Рафаело Джованьоли
Спартак (18)

XVIII
Консулите на война. Битката при Камерин. Смъртта на Окноман

Като загубиха всяка надежда да привлекат на своя страна Катилина, гладиаторите по предложение на Спартак решиха напролет да тръгнат за Алпите, отдето впоследствие да се разпръснат всеки в отечеството си, като се помъчат да разбунтуват съплеменниците си срещу римляните. Умният и предвидлив Спартак, смяташе, че това е най-разумното, което можеше да се направи, защото за него нямаше никакво съмнение, че една по-продължителна война с Рим на италианска земя щеше непременно да завърши с пълна победа на римляните.

В края на февруари 682 р.г. Спартак потегли от Апулия с дванадесет легиона от по 5000 души всеки, с 5000 души лека пехота и с 8000 конници или общо с войска от 70000 бойци, които бяха отлично въоръжени.

След десетдневно пътуване Спартак стигна с войските си между пелигните. Тук научи, че консулът Лентул Клодиан подреждал в Умбрия тридесетхилядната си войска, за да му пресече пътя към Пад, а в същото време консулът Гелий Попликола идел зад него с три легиона и със спомагателна войска, за да му попречи да отстъпи към Апулия.

Действително сенатът, който вече бе погледнал много сериозно на гладиаторския бунт, беше решил да изпрати срещу Спартак и двамата си консули, за да си разчистят веднъж завинаги сметките с гладиатора.

Двамата консули бяха събрали войските си няколко дни след встъпването си в длъжност. И двамата, изглежда, не бяха научили нищо от пораженията, претърпени от претора Вариний, от квестора Косиний и от Орест, защото вместо да потеглят заедно срещу Спартак, те, било от завист, било от жажда за слава, било най-после поради някаква неуместна и погрешна тактика, потеглиха поотделно, като по този начин даваха възможност на Спартак да ги сломи един след друг.

Във всеки случай в Рим възлагаха големи надежди на двамата консули. Всички римляни бяха убедени, че най-после щеше да се тури край на позорната война.

Като научи за движението на неприятелите си, Спартак поведе войската си с ускорен ход през Самниум с намерение да нападне най-напред Гелий, когото предполагаше да срещне между Корфиний и Амитернум.

Като стигна обаче в Амитернум, той научи от някои роби, които работеха при патрициански семейства в близките градове и които, макар да не бяха се присъединили към гладиаторската войска, му съчувствуваха напълно, че Гелий очаквал в Анагния конници и че по-рано от петнадесет дни нямало да може да тръгне в поход.

Тогава предводителят на гладиаторите реши да продължи пътя си напред и да се отправи към пицените, където се надяваше да се срещне с Лентул, който идваше от Умбрия, да го разбие и след това да се върне назад, за да разбие и Гелий, или пък да продължи пътя си към Алпите.

Когато стигна в Аскулум, на река Труент, Спартак научи от многобройните си и доверени разузнавачи, че Лентул тръгнал от Перузия срещу него с повече от тридесет хиляди души. Тогава Спартак зае твърде благоприятна позиция и реши да дочака Лентул.

На следната заран Спартак излезе от укреплението начело на хиляда конници, за да разгледа добре околностите. Той яздеше самичък пред отряда, унесен в мислите си, които, ако се съдеше по мрачния му вид, бяха твърде печални.

За какво мислеше той?

Откакто Евтибида бе станала любовница на Окноман, той бе започнал да става все по-навъсен и мрачен, и не един път бе показал на Спартак, че не храни вече към него предишната си преданост. На последния военен съвет на гладиаторите-началници единствен Окноман се противопостави на Спартаковото предложение — да прехвърлят Алпите и да се пръснат всеки в отечеството си, и то с твърде остър, двусмислен и заплашителен език. Между другото той се обяви против някаква необяснима тирания, против някакво злоупотребление с властта, като не се поколеба да заяви, че е вече време да дадат еднакви права на всички гладиатори и да се тури край на всяка диктатура.

Отначало Спартак скочи разгневен от дивата невъздържаност на германеца, но после, като се посъвзе, се помъчи да вразуми със сърдечни и меки думи скъпия си приятел. Но като видя, че Крис, Граник и другите началници приемат Спартаковото предложение, Окноман излезе от шатрата и заяви, че не желае повече да присъствува на военните съвещания.

И тъй, Спартак беше много загрижен от поведението на Окноман, който избягваше да го среща. Ако случайно им се наложеше да заговорят, германецът не можеше да скрие смущението и досадата си от върховния предводител, който напразно се опитваше да се обяснят.

Станал нахален и избухлив под влиянието на Евтибида, Окноман омекваше, когато се намираше пред Спартак, който беше много добър, сърдечен и безкрайно скромен в своето величие. Честната съвест на германеца се бунтуваше срещу зломислените подмятания на гъркинята, когато биваше със Спартак, на когото, почти против волята си, биваше принуден да признае умственото и душевно превъзходство и към когото изпитваше преданост и любов, които напразно се силеше да превърне във враждебни чувства.

Въпреки усилията си Спартак не можеше да проникне в причините, които бяха предизвикали тази внезапна промяна у Окноман, към когото хранеше искрена и топла обич. И понеже хитрата Евтибида бе успяла да запази в пълна тайна любовните си връзки с предводителя на германците, когото бе подчинила всецяло на волята си, честният и благороден Спартак, който не би могъл нито за миг да си представи коварните и черни мрежи, в които куртизанката ловко уплиташе Окноман, дори и не помисли, че Евтибида може да има нещо общо със странното и необяснимо поведение на германеца. При това, избягвайки всяка среща с върховния предводител, Евтибида бе успяла да го накара почти да я забрави.

Като се върна натъжен в стана, Спартак влезе в шатрата си и поръча на един от контуберналите си да помоли Окноман да дойде при него.

Контуберналът излезе, но след малко се върна и каза:

— Срещнах Окноман, който идеше при тебе… ето го, пристига.

След тези думи контуберналът се оттегли и на вратата се показа намръщеният Окноман.

— Поздравявам те, о, върховни предводителю на гладиаторите! — каза Окноман. — Искам да говоря с тебе и…

— И аз с тебе… — прекъсна го Спартак, като стана от стола си, направи знак на контубернала да се отдалечи и се обърна любезно пак към Окноман:

— Добре дошъл, Окноман, братко мой, какво искаш да ми кажеш?

— Исках… — каза със заплашителен и предизвикателен глас Окноман, като наведе все пак очите си. — Исках да ти кажа, че ми е омръзнало… да бъда играчка… на прищевките ти… Отървах се от едно робство, не искам сега да бъда в друго…

— О, велики и всемогъщи Юпитер! — възкликна Спартак, като повдигна очи към небето. — С всичкия ум ли си, Окноман? Какво приказваш?

— Заклевам се в къдрите на Фрейя, че съм с всичкия си ум! — отвърна Окноман, като повдигна глава и загледа с мъничките си пламнали очи Спартак в лицето.

— Но щом е тъй, моля те, кажи ми кога съм си играл с тебе или с когото и да било измежду другарите ни по участ и оръжие като с играчка?

— Аз не казвам това… нито пък знам дали ти… — отвърна Окноман, като наведе отново очи — знам, че в края на краищата и аз съм човек…

— Разбира се, и то най-честният и най-храбрият измежду всички, които познавам — каза Спартак, като не снемаше проницателните си очи от Окноман, сякаш искаше да прочете и най-тайните му и скрити мисли. — Но какво общо има това с онова, което искаше да ми кажеш? Кога съм се опитвал да подбия влиянието ти в нашия стан? Как, как си допуснал мисълта, че аз не уважавам достатъчно храбростта и силата ти? Какво те е накарало да се поддадеш на подобни подозрения? На какво се дължи твоето необяснимо поведение? С какво съм те оскърбил? С какво съм изменил на приятелството ни или на делото ни, на което посветих всичките си сили?

— Оскърбил… изменил… което е право… ти не си ме оскърбил… нито пък си изменил на делото ни… Може да се каже, че ти винаги си бил отличен предводител… при това ти се прояви и като щастлив победител… и превърна гладиаторските пълчища в дисциплинирана и страшна войска… и… и… в края на краищата… аз няма от какво да се оплаквам от тебе…

Отначало Окноман говореше надменно и троснато, но малко по малко омекна и последните си думи изрече със сърдечен и кротък глас.

— Е, щом е тъй, каква е тая промяна у тебе? Защо се държиш тъй зле с мене, когато знаеш, че винаги съм се стремял към доброто на гладиаторите и винаги съм се отнасял към всичките си другари по участ, и особено към тебе, не като предводител, а като искрен приятел? — Така говореше Спартак със съжаление и мъка, като разпитваше Окноман и искаше да проникне и в най-потайните гънки на сърцето му.

— Не… Спартак… не говори така, не ме гледай така — отвърна с полусърдит и полуразнежен глас Окноман, като се мъчеше да скрие вълнението си. — Аз не казах… аз не исках да кажа…

— Аз предложих да се завърнем в отечеството си — подзе Спартак, — защото се убедих, че ако водим войната само на италийска земя, няма никога да постигнем пълна победа над Рим… Да завоюваме Рим! Да сломим неговата мощ! Да разрушим тираничната империя! Но мислиш ли, че тая мисъл не ме вълнува? Мислиш ли, че тая мисъл не гони съня ми? Но ако великите предводители Брен, Пир и Анибал със своите мощни войски не са успели да сломят Рим, как ще успеем ние? Ако ние успеем да сразим една армия, в няколко само дни Рим ще противопостави друга, след нея трета, четвърта, пета, докато накрай ни противопостави една армия от шестдесет, седемдесет легиона, с която ще ни унищожи до един. За да победим Рим, ние трябва да разбунтуваме всички потиснати народи и да го нападнем с шест-седемстотин хилядна войска. Тоя е единственият начин, за да се сломи веднъж завинаги омразния тиранин на света. И ако ние не успеем да го сломим, ще го сломят нашите деца, нашите внуци и правнуци; и то само по тоя начин. Всяка друга война, всяка друга борба против римското могъщество е невъзможна; Митридат ще бъде разбит, както бе разбит Анибал; народите от Рейн и партяните ще бъдат разбити, както бяха разбити картагените, гърците и иберийците; нищо друго освен едновременния съюз на всички потиснати против единствения потисник ще може да донесе победа над тоя гигантски октопод, който протяга бавно, постепенно, но непреодолимо своите чудовищни пипала по цялата земя.

Спартак говореше с убедителен глас и с пламнали очи. Окноман го слушаше, очарован от красноречивото му и пламенно слово и чувствуваше как в сърцето му изгасна омразата към Спартак, която Евтибида бе успяла да запали с толкова големи усилия. Когато Спартак млъкна, Окноман му протегна ръце и извика с развълнуван глас:

— О, прости, прости, Спартак… Ти не си човек, а полубог!

— Не… аз съм най-щастливият човек, защото намерих отново един мой загубен брат! — възкликна Спартак, като му разкри обятията си.

— О, Спартак, Спартак, сега те обичам и уважавам още повече от по-рано!

Двамата приятели останаха известно време прегърнати, без да си продумат дума.

Пръв прекъсна мълчанието Спартак.

— Кажи ми сега, Окноман, защо дойде при мене?

— Защо съм дошъл ли? Не знам — отвърна смутен и объркан Окноман, — пък и няма защо да ти казвам…

Помълча малко и добави:

— Понеже вече дойдох и ти искаш да съм дошъл непременно за нещо, в такъв случай те моля да определиш на мене и на сънародниците ми най-опасния пост в предстоящото сражение с Лентул.

Спартак го погледна ласкаво и сърдечно и възкликна:

— Все същият си! Храбър и честен! Добре, ще ти дам най-опасния пост.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърна Спартак, като му протегна десницата си. — Нали знаеш, че моята душа не знае нито страх, нито лъжа?

След като се поразговориха още малко, двамата приятели излязоха заедно от Спартаковата шатра. Спартак поиска да придружи Окноман до германските шатри.

Те не бяха изминали още четвърт миля разстояние, когато ги настигна Арторикс, когото Спартак бе изпратил към Реата преди три дни, начело на хиляда конници, да събере сведения за войската на Гелий. Като се научи, че Спартак излязъл преди малко с Окноман, Арторикс тръгна по стъпките му и го настигна при германския стан.

— Здравей, Спартак! — извика Арторикс. — Една част от конницата на Гелий пристигна и той вече е в поход. Тук ще бъде най-късно след пет дни.

Това известие накара Спартак да се замисли. След малко каза:

— Утре вечер ще вдигнем стана и в други ден заранта ще бъдем в Камерни. Лентул ще пристигне там вероятно един ден по-късно от нас. Неговата войска ще бъде изморена, а ние ще сме отпочинали и ще можем здравата да го притиснем и да го сразим. След това ще си разчистим сметките с Гелий и ще поемем безпрепятствено пътя си към Алпите. Как ти се струва тоя план?

— Отличен, достоен за такъв велик пълководец, какъвто си ти — отвърна Окноман.

След това покани Спартак в шатрата си да го нагости. На трапезата присъствуваха всичките Окноманови контубернали с изключение на Евтибида, която имаше много сериозни основания, за да не желае да види Спартак и да не бъде видяна от него.

Разговаряйки приятелски и черпейки се с тръпчиво, но силно вино, Спартак и Окноман прекараха неусетно няколко часа. Когато Спартак излезе из шатрата на Окноман, за да се прибере в своята, беше вече късно. Полупияният Окноман, който както винаги бе пил без мяра, поиска да придружи до преториума Спартак, но последният не се съгласи и склони да го придружат до шатрата му само контуберналите на германеца.

Щом Окноман остана самичък, из едно от малките отделения на шатрата му се показа Евтибида. Тя беше бледа, с разпуснати до плещите си коси и с ръце, скръстени на гърдите. Окноман седеше на един стол и мислеше за Спартак, изпълнен с предишните чувства на преданост и благоговение към великия вожд. Евтибида застана пред него.

— Значи, така, а? Така? — извика тя и зелените й очи блеснаха от злоба. — Значи, Спартак пак ще те води по своя воля, както води коня си, и ще използува силата и храбростта ти, за да издигне себе си!

— А! Пак ли? — извика с глух и заплашителен глас Окноман, като я стрелна с гневния си поглед. — Кога ще туриш край на мръсните си клевети? Кога ще престанеш да вливаш в кръвта ми отровата на козните си? Ах, че проклета жена! По-зла и от проклетия вълк Фенрис. (Вълкът Фенрис в германската религия бил един от най-злите гении, враг на човешкия род и един от мъчителите в ада.)

— Добре! Добре! Това заслужавам! Защото вместо да те презирам, о грубиянино, аз те обичам повече от всичко на света! Така ли отвръщаш на любовта ми?

— Но какво общо има твоята любов със Спартак? Защо непременно трябва да мразя този благороден и великодушен мъж, пред чиито добродетели трябва да благоговеем?

— И аз, глупако, бях измамена от тези мними добродетели и смятах тоя човек за полубог, но скоро се уверих, че той е един лицемер, че в душата си има само една амбиция… И видях, и проумях това, което ти, по-глупав от овца…

— Евтибида! — изрева Окноман.

— … по-глупав от овца — продължи смело, със святкащи от гняв очи Евтибида, — не си видял и не виждаш, ти, който, замаян от виното, преди малко го славословеше, коленичил пред него като долен роб.

— Евтибида! — изрева пак Окноман.

— Аз не се боя от заплашванията ти — каза презрително гъркинята. — Ако не бях повярвала на любовните ти думи, можех да те мразя тъй силно, както сега те презирам.

— Евтибида! — извика с мощен глас Окноман, като скочи на крака, и с вдигнати юмруци направи крачка към куртизанката.

— Хайде, опитай се! — каза надменно Евтибида, като тропна предизвикателно с крак. — Убий ме, удуши ме със зверските си лапи! Много ще се прославиш с това, че си убил едно беззащитно момиче… Хайде, не се бой…

При тези думи Окноман се бе спуснал върху Евтибида, решен да я смаже, но като се доближи до нея, той се възпря и със задавен от гняв глас й каза:

— Върви си… Евтибида! Заклевам те в боговете ти, върви си… преди да съм изгубил и последния остатък от разсъдъка си.

— И това ли е всичкото, което можеш да ми кажеш? С това ли можеш да отвърнеш на една жена, която те обича? Аз не съм допускала нито за миг, че ще ми се отплатиш по този начин за всичките сърдечни грижи, които полагам, за да се издигнеш и прославиш! Добре! Добре! Това и трябваше да очаквам! Направи някому добро, че да ти отвърне със зло. Аз, глупавата аз! Трябваше ли да мисля за тебе? Трябваше ли да се безпокоя за славата ти? Трябваше ли да излизам срещу зверския ти гняв — само и само да те избавя от ужасните кроежи, насочени против тебе?

Тя млъкна. След малко продължи с развълнуван глас:

— О, трябваше да те оставя да те тъпчат! Трябваше да те оставя да загинеш! О, да можех! Поне днес нямаше да преживея тая мъка! Да бъда оскърбявана, хулена от тебе… когото съм обичала тъй много! Каквато и да е вината ми, все пак не заслужавам тая мъка!

При тези думи тя се разплака.

Това беше повече от достатъчно, за да обърка горкия германец. Неговата ярост малко по малко притихна, за да отстъпи място на учудването и съмнението, а после на състраданието и нежността; така че, когато Евтибида се разплака и се отправи към вратата на шатрата, той се приближи и кротко й продума:

— Прости ми, Евтибида… Аз не знам какво приказвам… Не ме оставяй… моля те!

— Пусни ме! — извика надменно куртизанката. — Пусни ме! Аз не мога да остана при човека, който разби любовта ми.

— О, не, не! Няма да те пусна — промълви Окноман, като я хвана за ръцете и нежно я дръпна навътре в шатрата. — Моля те, изслушай ме… прости ми, Евтибида… прости ми! Чрез мене говореше гневът, който ме обсеби… но изслушай ме, моля те.

— Пусни ме, Окноман! Ако остана, може би пак да се хвърлиш върху мене. О, не искам да умра от твоите ръце, Окноман. Не искам, разбираш ли?

— Не, не… Евтибида… аз не съм способен на това… моля те, не ме оставяй … ще полудея! Заклевам се в свещения огромен змей Мидгар. (Мидгар — в германската религия огромен змей, който бил потопен в морето от Один и там пораснал безкрайно много и опасал цялата земя с тялото си.) Ще прережа гърлото си тук пред тебе!

При тези думи той сграбчи камата, която висеше на пояса му.

— О, не! Не! Заклевам те в Юпитер! — извика с престорена уплаха куртизанката, като протегна умолително ръце към германеца.

И с отпаднал и печален глас промълви:

— Твоят живот ми е твърде скъп… Толкова много те обичам, мили Окноман!

— О, Евтибида! О, моя Евтибида! — каза с развълнуван глас гладиаторът. — Прости ми, задето преди малко изпаднах в такъв безразсъден гняв! Прости ми!

— О, благородно сърце! — извика куртизанката, като протегна усмихната ръце към шията на Окноман, който се бе проснал в краката й. — И аз трябва да ти искам прошка, задето те разгневих.

След миг Окноман притискаше гъвкавото тяло на куртизанката, като я обсипваше с целувки.

— О, колко много те обичам, Окноман! — шепнеше му Евтибида. — Аз не бих могла да живея без тебе! Да си простим взаимно и да забравим всичко, мили!

— О моя добра… о великодушна Евтибида.

Дълго време те останаха прегърнати, без да продумат дума. По едно време Евтибида се откъсна нежно от прегръдките му и ласкаво го запита:

— Вярваш ли в любовта ми?

— О, в нея вярвам толкова, колкото вярвам във всемогъщия и безсмъртен Один.

— Е, щом вярваш толкова много в любовта ми, можеш ли да допуснеш, че не ти желая доброто?

— Но аз никога не съм се съмнявал!

— Ами защо тогава отхвърляш съветите ми, защо вярваш повече на един лицемерен приятел, който ти изменя, отколкото на една жена, която те обича повече от себе си и която иска да те види велик и щастлив?

Окноман въздъхна и без да отвърне нещо, стана и почна да се разхожда из шатрата.

Евтибида го погледна крадешком, после седна на един стол и почна да си играе със сребърната гривна, която бе махнала от ръката си и бе сложила на масата.

Мълчанието продължи около две минути. Първа го наруши Евтибида.

— Нима аз те предупреждавам, за да извлека от това някаква облага? — промълви сякаш на себе си тя. — Навярно ме ръководят някакви лични съображения, за Да се грижа толкова много да избавя тебе и другите гладиатори от мрежата на предателството… Така е, нали?

— Но кой ти е казал, че ти се ръководиш от лични съображения? Кой е помислил дори нещо подобно? — запита Окноман, като се спря пред куртизанката.

— Ти! — отвърна сурово Евтибида. — Ти!

— Аз?! — възкликна смаян Окноман, като се удари в гърдите.

— Да, ти! Едно от двете; или вярваш, че те обичам и ти желая доброто и в такъв случай трябва да приемеш, че Спартак е изменник; или пък вярваш, че Спартак е честен и благороден мъж, и в такъв случай аз съм лицемерка и предателка.

— Не, не… — извика с отчаяние Окноман, който не беше силен в диалектиката и не можеше да се изтръгне от ноктите на тая неумолима дилема.

— Необяснимо е за какво бих могла да ти изменям — продължи Евтибида.

— Но, мила Евтибида, аз не само че не мога да си обясня, но нито дори помислям, че ти можеш или искаш да ми измениш, ти, която си ми дала толкова блестящи доказателства, че ме обичаш… извинявай, Евтибида… но аз не мога да разбера защо би ни изменил Спартак.

— Защо ли? Защо ли? — извика гъркинята, като плесна с ръце и погледна към небето. — О, слепецо, как можа да ми отправиш подобен въпрос?

След кратко мълчание подзе отново:

— Я ми кажи ти, лековерни човече, след битката при Фунди самият Спартак не каза ли, че при него идвал консулът Варон Лукул и му предлагал висок военен пост в Испания и префектура в Африка, само и само да се съгласи да ви измени?

— Да, каза. Но знаеш ли какво е отвърнал на консула…

— А ти глупако, знаеш ли защо е отвърнал така? Защото предложеното му възнаграждение не е отговаряло на услугата, която са му искали.

Окноман не отвърна и почна да се разхожда отново с наведена глава.

— Защото му се сторило малко да бъде квестор или префект.

Окноман продължаваше да мълчи и да се разхожда.

— Сега са му направили много по-износни предложения, но за тях нито думица не ви е споменал.

— Ами ти отде знаеш това? — запита Окноман, като се спря пред Евтибида.

— Та ти вярваш ли, че Рутилий, който беше пратен при Катилина да му предложи командуването на гладиаторската войска, отиваше при него само за това?

— Че нали ние…

— Знам как ви е заблудил хитрецът. Но аз веднага се досетих, че Рутилий отива в Рим, за да поднови преговорите, които Спартак бе почнал лично с консула при Фунди.

Окноман се заразхожда отново мълчешком.

— И ако не е така, то защо трябваше да се праща Рутилий, който е латинец?

Окноман не отвърна.

— И защо след загадъчната смърт на Рутилий, без да се допита до някого от вас, началниците, които не сте по-малко храбри и способни от него, изпрати в Рим любимеца си Арторикс, преоблечен като фокусник. Защо изпрати не другиго, ами Арторикс, който е любовник на сестра му?

След като помълча малко, тя подзе отново:

— И защо след завръщането на Арторикс той започна да настоява да напуснете Италия и да се завърнете всеки в отечеството си?

Окноман се беше спрял и гледаше втренчено в една точка, като хапеше несъзнателно ноктите на десницата си.

— Нима това е естествено? Нима това е разумно и честно? И след малко добави:

— Рим се чуди и мае отгде да вземе легиони, за да ги прати срещу Серторий в Испания и срещу Митридат в Азия, а ние, които възлизаме на седемдесет хиляди отлично въоръжени и дисциплинирани бойци, бягаме далеч от него! Естествено ли е това? Разумно ли е?

Окноман мълчеше, като поклащаше от време на време глава.

— Лентул, Гелий, двете армии! Всичко това е негова измислица, за да оправдае позорното си бягство, за да прикрие страшното си предателство. Гелий! Лентул! Техните армии! — продължаваше гъркинята, като че ли приказваше на себе си. — Но защо днес замина самият той, за да събере сведения за движението на Лентул? И защо преди няколко дни изпрати Арторикс да Наблюдава мнимата войска на Гелий? Защо все тоя Арторикс? Защо не изпрати друг?

— Имаш право… за съжаление… имаш право — промълви тихо Окноман.

— О, небесни богове! — извика с дива енергия Евтибида. — Но защо спиш, защо не си отвориш очите, да видиш страшната бездна, към която те води твоят приятел? И ако искаш други доказателства за предателството и причините, които са могли да го подтикнат към предателство, спомни си, че той обича отчаяно една римска благородница, Валерия Месала, Суловата вдовица… Сенатът му е обещал да му позволи да се ожени за нея и да му даде много богатства, вили, почести…

— Вярно е! Вярно е! — извика Окноман, за когото нямаше вече съмнение, че Спартак е предател. — Предателството на Спартак е очевидно… Дано ужасното и гадно куче Манагармор разкъсва вечно проклетите му меса в бездните на Нифлхайм! (В ада (Нифлхайм), според вярванията на древните германци, имало едно страшно куче, един вид цербер, на име Манагармор, което разкъсвало месата на осъдените.)

Очите на Евтибида светнаха от злорадство. Тя се приближи до германеца и додаде отривисто и сподавено:

— Е, какво чакаш още? Или желаеш ти и сънародниците ти да бъдете заведени в някоя планинска клисура, дето ще бъдете заставени да сложите оръжието си? И след това ще ви разпънат на кръст или пък ще ви хвърлят на зверовете в някоя арена…

— О, не! Заклевам се в светкавиците на Тор! — извика гневно Окноман, като започна да навлича военното си облекло. — Не… няма да се оставя да ме предадат в ръцете на неприятеля… още сега ще напусна стана на предателя… няма да оставя нито един германец!

— Подир тебе ще тръгнат галите, илирийците и самнитите; при него ще останат само траките и гърците… Ти ще станеш върховен предводител и на тебе ще се падне славата за обсадата и превземането на Рим… Върви… върви… Вдигни твоите… нека бъдат предпазливо събудени и галите… още тая нощ ще потеглим в поход… и слушай съветите на тая, която те обича и която желае да бъдеш най-велик и най-славен между всички хора.

Така говореше Евтибида, като в същото време навличаше военното си облекло. Когато Окноман се приготви, тя му каза:

— Ти върви, пък аз ще поръчам да приготвят конете. След няколко минути тръбите на германските легиони затръбиха и за около половин час всички германци свиха шатрите си и бяха готови за път.

Германските легиони бяха разположени близо до главната дясна врата. Окноман заповяда на стражата да я отвори и германците започнаха да се измъкват тихо из стана. Тръбният звук разбуди обаче и галите, които бяха в съседство с германците. Те помислиха, че войската им е нападната от римляните, въоръжиха се набързо и изскочиха из шатрите. Галите разбудиха съседите си и в скоро време целият стан се вдигна на крак.

Спартак изскочи от шатрата си и запита преторианската стража какво се е случило.

— Изглежда, че сме нападнати от неприятеля — отвърна един от стражата.

— Как така?! Откъде?! Какъв неприятел — запита смаян Спартак.

Но понеже знаеше, че на война всичко е възможно, той се затече в шатрата си, въоръжи се и веднага се отправи към средището на стана.

Тук научи, че Окноман извежда легионите си през главната дясна врата и че другите легиони се въоръжили и се готвят да го последват, като мислят, че заповедта е дадена от Спартак.

— Но как така?! Значи… — извика Спартак, като се удари по челото с дланта на лявата си ръка. — О, не! Това е невъзможно!

Спартак се отправи веднага към споменатата врата.

Когато стигна там, излизаха вече последните редици от втория легион. Той успя да се промъкне между тях и да излезе извън стана. След малко се озова пред Окноман, който, заобиколен от контуберналите си, наблюдаваше минаването на бойците си.

Малко преди Спартак при Окноман бе стигнал Крис и викаше:

— Окноман, какво правиш? Какво се е случило? Къде отиваш?

— Далеч от стана на предателя — отвърна със страшен и непоколебим глас Окноман. — И ти, ако не искаш да станеш жертва на измяната, ако не искаш да бъдеш предаден в ръцете на неприятеля, ела с мене, за да нападнем заедно Рим.

Крис понечи да отговори на Окноман, но в същия миг пристигна Спартак и го изпревари:

— За каква измяна приказваш ти, Окноман! За кого загатваш?

— За твоята измяна говоря и за тебе загатвам — отвърна Окноман. — Ние въстанахме против Рим и аз искам да го нападнем. Не искам да ходя в Алпите, за да попаднем в някоя клисура, дето неприятелят ще си разчисти много лесно сметките с нас.

— Заклевам се в Юпитер велики! — извика Спартак, пламнал от гняв. — Ти се шегуваш, но си избрал най-отвратителната шега, която човешкият ум може да измисли.

— Не се шегувам, заклевам се във Фрейя… не се шегувам! — отвърна Окноман. — Говоря съвсем сериозно.

— Значи, ти ме смяташ за предател? — извика Спартак със задавен от гняв глас.

— Не само че те смятам, но пред цялата войска те обявявам за такъв.

— Лъжеш… пияницо! — изрева Спартак и като изтегли меча си, спусна се върху Окноман.

Окноман също изтегли меча си и побутна коня си към Спартак. Но неговите контубернали се изпречиха пред него и в същото време Крис хвана юздата на коня му и извика:

— Окноман! Ако ти наистина не си изгубил ума си, в такъв случай основателно мога да заявя, че си предател, който се е продал на Рим за злато и…

— Крис! — извика разтреперан от гняв Окноман.

— Заклевам се в Белен (Дух на слънцето у галите.) — извика отчаяно галът, — че само човек на римляните може да постъпи тъй, както постъпваш ти!

В това време Спартак, като разбута Арторикс, Барторикс, Тесалоний и другите началници, които го бяха обградили и се мъчеха да го възпрат, излезе пред Окноман и сложи меча си в ножницата. Той погледа известно време Окноман в лицето и най-сетне каза с треперещ глас:

— Аз не се съмнявам ни най-малко, че чрез устата ти говори някоя фурия, защото ти, Окноман, който си ми бил верен другар във всички премеждия и сражения, не би могъл да говориш така… но може би ние и двамата сме жертва на някакво страшно съзаклятие, което води началото си от Рим и което не мога да разбера как е проникнало в стана ни. Но все едно. Ако друг беше изрекъл думите, които ти преди малко изрече, сега щеше да бъде вече мъртъв. Но тебе съм обичал винаги като брат. Щом искаш, върви си… Напусни делото на братята си по нещастие… но се заклевам пред легионите ти и пред цялата войска, заклевам се в паметта на баща си и майка си, заклевам се във всички адски и небесни богове, че аз съм непричастен в мръсотията, за която ми говориш и в която ме обвиняваш. И ако съм изменил дори само за миг с мисълта си на делото ни и на задълженията си на предводител, нека Юпитер ме превърне на пепел и нека името ми бъде опетнено с позора на предателството, нека се предава от род на род с имената на братоубиеца Тиест, на убийцата на децата си Медея и на презрения Долон!

Тая клетва, изречена с твърд и убедителен глас, направи дълбоко впечатление на всички присъствуващи. Окноман като че ли беше дори готов да превие упоритостта си, обаче съвсем неочаквано откъм главната дясна врата се разнесе звукът на тръбите на трети легион (първи галски) и накара да се извърнат към тая страна.

— Какво е това? — запита Барторикс: Арторикса.

— Какво означава това? — запита в същото време Арторикс.

— О, адски богове! — извика Спартак, чието лице бе почти посиняло от гняв. — Значи и галите напускат стана?

И всички се затичаха към вратата на укреплението.

Тогава Евтибида, която през цялото време беше със спуснато забрало на шлема си, почти напълно затулена зад грамадната фигура на Окноман, дръпна юздата на коня му и двамата препуснаха да настигнат германските легиони. Подире им се впуснаха и другите контубернали на Окноман.

Като се приближаваха към вратата, Крис и Спартак забелязаха пред себе си един отряд от тридесет конници — стрелци с лък, които се бяха забавили и бързаха да настигнат другарите си. Щом видяха пред себе си двамата предводители, те извикаха:

— Ето предателя Спартак!

— Да го убием!

Грабнаха лъковете си и започнаха да хвърлят стрели срещу Крис и Спартак, като в същото време техният декурион извика:

— Това ви се пада, предатели такива!

И тридесет стрели префучаха срещу Спартак и Крис.

Двамата едва успяха да затулят лицата си с щитовете, върху които се забиха немалко стрели. Тутакси Крис застана пред Спартак, за да го запази от стрелите, и му каза:

— В името на делото ни, прескочи рова!

С един скок Спартак прескочи рова и хукна през полето. След него хукна и Крис. И много добре сториха, защото германските стрелци се бяха спуснали към тях и навярно щяха да ги убият. Но когато Крис и Спартак прескочиха рова и хукнаха да бягат по откритото поле, те препуснаха конете си подир изпреварилите ги другари.

— Проклети да сте, бегълци недни! — извика Крис.

— И дано консулът Гелий ви насече на парчета! — извика Спартак, разтреперан от гняв.

Двамата предводители се отправиха веднага към стана. Арторикс и Барторикс трябваше да проявят свръхчовешки усилия, за да задържат галите, които искаха да напуснат стана и да се присъединят към германците. Но кой знае дали щяха да успеят да ги задържат, ако не беше дошъл тъкмо навреме Крис. Той им заговори на майчиния им език, нарече ги негодници и предатели и се закле в Хезус, че щом се съмне, ще открие подстрекателите на тоя позорен бунт и ще ги разпъне на кръст. След тия думи дори най-буйните гали млъкнаха. Скоро всички гали като покорни агънца се отправиха към шатрите си.

Когато свършваше речта си обаче, Крис побледня, гласът му отпадна, олюля се и ако не беше го хванал Спартак, щеше да падне на земята.

— О, богове! — извика с болка Спартак. — Тебе са те ранили, когато ме прикриваше с тялото си от стрелите на онези негодници.

Действително една стрела се бе забила в едното му бедро, а друга между петото и шестото ребро и поради изтеклата кръв Крис беше много отпаднал. Крис бе отнесен веднага в неговата шатра, дето лекарят превърза раната му, като увери Спартак, че положението на ранения не е опасно.

Цялата нощ Спартак прекара при леглото на Крис, потопен в мрачните си мисли. Освен нещастието, което бе сполетяло приятеля му, измъчваше го и необяснимото бягство на Окноман, който излагаше на опасност десетте си хиляди сънародници.

Призори Спартак заповяда да вдигнат стана и да потеглят за Камеринум, дето стигнаха към полунощ. Консулът Лентул пристигна при Камеринум с около 36000 души един ден по-късно.

Консулът Лентул, който не разбираше твърде много от военното изкуство, но затова пък страдаше прекомерно от римската гордост, не се съмняваше нито за миг в това, че неговите 24000 римски легионери, засилени с 12000 спомагателни бойци, ще се справят за по-малко от четири часа с 60000 зле въоръжени и недисциплинирани гладиатори. Заслепен от надменността си, Лентул отдаваше поражението на римските войски не на смелостта и силата на гладиаторите, а на невежеството и неопитността на римските претори.

Лентул зае добра позиция в подножието на една верига хълмове. Той не пропусна да държи на бойците си пламенно слово, с което се опита да ги насърчи.

На следния ден Спартак, благодарение на численото превъзходство на своята войска, успя в три часа да обгради почти напълно римляните, които се видяха принудени да отстъпят, за да не бъдат нападнати и в гръб.

Спартак се възползува от отстъплението и уплахата им и поведе с такава стремителност бойците си, че за няколко часа римляните бяха съвсем разбити. Гладиаторите завладяха целия обоз. Една част от оцелелите римляни побягнаха към сеноните, а друга част, в която влизаше и самият консул Лентул, побягна към Етрурия.

Въпреки радостта от новата и блестяща победа, нанесена над един от двамата консули, Спартак все пак се безпокоеше, че Гелий, другият консул, може да се срещне с Окноман и да избие до един германците.

На следния ден Спартак поведе войската си към Аскулум, предшествуван както винаги от многобройни разузнавачи.

Спартак беше оставил вече зад себе си Аскулум, когато се яви при него Мамилий, предводителят на цялата конница, и му съобщи, че Окноман се е разположил с войските си на планината близо до Нурсия, а Гелий, като научил, че един отряд от 10000 германци се отделил от Спартак поради някакво недоразумение, настъпвал с ускорен ход към тях, за да ги избие.

След шестчасова почивка Спартак се отправи, начело на войската си, към Нурсия.

Но докато Спартак прекосяваше стръмните Апенини, Гелий пристигна с двадесет и осем хиляди души през нощта в Нурсия и на разсъмване нападна Окноман, който прие безразсъдно неравното сражение.

Сражението бе кръвопролитно и страшно. В продължение на цели два часа изходът от борбата и за двете страни беше колеблив, но скоро Гелий успя да загради двата германски легиона. За да притисне по-добре гладиаторите в обръча на войската си, Гелий заповяда на двата си легиона, които се биеха лице срещу лице с гладиаторите, да отстъпят малко назад, от което без малко римляните щяха да бъдат разбити. Германците си помислиха, че римляните наистина отстъпват, и въодушевени от примера на Окноман, се спуснаха с такава стремителност върху им, че ги принудиха да отстъпят много повече, отколкото трябваше, като внесоха и доста голяма бъркотия в редовете им.

Но в това време леката римска пехота нападна гладиаторите от двата фланга, а далматинските прашкари ги нападнаха в гръб и в скоро време германците бяха притиснати в обръча на смъртта. Като видяха, че за тях няма вече спасителен изход, германците решиха да умрат, както подобава на храбри и силни воини. След едно ожесточено сражение, което трая повече от два часа, паднаха мъртви всички германци, като нанесоха не малко загуби на неприятеля.

Между тия, които загинаха последни, беше и Окноман, който собственоръчно уби един военен трибун, един центурион и мнозина легионери.

Заобиколен от трупове, макар и ранен на много места, той продължаваше да се бие с невиждана храброст. Но най-сетне го прободоха едновременно няколко меча в гърба и той се строполи близо до Евтибида, която отдавна лежеше на земята.

Така свърши битката, в която Гелий не остави нито един жив германец.

Но битката току-що бе свършила, когато тръбен звук извести на победителите за пристигането на нов неприятел.

Беше Спартак. Още с пристигането на полесражението той подреди в боен ред бойците, въпреки че бяха сломени от трудния път. После им произнесе пламенно слово, за да ги настрои да отмъстят за избиването на техните братя, и ги поведе срещу разстроените редици на консула Гелий.

Гелий направи всичко възможно, за да подреди войската си, и успя да извърши с голяма бързина необходимата фронтова промяна, за да посрещне новия неприятел.

И битката пламна още по-ожесточена от предишната.

През това време умиращият Окноман стенеше издълбоко, като от време на време произнасяше името на Евтибида.

Новата битка привлече римляните на друга страна и бойното поле с труповете на германците опустя. И сред тази безкрайна шир, осеяна с трупове, се чуваха само слабите стенания и мъчителните викове на ранените и умиращите.

Въпреки че от раните на Окноман бе изтекла твърде много кръв, той все още не беше издъхнал и в предсмъртните си мъки продължаваше да зове любимото момиче. През това време Евтибида стана от мястото, дето беше паднала, и като откъсна част от туниката на един контубернал, умрял близо до нея, обви лявата си ръка, която беше тежко наранена и обляна в кръв. При внезапното нападение на Гелий тя нема време да избяга при римляните или да се отдалечи от полесражението. Щом я нараниха, тя сметна, че най-безопасно за нея ще бъде да се строполи между десетина мъртви началници, проснати край Окноман, и да се престори на умряла.

— О! Евтибида! О, моя обожаема… — продължи с изгаснал глас Окноман. — Жива ли си? О, с какво облекчение ще умра! О, Евтибида… жаден съм… жаден съм! Гърлото ми изгаря! Донеси ми малко водица! Дай ми твоята последна целувка!

С бледо и изкривено от хищническо злорадство лице Евтибида не обръщаше внимание на думите му, като измерваше с поглед безкрайното поле, осеяно с трупове. След като погледа известно време тази ужасна кланица, тя извърна глава към Окноман.

През мъглата, която забуляше погледа му, Окноман видя девойката, видя и кървавите петна по дрехите й и си помисли, че е смъртно ранена. Но когато забеляза злобния й светкавичен поглед, който се плъзгаше по необгледното море от трупове, страшно подозрение прониза ума му. Но го отпъди веднага от себе си и с още по-отпаднал глас извика:

— О, Евтибида! Целуни ме, мила! Целуни ме за последен път!

— Бързам — отвърна гъркинята; в тоя момент тя минаваше край него и го удостои само с един безразличен поглед.

— О! Дано светкавицата на Тор те превърне на пепел! — извика Окноман с голямо усилие. Надигна се малко, напрегна последни сили и извика: — Така ли? Сега разбирам всичко! Подла куртизанка! Спартак е невинен! Ти, чудовище на човешкото злодеяние! Бъди проклета! Про…

И падна мъртъв на земята.

Още при първите му клетвени думи Евтибида се отправи към Окноман със святкащи от гняв очи, готова да се хвърли върху него, но като го видя, че се отпусна мъртъв, тя се спря и като протегна за проклятие към него дясната си бяла ръчица, извика:

— Да се провалиш в дън земя! И както видях тебе да умираш в отчаяние, дано боговете ми дадат да видя как издъхва проклетият Спартак!

И се отправи, към мястото, откъдето долиташе шумът от новата битка.