прозрачна туника, цялата украсена със сребърни звездички, през чиито изящни гънки прозираха изваяните форми на тялото й, тя носеше пала (Дълга и широка горна дреха, много на мода всред гъркините от онова време.) от небесносин плат, цялата също тъй обсипана със звездички. Косите й бяха събрани на челото от малка диадема. От малките й уши висяха два големи бисера, окачени на две блестящи сапфирени звездички, а на шията си носеше огърлица от бисери, която се спускаше върху широко разголените й гърди и завършваше с голяма звезда от сапфири. На ръцете пък носеше сребърни гривни, гравирани с листа и цветя. Кръстът й бе пристегнат с колан от скъпоценен метал, малките й розови крачета бяха обути в сандали, съставени от подметка, около която се увиваха и прекръстосваха под глезените две сини кожени ивици. Накрая, над глезените, краката бяха украсени с две изящно изработени сребърни халки. Тая жена, навършила едва двадесет и четири години, беше чудо на красотата и елегантността, завършено цяло от омайни прелести и чувствени чарове; тя приличаше на Венера, слязла от Олимп, за да опияни смъртните с чара на небесната си хубост.

Такава беше младата Евтибида, недалеч от която бе отишъл да седне Марк Крас, изпълнен с възторг от нея.

Когато Хортензий се приближи до него, той беше потънал в съзерцание на това очарователно създание, което в тоя момент, обхванато от видима досада, разтваряше малката си уста в продължителна прозявка, като същевременно играеше с дясната си ръка със звездата от сапфир, която висеше върху гърдите му.

Крас беше тогава тридесет и две годишен. Той имаше по-скоро среден ръст — силно развито тяло, предразположено към затлъстяване. Имаше шия на бик и голяма глава, която отговаряше на тялото му. Лицето му беше слабо, с бронзово-златист цвят. Чертите на лицето му бяха резки и строги, като на римляните: носът орлов, брадата изпъкнала. Очите му бяха сивожълти, от време на време святкащи с необикновени блясъци, или пък неподвижни, безцветни, полуизгаснали.

Благородният му произход и изящното му красноречие, неговите безбройни богатства, неговата приветливост и любезност му бяха спечелили не толкова известност, колкото влияние. По времето на нашия разказ той вече се бе сражавал смело много пъти в гражданските размирици в полза на Сула и бе заемал също тъй разни висши държавни служби.

— Здравей, Марк Крас — каза Хортензий, като го сепна. — значи, ти си се унесъл в съзерцание на звездите, а?

— Кълна се в Херкулес, ти позна — отвърна Крас. — Оная…

— Коя оная?

— Оная хубава гъркиня… седнала ей там… две стъпала над нас.

— А! Видях я… Евтибида…

— Евтибида ли? Какво искаш да кажеш?

— Казвам ти името й… гъркиня… куртизанка — каза Хортензий, като сядаше до Крас.

— Куртизанка! И все пак човек би казал, че е богиня. Същинска Венера! Защото аз не бих могъл, кълна се в Херкулес, да си създам по-точна представа за небесната хубост на дъщерята на Юпитер!

— Хубаво го рече — каза, усмихвайки се, Хортензий. — Та строга ли е съпругата на Вулкан? Не е ли и тя щедра в благоволенията и съкровищата на хубостта си към боговете и полубоговете, които имат щастието да й харесват?

— А де живее?

— На Свещената улица… близо до храма на Янус…

И като видя, че Крас не му обръща внимание и продължава да наблюдава захласнато хубавата Евтибида, добави:

— Ти пък да не загубиш ума си по тази жена, когато с една хилядна част от богатството си можеш да й купиш къщата, която тя държи под наем!

Очите на Крас проблеснаха с оная светлина, с която бяха богати зениците му, после отново потъмняха; той се обърна към Хортензий и го запита:

— Искаш ли да ми говориш за нещо?

— Да, за спора със златаря Трабулон…

— Слушам те.

Докато те разговаряха за поменатия от Хортензий спор, а в същото време Сула, вече петдесет и девет годишен и от няколко месеца вдовец за четвърти път, заплиташе закъсняла любовна интрига с хубавата Валерия, тръбен звук даде знак за борбата, която започваше на арената между траките и самнитите, наредени вече едни срещу други.

Разговорите, смеховете и шумът заглъхнаха и всички отправиха погледи към борците. Първото сблъскване бе страшно: всред дълбоката тишина, която царуваше над арената, отекна дрезгав металически звън от щитове и мечове веднага наоколо полетяха пера и парчета от шлемове и разбити щитове, докато в същото време гладиаторите, смели и запъхтени, нанасяха бясно удар след удар.

Едва бяха изминали пет минути, откак бе почнало сражението, а кръвта вече течеше по арената, дето лежаха трима умиращи гладиатори, които щяха да издъхнат в големи мъки, стъпкани от сражаващите се.

Напрежението, с което зрителите следяха развитието на кървавата борба, не само че е мъчно да се изрази, но и да се представи. Човек може да си създаде само бледа представа, като знае, че поне осемдесет хиляди от зрителите се бяха обзаложили на по десет и петдесет сестерции до сто таланта, според възможностите си, кой в полза на яркочервените траки, кой в полза на сините самнити.

Колкото повече оредяваха редиците на гладиаторите, толкова по-чести ставаха ръкоплясканията, крясъците, насърченията на зрителите.

След час сражението приближаваше към своя край: петдесет гладиатори, мъртви или умиращи, бяха залели с кръвта си арената, върху която лежаха проснати, гърчеха се в предсмъртни мъки и надаваха страшни викове.

Ония от зрителите, които се бяха обзаложили за самнитите, изглеждаха вече уверени в победата. Седмината самнити бяха заобиколили в кръг и притискаха тримата оцелели траки, които, образували малък триъгълник и опирайки се рамо до рамо, оказваха отчаяна, смела съпротива на преобладаващите по брой победители.

Между тези трима оцелели траки беше и Спартак.

Атлетическата му снага, чудната сила на мускулите му, съвършено хармонично развитото му тяло, неговата неукротена и неукротима смелост бяха такива преимущества, които създадоха от него изключителен мъж в една епоха, в която първото условие за издигане на личността беше силата на мишците и смелостта на духа.

Спартак тогава беше едва тридесетгодишен и извън поменатите изключителни преимущества той притежаваше широка и далеко неотговаряща на положението му култура, необикновена възвишеност на мислите, душевно благородство и величие, за които даде най-блестящи доказателства. (За силата и смелостта на Спартак — говорят единодушно Тит Ливий, Велий Патерул, Валерий Максим, Апиан Александрийски, Касий Луций Флор, Плутарх и Фронтин.)

Спартак беше рус. Дългите му коси и гъстата му брада обкръжаваха като рамка хубавото му мъжествено и правилно лице. Две големи сини очи, пълни с живот, с чувство, с пламък, разливаха по лицето му — когато той биваше спокоен — израза на печална доброта. Тоя израз го правеше чувствително различен от това, което изглеждаше, когато, изпълнен с гняв, с пламтящи очи и със страшен вид, се биеше в цирка.

Спартак бе роден всред Родопите в Тракия. Той се бил срещу римляните, когато нахълтали в страната му. Хванат в плен, бил зачислен благодарение на силата и смелостта му в един легион, в който дал такива изключителни доказателства за храбростта си в борбата против Митридат и съюзниците му, че бил назначен декан, тоест началник на ядро от десет души, и бил награден с граждански венец. (Венец от дъбови листа с жълъди, даван на оня римски воин, който спасявал живота на някой свой другар, като убивал неговия враг.) Но когато римляните се върнали отново да се бият против траките, Спартак избягал при своите сънародници и излязъл да се бие срещу вчерашните си другари по оръжие. Бил ранен и попаднал отново в плен. Вместо да бъде осъден на смърт, както заслужавал, Спартак бил осъден да стане гладиатор и за тая цел бил продаден на един ланист, от когото впоследствие го купил ланистът Ациан.

Бяха се изминали едва две години, откак Спартак бе записан между гладиаторите. С първия ланист той бе обиколил почти всички италийски градове и бе взел участие в повече от сто схватки, без да бъде нито веднъж тежко ранен. Колкото и силни и смели да бяха другите гладиатори, той се оказваше най-силен от всички и излизаше победител във всяка схватка. Така той се прочу с подвизите си по арените и цирковете на Италия.

Ациан бе заплатил за него високата сума от дванадесет хиляди сестерции и макар че го притежаваше от шест месеца, все още не бе го изкарвал в римските амфитеатри, било защото го ценеше много като учител по фехтовка, борба и гимнастика в школата си, било защото му се струваше, че излагайки живота му на опасност в схватки на арената, сумата, която щеше да получи, нямаше да може да го обезщети за загубата, която би понесъл, в случай че Спартак бъде убит.

Й тъй, Ациан за първи път сега излагаше Спартак на кървавите борби в цирка, понеже двеста хилядите сестерции, които бе получил от Сула, за да изкара да се бият тоя ден сто гладиатори, покриваха и загубата, която можеше да претърпи със смъртта на Спартак.

При все това, тъй като оцелелите гладиатори, като се изключат онези, на които народът подаряваше живота, оставаха собственост на ланиста, Ациан, побледнял, облегнат на една от вратите на карцерите, чакаше с напрегнато внимание края на борбата; и ако някой се вгледаше внимателно в него, щеше да забележи с какво неспокойствие следеше той всеки удар, всяко движение на Спартак.

— Дръжте се, дръжте се, самнити! — крещяха хилядите гласове на тези, които се бяха обзаложили за тях.

— Убийте ги, заколете и тези трима варвари! — насърчаваха други.

— Бий, Небулиан, удряй, Крис, давай, давай, Порфирий! — викаха други, които държаха в ръцете си табличките с имената на гладиаторите.

Срещу тези гласове се издигаха не по-малко мощните гласове на привържениците на траките, които имаха малка надежда, но все пак се държаха здраво о нея. Точно в тоя момент Спартак, който не бе засегнат и чийто шлем и щит бяха непокътнати, промуши един от седемте самнити, които го обкръжаваха.

Бурно ръкопляскане проехтя из цирка след този удар и се понесоха хиляди гласове, които викаха:

— Дръж се, Спартак, браво, Спартак, да живее Спартак!

Двамата траки, застанали до бившия римски воин, бяха тежко ранени и се биеха твърде мудно, с последни сили.

— Пазете гърба ми! — извика с гръмлив глас Спартак, като в същото време развъртя със светкавична бързина късия си меч. С него той трябваше да отбива едновременно всички удари на самнитите, които действуваха единодушно срещу него. — Пазете гърба ми… още един миг и ще победим!

Той беше задъхан. По бледото му лице се стичаха големи капки пот, от пламтящите му очи се излъчваха гняв, отчаяние, воля да победи.

Друг самнит, промушен в корема, се завъртя недалеч от Спартак, като заля арената с кръв, нададе див вик, падна и захърка в предсмъртни мъки. Но в същото време един от траките, които бяха до гърба на Спартак, падна с разцепен череп и издъхна.

Ръкопляскания, викове, насърчения — всичко това изпълваше въздуха с невъобразим шум. Зрителите следяха със затаен дъх и най-малкото движение на гладиаторите. Луций Сергии Катилина, застанал прав близо до Сула, не виждаше нищо друго освен кървавата борба и цялото му внимание бе погълнато от меча на Спартак (той се бе обзаложил за траките), като че ли от този меч зависеше съществуването му. Трети самнит, промушен от Спартак в шията, се просна при другарите си върху арената в момента, в който тракът, последната и единствена подкрепа на Спартак, ранен на много места, падна, без да издаде звук.

По арената пробягна ропот, после настъпи такова дълбоко мълчание, че можеше ясно да се чуе задъханото дишане на гладиаторите. Напрежението на зрителите бе достигнало връхната си точка; то не можеше да бъде по-голямо дори и ако от тази борба зависеха съдбините на Рим.

В този бой, който продължаваше повече от час, Спартак, благодарение на ловкостта си и сръчността си във фехтуването, бе получил само три съвсем леки рани — по-скоро драскотини, — но той оставаше вече самичък срещу четирима силни врагове, които, макар по-леко или по-тежко ранени и облени в кръв, не бяха от това по-малко опасни, защото все пак бяха четирима.

Колкото силен и смел да беше Спартак, при падането на последния му другар се почувствува загубен. Но в миг очите му светнаха: една идея бе пронизала ума му — да приложи старата хитрина на Хораций против Куриациите. И хукна да бяга. Подир него се впуснаха самнитите.

Всред тълпата се понесе продължителен и страшен ропот. Спартак не беше изминал още петдесет крачки, когато изведнъж се обърна, спусна се върху самнита, който бе най-близо до него, и заби кривия си меч в гърдите му. Самнитът се люшна, замаха ръце, като че ли търсеше опора, и падна, докато в същото време Спартак се хвърли върху втория неприятел, отблъсна с щита си удара на меча му и го простря на земята всред възторжените викове на зрителите, които вече до един бяха на страната на тракиеца.

Докато падаше другарят му, дотича трети самнит, ранен на много места; Спартак го удари с щита си по главата, като смяташе за недостойно да употреби меча си или, изглежда, не искаше да го убие. Замаян от удара, самнитът се завъртя два пъти около себе си и падна на земята, а в същото време последният от другарите му, останал без сила, се притича на помощ. Спартак се хвърли върху му, но не поиска да го убие, а с няколко удара го обезоръжи. После го сграбчи с мощните си атлетически ръце и го събори на земята, като му прошепна на ухото:

— Не се бой, Крис, вярвам, че съм те спасил.

След тези думи той стъпи с единия си крак върху гърдите на Крис, а с другото си коляно затисна другия самнит, когото бе съборил с удара на щита си, и зачака решението на народа.

В цирка избухна продължително и бясно ръкопляскане, подобно на подземен тътнеж; почти всички зрители издигнаха палците си между показалеца и средния пръст на дясната ръка и животът на двамата самнити бе спасен.

— Ето един извънредно силен мъж — — каза на Сула Катилина, от чието чело се стичаха изобилни капки пот, — ето един извънредно силен мъж, който трябваше да се роди римлянин!

През това време стотина гласове извикаха:

— Свобода за юначния Спартак!

Очите на гладиатора се озариха от необикновена светлина; неговото лице стана още по-бледо и той поднесе ръка към сърцето си, сякаш да усмири бесните туптения, които тая дума, тая надежда бяха предизвикали.

— Свобода, свобода! — повториха хиляди гласове.

— Свобода — промълви с полуизгаснал глас гладиаторът, — свобода! О, богове олимпийски! Дано това не е сън! — И той усети очите си овлажнели от сълзи.

— Той е беглец от легионите ни — извика мощен глас, — да не се дава свобода на беглец!

И тогава много граждани, които поради храбростта на Спартак бяха загубили обзаложените суми, извикаха с гняв:

— Не, не, беглец е!

Лицето на трака страшно се сгърчи и като че ли тласнат от пружина, той извърна глава към оная страна отдето се бе разнесъл първият вик на обвинение против него, и потърси със святкащи от омраза очи оня, който го бе издал.

Но в това време хиляди и хиляди гласове викаха:

— Свобода, свобода, свобода за Спартак! Невъзможно е да се опишат чувствата, които изпитваше нещастният гладиатор: ужасните вълнения на тези моменти, в които се решаваше за него нещо повече от живота, се отразяваха върху бледото му лице, на което свиванията на мускулите и блясъкът на зениците му издаваха стълкновението между съмнението и надеждата. И тоя човек, който се бе борил в продължение на час и половина със смъртта, без да изпита слабост, тоя човек, който бе останал сам срещу четирима неприятели, без да загуби надежда за спасение, тоя човек, който бе сразил дванадесет или петнадесет свои другари по участ, без да изпита и най-малкия смут, тоя човек почувствува да се огъват коленете му и за да не падне в безсъзнание всред цирка, опря се на рамената на един от лорариите, които бяха дошли в арената да прибират труповете.

— Свобода! Свобода! — продължаваше да крещи тълпата.

— И е напълно достоен за нея — каза Катилина на ухото на Луций Сула.

— И ще бъде достоен за нея! — възкликна Валерия, на която в тоя миг Сула се любуваше.

— Е добре — каза Сула, като запитваше очите на Валерия, които гледаха с израз на нежност, любов и съчувствие, като че ли молеха милост за гладиатора, — е добре… да бъде.

Той даде знак за съгласие с глава и Спартак бе освободен всред бурните ръкопляскания на зрителите.

— Свободен си — каза лорарият на Спартак, — Сула ти подари свободата.

Спартак не отвърна и не се помръдна. Той бе затворил очи и не искаше да ги отвори отново от страх, че ще изчезне действителността, която той смяташе за сладък блян и в която още не можеше да повярва.

— С твоята храброст ти ме съсипваш, нехранимайко — промълви един глас на ухото на гладиатора. При тези думи Спартак трепна, отвори очи и съгледа ланиста Ациан. Той бе дошъл заедно с лорариите на арената, за да поздрави Спартак, понеже вярваше, че ще остане негова собственост, но сега проклинаше храбростта му. Глупавото милосърдие на народа и крадливата щедрост на Сула му ограбваха — според него — дванадесет хиляди сестерции.

Думите на ланиста убедиха Спартак, че не сънува: той се изправи с всичката величественост на своята гигантска фигура, поздрави Сула, поздрави народа и през вратата на карцерите излезе от арената, сподирен от нови ръкопляскания на тълпата.

— Не, не, боговете не са създали всичко — казваше в тоя миг Тит Лукреций Кар, подземайки отново един дълъг разговор, започнат с младия Касий и с младия Гай Мемий Гемела, негов близък приятел, който се занимаваше с литература, изящни изкуства и философия и бе дошъл през време на борбите да седне при него. На същия по-късно! Лукреций посвети поемата си „De rerum nalura“, която по онова време обмисляше.

— А кой тогава е създал света? — запита Касий.

— Вечното движение на материята и съчетаването на невидимите молекулярни тела. А само поради това, че виждаш по земята и небето да се създават много неща, без да проумяваш скритите творчески причини, само поради това ти вярваш, че ги създават боговете. Нищо не е могло, нито някога ще може да се създаде от нищото.

— Ами Юпитер, Юнона, Сатурн? — запита смаян Касий, който слушаше с наслада разсъжденията на Лукреций.

— Те са рожба на човешкото невежество и на човешкия страх. Аз ще те посветя, о мили момко, в единствено правдивото учение на Епикур, който, без да се бои нито от гърмящото небе, нито от земетресенията, които изпълват с ужас земята, нито от силата на боговете и техните предполагаеми мълнии, преодолявайки със свръхчовешка смелост мъчнотиите, които са изпречвали пред него старите човешки предразсъдъци, е дръзнал да проникне в най-съкровените тайни на природата и ни е открил произхода и смисъла на нещата.

В този миг възпитателят на Касий му напомни, че трябва да се върнат навреме в къщи, и го подкани да напуснат арената. Младежът го послуша и стана, с него станаха Лукреций и Мемий и се отправиха по стъпалата към един близък вомиторий. За да стигнат обаче до изхода, Касий и приятелите му трябваше да минат през мястото, дето бе седнал Фауст, синът на Сула, пред когото стоеше прав, милвайки го и разговаряйки с него, Помпей, който, напуснал опидума, бе отишъл при матроните и приятелите си.

Касий забеляза Фауст, спря се и му отправи следните думи:

— Сега бих желал, о Фауст, да повториш пред един такъв славен гражданин, какъвто е Помпей, неразумните думи, които произнесе завчера в школата, като каза, че баща ти сторил добре, като отнел свободата на римляните и се провъзгласил тиранин на отечеството ни, за да те напердаша сега пред него, както те напердаших завчера.

Какви думи, произнесени от едно дванадесетгодишно момче, на чиято желязна воля напразно бихме търсили равна всред хилавите и болнави „велики хора“ на нашата епоха!

Фауст не отвърна нищо; той само наведе глава пред чудното дръзновение на юношата, който не се боеше да бие и хули сина на арбитъра на Рим, изпълнен с оная пламенна любов към свободата, която изгаряше силните му гърди.

И Касий, като поздрави учтиво Помпей? напусна арената заедно с Мемий, Лукреций и възпитателя.

През това време на едно от стъпалата, които се намираха над Вратата на смъртта, един младеж на около двадесет и шест години, с дълга тога, покриваща слабите му и тънки нозе, и с внушителна външност, стана от мястото си, на което седеше до тоя момент близо до една матрона, заобиколена от млади патриции и контета.

— Сбогом, Галерия — каза младежът, като целуна ръката на красивата млада жена, при която бе седял досега.

— Сбогом, Марк Тулий — отвърна младата матрона, — и не забравяй, че в други ден ще те чакам в театъра на Аполон, на представлението на „Електра“ От Софокъл, в която участвувам.

— Ще дойда, уверявам те.

— Със здраве, със здраве, Тулий — възкликнаха едновременно много гласове.

— Сбогом, Цицерон — каза важно един хубав мъж, на повече от петдесет и пет години, белосан и напарфюмиран, като стискаше ръката на младежа.

— Да те закриля Талия, лъчезарни Езоп — отвърна младият, като стисна ръката на големия актьор.

И като се приближи до един много красив четиридесетгодишен мъж, седнал до Галерия, стисна му ръката и каза:

— Нека и над тебе бдят деветте музи, о ненадминати Квинт Росций, обични мой приятелю.

И младежът се отправи бавно, пробивайки си деликатно път всред тълпата към мястото, дето близо до Триумфалната врата бе съгледал двамата внуци на Марк Порции Катон Цензора.

Групата зрители, от която се отдалечаваше в тоя миг Марк Тулий Цицерон, се състоеше от Галерия Емболария, най-хубавата и най-даровита актриса от онова време, която бе превъзходна трагичка и бе едва на двадесет и три годишна възраст; от Езоп, големия трагичен актьор, белосан и нагизден, съперник на Квинт Росций — безсмъртен актьор, който на свой ред караше целия Рим да плаче, да се смее и да тръпне. Той също бе седнал близо до Емболария — на него Цицерон, отдалечавайки се, отправи този сърдечен привет.

Росций наскоро бе прехвърлил четиридесетте години и беше в пълния разцвет на силите и гения си; бе много богат и толкова почитан в Рим, че всички най-видни граждани се гордееха с приятелството му. Сула, Хортензий, Цицерон, Помпей, Лукул, Квинт Цецилий, Пий, Сервилий Вазия Изаврик, Марк Крас, Г. Скрибуниан Курион, П. Корнелий Сципион Азиатски се надпреварваха да го канят и го ценяха не само като много даровит актьор, но също тъй и като много смел и умен мъж. Възторгът, с който се отнасяха към Росций, бе още по-ценен и затова, че бе засвидетелствуван от хора велики и стоящи, по дух и ум, над простолюдието.

Около тези трима прочути актьори се бяха събрали всички по-млади звезди от актьорската плеяда, която тези дни привличаше римския народ в театъра, за да се възхищава от трагедиите на Есхил, Софокъл, Еврипид и Пакувий и от комедиите на Аристофан, Менандър, Филемон и Плавт.

И около Емболария, Езоп, Росций и колегите им се бяха насъбрали маса досадни контета и празноглави безделници, изгарящи от манията да бъдат сочени с пръст, от глупавата си суетност, от модата, желанието и надеждата едновременно за някое ново и силно душевно вълнение.

Впрочем докъде бе стигнало през ония дни в Рим преклонението пред драматичните артисти, може лесно да се заключи от баснословните им възнаграждения и от богатствата, които бяха натрупали. Например Росций получаваше по 1000 денари на вечер, а за годината — 146000 денари. (Равни на 125000 зл. лева. — Б. пр.)

В това време Марк Тулий Цицерон прекоси стъпалата, които го деляха от Катон и Цепион, стигна при тях и след като ги поздрави сърдечно, седна помежду им и подхвана разговор с Катон, когото обичаше твърде много.

Марк Тулий Цицерон по онова време бе двадесет и шест годишен, хубав, с внушителен ръст, въпреки че бе слаб и болнав. Той имаше красива и поразително мъжествена глава. Челото му беше много широко, чертите на лицето — правилни, веждите му — гъсти и рошави; под тях рядко блясваха големите му очи, понеже бяха засегнати от късогледство. На хубавата му уста винаги трепкаше усмивка, често иронична, но винаги, и в иронията, озарена от доброта.

Надарен с извънредно проницателен ум, със силна памет и с естествено красноречие, отдаден всецяло на упорити и усърдни занимания, още на двадесет и шест годишна възраст той бе обърнал внимание върху себе си и се бе проявил като философ, оратор и славен поет. Поетическото изкуство той бе изучил още в ранни години от гръцкия поет Архиас, когото после защити в един от прочутите си процеси. Архиас се славел с ум и смелост и когато живеел в дома на Лукул, преподавайки на синовете му поетическо изкуство, ръководел същевременно публична школа в Рим, посещавана от всички ученолюбиви млади патриции. По времето, когато започва разказът ни, Архиас бил написал и една поема — „Войната с кимврите“, в която възпявал подвизите на силния Гай Марий, който пръв и единствен между римляните от времето на републиката е бил седем пъти консул.

Благодарение на крайно смелите си подвизи Гай Марий не само че си спечелил слава с победата над Югурта, но спасил републиката от страхотното нападение на тевтонците и кимврите и с това заслужил прозвището Трети основател на Рим.

Тъкмо по времето, когато посещавал школата на Архиас, петнадесетгодишният Цицерон написал поемата си — „Glaucus Pontius“, която дигнала шум с непринудеността на стиха и съвършенството на стила си в едно време, през което още не се били появили нито Лукреций, ни Катул, ни Вергилий, ни Овидий, ни Хораций, които малко по-късно обогатиха латинския език с великолепните си поетични творби.

Впрочем това, че Цицерон посещавал школата на Архиас, не му попречило да посещава редовно лекциите и на епикурейския философ Федър, после тези на Диодот стоика и на Филон академика, избягали от Атина, която бил завладял Митридат, и чудесните упражнения по красноречие, които ръководел в Рим в продължение на две години прочутия Молон Родоски, дошъл до брега на Тибър, за да иска от сената да се заплатят разноските на града му, направени през време на войната против Митридат, в която Родос участвувал на страната на римляните. Красноречието на Молон било толкова убедително, че той бил пръв допуснат да говори в сената на гръцки без посредничество на преводач.

После Цицерон изучил законите под ръководството на двамата сенатори Сцевола — много учени юрисконсулти, по-големият авгур, а по-малкият — велик жрец; те го посветили във всички тайни хитрувания и скрити юридически извъртания. Едва осемнадесетгодишен, той участвувал в продължение на година в така наречената съюзническа война под началството на Помпей Страбон, баща на великия Помпей, и тогава се научил, както той сам разказва, да се възхищава от смелостта и успехите на Сула.

Две години преди събитията, които излагаме, Марк Тулий се явил за пръв път във форума с реч в защита на Квинкций срещу един кредитор, който бил наел за защитник на интересите си прочутия Хортензий и искал да му се прехвърли собствеността върху имуществата на Квинкций. Цицерон не искал в никой случай в началото на попрището си да излиза срещу страшния Хортензий, но бил склонен да отстъпи поради молбите на близкия си приятел Росций, родственик на Квинкций. Със защитната си реч Цицерон убедил и омагьосал така съдиите, че спечелил делото.

Друго дело, дигнало още по-голям шум, по което Цицерон говорил с по-голяма смелост, било делото в защита правата на една жена от Ареций против заповедта на диктатора Сула, с която били отнети на тоя град правата на гражданство.

Но речта, която го издигнала на върха на славата и го направила извънредно популярен, била речта в защита на Секст Росцйй Америн, обвинен-в отцеубийство от Корнелий Хризогон, бивш роб на Сула. Защитата била пламенна, жива, убедителна, красноречива. Росций Америн бил оправдан, а Цицерон бил провъзгласен за съперник на Хортензий, който му бил противник и в това дело.

Друга една малка поема на Цицерон през ония дни се разнасяла всред гражданите от всички обществени съсловия. Тя увеличавала общото възхищение от големия ум на автора, на когото по-късно бе съдено да издигне латинския език до най-големите висоти на красноречието с редица произведения, при четенето на които човек не знае от кое повече да се възхищава: дали от дълбокото им учение, от чистия им морал, от свещената им добродетел, или от величието на мислите, от възхитителния им стил и от най-изисканата им по гръцки форма.

Тази малка поема, озаглавена „Marius“, от която е запазен само малък откъс, била — въпреки общоизвестните още тогава олигархически схващания на автора — възхвала на Марий, когото Цицерон, като свой съгражданин, уважавал извънредно много.

Тук трябва да поискаме от читателите извинение за честите отклонения, към които ни принуждава характерът на засегнатата тема и необходимостта да нахвърлим бегло портретите на изключителните хора, които се прославиха в този последен век на римската свобода с мъжествените си добродетели, с ужасните си и гибелни пороци, с удивителните си дела, толкоз повече, че няма да бъде зле да опресним в паметта на поколенията някои исторически спомени за прадедите.

А сега нека подхванем отново разказа си.

— Но, заклевам ви в най-великите богове, вярно ли е? — запита учуден Цицерон младия Катон.

— Вярно е, вярно — отвърна момъкът със смръщени вежди, — не съм ли бил прав?

— Прав си бил, о силни момко — отвърна тихо Цицерон, като целуна Катон по челото, — но за съжаление ние не винаги можем да говорим на всеуслушание за справедливостта, а често, почти винаги, правото трябва да отстъпва на силата.

И двамата за миг млъкнаха.

После Тулий запита Сарпедон, възпитателя на двамата младежи:

— Но как се е случило, че…

— При всекидневните убийства — прекъсна го Сарпедон, — които се извършваха по нареждане на Сула, аз трябваше да водя тези момчета, приблизително веднъж в месеца, на гости у диктатора, за да ги смята в числото на приятелите си и по тоя начин да не му мине през ума лудата мисъл да ги осъди на смърт или заточение. И действително Сула ни приемаше винаги благосклонно, милваше момчетата и винаги ги изпращаше сърдечно. Когато веднъж излязохме от дома му, при прекосяването на форума чухме да се разнасят от Мамертинската тъмница сърцераздирателни стенания…

— И аз запитах Сарпедон — прекъсна го Катон — кой стене така. „Граждани, убивани по нареждане на Сула“ — ми отговори той. „А защо ги убиват?“ — запитах аз. И той ми отвърна: „Защото са предани на свободата.“

— Тогава тоя немирник — каза Сарпедон, прекъсвайки на свой ред Катон, — тогава тоя немирник ми каза с гневен и висок глас, който бе чут за съжаление и от околните хора: „О, защо не ми даде един меч, да убия преди малко тоя безчестен тиранин на отечеството?“

— Сега — подзе след мигновено мълчание Сарпедон, — щом за тая случка си научил ти…

— Мнозина знаят за нея — каза Цицерон — и говорят с възторг и въодушевление за смелостта на този младеж…

— Ами ако за нещастие — запита безутешно Сарпедон — се научи Сула?

— Че какво от това? — каза с презрение Катон, като сви вежди. — Което съм казал, ще го потвърдя и пред човека, който кара всички ви да треперите и пред когото не би мигнало окото ми.

И след миг, през който Цицерон и Сарпедон се спогледаха учудено над главата на момчето, то възкликна пламенно:

— О, ако можех да надяна мъжката тога!

— И какво би направил, безумецо? — запита Цицерон и веднага прибави: — Хайде, по-добре не казвай!

— Бих извикал на съд Луций Корнелий Сула, за да го обвиня пред народа…

— Хайде, мълчи, мълчи — каза Цицерон, — да не искаш да изложиш всички ни на опасност? Аз възпях безразсъдно подвизите на Марий, водих две дела, в които моите доверители се съдиха със Сула, и сигурно не се радвам на симпатиите на бившия диктатор. Искаш ли сега твоите неразумни думи да станат повод да ни изпрати при безбройните жертви на безумната си жестокост? А когато бъдем убити, ще допринесе ли нещо това за освобождението на Рим от гибелното всемогъщество на Сула, щом за съжаление ужасът е смразил древната кръв в жилите на римляните и той е за съжаление блажен и всемогъщ?

— Повече би го ползувало, вместо да бъде или да се нарича блажен, да се нарича и да бъде справедлив — промълви Катон, който малко по малко, под влияние на увещанията на Цицерон, се успокои.

През това време андабатите развличаха народа с фарса, кървавия и смъртоносен фарс, в който двайсетте нещастни гладиатори щяха да загубят живота си.

Сула, отегчен вече от зрелището и обхванат от една само мисъл, която го бе завладяла от няколко часа, стана и се отправи към Валерия. Когато се приближи, той я поздрави, като я погали с продължителния си поглед, който, доколкото му бе възможно, се помъчи да направи мек, приятен и сърдечен, и запита:

— Свободна ли си, Валерия?

— Преди няколко месеца бях изгонена от мъжа си, но не поради някаква безчестна вина, а…

— Знам — отвърна Сула, върху когото Валерия бе спряла сърдечния си и влюбен поглед.

— А… — добави след мигновено мълчание бившият диктатор, като понижи гласа си — а би ли ме обикнала?

— С всичката сила на сърцето си — отвърна Валерия, като сведе очи и нежно се усмихна.

— И аз те обичам, о Валерия, тъй както, струва ми се, не съм обичал никога! — каза Сула с треперещ глас.

За миг настъпи мълчание. После бившият диктатор на Рим взе ръката на хубавата матрона, пламенно я целуна и добави:

— След един месец ще бъдеш моя съпруга.

И последван от приятелите си, напусна арената.