Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Spartaco, 1874 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- Петър Драгоев, 1932 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor (2003)
Източник: http://bezmonitor.com
Благодарности на Галя Янакиева, която предостави хартиената книга.
Издание:
Рафаело Джованьоли
Спартак
Роман
Преведе от италиански Петър Драгоев
Библиотечно оформление Стефан Груев
Редактор и консултант проф. д-р Христо М. Данов
Редактор на издателството Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректор Елена Пеловска
Италианска. Седмо издание. ЛГ. VI. Издателски номер 913. Дадена за набор на 10. III. 1982 г. Подписана за печат на 20. IV. 1982 г. излязла от печат на 7. V. 1982 г. поръчка N 8345. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 36. Издателски коли 36. УИК 31,16. Цена 2,57 лева.
95376 21632 Индекс N 6256-13-77
Издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“ 2А ДП „Г. Димитров“ клон Лозенец, бул. „Георги Трайков“ 2А
Rafaello Giovagnoli
SPARTACO
Parenti Editore
Firenze
История
- — Добавяне
IV
Какво направи Спартак, като се видя свободен
Бяха изминали два месеца от събитията, за които разказвахме в предните глави.
Сутринта срещу януарските „иди“ (12 януари) на следващата 676 р.г. по улиците на Рим духаше силен северен вятър. От сивото и печално небе падаха парцали сняг върху настилката на улиците, които поради това бяха мокри и разкаляни.
Гражданите, които се трупаха по работа във форума, рядко се мяркаха на открито, но затова пък с хиляди се тълпяха под портиците на форума, на Хостилиевата курия, на рекостазията (дома за пратениците от елинистическия свят), на храма на Съгласието (Конкордия), както и под портиците базиликите на Порции, Фулвий, Емилий, Семпроний и на храмовете на Веста, на Кастор и Полукс и на Сатурн. Гражданите се разхождаха също тъй под портика на „Боговете-съмишленици“. (Дванадесетте богове, които Юпитер свиквал на съвет.) Великолепни и блестящи са били тия здания, издигнати около пространния и величествен форум, който по онова време се простирал от днешния площад Траяна до площад Монтанара и от Константиновата арка до арката на Пантаните, между Капитолския, Палатинския, Есквилинския и Виминалския хълм и за който днешният форум дава само бледа представа. Разхождаха се още във вътрешната част на Емилиевата базилика, една грамадна постройка, съставена от широк централен кораб наоколо с блестяща колонада, отсам и отвъд която се простираха два гранични кораба. Тук се събираха всякакви хора: патриции и плебеи, оратори и делови хора, граждани и търговци, разделени и подразделени на мънички групи, които разговаряха по работите си.
В дъното на централния кораб, срещу входната врата, имаше широка и дълга балюстрада, която отделяше част от самия кораб от останалата базилика и образуваше по тоя начин запазено от шума място, дето ораторите защищаваха делата си пред съдиите. Над колонадата в кръг около вътрешността на базиликата се издигаше галерия, от която можеше добре да се наблюдава онова, което ставаше долу. Тоя ден зидари, каменоделци и ковачи бяха заети с украсяването на корниза, който служеше за основа на галерията; те окачваха по него каменни и бронзови барелефи, на които с рядко изкуство бяха изобразени подвизите на Марий срещу кимврите.
Емилиевата базилика била изградена от един от дедите на консула Марк Емилий Лепид, който заедно с Квинт Лутаций Катул бе приел длъжността си на 1 януари с.г.
Ние вече споменахме, че Марк Кмилий Лепид принадлежеше към сподвижниците на Марий и първото му обществено дело бе да украси базиликата, построена от неговия прадядо през 573 р.г. с барелефи. С тях той създаваше задоволство у народната партия и проявяваше омразата си към Сула, който бе разрушил всички арки и паметници, издигнати в чест на съперника му.
Между мнозината безделници, които се намираха в галерията и наблюдаваха оттам движението на тълпата, стоеше, опрял лакти върху мраморния парапет и стиснал глава между ръцете си, и Спартак. Той гледаше разсеяно и равнодушно хората, които се суетяха под него.
Беше облечен в синя туника, върху която носеше малък гръцки червен палиум, закрепен на дясното му рамо с тънка сребърна фибула.
Недалеч от него имаше трима граждани, които разговаряха оживено. Двамата от тях са познати на читателите ни — те бяха атлетът Гай Тауривий и безсрамникът Емилий Варин. Третият беше един от онези многобройни лениви граждани, които живееха в безделие, издържани от всекидневните подаяния на патрициите. Тия безделници, наречени клиенти, следваха покровителя си във форума и събранията, гласуваха, както им се заповядваше, ръкопляскаха му, ласкаеха го и постоянно му искаха милостиня.
По онова време победите в Африка и Азия бяха присадили в Рим разкоша и източната изнеженост; и Гърция, победена с оръжието, на свой ред побеждаваше завоевателите си с развалата на изнежените си нрави.
Огромното и растящо число на робите, които се използуваха при всички работи, извършвани преди това от трудолюбивите и свободни граждани, бе убила най-мощния елемент на силата, нравствеността и благоденствието — труда; и под външния блясък на величието, богатството и силата си Рим чувствуваше вече, че се развиват в него съдбоносните зародиши на близкия упадък.
Язвата, каквато бяха клиентите по онова време, бе достигнала най-висока степен на загниване и бе започнала да предизвиква ония гибелни последици, които вече се бяха проявили при размириците на Гракхите, на Сатурнин, на Друз и при ежбите между Сула и Марий. Още по-лоши последици щяха да се видят малко по-късно във всекидневните свади и в смутовете на Катилина, на Клодий и на Милон, които по-късно завършиха с триумвирата на Цезар, Помпей и Крас.
Всеки патриций, всеки бивш консул, всеки честолюбив богаташ разполагаше с пет-шестстотин клиенти, а някои разполагаха дори с повече от хиляда. Тези работоспособни граждани упражняваха занаята на клиенти, както друг би могъл да упражнява занаята на ковач, на каменоделец, на обущар. Просяци в мръсна тога, престъпни и продажни партизани, чрез гордата туника на римски граждани, те живееха от доноси, крясъци на обществени места, милостини и унижения.
И тъй, едрият мъж, който разговаряше в галерията на Емилиевата базилика с Гай Тауривий и Емилий Варин, беше един от тези изродени римляни. Той се наричаше Апулей Тодертин, понеже неговите прадеди бяха преселници от Тодн, и беше клиент на Марк Крас.
Те разговаряха за обществените работи. Но Спартак, който беше дълбоко погълнат от печалните си размишления, не чуваше нищо от разговора им.
След като бе намерил отново сестра си в онова крайно унизително положение, първата грижа, първата мисъл на Спартак бе да я изтръгне от човека, който тъй много я измъчваше, и трябва да кажем, че Катилина, който имаше широка ръка и който в случая бе малко заинтересован, даде на бившия гладиатори другите осем хиляди сестерции, спечелени от облога с Долабела, за да може Спартак да откупи Мирца от господаря й.
Спартак прие с благодарност предложената му сума, като обеща, че ще я върне, макар че Катилина не искаше дори да му се говори за това, и се отправи към господаря на сестра си, за да я освободи.
Както бе лесно да се предвиди, господарят, като видя готовността и желанието на бившия гладиатор да освободи робинята, покачи извънредно високо цената за откупуването й. Той заяви, че Мирца му струва 25000 сестерции, когато в действителност му струваше половината от тази сума; забеляза, че тя е млада, хубава и скромна, и в края на краищата заяви, че момичето представлявало капитал, не по-малък от 50000 сестерции; при това той се закле в Меркурий и Венера, че от тая цена не щял да отстъпи нито един сестерции.
Как посрещна това клетият гладиатор, е по-лесно да си представим, отколкото да опишем. Той моли, настоява, хвърли се в краката на мръсния търговец, но безчестникът знаеше, че законът е на негова страна, и остана непреклонен.
Тогава Спартак скочи побеснял, хвана го за гушата и без малко щеше да го удуши, ако една мисъл не бе го накарала да се опомни.
Спартак си помисли за Мирца, за отечеството си, за тайното движение, в което вземаше участие, в което той беше първият и най-мощен двигател и което щеше да се провали без него.
Той се поуспокои, пусна господаря на Мирца, който остана зашеметен, с широко отворени очи и посиняло лице. След като си помисли малко, Спартак се обърна към него и го запита със спокоен глас, макар че лицето му все още беше смъртнобледо и той цял трепереше от гняв и вълнение:
— Значи, ти искаш… петдесет хиляди?
— Аз не… иск… ам… повече… нищо… върви си… Махай се… по дяволите… или ще повикам всичките си роби…
— Извини ме… прости ми… аз кипнах… бедността ми… братската ми любов… слушай ме, ще се разберем.
— Да се разбера с човек, който при първата дума започва да души хората? — каза господарят, който се беше малко поуспокоил, като си пипаше врата. — Махай се, махай се!
Малко по малко Спартак успя да успокои мошеника и в края на краищата се споразумя с него. Спартак трябваше да му брои веднага 2000 сестерции, при условие, че Мирца ще се премести да живее другаде заедно с брат си. Ако в продължение на един месец Спартак не успееше да откупи сестра си, господарят й отново придобиваше всички права над нея.
Условията бяха изгодни, търговецът щеше да спечели най-малко хиляда сестерции, без да рискува нещо, и той прие.
След като настани сестра си в една малка стаичка близо до къщата на сводника, Спартак се отправи към Субура, дето живееше Требоний.
Нему Спартак повери всичко и от него поиска помощ и съвет. Требоний успокои Спартак и го увери, че ще направи всичко възможно, за да спаси сестра му, ако не напълно, то поне от всякакви обиди. Успокоен малко от готовността на Требоний да му помогне, Спартак се отправи към къщата на Катилина, за да му върне осемте хиляди сестерции, които бе взел на заем и от които в момента не се нуждаеше. Безделният патриций го задържа дълго време в библиотеката си. Ако се съдеше от мерките, които Катилина бе взел, за да не ги безпокоят, трябваше да се предположи, че те са разговаряли за тайни и много важни неща. За каквото и да са разговаряли, факт е, че от този ден Спартак посещаваше много често патриция у дома му и от всичко можеше да се допусне, че помежду им се бе създала връзка на взаимно уважение и приятелство.
Откак Спартак се бе освободил, неговият бивш ланист непрестанно се въртеше около него и му досаждаше с хиляди разсъждения за настоящото му несигурно положение и за необходимостта да се установи постоянно и окончателно някъде. В заключение Ациан предлагаше на Спартак да поеме ръководството на школата му или ако иска, да му се продаде доброволно като гладиатор срещу най-високата цена, каквато никога не е била давана за един ингенуус.
Ингенууси се наричаха свободните мъже, които се продаваха доброволно на някой ланист, като се поставяха всецяло на негово разположение с клетва. Така че освен нещастните роби от войната, които биваха продавани и предназначавани за гладиаторския занаят, освен тези, които биваха осъждани на този занаят, имаше и доброволци. Обикновено това бяха безделници, пияници и побойници, затънали в дългове и безсилни да задоволят необузданите си желания; те презираха живота и умееха ловко да въртят меча. Продаваха се на някой ланист и свършваха живота си на арената на някой амфитеатър или цирк.
Естествено Спартак отхвърляше решително предложението на бившия си господар, който, въпреки че тракът му бе дал да разбере, че не бива да го безпокои с присъствието си, продължаваше да върви по стъпките му, сякаш бе негов зъл гений или негов вестител на злочестина.
Между това Требоний, който обичаше Спартак и може би имаше по отношение на него някакви свои сметки, се зае усърдно да се справи с положението на Мирца. Като много близък приятел на Квинт Хортензий, на чието красноречие беше голям поклонник, той можа да предложи на сестра му Валерия да откупи за своя слугиня Мирца, която беше образовано и любезно момиче, говореше гръцки и знаеше много добре как се приготвят и употребяват помади и благовония.
Валерия заяви, че няма нищо против откупването на момичето, стига то да й се понрави, и пожела да го види. Мирца й се хареса и Валерия я откупи веднага за 45000 сестерции. Мирца бе отведена заедно с другите робини в дома на Сула, на когото Валерия бе станала съпруга още на 15 декември предната година.
Макар че това разрешение на въпроса не задоволяваше Спартак, който желаеше да види сестра си напълно свободна, все пак беше най-доброто при неговото трудно положение, защото отстраняваше може би завинаги опасността да я види опозорена и поругана.
Като се успокои по отношение на сестра си, Спартак се зае трескаво с някаква тайнствена и много важна работа. Така поне изглеждаше, ако се съдеше по честите му свиждания с Катилина, по усърдните му, всекидневни посещения на гладиаторските школи и по постоянното му увъртане в кръчмите на Субура и Есквилин, дето винаги търсеше компанията на гладиаторите и на робите.
Какво смяташе да предприеме? Какво обмисляше?
Това читателят ще узнае след малко.
А сега той стоеше в галерията на Емилиевата базилика и беше се унесъл толкова дълбоко в размишленията си, че не чуваше нищо от онова, което си говореха грубо и с подигравки Гай Тауривий, Емилий Варин и Апулей Тодертин, застанали недалеч от него; той дори не ги поглеждаше.
— Е добре, много добре — казваше Гай Тауривий, като продължаваше подетия разговор.
— Ах! Тоя хубостник Сула! Да не е смятал, че ще може да разруши паметниците на славата на Марий? Сигурно щастливият диктатор е мислел, че е достатъчно да свали статуята, издигната в чест на Марий на Пинцианския хълм, и арката, издигната в Кампидолия заради победите му над тевтонците и кимврите! Ах, той е вярвал, че е достатъчно да стори това, за да затрие всяка следа, всеки спомен от безсмъртните подвизи на арпинския селянин! Клетият самоизмамник! Неговата жестокост, от която се боят всички, неговото страшно всемогъщие биха могли да превърнат в пустиня целия град с всички негови жители, да превърнат цялата страна в развалини, но те не биха могли да направят така, че Югурта да не е бил побеждаван и сраженията при Акве Секстие и Верцели никога да не са ставали!
— Клетият глупец! — възкликна със своя жаловит глас Емилий Варин — Ето че консулът Лепид е накарал да украсят базиликата с великолепни барелефи, изобразяващи победите на Марий над кимврите.
— Не казах ли аз, че този Лепид ще бъде трън в очите на щастливия диктатор?
— Хайде де! Клетият Лепид — каза презрително дебелият клиент на Крас, — какво ли може да направи на Сула? Нищо повече от това, което би могла да направи една мушичка на един слон!
— Но ти не знаеш ли, че той освен дето е консул, е и богат — по-богат от твоя господар Марк Крас?
— Че е богат, знам; но да е по-богат от Крас, не вярвам.
— Виждал ли си всичките портици на къщата му; която е най-хубавата, най-блестящата не само в Палация, но и в целия Рим?
— Е, та какво от това, че неговата къща е най-хубавата в Рим?
— И той е единственият, който притежава портик от нумидийски мрамор.
— Е, та? Ще може ли с това да уплаши Сула?
— Това показва, че той е силен, че се радва на благоволението на народа.
— Да, да, много се радва на благоволението на народа, който тъй много го кори заради неговия безмерен и безумен разкош.
— Не го кори народът, корят го завистливите патриции, които не могат да постигнат това, което е постигнал той.
— Внимавай — каза Варин, — внимавай, че тая година чудеса ще станат.
— Защо?
— Защото в Ариминската област се случило нещо наистина необикновено.
— Е, какво се е случило?
— Един петел във вилата на Валерий вместо да изкукурига, проговорил като човек.
— Ако е вярно, наистина е извънредно чудо и е очевидно предвестие за някои необикновени събития.
— Ако било вярно! Та това го знае цял Рим: самият Валерий и неговите близки и слуги са го съобщили.
— Наистина, необикновено чудо е! — промълви Апулей Тодертин, който беше религиозен и пълен с предразсъдъци, и дълбоко се замисли върху загадъчния смисъл на чудото, което той твърдо вярваше, че е поличба на боговете.
— Колегията на авгурите (Авгури — древни римски жреци, които предсказвали бъдещето по хвърченето, пеенето и кълвенето на птиците. — Б. р.) вече се е събрала, за да разбули тайната, която може да се крие зад тоя странен случай — каза с креслив глас Емилий Варин. И след малко, смигайки на атлета, добави:
— За мене, макар да не съм гадател, работата е ясна като бял ден.
— О! — възкликна учуден Апулей, като разтвори широко очите си.
— Няма защо толкова да се чудиш!
— О! — възкликна насмешливо тоя път клиентът на Марк Крас. — Я обясни ти, като знаеш повече от авгурите, обясни скрития смисъл на това чудо.
— Това е предупреждение от богиня Веста, оскърбена от лошото поведение на една от свещенослужителките си.
— А! Разбрах, вярно е… другояче не може да бъде — каза, смеейки се, Гай Тауривий.
— Щастливи сте вие, които тъй лесно разбирате: да си призная аз нищо не разбрах!
— Ти пък сега искаш да се преструваш ли?
— Не, кълна се в дванадесетте богове, съветници Юпитерови, че не…
— Е, добре… Варин намеква за непозволената любов на весталката Лициния с твоя господар Марк Крас.
— Това е безчестие и клевета! — възкликна раздразнен клиентът. — Подобно нещо не само че не бива да се приказва, но не бива и да се помисля!
— Същото казвам и аз — подзе, усмихвайки се саркастично Варин, — но ако можеш, иди го наливай в главите на тези римляни! Не искат да чуят! И всички в един глас осъждат тази светотатствена любов, която твоят господар храни към хубавата весталка.
— Повтарям ви, това е чиста клевета!
— Ех, драги Апулей Тодертин, че ти трябва да приказваш така, се разбира от само себе си и не те осъждам — но да се опитваш да пращаш нас за зелен хайвер, кълна се в жезъла на Меркурий, това, драги, не бива. Любовта е нещо, което не може да се скрие, и ако Крас не обичаше Лициния, той нямаше на всички обществени места да сяда все близо до нея и да я заобикаля с постоянните си грижи, с ласкавите си погледи и… разбрахме се, нали? Ти отричай, колкото си щеш, но във всеки случай моли Венера, да не допусне някой ден да се намеси в тая работа цензорът. (Цензорите били магистрати, които упражнявали надзор над имуществения ценз и над нравите на римските граждани.)
Току-що бяха изречени тези думи, когато един мъж със среден ръст, но със силно развити гърди и рамена, с мощни херкулесовски мишци и нозе, с мъжествено и смело лице, с черна брада, черни очи и черна коса, потупа с лявата си ръка Спартак по рамото и го откъсна от дълбокото му размишление.
— Толкова ли си потънал в мислите си, че гледаш, а нищо не виждаш?
— О, Крис! — възкликна Спартак, като потърка с дясната ръка челото си, като че искаше да се откъсне от мислите си. — Не те видях.
— А пък ме гледаше, като се разхождах долу заедно с нашия ланист Ациан.
— Проклет да бъде! Е, какво стана? — запита след миг Спартак.
— Видях Арторикс.
— Бил ли е в Капуа?
— Да.
— Говорил ли е с някого?
— Да, с един германец, някой си Окноман. Той минавал за най-храбър и най-силен между всички.
— Е, какво? — запита Спартак с растящо вълнение и с бляскащи от радост и надежда очи.
— Тоя Окноман живеел с кроежи като нашите. Той приел напълно идеите ни, положил клетва пред Арторикс и обещал да работи за нашата света и справедлива идея всред най-смелите гладиатори от школата на Лентул Батиат.
— Ах! — възкликна Спартак тихо, като пое дълбоко дъх с израз на голямо задоволство. — Ако само боговете от Олимп покровителствуват усилията на нещастните и потиснатите, вярвам, че след няколко години на земята няма да съществува никакво робство.
— Обаче Арторикс ми каза — добави Крис, — че Окноман е твърде храбър, но неразумен, малко предпазлив и още по-малко предвидлив.
— О, кълна се в Херкулес, това е лошо… много лошо!
— И аз помислих същото!
Настъпи мълчание. Пръв го наруши Крис, който запита Спартак:
— А Катилина?
— Започвам да се убеждавам — отвърна Спартак, — че той никога няма да тръгне с нас.
— Е, значи, всичко онова, което се приказва за неговото прехвалено великодушие, е басня, а?
— Не, той е великодушен и много умен, но е просмукан с предразсъдъците на римското си възпитание и мене ми се струва, че той ще се възползува от мечовете ни, за да свали сегашната власт, но не и за да премахне варварските закони, с които Рим потиска света.
И след кратко мълчание добави:
— Тая вечер ще се съберат у дома му неговите приятели. Ще отида и аз, за да се споразумеем по общата работа, но боя се, че нищо няма да излезе.
— Нима той и приятелите му знаят тайната ни?
— Знаят я, но дори и да не се споразумеем, те пак няма да я издадат. Пък и римляните се боят толкова малко от нас, робите, слугите, гладиаторите, че не ни смятат способни да поставим на изпитание могъществото им.
— Те дори не ни смятат за хора.
— Робите, които преди осемнадесет години въстанаха в Сицилия под водачеството на сириеца Евнус и водиха люта война срещу тях, те ценят повече от нас.
— Вярно е: те са почти хора.
— А ние стоим много по-ниско от хората.
— О, Спартак, Спартак — извика Крис, чиито очи пламнаха от див гняв, — аз ще ти бъда много по-признателен за твърдостта, с която ще преодолееш всички пречки на делото, на което си се посветил да служиш, отколкото за това, че ми спаси живота в цирка. Стегни здраво редиците ни, Спартак, за да можем да размахаме мечове и да премерим силите си с тия надменни разбойници: ще им покажем ние тогава дали сме човеци като тях и повече от тях, или стоим много по-ниско от човеците.
— Докато съм жив, ще работя за делото и с непоколебимата си воля, с несломимата си енергия, с всичките сили на духа си ще го изведа до крайната победа или ще загина за него.
При тези думи Спартак стисна десницата на Крис. След това Крис сложи ръка на сърцето си и каза, силно развълнуван:
— О, Спартак, спасителю мой, ти си роден за велики неща; такива хора като тебе стават герои.
— Или мъченици! — промълви печално Спартак, като отпусна глава на гърдите си.
В това време Емилий Варин викаше с кресливия си глас:
— Ела, Гай, ела, Апулей, елате да идем в храма на несъгласието, да чуем разискванията на сената.
— Че днес в храма на Съгласието ли се събира сенатът? — запита Тодертин.
— Да, там.
— В стария или в новия?
— Ех, че си глупав! Ако се събираше в храма на истинското съгласие на Фурий Камилий, щях да ти кажа: да идем в храма на Съгласието. Но щом ти казвам: да идем в храма на Несъгласието, не разбираш ли, че думата ми е за храма, нечестиво осветен от Луций Опимий с кръвта и страданията на народа и с подлото убийство на братята Гракхи?
— Прав е Варин — каза Гай Тауривий, като понечи да тръгне. — Тоя храм е трябвало да се нарече Храм на несъгласието, а не на съгласието.
И тримата римляни се отправиха към стълбата, по която щяха да се спуснат в портика на Емилиевата базилика. Недалеч зад тях вървяха двамата гладиатори.
Когато Спартак и Крис стигнаха портика на базиликата, един мъж се приближи до трака и му каза:
— И тъй, Спартак, кога ще се решиш да се върнеш в школата ми?
Беше ланистът Ациан.
— Да те погълне Стикс още жив! — извика гневно Спартак, като се извърна към предишния си господар. — А ти кога ще решиш да не ме безпокоиш повече?
— Но аз — промълви с мек глас Ациан — те безпокоя само за твое добро: понеже ме е грижа за бъдещето ти, аз…
— Слушай, Ациан, и запомни добре думите ми! Аз не съм дете и нямам нужда от настойник, а и да имах нужда, никога не бих поискал тебе. Гледай да не се плетеш повече в краката ми, защото, кълна се в родопския Юпитер — бог на дедите ми, — ще стоваря такъв страшен юмрук по голата ти и стара тиква, че изведнъж ще се озовеш в ада!
И след малко добави:
— Ти знаеш силата на юмрука ми, видя как наредих с него десетте роби, които подготвих за гладиатори и които един ден се нахвърлиха с дървените си мечове върху мене.
Ланистът започна да се извинява и да предлага приятелството си, но Спартак добави:
— А сега махай се от очите ми и повече да не си се мяркал пред мене!
Двамата гладиатори се отправиха през форума към портика на Катул, дето Катилина бе определил среща на Спартак.
Къщата на Катул, който бил консул заедно с Марий през 652 римска година, значи, двадесет и четири години преди времето, към което се отнася нашият разказ, беше една от най-разкошните и изящни в Рим. Нейният великолепен портик бе украсен с плячка от кимврите и с бронзовия бик, над който тия неприятели на Рим полагали своята клетва. Там се събираха римляните да се разхождат или да се упражняват в гимнастически игри. Затова там идваха и младите контета, патриции и благородници, за да се любуват на хубавите дъщери на Рим.
Когато двамата гладиатори стигнаха до къщата на Катул, гъста редица мъже бяха обиколили портика и се наслаждаваха на жените, които, поради дъждовното и снеговито време, бяха повече от друг път.
И наистина човек не можеше да си откъсне очите от тези многобройни, добре закръглени ръце, снежнобели полуголи гърди и рамена, сякаш изваяни от слонова кост, сред блясъка на злато, бисери, камеи, ясписи и рубини с безкрайното разнообразие на цветовете на пеплумите, палиумите, столите и туниките от изящни и фини платове.
Тук блестяха с хубостта си Аврелия Орестила, любовница на Катилина; младата и привлекателна Семпрония, която по-късно поради хубостта и изключителните си способности бе наречена „сиятелна“ и загина храбро в битката при Ареций, сражавайки се до Катилина; Аврелия, майката на Цезар; Валерия, съпругата на Сула; весталката Лициния; Целия, бивша съпруга на Сула; Ливия, майка на младия Катон; Постумия Регула, потомка на победителя на латините при езерото Регул. Там се виждаха две много хубави момичета от прочутия род на Фабий Амбуст; Клавдия Пулхра, съпруга на Юний Норбан, който бе консул до преди две години; прекрасната Домилия, дъщеря на Домиций Ахенобарб, бивш консул и прадядо на Нерон; Емилия, прелестната дъщеря на Емилий Скавър; Фулвия, съвсем младата и безсрамната Фулвия; весталката Вителия, известна с изключително белия цвят на кожата си, и стотици други матрони и момичета, принадлежащи към най-знатните семейства на Рим.
На едно място, под блестящия и пространен портик, няколко млади патрицианки се люлееха, а на друго — множество от тях играеха на топка, една твърде любима и разпространена игра в Рим. По-голямата част от жените, които се бяха събрали под портика, се разхождаха, за да се посгреят в този необичайно студен ден.
Когато Спартак и Крис стигнаха при портика на Катул, потърсиха с поглед Катилина, когото скоро съзряха до една колона заедно с патриция Квинт Курий, пияница и безделник, който по-късно стана причина за разкриване на Катилиновото съзаклятие, и с младия Луций Бестия, същия, който по време на казаното съзаклятие беше народен трибун.
Като внимаваха да не бутнат някого, двамата гладиатори се отправиха към страшния патриций, който се смееше саркастично и казваше на приятелите си:
— Ще ми се някой ден да се доближа до весталката Лициния, която дебелакът Марк Крас толкова много ласкае, и да й разкрия любовните му връзки с Евтибида.
— Да, да — каза Луций Бестия, — и кажи й, че й е подарил двеста хиляди сестерции.
— Марк Крас подарил двеста хиляди сестерции на една жена! — възкликна Катилина. — Та това е по-голямо чудо от онова, което се е случило в Ариминум, дето, разправят, един петел продумал като човек.
— Това е достойно за удивление само поради скъперничеството му — забеляза Квинт Курий, — защото в края на краищата двеста хиляди сестерции за Марк Крас са нищо.
— Прав си — каза Луций Бестия, като разтвори широко и алчно очи. — Той има повече от седем хиляди таланта.
— Значи, над един билион и половина сестерции.
— Страхотно богатство! Просто да не повярва човек, ако не знае, че е истина!
— Ето как в тази добре уредена република — каза с горчивина Катилина — един посредствен човек си открива пътя към величие и почести! А пък аз, който се чувствувам силен и способен да предвождам войски, никога не съм бивал удостоен да управлявам, понеже съм беден и затънал в дългове. Ако утре Крас поиска да го назначат военачалник, за да ръководи някой поход, веднага ще бъде назначен, защото той можа да купи не само окаяните и изгладнели плебеи, но дори и целия охранен и сребролюбив сенат.
— И като си помисли човек — прибави Квинт Курий — колко нечист е изворът на тия несметни богатства!
— Е, да! — потвърди младият Бестия. — Как ги придоби той? Като купуваше на нищожни цени конфискуваните имоти на жертвите от проскрипциите (Осъждане на смърт или заточение без спазване на съдебните форми, придружено с конфискуване на имотите. — Б. р.) на Сула, заемаше пари с голяма лихва и строеше къщи на закупените почти на безценица места на плебейските къщи, унищожавани от честите пожари, на които биваха подлагани бедните квартали, като използуваше труда на петстотинте си роби — архитекти и зидари…
— Така че — прекъсна го Катилина — днес половината от къщите на Рим са негови.
— Но справедливо ли е всичко това? — запита гневно Бестия. — Честно ли е?
— Изгодно е — каза Катилина, като се усмихна горчиво.
— И дълго ли още ще трае това положение? — запита Квинт Курий.
— Не би трябвало да трае дълго — промълви Катилина, — но кой може да знае какво е писано във вечната книга на съдбата?
— Да искаш, значи да можеш — отвърна Бестия. — Когато 133-те от 463-те хиляди граждани на Рим, които са лишени от средства да задоволят глада си и не притежават нито педя земя; когато тия стотици хиляди намерят смелия мъж, който да им покаже по какъв безчестен път са били натрупани богатствата на другите тридесет хиляди граждани и как несправедливо ги владеят те, тогава ще видиш, о Катилина, как тия безимотници ще намерят начин да наложат силата и числеността си над проклетите и омразни полипи, които се хранят с кръвта на гладните и нещастни плебеи.
— Не в празни-окайвания и препирни трябва да изливаме негодуванието си, о младежо — каза важно Катилина. — Тайно в къщите си ние трябва да обмислим хубаво обширен план и когато му дойде времето — с твърдост да го приведем в изпълнение. Мълчи и чакай, Бестия; може би няма да закъснее денят, в който ще можем с един страшен и решителен удар да разрушим тая обществена сграда, под чиито основи пъшкаме и която въпреки блестящата си мазилка е пропукана и прогнила.
— Гледай, гледай колко е весел ораторът Квинт Хортензий — каза Курий, който сякаш желаеше да даде друга насока на разговора. — Като че не може да се нарадва, че Цицерон отсъствува и сега е без съперник на форума.
— Ех, че страхливец излезе този Марк Тулий! — възкликна Катилина. — Щом забеляза, че Сула го гледа накриво поради юношеските му възторзи от Марий, плю си на петите и хайде-в Гърция.
— Да, два месеца почти стават, откак е напуснал Рим!
— Ах, да имах красноречието му! — рече Катилина, като стисна силния си юмрук. — Само за две години щях да стана пълновластен господар на Рим!
— Ти си лишен от красноречието му, а той — от силата ти.
— Все пак — каза умислен Катилина, — ако не успеем да го вземем на наша страна — нещо твърде вероятно при неговата кротка душа, закърмена с анемичната Аристотелова философия и с обезсилващи платонически добродетели, — един ден той може да стане в ръцете на неприятелите ни страшна маша против нас.
При тези думи тримата патриции млъкнаха. В тоя миг редицата мъже, която обкръжаваше портика, се разкъса и се показа Валерия, жената на Сула; тя се отправи към своята богато окичена в злато и пурпур носилка, донесена до самия вход на портика от четирима снажни кападокииски роби. Придружаваха я ниският и дебел Деций Цедиций, слабият Хелвий Медулий, брат й Квинт Хортензий и мнозина други патриции.
На излизане от портика на Катул Валерия се зави в широка и тежка папа от източен тъмносин плат, в чиито гънки скри от жадните погледи на пламенните си обожатели хубостите, с които тъй щедро я бе надарила природата и които досега бе показвала в портика дотолкова, доколкото позволяваше чувството й за благоприличие.
Лицето й беше много бледо и големите й, широко разтворени и неподвижни очи й придаваха вид на преситена и отегчена, което беше твърде неестествено за жена, омъжила се едва преди месец.
На поздравите на събралите се около нея патриции тя отвърна с изящно поклащане на главата и с очарователна усмивка и като стисна ръцете на двете контета Хелвий Медулий и Деций Цедиций, повторно им се усмихна, за да прикрие прозявката си. Тия две контета я следваха неотлъчно. И те не пожелаха да отстъпят другиму честта да й помогне да се качи на носилката. Щом се намести, Валерия спусна пердетата и даде знак на придружаващите я роби да тръгнат.
Кападокийците вдигнаха носилката и тръгнаха, предшествувани от един скороходец, който трябваше да отваря път, и последвани от шестима други, които съставляваха свитата.
Щом се освободи от поклонниците си, Валерия въздъхна дълбоко със задоволство и като оправяше воала на главата си, почна да гледа разсеяно насам-натам. Но видът на измокрената настилка и на дъждовното сиво небе я опечали.
А през това време Спартак, който, както казахме, стоеше малко назад с Крис, като видя хубавата жена, в лицето на която веднага позна господарката на сестра си, се развълнува; той бутна другаря си по лакътя и му прошепна на ухото:
— Гледай! Това е Валерия, жената на Сула.
— Кълна се в свещената Арелатска гора, че тая жена е хубава като самата Венера.
В тоя момент носилката със съпругата на бившия диктатор минаваше край двамата гладиатори и погледът на Валерия, който се рееше безцелно ту на една, ту на друга страна, се спря върху Спартак.
Матроната трепна, откъсна се от разсеяността си, по лицето й се разля лека руменина и тя впери в гладиатора пламенните си черни очи. А когато носилката отмина двамата гладиатори, Валерия подаде главата си извън пердето, за да може още веднъж да види Спартак.
— Дявол да го вземе! — възкликна Крис, от чийто поглед не бяха се изплъзнали несъмнените признаци на благосклонност от страна на матроната към щастливия му другар. — Мили мой, богинята Фортуна, както подобава на една своенравна и лека жена, каквато тя е била винаги, те е хванала днес за перчема или по-право ти си хванал за косите непостоянната богиня!… И дръж я здравата, приятелю мой, дръж я, та ако се изскубне из ръцете ти, все пак да ти остане нещо от нея.
Последните думи той прибави, защото забеляза, че Спартак бе побледнял, обхванат от силно вълнение.
Но докато другарят му говореше, Спартак успя да се овладее и отвърна, усмихвайки се:
— Я млъкни бе! За какви Фортуни и перчеми ми дрънкаш? Кълна се в боздугана на Херкулес, че ти си по-сляп и от един андабад.
И за да прекъсне този разговор, който го смущаваше, бившият гладиатор се доближи до Катилина и тихо го запита:
— Да дойда ли довечера у дома ти, Катилина? Катилина се извърна и отговори:
— Да, разбира се; но не казвай довечера, защото вече се мръква, а кажи подир малко.
— Значи…, след малко — каза Спартак, като се сбогува и се отдалечи.
И като настигна Крис, започна да му говори тихо, но много разпалено, а той само поклащаше глава одобрително; после и двамата се отправиха мълком през форума към Свещената улица.
— Кълна се в Плутон! Ти ще ме накараш да се заблудя в лабиринта на душата ти — каза Бестия, смаян от това, че Катилина бе разговарял приятелски с гладиатора.
— Че защо? — запита наивно Катилина.
— Един римски патриций да има вземане-даване с гладиатори!
— Какъв скандал, а? — каза, усмихвайки се саркастично, патрицият. — Чудовищно, нали?
И след малко, без да дочака отговор, добави:
— Тая вечер ви очаквам у дома. Ще хапнем ще се повеселим и ще поговорим за сериозни неща.
Спартак и Крис вървяха по Свещената улица, към Палатинския хълм, когато изведнъж се сблъскаха с една млада, хубава и великолепно облечена жена. С нея вървеше една робиня на средна възраст, а зад нея — един роб.
Тая жена имаше червени коси, снежнобяло лице, големи очи с морскозелен цвят и беше толкова очарователна, че Крис остана поразен, спря се и възкликна:
— Хезус! (Върховен бог на галите.) Каква чудна хубост!
Спартак, който, печален и замислен, вървеше наведен, повдигна глава и погледна момичето. Хубавицата, без да обръща внимание на Крисовия възторг, също погледна Спартак; стори й се, че го познава, спря се и заговори на гръцки:
— Нека те закрилят боговете, Спартак!
— Благодаря ти много — отвърна малко смутен и забъркан Спартак, — благодаря ти много, прелестно момиче, и нека Венера Книдоска ти бъде покровителка!
Момичето се приближи до Спартак и тихо продума:
— Светлина и свобода, храбри Спартак!
Като чу тия думи, тракът трепна, загледа учуден събеседницата си, свъси вежди и отвърна с видима недоверчивост:
— Не знам какво означават шегите ти, малка хубавице.
— Аз не се шегувам и не разбирам защо се преструваш пред мене. Това е паролата на потиснатите. И аз, куртизанката Евтибида, бивша робиня, гъркиня по народност, съм в числото на потиснатите…
Тя хвана ръката на Спартак и я стисна, като се усмихваше нежно и очарователно.
Бившият гладиатор трепна и отново промълви смаян:
— Сериозно говори! И тя знае тайния ни знак…
За миг той мълком впери поглед в момичето, което го разглеждаше победоносно усмихнато, и добави:
— Е, добре… нека боговете те закрилят!
— Аз живея на Свещената улица, близо до Янусовия храм. Ела, ще ти бъда полезна в благородното дело, на което си се отдал.
И понеже Спартак стоеше замислен и колеблив, тя го помоли повторно с извънредно нежен глас:
— Ела!
— Ще дойда — отвърна Спартак.
— Прощавай! — каза на латински куртизанката, като поздрави с ръка двамата гладиатори.
— Прощавай — отвърна Спартак.
— Прощавай — каза Крис, който стоеше малко отстрани, вперил очи в хубавата мома, — о богиньо на хубостта!
И проследи с поглед Евтибида, която се отдалечаваше; и кой знае колко време би останал там, все така поразен и унесен, ако Спартак не бе се обърнал към него, като го разтърси:
— Е, Крис, кога ще решиш да мръднеш оттук?
Галът се сепна и тръгна заедно със Спартак, като от време на време се обръщаше назад. Като изминаха около тридесет крачки, той възкликна:
— И после пак не давай да те наричам любимец на съдбата! Ах ти, неблагодарнико! Така или иначе, ти би трябвало да издигнеш храм на тая капризна богиня, която е разперила над тебе крилата си.
— Защо ли ме заприказва тази нещастница?
— Не знам и не искам да знам коя е тя, но знам, че Венера, ако съществува, не е по-хубава от нея.
В това време един от робите, които придружаваха Валерия, настигна двамата гладиатори и ги запита:
— Кой от вас двамата е Спартак? — Аз — отвърна тракът.
— Мирца, сестра ти, те очаква към полунощ в дома на Валерия; тя трябва да ти говори по неотложна работа.
— Кажи й, че към полунощ ще бъда при нея.
Робът се върна назад, а двамата приятели продължиха пътя си и скоро изчезнаха зад Палатинския хълм.