Рафаело Джованьоли
Спартак (28)

I
Щедростта на Сула

При изгрев слънце, на четвъртия ден преди ноемврийския „иди“ (10 ноември) през 675 римска година, по времето на консулите Публий Сервилий Ватия Изаврик и Апий Клавдий Пулхер, Рим гъмжеше от народ, който идваше от всички части на града към Големия цирк.

От тесните, криволичещи и извънредно оживени улички на Есквилин и Субура, населени предимно с плебеи, се стичаше постоянно растяща тълпа от хора на различна възраст и с различно обществено положение и се разливаше в главните улици Табернола, Фигули, Нова и др., все към цирка.

Тая безчислена тълпа се състоеше от граждани, работници, безимотни, освободени роби, стари, осакатени и покрити с рани гладиатори, бедни и едноръки ветерани от гордите легиони — победители на Азия, Африка и кимврите, — прости женици, мимове, (Актьори, участвуващи в импровизирани представления.) комедианти, танцьорки и орляк весели и подскачащи деца. С ведрия си вид, с веселия си поглед, с непринудената си реч, с леките си шеги на уста забързаните към цирка хора даваха да се разбере, че отиват на някакво публично, приятно зрелище.

Цялата тая безбройна, непринудена и бъбрива тълпа изпълваше улиците на големия град с онова смътно, неясно и възбудено бръмчене, което биха могли да предизвикат хиляди и хиляди кошери, сбрани на улицата.

Мрачният вид на небето, цялото покрито с навъсени сиви облаци, предвещаващи по-скоро дъжд, отколкото хубаво време, изглежда, съвсем не беше в състояние да намали или още по-малко да смути радостта, която се четеше по лицата на римляните.

Утринният ветрец, който идеше от хълмовете на Лациум и Тускулум, беше твърде хладен. В това човек можеше да се увери, като видеше, че мнозина граждани се бяха хубаво завили в мантиите си, че други носеха на главите си петази (шапки) или пилей (барети) и всички гледаха да се загърнат колкото може по-добре — мъжете в аболи и тоги, жените в столи (Женска дреха, стигаща до глезените.) и пали.

Циркът, построен от Тарквиний Приск през 138 р.г., след завоюването на Апиоли, по-късно разхубавен и разширен от последния цар, Тарквиний Гордий, бил наричан след 533 р.г. „Големия“, за разлика от другия цирк, който в същата година бил издигнал цензорът К. Фламиний и поради това взел неговото име.

Големият цирк, изграден в долината Мурция, между Палатинския и Авентинския хълм, през годината, в която започват събитията, разказани в този роман, не беше още достигнал ширината и блясъка, които му придадоха по-късно Юлий Цезар и Октавиан Август, обаче той представляваше внушителна, грамадна постройка, дълга 2180 стъпки, широка 998 и побираща 120000 зрители.

Сградата, повече продълговата, отколкото кръгла, беше праволинейна в западната страна, а в източната — затворена от крива линия. На запад правата линия се представляваше от опидума, постройка на тринадесет арки, в средната от които се намираше един от двата главни входа на цирка, наречен Тържествената врата, защото оттам преди започване на игрите в арената влизаше шествието с образите на боговете. В останалите дванадесет арки бяха разположени конюшните или карцерите, в които затваряха колесниците и конете, когато циркът служеше за надбягвания, или гладиаторите и зверовете, когато в него трябваше да станат смъртоносните борби, които създаваха наслада за римския народ.

От едната страна на опидума започваха стъпаловидни трибуни (мениани), на които седяха зрителите. Те се насочваха към местата си по стълбичките, които пресичаха трибуните. Тези стълбички стигаха до други, вътрешни стълбички, по които се стигаше до многото изходи на цирка, наречени вомитории. През тези вомитории народът влизаше в арената и излизаше от нея.

Срещу Тържествената врата се намираше Триумфалната порта. През нея влизаха победителите, а в дясната страна на опидума, по-близо до Тържествената врата, отколкото до Триумфалната, се намираше Либитинската врата, тоест Вратата на смъртта. През тая зловеща врата нарочните слуги в цирка извличаха навън с дълги куки обезобразените и окървавени тела на убитите или умиращи гладиатори.

Върху платформата на опидума се издигаха трибуни, предназначени за консулите, сановниците, весталките и сенаторите; подобно разделяне или разпределяне на останалите трибуни нямаше.

Посред арената, между опидума и Триумфалната врата, се простираше ниска стена, дълга около петстотин стъпки, наречена „спина“. Тя служеше за определяне дължината на бягането и на двата й края имаше колонки, наречени „мети“. Край спината, точно по средата й, се издигаше Обелискът на слънцето, а от двете му страни имаше ниши, колони, олтари и статуи, между които статуите на Церера и на Мурцианската Венера.

Във вътрешната страна на цирка беше разположен парапетът, над който се издигаха трибуните. Парапетът беше висок 18 стъпки и се наричаше подиум; отвъд този подиум течеше вода в един канал, наречен „еврип“, пред който имаше железна решетка. Подиумът, еврипът и решетката служеха да закрилят живота на зрителите от зверовете, които ревяха и се биеха на арената.

Такова беше най-пространното място, предназначено за зрелища в Рим през 675 р.г. от основаването му.

В тази грамадна постройка, достойна по всичко за народа, чиито победоносни орли бяха прелетели цялата земя, всеки час, всяка минута се сгъстяваха все повече и повече не само безбройните плебеи, но и гражданите, патрициите, матроните — безгрижните люде, които жадуваха за най-приятно и весело развлечение.

Какво ставаше на този ден? Какъв празник се чествуваше? Какво щеше да бъде зрелището, което привличаше толкова много хора в цирка?

Луций Корнелий Сула — Щастливеца, господарят на Италия, ужасът на Рим, вероятно за да разсее досадата, която му причиняваше неизцеримата кожна болест, от която страдаше от две години, беше обявил преди няколко седмици, че ще даде на римския народ в продължение на три дни угощения и игри.

Още предния ден всичките плебеи на Рим се бяха разположили на Марсово поле и покрай Тибър на масите, приготвени по заповед на свирепия диктатор. Те бяха пирували до късна нощ, като накрая се бяха отдали на най-ненаситна лакомия. Страшният неприятел на Гай Марий бе придал на пира царски блясък и бе наредил да се поднесат на трапезите, приготвени на открито, превъзходни гозби и вина в нечувано изобилие.

През тези празненства и игри, устроени в чест на Херкулес, комуто щедрият Сула бе обрекъл за онези дни една десета от богатствата си, всеки ден се хвърляше в реката грамадно количество ядива и се поднасяха четиридесет и повече годишни вина.

Така Сула предлагаше с лявата си ръка в дар на римляните част от онези богатства, които бе заграбил с дясната. И синовете на Рим, които в дълбочината на душата си мразеха до смърт Луций Корнелий Сула, приемаха с привидно спокойно лице игрите и угощенията от оня, когото целият римски народ презираше.

Между това денят бе напреднал. Слънцето, което с живителната топлина на лъчите си бе прерязало тук-там облаците, започваше малко По малко да засилва блясъка си и да позлатява върховете на седемте хълма и храмовете, базиликите и белеещите се мраморни дворци на патрициите. Неговите лъчи ободряваха с благотворната си топлина плебеите, които се тълпяха по трибуните на Големия цирк.

Над сто хиляди граждани вече бяха насядали в цирка, за да присъствуват на най-приятното зрелище, което можеше да се предложи на римския народ: кървавите сражения на гладиаторите и борбата им със зверове.

Между тези сто хиляди зрители изпъкваха, пръснати на купчини тук-там, на най-хубавите места, матроните, патрициите, благородниците, гражданите, банкерите и богатите чужденци, които се стичаха от всички краища на Италия и на света във Вечния град.

Макар да бяха дошли по-късно от простия народ, тези любимци на съдбата бяха успели да намерят най-хубавите и най удобните места. Между многото леки занаяти, упражнявани от мнозина римски граждани, на които можеше да липсва почти винаги хляб и често покрив, но никога гордостта да възкликнат: „Noli me tangere: civis romanus sum!“ („Не ме докосвай: римски гражданин съм!“) — между леките занаяти на тези славни безделници беше и занаятът да отиват рано на публичните зрелища и да заемат най-добрите места за сметка на богатите граждани и на патрициите. Последните идваха в цирка късно, когато им се искаше, и срещу възнаграждение от три или четири сестерции (Дребна сребърна или медна монета в древния Рим.) получаваха от локария (Така се наричал оня, който отивал да заеме място за друг.) място.

Би било трудно да си представим внушителната гледка, която предлагаше циркът, изпълнен с повече от 100000 зрители от двата пола, от всички възрасти и с най-различно обществено положение.

Хилядите багри на латиклавиите, (Туника, снабдена с широка пурпурна ивица, която се спуска над гърдите — от врата до долния край, и сочи сенаторски сан.) на претекстите, (Римска тога, обшита с пурпур, която носили синовете на сенаторите, както и самите сенатори, магистрати и жреци на публични игри.)

(Забележка: За названията на местности и населени места и наименования на племена виж справочника на края на книгата.)

столите, туниките, пеплумите (Великолепна горна женска дреха от вълнен плат.) и палиумите, (Широка дреха, достигаща до глезените, на мода в Рим.) които се сменяха и сливаха в безброй съчетания, предлагаха на окото всички възможни оттенъци на дъгата. Виковете на тълпата, подобни на бученето на вулкан, движението на главите и ръцете, наподобяващо буйно вълнение на море при буря — всичко това може да даде само далечна представа за великолепната и безподобна картина, която представляваше циркът в оня момент.

На много места, по трибуните зрителите изваждаха закуските, които си бяха донесли. С голяма охота ядяха солено свинско или студено свинско и говеждо месо, или пък любимата кървавица с питки от сирене и мед или със сухар, като си подхвърляха закачки и срамни остроумия, дърдореха безспир, смееха се шумно и пиеха велитернско или масикско, или тускуланско вино.

На други места продавачите на леблебии и на питки предлагаха стоката си на мнозина плебеи, които купуваха от тези евтини ядива, за да доставят временна занимавка на жените и децата си. Естествено малко след това тия хорица трябваше да прибягнат до продавачите на вина, за да загасят жаждата, запалена от леблебиите, с няколко канчета вино, за което имаха нахалството да твърдят, че било тускуланско.

Тук-там се виждаха да се събират на купчини, бъбрейки и усмихвайки се със заучено прилично държане и подчертано достойнство, семействата на богаташите, благородниците и патрициите. Контетата просваха рогозки и килими върху голите седалки, отваряха и държаха в ръцете си слънчобрани, за да предпазят хубавите матрони и момичета от палещите лъчи на слънцето.

Близо до Триумфалната врата, на третия ред, бе седнала между двама благородници една извънредно хубава жена. Щом човек видеше едрата й гъвкава снага с хубави рамене, веднага се досещаше, че тя е истинска дъщеря на Рим.

Правилните черти на лицето, широкото чело, изящно изваяният нос, мъничката уста, върху която сякаш трепкаше желанието за пламенни целувки, двете големи, подвижни черни очи придаваха на тази жена обайваща прелест.

Меката, гъста и къдрава коса, черна като крило на гарван, се спускаше върху раменете й, свързана на челото с диадема, украсена с бисери. Туниката й беше от бял, много фин вълнен плат, поръбена по края с изящна златна ивица. Върху туниката си носеше красиво надиплен бял палиум, обшит с пурпур.

Тая толкова хубава и така богато облечена жена не беше още прехвърлила тридесетте години. Тя беше Валерия, дъщеря на Валерий Месала и сестра по майка на Квинт Хортензий, прочут оратор, съперник на Цицерон, който после бе консул през 685 р.г. По времето, когато започва нашият разказ, бяха се изминали няколко месеца от деня, в който Валерия бе изгонена от своя съпруг под благовидния предлог, че била безплодна. В действителност той я бе изгонил, понеже в Рим се говореше открито за поведението й. Общественото мнение смяташе Валерия за развратна и разнасяше с хилядите си гласове славата на няколко нейни, не много целомъдрени, любовни увлечения. Както и да е, но тя бе изгонена по начин, който запазваше достатъчно достойнството й от тия обвинения.

При нея седеше Хелвий Медулий, слаб, бледен дангалак, нагизден и напарфюмиран, с пръсти, отрупани със златни пръстени, украсени с двойни бисери, и със златна верижка, която се спускаше от врата му и завършваше с медали и бисери. Изящното му облекло се допълваше с бастунче от слонова кост, с което той си играеше.

На неизразителното лице на този човек личеше отпечатъкът на досадата и леността, които правеха вече живота му еднообразен, макар че той беше едва тридесет и пет годишен. Хелвий Медулий беше от ония развратни и изнежени благородни римляни, които предоставяха на бедния народ грижата да си жертвува живота за отечеството и славата. На този народ олигархите предоставяха задължението да завоюва царства и да подчинява народи, а за себе си запазваха досадата да прахосват в безделие и разврат наследените богатства, когато, разбира се, не предпочитаха да управляват, тоест да ограбват поверените им провинции.

От другата страна на Валерия Месала седеше Марк Деций Цедиций, патриций с кръгло, открито, весело и червендалесто лице, на повече от 50 години, нисък, дебел, с шкембе, който намираше единствено блаженство в това — да седи колкото може по-продължително на трапезата в триклиния. (Обедна стая с три легла, разположени около трапезата. Древните римляни се хранели легнали — Б, р-) Марк Деций Цедиций прахосваше половината от деня в опитване на превъзходните гозби, които му приготвяше неговият готвач, един от най-прочутите готвачи в Рим. Другата половина от деня той пропиляваше в мислено предвкусване на удоволствието, което щеше да изпита отново в триклиния.

Преди няколко минути беше дошъл също и Квинт Хортензий, който разливаше широко красноречието си. Квинт Хортензий още не беше прехвърлил тридесет и шестте години. Той бе изучавал дълго време изкуството на жестовете и говоренето и умееше тъй добре да владее всяко свое движение и всяка своя дума, че в сената, в триклиния или дето и да би било във всеки негов жест прозираше благородство и величественост, които изглеждаха вродени и правеха прекрасно впечатление.

Той носеше тъмни дрехи, но гънките на неговия латиклавий бяха разположени толкова изящно и толкова грижливо, че не малко допринасяха за хубавата му външност и за достойнството на личността му.

По онова време той бе взел вече участие в легионите, които се бяха сражавали против съюзените италийци, и в продължение на две години бе станал първо центурион, а по-късно — трибун.

Впрочем Хортензий беше повече изкусен артист, отколкото учен и блестящ оратор, и половината от успехите си той дължеше на благозвучния си глас и на омаята на декламаторското изкуство, което той владееше дотолкова, че заставяше Езоп, прочутия трагичен актьор, и прославения Росций да посещават форума, когато той говореше, за да се учат от него на декламаторско изкуство. Докато Хортензий, Валерия, Хелвий и Цедиций разговаряха помежду си, а един освободен роб бе получил заповед, по желание на дамата, да донесе табличките с имената на гладиаторите, които щяха да се бият, тържественото шествие на жреците, понесли образите на боговете, обиколи спината и ги постави върху площадката.

Недалеч от Валерия и от събеседниците й седяха под надзора на своя възпитател двама младежи, принадлежащи към съсловието на патрициите, в претексти (чисто бели тоги, поръбени с пурпур). Тези двама младежи, единият четиринадесетгодишен, другият дванадесетгодишен, с широките си скулести лица, с резките си изразителни черти, представляваха истинския тип на римската раса. Те бяха Цепион и Катон, от рода на Порциите, внуци на Катон Цензора, който живя през времето на Втората и Третата пуническа война и искаше да се разруши на всяка цена Картаген.

Цепион, по-малкият, изглеждаше по-приказлив и дружелюбен и докато той се обръщаше често към Сарпедон, техния възпитател, младият Марк Порции Катон стоеше мълчалив и намръщен. Още оттогава у него проличаваше упоритостта и твърдостта на характера му и несломимостта на убежденията му. За него разправяха, че още като бил на осем години, по време на войната на италийските градове с Рим за извоюване правото на гражданство, един от италийските пълководци, Марк Помпедий Силон, го грабнал един ден в къщата на чичо му Друз, провесил го през прозореца и го заплашил със суров и страшен глас, че ще го пусне върху камъните на улицата, ако не се застъпи пред чичо си в полза на италийските градове; колкото Помпедий и да го тръскал и заплашвал, детето не продумало нито дума, нито пък направило нещо, което да издава страх и отстъпчивост. У това четиринадесетгодишно момче вродената желязна твърдост, изучаването на гръцката философия и най-вече на стоицизма и постоянното подражание на традициите, завещани от неговия извънредно суров дядо, бяха изваяли вече смелия гражданин, който трябваше, след самоубийството си в Утика, да отнесе в гробницата си последния къс от знамето на латинската свобода, увит в него като в плащаница.

Точно над Триумфалната врата, на един ред, близо до един от вомиторите, седеше със своя възпитател друго патрицианско момче. Младежът говореше разпалено с друг, който едва бе навършил седемнадесет години.

Макар че последният носеше така желаната мъжка тога, лицето му едва се бе покрило с първия мъх. Той беше дребен, слаб, бледен, с черни блестящи коси и с две големи черни зеници, в които припламваха блясъците на извънредно подвижен ум.

Седемнадесетгодишният младеж беше Тит Лукреций Кар, принадлежащ към благородно римско семейство, който щеше по-късно да обезсмърти името си с поемата „De Rerum natura“. На дванадесетгодишното момче бе отредено да заеме с величавия си образ едно от най-блестящите места в историята на събитията, които предшествуваха и придружаваха падането на римската република. Лукреций и Касий спореха оживено. Бъдещият голям поет посещаваше от две-три години дома на младия Касий и се бе научил да се възхищава от извънредно будния му ум и от крайно благородната му душа; и това го бе привързало силно към момчето. От своя страна Касий обичаше не по-малко Лукреций, с когото го свързваха почти еднаквите чувства и въжделения, еднаквото им презрение към смъртта, еднаквата им преценка за хората и боговете.

Недалеч от Лукреций и Касий се виждаше Фауст, синът на Сула, крехък, слаб, с бледо лице, цялото изподраскано и обезобразено от пресни удари, с гъста коса, със сини очи, със суетна и зла външност. Личеше, че му бе приятно да го сочат с пръст като щастлив син на блажения диктатор.

През това време, до пристигането на консулите и на господаря им, който бе предложил на римляните развлечението, учениците-гладиатори усърдно се сражаваха на арената с леки боздугани и с дървени мечове.

Докато учениците-гладиатори водеха безкръвното си сражение — на което, като се изключат старите легионери и освободените гладиатори, оцелели от безброй схватки, никой не се наслаждаваше, — силни, всеобщи ръкопляскания оглушиха просторния амфитеатър.

— Да живее Помпей! Да живее Гней Помпей! Да живее Помпей Велики! — викаха хиляди и хиляди гласове. Помпей бе влязъл в цирка и бе заел мястото върху площадката на опидума, при весталките, които бяха седнали и очакваха кървавото зрелище. Помпей стана от мястото си, направи изящен поклон на тълпата и изпрати няколко целувки в знак на признателност.

Гней Помпей беше около двадесет и осем годишен, висок, с херкулесовско телосложение, с голяма глава, покрита с много гъста коса, която върху челото му почти се сливаше с веждите. Той имаше големи, бадемови, черни, но слабо подвижни и малко изразителни очи.

Строгите и внушителни черти на неговото лице му придаваха хубав и войнствен вид, а мъжествените форми на тялото му на пръв поглед го правеха да изглежда очарователен мъж.

Ако човек се вгледаше внимателно в неподвижното му лице, навярно не би открил нищо, което да говори за величието на мислите и подвизите на този човек, който в продължение на двадесет години бе първи в Римската империя. Още двадесет и пет годишен, той бе вече спечелил победа в Африканската война и бе получил от самия Сула — разбира се, в момент на необяснимо добро настроение — почетното звание Велики.

Във всеки случай, каквото и да се мисли за Помпей, за заслугите, делата и сполуките му, несъмнено е, че когато той влезе в Големия цирк на 10 ноември 675 р.г., благосклонните чувства на римския народ бяха на негова страна. На двадесет и пет годишна възраст той бе сполучил да завоюва победи и да спечели обичта на всички легиони, съставени от ветерани, закалени всред лишенията и опасностите на много сражения. Същите тези легиони го бяха провъзгласили за император.

Обичта, която народът хранеше към Помпей, може би се дължеше донякъде и на омразата, която същият тоя народ хранеше към Сула; омраза, която като не можеше да избие по друг начин, се изливаше в ръкопляскания и похвали към един момък, който, макар и приятел на диктатора, все пак беше единственият човек, способен да извърши подвизи, еднакво велики с подвизите на Сула.

Наскоро след Помпей дойдоха консулите Публий Сервилий Ватия Изаврик и Апий Клавдий Пулхер, чийто мандат изтичаше през януари на идната година. Няколко ликтори с брадви вървяха пред Сервилий, който изпълняваше службата през текущия месец, а други, със снопове пръчки, следваха Клавдий, който бе изпълнявал службата през изтеклия месец.

Когато консулите се появиха на площадката на опидума, всички зрители като един човек станаха на крака, за да поздравят върховните магистрати на републиката.

Щом Сервилий и Клавдий седнаха, седнаха отново и зрителите. До консулите, които по това време бяха на служба, седнаха и бъдещите двама консули, тоест тия, които през септемврийските избори бяха избрани за следващата година: Марк Емилий Лепид и Квинт Лутаций Катул.

Помпей поздрави Сервилий и Клавдий, които му отвърнаха благосклонно, а донякъде и почтително. После отиде да стисне ръката на Марк Лепид, чийто избор се дължеше на усърдието, с което Помпей бе употребил голямата си популярност в негова полза, против волята на Сула.

Лепид посрещна почтително и сърдечно младия император, с когото започна да разговаря, докато в същото време Помпей поздрави студено и важно другия консул — Лутаций Катул. По време на избирането на тези консули Сула, въпреки че вече се бе отказал от диктатурата, се обяви против кандидатурата на Лепид, когото — ненапразно — подозираше като свой противник и привърженик на Гай Марий. Тъкмо противопоставянето на Сула и закрилата на Помпей донесоха големия успех на Лепид и той не само бе избран, но получи повече гласове от Лутаций Катул — кандидат на олигархическата партия. По тоя случай Сула укорил Помпей и му казал, че бил сторил зле, като съдействувал за избирането на най-лошия гражданин и пречел за избирането на най-добрия. Когато пристигнаха консулите, гладиаторите-ученици бяха завършили вече показния бой. Гладиаторите, на които предстоеше да се сражават, бяха готови да излязат от карцерите, за да минат в церемониален марш, според обичая, пред сановниците, и чакаха да им се даде знак. Всички погледи бяха приковани върху опидума, отдето щеше да се даде знак за почване на схватките, но консулите се озъртаха наоколо, като че търсеха някого, от когото да поискат разрешение. И действително те очакваха Луций Корнелий Сула, който, макар и да се бе отказал от диктатурата, беше все още пълновластен господар на всичко и на всички в Рим.

Най-после се чуха ръкопляскания, отначало слаби, после все по-силни, докато оглушиха арената. Всички очи се извърнаха към Триумфалната врата, през която в тоя момент влизаше Луций Корнелий Сула, следван от много сенатори, приятели и привърженици.

Тоя необикновен човек беше тогава петдесет и девет годишен. Той беше висок, с хубаво и силно телосложение, и ако в момента на появяването си в цирка вървеше бавно и с олюляване, като човек с отпаднали сили, това се дължеше на срамните оргии, в които бе прекарал живота си и на които по това време се бе отдал напълно. Неговата бавна походка обаче се дължеше най-много на неизлечимата и мъчителна болест, която бе сложила върху лицето му и върху цялата му фигура печат на една печална и предивременна старост.

Видът на Сула беше наистина страшен, — не защото хармоничните и правилни черти на лицето му бяха грозни. Напротив: широкото му чело, добре изваяният му нос с малко лъвски ноздри, голямата му уста, изпъкналите му и властни устни биха накарали всеки да го признае за хубавец, още повече, че тези правилни черти бяха украсени с буйни и гъсти червеникаворуси коси и озарени от две сивосини, подвижни, дълбоки и проницателни очи. Тия очи понякога имаха блясъка на очите на орел, а понякога подозрителният и скрит поглед на хиена — всякога свирепи и дръзки; във всяко тяхно движение прозираше Стремеж към власт или жажда за кръв.

Когато воювал в Азия срещу Митридат, той бил избран да разреши споровете между кападокийския цар Ариобарзан и партския цар, представляван от пратеника си Оробаз. Като се събрали да преговарят, Сула, макар че бил само проконсул, не се поколебал нито за миг да избере за себе си средното от трите приготвени кресла. И седнал най-спокойно, като поставил от дясната си страна Оробаз, представителя на най-мощния и страшен цар на Азия, а от лявата — Ариобарзан. От това партският цар се почувствувал толкова обиден и унизен, че когато Оробаз се завърнал, той го наказал със смърт.

В свитата на Оробаз имало един халдеец, който се занимавал с магия и можел да определя характера на хората по чертите на лицето им. Когато се вгледал изпитателно в лицето на Сула, той бил до такава степен поразен от блясъка в хищническите му очи, та казал, че на този човек му било писано да стане велик и известен, и се учудил как той можел да се примирява да не е пръв измежду всички хора.

Но да се върнем към Сула: верният му портрет, който представихме на читателя, не би могъл да оправдае прилагателното ужасен, с което характеризирахме лицето му, а то изглеждаше наистина такова, защото беше покрито с мръсни обриви, осеяни с белезникави петна, които го правеха твърде сходно — както с атически сарказъм се бе изразил един странствуващ атински певец — с лицето на обрашнен мавър.

Щом неговото лице е било толкова грозно на младини, можем лесно да си представим колко грозно бе станало то с течение на годините. При това онази омразна и соленикава течност, която се промъкваше през жилите му и която бе станала още по-тръпчива поради крайностите на развратния му живот, не само че бе увеличила петната и струпеите, които загрозяваха лицето му, но бе също тъй нашарила цялото му тяло с гнойни пъпки и рани.

Когато влезе в цирка с бавната си походка и с вида на много отегчен човек, Сула носеше туника от чисто бяла вълна, избродирана със златни фигури и арабески, а вместо националния палиум или традиционната тога — много елегантна хламида (Наметало, носено от гърците. — Б. р.) от пламтящ пурпур, също тъй обшита със зла то и прикрепена върху дясното рамо със златна фибула, украсена с редки безценни камъни, които блестяха на слънчевите лъчи.

Тъй като Сула мразеше целия човешки род и особено сънародниците си, бе един от първите и от малцината, които носеха гръцка хламида. Той носеше бастун със златна главичка, върху която с тънко изкуство и смайващ труд бе изобразен един епизод от сражението при Орхомен Орхомен — град в Беотия (област в древна Гърция), разположен на север от (Атика.) в Беотия — където той бе сразил Архелай, пълководеца на цар Митридат: виждаше се как Архелай е коленичил и се предава на Сула. На безименния пръст на дясната си ръка Сула носеше пръстен с голям кървавочервен яспис, върху който бе изобразено предаването на цар Югурта от Бокх на Сула. Тоя пръстен той носеше винаги от деня на победата над Гай Марий, за която дигна много шум, тъй като беше невъздържан и самохвалец по характер; и тоя пръстен бе първата искра, която запали големия пожар на смъртоносната война, възникнала между него и Марий.

При ръкопляскането на тълпата устните му се свиха в зла усмивка и той промълви:

— Ръкопляскайте, ръкопляскайте, глупави овце!

През това време консулите бяха дали знак зрелището да почне и гладиаторите, на брой сто души, бяха излезли от карцерите и обикаляха арената.

Най-отпред вървеше рециарият (Гладиатор, въоръжен с мрежа и тризъбец.) и мирмилонът, (Гладиатор, въоръжен с меч, щит и шлем.) които щяха да се бият първи, и макар че само след няколко минути щяха да се хвърлят един срещу друг, разговаряха спокойно помежду си. След тях вървяха девет ликвеатори, въоръжени с тризъбци и ласа, в които трябваше да се мъчат да впримчат деветте секутори, въоръжени с щитове и мечове.

Зад гореописаните девет двойки вървяха тридесет двойки гладиатори, които щяха да се бият на две дружини по тридесет човека и щяха да представят всъщност едно истинско малко сражение. Тридесетте от тях бяха траки, а другите тридесет — самнити. Всички бяха млади, с хубава и войнствена външност и с исполинско телосложение.

Траките бяха въоръжени с къс, закривен на върха меч и с малък четвъртит, изпъкнал щит. На главите си носеха шлемове без забрало, напълно според обичая на народа, чието име носеха. Освен това гордите траки носеха къси пурпурни туники и бяха заболи на шлемовете по две черни пера. Самнитите пък бяха въоръжени с къс и прав меч, носеха шлем със спуснато забрало, малък четвъртит щит и железен наръкавник на дясната ръка и наколенник на левия крак. Самнитите бяха облечени със синя туника и върху шлемовете си бяха заболи по две бели пера.

Шествието завършваше с десет двойки андабати, (Гладиатори, които често се сражавали на кон и с превързани очи.) облечени с къси бели туники и въоръжени само С къс меч, приличащ повече на нож, отколкото на меч. На главите си носеха шлемове със спуснати и затворени забрала, на които имаше съвсем малки дупчици само пред очите, така че тези двадесетина нещастници, хвърлени на арената, трябваше да се бият слепешката, като предизвикваха продължителен смях всред народа. Прислужниците в цирка, наречени лорарии, (Лорариите се грижели за дисциплината между робите-гладиатори. Те ги подканвали да се сражават като ги удряли с железен или въжен стременник.) ги подгонваха с нажежени железа, събираха ги близко едни срещу други и ги принуждаваха да се вчепкват и избиват взаимно.

Стоте гладиатори обикаляха арената всред ръкоплясканията и виковете на зрителите и когато стигнаха под стъпалото, на което седеше Сула, повдигнаха глави и съгласно поръките, които им бе дал ланистът Ациан, възкликнаха в хор:

— Здравей, о диктаторе! (Ave, dictator!)

— Добре, добре! — каза Сула на окръжаващите го, като оглеждаше минаващите гладиатори с набитото си око на победител в толкова много сражения. — Всички са млади, пъргави и смели и обещават хубаво зрелище. Горко на Ациан, ако не бъде тъй! За тези петдесет двойки гладиатори този мошеник ми взе двеста и двадесет хиляди сестерции.

Шествието на гладиаторите бе обиколило цирка и след като поздрави консулите, влезе отново в карцерите. На блестящата като сребро арена стояха вече един срещу друг само мирмилонът и рециарият.

Настъпи дълбоко мълчание и всички погледи се отправиха към двамата гладиатори, които се готвеха да се хвърлят един върху друг.

Мирмилонът, по произход гал, беше хубав, рус, висок и снажен младеж, който носеше на главата си шлем със сребърна риба отгоре. Държеше малък щит и къс, широк меч. Рециарият, въоръжен само с тризъбец и мрежа, носеше обикновена синя туника. Той стоеше на двадесет крачки от мирмилона и сякаш съобразяваше по какъв начин да го нападне и да го увие в мрежата си.

Мирмилонът стоеше разкрачен, с леко присвити колене, с почти отпуснат върху дясното си бедро меч, и очакваше нападението на рециария.

Изведнъж рециарият скочи, спусна се бегом към мирмилона и като го приближи, хвърли върху му с мълниеносна бързина мрежата си. В същото време мирмилонът бързо отскочи надясно и превивайки почти доземи тялото си, избягна мрежата и се хвърли върху рециария, който, като видя, че опитът му излезе несполучлив, хукна да бяга.

Мирмилонът се впусна подир него, но рециарият, който бе по-бърз и по-ловък, сполучи да се отдалечи на достатъчно разстояние, за да може да стигне на време на мястото, дето бе останала мрежата му и да я дигне отново. Но той едва успя да я вземе, когато мирмилонът почти го настигна. Рециарият се извърна изведнъж, тъкмо когато неговият противник щеше да го връхлети, и хвърли върху му мрежата си, която другият можа и тоя път да избегне, като се хвърли по корем наляво.

Мирмилонът подскочи и се изправи на крака в момент, когато рециарият се опита да го промуши с тризъбеца си, чиито острия попаднаха върху щита на гала.

Тогава рециарият отново хукна да бяга и из цирка се понесоха роптанията на тълпата. Тя се чувствуваше обидена от неопитността на гладиатора, който се осмеляваше да се яви в цирка, без да умее да си служи ловко с мрежата.

Тоя път мирмилонът, вместо да бяга подир рециария, се отправи на противната страна и застана на няколко крачки пред мрежата. Рециарият разбра играта на противника си, спря се и започна да се връща обратно, като се движеше съвсем близко край спината. Когато стигна Тържествената врата, той, използувайки за прикритие спината, скочи-в другата част на цирка и се озова веднага близко до мрежата си. Тогава мирмилонът, който го очакваше, започна да го удря здравата. И хиляди гласове завикаха свирепо:

— Удряй!… Удряй! Убий рециария! Убий този некадърник! Убий този страхливец! Заколи го! Заколи го! Прати го да лови жаби на брега на Ахерон!

Насърчен от виковете на тълпата, мирмилонът преследваше неотстъпно рециария, който беше съвсем побледнял и се мъчеше да отблъсне с тризъбеца противника си, като правеше последно усилие да сграбчи мрежата.

Изведнъж мирмилонът, отклонил тризъбеца на неприятеля, се впусна върху му, повдигна лявата си ръка с щита, по който се плъзна тризъбецът на рециария.

Върхът на меча му тъкмо щеше да се забие в гърдите на рециария, когато този остави тризъбеца върху щита на мирмилона и с мълниеносна бързина се хвърли върху мрежата си; но не можа да избегне меча на мирмилона, който се заби в лявото му рамо, откъдето бликна изобилна кръв. Въпреки това рециарият побягна бърже с мрежата си и като измина тридесет крачки, обърна се и се отправи към неприятеля си, като извика високо:

— Лека рана, няма значение! А след миг започна да пее:

— Ела, ела, мой красавецо гале, не търся тебе, търся твоята риба, търся твоята риба! Ела, ела, мой красавецо гале!

Тази строфа предизвика весел смях: хитростта, към която прибягна рециарият, за да спечели отново симпатиите на народа, успя великолепно, та избухнаха не малко ръкопляскания за човека, който, обезоръжен, ранен, облян в кръв, можа да намери у себе си смелост да се шегува и надсмива.

Раздразнен от подигравките на рециария и от това, че тълпата го лишава от симпатиите си, за да ги прехвърли върху неговия противник, мирмилонът се хвърли побеснял върху му.

Но рециарият отскочи назад и като избягна предпазливо удара, извика:

— Ела, гале, тая вечер ще пратя пържена риба на добрия Харон.

Тая нова закачка раздразни още повече мирмилона и той се впусна върху рециария, който обаче тоя път хвърли тъй добре мрежата, че неприятелят му попадна цял в нея всред шумния смях на зрителите. Публиката лудо заръкопляска.

Мирмилонът полагаше нечовешки усилия, за да се освободи от мрежата, но все повече се заплиташе в нея. В същото време рециарият се затече към мястото, дето лежеше тризъбецът. Той стигна там, взе го и забърза към мирмилона, като викаше:

— Харон ще има риба! Харон ще има риба!

Но тъкмо в момента, когато се приближи до неприятеля си, последният с херкулесовско, отчаяно, върховно усилие на атлетическите си мишци разкъса мрежата, която се свлече към нозете му, и освободи ръцете си, за да посрещне нападението на рециария; нозете му обаче останаха в мрежата и той не можеше да се движи.

Нови ръкопляскания избухнаха всред тълпата, която следеше със затаен дъх и най-малкото движение на гладиаторите.

Рециарият, стигнал до мирмилона в момента, когато последният разкъсваше мрежата, насочи с все сила тризъбеца върху му. Мирмилонът посрещна удара с щита, който се разби на дребни парченца. Тризъбецът се заби в мишцата на гладиатора и от три места рукна кръв. Но почти в същия миг, с бързо движение, мирмилонът сграбчи с лявата си ръка тризъбеца и се хвърли върху противника си, като успя да забие половината от меча си в дясното му бедро. Раненият рециарий остави тризъбеца в ръцете на неприятеля си и побягна, като опръска арената с кръв; но едва направил около четиридесет крачки, той падна на колене, а след това на гръб. През това време мирмилонът, който, повлечен от тежестта на тялото си, бе паднал, стана, освободи нозете си от мрежата и връхлетя върху лежащия противник.

Бурни ръкопляскания съпроводиха последните минути от борбата и все още продължаваха, когато рециарият, извърнал се към зрителите и опрян на левия си лакът, повдигна мъртвешки бледото си лице и мъчейки се да посрещне смъртта по най-храбър и достоен начин, поиска — защото такова беше правилото, а не защото хранеше някаква надежда — от зрителите да му подарят живота.

Мирмилонът, който бе стъпил с единия си крак върху тялото на противника и бе насочил меча си в гърдите му, повдигна чело и обходи с поглед зрителите, за да узнае решението им.

Повече от 90000 палци на десните ръце на мъже, жени и момчета бяха насочени надолу, знак за смърт, а едва 15000 милостиви палеца бяха насочени нагоре — знак, с който се подаряваше животът на победения гладиатор.

Между тези, които бяха насочили палците си надолу, личаха и девствените милостиви весталки, които искаха да си доставят невинното развлечение със смъртта на падналия нещастник.

Мирмилонът се тъкмеше да промуши рециария, когато последният сграбчи в миг меча на неприятеля си и с все сила го забоде в сърцето си. Мирмилонът го изтегли, облян в кръв. Рециарият подскочи треперещ и извика с глас, в който нямаше вече нищо човешко:

— Проклети!…

Той падна възнак и остана неподвижен.

II
Спартак на арената

Тълпата заръкопляска с бурен възторг и се впусна в хиляди преценки, като изпълни цирка с бурния рев на стохилядните си крясъци.

Мирмилонът влезе в карцерите, от където излязоха плутонът, меркурият и лорариите на цирка, за да извлекат с куките си през Вратата на смъртта трупа на рециария. Преди да повлекат трупа, те трябваше първом чрез докосване на тялото с нагорещена пръчка да се уверят, че действително рециарият е умрял. Върху мястото, дето бе мъртвецът и се бе образувала голяма локва кръв, изсипаха няколко мънички торби лъскав фин мраморен прах от близките тибурски каменоломни и арената отново заблестя от отражението на слънчевите лъчи.

Ръкопляскащата тълпа изпълваше цирка с чести викове: „Да живее Сула!“

Сула се извърна към Гней Корнелий Долабела, който седеше до него и който само преди две години бе консул, и му каза:

— Кълна се в Аполон Делфийски, моя покровител, че тая плебейска сган е наистина подла. Вярваш ли, че тя ръкопляска на мен? Тя ръкопляска на готвачите ми, които вчера й сложиха на трапезата вкусни и изобилни яденета.

— Защо не идеш да седнеш на опидума? — запита Гней Долабела.

— Вярваш ли, че ако ида там, славата ми ще порасне? — отвърна Сула и след миг добави: — Не изглежда лоша стоката, която ми е продал ланистът Ациан.

— О, ти си щедър, ти си велик! — каза Тит Аквиций, сенатор, който бе седнал близо до Сула.

— Нека Юпитер порази всички подли ласкатели! — възкликна бившият диктатор, като рязко отправи дясната си ръка върху лявото рамо и силно го почеса, за да премахне сърбежа, който му причиняваха противните гадинки с хапането си.

И след миг добави:

— Аз се отказах от диктатурата, оттеглих се от обществения живот и при все това вие все още искате да ме смятате за господар… О, мерзки хора, които можете да живеете само като служите някому.

— Не всички, Сула, са родени да служат — каза смело един патриций, който седеше недалеч от него.

Тоя толкова смел мъж беше Луций Сергии Катилина.

По онова време той беше около двадесет и седем годишен. Беше снажен, с широки и силни гърди, с мускулести ръце, с мощни, херкулесовски нозе. Имаше гъсти, черни, къдрави коси, голяма глава, мургаво, мъжествено лице със строги черти. Върху широкото му чело от косата до носа се спускаше голяма и подута от кръв вена. Очите му бяха тъмносиви и винаги имаха свирепо и страшно изражение. Всички мускули на внушителното му и изваяно лице постоянно потрепваха нервно и откриваха за оня, който умееше добре да наблюдава, най-слабите промени на душевното му състояние.

По времето, когато започва нашият разказ, Луций Сергии Катилина, поради буйния си, жесток нрав, се ползуваше със славата на страшен човек, от когото се бояха извънредно много. Катилина бе вече убил патриция Гратидиан, когато той се разхождаше спокойно покрай Тибър, понеже патрицият бе отказал да му заеме срещу ипотека на всичките му имоти една грамадна сума, която му трябвала, за да изплати големите си задължения. Иначе не би могъл да заеме нито една от обществените служби, към които се стремеше. Тогава бе времето на прочутите суловски присъди на смърт и заточение, времето, през което ненаситната жестокост на Сула заливаше Рим с кръв. Гратидиан не бе осъден; той дори се числеше към поддръжниците на Сула; но той беше много богат, а богатствата на осъдените биваха конфискувани, така че, когато Катилина завлече трупа на Гратидиан пред Сула, който седеше в курията, и го хвърли в нозете му, като каза, че го убил, понеже бил негов неприятел и враг на отечеството, диктаторът погледна през пръсти на цялата работа и затвори едното си око над трупа на Гратидиан, за да обърне широко разтворени и двете към грамадните му богатства.

Малко по-късно Катилина се бе скарал с брат си: и двамата бяха извадили мечове, но Сергии не бе само с извънредно силни мишци, а бе и най-ловкият фехтовач в Рим. Той уби брат си и наследи богатствата му, с които уреди дълговете си, направени поради прахосничество и безпътство. Сула и този път затвори окото си, а квесторите затвориха и двете.

При смелите думи на Катилина Луций Корнелий Сула обърна мрачно лице към него и го запита:

— И колко са според тебе, о Катилина, ония граждани на Рим, които са смели и велики като тебе било в добродетелите, било в престъпленията?

— Аз не мога, о славни Сула — отвърна Катилина, — да разглеждам като тебе хората и да преценявам нещата от пиедестала на твоето величие; но аз знам, че се чувствувам роден да обичам свободата до разюзданост, ако щеш, и да презирам тиранията дори и когато е маскирана с великодушие или с лицемерното твърдение, че всичко това е за благото на отечеството, което дори и при вътрешни смутове и граждански раздори би се чувствувало по-добре под господството на всички, отколкото под деспотизма само на един. И аз ти заявявам, че без да разглеждам подробно делата ти, открито осъждам, както вече съм я осъждал, твоята диктатура. Вярвам също, че мнозина от тези, които живеят в Рим, са готови на всичко друго, но не и да понесат пак тиранията на един човек, особено ако той не се нарича Луций Корнелий Сула и като него не носи на челото си лаврите от стотици сражения, и ако неговата диктатура не би могла да бъде оправдана, както донякъде бе оправдана твоята, с изстъпленията, извършени от Марий, Карбон и Цина.

— А защо — попита спокойно Сула, като се усмихваше подигравателно, — защо не ме призовете на съд пред свободния народ? Аз се отказах от диктатурата; защо не ми се отправят обвинения, защо не ми се иска сметка за делата ми?

— Защото народът не иска да види отново кланетата, които от десет години изпълват със скръб Рим… Но да не говорим за това, понеже аз нямам намерение да те обвинявам; ти може да си грешил, но ти извърши много благородни подвизи, споменът за които ден и нощ смущава душата ми, жадна като твоята, о Сула, за слава и мощ. Но кажи, не ти ли се струва, че в жилите на този наш народ още тече кръвта на великите и свободни предци? Помисли си за онзи млад гражданин, който, когато ти преди няколко месеца се отказа доброволно пред сената от диктаторската власт, след като разпусна ликторите и войниците и тръгна да се прибираш с приятелите си, той започна да те хули, задето си отнел свободата на Рим и си го изпълнил с кланета и грабежи. О, Сула, съгласи се, че човек трябва да обладава непоколебима смелост, за да постъпи така, щом като само при най-малкия знак от твоя страна тоя младеж можеше в същия миг да загуби живота си. Ти бе великодушен — и знай, че това ти казвам не за да те лаская, защото Катилина не може, нито пък желае да ласкае някого, нито дори Юпитер — най-великия между великите, — ти бе великодушен и го остави да си живее; но трябваше да се съгласиш с мене, че щом един непознат и беден младеж — чието име за съжаление не знам, е способен на такава смелост, може още да се вярва в спасението на отечеството и републиката.

— Да, постъпката, за която говориш ти, бе смела и само поради смелостта на този младеж аз, който винаги съм се прекланял пред смелостта и съм обичал смелите, не поисках да си отмъстя заради нанесените ми обиди и понесох неговите хули и злословия. Но постъпката, думите на този младеж знаеш ли, о Катилина, каква последица ще имат?

— Каква? — запита Катилина, като впи любопитния си и изпитателен поглед в премрежените очи на Сула.

— Отсега нататък — отговори бившият диктатор — оня, който завземе властта на републиката, няма да поиска да я остави.

Катилина наведе глава и след като помисли малко, отново я повдигна и каза:

— Надали вече някой ще може и ще знае как да завладее върховната власт.

— Хайде де! — рече Сула, като се усмихваше подигравателно. — Хайде де! Робски душици — и той посочи стъпалата на цирка, изпълнени с народ — не липсват; ще се намерят и господари!

Тоя разговор бе воден всред шумните ръкопляскания на тълпата, чието внимание бе погълнато от кървавата борба на арената между лаквеаторите (Гладиатори, въоръжени с ласо.) и секуторите. (Гладиатори, въоръжени с щит и меч.) Борбата бе свършила бързо със смъртта на седмина от първите и на петима от вторите. Шестимата оцелели гладиатори, до един — ранени и раздърпани, се прибираха в карцерите и народът бурно ръкопляскаше, като викаше и се смееше високо.

Докато лорариите извличаха извън цирка дванадесетте трупа и почистваха кървавите следи по арената, Валерия, която от доста време гледаше Сула, седнал недалеч от нея, слезе от стъпалото, приближи се до диктатора и отскубна една вълнена нишка от хламидата му. Той се обърна учуден и изгледа проницателно, със страшен блясък в свирепите си очи тая, която го бе докоснала и която промълви веднага, усмихвайки се нежно:

— Не се сърди, о диктаторе, взех тая нишка, за да мога и аз да участвувам в радостта ти.

И като го поздрави вежливо, докосвайки устата си с ръка, както повеляваше обичаят, тя се върна на мястото си. Приятно поласкан от нежните й думи, Сула хвърли върху нея продължителен поглед, който той се помъчи да направи добродушен, поздрави я любезно и извърна глава от нея едва когато тя седна.

— Коя е тая? — запита Сула веднага щом погледна отново към арената.

— Валерия — отвърна Гней Корнелий Долабела, — дъщеря на Месала.

— Ах! — възкликна Сула. — Сестрата на Квинт Хортензий ли?

— Да.

И Сула се извърна отново към Валерия, която бе спряла влюбения си поглед върху него.

Хортензий бе станал и бе отишъл да седне при Марк Крас, много богат патриций, прочут със скъперничеството си и голямата си амбициозност, две така противоположни страсти, които при все това у тоя човек се сливаха в изключителна хармония.

Марк Крас бе седнал до една извънредно красива гъркиня, върху която за миг ще спрем погледа си, тъй като тя ще заеме много важно място в разказа ни.

Евтибида, така се наричаше тая млада гъркиня, имаше висока, гъвкава и подвижна снага. Нейният кръст беше толкова тънък, че когато човек го погледнеше, струваше му се, че би могъл лесно да го обхване с пръстите на ръцете си. Прелестното й лице имаше бяла като алабастър кожа, леко поруменяла на бузите. Правилното й чело беше обкръжено с много меки и къдрави червени коси, а зелените й бадемови очи имаха такива блестящи, фосфоресциращи зеници, че привличаха неотразимо и пробуждаха сладостни желания. Малкият й и хубаво очертан нос беше с леко извърнат нагоре връх и сякаш искаше да засили изражението на буйната смелост, която излъчваше цялото й лице. Хубостта на това лице се допълваше от две коралови, сочни, чувствени устни, откриващи две редици истински бисери, които сякаш осветяваха с блясъка на белотата си една прелестна трапчинка, която се разтваряше всред малка, кръгличка брадичка. Бялата й шия беше сякаш изваяна от мрамор и стоеше върху две рамена, достойни за Юнона, и върху гърди, които будеха страст. Гърдите и рамената на тази жена образуваха с извънредно тънкия й кръст странен контраст, който още повече засилваше привлекателността й. Голите й ръце и крака бяха меки и закръглени и завършваха с изящни тънки китки и глезени.

Върху късата си, много фина, бяла и прозрачна туника, цялата украсена със сребърни звездички, през чиито изящни гънки прозираха изваяните форми на тялото й, тя носеше пала (Дълга и широка горна дреха, много на мода всред гъркините от онова време.) от небесносин плат, цялата също тъй обсипана със звездички. Косите й бяха събрани на челото от малка диадема. От малките й уши висяха два големи бисера, окачени на две блестящи сапфирени звездички, а на шията си носеше огърлица от бисери, която се спускаше върху широко разголените й гърди и завършваше с голяма звезда от сапфири. На ръцете пък носеше сребърни гривни, гравирани с листа и цветя. Кръстът й бе пристегнат с колан от скъпоценен метал, малките й розови крачета бяха обути в сандали, съставени от подметка, около която се увиваха и прекръстосваха под глезените две сини кожени ивици. Накрая, над глезените, краката бяха украсени с две изящно изработени сребърни халки. Тая жена, навършила едва двадесет и четири години, беше чудо на красотата и елегантността, завършено цяло от омайни прелести и чувствени чарове; тя приличаше на Венера, слязла от Олимп, за да опияни смъртните с чара на небесната си хубост.

Такава беше младата Евтибида, недалеч от която бе отишъл да седне Марк Крас, изпълнен с възторг от нея.

Когато Хортензий се приближи до него, той беше потънал в съзерцание на това очарователно създание, което в тоя момент, обхванато от видима досада, разтваряше малката си уста в продължителна прозявка, като същевременно играеше с дясната си ръка със звездата от сапфир, която висеше върху гърдите му.

Крас беше тогава тридесет и две годишен. Той имаше по-скоро среден ръст — силно развито тяло, предразположено към затлъстяване. Имаше шия на бик и голяма глава, която отговаряше на тялото му. Лицето му беше слабо, с бронзово-златист цвят. Чертите на лицето му бяха резки и строги, като на римляните: носът орлов, брадата изпъкнала. Очите му бяха сивожълти, от време на време святкащи с необикновени блясъци, или пък неподвижни, безцветни, полуизгаснали.

Благородният му произход и изящното му красноречие, неговите безбройни богатства, неговата приветливост и любезност му бяха спечелили не толкова известност, колкото влияние. По времето на нашия разказ той вече се бе сражавал смело много пъти в гражданските размирици в полза на Сула и бе заемал също тъй разни висши държавни служби.

— Здравей, Марк Крас — каза Хортензий, като го сепна. — значи, ти си се унесъл в съзерцание на звездите, а?

— Кълна се в Херкулес, ти позна — отвърна Крас. — Оная…

— Коя оная?

— Оная хубава гъркиня… седнала ей там… две стъпала над нас.

— А! Видях я… Евтибида…

— Евтибида ли? Какво искаш да кажеш?

— Казвам ти името й… гъркиня… куртизанка — каза Хортензий, като сядаше до Крас.

— Куртизанка! И все пак човек би казал, че е богиня. Същинска Венера! Защото аз не бих могъл, кълна се в Херкулес, да си създам по-точна представа за небесната хубост на дъщерята на Юпитер!

— Хубаво го рече — каза, усмихвайки се, Хортензий. — Та строга ли е съпругата на Вулкан? Не е ли и тя щедра в благоволенията и съкровищата на хубостта си към боговете и полубоговете, които имат щастието да й харесват?

— А де живее?

— На Свещената улица… близо до храма на Янус…

И като видя, че Крас не му обръща внимание и продължава да наблюдава захласнато хубавата Евтибида, добави:

— Ти пък да не загубиш ума си по тази жена, когато с една хилядна част от богатството си можеш да й купиш къщата, която тя държи под наем!

Очите на Крас проблеснаха с оная светлина, с която бяха богати зениците му, после отново потъмняха; той се обърна към Хортензий и го запита:

— Искаш ли да ми говориш за нещо?

— Да, за спора със златаря Трабулон…

— Слушам те.

Докато те разговаряха за поменатия от Хортензий спор, а в същото време Сула, вече петдесет и девет годишен и от няколко месеца вдовец за четвърти път, заплиташе закъсняла любовна интрига с хубавата Валерия, тръбен звук даде знак за борбата, която започваше на арената между траките и самнитите, наредени вече едни срещу други.

Разговорите, смеховете и шумът заглъхнаха и всички отправиха погледи към борците. Първото сблъскване бе страшно: всред дълбоката тишина, която царуваше над арената, отекна дрезгав металически звън от щитове и мечове веднага наоколо полетяха пера и парчета от шлемове и разбити щитове, докато в същото време гладиаторите, смели и запъхтени, нанасяха бясно удар след удар.

Едва бяха изминали пет минути, откак бе почнало сражението, а кръвта вече течеше по арената, дето лежаха трима умиращи гладиатори, които щяха да издъхнат в големи мъки, стъпкани от сражаващите се.

Напрежението, с което зрителите следяха развитието на кървавата борба, не само че е мъчно да се изрази, но и да се представи. Човек може да си създаде само бледа представа, като знае, че поне осемдесет хиляди от зрителите се бяха обзаложили на по десет и петдесет сестерции до сто таланта, според възможностите си, кой в полза на яркочервените траки, кой в полза на сините самнити.

Колкото повече оредяваха редиците на гладиаторите, толкова по-чести ставаха ръкоплясканията, крясъците, насърченията на зрителите.

След час сражението приближаваше към своя край: петдесет гладиатори, мъртви или умиращи, бяха залели с кръвта си арената, върху която лежаха проснати, гърчеха се в предсмъртни мъки и надаваха страшни викове.

Ония от зрителите, които се бяха обзаложили за самнитите, изглеждаха вече уверени в победата. Седмината самнити бяха заобиколили в кръг и притискаха тримата оцелели траки, които, образували малък триъгълник и опирайки се рамо до рамо, оказваха отчаяна, смела съпротива на преобладаващите по брой победители.

Между тези трима оцелели траки беше и Спартак.

Атлетическата му снага, чудната сила на мускулите му, съвършено хармонично развитото му тяло, неговата неукротена и неукротима смелост бяха такива преимущества, които създадоха от него изключителен мъж в една епоха, в която първото условие за издигане на личността беше силата на мишците и смелостта на духа.

Спартак тогава беше едва тридесетгодишен и извън поменатите изключителни преимущества той притежаваше широка и далеко неотговаряща на положението му култура, необикновена възвишеност на мислите, душевно благородство и величие, за които даде най-блестящи доказателства. (За силата и смелостта на Спартак — говорят единодушно Тит Ливий, Велий Патерул, Валерий Максим, Апиан Александрийски, Касий Луций Флор, Плутарх и Фронтин.)

Спартак беше рус. Дългите му коси и гъстата му брада обкръжаваха като рамка хубавото му мъжествено и правилно лице. Две големи сини очи, пълни с живот, с чувство, с пламък, разливаха по лицето му — когато той биваше спокоен — израза на печална доброта. Тоя израз го правеше чувствително различен от това, което изглеждаше, когато, изпълнен с гняв, с пламтящи очи и със страшен вид, се биеше в цирка.

Спартак бе роден всред Родопите в Тракия. Той се бил срещу римляните, когато нахълтали в страната му. Хванат в плен, бил зачислен благодарение на силата и смелостта му в един легион, в който дал такива изключителни доказателства за храбростта си в борбата против Митридат и съюзниците му, че бил назначен декан, тоест началник на ядро от десет души, и бил награден с граждански венец. (Венец от дъбови листа с жълъди, даван на оня римски воин, който спасявал живота на някой свой другар, като убивал неговия враг.) Но когато римляните се върнали отново да се бият против траките, Спартак избягал при своите сънародници и излязъл да се бие срещу вчерашните си другари по оръжие. Бил ранен и попаднал отново в плен. Вместо да бъде осъден на смърт, както заслужавал, Спартак бил осъден да стане гладиатор и за тая цел бил продаден на един ланист, от когото впоследствие го купил ланистът Ациан.

Бяха се изминали едва две години, откак Спартак бе записан между гладиаторите. С първия ланист той бе обиколил почти всички италийски градове и бе взел участие в повече от сто схватки, без да бъде нито веднъж тежко ранен. Колкото и силни и смели да бяха другите гладиатори, той се оказваше най-силен от всички и излизаше победител във всяка схватка. Така той се прочу с подвизите си по арените и цирковете на Италия.

Ациан бе заплатил за него високата сума от дванадесет хиляди сестерции и макар че го притежаваше от шест месеца, все още не бе го изкарвал в римските амфитеатри, било защото го ценеше много като учител по фехтовка, борба и гимнастика в школата си, било защото му се струваше, че излагайки живота му на опасност в схватки на арената, сумата, която щеше да получи, нямаше да може да го обезщети за загубата, която би понесъл, в случай че Спартак бъде убит.

Й тъй, Ациан за първи път сега излагаше Спартак на кървавите борби в цирка, понеже двеста хилядите сестерции, които бе получил от Сула, за да изкара да се бият тоя ден сто гладиатори, покриваха и загубата, която можеше да претърпи със смъртта на Спартак.

При все това, тъй като оцелелите гладиатори, като се изключат онези, на които народът подаряваше живота, оставаха собственост на ланиста, Ациан, побледнял, облегнат на една от вратите на карцерите, чакаше с напрегнато внимание края на борбата; и ако някой се вгледаше внимателно в него, щеше да забележи с какво неспокойствие следеше той всеки удар, всяко движение на Спартак.

— Дръжте се, дръжте се, самнити! — крещяха хилядите гласове на тези, които се бяха обзаложили за тях.

— Убийте ги, заколете и тези трима варвари! — насърчаваха други.

— Бий, Небулиан, удряй, Крис, давай, давай, Порфирий! — викаха други, които държаха в ръцете си табличките с имената на гладиаторите.

Срещу тези гласове се издигаха не по-малко мощните гласове на привържениците на траките, които имаха малка надежда, но все пак се държаха здраво о нея. Точно в тоя момент Спартак, който не бе засегнат и чийто шлем и щит бяха непокътнати, промуши един от седемте самнити, които го обкръжаваха.

Бурно ръкопляскане проехтя из цирка след този удар и се понесоха хиляди гласове, които викаха:

— Дръж се, Спартак, браво, Спартак, да живее Спартак!

Двамата траки, застанали до бившия римски воин, бяха тежко ранени и се биеха твърде мудно, с последни сили.

— Пазете гърба ми! — извика с гръмлив глас Спартак, като в същото време развъртя със светкавична бързина късия си меч. С него той трябваше да отбива едновременно всички удари на самнитите, които действуваха единодушно срещу него. — Пазете гърба ми… още един миг и ще победим!

Той беше задъхан. По бледото му лице се стичаха големи капки пот, от пламтящите му очи се излъчваха гняв, отчаяние, воля да победи.

Друг самнит, промушен в корема, се завъртя недалеч от Спартак, като заля арената с кръв, нададе див вик, падна и захърка в предсмъртни мъки. Но в същото време един от траките, които бяха до гърба на Спартак, падна с разцепен череп и издъхна.

Ръкопляскания, викове, насърчения — всичко това изпълваше въздуха с невъобразим шум. Зрителите следяха със затаен дъх и най-малкото движение на гладиаторите. Луций Сергии Катилина, застанал прав близо до Сула, не виждаше нищо друго освен кървавата борба и цялото му внимание бе погълнато от меча на Спартак (той се бе обзаложил за траките), като че ли от този меч зависеше съществуването му. Трети самнит, промушен от Спартак в шията, се просна при другарите си върху арената в момента, в който тракът, последната и единствена подкрепа на Спартак, ранен на много места, падна, без да издаде звук.

По арената пробягна ропот, после настъпи такова дълбоко мълчание, че можеше ясно да се чуе задъханото дишане на гладиаторите. Напрежението на зрителите бе достигнало връхната си точка; то не можеше да бъде по-голямо дори и ако от тази борба зависеха съдбините на Рим.

В този бой, който продължаваше повече от час, Спартак, благодарение на ловкостта си и сръчността си във фехтуването, бе получил само три съвсем леки рани — по-скоро драскотини, — но той оставаше вече самичък срещу четирима силни врагове, които, макар по-леко или по-тежко ранени и облени в кръв, не бяха от това по-малко опасни, защото все пак бяха четирима.

Колкото силен и смел да беше Спартак, при падането на последния му другар се почувствува загубен. Но в миг очите му светнаха: една идея бе пронизала ума му — да приложи старата хитрина на Хораций против Куриациите. И хукна да бяга. Подир него се впуснаха самнитите.

Всред тълпата се понесе продължителен и страшен ропот. Спартак не беше изминал още петдесет крачки, когато изведнъж се обърна, спусна се върху самнита, който бе най-близо до него, и заби кривия си меч в гърдите му. Самнитът се люшна, замаха ръце, като че ли търсеше опора, и падна, докато в същото време Спартак се хвърли върху втория неприятел, отблъсна с щита си удара на меча му и го простря на земята всред възторжените викове на зрителите, които вече до един бяха на страната на тракиеца.

Докато падаше другарят му, дотича трети самнит, ранен на много места; Спартак го удари с щита си по главата, като смяташе за недостойно да употреби меча си или, изглежда, не искаше да го убие. Замаян от удара, самнитът се завъртя два пъти около себе си и падна на земята, а в същото време последният от другарите му, останал без сила, се притича на помощ. Спартак се хвърли върху му, но не поиска да го убие, а с няколко удара го обезоръжи. После го сграбчи с мощните си атлетически ръце и го събори на земята, като му прошепна на ухото:

— Не се бой, Крис, вярвам, че съм те спасил.

След тези думи той стъпи с единия си крак върху гърдите на Крис, а с другото си коляно затисна другия самнит, когото бе съборил с удара на щита си, и зачака решението на народа.

В цирка избухна продължително и бясно ръкопляскане, подобно на подземен тътнеж; почти всички зрители издигнаха палците си между показалеца и средния пръст на дясната ръка и животът на двамата самнити бе спасен.

— Ето един извънредно силен мъж — — каза на Сула Катилина, от чието чело се стичаха изобилни капки пот, — ето един извънредно силен мъж, който трябваше да се роди римлянин!

През това време стотина гласове извикаха:

— Свобода за юначния Спартак!

Очите на гладиатора се озариха от необикновена светлина; неговото лице стана още по-бледо и той поднесе ръка към сърцето си, сякаш да усмири бесните туптения, които тая дума, тая надежда бяха предизвикали.

— Свобода, свобода! — повториха хиляди гласове.

— Свобода — промълви с полуизгаснал глас гладиаторът, — свобода! О, богове олимпийски! Дано това не е сън! — И той усети очите си овлажнели от сълзи.

— Той е беглец от легионите ни — извика мощен глас, — да не се дава свобода на беглец!

И тогава много граждани, които поради храбростта на Спартак бяха загубили обзаложените суми, извикаха с гняв:

— Не, не, беглец е!

Лицето на трака страшно се сгърчи и като че ли тласнат от пружина, той извърна глава към оная страна отдето се бе разнесъл първият вик на обвинение против него, и потърси със святкащи от омраза очи оня, който го бе издал.

Но в това време хиляди и хиляди гласове викаха:

— Свобода, свобода, свобода за Спартак! Невъзможно е да се опишат чувствата, които изпитваше нещастният гладиатор: ужасните вълнения на тези моменти, в които се решаваше за него нещо повече от живота, се отразяваха върху бледото му лице, на което свиванията на мускулите и блясъкът на зениците му издаваха стълкновението между съмнението и надеждата. И тоя човек, който се бе борил в продължение на час и половина със смъртта, без да изпита слабост, тоя човек, който бе останал сам срещу четирима неприятели, без да загуби надежда за спасение, тоя човек, който бе сразил дванадесет или петнадесет свои другари по участ, без да изпита и най-малкия смут, тоя човек почувствува да се огъват коленете му и за да не падне в безсъзнание всред цирка, опря се на рамената на един от лорариите, които бяха дошли в арената да прибират труповете.

— Свобода! Свобода! — продължаваше да крещи тълпата.

— И е напълно достоен за нея — каза Катилина на ухото на Луций Сула.

— И ще бъде достоен за нея! — възкликна Валерия, на която в тоя миг Сула се любуваше.

— Е добре — каза Сула, като запитваше очите на Валерия, които гледаха с израз на нежност, любов и съчувствие, като че ли молеха милост за гладиатора, — е добре… да бъде.

Той даде знак за съгласие с глава и Спартак бе освободен всред бурните ръкопляскания на зрителите.

— Свободен си — каза лорарият на Спартак, — Сула ти подари свободата.

Спартак не отвърна и не се помръдна. Той бе затворил очи и не искаше да ги отвори отново от страх, че ще изчезне действителността, която той смяташе за сладък блян и в която още не можеше да повярва.

— С твоята храброст ти ме съсипваш, нехранимайко — промълви един глас на ухото на гладиатора. При тези думи Спартак трепна, отвори очи и съгледа ланиста Ациан. Той бе дошъл заедно с лорариите на арената, за да поздрави Спартак, понеже вярваше, че ще остане негова собственост, но сега проклинаше храбростта му. Глупавото милосърдие на народа и крадливата щедрост на Сула му ограбваха — според него — дванадесет хиляди сестерции.

Думите на ланиста убедиха Спартак, че не сънува: той се изправи с всичката величественост на своята гигантска фигура, поздрави Сула, поздрави народа и през вратата на карцерите излезе от арената, сподирен от нови ръкопляскания на тълпата.

— Не, не, боговете не са създали всичко — казваше в тоя миг Тит Лукреций Кар, подземайки отново един дълъг разговор, започнат с младия Касий и с младия Гай Мемий Гемела, негов близък приятел, който се занимаваше с литература, изящни изкуства и философия и бе дошъл през време на борбите да седне при него. На същия по-късно! Лукреций посвети поемата си „De rerum nalura“, която по онова време обмисляше.

— А кой тогава е създал света? — запита Касий.

— Вечното движение на материята и съчетаването на невидимите молекулярни тела. А само поради това, че виждаш по земята и небето да се създават много неща, без да проумяваш скритите творчески причини, само поради това ти вярваш, че ги създават боговете. Нищо не е могло, нито някога ще може да се създаде от нищото.

— Ами Юпитер, Юнона, Сатурн? — запита смаян Касий, който слушаше с наслада разсъжденията на Лукреций.

— Те са рожба на човешкото невежество и на човешкия страх. Аз ще те посветя, о мили момко, в единствено правдивото учение на Епикур, който, без да се бои нито от гърмящото небе, нито от земетресенията, които изпълват с ужас земята, нито от силата на боговете и техните предполагаеми мълнии, преодолявайки със свръхчовешка смелост мъчнотиите, които са изпречвали пред него старите човешки предразсъдъци, е дръзнал да проникне в най-съкровените тайни на природата и ни е открил произхода и смисъла на нещата.

В този миг възпитателят на Касий му напомни, че трябва да се върнат навреме в къщи, и го подкани да напуснат арената. Младежът го послуша и стана, с него станаха Лукреций и Мемий и се отправиха по стъпалата към един близък вомиторий. За да стигнат обаче до изхода, Касий и приятелите му трябваше да минат през мястото, дето бе седнал Фауст, синът на Сула, пред когото стоеше прав, милвайки го и разговаряйки с него, Помпей, който, напуснал опидума, бе отишъл при матроните и приятелите си.

Касий забеляза Фауст, спря се и му отправи следните думи:

— Сега бих желал, о Фауст, да повториш пред един такъв славен гражданин, какъвто е Помпей, неразумните думи, които произнесе завчера в школата, като каза, че баща ти сторил добре, като отнел свободата на римляните и се провъзгласил тиранин на отечеството ни, за да те напердаша сега пред него, както те напердаших завчера.

Какви думи, произнесени от едно дванадесетгодишно момче, на чиято желязна воля напразно бихме търсили равна всред хилавите и болнави „велики хора“ на нашата епоха!

Фауст не отвърна нищо; той само наведе глава пред чудното дръзновение на юношата, който не се боеше да бие и хули сина на арбитъра на Рим, изпълнен с оная пламенна любов към свободата, която изгаряше силните му гърди.

И Касий, като поздрави учтиво Помпей? напусна арената заедно с Мемий, Лукреций и възпитателя.

През това време на едно от стъпалата, които се намираха над Вратата на смъртта, един младеж на около двадесет и шест години, с дълга тога, покриваща слабите му и тънки нозе, и с внушителна външност, стана от мястото си, на което седеше до тоя момент близо до една матрона, заобиколена от млади патриции и контета.

— Сбогом, Галерия — каза младежът, като целуна ръката на красивата млада жена, при която бе седял досега.

— Сбогом, Марк Тулий — отвърна младата матрона, — и не забравяй, че в други ден ще те чакам в театъра на Аполон, на представлението на „Електра“ От Софокъл, в която участвувам.

— Ще дойда, уверявам те.

— Със здраве, със здраве, Тулий — възкликнаха едновременно много гласове.

— Сбогом, Цицерон — каза важно един хубав мъж, на повече от петдесет и пет години, белосан и напарфюмиран, като стискаше ръката на младежа.

— Да те закриля Талия, лъчезарни Езоп — отвърна младият, като стисна ръката на големия актьор.

И като се приближи до един много красив четиридесетгодишен мъж, седнал до Галерия, стисна му ръката и каза:

— Нека и над тебе бдят деветте музи, о ненадминати Квинт Росций, обични мой приятелю.

И младежът се отправи бавно, пробивайки си деликатно път всред тълпата към мястото, дето близо до Триумфалната врата бе съгледал двамата внуци на Марк Порции Катон Цензора.

Групата зрители, от която се отдалечаваше в тоя миг Марк Тулий Цицерон, се състоеше от Галерия Емболария, най-хубавата и най-даровита актриса от онова време, която бе превъзходна трагичка и бе едва на двадесет и три годишна възраст; от Езоп, големия трагичен актьор, белосан и нагизден, съперник на Квинт Росций — безсмъртен актьор, който на свой ред караше целия Рим да плаче, да се смее и да тръпне. Той също бе седнал близо до Емболария — на него Цицерон, отдалечавайки се, отправи този сърдечен привет.

Росций наскоро бе прехвърлил четиридесетте години и беше в пълния разцвет на силите и гения си; бе много богат и толкова почитан в Рим, че всички най-видни граждани се гордееха с приятелството му. Сула, Хортензий, Цицерон, Помпей, Лукул, Квинт Цецилий, Пий, Сервилий Вазия Изаврик, Марк Крас, Г. Скрибуниан Курион, П. Корнелий Сципион Азиатски се надпреварваха да го канят и го ценяха не само като много даровит актьор, но също тъй и като много смел и умен мъж. Възторгът, с който се отнасяха към Росций, бе още по-ценен и затова, че бе засвидетелствуван от хора велики и стоящи, по дух и ум, над простолюдието.

Около тези трима прочути актьори се бяха събрали всички по-млади звезди от актьорската плеяда, която тези дни привличаше римския народ в театъра, за да се възхищава от трагедиите на Есхил, Софокъл, Еврипид и Пакувий и от комедиите на Аристофан, Менандър, Филемон и Плавт.

И около Емболария, Езоп, Росций и колегите им се бяха насъбрали маса досадни контета и празноглави безделници, изгарящи от манията да бъдат сочени с пръст, от глупавата си суетност, от модата, желанието и надеждата едновременно за някое ново и силно душевно вълнение.

Впрочем докъде бе стигнало през ония дни в Рим преклонението пред драматичните артисти, може лесно да се заключи от баснословните им възнаграждения и от богатствата, които бяха натрупали. Например Росций получаваше по 1000 денари на вечер, а за годината — 146000 денари. (Равни на 125000 зл. лева. — Б. пр.)

В това време Марк Тулий Цицерон прекоси стъпалата, които го деляха от Катон и Цепион, стигна при тях и след като ги поздрави сърдечно, седна помежду им и подхвана разговор с Катон, когото обичаше твърде много.

Марк Тулий Цицерон по онова време бе двадесет и шест годишен, хубав, с внушителен ръст, въпреки че бе слаб и болнав. Той имаше красива и поразително мъжествена глава. Челото му беше много широко, чертите на лицето — правилни, веждите му — гъсти и рошави; под тях рядко блясваха големите му очи, понеже бяха засегнати от късогледство. На хубавата му уста винаги трепкаше усмивка, често иронична, но винаги, и в иронията, озарена от доброта.

Надарен с извънредно проницателен ум, със силна памет и с естествено красноречие, отдаден всецяло на упорити и усърдни занимания, още на двадесет и шест годишна възраст той бе обърнал внимание върху себе си и се бе проявил като философ, оратор и славен поет. Поетическото изкуство той бе изучил още в ранни години от гръцкия поет Архиас, когото после защити в един от прочутите си процеси. Архиас се славел с ум и смелост и когато живеел в дома на Лукул, преподавайки на синовете му поетическо изкуство, ръководел същевременно публична школа в Рим, посещавана от всички ученолюбиви млади патриции. По времето, когато започва разказът ни, Архиас бил написал и една поема — „Войната с кимврите“, в която възпявал подвизите на силния Гай Марий, който пръв и единствен между римляните от времето на републиката е бил седем пъти консул.

Благодарение на крайно смелите си подвизи Гай Марий не само че си спечелил слава с победата над Югурта, но спасил републиката от страхотното нападение на тевтонците и кимврите и с това заслужил прозвището Трети основател на Рим.

Тъкмо по времето, когато посещавал школата на Архиас, петнадесетгодишният Цицерон написал поемата си — „Glaucus Pontius“, която дигнала шум с непринудеността на стиха и съвършенството на стила си в едно време, през което още не се били появили нито Лукреций, ни Катул, ни Вергилий, ни Овидий, ни Хораций, които малко по-късно обогатиха латинския език с великолепните си поетични творби.

Впрочем това, че Цицерон посещавал школата на Архиас, не му попречило да посещава редовно лекциите и на епикурейския философ Федър, после тези на Диодот стоика и на Филон академика, избягали от Атина, която бил завладял Митридат, и чудесните упражнения по красноречие, които ръководел в Рим в продължение на две години прочутия Молон Родоски, дошъл до брега на Тибър, за да иска от сената да се заплатят разноските на града му, направени през време на войната против Митридат, в която Родос участвувал на страната на римляните. Красноречието на Молон било толкова убедително, че той бил пръв допуснат да говори в сената на гръцки без посредничество на преводач.

После Цицерон изучил законите под ръководството на двамата сенатори Сцевола — много учени юрисконсулти, по-големият авгур, а по-малкият — велик жрец; те го посветили във всички тайни хитрувания и скрити юридически извъртания. Едва осемнадесетгодишен, той участвувал в продължение на година в така наречената съюзническа война под началството на Помпей Страбон, баща на великия Помпей, и тогава се научил, както той сам разказва, да се възхищава от смелостта и успехите на Сула.

Две години преди събитията, които излагаме, Марк Тулий се явил за пръв път във форума с реч в защита на Квинкций срещу един кредитор, който бил наел за защитник на интересите си прочутия Хортензий и искал да му се прехвърли собствеността върху имуществата на Квинкций. Цицерон не искал в никой случай в началото на попрището си да излиза срещу страшния Хортензий, но бил склонен да отстъпи поради молбите на близкия си приятел Росций, родственик на Квинкций. Със защитната си реч Цицерон убедил и омагьосал така съдиите, че спечелил делото.

Друго дело, дигнало още по-голям шум, по което Цицерон говорил с по-голяма смелост, било делото в защита правата на една жена от Ареций против заповедта на диктатора Сула, с която били отнети на тоя град правата на гражданство.

Но речта, която го издигнала на върха на славата и го направила извънредно популярен, била речта в защита на Секст Росцйй Америн, обвинен-в отцеубийство от Корнелий Хризогон, бивш роб на Сула. Защитата била пламенна, жива, убедителна, красноречива. Росций Америн бил оправдан, а Цицерон бил провъзгласен за съперник на Хортензий, който му бил противник и в това дело.

Друга една малка поема на Цицерон през ония дни се разнасяла всред гражданите от всички обществени съсловия. Тя увеличавала общото възхищение от големия ум на автора, на когото по-късно бе съдено да издигне латинския език до най-големите висоти на красноречието с редица произведения, при четенето на които човек не знае от кое повече да се възхищава: дали от дълбокото им учение, от чистия им морал, от свещената им добродетел, или от величието на мислите, от възхитителния им стил и от най-изисканата им по гръцки форма.

Тази малка поема, озаглавена „Marius“, от която е запазен само малък откъс, била — въпреки общоизвестните още тогава олигархически схващания на автора — възхвала на Марий, когото Цицерон, като свой съгражданин, уважавал извънредно много.

Тук трябва да поискаме от читателите извинение за честите отклонения, към които ни принуждава характерът на засегнатата тема и необходимостта да нахвърлим бегло портретите на изключителните хора, които се прославиха в този последен век на римската свобода с мъжествените си добродетели, с ужасните си и гибелни пороци, с удивителните си дела, толкоз повече, че няма да бъде зле да опресним в паметта на поколенията някои исторически спомени за прадедите.

А сега нека подхванем отново разказа си.

— Но, заклевам ви в най-великите богове, вярно ли е? — запита учуден Цицерон младия Катон.

— Вярно е, вярно — отвърна момъкът със смръщени вежди, — не съм ли бил прав?

— Прав си бил, о силни момко — отвърна тихо Цицерон, като целуна Катон по челото, — но за съжаление ние не винаги можем да говорим на всеуслушание за справедливостта, а често, почти винаги, правото трябва да отстъпва на силата.

И двамата за миг млъкнаха.

После Тулий запита Сарпедон, възпитателя на двамата младежи:

— Но как се е случило, че…

— При всекидневните убийства — прекъсна го Сарпедон, — които се извършваха по нареждане на Сула, аз трябваше да водя тези момчета, приблизително веднъж в месеца, на гости у диктатора, за да ги смята в числото на приятелите си и по тоя начин да не му мине през ума лудата мисъл да ги осъди на смърт или заточение. И действително Сула ни приемаше винаги благосклонно, милваше момчетата и винаги ги изпращаше сърдечно. Когато веднъж излязохме от дома му, при прекосяването на форума чухме да се разнасят от Мамертинската тъмница сърцераздирателни стенания…

— И аз запитах Сарпедон — прекъсна го Катон — кой стене така. „Граждани, убивани по нареждане на Сула“ — ми отговори той. „А защо ги убиват?“ — запитах аз. И той ми отвърна: „Защото са предани на свободата.“

— Тогава тоя немирник — каза Сарпедон, прекъсвайки на свой ред Катон, — тогава тоя немирник ми каза с гневен и висок глас, който бе чут за съжаление и от околните хора: „О, защо не ми даде един меч, да убия преди малко тоя безчестен тиранин на отечеството?“

— Сега — подзе след мигновено мълчание Сарпедон, — щом за тая случка си научил ти…

— Мнозина знаят за нея — каза Цицерон — и говорят с възторг и въодушевление за смелостта на този младеж…

— Ами ако за нещастие — запита безутешно Сарпедон — се научи Сула?

— Че какво от това? — каза с презрение Катон, като сви вежди. — Което съм казал, ще го потвърдя и пред човека, който кара всички ви да треперите и пред когото не би мигнало окото ми.

И след миг, през който Цицерон и Сарпедон се спогледаха учудено над главата на момчето, то възкликна пламенно:

— О, ако можех да надяна мъжката тога!

— И какво би направил, безумецо? — запита Цицерон и веднага прибави: — Хайде, по-добре не казвай!

— Бих извикал на съд Луций Корнелий Сула, за да го обвиня пред народа…

— Хайде, мълчи, мълчи — каза Цицерон, — да не искаш да изложиш всички ни на опасност? Аз възпях безразсъдно подвизите на Марий, водих две дела, в които моите доверители се съдиха със Сула, и сигурно не се радвам на симпатиите на бившия диктатор. Искаш ли сега твоите неразумни думи да станат повод да ни изпрати при безбройните жертви на безумната си жестокост? А когато бъдем убити, ще допринесе ли нещо това за освобождението на Рим от гибелното всемогъщество на Сула, щом за съжаление ужасът е смразил древната кръв в жилите на римляните и той е за съжаление блажен и всемогъщ?

— Повече би го ползувало, вместо да бъде или да се нарича блажен, да се нарича и да бъде справедлив — промълви Катон, който малко по малко, под влияние на увещанията на Цицерон, се успокои.

През това време андабатите развличаха народа с фарса, кървавия и смъртоносен фарс, в който двайсетте нещастни гладиатори щяха да загубят живота си.

Сула, отегчен вече от зрелището и обхванат от една само мисъл, която го бе завладяла от няколко часа, стана и се отправи към Валерия. Когато се приближи, той я поздрави, като я погали с продължителния си поглед, който, доколкото му бе възможно, се помъчи да направи мек, приятен и сърдечен, и запита:

— Свободна ли си, Валерия?

— Преди няколко месеца бях изгонена от мъжа си, но не поради някаква безчестна вина, а…

— Знам — отвърна Сула, върху когото Валерия бе спряла сърдечния си и влюбен поглед.

— А… — добави след мигновено мълчание бившият диктатор, като понижи гласа си — а би ли ме обикнала?

— С всичката сила на сърцето си — отвърна Валерия, като сведе очи и нежно се усмихна.

— И аз те обичам, о Валерия, тъй както, струва ми се, не съм обичал никога! — каза Сула с треперещ глас.

За миг настъпи мълчание. После бившият диктатор на Рим взе ръката на хубавата матрона, пламенно я целуна и добави:

— След един месец ще бъдеш моя съпруга.

И последван от приятелите си, напусна арената.

III
Кръчмата „Погребална Венера“

На една от най-отдалечените, тесни и мръсни улички на Есквилинския хълм, близо до старата градска стена на Сервий Тулий, точно между Есквилинската врата и Кверкветуланската, беше отворена денем и нощем, и особено нощем, една кръчма, която се казваше „Венере Либитине“, тоест „Погребална Венера“ — богиня на погребалните почести и на гробовете. Тази кръчма се наричаше така, навярно защото извън близката Есквилинска врата от едната страна имаше малко гробище за плебеи, в което се погребваха безредно труповете, а от другата страна, чак до Сесорийската базилика, се простираше поле, дето хвърляха да гният телата на слугите, робите и на най-бедните хора като вкусно угощение на вълците и ястребите. На това вонящо поле, което разваляше въздуха на цялата околност, на тоя човешки леш половин век по-късно необикновено богатият Меценат щеше да засади прочутите си градини, чийто буен растеж можем лесно да си обясним. Действително тия градини доставяха на патрицианската трапеза на собственика вкусни зеленчуци и хубави и сочни плодове, подхранени от плебейски кости.

Над входа на кръчмата имаше изображение на Венера, която приличаше по-скоро на грозна мегера, отколкото на богиня на хубостта, несъмнено дело на пиянската четка на някой самозван художник. Един фенер, разклащан насам-натам от вятъра, осветяваше клетата Венера, която не печелеше нищо от това, че се вижда по-добре. Тая слаба светлина обаче бе достатъчна да привлече вниманието на минувачите върху изсъхналия вече клон, окачен над вратата на кръчмата, и да поразпръсне донякъде мрака, който царуваше в мръсната уличка.

За да се влезе в одимената и влажна стая, се слизаше по няколко камъни, които бяха твърде лошо наслагани един върху друг и служеха за стъпала.

От дясната страна на влизащия посетител, до стената, се издигаше огнището, в което гореше хубав огън и се готвеха в нарочни калаени съдове различни гозби, между които традиционната кървавица (botulus) и неизбежните наденици (tomacula), чийто състав никой не би пожелал да открие и които бяха приготвени от Лутация Еднооката, собственичка и ръководителка на това мръсно заведение.

При огнището имаше четири фигури от теракота, разположени в ниша в стената: тези фигури представляваха ларите или покровителите на дома. Пред тях гореше светилник и бяха сложени венци и китки цветя.

Пред огнището имаше малка мръсна маса, зад която седеше на столче, обшито с пурпур и злато, господарката на кръчмата, когато нямаше работа. Покрай стените, отдясно, отляво и пред огнището имаше няколко стари маси, около които бяха наредени дълги разклатени скамейки и окуцели столове.

От тавана висеше калаен светилник с четири разклонения и заедно с пламъка, който се разгаряше и пращеше в огнището, разпръсваше наполовина мрака, що изпълваше стаята.

На стената срещу пътната врата имаше вход, който водеше в друга, по-малка, но не толкова мръсна стая. По стените някой малко свенлив художник бе изрисувал редица на срамни сцени.

В единия ъгъл гореше светилник, който осветяваше със слабата си светлина само пода и двете легла, като оставяше горната част на стаята в пълна тъмнина.

Към един часа през нощта на ноември 675 р.г. кръчмата „Погребална Венера“ бе пълна с посетители, които разговаряха тъй високо, че изпълваха с шума си не само заведението, но и уличката, на която то бе разположено.

Лутация Еднооката, заедно с робинята си, етиопка, черна като катран, тичаше чевръсто, за да задоволи шумните и едновременни поръчки на изгладнелите си и зажъднели посетители.

Лутация Еднооката, висока, яка, пълна, червендалеста, въпреки четиридесет и петте си години и наполовина посивелите си кестеняви коси все още би могла да бъде наречена увехнала или залязваща красавица. Лицето й обаче беше обезобразено от дълъг и широк белег, който почваше от средата на челото й и достигаше до носа, като я лишаваше от една ноздра и прекосяваше дясното й око, което липсваше и чиито клепачи бяха затворени върху орбитата. Тъкмо поради това от много години Лутация носеше прякора Еднооката.

Историята на тази рана беше твърде стара. Лутация била съпруга на някой си Руфин, легионер, който се бил сражавал храбро няколко години в Африка срещу Югурта. Когато Гай Марий победил този цар и Руфин се завърнал в Рим, Лутация била още хубава жена, която не се съобразявала напълно с предписанията за брака, включени в законите на дванадесетте таблици. Тъй се случило, че един ден нейният съпруг, обезумял от ревност към един съсед месар, извадил меча си и го съсякал, после с един удар на меча, от който й останал вечен спомен, втълпил хубаво в ума на жена си да спазва гореспоменатите закони. Руфин помислил, че я убил. И понеже се боял, че ще трябва да отговаря пред квесторите не за смъртта на жена си, а за тая на месаря, намислил за най-добре да отпътува още същата нощ и да загине под водителството на своя почитан началник Гай Марий в паметното сражение при Акве Секстие (Екслебен), дето славният арпински селянин срази тевтонските пълчища и спаси Рим от страшна опасност.

След като Лутация оздравяла, с малкото си спестени пари и с малко милостиня, събрана оттук-оттам, успяла да купи мебелите на кръчмата си. Квинт Цецилий Метел Нумидийски пък й подарил мръсното свърталище.

Въпреки обезобразеността си Лутация, която беше разговорлива, любезна и весела, бе запалила главите на мнозина измежду посетителите си, някои от които много пъти се бяха сбивали заради нея.

Трябва да добавя, че посетителите на кръчмата й, „Погребална Венера“ изхождаха от най-ниското и презряно общество на Рим.

Либитинари, (Така се наричали тия, които се занимавали с уреждане на погребенията. — Б. р.) гробари, атлети от цирка, най-долностепенни улични актьори, гладиатори, просяци, някои от които се преструваха на сакати, леки жени от най-долните — такива бяха посетителите на Лутация.

Но Лутация Еднооката много-много не придиряше: пък и, от друга страна, на това място не можеше да се очакват граждани, благородници и патриции. И после добрата жена си мислеше, че Юпитер кара слънцето да свети на небето както за богатите, тъй и за бедните и че щом богатите имаха своите пивници (термополии), сладкарници (дулциарии), гостилници (таберни) и разкошни питейни заведения (каупони), бедните пък трябваше да имат своите кръчми (ганеи), още повече, че Лутация виждаше, че квадрансът (стотинка), асът (петаче) и сестерцият на бедняка и крадеца не се различаваха по нищо от тези на честния гражданин и богатия патриций.

— Е, заклевам те в рогата на Бакхус, ще ни дадеш ли, или не тия проклети наденици? — викаше с мощен глас един стар гладиатор, чието лице и гърди бяха покрити с рани.

— Обзалагам се на един сестерций, че Лувений, й е донесъл от Есквилинското поле някой къс месо, изоставено от гарваните, за да може да напълни дяволските си наденици — възкликна един просяк, седнал близо до гладиатора.

Зъл смях последва гадното остроумие на просяка, който се преструваше, че страда от някакъв недъг. Лувений, нисък и дебел гробар, с червено и грубо лице, което имаше постоянния израз на глупаво безразличие, не хареса остроумието на просяка и възкликна на свой ред с пресипнал глас:

— Честна дума на гробар, ти, о Лутация, би трябвало да намериш начин да напълниш надениците за тоя дърдорко Велений (така се казваше просякът) с говеждото месо, което той си прикрепва с конци към гърдите, за да си прави изкуствени рани, благодарение на които после обира гражданите с милостиво сърце.

След тези скверни думи избухна отново шумен смях.

— Ако Юпитер не беше ленивец и не го избиваше все на спане, истина ви казвам, че щеше да пусне някоя светкавица, за да превърне на прах тоя вонящ, бездънен търбух, който се казва Лувений.

— Кълна се в черния скиптър на Плутон, че ще стоваря върху мутрата ти няколко юмрука и ще ти направя истинска рана, за да можеш с основание да разчиташ на хорското милосърдие! — извика гробарят, като скочи разгневен.

— Ела тука, ела тука, нехранимайко неден! — — завика високо Велений, като на свой ред скочи и сви юмруци. — Ела тука, за да те изпратя при Харон; кълна се в крилете на Меркурий, че ще поставя между мръсните ти вълчи зъби един мой триент. (Мъртвите по онова време са поставяли в устата по един триент, (малка медна монета на стойност две стотинки), който трябвало да послужи на душата на мъртвия да заплати на Харон за преминаването на Ахерон.)

— Стига сте дрънкали бе, глупци — извика Гай Тауривий, грамаден атлет от цирка, чието внимание бе погълнато от играта на зарове, — престанете или ще ви хвана, ще ви заблъскам един о друг и така ще ви стрия проядените кости, че ще ви направя на пух и прах.

За щастие в тоя момент Лутация Еднооката и Азур, нейната робиня етиопка, сложиха на масите две големи чинии, пълни с димящи наденици, върху които се нахвърлиха като изгладнели вълци двете големи дружини.

Всред облагодетелствуваните от съдбата веднага настъпи мълчание и след малко всички гълтаха лакомо надениците, които намериха много вкусни. През това време другите компании, които играеха на зарове, разговаряха за борбите на гладиаторите през деня. Тия, които бяха имали щастието да присъствуват на зрелището благодарение на това, че бяха свободни хора, разказваха чудеса на онези, които поради робското си положение нямаха право да влизат в цирка.

И всички възнасяха до небето храбростта и смелостта на Спартак.

През това време Лутация обслужваше бързо другите посетители и за малко време в кръчмата секна всякакъв разговор.

Пръв наруши мълчанието старият гладиатор, който възкликна:

— Аз, който съм се бил двадесет и две години в амфитеатрите и цирковете и съм с надупчена, раздрана и съшита отново, но все пак спасена кожа — нещо, от което можете да съдите за смелостта и храбростта ми, — мога да ви кажа, че никога не съм срещал по-хубав гладиатор, по-силен мъж и по-ловък фехтовач от този непобедим Спартак.

— Трябвало е да се роди римлянин — прибави покровителствено атлетът Гай Тауривий, който бе римлянин, — защото той притежава всичко, което е необходимо, за да стане герой…

— Жалко, че е варварин! — възкликна с презрение един хубав около двадесетгодишен момък, чието лице бе вече набраздено с бръчки поради крайно разпуснатия му живот.

— Аз пък ще ви кажа, че е извънредно щастлив тоя Спартак! — рече един стар легионер, който имаше на челото си широк белег и куцаше с единия крак. — Макар и беглец нему подариха свободата. Такива работи никога не са били виждани! Е, Сула трябва да е бил в много добро настроение, за да прояви такова великодушие.

— Я си представете какво ли пък е било на ланиста Ациан — забеляза старият гладиатор.

— Е! Крещи, че го ограбили, че го провалили, че го убили!

— Ама стоката му е била скъпо платена.

— Стоката, трябва да се признае, беше хубава.

— Не отричам, но и двеста и двадесет хиляди сестерции са хубави парици!

— Кълна се в Юпитер, как да не са хубави!

— Кълна се в Херкулес и Как, (Как (Cacus) заедно със Caca) — двойка римски божества. Култът към Как бил свързан с култа към Херкулес, тъй като според една легенда Как взел участие в отвличането на Херкулесовите говеда.) че са хубави! — каза атлетът. — Да ги имах аз… щях да вкуся от всички удоволствия, които могат да се постигнат с пари.

— Ти! Ами ние? Вярваш ли, Тауривий, че не бихме знаели как да вкусим прелестите на тези двеста и двадесет хиляди сестерции?

— Не всички умеят да трупат пари, но всички умеят да ги пръскат.

— Хайде де! Да не искаш да кажеш, че и Сула е спечелил богатството си с пот на челото!

— Първите си пари той получи от една жена… от Никопол…

— Която, макар и в напреднала възраст, се влюбила в него, когато е бил още млад и когато сигурно не е бил толкова грозен, колкото е сега…

— И която след смъртта си оставила него единствен наследник.

— На младини той бил много беден: аз познавам гражданина, в чиято къща е живял няколко години — каза атлетът, — като е плащал три хиляди сестерции на година,. — После, във войната срещу Митридат и при обсадата и превземането на Атина, той съумя да запази за себе си лъвската част и неговите богатства се увеличиха.

— После излязоха на бял свят присъдите на заточение или смърт; вярвате ли вие, че всичките богатства на седемнадесетте бивши консули и на седемте претори, на шестдесетте едили и квестори и тристата сенатори, на хиляда и шестстотинте римски конници и седемдесетте хиляди граждани, убити по негово нареждане, вярвате ли, че всичките богатства на тези нещастници са влезли в държавното съкровище? И че нему нищо не се е паднало?

— Аз бих желал да имам само трохите от онова, което му се е паднало от тези присъди!

— И все пак — каза Емилий Варин, който, макар и млад, имаше доста знания и който тая вечер сякаш беше склонен да философствува — тоя човек, който от бедняк е станал толкова богат, който от нищото е успял да стане диктатор на Рим, комуто народът издигна златна статуя пред трибуните с над писа „Корнелий Сула Блажен Император“, тоя всемогъщ човек страда от болест, срещу която нито злато, нито лекарства могат да помогнат.

Тези думи направиха дълбоко впечатление на всички присъствуващи и бяха последвани от общо и печално възклицание:

— Вярно е! Вярно е!

— Но пада му се — извика куцият легионер, който, като стар воин от Африка, тачеше паметта на Гай Марий. — Така му се пада на този свиреп звяр, на това чудовище с човешко лице. Така той изкупва кръвта на шест хиляди самнити, които се бяха предали при условие, че ще им се пощади животът, и които по негова заповед бяха избити до един в цирка със стрели; и когато при сърцераздирателните викове на тези нещастници всичките сенатори, събрани в курията Хостилия, скочиха изплашени, той има свирепото спокойствие да каже: „Не се безпокойте сенатори. Това са няколко разбойници, наказани по моя заповед. И тъй, продължете разискванията си!“

— Ами клането в Пренест, дето, като се изключи гражданинът, у когото бил на гости, накарал да избият в една нощ всички жители на тоя град, без разлика на пол и възраст, възлизащи на дванайсет хиляди души?

— Ами Сулмона, Сполеций, Терна и Флоренция, все блестящи италийски общини, не бяха ли разрушени и изравнени със земята само защото били привърженици на Марий?

— Хей, момчета — извика от тезгяха си Лутация, която се тъкмеше да сложи на огъня няколко парчета заешко месо, струва ми се, че вие говорите лошо за диктатора Сула Щастливеца. Предупреждавам ви да си затваряте устата, защото аз не искам да се скверни в кръчмата ми името на най-големия гражданин на Рим.

— Я гледай ти, и тя, проклетата, е суланка — възкликна старият легионер.

— Хей, Меций — извика Лувений, — изразявай се малко по-учтиво за нашата прелестна Лутация.

— Кълна се в щита на Белона! (Римска богиня на войната, сестра (или жена) на Марс. — Б. р.) Гледай ти как някакъв си гробар иска да се наложи на един ветеран от Африка!

И кой знае как щеше да се свърши тая нова препирня, ако не беше се чул откъм улицата един ужасно нестроен хор от женски гласове.

— Евения! — казаха няколко посетители. — Луцила!

— Диана!

И всички погледи се извърнаха към вратата, през която нахълтаха в кръчмата, като крещяха и поздравяваха, пет жени, разгърдени, с белосани лица и голи рамена; на шумните и дивашки викове, с които бяха посрещнати, те отвърнаха с безсрамни думи.

Ние няма да описваме сцените, които възникнаха след пристигането на тези окаяници. Ще отбележим само суетнята на Лутация и робинята около приготвянето върху една маса на вечеря, която, по всичко личеше, щеше да бъде богата.

— За кого пекат тези котки вместо зайци? — запита просякът Велений.

— Да не би да очакваш на вечеря Марк Крас?

— Не. Помпей Велики очаква.

И смеховете и шегите продължаваха, докато на вратата на кръчмата се показа един грамаден мъж, който, макар и с посивели коси, все още беше хубав.

— Требоний!

— Здравей, Требоний!

— Добре дошъл, Требоний! — възкликнаха едновременно много гласове.

Требоний беше ланист, който от няколко години бе затворил школата си и живееше със спестяванията от доходния занаят. Но навикът и склонностите му го влечеха винаги между гладиаторите и той бе един от постоянните посетители на кръчмите в Есквилин и Субура, в които се веселяха мнозина от тези нещастници.

За него обаче се говореше, че възползувайки се от влиянието и връзките си всред гладиаторите, бил един от тия, които си послужили с тях в гражданските размирици в полза на онези патриции, които го били натоварили да наеме доста голям брой гладиатори. Той трябвало да има под ръка многобройни отряди, с които нахлувал, при нужда, във форума или в народното събрание, когато се разглеждало някое важно дело и трябвало да се сплашат съдиите, да се предизвика смут, а понякога дори да се стигне и до бой; или пък когато е трябвало да се произвеждат избори за магистрати. Накрая се твърдеше, че Требоний извличал големи облаги от честото си общуване с гладиаторите.

Както и да е, но няма съмнение, че Требоний беше техен приятел, техен покровител.

И след като бе присъствувал на борбите в цирка, той се бе затичал да причака Спартак при излизането му, бе го прегърнал и целунал и го бе поканил на вечеря в кръчмата „Погребална Венера“.

И тъй, Требоний влезе в кръчмата на Лутация, последван от Спартак и от други осем или десет гладиатори.

Спартак носеше още пурпурната туника, с която се бе сражавал в цирка. На гърба му висеше къса наметка, употребявана само от войните, която бе заел от един центурион, приятел на Требоний.

Поздравите разменени между посетителите, които вече се намираха в кръчмата, и новодошлите, бяха шумни. Тия, които бяха присъствували на борбите в цирка, бяха щастливи и горди, че можеха да посочат на другите, които не го познаваха, щастливия и храбър Спартак, героя на деня.

— Представяме ти — каза старият гладиатор, — о силни Спартак, хубавата Евения, най-хубавото измежду момичетата, които посещават тази кръчма.

— Която ще бъде много щастлива да те прегърне — добави Евения — мургава, висока и стройна мома, която не бе лишена от известна привлекателност. И без да дочака отговора на Спартак, тя се хвърли на шията му и го целуна.

Тракът се помъчи да прикрие с усмивка неприятното чувство, което пробуди у него тая постъпка, и като отстраняваше нежно от шията си ръцете на момичето и го отдалечаваше вежливо от себе си, каза:

— Благодаря ти, хубаво момиче… но в тоя момент бих желал да напълня стомаха си, който е страшно изгладнял.

— Ела, ела, красиви гладиаторе — обади се Лутация, като поведе Спартак и Требоний в другата стая, — тук съм приготвила вашата вечеря. Елате, елате — продължаваше тя, — твоята Лутация, о Требоний, не те е забравила и се надява, че ще спечели похвалите ти със заек, равен на който не би могъл да се намери дори и на трапезата на Марк Крас.

— Ей сега ще преценим какво си приготвила, мошеничко над мошеничките! — отвърна Требоний, като потупа леко кръчмарката по рамото. — Донеси ни и една амфора старо цекубско (Прочуто вино от област край Лациум, разположена до Тиранско море, т.е. онази част от Средиземно море, включена между Италия и островите Корсика, Сицилия и Сардиния.) вино.

— Кълна се в дванадесетте богове! (Главните богове, които Юпитер свиквал на съвет.) — възкликна Лутация, като привършваше приготовленията върху масата, около която седяха сътрапезниците, — кълна се в дванадесетте богове! Той ме пита дали цекубското вино, което съм му приготвила, е старо! И таз добра! Петнадесетгодишно е! От консулуването на Гай Целий Калидий и Луций Домиций Ахенобарб. (Древните римляни, когато затваряли виното в амфори, върху печата, който се поставял на устата на амфората, записвали името на консулите, през чието властвуване ставало затварянето.

И докато Лутация говореше така, Азур, робинята етиопка, донесе амфората, махна печата, който сътрапезниците почнаха да разглеждат, като го подаваха един на друг, и наля в една висока и голяма купа, до половина пълна с вода, част от виното, а остатъка изля в по-малка купа, която бе предназначена за чисто вино. После сложи и двете купи върху масата, на която Лутация бе наредила пред сътрапезниците чаши. На масата, между двете купи, имаше още една чаша с дръжка, която служеше за разливане на виното.

Много скоро гладиаторите можаха да оценят изкуството на Лутация да приготвя печени зайци и да отсъдят колко годишно е цекубското вино, което, макар и да не бе от времето, отбелязано на печата при затварянето му в амфората, бе във всеки случай признато за достатъчно старо и много хубаво.

Вечерята не беше лоша и на гладиаторите не липсваше весело настроение. Виното наистина беше хубаво; с една дума в стаята имаше повече от необходимото, за да бъдат разговорите весели и оживени. Само Спартак, когото всички хвалеха и ласкаеха, само той, може би поради многото душевни вълнения, изпитани през деня, може би поради извънредното задоволство от придобитата свобода, не беше радостен, не ядеше с охота, не се развличаше.

Над челото му сякаш се виеше облак на печал и нито любезностите, нито шегите, нито смеховете бяха в състояние да го разпръснат.

— Кълна се в Херкулес… Спартак, не те разбирам — каза най-после Требоний, който искаше да налее в чашата му вино, но за свое учудване намери още пълна. — Какво правиш ти? Не пиеш!?

— Защо си тъжен? — запита на свой ред един от сътрапезниците.

— Кълна се в Юнона, майка на боговете! — възкликна друг гладиатор, който по произношението личеше, че е самнит. — човек би казал, че не сме на весела приятелска трапеза, а на погребална трапеза (Погребалната трапеза се е уреждала преди изгарянето или заравянето на трупа; на тая трапеза присъствували най-близките на починалия.) и че ти не празнуваш освобождението си, а оплакваш починалата си майка.

— Майка ми! — възкликна с дълбока въздишка Спартак, който бе трепнал при тая дума. И тъй като след този спомен се натъжи още повече, бившият ланист Требоний стана с пълна чаша в ръка и извика:

— Предлагам да пием за свободата!

— Да живее свободата! — извикаха с пламнали очи клетите гладиатори, станаха на крака и вдигнаха високо чашите си.

— Щастлив си, Спартак, че се освободи приживе — каза печално един млад, светлорус гладиатор, — а ние навярно в гроба ще се освободим.

При първия възклик „свобода!“ лицето на Спартак се бе прояснило; той бе станал и с пламтящи очи, с разведрено чело и усмивка на уста бе повдигнал чашата си толкова високо, колкото дълга беше ръката му и заедно с другите бе извикал с ясен, мощен и звънтящ глас: „Да живее свободата!“

Но когато чу печалните думи на светлорусия гладиатор, чашата му сякаш остана залепена на устните, той не можа да допие виното и отпусна безутешно глава върху гърдите си. После сложи чашата на масата и седна със стиснати устни, потънал в тежки мисли.

За миг настъпи мълчание. Всички гладиатори извърнаха погледите си към Спартак и го загледаха със завист и радост едновременно, с удоволствие и жал.

Мълчанието бе прекъснато от гласа на Спартак, който сякаш извън себе си, загледан в масата, изричаше, бавно, една по една, думите на една строфа от песента, която гладиаторите от школата на Ациан пееха по време на упражненията:

Той се роди свободен, свободен и силен,

после попадна във веригите на чужденеца;

не за родно огнище,

не за отечеството сега трябва да се бори;

не за близките си убива и мре гладиаторът.

— Нашата песен! — извикаха удивени и зарадвани неколцина измежду гладиаторите.

Очите на Спартак излъчваха светлина, зад която се криеше неизразимата му радост. За да прикрие дълбокото си задоволство от Требоний, който го гледаше учуден, Спартак се помъчи да стане отново печален и безразличен и прозявайки се, запита другарите си по нещастие:

— От коя школа сте вие?

— От школата на Юлий Рабеций.

През това време Спартак бе взел от масата чашата си и като я изпи, извърна се към входа и каза уж на робинята, която в тоя миг влизаше:

— Светлина!

Гладиаторите се спогледаха за миг и русият момък, който уж продължаваше започнатия разговор, продума разсеяно:

— И свобода… заслужено постигна ти, о юначни Спартак!

Сега пък самият Спартак размени бърз поглед със светлорусия гладиатор, който седеше срещу него. Но в същия миг откъм входа се чу мощен глас:

— Ти заслужаваше свободата, о непобедими Спартак! — Всички извърнаха глава към входа, където, загърнат в широка и тъмна пенула, се бе спрял мъжественият Луций Сергии Катилина.

Като чуха думата „свобода“, изречена съвсем ясно от Катилина, Спартак и другите гладиатори, с изключение на Требоний, загледаха въпросително Катилина.

— Катилина! — възкликна Требоний, който седеше гърбом към входа и затова последен го забеляза.

Требоний стана от мястото си и се отправи към Катилина, поклони му се любезно и като поднесе ръка към устата си, както повеляваше римският обичай, добави:

— Здравей, здравей, о славни Катилина! На коя добра богиня, наша покровителка, дължим честта да те видим в тоя час на това място между нас?

— Тебе търсех, Требоний — каза Катилина и прибави веднага, обръщайки се към Спартак, — а донякъде и тебе.

Като чуха името на Катилина, известен в Рим със свирепостта си, с убийствата си, със силата и смелостта си, гладиаторите се спогледаха смаяни и нека кажем истината, поизплашени; лицата на някои побледняха, дори самият Спартак, в чието сърце никога не бе се промъквала уплахата, самият той трепна, като чу страшното име на патриция, смръщи чело и загледа Катилина право в очите… — И мене ли? — запита учудено Спартак.

— Да, тъкмо тебе — отвърна спокойно Катилина, като седна на един стол и направи знак и другите да седнат. — Аз не предполагах да те намеря тук, но бях уверен, че ще намеря тебе, Требоний, и смятах от тебе да науча де мога да намеря тоя храбър и силен мъж.

Спартак, още по-учуден, гледаше изпитателно Катилина.

— Дадоха ти свободата, която ти напълно заслужаваше. Но не ти дадоха пари, за да можеш да живееш, докато започнеш да изкарваш прехраната си. Понеже днес, благодарение на храбростта ти, спечелих десет хиляди сестерции, по колкото се бяхме обзаложили с Гней Корнелий Долабела, търсех те, за да ти предам част от тях, която е твоя, тъй като, ако аз излагах на опасност парите си, ти пък в продължение на цели два часа излагаше на опасност живота си.

Общо одобрение посрещна думите на благородника, който не само че се унизяваше да разговаря с презрените гладиатори, но се възхищаваше от подвизите им и им предлагаше парична помощ.

Макар все още не напълно освободен от подозрителността си, Спартак се трогна от вниманието, което му се засвидетелствуваше от толкова високопоставено лице, и отвърна:

— Благодаря ти много, о славни Катилина, за благородното ти предложение, което обаче не мога да приема и не бива да приема. Ще преподавам в училището на довчерашния си господар борба, гимнастика, фехтовка и ще живея от труда си.

Катилина се наведе към ухото на Спартак. За да отвлече вниманието на Требоний, който седеше от другата му страна, той му подаде чашата си и му поръча да я напълни с вино, като в същото време прошепна бързо и съвсем тихо на Спартак:

— И аз съм потиснат от омразата на олигархите, и аз съм роб на това гнило и развратно римско общество, и аз съм гладиатор всред патрициите, и аз искам свобода… и… знам всичко…

И тъй като Спартак трепна, отдръпна се назад и го изгледа въпросително, Катилина продължи:

— Знам всичко и… съм с вас… и ще бъда с вас…

При тези думи той се приповдигна малко и каза високо, за да го чуят всички:

— Затова ти не бива да се отказваш от жълтиците в тази малка кесия.

Катилина подаде една малка и изящна кесия на Спартак и добави:

— Повтарям, не ти ги подарявам, те са твои: те са твоята част от общата днешна печалба.

Между това, докато всички присъствуващи превъзнасяха щедростта на Катилина, той хвана дясната ръка на Спартак и я стисна така, че гладиаторът трепна.

— Сега вярваш ли, че знам всичко? — запита тихо патрицият. Спартак беше смаян. Той не можеше да разбере откъде Катилина знае някои тайнствени знаци и думи и в същото време беше вече убеден, че той наистина ги знае. Гладиаторът отвърна на ръкостискането на Катилина, — пъхна кесията в пазвата си и каза:

— Толкова съм трогнат и смаян от щедростта ти, о благородни Катилина, че сега ми е невъзможно да ти се отблагодаря тъй както трябва. Ако позволиш, ще дойда утре вечер у дома ти, за да ти изразя цялата си признателност.

При тези думи Спартак погледна многозначително Катилина, който поклати глава в знак на съгласие и отвърна:

— У дома ми, Спартак, си винаги добре дошъл.

— А сега — добави веднага Катилина, като се обърна към Требоний и другите гладиатори — да пием по чаша фалернско само ако, разбира се, в тая Дупка може да се намери фалернско.

— Щом една бедна кръчма като моята — каза Лутация, която стоеше зад Катилина — е удостоена с честта да приеме между скромните си стени един тъй знаменит патриций, какъвто си ти, о Катилина, навярно предвидливите богове са имали грижата да внушат на Лутация Еднооката да скъта в избата малка амфора с фалернско вино, достойно за трапезата на Юпитер.

След тези думи Лутация се поклони на Катилина и отиде да донесе виното.

— А сега чуй ме, Требоний — каза Катилина на бившия ланист.

— Цял съм се превърнал в слух.

И докато гладиаторите го оглеждаха мълчешком и от време на време разменяха тихо по някоя дума за необикновеното му телосложение и изключителната сила на мишците му, Катилина разправяше нещо шепнешком на Требоний.

— Разбрах, разбрах, Изефор златарят, чиято работилница се намира на ъгъла на улиците Сакра и Нова, близо до Хостилиевата курия… — каза Требоний.

— Същият. Ще отидеш при него, уж от загриженост към него, и ще му загатнеш, че се излага на опасност, ако не се откаже от намерението си да ме даде под съд, за да му върна веднага сто и петдесетте хиляди сестерции, които му дължа…

— Разбрах, разбрах…

— Ще му кажеш, че като си се навъртал между гладиаторите, си чул, че някои млади патриции, мои приятели, са получили без мое знание неколцина гладиатори да му причинят някакво зло…

— Разбрах… о Катилина, и бъди уверен, че ще ти услужа както трябва.

През това време Лутация бе донесла фалернското вино, което гладиаторите намериха доста хубаво, макар и не толкова старо, колкото можеше да се желае.

— Как го намираш, о Катилина? — запита Лутация.

— Хубаво е.

— Наливано е, когато бяха консули Луций Марций Филип и Секст Юлий Цезар.

— Не е повече от дванадесетгодишно! — възкликна Катилина, като се замисли дълбоко при споменаването на тези имена. С очи, вторачени в масата и като си играеше с една калаена вилица, която държеше между пръстите си, Катилина остана дълго време мълчалив и неподвижен между притихналите сътрапезници.

Ако се съдеше по кървавия блясък в очите му, по потреперванията на ръката му, по нервните свивания на всичките му мускули и по честото подуване на жилата, която пресичаше челото му, трябваше да се заключи, че в душата му ставаше страхотна борба и в мозъка му се рояха ужасни мисли.

Безсъмнено тоя човек беше откровен дори и в жестоките си чувства, защото въпреки желанието си той не можеше да скрие огнените страсти, които бушуваха в гърдите му и които се отразяваха като на огледало в мускулестото му, енергично и смръщено лице.

— За какво мислиш, о Катилина, че толкова много се опечали? — запита го Требоний, когато Катилина изпусна въздишка, подобна на ръмжене.

— Мислех — отвърна Катилина, като не отмахваше поглед от масата и продължаваше да си играе с вилицата, — мислех, че през годината, в която е било поставено в амфората фалернското вино, бе предателски убит под портика на къщата си трибунът Ливий Друз, също тъй, както няколко години преди това е бил убит трибунът Луций Апулей Сатурнин и преди него — братята Гракхи, най-великите синове на отечеството! А те загинаха затуй, че се бореха за бедните и потиснатите; и паднаха от една и съща ръка — ръката на безчестните оптимати! (Привърженици на крайно консервативната фракция на аристократите в Рим.)

И след като помисли малко, каза:

— Нима е писано от боговете — потиснатите никога да не намерят мир, бедните да бъдат вечно без хляб и светът да бъде винаги разделен на две: на вълци и на агнета, на разкъсващи и разкъсвани?

— Не, не, кълна се във всичките богове на Олимп — извика Спартак с мощен глас и с пламнало от гняв лице, като удари с юмрук масата.

И понеже Катилина трепна и го изгледа, той дойде на себе си и добави с естествен глас:

— Не, невъзможно е боговете да са наредили една такава безгранична несправедливост.

Настъпи отново мълчание. Пръв го наруши Катилина.

— Клетият Друз! — започна той с глас, препълнен със съчувствие. — Познавах го… беше млад, смел и крайно благороден. Стана жертва на предателско убийство.

— Аз също си го спомням — каза Требоний.

— Аз бях в народното събрание, когато той, при повторното предлагане от негова страна на земеделския закон, крещеше срещу патрициите: „Оставихте ли, о ненаситни грабители, нещо, което би могло да се даде на народа? Вие ограбихте всичко!“

— И най-върлият му враг — каза Катилина — бе консул Луций Марций Филип, срещу когото един ден въстана народът и сигурно щеше да го убие, ако не бе го спасил Друз, който го отведе в затвора.

— Но все пак, преди да бъде отведен в затвора, някои успели да му стоварят по мутрата няколко юмрука и да му разбият носа.

— За това се говори — подзе Катилина, — че когато Друз го видял, възкликнал: „Не е кръв, а гроздов сок!“ С тези думи той намекнал за срамните оргии, на които Филип всяка нощ се отдавал.

Докато във вътрешната стая се водеше тоя разговор, в другата се разнасяха буйни и неприлични викове, които постоянно растяха — съразмерно с погълнатото вино.

По едно време Катилина и сътрапезниците му чуха общи викове:

— О, Родопея, Родопея!

Като чу това име, Спартак трепна. Това име му спомняше родната Тракия, родните планини, дома, семейството! Нещастник! Колко разбити радости! Колко мисли и безутешни спомени!

— Добре дошла, добре дошла, прекрасна Родопея! — възкликнаха едновременно дванадесетина от дърдорковците.

— Да й дадем да пие, нали за това иде — каза гробарят. И всички заобиколиха момичето.

Родопея беше наистина хубаво двадесет и две годишно момиче. Тя беше висока и стройна, с бяло и правилно лице, с дълги руси коси и живи сини очи. Облечена беше в синя туника, обшита със сребро, на ръцете си носеше сребърни гривни и около челото си — небесносиня кордела. От външността й се виждаше, че не е римлянка, а най-обикновена робиня, и лесно беше да се разбере какъв живот, макар и против волята си, бе принудена да води.

Доколкото можеше да се разбере от сърдечността и почтителността, с която се отнасяха към нея нахалните и безсрамни посетители на кръчмата „Погребална Венера“, изглеждаше, че това момиче беше много добро за участта на която бе обречено, и твърде нещастно, въпреки привидната си веселост, щом бе успяло да спечели безкористното благоволение на тези груби и престъпни хора.

Нейното благородно лице, нейната доброта и нейните любезни обноски бяха спечелили тия хора. Един ден преди два месеца, тя попадна в кръчмата на Лутация цяла окървавена от побоя, който й бе нанесъл господарят й, по занятие сводник; разплакана и изжадняла, тя поиска да й дадат малко вино, за да се посъвземе. От този ден Родопея посещаваше през два-три дни кръчмата, дето намираше разтуха и забрава на адския живот, който бе принудена да води.

Родопея седеше до тезгяха на Лутация и пиеше виното, което й бяха поднесли.

Предизвиканият от идването й шум беше вече притихнал, когато на противоположната страна на стаята възникна малко по малко нов шум.

Там гробарят Лувений, колегата му Арезий и просякът Велений, разпалени от изпитото вино, разговаряха за Катилина, за когото вече всички знаеха, че е в кръчмата. Колкото и да ги увещаваха другарите им да млъкнат, те не ги слушаха и продължаваха да хулят Катилина и патрициите.

— Не, не — викаше гробарят Арезий, грамаден мъж, не по-малък от атлета Гай Тауривий. — Не, не, да ме убие Херкулес! На тези пиявици, които се хранят със сълзите и кръвта ни, не бива да се позволява да идват да ни обиждат с омразното си присъствие по местата, дето ние се събираме!

— Ама как така тоя богаташ Катилина, тоя развратник и престъпник, това наемно куче на Сула, как така се осмелява да идва сред нас, за да осмива с блясъка на своя латиклавиум нашата нищета, за която той и всички други патриции са първата и единствена причина? — казваше пламналият Лувений, като се мъчеше да се изскубне от ръцете на атлета, който не го пускаше да иде в другата стая.

— Млъкни бе, пияницо неден! Защо закачаш хората, които не ти правят нищо? Не виждаш ли, че с него има десет или дванадесет гладиатори, които ще направят на пух и прах старите ти кокали?

— А бе какви ти гладиатори бе! Какви ти гладиатори! — викаше на свой ред вбесен безсрамникът Емилий Варин. — Вие сте свободни граждани, а кълна се във всемогъщите светкавици на Юпитер, боите се от тези жалки роби, които се бият помежду си за наше удоволствие! Кълна се в божествената хубост на Афродита, че на този дърдорко в блестяща тога, който към пороците на патрициите прибавя и тия на н ай-презрян ата сган, трябва да се даде такъв урок, та да му се отще завинаги да идва да разглежда отблизо нищетата на плебеите.

— Да се върне в Палатина! — викаше Велений.

— Да отиде в Стикс, но да се махне оттука! — добавяше Арезий.

— Нека тия безчестни оптимати ни оставят в нищетата ни в Целий, в Есквилин, в Субура и да отидат да се потопят в мръсните си оргии във Форума, в Капитолина, в Палатина.

— Вън патрициите, оптиматите, вън Катилина! — извикаха едновременно десетина гласове.

Като чу тези думи, Катилина се намръщи, скочи от мястото си със свирепо пламнали очи и като се освободи от Требоний и друг един гладиатор, които се опитваха да го задържат, като го уверяваха, че те ще се справят с този измет, той се изправи на вратата, скръсти ръце на гърди, хвърли мълниеносен поглед и извика с всичката мощ на страшния си глас:

— Какво сте се разкрякали вие там, глупави жаби? Защо цапате с мръсните си робски устни почтеното име на Катилина? Какво искате, жалки червеи, от мене?

За миг като че ли този силен глас изплаши негодниците, но скоро някой извика:

— Искаме да се махнеш оттука!

— Махай се в Палатина, в Палатина! — извикаха други гласове.

— Или на Гемонийската стълба (Пропаст, в която се хвърляли телата на осъдените на смърт престъпници.) дето ти е мястото — извика с пресипнал, полуженски глас Емилий Варин.

— Ако смеете, мръднете ме оттука! Хайде, елате да ви видя, о подли твари! — извика Катилина, като отдръпна ръцете си от гърдите и се приготви да посрещне нападението.

Всред плебеите за миг настъпи колебание.

— Кълна се във всички адски богове — извика най-сетне гробарят Арезий, — нас не можеш уби, както уби злочестия Гратидиан! Да не си Херкулес?

И се хвърли върху Катилина, но Катилина му стовари такъв силен юмрук в гърдите, че Арезий се олюля и падна в ръцете на тези, които бяха зад него. В тоя миг бе повален с два юмрука до стената и Лувений, който също тъй се бе хвърлил върху Катилина.

Жените се бяха свили изплашени зад тезгяха на Лутация и оттам викаха и плачеха. Виковете, проклятията, хулите, шумът от блъсканиците, от съборените съдове и столове в голямата стая се смесваха с гласовете на Требоний, Спартак и другите гладиатори, които молеха Катилина да ги пропусне през вратата, за да натупат негодниците.

Между това Катилина ритна в стомаха просяка Велений, който се бе спуснал върху му с нож в ръка, и го повали на пода. Това накара неприятелите на Катилина да отстъпят. Те се впуснаха да бягат, плътно притиснати един към друг, но в същия миг Катилина изкара късия си меч и почна да ги удря с тъпото по рамената, крещейки като разярен звяр:

— Нахален измет, мръсна плебейщина, винаги готова да лиже краката на тоя, който я мачка, и да оскърбява тоя, който слиза при нея, за да й подаде ръка…

Щом Катилина освободи входа, след него се впуснаха един след друг Требоний, Спартак и техните другари. При нахлуването на гладиаторите негодниците, които вече се отдръпваха под градушката от ударите на Катилина, се разбягаха навън и кръчмата опустя бързо; вътре останаха само Велений и Лувений, които лежаха зашеметени и изтръпнали от болки, и Гай Тауривий, който не беше взел участие в борбата и стоеше в един ъгъл близо до огнището със скръстени на гърди ръце.

— Мръсни пияници!… — крещеше Катилина, който бе проследил бегълците до входа на кръчмата.

После той се извърна към жените, които все още пищяха от уплаха, и извика:

— А вие, проклети префики, (Жени, на които се плащало, за да оплакват богатите мъртъвци.) млъкнете най-после!

И след малко той хвърли на Лутация, която се окайваше за загубите и неплатените сметки на избягалите, пет златни монети, като й викна:

— На, плачлива бабо, за сметка на негодниците.

В тоя миг Родопея, която гледаше със страх Катилина и приятелите му, побледня като платно и възкликна, спускайки се към Спартак:

— Не, не се мамя, не се мамя, Спартак, мой Спартак!

— Ха! — възкликна гладиаторът, като се извърна силно развълнуван към момичето, което идваше към него. — Ти? възможно ли е? Мирца! Мирца! О, сестричката ми!

И братът и сестрата се прегърнаха всред мълчанието и учудването на всички.

След първите сърдечни излияния Спартак се отдръпна от сестра си, хвана я за ръцете и като я отдалечи от себе си, започна да я разглежда от главата до петите. Той стана смъртно бледен и с треперещ глас промълви:

— Но ти си… ах! — изпъшка Спартак. — Ти си станала…

— Робиня съм — каза, задавена от сълзи, Родопея. — Робиня съм на един безчестник… Пръчки, нажежени железа, изтезания… Разбираш ли, братко, разбираш ли?

— О, бедната, о, нещастната! — каза с разтреперан от вълнение глас гладиаторът. — Ела, милата ми, ела по-близо до сърцето ми!

След малко той повдигна към тавана очите си, изпълнени със сълзи и святкащи от гняв, издигна заплашително юмрук и извика:

— И Юпитер имал светкавици! И Юпитер бил бог! Не, не Юпитер е смешник, Юпитер е комедиант, Юпитер е глупав дърдорко!

Мирца, опряла глава на херкулесовите гърди на Спартак, плачеше безутешно.

— Ах! Да бъде проклета! — добави след кратко мъчително мълчание и с нечовешки глас Спартак. — Да бъде проклета позорната памет на първия човек, който е населявал земята и от чието семе са се родили две различни потомства: свободни и роби!…

IV
Какво направи Спартак, като се видя свободен

Бяха изминали два месеца от събитията, за които разказвахме в предните глави.

Сутринта срещу януарските „иди“ (12 януари) на следващата 676 р.г. по улиците на Рим духаше силен северен вятър. От сивото и печално небе падаха парцали сняг върху настилката на улиците, които поради това бяха мокри и разкаляни.

Гражданите, които се трупаха по работа във форума, рядко се мяркаха на открито, но затова пък с хиляди се тълпяха под портиците на форума, на Хостилиевата курия, на рекостазията (дома за пратениците от елинистическия свят), на храма на Съгласието (Конкордия), както и под портиците базиликите на Порции, Фулвий, Емилий, Семпроний и на храмовете на Веста, на Кастор и Полукс и на Сатурн. Гражданите се разхождаха също тъй под портика на „Боговете-съмишленици“. (Дванадесетте богове, които Юпитер свиквал на съвет.) Великолепни и блестящи са били тия здания, издигнати около пространния и величествен форум, който по онова време се простирал от днешния площад Траяна до площад Монтанара и от Константиновата арка до арката на Пантаните, между Капитолския, Палатинския, Есквилинския и Виминалския хълм и за който днешният форум дава само бледа представа. Разхождаха се още във вътрешната част на Емилиевата базилика, една грамадна постройка, съставена от широк централен кораб наоколо с блестяща колонада, отсам и отвъд която се простираха два гранични кораба. Тук се събираха всякакви хора: патриции и плебеи, оратори и делови хора, граждани и търговци, разделени и подразделени на мънички групи, които разговаряха по работите си.

В дъното на централния кораб, срещу входната врата, имаше широка и дълга балюстрада, която отделяше част от самия кораб от останалата базилика и образуваше по тоя начин запазено от шума място, дето ораторите защищаваха делата си пред съдиите. Над колонадата в кръг около вътрешността на базиликата се издигаше галерия, от която можеше добре да се наблюдава онова, което ставаше долу. Тоя ден зидари, каменоделци и ковачи бяха заети с украсяването на корниза, който служеше за основа на галерията; те окачваха по него каменни и бронзови барелефи, на които с рядко изкуство бяха изобразени подвизите на Марий срещу кимврите.

Емилиевата базилика била изградена от един от дедите на консула Марк Емилий Лепид, който заедно с Квинт Лутаций Катул бе приел длъжността си на 1 януари с.г.

Ние вече споменахме, че Марк Кмилий Лепид принадлежеше към сподвижниците на Марий и първото му обществено дело бе да украси базиликата, построена от неговия прадядо през 573 р.г. с барелефи. С тях той създаваше задоволство у народната партия и проявяваше омразата си към Сула, който бе разрушил всички арки и паметници, издигнати в чест на съперника му.

Между мнозината безделници, които се намираха в галерията и наблюдаваха оттам движението на тълпата, стоеше, опрял лакти върху мраморния парапет и стиснал глава между ръцете си, и Спартак. Той гледаше разсеяно и равнодушно хората, които се суетяха под него.

Беше облечен в синя туника, върху която носеше малък гръцки червен палиум, закрепен на дясното му рамо с тънка сребърна фибула.

Недалеч от него имаше трима граждани, които разговаряха оживено. Двамата от тях са познати на читателите ни — те бяха атлетът Гай Тауривий и безсрамникът Емилий Варин. Третият беше един от онези многобройни лениви граждани, които живееха в безделие, издържани от всекидневните подаяния на патрициите. Тия безделници, наречени клиенти, следваха покровителя си във форума и събранията, гласуваха, както им се заповядваше, ръкопляскаха му, ласкаеха го и постоянно му искаха милостиня.

По онова време победите в Африка и Азия бяха присадили в Рим разкоша и източната изнеженост; и Гърция, победена с оръжието, на свой ред побеждаваше завоевателите си с развалата на изнежените си нрави.

Огромното и растящо число на робите, които се използуваха при всички работи, извършвани преди това от трудолюбивите и свободни граждани, бе убила най-мощния елемент на силата, нравствеността и благоденствието — труда; и под външния блясък на величието, богатството и силата си Рим чувствуваше вече, че се развиват в него съдбоносните зародиши на близкия упадък.

Язвата, каквато бяха клиентите по онова време, бе достигнала най-висока степен на загниване и бе започнала да предизвиква ония гибелни последици, които вече се бяха проявили при размириците на Гракхите, на Сатурнин, на Друз и при ежбите между Сула и Марий. Още по-лоши последици щяха да се видят малко по-късно във всекидневните свади и в смутовете на Катилина, на Клодий и на Милон, които по-късно завършиха с триумвирата на Цезар, Помпей и Крас.

Всеки патриций, всеки бивш консул, всеки честолюбив богаташ разполагаше с пет-шестстотин клиенти, а някои разполагаха дори с повече от хиляда. Тези работоспособни граждани упражняваха занаята на клиенти, както друг би могъл да упражнява занаята на ковач, на каменоделец, на обущар. Просяци в мръсна тога, престъпни и продажни партизани, чрез гордата туника на римски граждани, те живееха от доноси, крясъци на обществени места, милостини и унижения.

И тъй, едрият мъж, който разговаряше в галерията на Емилиевата базилика с Гай Тауривий и Емилий Варин, беше един от тези изродени римляни. Той се наричаше Апулей Тодертин, понеже неговите прадеди бяха преселници от Тодн, и беше клиент на Марк Крас.

Те разговаряха за обществените работи. Но Спартак, който беше дълбоко погълнат от печалните си размишления, не чуваше нищо от разговора им.

След като бе намерил отново сестра си в онова крайно унизително положение, първата грижа, първата мисъл на Спартак бе да я изтръгне от човека, който тъй много я измъчваше, и трябва да кажем, че Катилина, който имаше широка ръка и който в случая бе малко заинтересован, даде на бившия гладиатори другите осем хиляди сестерции, спечелени от облога с Долабела, за да може Спартак да откупи Мирца от господаря й.

Спартак прие с благодарност предложената му сума, като обеща, че ще я върне, макар че Катилина не искаше дори да му се говори за това, и се отправи към господаря на сестра си, за да я освободи.

Както бе лесно да се предвиди, господарят, като видя готовността и желанието на бившия гладиатор да освободи робинята, покачи извънредно високо цената за откупуването й. Той заяви, че Мирца му струва 25000 сестерции, когато в действителност му струваше половината от тази сума; забеляза, че тя е млада, хубава и скромна, и в края на краищата заяви, че момичето представлявало капитал, не по-малък от 50000 сестерции; при това той се закле в Меркурий и Венера, че от тая цена не щял да отстъпи нито един сестерции.

Как посрещна това клетият гладиатор, е по-лесно да си представим, отколкото да опишем. Той моли, настоява, хвърли се в краката на мръсния търговец, но безчестникът знаеше, че законът е на негова страна, и остана непреклонен.

Тогава Спартак скочи побеснял, хвана го за гушата и без малко щеше да го удуши, ако една мисъл не бе го накарала да се опомни.

Спартак си помисли за Мирца, за отечеството си, за тайното движение, в което вземаше участие, в което той беше първият и най-мощен двигател и което щеше да се провали без него.

Той се поуспокои, пусна господаря на Мирца, който остана зашеметен, с широко отворени очи и посиняло лице. След като си помисли малко, Спартак се обърна към него и го запита със спокоен глас, макар че лицето му все още беше смъртнобледо и той цял трепереше от гняв и вълнение:

— Значи, ти искаш… петдесет хиляди?

— Аз не… иск… ам… повече… нищо… върви си… Махай се… по дяволите… или ще повикам всичките си роби…

— Извини ме… прости ми… аз кипнах… бедността ми… братската ми любов… слушай ме, ще се разберем.

— Да се разбера с човек, който при първата дума започва да души хората? — каза господарят, който се беше малко поуспокоил, като си пипаше врата. — Махай се, махай се!

Малко по малко Спартак успя да успокои мошеника и в края на краищата се споразумя с него. Спартак трябваше да му брои веднага 2000 сестерции, при условие, че Мирца ще се премести да живее другаде заедно с брат си. Ако в продължение на един месец Спартак не успееше да откупи сестра си, господарят й отново придобиваше всички права над нея.

Условията бяха изгодни, търговецът щеше да спечели най-малко хиляда сестерции, без да рискува нещо, и той прие.

След като настани сестра си в една малка стаичка близо до къщата на сводника, Спартак се отправи към Субура, дето живееше Требоний.

Нему Спартак повери всичко и от него поиска помощ и съвет. Требоний успокои Спартак и го увери, че ще направи всичко възможно, за да спаси сестра му, ако не напълно, то поне от всякакви обиди. Успокоен малко от готовността на Требоний да му помогне, Спартак се отправи към къщата на Катилина, за да му върне осемте хиляди сестерции, които бе взел на заем и от които в момента не се нуждаеше. Безделният патриций го задържа дълго време в библиотеката си. Ако се съдеше от мерките, които Катилина бе взел, за да не ги безпокоят, трябваше да се предположи, че те са разговаряли за тайни и много важни неща. За каквото и да са разговаряли, факт е, че от този ден Спартак посещаваше много често патриция у дома му и от всичко можеше да се допусне, че помежду им се бе създала връзка на взаимно уважение и приятелство.

Откак Спартак се бе освободил, неговият бивш ланист непрестанно се въртеше около него и му досаждаше с хиляди разсъждения за настоящото му несигурно положение и за необходимостта да се установи постоянно и окончателно някъде. В заключение Ациан предлагаше на Спартак да поеме ръководството на школата му или ако иска, да му се продаде доброволно като гладиатор срещу най-високата цена, каквато никога не е била давана за един ингенуус.

Ингенууси се наричаха свободните мъже, които се продаваха доброволно на някой ланист, като се поставяха всецяло на негово разположение с клетва. Така че освен нещастните роби от войната, които биваха продавани и предназначавани за гладиаторския занаят, освен тези, които биваха осъждани на този занаят, имаше и доброволци. Обикновено това бяха безделници, пияници и побойници, затънали в дългове и безсилни да задоволят необузданите си желания; те презираха живота и умееха ловко да въртят меча. Продаваха се на някой ланист и свършваха живота си на арената на някой амфитеатър или цирк.

Естествено Спартак отхвърляше решително предложението на бившия си господар, който, въпреки че тракът му бе дал да разбере, че не бива да го безпокои с присъствието си, продължаваше да върви по стъпките му, сякаш бе негов зъл гений или негов вестител на злочестина.

Между това Требоний, който обичаше Спартак и може би имаше по отношение на него някакви свои сметки, се зае усърдно да се справи с положението на Мирца. Като много близък приятел на Квинт Хортензий, на чието красноречие беше голям поклонник, той можа да предложи на сестра му Валерия да откупи за своя слугиня Мирца, която беше образовано и любезно момиче, говореше гръцки и знаеше много добре как се приготвят и употребяват помади и благовония.

Валерия заяви, че няма нищо против откупването на момичето, стига то да й се понрави, и пожела да го види. Мирца й се хареса и Валерия я откупи веднага за 45000 сестерции. Мирца бе отведена заедно с другите робини в дома на Сула, на когото Валерия бе станала съпруга още на 15 декември предната година.

Макар че това разрешение на въпроса не задоволяваше Спартак, който желаеше да види сестра си напълно свободна, все пак беше най-доброто при неговото трудно положение, защото отстраняваше може би завинаги опасността да я види опозорена и поругана.

Като се успокои по отношение на сестра си, Спартак се зае трескаво с някаква тайнствена и много важна работа. Така поне изглеждаше, ако се съдеше по честите му свиждания с Катилина, по усърдните му, всекидневни посещения на гладиаторските школи и по постоянното му увъртане в кръчмите на Субура и Есквилин, дето винаги търсеше компанията на гладиаторите и на робите.

Какво смяташе да предприеме? Какво обмисляше?

Това читателят ще узнае след малко.

А сега той стоеше в галерията на Емилиевата базилика и беше се унесъл толкова дълбоко в размишленията си, че не чуваше нищо от онова, което си говореха грубо и с подигравки Гай Тауривий, Емилий Варин и Апулей Тодертин, застанали недалеч от него; той дори не ги поглеждаше.

— Е добре, много добре — казваше Гай Тауривий, като продължаваше подетия разговор.

— Ах! Тоя хубостник Сула! Да не е смятал, че ще може да разруши паметниците на славата на Марий? Сигурно щастливият диктатор е мислел, че е достатъчно да свали статуята, издигната в чест на Марий на Пинцианския хълм, и арката, издигната в Кампидолия заради победите му над тевтонците и кимврите! Ах, той е вярвал, че е достатъчно да стори това, за да затрие всяка следа, всеки спомен от безсмъртните подвизи на арпинския селянин! Клетият самоизмамник! Неговата жестокост, от която се боят всички, неговото страшно всемогъщие биха могли да превърнат в пустиня целия град с всички негови жители, да превърнат цялата страна в развалини, но те не биха могли да направят така, че Югурта да не е бил побеждаван и сраженията при Акве Секстие и Верцели никога да не са ставали!

— Клетият глупец! — възкликна със своя жаловит глас Емилий Варин — Ето че консулът Лепид е накарал да украсят базиликата с великолепни барелефи, изобразяващи победите на Марий над кимврите.

— Не казах ли аз, че този Лепид ще бъде трън в очите на щастливия диктатор?

— Хайде де! Клетият Лепид — каза презрително дебелият клиент на Крас, — какво ли може да направи на Сула? Нищо повече от това, което би могла да направи една мушичка на един слон!

— Но ти не знаеш ли, че той освен дето е консул, е и богат — по-богат от твоя господар Марк Крас?

— Че е богат, знам; но да е по-богат от Крас, не вярвам.

— Виждал ли си всичките портици на къщата му; която е най-хубавата, най-блестящата не само в Палация, но и в целия Рим?

— Е, та какво от това, че неговата къща е най-хубавата в Рим?

— И той е единственият, който притежава портик от нумидийски мрамор.

— Е, та? Ще може ли с това да уплаши Сула?

— Това показва, че той е силен, че се радва на благоволението на народа.

— Да, да, много се радва на благоволението на народа, който тъй много го кори заради неговия безмерен и безумен разкош.

— Не го кори народът, корят го завистливите патриции, които не могат да постигнат това, което е постигнал той.

— Внимавай — каза Варин, — внимавай, че тая година чудеса ще станат.

— Защо?

— Защото в Ариминската област се случило нещо наистина необикновено.

— Е, какво се е случило?

— Един петел във вилата на Валерий вместо да изкукурига, проговорил като човек.

— Ако е вярно, наистина е извънредно чудо и е очевидно предвестие за някои необикновени събития.

— Ако било вярно! Та това го знае цял Рим: самият Валерий и неговите близки и слуги са го съобщили.

— Наистина, необикновено чудо е! — промълви Апулей Тодертин, който беше религиозен и пълен с предразсъдъци, и дълбоко се замисли върху загадъчния смисъл на чудото, което той твърдо вярваше, че е поличба на боговете.

— Колегията на авгурите (Авгури — древни римски жреци, които предсказвали бъдещето по хвърченето, пеенето и кълвенето на птиците. — Б. р.) вече се е събрала, за да разбули тайната, която може да се крие зад тоя странен случай — каза с креслив глас Емилий Варин. И след малко, смигайки на атлета, добави:

— За мене, макар да не съм гадател, работата е ясна като бял ден.

— О! — възкликна учуден Апулей, като разтвори широко очите си.

— Няма защо толкова да се чудиш!

— О! — възкликна насмешливо тоя път клиентът на Марк Крас. — Я обясни ти, като знаеш повече от авгурите, обясни скрития смисъл на това чудо.

— Това е предупреждение от богиня Веста, оскърбена от лошото поведение на една от свещенослужителките си.

— А! Разбрах, вярно е… другояче не може да бъде — каза, смеейки се, Гай Тауривий.

— Щастливи сте вие, които тъй лесно разбирате: да си призная аз нищо не разбрах!

— Ти пък сега искаш да се преструваш ли?

— Не, кълна се в дванадесетте богове, съветници Юпитерови, че не…

— Е, добре… Варин намеква за непозволената любов на весталката Лициния с твоя господар Марк Крас.

— Това е безчестие и клевета! — възкликна раздразнен клиентът. — Подобно нещо не само че не бива да се приказва, но не бива и да се помисля!

— Същото казвам и аз — подзе, усмихвайки се саркастично Варин, — но ако можеш, иди го наливай в главите на тези римляни! Не искат да чуят! И всички в един глас осъждат тази светотатствена любов, която твоят господар храни към хубавата весталка.

— Повтарям ви, това е чиста клевета!

— Ех, драги Апулей Тодертин, че ти трябва да приказваш така, се разбира от само себе си и не те осъждам — но да се опитваш да пращаш нас за зелен хайвер, кълна се в жезъла на Меркурий, това, драги, не бива. Любовта е нещо, което не може да се скрие, и ако Крас не обичаше Лициния, той нямаше на всички обществени места да сяда все близо до нея и да я заобикаля с постоянните си грижи, с ласкавите си погледи и… разбрахме се, нали? Ти отричай, колкото си щеш, но във всеки случай моли Венера, да не допусне някой ден да се намеси в тая работа цензорът. (Цензорите били магистрати, които упражнявали надзор над имуществения ценз и над нравите на римските граждани.)

Току-що бяха изречени тези думи, когато един мъж със среден ръст, но със силно развити гърди и рамена, с мощни херкулесовски мишци и нозе, с мъжествено и смело лице, с черна брада, черни очи и черна коса, потупа с лявата си ръка Спартак по рамото и го откъсна от дълбокото му размишление.

— Толкова ли си потънал в мислите си, че гледаш, а нищо не виждаш?

— О, Крис! — възкликна Спартак, като потърка с дясната ръка челото си, като че искаше да се откъсне от мислите си. — Не те видях.

— А пък ме гледаше, като се разхождах долу заедно с нашия ланист Ациан.

— Проклет да бъде! Е, какво стана? — запита след миг Спартак.

— Видях Арторикс.

— Бил ли е в Капуа?

— Да.

— Говорил ли е с някого?

— Да, с един германец, някой си Окноман. Той минавал за най-храбър и най-силен между всички.

— Е, какво? — запита Спартак с растящо вълнение и с бляскащи от радост и надежда очи.

— Тоя Окноман живеел с кроежи като нашите. Той приел напълно идеите ни, положил клетва пред Арторикс и обещал да работи за нашата света и справедлива идея всред най-смелите гладиатори от школата на Лентул Батиат.

— Ах! — възкликна Спартак тихо, като пое дълбоко дъх с израз на голямо задоволство. — Ако само боговете от Олимп покровителствуват усилията на нещастните и потиснатите, вярвам, че след няколко години на земята няма да съществува никакво робство.

— Обаче Арторикс ми каза — добави Крис, — че Окноман е твърде храбър, но неразумен, малко предпазлив и още по-малко предвидлив.

— О, кълна се в Херкулес, това е лошо… много лошо!

— И аз помислих същото!

Настъпи мълчание. Пръв го наруши Крис, който запита Спартак:

— А Катилина?

— Започвам да се убеждавам — отвърна Спартак, — че той никога няма да тръгне с нас.

— Е, значи, всичко онова, което се приказва за неговото прехвалено великодушие, е басня, а?

— Не, той е великодушен и много умен, но е просмукан с предразсъдъците на римското си възпитание и мене ми се струва, че той ще се възползува от мечовете ни, за да свали сегашната власт, но не и за да премахне варварските закони, с които Рим потиска света.

И след кратко мълчание добави:

— Тая вечер ще се съберат у дома му неговите приятели. Ще отида и аз, за да се споразумеем по общата работа, но боя се, че нищо няма да излезе.

— Нима той и приятелите му знаят тайната ни?

— Знаят я, но дори и да не се споразумеем, те пак няма да я издадат. Пък и римляните се боят толкова малко от нас, робите, слугите, гладиаторите, че не ни смятат способни да поставим на изпитание могъществото им.

— Те дори не ни смятат за хора.

— Робите, които преди осемнадесет години въстанаха в Сицилия под водачеството на сириеца Евнус и водиха люта война срещу тях, те ценят повече от нас.

— Вярно е: те са почти хора.

— А ние стоим много по-ниско от хората.

— О, Спартак, Спартак — извика Крис, чиито очи пламнаха от див гняв, — аз ще ти бъда много по-признателен за твърдостта, с която ще преодолееш всички пречки на делото, на което си се посветил да служиш, отколкото за това, че ми спаси живота в цирка. Стегни здраво редиците ни, Спартак, за да можем да размахаме мечове и да премерим силите си с тия надменни разбойници: ще им покажем ние тогава дали сме човеци като тях и повече от тях, или стоим много по-ниско от човеците.

— Докато съм жив, ще работя за делото и с непоколебимата си воля, с несломимата си енергия, с всичките сили на духа си ще го изведа до крайната победа или ще загина за него.

При тези думи Спартак стисна десницата на Крис. След това Крис сложи ръка на сърцето си и каза, силно развълнуван:

— О, Спартак, спасителю мой, ти си роден за велики неща; такива хора като тебе стават герои.

— Или мъченици! — промълви печално Спартак, като отпусна глава на гърдите си.

В това време Емилий Варин викаше с кресливия си глас:

— Ела, Гай, ела, Апулей, елате да идем в храма на несъгласието, да чуем разискванията на сената.

— Че днес в храма на Съгласието ли се събира сенатът? — запита Тодертин.

— Да, там.

— В стария или в новия?

— Ех, че си глупав! Ако се събираше в храма на истинското съгласие на Фурий Камилий, щях да ти кажа: да идем в храма на Съгласието. Но щом ти казвам: да идем в храма на Несъгласието, не разбираш ли, че думата ми е за храма, нечестиво осветен от Луций Опимий с кръвта и страданията на народа и с подлото убийство на братята Гракхи?

— Прав е Варин — каза Гай Тауривий, като понечи да тръгне. — Тоя храм е трябвало да се нарече Храм на несъгласието, а не на съгласието.

И тримата римляни се отправиха към стълбата, по която щяха да се спуснат в портика на Емилиевата базилика. Недалеч зад тях вървяха двамата гладиатори.

Когато Спартак и Крис стигнаха портика на базиликата, един мъж се приближи до трака и му каза:

— И тъй, Спартак, кога ще се решиш да се върнеш в школата ми?

Беше ланистът Ациан.

— Да те погълне Стикс още жив! — извика гневно Спартак, като се извърна към предишния си господар. — А ти кога ще решиш да не ме безпокоиш повече?

— Но аз — промълви с мек глас Ациан — те безпокоя само за твое добро: понеже ме е грижа за бъдещето ти, аз…

— Слушай, Ациан, и запомни добре думите ми! Аз не съм дете и нямам нужда от настойник, а и да имах нужда, никога не бих поискал тебе. Гледай да не се плетеш повече в краката ми, защото, кълна се в родопския Юпитер — бог на дедите ми, — ще стоваря такъв страшен юмрук по голата ти и стара тиква, че изведнъж ще се озовеш в ада!

И след малко добави:

— Ти знаеш силата на юмрука ми, видя как наредих с него десетте роби, които подготвих за гладиатори и които един ден се нахвърлиха с дървените си мечове върху мене.

Ланистът започна да се извинява и да предлага приятелството си, но Спартак добави:

— А сега махай се от очите ми и повече да не си се мяркал пред мене!

Двамата гладиатори се отправиха през форума към портика на Катул, дето Катилина бе определил среща на Спартак.

Къщата на Катул, който бил консул заедно с Марий през 652 римска година, значи, двадесет и четири години преди времето, към което се отнася нашият разказ, беше една от най-разкошните и изящни в Рим. Нейният великолепен портик бе украсен с плячка от кимврите и с бронзовия бик, над който тия неприятели на Рим полагали своята клетва. Там се събираха римляните да се разхождат или да се упражняват в гимнастически игри. Затова там идваха и младите контета, патриции и благородници, за да се любуват на хубавите дъщери на Рим.

Когато двамата гладиатори стигнаха до къщата на Катул, гъста редица мъже бяха обиколили портика и се наслаждаваха на жените, които, поради дъждовното и снеговито време, бяха повече от друг път.

И наистина човек не можеше да си откъсне очите от тези многобройни, добре закръглени ръце, снежнобели полуголи гърди и рамена, сякаш изваяни от слонова кост, сред блясъка на злато, бисери, камеи, ясписи и рубини с безкрайното разнообразие на цветовете на пеплумите, палиумите, столите и туниките от изящни и фини платове.

Тук блестяха с хубостта си Аврелия Орестила, любовница на Катилина; младата и привлекателна Семпрония, която по-късно поради хубостта и изключителните си способности бе наречена „сиятелна“ и загина храбро в битката при Ареций, сражавайки се до Катилина; Аврелия, майката на Цезар; Валерия, съпругата на Сула; весталката Лициния; Целия, бивша съпруга на Сула; Ливия, майка на младия Катон; Постумия Регула, потомка на победителя на латините при езерото Регул. Там се виждаха две много хубави момичета от прочутия род на Фабий Амбуст; Клавдия Пулхра, съпруга на Юний Норбан, който бе консул до преди две години; прекрасната Домилия, дъщеря на Домиций Ахенобарб, бивш консул и прадядо на Нерон; Емилия, прелестната дъщеря на Емилий Скавър; Фулвия, съвсем младата и безсрамната Фулвия; весталката Вителия, известна с изключително белия цвят на кожата си, и стотици други матрони и момичета, принадлежащи към най-знатните семейства на Рим.

На едно място, под блестящия и пространен портик, няколко млади патрицианки се люлееха, а на друго — множество от тях играеха на топка, една твърде любима и разпространена игра в Рим. По-голямата част от жените, които се бяха събрали под портика, се разхождаха, за да се посгреят в този необичайно студен ден.

Когато Спартак и Крис стигнаха при портика на Катул, потърсиха с поглед Катилина, когото скоро съзряха до една колона заедно с патриция Квинт Курий, пияница и безделник, който по-късно стана причина за разкриване на Катилиновото съзаклятие, и с младия Луций Бестия, същия, който по време на казаното съзаклятие беше народен трибун.

Като внимаваха да не бутнат някого, двамата гладиатори се отправиха към страшния патриций, който се смееше саркастично и казваше на приятелите си:

— Ще ми се някой ден да се доближа до весталката Лициния, която дебелакът Марк Крас толкова много ласкае, и да й разкрия любовните му връзки с Евтибида.

— Да, да — каза Луций Бестия, — и кажи й, че й е подарил двеста хиляди сестерции.

— Марк Крас подарил двеста хиляди сестерции на една жена! — възкликна Катилина. — Та това е по-голямо чудо от онова, което се е случило в Ариминум, дето, разправят, един петел продумал като човек.

— Това е достойно за удивление само поради скъперничеството му — забеляза Квинт Курий, — защото в края на краищата двеста хиляди сестерции за Марк Крас са нищо.

— Прав си — каза Луций Бестия, като разтвори широко и алчно очи. — Той има повече от седем хиляди таланта.

— Значи, над един билион и половина сестерции.

— Страхотно богатство! Просто да не повярва човек, ако не знае, че е истина!

— Ето как в тази добре уредена република — каза с горчивина Катилина — един посредствен човек си открива пътя към величие и почести! А пък аз, който се чувствувам силен и способен да предвождам войски, никога не съм бивал удостоен да управлявам, понеже съм беден и затънал в дългове. Ако утре Крас поиска да го назначат военачалник, за да ръководи някой поход, веднага ще бъде назначен, защото той можа да купи не само окаяните и изгладнели плебеи, но дори и целия охранен и сребролюбив сенат.

— И като си помисли човек — прибави Квинт Курий — колко нечист е изворът на тия несметни богатства!

— Е, да! — потвърди младият Бестия. — Как ги придоби той? Като купуваше на нищожни цени конфискуваните имоти на жертвите от проскрипциите (Осъждане на смърт или заточение без спазване на съдебните форми, придружено с конфискуване на имотите. — Б. р.) на Сула, заемаше пари с голяма лихва и строеше къщи на закупените почти на безценица места на плебейските къщи, унищожавани от честите пожари, на които биваха подлагани бедните квартали, като използуваше труда на петстотинте си роби — архитекти и зидари…

— Така че — прекъсна го Катилина — днес половината от къщите на Рим са негови.

— Но справедливо ли е всичко това? — запита гневно Бестия. — Честно ли е?

— Изгодно е — каза Катилина, като се усмихна горчиво.

— И дълго ли още ще трае това положение? — запита Квинт Курий.

— Не би трябвало да трае дълго — промълви Катилина, — но кой може да знае какво е писано във вечната книга на съдбата?

— Да искаш, значи да можеш — отвърна Бестия. — Когато 133-те от 463-те хиляди граждани на Рим, които са лишени от средства да задоволят глада си и не притежават нито педя земя; когато тия стотици хиляди намерят смелия мъж, който да им покаже по какъв безчестен път са били натрупани богатствата на другите тридесет хиляди граждани и как несправедливо ги владеят те, тогава ще видиш, о Катилина, как тия безимотници ще намерят начин да наложат силата и числеността си над проклетите и омразни полипи, които се хранят с кръвта на гладните и нещастни плебеи.

— Не в празни-окайвания и препирни трябва да изливаме негодуванието си, о младежо — каза важно Катилина. — Тайно в къщите си ние трябва да обмислим хубаво обширен план и когато му дойде времето — с твърдост да го приведем в изпълнение. Мълчи и чакай, Бестия; може би няма да закъснее денят, в който ще можем с един страшен и решителен удар да разрушим тая обществена сграда, под чиито основи пъшкаме и която въпреки блестящата си мазилка е пропукана и прогнила.

— Гледай, гледай колко е весел ораторът Квинт Хортензий — каза Курий, който сякаш желаеше да даде друга насока на разговора. — Като че не може да се нарадва, че Цицерон отсъствува и сега е без съперник на форума.

— Ех, че страхливец излезе този Марк Тулий! — възкликна Катилина. — Щом забеляза, че Сула го гледа накриво поради юношеските му възторзи от Марий, плю си на петите и хайде-в Гърция.

— Да, два месеца почти стават, откак е напуснал Рим!

— Ах, да имах красноречието му! — рече Катилина, като стисна силния си юмрук. — Само за две години щях да стана пълновластен господар на Рим!

— Ти си лишен от красноречието му, а той — от силата ти.

— Все пак — каза умислен Катилина, — ако не успеем да го вземем на наша страна — нещо твърде вероятно при неговата кротка душа, закърмена с анемичната Аристотелова философия и с обезсилващи платонически добродетели, — един ден той може да стане в ръцете на неприятелите ни страшна маша против нас.

При тези думи тримата патриции млъкнаха. В тоя миг редицата мъже, която обкръжаваше портика, се разкъса и се показа Валерия, жената на Сула; тя се отправи към своята богато окичена в злато и пурпур носилка, донесена до самия вход на портика от четирима снажни кападокииски роби. Придружаваха я ниският и дебел Деций Цедиций, слабият Хелвий Медулий, брат й Квинт Хортензий и мнозина други патриции.

На излизане от портика на Катул Валерия се зави в широка и тежка папа от източен тъмносин плат, в чиито гънки скри от жадните погледи на пламенните си обожатели хубостите, с които тъй щедро я бе надарила природата и които досега бе показвала в портика дотолкова, доколкото позволяваше чувството й за благоприличие.

Лицето й беше много бледо и големите й, широко разтворени и неподвижни очи й придаваха вид на преситена и отегчена, което беше твърде неестествено за жена, омъжила се едва преди месец.

На поздравите на събралите се около нея патриции тя отвърна с изящно поклащане на главата и с очарователна усмивка и като стисна ръцете на двете контета Хелвий Медулий и Деций Цедиций, повторно им се усмихна, за да прикрие прозявката си. Тия две контета я следваха неотлъчно. И те не пожелаха да отстъпят другиму честта да й помогне да се качи на носилката. Щом се намести, Валерия спусна пердетата и даде знак на придружаващите я роби да тръгнат.

Кападокийците вдигнаха носилката и тръгнаха, предшествувани от един скороходец, който трябваше да отваря път, и последвани от шестима други, които съставляваха свитата.

Щом се освободи от поклонниците си, Валерия въздъхна дълбоко със задоволство и като оправяше воала на главата си, почна да гледа разсеяно насам-натам. Но видът на измокрената настилка и на дъждовното сиво небе я опечали.

А през това време Спартак, който, както казахме, стоеше малко назад с Крис, като видя хубавата жена, в лицето на която веднага позна господарката на сестра си, се развълнува; той бутна другаря си по лакътя и му прошепна на ухото:

— Гледай! Това е Валерия, жената на Сула.

— Кълна се в свещената Арелатска гора, че тая жена е хубава като самата Венера.

В тоя момент носилката със съпругата на бившия диктатор минаваше край двамата гладиатори и погледът на Валерия, който се рееше безцелно ту на една, ту на друга страна, се спря върху Спартак.

Матроната трепна, откъсна се от разсеяността си, по лицето й се разля лека руменина и тя впери в гладиатора пламенните си черни очи. А когато носилката отмина двамата гладиатори, Валерия подаде главата си извън пердето, за да може още веднъж да види Спартак.

— Дявол да го вземе! — възкликна Крис, от чийто поглед не бяха се изплъзнали несъмнените признаци на благосклонност от страна на матроната към щастливия му другар. — Мили мой, богинята Фортуна, както подобава на една своенравна и лека жена, каквато тя е била винаги, те е хванала днес за перчема или по-право ти си хванал за косите непостоянната богиня!… И дръж я здравата, приятелю мой, дръж я, та ако се изскубне из ръцете ти, все пак да ти остане нещо от нея.

Последните думи той прибави, защото забеляза, че Спартак бе побледнял, обхванат от силно вълнение.

Но докато другарят му говореше, Спартак успя да се овладее и отвърна, усмихвайки се:

— Я млъкни бе! За какви Фортуни и перчеми ми дрънкаш? Кълна се в боздугана на Херкулес, че ти си по-сляп и от един андабад.

И за да прекъсне този разговор, който го смущаваше, бившият гладиатор се доближи до Катилина и тихо го запита:

— Да дойда ли довечера у дома ти, Катилина? Катилина се извърна и отговори:

— Да, разбира се; но не казвай довечера, защото вече се мръква, а кажи подир малко.

— Значи…, след малко — каза Спартак, като се сбогува и се отдалечи.

И като настигна Крис, започна да му говори тихо, но много разпалено, а той само поклащаше глава одобрително; после и двамата се отправиха мълком през форума към Свещената улица.

— Кълна се в Плутон! Ти ще ме накараш да се заблудя в лабиринта на душата ти — каза Бестия, смаян от това, че Катилина бе разговарял приятелски с гладиатора.

— Че защо? — запита наивно Катилина.

— Един римски патриций да има вземане-даване с гладиатори!

— Какъв скандал, а? — каза, усмихвайки се саркастично, патрицият. — Чудовищно, нали?

И след малко, без да дочака отговор, добави:

— Тая вечер ви очаквам у дома. Ще хапнем ще се повеселим и ще поговорим за сериозни неща.

Спартак и Крис вървяха по Свещената улица, към Палатинския хълм, когато изведнъж се сблъскаха с една млада, хубава и великолепно облечена жена. С нея вървеше една робиня на средна възраст, а зад нея — един роб.

Тая жена имаше червени коси, снежнобяло лице, големи очи с морскозелен цвят и беше толкова очарователна, че Крис остана поразен, спря се и възкликна:

— Хезус! (Върховен бог на галите.) Каква чудна хубост!

Спартак, който, печален и замислен, вървеше наведен, повдигна глава и погледна момичето. Хубавицата, без да обръща внимание на Крисовия възторг, също погледна Спартак; стори й се, че го познава, спря се и заговори на гръцки:

— Нека те закрилят боговете, Спартак!

— Благодаря ти много — отвърна малко смутен и забъркан Спартак, — благодаря ти много, прелестно момиче, и нека Венера Книдоска ти бъде покровителка!

Момичето се приближи до Спартак и тихо продума:

— Светлина и свобода, храбри Спартак!

Като чу тия думи, тракът трепна, загледа учуден събеседницата си, свъси вежди и отвърна с видима недоверчивост:

— Не знам какво означават шегите ти, малка хубавице.

— Аз не се шегувам и не разбирам защо се преструваш пред мене. Това е паролата на потиснатите. И аз, куртизанката Евтибида, бивша робиня, гъркиня по народност, съм в числото на потиснатите…

Тя хвана ръката на Спартак и я стисна, като се усмихваше нежно и очарователно.

Бившият гладиатор трепна и отново промълви смаян:

— Сериозно говори! И тя знае тайния ни знак…

За миг той мълком впери поглед в момичето, което го разглеждаше победоносно усмихнато, и добави:

— Е, добре… нека боговете те закрилят!

— Аз живея на Свещената улица, близо до Янусовия храм. Ела, ще ти бъда полезна в благородното дело, на което си се отдал.

И понеже Спартак стоеше замислен и колеблив, тя го помоли повторно с извънредно нежен глас:

— Ела!

— Ще дойда — отвърна Спартак.

— Прощавай! — каза на латински куртизанката, като поздрави с ръка двамата гладиатори.

— Прощавай — отвърна Спартак.

— Прощавай — каза Крис, който стоеше малко отстрани, вперил очи в хубавата мома, — о богиньо на хубостта!

И проследи с поглед Евтибида, която се отдалечаваше; и кой знае колко време би останал там, все така поразен и унесен, ако Спартак не бе се обърнал към него, като го разтърси:

— Е, Крис, кога ще решиш да мръднеш оттук?

Галът се сепна и тръгна заедно със Спартак, като от време на време се обръщаше назад. Като изминаха около тридесет крачки, той възкликна:

— И после пак не давай да те наричам любимец на съдбата! Ах ти, неблагодарнико! Така или иначе, ти би трябвало да издигнеш храм на тая капризна богиня, която е разперила над тебе крилата си.

— Защо ли ме заприказва тази нещастница?

— Не знам и не искам да знам коя е тя, но знам, че Венера, ако съществува, не е по-хубава от нея.

В това време един от робите, които придружаваха Валерия, настигна двамата гладиатори и ги запита:

— Кой от вас двамата е Спартак? — Аз — отвърна тракът.

— Мирца, сестра ти, те очаква към полунощ в дома на Валерия; тя трябва да ти говори по неотложна работа.

— Кажи й, че към полунощ ще бъда при нея.

Робът се върна назад, а двамата приятели продължиха пътя си и скоро изчезнаха зад Палатинския хълм.

V
Триклиният на Катилина и Конклавът^[1] на Валерия

 

Къщата на Катилина, разположена в южната част на Палатинския хълм, не беше нито от най-големите, нито пък по външност беше от най-блестящите между съществуващите по онова време в Рим, но при все това, половин век по-късно, заедно с къщата на оратора Хортензий стана съставна част от къщата на Август. Във всеки случай вътрешността на тая къща не беше по-малко блестяща или по-малко удобна от къщите на видните тогава патриции.

Триклиният, в който се бяха изтегнали и гуляеха към полунощ Катилина и приятелите му, беше един от най-богатите и най-изящните по онова време в Рим.

Тоя триклиниум беше просторна зала, разделена на две части от шест мраморни колони, около които се увиваха гирлянди от бръшлян и рози, разпръскващи свеж аромат в това място, където си бяха дали среща лицемерието, лакомията и сладострастието.

Надлъж по стените, всред гирлянди, подобни на поменатите, се показваха групи фигури от двата пола, които бяха отрицание на всяко благоприличие, но затова пък бяха несравнимо изкусно моделирани.

На пода от извънредно фина мозайка бяха изящно изобразени горски танци на нимфи, сатири и фавни; те не само безсрамно сплитаха своите разюздани хора, но и свободно показваха пищните си форми, с които ги бе надарила фантазията на художника.

В горната част на залата, отвъд шестте колони, около кръгла маса от изящен мрамор имаше три високи легла с бронзови крака, с дюшеци от пух и с покривки от много фин пурпур. Великолепно изработените златни и сребърни лампи, които висяха от тавана, не само осветяваха блестящо залата, но пръскаха опияняващо благоухание.

До стените имаше три бронзови бюфета, украсени с изящни лозови клончета и листа. Върху тях бяха наслагани сребърни съдове с различна форма и големина, а помежду им се виждаха бронзови столчета, покрити с пурпур. Все надлъж по стените, на еднакви разстояния, бяха наредени дванадесет бронзови статуи, представляващи етиопци, богато украсени с огърлици и скъпоценни камъни. На тези статуи бяха окачени сребърни полилеи, от чиито лампи се засилваше светлината в залата.

Гостите, изтегнали се на меките легла и опрели лакти върху пурпурни възглавнички, бяха Курион и Луций Бестия, вторият от които по-късно стана народен трибун; Гай Антоний, млад патриций, апатичен и затънал в дългове, участник по-късно, през 691 р.г., в съзаклятието на Катилина и съконсул на Цицерон, който го подтикна да премахне същата година съучастника си Катилина; Луций Калпурний Пизон Цезоний, развратен патриций, потънал до гуша в дългове, който през 691 р.г. не можа да спаси Катилина, но затова пък успя да отмъсти за него през 696 р.г., когато в качеството си на консул употреби всичките си сили и цялото си влияние, за да заточи Цицерон. За него Цицерон в спомените си казва, че бил груб, див, развратен и невежа.

До Пизон, на второто легло, което се намираше в центъра и се смяташе за почетно, се беше изтегнал един около двадесетгодишен женствено хубав младеж. Той беше белосан, с напомадени и накъдрени коси, със сънливи очи, с отпуснати бузи, с пиянски и пресипнал глас. Тоя младеж беше Авъл Габиний, много близък приятел на Катилина, който също тъй през 696 р.г. стана консул и даде пълно съдействие на Пизон за заточаването на Цицерон.

На Габиний беше определено консулското място в почетното легло и затова се беше изтегнал в оня ъгъл на централното легло, което се намираше отдясно при влизане в триклиниума; той следователно беше царят на пира.

Отстрана, на другото легло, лежеше друг млад патриций, не по-малък развратник и разсипник от другите. Казваше се Корнелий Лентул Сура. Беше смел и силен мъж. По заповед на Цицерон той бе удушен в тъмницата през 691 р.г., тъкмо в навечерието на Катилиновото въстание, за подготовката на което бе пожертвувал много сили.

До него седеше Цетег, заядлив и смел младеж, който, също тъй копнееше за промяна в обществения ред на Рим. Последен в това легло беше Гай Вер, амбициозен, жесток и сребролюбив мъж, който скоро след това стана квестор на Карбон, проконсул в Галия и по-късно претор на Сицилия, дето се прочу със злоупотребите и грабежите си.

Както се вижда, в триклиниума гостите бяха в пълния си състав; и, разбира се, те не бяха най-благородните граждани на Рим, нито пък се бяха събрали у дома на Катилина, за да извършат благородни постъпки или пък да подготвят великодушни дела.

Всички присъствуващи бяха облечени в пирско облекло от тънко, снежнобяло ленено платно и на главите си носеха венци от бръшлян, лаври и рози. Те привършваха вече превъзходната вечеря, дадена им от Катилина. Веселостта на гостите, шегите, закачките и безсрамните подмятания, честото чукане на чашите, оживеното бъбрене — всичко това свидетелствуваше за изкуството на Катилиновия готвач и още повече — за усърдието на виночерпците.

Пред масата, точно срещу почетното легло, стояха, облечени в бели туники, слугите, определени да прислужват на масата — домакинът, виночерпците, разпределителите на ястия, — и очакваха заповедите и желанията на гостите.

В един ъгъл на залата се виждаха свирачите на флейта, танцьорите и танцувачките в много къси дрехи, обкичени с цветя, които от време на време с подходяща музика и със сладострастни танци засилваха още повече шума и веселието на пира.

— Я ми налей фалернско вино — извика с прехрипнал от пиене глас сенаторът Курион, като подаде сребърната си чаша на един от виночерпците, — налей ми фалернско! Искам да пия за слава на Катилиновата щедрост, а пък скъперничеството на този пребогат и омразен Крас да върви по дяволите!

— Току-виж, че тоя пияница Курион започне да декламира безобразни стихове от Пиндар — каза Луций Бестия на Катилина, който седеше до него.

— За да стори това, трябва да може да разчита на паметта си, пък той я загуби още преди час в дъното на чашата си — отвърна Катилина.

— Крас… Крас… Ето моя кошмар, ето предмета на мислите ми, ето видението на сънищата ми — каза с въздишка Гай Вер.

— Несметните му богатства не ти дават сън, нали, бедни Вер? — запита го Авъл Габиний, като го погледна саркастично и изпитателно и прокара бялата си ръка между изкуствено накъдрените си и напомадени коси.

— О, няма ли да дойде най-сетне денят на равенството? — възкликна Вер.

— Какво са мислили глупците Гракхи и Друз, когато разбунтуваха града, за да разделят земята между плебеите, не знам — каза Гай Антоний; — щом не са помислили никак за бедните патриции… Та какво се ползуваме ние от земите си? Всичко отива за ненаситните лихвари!…

— Има ли по-бедни от нас, които сме осъдени от скъперничеството на жестоките ни бащи да прекараме най-хубавите години на младостта си сред мизерия, терзани от пламенни и неосъществими желания? — добави Луций Бестия, като скръцна със зъби и стисна конвулсивно чашата, която току-що бе изпразнил.

— Кой е по-беден от нас, родени за присмех патриции, смятани за подигравка могъщи, ползуващи се с почит пред плебеите само благодарение на званието си? — забеляза с дълбоко съжаление Лентул Сура.

— Ние сме дрипльовци в латиклавиуми!

— Ние сме данъкоплатци, облечени в пурпур…

— Ние сме потиснати нещастници, за които няма място на пира на римското изобилие.

— Смърт на лихварите и банкерите!

— По дяволите законите на дванадесетте таблици!

— И бащинската власт!

— Нека всемогъщият Юпитер превърне на пепел сената! — Но да не забрави първом да ме предупреди, та да не бъда там! — промълви с изцъклени от пиене очи глупавият Курион.

Всички избухнаха в смях след тази неочаквана и все пак мъдра забележка и с това се тури край на проклятията.

В това време в триклиниума влезе един роб, приближи се до Катилина и му пошепна нещо на ухото.

— Най-после! — възкликна зарадван Катилина. — Въведи го веднага заедно със сянката, (У древните римляни всеки поканен е имал право да покани от своя страна на пира някой свой приятел; тези гости се наричали сенки.) която води.

Робът се поклони и се отправи към вратата, но Катилина спря и добави:

— Бъдете крайно внимателни към тях. Измийте им нозете, напръскайте ги с благовония и им дайте пирски облекла и венци.

Робът отново се поклони и излезе, а Катилина извика на домакина си:

— Епафор, поръчай да почистят веднага масата и да сложат два стола срещу консулското легло за двама приятели, които очаквам. Нека танцувачките, свирачите и робите си отидат, а ти се погрижи да пригогвиш залата за разговор, за едно весело и продължително пиршество.

Докато Епафор изпълняваше нарежданията на Катилина, патрициите пиеха мълчаливо петдесетгодишно фалернско вино, което се пенеше в сребърните чаши, и очакваха нетърпеливо и с любопитство гостите. След малко те бяха въведени от един роб, обкичени с рози, загърнати в бели пирски дрехи.

Бяха Спартак и Крис.

— Нека боговете закрилят този дом и благородните му гости! — рече Спартак.

— Поздравявам всички ви — добави Крис.

— Чест, и слава и на тебе, и на приятеля ти, о храбри Спартак — отвърна Катилина, като се отправи към двамата гладиатори.

Той хвана за ръка Спартак, заведе го до леглото, на което седеше до пристигането на гостите, и го покани да се изтегне на мястото му. После покани Крис да седне на единия от столовете, поставени срещу почетното легло, а на другия седна той.

— Ти, значи, Спартак, не пожела да вечеряш на трапезата ми заедно с благородните ми и храбри гости — каза Катилина, като посочи сътрапезниците си.

— Не съм пожелал ли? Не, не можах, Катилина, и аз те предупредих чрез вратаря ти, ако, разбира се, той е изпълнил поръчката ми.

— Да, той ми предаде, че няма да можеш да дойдеш на вечерята…

— Причината не ти съобщих, понеже не можех да се доверя на слугата ти… Трябваше да отида в една кръчма, посещавана извънредно много от гладиатори, за да поговоря с някои, които имат голямо влияние сред тези нещастници…

— Значи — запита с лека насмешка в гласа Луций Бестия, — ние, гладиаторите, наистина мислим да се освободим, за да защитим правата си с меч в ръка?

Спартак пламна, удари с юмрук по масата и извика буйно:

— Да, кълна се в Юпитер, че…

И като се посъвзе и измени гласа си, промълви по-меко:

— … че ние ще дигнем оръжие за освобождение на потиснатите, ако това бъде угодно на великите богове и на вас, о благородни и могъщи патриции!

— Тоя гладиатор реве като вол — промълви Курион, който беше задрямал и клюмаше.

— Чиста суловска нахалност — прибави Гай Антоний. Катилина разбра, че сарказмите на Бестия може да отведат твърде далеч разговора, побърза да се намеси и след като накара един роб да налее фалернско вино на новодошлите, стана и каза:

— Вам, о благородни римски патриции, на които злата съдба е отнела свободата, властта, богатството, които с право заслужавате поради смелостта и способностите си; вам, мои добри и верни приятели, представям този силен рудиарий (Рудиарий — освободен гладиатор.) Спартак, който поради силата и храбростта си трябвало да се роди не трак, а римлянин и патриций. Като участник в легионите ни, той е проявил храброст, с което е заслужил граждански венец и е бил произведен в степен декан…

— Това обаче не му попречи да избяга от римската войска още при първия благоприятен случай — прекъсна го Луций Бестия.

— Какво? — отвърна рязко и възмутено Катилина. — Нима вие ще го осъдите за това, че е оставил нас, враговете на родната му земя, за да защищава отечеството си, близките си, огнището си? Кой измежду вас, ако бъдеше пленен от Митридат и бъдеше зачислен във войските му, не би сметнал за свой дълг да избяга от тях, щом се мярнат пред очите му римските орли?

Думите на Катилина бяха последвани от одобрителните думи на приятелите му и той, възползуван от това, подзе отново:

— Същият този човек, както видя цял Рим, прояви подвизи, достойни не за гладиатор, а за храбър предводител, И тоя човек, който е достоен за по-друго положение и по-друга съдба, който като нас е роб, като нас потиснат, като нас нещастен, се е заел отдавна с трудно и опасно, но много благородно дело: той е създал между гладиаторите тайно съзаклятническо движение, което си поставя за цел да се бори против тиранията за освобождението на тези нещастници, които са принудени да се бият и да мрат в амфитеатрите за удоволствие на тълпата.

Катилина млъкна за миг и продължи:

— Нима ние от толкова време насам не живеем със същите копнежи? Гладиаторите искат свобода; не искаме ли и ние същото? Не искаме ли да въстанем тъкмо срещу онази олигархия, срещу която искат да въстанат и те? Откак републиката изпадна в ръцете на малцината, не на тях ли и само на тях плащат данъци царе и тетрархи, (Тетрарх — управител на област (четвъртина) от по-обширна територия в Мала Азия в рамките на Римската империя.) племена и народи? А ние, останалите, макар и да сме храбри и благородни, сме нещастни, унизени и презрени!

Младите патриции потрепераха. Очите им пламнаха от омраза, негодувание и жажда за мъст.

Катилина подзе отново:

— В нашите къщи е отседнала бедността, а вън сме обсадени от дългове; настоящето ни е лошо, още по-лошо е бъдещето ни. Какво друго имаме освен нещастния си живот? Не е ли време да се събудим?

— Да се събудим! — извика с прехрипнал глас разбуденият Курион, като търкаше силно очи и слушаше думите на Катилина, без да разбира смисъла им.

Колкото и сериозно да слушаха думите на Катилина всички прихнаха да се смеят.

— Да те вземе Минос и да ти отсъди онова, което заслужаваш, проклети глупако, натъпкан с мърсотии и вино! — кресна Катилина на пияницата.

— Мълчи и спи, проклетнико! — извика Бестия, като бутна Курион, който се олюля и се просна в леглото.

Катилина отпи бавно няколко глътки фалернско вино и след кратко мълчание продължи:

— И тъй, тая вечер, уважаеми граждани, ви събрах у дома, за да обмислим заедно дали няма да бъде добре да се съюзим със Спартак и другарите му. Против благородниците и сената, които разполагат с върховната власт, с общественото съкровище и със страшните ни легиони, сами ние не бихме могли да излезем и следователно ще трябва да прибегнем до помощта на всички, които имат да защищават своето право, да осъществяват някое желание, да отмъщават за някоя обида. Нашата борба ще бъде борба на бедните против богати, на роби против господари, на потиснати против потисници.

Защо да не се възползуваме от гладиаторите? Защо да не създадем от тях римски легиони, които да ръководим и управляваме? Аз мисля, че трябва да съединим усилията си с тези на гладиаторите; ако някой не мисли като мене, нека ме убеди в своето и ще отложим нашето дело за по-благоприятни времена.

Думите на Катилина, изглежда, не допаднаха на мнозина. Спартак, който през всичкото време, докато говореше Катилина, наблюдаваше внимателно младите патриции, като се мъчеше да проникне в душите им, се обърна към домовладетеля спокойно, макар че лицето му бе побледняло, и каза:

— Дойдох тук, Катилина, само за да удовлетворя желанието ти, а не защото се надявах, че тия благородни патриции ще възприемат схващането ти, в което самият ти вярваш, че си убеден, когато всъщност не е така. И тъй, позволи ми, нека ми позволят и твоите отлични приятели, да кажа открито това, което мисля. Между вас, патрициите, и нас гладиаторите, съществува твърде голямо различие по положение, желания и намерения и поради това не можем да действуваме заедно. Вие сте свободни граждани, потомци на знатни родове, но кастата на олигархите ви държи далеч от управлението, лишава ви от богатства и власт. Тая каста, която в продължение на повече от сто години зачерня Рим с раздори и метежи, днес е по-мощна от всеки друг път, върлува в града и ви управлява както си ще.

За вас следователно борбата се свежда до това — да се смени сегашният сенат с друг, изхождащ от вашите приятели, и да замените сегашните закони с други, които да дават повече права на народа и да не позволяват натрупването на огромни богатства у отделни личности. Но и вие ще гледате на чужденците тъй, както гледат на тях сегашните властници — като на роби и данъкоплатци. И вие ще пълните домовете си с роби, както това правят днешните олигархи, и вие ще си устройвате в амфитеатрите кървави борби между гладиаторите, за да се отморявате от грижите по държавните работи, с каквито ще бъдете заети на другия ден след победата. Това е всичко, което можете вие да искате, а то се свежда до едно — заместване на днешните властници със самите вас.

А ние, бедните гладиатори, имаме нужда от друго. Ние, презрените, лишените от свобода и родина, принудени да се избиваме помежду си заради удоволствие на другите, ние търсим пълна свобода, ние искаме да си възвърнем отечеството и домовете и затова нам се налага да се борим не само против днешните властници, но и против онези, които ще ги заместят, все едно дали ще се наричат Сула или Катилина, Цетег или Помпей, Лентул или Крас.

От друга страна, ние, гладиаторите, оставени сами срещу страшната и непобедима римска мощ, нима бихме могли да се надяваме за победа? Не! Победата е невъзможна; невъзможно става и делото. Докато се надявах, че ти, о Катилина, и твоите приятели ще застанете начело на гладиаторските легиони, ще им дадете достойнството и името на войска, вярвах, че ще победим, и обнадеждих мнозина свои другари по нещастие. Но сега вече се убедих в това, което впрочем предвиждах още в първите наши разговори — че предразсъдъците на възпитанието ви няма да ви позволят да застанете начело на отредите ни. За мене е вече ясно, че делото, което съм лелеял в дъното на душата си, е неосъществимо и с безкрайно съжаление се отказвам тържествено от него. Няма ли да бъде лудост да въставаме дори и ако броят на другарите ми стигне до пет или десет хиляди души? Какъв авторитет бих имал всред тях например аз или някой друг, по-силен от мене?

Само два римски легиона са достатъчни, за да ни смажат в продължение на 15 дни, както преди двадесет години кохортите на Лукул сразиха въстаналите гладиатори, в Капуа, въпреки че бяха предвождани от един храбър и силен римски конник, който се казваше Минуций…

Трудно е да се опише впечатлението, което направи речта на Спартак, на когото повечето от гостите гледаха като на варварин и презрян човек. Едни останаха във възторг от красноречието му, други — от възвишеността на мислите му, трети — от дълбочината на политическите му идеи; и всички останаха много доволни от уважението, с което се отнесе към римското всемогъщество. Спартак бе погъделичкал тъй ловко гражданското им честолюбие, че всички — и пръв от тях Луций Бестия — го отрупаха с похвали и му предложиха приятелството и покровителството си.

Те обсъждаха още дълго време това. Бяха изказани много различни мнения. Накрая стигнаха до заключението, че делото трябва да се отложи за по-благоприятно време.

Спартак заяви, че неговите мишци и мишците на малцината гладиатори, които го уважават и му се доверяват, са всякога на разположение на Катилина и на приятелите му; при това той наблегна с престорена разсеяност на думата „малцина“. После след като пи заедно с Крис от „чашата на приятелството“, в която гостите бяха хвърлили листчета от розовите си венци, подавайки я от ръка на ръка, той се сбогува с Катилина и приятелите му, които напразно се опитаха да го задържат за оргията, подготвяна в екседрата, (Екседра — приемна стая у древните римляни. — Б. а.) и напусна къщата на патриция.

Като излезе на улицата, Спартак се отправи, придружен от Крис, към дома на Сула.

Щом изминаха няколко крачки, Крис се обърна към Спартак:

— Ще ми обясниш, надявам се…

— Заклевам те в Херкулес, мълчи! — прекъсна го шепнешком Спартак. — По-късно ще узнаеш всичко.

И продължиха мълчаливо пътя си. След като изминаха повече от триста крачки, Спартак се обърна към Крис и заговори предпазливо и тихо:

— Там имаше много хора и не всички бяха благосклонни към нас, нито пък всички бяха господари на ума си, за да може човек да им се довери. Ти вече чу — за тях нашето съзаклятие е свършено. Върни се веднага в гладиаторската школа на Ациан и кажи на другарите ни, че паролата и начинът на ръкуване се променят. Паролата няма да бъде вече „Светлина и свобода“, а „Постоянство и победа“ — и при ръкуване няма да се стиска ръката три пъти едно след друго, а ще се удря три пъти, и то леко, с показалеца дясната длан на другия.

При тези думи Спартак хвана десницата на Крис и му показа как ще трябва да се прави това.

— Така. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна Крис.

— А сега върви, не губи време и кажи на отредните началници да съобщят на гладиаторите си че нашето съзаклятие е щяло без малко да бъде разкрито и че в бъдеще, ако някой им каже старата парола или си послужи със стария знак, те трябва да отвръщат, че всички надежди са изчезнали и че делото трябва да се смята за безвъзвратно пропаднало. Утре рано ще се видим в школата на Юлий Рабеций.

Спартак стисна ръката на Крис и с бързи крачки продължи пътя си към дома на Сула, дето стигна скоро. Вратарят го заведе в стаичката на сестра му.

Девойката, която беше спечелила напълно благоволението на господарката си и изпълняваше при нея извънредно важната длъжност на управителка на тоалетната й, очакваше с нетърпение брат си. Щом се показа в стаята й, тя се хвърли на шията му и го обсипа с целувки.

Цяла сияеща от радост, Мирца съобщи на брат си, че бил поканен по това време не от нея, а по нареждане на господарката й Валерия, която често разговаряла с нея за Спартак, като я разпитвала надълго, проявявайки към него, освободения гладиатор, голямо внимание, съвсем неподходящо за една толкова високопоставена дама. Като научила, че в момента не се занимавал с нищо, Валерия пожелала да го повикат, за да му предложи ръководството на гладиаторската школа, която Сула бил основал неотдавна във вилата си в Кума.

Докато Мирца разказваше всички тези неща, лицето на Спартак ту пламваше, ту побледняваше. Изглежда, странни мисли минаваха през ума му; така поне трябваше да се заключи от честите силни тръскания на главата, с които сякаш искаше да ги отпъди.

— И ако приема да ръководя нейната малка гладиаторска школа, дали няма да поиска да се продам отново, или ще ме остави свободен? — запита той сестра си най-после.

— За това не ми е казала нищо — отвърна Мирца, — но ако съдя по разположението й към тебе, мога да те уверя, че ще се съгласи да бъдеш свободен.

— Значи, тя е много добра, а?

— Тя е толкова добра, колкото е хубава.

— О, тогава нейната доброта е безгранична!

— Изглежда, че ти храниш много силно чувство към нея…

— Аз ли? Безгранично! Но чувство на преданост и дълбоко уважение, каквото един мъж в моето жалко положение може и трябва да храни към една толкова благородна матрона.

— Щом е тъй… Знай… но, моля те, не й казвай нито думица за това, понеже тя забрани да ти го казвам — щом е тъй, знай, че това чувство, което храниш към нея, ти е внушено от великите богове поради признателността, която ти й дължиш, понеже тя е убедила Сула в цирка да те освободи.

— Как?! Какво приказваш? Нима е вярно? — извика Спартак, като подскочи, побледнял като платно.

— Да, вярно е, вярно е… но повтарям ти, не й казвай нито думица за това.

Спартак отпусна глава на гърдите си и се замисли дълбоко.

— А сега — каза Мирца — ще ида да съобщя на Валерия, че си дошъл.

И лека като пеперуда, тя изхвръкна из стаята. Спартак беше толкова унесен в мислите си, че не я забеляза кога излезе.

Той видя за пръв път Валерия преди месец и половина: един ден, като отиваше при сестра си, видя я в момента, когато излизаше от дома си в носилка. Той беше в портика на дома й и тя не го забеляза.

Чувството, което пробудиха у Спартак бледото лице, черните и блестящи очи и черните коси на Валерия, беше мигновено, но силно. То беше от онези странни и необясними сърдечни пориви, на които човек е безсилен да се съпротивлява. И още в същия миг на душата му пламна като най-хубава мечта желанието да целуне крайчеца на туниката на тази жена, която му се стори хубава като Минерва, величествена като Юнона и очарователна и прелъстителка като Венера.

Без съмнение между Спартак и Валерия се бе родило сродно, тайнствено влечение, което не можеше да се обясни, но и не можеше да се отрече. Колкото и голяма сдържаност да й налагаха нейното обществено положение, произходът й и окаяното положение на Спартак, все пак у Валерия, както видяхме, още при първата среща се роди чувство, сходно на онова, което смущаваше душата на гладиатора от мига, когато я видя за пръв път.

В началото клетият трак се опита да изгони от сърцето си това ново чувство, още повече, че разсъдъкът му го убеждаваше, че тази любов е невъзможна, че е лудост. Безумна любов, за осъществяването на която се явяваха съвсем непреодолими препятствия. Но при все това мисълта за тази жена ставаше все по-упорита и властна над всички останали мисли и грижи на Спартак, докато накрай го овладя напълно и всеки миг се връщаше отново все по-тревожна и смущаваше душата му.

Много пъти, повлечен от някаква загадъчна сила, без понякога да съзнава какво върши, той се скриваше зад някоя колона на Суловия дом и там дочакваше да излезе Валерия. Така, скрит от погледа й, той я виждаше често и винаги я намираше все по-хубава, и всеки ден крепнеше все повече у него онова предано, нежно, благоговейно чувство, което сам не можеше да си обясни.

Само веднъж Валерия го забеляза и нему се стори, че го погледна благосклонно, мило, може би дори с любов. Но той веднага прогони далеч от себе си тая мисъл като халюцинация, като измамно видение на желанията си, защото разбираше много добре, че ако я задържаше, би полудял.

При това състояние на душата му лесно можем да си представим какво въздействие са му оказали думите на Мирца.

„Аз съм тук — мислеше си нещастният гладиатор, — в дома на Сула, на няколко крачки от жената, от богинята, за която се чувствувам готов да пожертвувам всичко. Аз съм тук и подир малко ще бъда при нея, може би сам с нея, ще чуя гласа й, ще видя отблизо очите й, усмивката й… усмивка на пролетно небе, неземна, божествена. Аз съм тук, няколко мига само ме делят, от щастието, на което няма равно и за което не съм дръзвал дори да мечтая. Но какво се е случило? Дали не съм жертва на виденията на пламналото си и влюбено въображение? Или може би полудявам? Или за свое нещастие вече съм полудял?“

При тая мисъл нещастникът трепна и се заозърта наоколо за сестра си. Но тя не беше в стаята.

Той сложи ръце на челото си, сякаш за да разпръсне мъката, която забулваше ума му, и за да спре бесните удари, които усещаше в слепите си очи.

— О, богове — промълви той, — не ме оставяйте да полудея!

След миг започна отново да се озърта наоколо, малко по малко дойде на себе си и разбра къде се намира.

Той беше в стаята на сестра си. В ъгъла имаше малко легло, а край стените се виждаха две дървени позлатени столчета. По-нататък имаше малък дървен шкаф, боядисан с бронзова боя, върху който светеше зелена лампа от теракота, във форма на гущер, от чиято уста излизаше запаленият фитил и разпръсваше мрака в стаичката.

Спартак, който все още бе като зашеметен и обзет от мисълта, че сънува или че е луд, се приближи колебливо до шкафа, постави показалеца на лявата си ръка върху пламъка на лампата и го дръпна едва когато силната болка го убеди, че не сънува.

Тогава напрегна волята си, за да се успокои и овладее.

И малко по малко успя да се овладее дотолкова, че когато след няколко минути Мирца дойде да го повика, за да го отведе при Валерия, той беше вече достатъчно спокоен, макар че лицето му беше смъртно бледо.

— Какво ти е, Спартак? Да не ти е лошо? — го запита Мирца.

— Не, не… Никога не ми е било тъй добре, както сега… — отвърна Спартак.

Той тръгна подир сестра си, която, щом слезе от стълбичката (робите в римските къщи живеели в горните етажи), се отправи към конклава, дето го очакваше Валерия.

Конклавът на една римска матрона е стаята, в която тя чете или приема близките си на задушевни разговори. Тая стая естествено беше разположена близо до спалнята на матроната.

Конклавът беше в зимното отделение (в жилищата на патрициите обикновено имало по едно отделение за всяко годишно време) и представляваше малка и прелестна стаичка, облечена в скъпи източни материи, зад гънките на които бяха изкусно скрити няколко железни тръби, които пръскаха приятна топлина.

Стените на конклава бяха украсени с разкошни небесносини завеси, спуснати от тавана почти до самия под в причудливи гънки и в странни гирлянди. Върху тези завеси се простираха като облак нежни снежнобели воали, изобилно обсипани със съвсем свежи рози, които изпълваха стаичката с благоуханието си.

От тавана висеше златна лампа с три светила, представляваща роза с листа — работа на гръцки майстор. Тя осветяваше наполовина стаята и пръскаше синкава смътна светлина и нежно ухание от арабски благовония, поставени в маслото.

В тая великолепна стая, наредена по източен вкус, имаше само един диван, напълнен с мек пух и покрит с бял и син копринен плат, няколко стола, покрити със същия плат, и много скъп сребърен шкаф с четири чекмеджета, върху всяко от които с изкусно майсторско длето бяха изобразени четири победи на Сула.

Върху шкафа имаше стъкленица от бял планински кристал, украсена с фигурки и цветя в ярък пурпурен цвят, ценна работа на прочутите работилници в Ареций. В тая стъкленица имаше разхладително питие от плодов сок, част от което беше изляно в муринска (От фин ахат с бял и леко синкав цвят. — Б. р.) чаша, сложена до стъкленицата. Тая чаша беше сватбен подарък на Валерия от Сула и представляваше цяло съкровище; тя струваше не по-малко от 30 или 40 милиона сестерции — толкова редки и ценни бяха по онова време тези чаши.

В тоя самотен, спокоен и изпълнен с благоухание кът Валерия се беше леко изтегнала върху дивана. Тя беше облечена в снежнобяла вълнена туника, обшита със синя лента. Хубавите й бели гърди бяха полуголи и гъстите й черни коси се спускаха в безредие върху изваяните й рамене. Опряла десния си лакът върху широка възглавница, тя подпираше глава с детската си снежнобяла ръка.

Валерия, притворила клепки, сякаш спеше. Очевидно тя се бе потопила толкова дълбоко във вълната на нежни и сладки мечти, че беше се забравила напълно и не усети, когато робинята въведе в стаята й Спартак.

Тя не трепна от лекия шум при отварянето на вратата, нито при затварянето й, когато излизаше Мирца.

Спартак, побледнял като статуя от пароски мрамор, стоеше ням и неподвижен и не снемаше пламенните си очи от Валерия. Той беше погълнат от онова благоговейно съзерцание, което предизвикваше в душата му никога неизпитани чувства и трепети.

Ако не беше изпаднала в сладостната си самозабрава, Валерия можеше да чуе възбуденото дишане на рудиария. Но тя не чуваше нищо.

По едно време се сепна, като че някой я повика или пък й съобщи, че Спартак е в стаята й. Седна на дивана, като в същото време извърна поруменялото си лице към Спартак, въздъхна от задоволство и нежно промълви:

— А! Ти тук ли си?

Когато Спартак чу гласа й, лицето му пламна. Той пристъпи към Валерия и понечи да каже нещо, но можа да издаде само неясен звук.

— Нека боговете те закрилят, смели Спартак — каза, нежно усмихвайки се, Валерия, която бе започнала да се овладява. — И … и … седни — прибави тя след миг, като му посочи един стол.

Сега, вече съвзел се, Спартак й отвърна със слаб и треперещ глас.

— Боговете ме покровителствуват много повече, отколкото заслужавам, о, божествена Валерия, защото са ми дали най-голямото щастие, което може да се даде на смъртен — твоята закрила…

— Ти не си само храбър — отвърна Валерия, чиито очи светнаха от радост, — ти си още и любезен.

После изведнъж запита на гръцки:

— Истина ли е, че в родината си, преди да те пленят, си бил един от водачите на народа си?

— Аз бях водач на едно от най-силните тракийски племена в Родопите — отвърна Спартак също на гръцки език, който той говореше с атическо съвършенство. — Имах дом, безбройни стада овце и волове, тучни пасища. Бях богат, силен, щастлив и вярвай ми, божествена Валерия, бях справедлив, благочестив, добър…

Той млъкна за миг. После въздъхна и продължи развълнуван, с треперещ глас:

— И не бях варварин, нито презрян и нещастен гладиатор.

Сърцето на Валерия преля от състрадание. Тя повдигна към рудиария блестящите си очи, изпълнени с нежност, и каза:

— За тебе надълго и често ми е говорила добрата ти сестра Мирца. Аз познавам вече изключителната ти смелост. И сега, когато говоря с тебе, виждам и се убеждавам, че си умен, образован и приличаш на грък, а не на варварин.

Мъчно може да се опише впечатлението, което тия думи, изречени с толкова нежност, направиха на Спартак. Той усети, че очите му овлажняват от сълзи, и отвърна развълнуван:

— О, бъди благословена… заради тези милостиви думи … и нека боговете … о състрадателна жено… те направят най-щастлива между всички човешки създания.

Валерия беше дълбоко развълнувана и вълнението й се четеше в сърдечния пламък на красноречивите й очи и в честото задъхано дишане на снежнобелите й гърди.

Колкото се отнася до Спартак, той беше извън себе си: струваше му се, че е обаян от някакви видения, че е жертва на някаква фантазия; и се отдаваше с всичката сила на душата си на този прелестен сън, на този нежен чар, на това привидение на щастие. Той гледаше Валерия с възторжено предани очи, пълни с благоговение; слушаше мелодичния й глас, който му се струваше съзвучие от арфата на Аполон, съзерцаваше пламенните и страстни очи, които сякаш, обещаваха съкровищата на любовта, и макар че не можеше да вярва и не вярваше на това, което тъй ясно се четеше в очите й и което отдаваше на халюцинациите си, все пак ги пронизваше с влюбения си поглед, приличащ на пареща лава, на силен слънчев лъч, изразяващ всяко негово чувство, всяка негова мисъл.

След последните думи на Спартак в стаята настъпи продължително мълчание. Чуваше се само задъханото дишане на матроната и трака.

Валерия първа се опита да наруши това опасно мълчание:

— И тъй, щом си свободен, би ли се съгласил да поемеш обучението на шейсетте роби в школата, която Сула откри във вилата си в Кума?

— Готов съм да направя всичко, което поискаш, защото съм твой роб — отвърна Спартак, като гледаше матроната с очи, препълнени с нежност и безкрайна преданост.

Валерия мълчаливо погледа известно време Спартак, после стана неспокойно, направи няколко крачки из стаята, спря се пред рудиария и след като го изгледа продължително, каза с едва доловим глас:

— Спартак, бъди искрен и ми кажи: какво правеше преди няколко дни, скрит зад една колона в портика на къщата ми?

Тракът почервеня и наведе глава, без да отвърне. На два пъти повдигна глава и се опита да заговори, но напразно. Срамът го надви. Неговата тайна не беше вече само негова. Колко ли щеше да се смее Валерия на безумната му самомнителност, която го бе подтикнала да отправи презрения си гладиаторски поглед върху една от най-хубавите и най-знатни матрони на Рим!

Той съзна всичката тежест на позорното си, незаслужено положение и прокле в сърцето си омразното римско господство. Потрепера, скръцна зъби и заплака в душата си от срам, мъка и гняв.

След малко Валерия, която не можеше да си обясни мълчанието на Спартак, се приближи към него и с още по-нежен и ласкав глас го запита:

— Е… хайде … Кажи ми, какво правеше там?

Без да повдигне глава, рудиарият падна пред нозете на Валерия и промълви:

— Прости ме! Прости ме! Заповядай да ме набият с пръчки… Заповядай да ме разпънат на Сесориевото поле. (Това поле се намирало извън Есквилинската врата: там разпъвали робите, обвинени от господарите им.) Заслужавам го!

— Хайде, ставай! Какво е това? — каза Валерия, като хвана Спартак за ръка и го дръпна да стане.

— Но кълна ти се, че те обожавах, както се обожава Венера, както се обожава Юнона…

— А — възкликна радостно Валерия, — значи, ти си идвал, за да ме видиш!…

— Прости ме! Прости ме! Идвах, за да те съзерцавам с благоговение.

— Стани, Спартак, стани, благородно сърце — промълви с развълнуван глас Валерия, като стисна силно ръката му.

— Не, не, моето място е пред нозете ти, о, божествена Валерия…

Той хвана с две ръце края на туниката й и започна пламенно да го целува.

— Стани, стани, не трябва да стоиш така — промълви треперещата Валерия.

И Спартак стана, като целуваше пламенно и двете й ръце. Загледа я с влюбените си очи и зашепна със задавен глас:

— О, божествена! О, божествена! О, божествена Валерия!

VI
Заплашвания, съзаклятия и опасности

— С една дума, кажи ми, знаеш ли нещо или не знаеш? Добрал ли си се до нещо съществено?

Така говореше Евтибида, хубавата гръцка куртизанка.

Изтегнала се върху меките пурпурни възглавници в залата за разговор в собствената си къща, която се намираше на Свещената улица.

И без да дочака отговора на събеседника си — един петдесетгодишен безбрад и женствен човек с много бръчки, които дебелият пласт белило и червило не можеше да скрие, а облеклото му показваше, че е комедиант, — прибави:

— Искаш ли да знаеш какво мисля за тебе, Метробий? Винаги съм те ценила много малко, а сега не те смятам дори и за парцал.

— О, кълна се в маската на Момус, (Бог на шегите и на подигравките. Присмивал се и на боговете, и на хората. — Б. пр.) моя покровител — отвърна с писклив глас комедиантът, — ако ти не беше по-хубава от Диана и по-съблазнителна от Венера, уверявам те, щях да се разсърдя. Ако ми говореше друг тъй, както ми говориш ти, кълна се в Херкулес Победоносни, щях да му обърна гръб и щях да му пожелая добър път към Стикс.

— Но какво си сторил?! Какво можа да научиш за техните планове?

— Почакай… ще ти кажа … много и нищо…

— Как тъй — много и нищо?

— Не бързай, ще ти обясня. Не бива да се съмняваш, че Метробий, старият актьор, който от тридесет години насам играе женски роли, знае да подкупва хората, особено когато тези хора са варвари и невежи роби или още по-невежи гладиатори и когато разполага с едно толкова сигурно средство, каквото е златото.

— Та и аз ти възложих тази работа, защото не се съмнявах в твоята ловкост, но…

— Но разбери, прелестна Евтибида, че за да ти покажа ловкостта си в откриването на някакво гладиаторско съзаклятие, трябва преди всичко самото то да съществува; а такова, уверявам те, не съществува.

— Така ли?

— Така е, о хубаво момиче!

— И все пак преди два месеца гладиаторите заговорничеха, бяха се организирали в тайно общество, имаха си пароли, знаци, символични песни и изглеждаше, че замислят някакво въстание, подобно на въстанието на робите в Сицилия.

— И сериозно ли вярваш, че може да избухне някакво гладиаторско въстание?

— А защо не? Не умеят ли да се бият и да умират?

— В амфитеатрите…

— Но щом могат да се бият и да умират за развлечение на плебеите, защо да не могат да се бият и да умират за освобождението си?

— Е, това е друго… но във всеки случай, щом казваш, че си знаела нещо, навярно ще е имало някакво съзаклятие. Но мога да те уверя, че днес гладиаторите не ги занимават никакви съзаклятия.

— А — въздъхна хубавата гъркиня, като се замисли, — знам причината!..

— Толкоз по-добре! Аз не я знам и нямам никакво желание да я знам.

— Гладиаторите се бяха добре организирали и щяха да въстанат, ако римските патриции, врагове на сената, се бяха съгласили да застанат начело на въстанието.

— Но понеже измежду римските патриции, колкото и ниско да са паднали, не са се намерили такива подлеци, които да застанат начело на гладиаторите, то…

— При все това в един момент… Но да не говорим повече за това. Кажи ми, Метробий…

— Най-напред ми кажи — каза комедиантът, — как узна за съзаклятието на гладиаторите?

— Осведоми ме един мой съотечественик, също тъй гладиатор…

— Ти, Евтибида, на земята си по-мощна, отколкото Юпитер на небето. С единия си крак ти си стъпила върху Олимп на олигархите, а-с другия — в калта на простолюдието.

— Е, че що? Човек трябва да прави всичко възможно, ако иска да постигне…

— Какво?

— Власт! — извика със силен и треперещ глас Евтибида, като скочи от мястото си. Лицето й беше изкривено от гняв, а очите й светеха със зловеща светлина и имаха такъв дълбок израз на омраза, смелост и могъща воля, какъвто никога не би могло да се предполага у тая гъвкава и прелестна девойка.

— Искам да стана властна, богата, могъща, искам да ми завиждат… и — прибави тя тихо, но с по-голяма сила — да си отмъстя!…

Метробий, който бе свикнал на всякакви преструвки на сцената, наблюдаваше смаян, с отворена уста Евтибида, която не бе виждал в такова състояние. Като забеляза изумлението му, Евтибида прихна да се смее и възкликна:

— Нали бих могла да изнеса добре ролята на Медея, макар и не като Галерия Емболария? Ама ти, клети Метробий, като че ли се вкамени от изумление … а си стар и опитен комедиант…

И Евтибида продължи да се смее на новото изумление на Метробий.

— Какво искам, а? — подзе след малко куртизанката. — Как мислиш ти, дърти глупако?

Тя го удари с пръстчето си по страната и продължи, като се смееше:

— Искам да стана богата като Никополис, любовницата на Сула, като Флора, старата куртизанка, любовницата на Гней Помпей, която, изоставена от него, се разболя сериозно. Това на мене никога няма да се случи! Да стана богата, много богата, разбираш ли, стари дебелако, за да мога да се наслаждавам на всичките прелести на този живот, след който, както учи Епикур, нищо не ни чака. Разбра ли сега защо се ползувам от всичките си дарби и съблазни, с които природата щедро ме е надарила? Разбра ли сега защо държа единия си крак на Олимп, а другия в калта и…

— Но в калта човек може да се оцапа.

— После може да се измие. Няма ли в Рим бани бе, глупако? Няма ли баня в къщата ми? Но чувате ли, о велики богове, кой е седнал да ме учи на нравственост? Човек, който е прекарал целия си живот в пороци и мръсотии.

— Хайде, стига, стига! Не рисувай портрета ми с толкова ярки багри, защото ще излезе верен и всички хора ще се разбягат, като видят такъв мръсен образ! Шегувах се. Малко ме е грижа за нравствеността…

След тези думи Метробий се приближи до Евтибида, хвана ръката й и започна да я целува.

— Ами кога ще си получа наградата, Евтибида?

— Награда ли? Че за какво, дърти сатире? — извика гъркинята, като си дръпна ръката и удари Метробий по лицето. — Откри ли какво кроят гладиаторите?

— Но, прекрасна Евтибида — отвърна с плачлив глас старият комедиант, като следеше с поглед гъркинята, която се разхождаше из стаята, — как можех да открия това, което не съществува? Можех ли да го сторя, моя сладка любов, можех ли?

— Е добре — каза девойката, като го погледна ласкаво и нежно му се усмихна. — Ако искаш да заслужиш благодарността ми, ако искаш да ти засвидетелствувам своята признателност…

— Заповядай, заповядай, о божествена Евтибида!

— Ти трябва да продължаваш да следиш гладиаторите, защото не вярвам те да са се отказали напълно от всяка мисъл за въстание…

— Ще ги следя в Кума, ще прескоча и до Капуа…

— Ако искаш да откриеш нещо, ти ще трябва да следиш особено зорко Спартак.

При споменаването на това име страните на Евтибида поруменяха.

— О, колкото се отнася до Спартак, следя го вече от месец не само заради тебе, но и заради … искам да кажа, заради … Сула.

— Какво? Какво каза? — запита живо заинтересувана куртизанката, като се приближи към Метробий.

Комедиантът се озърна, като че се боеше да не би някой да го чуе, сложи показалеца на дясната си ръка върху устните си и тихо промълви:

— Само подозирам … моя тайна е … може да се лъжа. И понеже в тая работа е забъркан Сула, няма никому нищо да кажа, докато не се добера до нещо сигурно.

Докато комедиантът говореше, лицето на Евтибида отразяваше силно безпокойство, което старият Метробий не можеше да си обясни. Метробий не искаше да издаде тайната си.

Поради какви причини? Възбуденото й женско любопитство, а може би и желанието й да види докъде може да стигне властта на чара й над стария развратник, я накараха да поиска да узнае всичко.

— Може би Спартак крои нещо срещу живота на Сула?

— Ами! Как можа да ти мине това през ума!

— Е, че какво е тогава?

— Не мога да ти кажа. Ще го научиш по-късно.

— Не, не, ще ми го кажеш сега. Нали ще ми кажеш, мой добри Метробий? — каза тя, като хвана с едната си ръка ръката на комедианта, а с другата го погали по лицето. — Можеш ли да се съмняваш в мене? Нали от опит знаеш, че не приличам на другите жени? Нали самият ти много пъти си казвал, че съм можела да бъда осмият мъдрец на Гърция? Заклевам ти се в Аполон Делфийски, мой покровител, че никой няма да узнае това, което ми съобщиш. Хайде, казвай, казвай на твоята Евтибида, добри ми Метробий. Моята признателност към тебе ще бъде безгранична.

През всичкото време, докато говореше, тя го ласкаеше, галеше го с очарователния си поглед и нежно му се усмихваше и най-после го подчини на волята си.

— Е, няма що — с тебе на глава не се излиза — каза най-сетне Метробий. — Тогава знай, че подозирам, и не без основание, че Спартак и Валерия се обичат.

— О, отмъстителни фурии! — извика побледняла гъркинята, като стисна с гняв юмруците си. — Възможно ли е?

— Всичко ми дава основание да го допускам, въпреки че нямам нито едно несъмнено доказателство … но не забравяй, че за това никому нищо не бива да споменаваш…

— Ах! Значи така! — каза замислена Евтибида, като че ли говореше на себе си. — Ах!… Затуй … Е, да … другояче и не можеше да бъде! … Друга жена … Друга! Друга! Друга! — възкликна тя гневно. — Значи има по-хубава … от тебе, жалка безумнице … която те е изпреварила!

Тя скри лице в ръцете си и бурно се разплака.

Какво бе впечатлението на Метробий от тоя неочакван плач и от думите й, които бяха тъй ясно откровение е лесно да си представим.

Евтибида, хубавата Евтибида, желаната от най-знатните и богати патриции, която не бе обичала никого, изгаряща сега от луда любов към прекрасния гладиатор. Тая жена, която беше свикнала да отблъсква многобройните си благородни обожатели е отблъсната от един презрян рудиарий.

На Метробий дожаля за нещастницата; той се приближи до нея и започна да я милва и утешава:

— Но … може да не е вярно … може да съм се излъгал…

— Не, ти не си се излъгал! Вярно е, вярно е, зная, чувствувам го — отвърна гъркинята, като избърсваше сълзите си с края на пурпурната си пала.

И след малко добави с глух глас и твърдо:

— Добре, че ми откри тайната си … Аз трябваше да я зная.

— Но, моля ти се … не ме излагай…

— Не бой се, Метробий, не бой се. Благодаря ти безкрайно. И ако ми помогнеш да постигна целта си, ще видиш на Дело какво може да стори признателността на Евтибида.

И след като помълча за миг, подхвана отново със задъхан Глас:

— Иди в Кума … още днес … веднага … и проследи стъпките им, движенията им, всяка тяхна въздишка … донеси поне едно доказателство и аз ще отмъстя едновременно за женската си гордост и за честта на Сула.

След тези думи хубавицата се отправи към вратата; за миг се извърна към изумения и слисан Метробий и каза:

— Почакай малко… ей сега ще се върна.

И действително след малко тя се върна в залата за разговори и подаде на Метробий тежка кожена кесия, като му каза:

— Вземи тая кесия — в нея има хиляда жълтици. Подкупи роби, робини, подкупи, когото щеш, но … добери се до някакво доказателство. Ако ти трябват още пари…

— Не, разполагам с доста.

— Добре. И тъй, не се скъпи, при нужда изразходвай и свои пари, ще ти ги върна … но върви… тръгвай още сега и не се спирай по пътя … Върни се колкото може по-скоро и … с доказателство в ръце!

Евтибида изведе Метробий извън залата за разговор и го придружи през коридора и преддверието до пътната врата. Тук тя се обърна към вратаря и каза:

— Виждаш ли, Хермоген, този човек? Когато и да дойде, въведи го при мене.

И като се сбогува с Метробий, тя се върна бързо в стаята си и започна да се разхожда, изгаряна от хиляди желания и надежди. Лицето й бе пламнало и очите й припламваха със зловещ блясък, подобно на очите на разярен звяр. По едно време тя се тръшна на дивана и бурно заплака, като хапеше нервно белите си ръце.

— О, Евмениди!… (Подигравателното име, с което древните гърци наричали Ериниите (фуриите). Евмениди значи „благосклонни“. — Б. р.) — стенеше тя. — Помогнете ми да си отмъстя! Ще ви издигна блестящ олтар! Аз съм жадна за отмъщение!… Искам отмъщение!

Отмъщение!

За да обясним трескавото вълнение на очарователната Евтибида, ще се върнем малко назад, за да разкажем накратко онова, което се бе случило през двата месеца от деня на свиждането между Валерия и Спартак.

Гладиаторът имаше освен мъжествени и изключително хубави форми на тялото още и очарователно лице, върху което проблясваше нежно (когато не биваше помрачено от гняв), кротко изражение на доброта, преблага усмивка, изключителна чувствителност, която бе дълбоко отпечатана в небесносините му очи. Благодарение на тези свои прелести той бе успял да запали в сърцето на Валерия буйна и пламенна страст, като тая, що изгаряше собственото му сърце.

При всяка среща със Спартак благородната жена откриваше у него някоя нова добродетел, някое ново душевно качество, докато накрай бе напълно покорена и не само че го обикна до полуда, но започна и да го уважава и да благоговее пред него тъй, както няколко месеца преди това бе повярвала, че ще може ако не да обича, то поне да уважава Луций Корнелий Сула.

Колко щастлив бе Спартак, е по-лесно да се разбере, отколкото да се опише. Упоен и замаян от любовта и щастието.

Той бе станал като всички щастливци себелюбец и бе забравил напълно другарите си по нещастие, веригите, които бяха изранили някога собствените му нозе, светото дело, което бе дълго обмислял и което се бе заклел да изведе до победа на всяка цена. Бе забравил всичко, защото в края на краищата беше човек и сладострастната забрава, на която можеше да се отдава всеки ден, беше толкова упоителна, че не само той, но и Помпей, и Крас, и Цицерон биха загубили като него ума си.

По същото време, когато Спартак се смяташе и действително беше най-щастливият човек на земята, след като бе поканен няколко пъти от Евтибида-все под благовидния предлог да поговорят върху гладиаторското съзаклятие, той отиде у дома й.

Евтибида не бе навършила двадесет и четири години. Тя била на четиринадесет години, когато Сула в 668 р.г., тоест осем години преди времето, когато започва нашият разказ, превзел след продължителна обсада Атина, в чиито околности била родена, и я отвели робиня в Рим. Тук попаднала в ръцете на развратния патриций Публий Стаций Апрониан, който я принудил да участвува в устройваните от него разюздани оргии. Завистлива, горделива, злобна и склонна към разврат, в скоро време тя изгубила всякакво нравствено чувство, отдавайки се на всякакви пороци. Когато господарят й я освободил, тя се отдала на безчестен живот и придобила много богатства и влияние. Редките си умствени способности поставила в услуга на нечувани лукавщини, вероломства и извратени хитрини.

Опознала всички пътеки на злото, преситена от наслаждения и изпитала всички страсти, Евтибида не намираше вече никаква привлекателност в развратния живот, който водеше. Тъкмо в това свое душевно състояние тя видя за пръв път Спартак. Неговата херкулесовска сила и изключителна хубост пробудиха в сърцето й упорита страст, която тя не се съмняваше, че ще може лесно да удовлетвори.

Тя примами коварно Спартак у дома си и се опита да го прелъсти с всички средства, които можеха да й внушат покварената й душа и долната й похотливост, но Спартак остана безчувствен към всички нейни съблазни. Тогава тя разбра, че тоя човек, който отблъсква това, към което жадно се стремяха всички, беше единственият, когото обичаше. И малко по малко, неусетно и за самата нея, нейното долно желание се превърна в истинска страст, която — поради извратеността й — беше още по-страшна.

Като стана учител или ланист на Суловите гладиатори, Спартак наскоро замина за Кума, дето бившият диктатор се бе поселил В една прекрасна вила със семейството си и дворцовите си хора.

Евтибида, дълбоко оскърбена от безразличието на гладиатора, не можеше да допусне, че в случая не е заплетена някоя жена. Тя чувствуваше интуитивно, че само една друга любов, че само образът на друга жена възпря Спартак да се хвърли в прегръдките й. Затова се помъчи да забрави напълно и завинаги рудиария.

Но напразно. Човешкото сърце е така устроено, че винаги желае това, което мъчно се постига; и колкото по-големи са препятствията за задоволяване на желанията му, толкова по-големи и по-пламенни са усилията да ги задоволи. Евтибида, която до тоя ден беше толкова безгрижна и щастлива, изпадна в най-печално и мъчително състояние, в което изобщо може да изпадне човек.

Ние видяхме вече с какво злорадство посрещна тя неочакваната тайна на Метробий, която й даваше възможност да отмъсти на мъжа, когото едновременно обичаше и мразеше, и на противната й и щастлива съперница.

Докато Евтибида даваше воля на всички пориви на порочната си любов и докато в същото време Метробий препускаше към Кума, ние пък ще отидем на едно добре познато на всички ни място — в кръчмата „Погребална Венера“. Същия ден там станаха събития, не по-малко опасни за Спартак и за делото на потиснатите, което той се бе заел да защищава.

Привечер на седемнадесетия ден на априлските календи (16 март) 676 р. година, в кръчмата на Лутация Еднооката се бяха събрали двадесет гладиатори, които ядяха печено свинско и наденици и пиеха цекубско вино. На гладиаторите не липсваше нито охота, нито весело разположение на духа. Начело на масата седеше гладиаторът Крис, когото читателите вече познават и който благодарение на силата и смелостта си беше спечелил не само уважението на другарите си, но и доверието на Спартак.

Масата, около която седяха гладиаторите, беше сложена в малката стая на кръчмата, дето можеха да си говорят спокойно, още повече, че в съседната голяма стая по това време нямаше посетители и малцината, които идваха, пиеха на крак чаша тускуланско вино и си отиваха.

Когато влизаше в стаичката с другарите си, Крис забеляза, че в един ъгъл имаше масичка с остатъци от закуска, а до нея столче, върху което е седял тоя, който е ял.

— Я ми кажи, Лутация Кибела, (Кибела — прастаро фригийско божество. Считала се за майка на боговете. В последствие била почитана като богиня на земята, дъщеря на небето и пр.) майка на боговете — обърна се Крис към господарката на кръчмата, която шеташе чевръсто около масата.

— Майка на нехранимайковците и неблагодарниците, каквито сте вие, гладиаторите — прекъсна го глумливо Лутация, — не на боговете.

— Хайде де! Ами че и вашите богове са били гладиатори!

— О, да ми прости великият Юпитер! Какви богохулства трябва да слушам! — извика възмутено Лутация.

— О, Хезус! Струва ми се, че не лъжа и не богохулствам. Оставям настрана Марс и походите му и се задоволявам дати припомня Бакхус и Херкулес. Не бяха ли и двамата добри и смели гладиатори и не извършиха ли подвизи, достойни за амфитеатъра и цирка? Ако не е тъй, нека още в този миг Юпитер порази моя добър ланист Ациан!

Всички прихнаха да се смеят, а мнозина извикаха: — Utinam! Utinam! Да бъде! Да бъде!

Когато утихна шумът, Крис рече:

— Кажи ми, Лутация, кой е вечерял на тази масичка? Лутация се извърна и възкликна изненадана:

— А! Къде се е дянал? И таз хубава! И след малко добави:

— Да ме закриля Юнона!

— Да, когато котката ти ражда … — Промълви един гладиатор.

— Той не си плати сметката — каза тя, като се отправи бързо към масата.

— Но кой е той? — запита Крис.

— Ах — въздъхна Лутация, — напразно го похулих! Знаех си аз, че е честен човек. Оставил на масата осем сестерции … повече, отколкото трябваше.

— Да те вземе мътната! Ще кажеш ли най-сетне…

— О, клетият!… — продължаваше Лутация, като почистваше масата. — Забравил табличката със сметките и калема си!

— Да ти се не види езикът! Няма ли най-сетне да ни кажеш, о стара вещице, кой е бил на тази масичка? — извика Крис, излязъл из кожата си от дърдоренията на Лутация.

— Е, ще ви кажа, нехранимайковци недни … щом сте по-любопитни от жените — отвърна ядосана Лутация. — На тая маса закусва един сабински житар, който е дошъл в Рим по работа. Тук идва от няколко дни все по това време.

— Я да видя какво е написано на табличката — каза Крис, като дръпна от ръката на Лутация малката дървена табличка, намазана с восък, и костения калем.

Върху табличката наистина бяха отбелязани някакви количества на различни видове жита и цената им. Отстрани бяха записани имената на продавачите на жито, които, изглежда, бяха получили от търговеца на жито, капаро, защото до всяко име имаше отбелязани числа.

— Но не разбирам — говореше през това време Лутация — кога тоя честен човек си е отишъл … Когато вие влизахте, той беше още в стаята … Аха, сетих се, изглежда, че когато съм била заета с приготвянето на надениците и свинското, той ме е повикал и понеже е бързал, отишъл си е… Но честен човек, оставил на масата парите…

После взе табличката и калема и на излизане каза:

— Утре … ако дойде … и навярно ще дойде, ще му ги върна.

Гладиаторите продължиха мълком да ядат. След известно време един от тях запита:

— Е, няма ли някакви сведения от слънцето? (Условен език на гладиаторите; с който си служели, за да не бъдат разбирани от другите. Под „слънцето“ подразбирали Спартак.)

— Още е зад облак — отвърна Крис. (Още не е изпратил нареждане, още мълчи.)

— Чудно! — каза един.

— Непонятно — промълви друг.

— Ами мравките? — запита трети, като се обърна към Крис. (Ами съзаклятниците?)

— Размножават се, работят и очакват лятото.

— О, дано дойде по-скоро лятото и пламенното слънце зарадва работливите мравки и изгори крилата на големите и зли мравки. (Знак за въстанието. — Римляните.)

— Кажи ми, Крис, колко звезди се виждат? (На какво число възлизат участниците в движението?)

— До вчера — две хиляди двеста и шестдесет.

— Явяват ли се постоянно нови?

— Да. И ще се явяват, докато синият небесен купол блести над света, целият обсипан с безброй звезди!

— Отваряй си очите за греблото! (Пазете се, иде някой.) — извика един, като видя, че влиза Азур, робинята етиопка, която носеше вино.

След като етиопката си излезе, един гладиатор, по народност гал, каза на лош латински език:

— В края на краищата тук сме сами и можем да си говорим свободно, без да прибягваме към условния език, който, да си кажа правичката, не разбирам добре, понеже съм влязъл отскоро в движението. И тъй, питам без усукване, в какво положение е движението ни? Увеличавали се постоянно броят ни? Кога най-сетне ще можем да въстанем, за да покажем на тези горди и безумни наши господари, че и ние сме смели като тях, и дори повече от тях?

— Много бързаш, Брезовир — отвърна, усмихвайки се, Крис, — много бързаш и много се горещиш. Броят на привържениците ни се увеличава всеки ден, всеки час, всяка минута … Тая вечер например в свещената гора на Фурина, (Богиня на бурите и гръмотевиците.) отвъд Сублициевия мост, между Авентинския и Яникулския хълм, ще бъдат приети за членове в съюза ни, като положат клетва за вярност, единадесет верни и изпитани гладиатори.

— В гората на Фурина — каза пламенният Брезовир, — дето още броди между клоните на дъбовете неотмъстеният дух на Гай Гракх, който стана жертва на ненавистта на патрициите и напои с благородната си кръв тази свещена и неприкосновена земя. Хубаво е потиснатите да се събират в тази гора, когато ще се обединяват, за да извоюват свободата си.

— Аз пък — додаде един гладиатор самнит — очаквам с нетърпение да избухне въстанието не защото вярвам твърде в добрия изход, а защото искам да изляза срещу римляните и да отмъстя за самнитите и марсите, избити от тези разбойници в свещената гражданска война.

— Но ако аз не вярвах в победата на нашето справедливо дело, никога не бих се записал в Съюза на потиснатите!

— Аз пък се записах в съюза, защото, вместо да умра в цирка, предпочитам да умра на бойното поле.

В тоя момент един гладиатор изтърва меча си, който беше снел заедно с презрамката и държеше на коленете си.

Този гладиатор беше седнал на един стол срещу едно от двете легла, върху които лежаха някои от другарите му. Той се наведе да прибере меча и презрамката си и възкликна:

— Под леглото има някой!

Той забеляза под леглото един крак, обвит от коляното до глезена с бял навой, и края на една зелена туника.

Щом гладиаторът извика, всички останали скочиха и в миг настана суматоха. После се чу гласът на Крис:

— Отваряй си очите за греблото! Брезовир и Торкват да изгонят насекомите, (Да пазят вратата.) а ние ще опържим рибата. (Ще хванат шпионина.)

Двамата гладиатори се изправиха пред вратата и почнаха най-безгрижно да бръщолевят помежду си, а другите в същото време повдигнаха леглото и откриха един млад, около тридесетгодишен мъж. Щом го сграбчиха четири силни ръце, той веднага почна да моли за милост.

— Не издавай нито звук — заплаши го Крис, — не се помръдвай или ще те убия!

Десет меча блеснаха в силните ръце на гладиаторите и предупредиха нещастника, че само да гъкне, в същия миг ще бъде насечен.

— А! — Ти ли си сабинският житар, който е оставил на масата повече сестерции? — запита Крис, в чиито очи святкаше страхотен гняв.

— Повярвайте ми, о храбреци, не … — започна с отпаднал глас младежът, който бе заприличал повече на труп, отколкото на жив човек.

— Мълчи, подлецо! — прекъсна го един гладиатор, като му стовари един юмрук в корема.

— Евмакъл — укори го Крис, — почакай, трябва най-напред да го разпитаме кой и защо го е изпратил тук!

След малко Крис се обърна към мнимия търговец на жито:

— Значи, ти не търгуваш със зърнени храни, а с шпионаж и предателство…

— Кълна се във великите богове! Простете ме! — каза с треперещ глас нещастникът.

— Кой си ти? И кой те е пратил тука?

— Пощадете живота ми! Имайте милост… Пощадете живота ми!

— Това ще решим после, а сега говори.

— Наричам се Силвий Кордений Вер … грък съм … бях роб … Моят господар Гай Вер ме освободи…

— А! Значи, по негово нареждане си дошъл тука?

— Да, по негово нареждане.

— Е, че какво сме сторили на Гай Вер? Защо иска да ни следи и да ни издаде? Ако той се интересува от тайните ни, то за да ги издаде на сената…

— Не знам, не знам — каза треперещ освободеният роб.

— Не се преструвай … и не се прави на глупак, защото, щом Вер те е натоварил с толкова опасна работа, това показва, че те е намерил достатъчно умен и ловък. И тъй, говори, кажи ни всичко, което знаеш, защото иначе зле ще си патиш.

Силвий Кордений разбра, че с тези хора шега не бива и че смъртта е на няколко крачки от него и както тоя, който се дави, се хваща за сламката, така и той се хвана за последната надежда — истината.

И разказа всичко, което знаеше.

Гай Вер, който научил на вечерята у Катилина за съществуването на съюза на гладиаторите, създаден, за да се бори против отечествените закони и против установената власт, не се убедил, че тези смели хора ще се откажат тъй лесно от едно дело, от което не губеха нищо и от което можеха само да спечелят. Той не повярвал на думите на Спартак, който оная вечер в триклиниума на Катилина, се показа обезсърчен, сломен и решен да изостави всяка мисъл за въстание: напротив, той останал с убеждение, че съзаклятието тайно ще се засилва и разширява и един прекрасен ден гладиаторите ще вдигнат въстание без участието на патрициите и без помощта на римляните.

След като обмислял дълго какво трябва да се направи при това положение, Гай Вер, който бил много сребролюбив и готов да стори всичко за пари, решил да се добере по един или друг начин до кроежите на гладиаторите и да ги издаде. Така той се надявал, че ще бъде възнаграден богато или пък ще му възложат управлението на някоя провинция, дето би могъл да обира законно жителите, както правеха за съжаление повечето измежду преторите, квесторите и проконсулите, а оплакванията на ограбваните нямаше да трогнат подкупния римски сенат.

За да постигне целта си, Вер натоварил още преди месец предания си бивш роб Силвий Кордений да следи и шпионира гладиаторите, да узнае всички тайни на съюза им.

В продължение на месец Кордений посещавал търпеливо всички съмнителни и мръсни кръчми из най-бедните краища на Рим, дето имало най-много гладиатори. След дълги подслушвания, наблюдения и проучвания можал най-сетне да разбере, че след Спартак най-уважаваният сред тези хора бил Крис, който трябвало да ръководи съзаклятието, ако, разбира се, действително съществувало някакво съзаклятие. Започнал да следи Крис и понеже Крис ходел в кръчмата „Погребална Венера“ то и той от 6–7 дни насам почнал да я посещава всеки ден, а понякога дори и по два пъти на ден. Като научил, че тая вечер ще има събрание на отредните началници, на което щял да присъствува и Крис, решил да се скрие под леглото. И се скрил в момента, когато започнали да пристигат гладиаторите. Лутация Еднооката била залисана с тях и никой не забелязал бързото му изчезване.

Когато Силвий Кордений свърши разказа си, изпъстрен отначало с прекъсвания и несвързани думи, произнесени с треперещ и колеблив глас, а към края цветист, изящен и пълен с чувство, Крис, който го наблюдаваше внимателно, запази известно време мълчание, после бавно и спокойно каза:

— Но знаеш ли, че ти си голям мошеник?

— Ти ме оценяваш повече, отколкото струвам, благородни Крис, и…

— Не, не, ти струваш повече, отколкото изглеждаш на пръв поглед, макар да имаш овча външност и заешка душа, ти си много умен и твоята хитрост никъде я няма.

— Но аз не съм ви сторил никакво зло … изпълних само заповедта на господаря си. Кълна ви се във всички богове, че няма никому нищо да кажа, нито дори на Вер. Моля ви в името на откровеността ми простете ме, пуснете ме да си отида.

— Няма защо толкова да бързаш, ще поговорим после по тая работа — отвърна иронично Крис.

След това повика няколко гладиатори и им рече:

— Да излезем за малко!

И като тръгна пред другарите си, обърна се към останалите:

— Пазете тоя приятел … и не го закачайте.

Когато Крис се озова на улицата, заобиколен от другарите си, запита:

— Какво да правим с този мошеник?

Трябва ли да се пита? — отвърна Брезовир. — Ще го утрепем като куче.

— Да го пуснем — обади се друг, — ще рече, сами да се издадем.

— Да го оставим жив и да го затворим някъде, би било опасно — забеляза трети.

— И после де бихме могли да го скрием? — запита четвърти.

— Значи, смърт? — запита Крис, като изгледа всички.

— Сега е тъмно…

— Улицата е пуста…

— Да го отведем до най-високия хълм, на другия край на улицата…

— Mores sua, vita nostra — неговата смърт е наш живот — каза дълбокомислено Брезовир, като изопачаваше чудовищно тези четири латински думи при произнасянето им.

— Да, налага се — каза Крис, като тръгна към кръчмата. После се спря и запита: — Кой ще го убие?

Никой не отговори. След кратко мълчание един се обади:

— Да убиеш един беззащитен човек…

— Ако имаше поне меч… — додаде друг.

— Ако можеше и поискаше да се защищава, бих се наел аз — добави Брезовир.

— Но да заколиш един обезоръжен човек… — забеляза самнитът Торкват.

— Смели и великодушни хора сте вие, достойни за свобода! — каза развълнуван Крис. — Но трябва някой от вас, за доброто на всички, да надвие отвращението си и да изпълни присъдата, която чрез моята уста ще произнесе съдът на Съюза на потиснатите.

Всички млъкнаха и наведоха глави в знак на покорност.

— При това — подзе Крис — нима той е излязъл срещу вас открито и със същото оръжие? Нима не е шпионин? Ако не бяхме го открили, нямаше ли след два часа да ни издаде? Нямаше ли на утрешния ден да ни завлекат в Мамертинската тъмница и след два дни да ни разпънат на Сесориевото поле?

— Вярно е, вярно е — обадиха се неколцина.

— И тъй, от името на съда на Съюза на потиснатите заповядвам на Брезовир и Торкват да убият този човек.

Двамата гладиатори наведоха глави и всички, начело с Крис, влязоха отново в кръчмата.

Силвий Кордений Вер, който очакваше със затаен дъх да узнае участта си, впери очи, изпълнени с тревога и ужас в Крис и другарите му, които влизаха в стаичката. Минутите му се струваха векове. От бледнината, която покри веднага лицето му, можеше да се заключи, че не прочете нищо утешително по лицата им.

— Е, какво? — запита той, готов да се разридае. — Прощавате ли ми? Подарявате ли ми живота? В името на бащите и на майките ви, в името на близките ви на колене ви моля, пощадете живота ми!

— Та имаме ли ние бащи и майки? — мрачно каза Брезовир.

— Оставено ли ни е нещо мило? — запита един гладиатор, чиито очи възпламнаха от гняв и жажда за отмъщение.

— Стани, подлецо! — извика Торкват.

— Тихо! — възкликна Крис. После се обърна към Кордений и добави: — Ще дойдеш с нас. В края на тази улица ще се посъветваме и ще решим какво да направим с тебе.

След като даде тази надежда на Силвий Кордений, за да не би да се развика из пътя, Крис излезе, последван от другарите си, които влачеха полумъртвия освободен роб.

Един от гладиаторите остана да заплати сметката на Лутация, която в навалицата не забеляза своя търговец на жито.

През това време другарите свиха надясно от кръчмата и тръгнаха по кривата и кална уличка, която свършваше до оградата на помериума (Свободно незастроено място около градските стени, което се смята свещено. — Б. р.) с пусто и открито поле.

Като стигнаха там, те се спряха. Силвий падна пак на колене и почна със сълзи на очи да моли гладиаторите за милост:

— Искаш ли, страхливецо, да се биеш с еднакво оръжие с някого измежду нас? — запита Брезовир изплашения освободен роб.

— О, смилете се над мене, смилете се, заради децата ми!

— Ние нямаме деца! — извика един гладиатор.

— Ние сме осъдени да бъдем навеки без деца — изръмжа друг.

— Ами ти — каза гневно Брезовир — само да се криеш и да шпионираш ли умееш? Не умееш ли почтено да се биеш?

— О, пощадете ми живота! Не ме погубвайте!

— Е, върви в пъкъла, страхливецо! — извика Брезовир, като заби меча си в гърдите на освободения роб на Вер.

— И заедно с тебе всички продажни роби! — прибави самнитът Торкват, като заби два пъти меча си в тялото на падналия Кордений.

Гладиаторите, струпани в кръг около умиращия, останаха неподвижни до издъхването му, с мрачни и замислени лица.

Брезовир и Торкват забиха по няколко пъти мечовете си в пръстта, за да ги очистят от кръвта.

После всички, сериозни и мълчаливи, се спуснаха по пустата уличка и се загубиха в най-многолюдните улици на Рим.

Бяха се изминали осем дни от горните събития, когато една вечер, препускайки по Апиевия път, влезе през Капенската врата в Рим един конник, целият завит в пенулата си, за да се пази що-годе от дъжда, който се изливаше като из ведро и наводняваше улиците на града.

Капенската врата беше една от най-оживените врати на Рим, тъй като през нея се излизаше на Апиевия път, главния път, от който се разклоняваха пътищата за Сеция, Капуа, Кума, Салернум, Беневентум, Брундизиум и Самниум. И пазачите на тази врата бяха свикнали да виждат хора от различни съсловия, облечени по хиляди различни начини, пеша, на коне, в носилки, в коли, в паланкини, носени от два катъра — единият отзад, другият отпред, но все пак не можеха да не се учудят на окаяното положение, в което се намираха конникът и конят му. И двамата бяха изпотени, задъхани и изпръскани с кал.

Като мина вратата, конникът бодна коня с шпорите си и в скоро време ехото от ударите на копитата заглъхна.

Конникът стигна до Свещената улица и спря пред дома на Евтибида. Като слезе от коня си, той хвана бронзовото чукче на вратата и похлопа няколко пъти. Отвътре му отвърна лаят на куче, каквото не липсваше в никоя римска къща.

Скоро конникът, който беше изтърсил от пенулата си дъждовната вода, чу стъпките на вратаря. Той идеше да му отвори, като подвикваше на кучето да млъкне.

— Да те закрилят боговете, добри Хермоген… Аз съм Метробий, идвам от Кума…

— Добре дошъл…

— Мокър съм до кости … Юпитер Водолея поиска да се пошегува с мене, като ми покаже, че щерните му са препълнени с вода … А сега повикай някой слуга и му кажи да заведе нещастното животно в конюшнята на близкия хан и да му даде зоб.

Вратарят щракна с пръсти (така се повикваха робите) и като хвана юздите на коня, каза:

— Заповядай, Метробий. Ти познаваш вече къщата. В таблинума (Стая, която служела у римляните за архива и галерия.) ще намериш прислужницата Аспазия, която ще съобщи на господарката, че си дошъл. Аз ще се погрижа за коня.

Метробий прескочи прага, като внимаваше да не се хлъзне, тъй като това щеше да бъде много лошо предзнаменование, и влезе в преддверието, върху чийто мозаичен под, при светлината на бронзовата лампа, която, висеше от тавана, видя написано обичайното слово. „salve!“ Това слово при първите стъпки на госта в преддверието бе веднага повторено от папагала, затворен в клетка, окачена на стената, според обичая по онова време.

След като прекоси преддверието и атриума, (Вътрешния двор, обкръжен с колонади, в домовете на древните римляни. — Б. р.) Метробий се оказа в коридора на таблинума. Там срещна прислужницата Каспазия, на която заповяда да съобщи на Евтибида, че е пристигнал.

Отначало робинята се поколеба, но след настояванията и заплашванията от страна на комедианта, че ще й се карат, а може дори да я понатупат, ако не съобщи, че е пристигнал, тя реши да уведоми господарката си.

В това време куртизанката се беше изтегнала върху мек и изящен диван в зимния си, хубаво отоплен и напарфюмиран конклав и слушаше любовните обяснения на един младеж, който седеше на пода при нозете й. Тя си играеше с меките му, гъсти и черни коси и се опиваше от пламенния му и страстен поглед и от поетичните му слова, наситени с нежност и любов.

Тоя младеж имаше среден ръст, по-скоро слабо телосложение, извънредно черни и подвижни очи и бледо, приятно лице. Ръбовете на снежнобялата му, фина туника бяха обшити с пурпурен ширит, от което се виждаше, че принадлежи към съсловието на римските конници. Тоя младеж беше Тит Лукреций К ар.

Още през юношеството си той бе надъхан с идеите на Епикур и докато обмисляше безсмъртната си поема, прилагаше на практика наставленията на учителя си. Той не искаше с дълбока и сериозна любов „да храни досадни грижи и болки. Така раната става по-жива и като я храни човек — гангренясва“. И затова с нови леки увлечения „прогонваше старите, тъй както клинът с клин се избива. И с любовта си — скитница, прибираше ту тоя, ту оня сладък плод“. Това обаче не му попречи да се самоубие на четиридесет и четири годишна възраст поради несподелена любов.

Във всеки случай с младостта, привлекателността и ума си Лукреций, който при това беше богат и не жалеше парите, за да си доставя удоволствия, беше спечелил разположението на Евтибида и тя често го приемаше у дома си.

— Е, обичаш ли ме? — запита го галено Евтибида, като продължаваше да си играе с косите му. — Не ти ли дотегнах вече?

— Не, аз те обичам все повече и повече, защото любовта е едничкото нещо, което колкото повече човек притежава, толкова повече го жадува.

В тоя миг на вратата леко се похлопа.

— Кой е? — запита Евтибида.

— Метробий пристигна от Кума — отвърна тихо Аспазия.

— А! — извика зарадвана Евтибида, като скочи на нозе цялата поруменяла. — Значи, е пристигнал? Въведи го в екседрата… — Ида веднага…

Тя се извърна към Лукреций, който също тъй бе станал и я гледаше намръщен, и бързо, но ласкаво му каза:

— Почакай ме! Не чуваш ли как беснее бурята вън? Ще се върна веднага … И ако известията на този човек бъдат такива, каквито ги жадувам от осем дни насам, ако мога да си отмъстя … ще бъда радостна и ще споделя радостта си с тебе.

След тези думи тя изскочи из конклава, като остави Лукреций, обзет от изумление, недоволство и любопитство.

След малко Лукреций поклати глава и започна да се разхожда замислен.

През това време навън бурята беснееше, чести светкавици осветяваха със зловещ блясък конклава и страшни гръмотевици разтърсваха до основи къщата. Шумът от дъжда и града се чуваше много силно през затишията между една гръмотевица и друга и през пролуките на вратите и прозорците свиреше силен северен вятър.

— Ето Юпитера на тълпата, който показва разрушителната си мощ — промълви младежът с лека презрителна усмивка.

След като се поразхожда още малко, той седна на леглото и седя дълго време замислен, овладян от чувствата, които пробуждаше у него борбата на стихиите. После взе една от навосъчените таблички, които бяха поставени върху малко, изящно шкафче, грабна сребърната пръчица с железен връх и започна бързо да пише, осенен от вдъхновение.

Между това Евтибида влезе в екседрата, дето я очакваше Метробий. Като го видя в какво плачевно състояние е, тя извика на слугинята, която се готвеше да излезе:

— Засили хубаво огъня, донеси дрехи за преобличане и приготви топла вечеря в триклиниума.

После стисна двете ръце на Метробий и го запита:

— Е, добри ли известия носиш, превъзходни Метробий?

— Добри от Кума, но много лоши от пътя.

— Виждам, клети приятелю, седни по-близо до огъня — каза Евтибида, като отмести един стол до огнището — и ми разкажи накъсо какво си научил.

— Ти знаеш, прекрасна Евтибида, че златото е отворило на Юпитер бронзовите врати в кулата на Данай.

— Моля те, не се впускай в излишни отклонения. Дори и дъждовната баня ли не е в състояние да те накара да бръщолевиш по-малко?

— Подкупих една робиня и през една мъничка дупка на вратата й на няколко пъти можах да видя как след полунощ Спартак влиза в стаята на Валерия.

— О, адски богове, помогнете ми! — възкликна с дива радост Евтибида.

Очите й бяха широко разтворени и пламнали, ноздрите й трепереха, устните й нервно се свиваха — с една дума, приличаше на изжадняла за кръв тигрица. Тя приближи лицето си до Метробий и го запита, задъхана и с прекъсване:

— Значи … всеки ден … те позорят … почтеното име … на Сула?

— Струва ми се, че в увлечението на страстта си те не се съобразяват дори и със злощастните дни. (У римляните имало през месеца дни, които били смятани за злощастни. През тези дни преторите не разглеждали тъжби и се смятало за опасно да се започне каквато и да било важна работа.)

— О, за тях сега ще дойде много злощастен ден — извика тържествено Евтибида. — Защото посвещавам омразните им глави на боговете на ада!

И тръгна към вратата, но се спря и се обърна към Метробий:

— Преоблечи се и иди да хапнеш в триклиниума. Чакай ме там.

„Защо ли ми трябваше да се бъркам в тая работа — мислеше си комедиантът, като отиваше да се преоблече в една от стаите, определена за гости. — От тая главичка всичко може да се очаква. Боя се, че май хубаво я забърках.“

Като се преоблече, комикът отиде в триклиниума, дето го очакваше изобилна вечеря. При чудния вкус на гозбите и на фалернското вино той се опита да забрави мъчителното пътуване и предчувствието си за някакво близко, тежко нещастие.

Той още не бе преполовил вечерята, когато в триклиниума влезе бледната, но спокойна Евтибида. Тя носеше в ръка малък папирусов свитък, обвит в пергамент и свързан с лентички, които при възела бяха запечатани с восък, с отпечатък на пръстена й, който представляваше Венера, излизаща от морската пяна.

Като я видя, Метробий се посмути и я запита:

— Слушай, очарователна Евтибида, бих желал … да знам за кого е това писмо…

— И още питаш? За Луций Корнелий Сула.

— О, кълна се в маската на Момус, моя покровител ние трябва да не бързаме толкова много с решенията си, мое момиче…

— Ние ли? Че ти какво общо имаш с тази работа?

— Нека Юпитер Велики ме закриля … Ами ако например на Сула не се понрави това, дето други се бъркат в работата му? Ами ако вместо да се разправя със съпругата си, му хрумне да се разправи с онези, които са я издали? Или, което е още по-лошо и по-вероятно, ако изкара гнева си на всички ни? Но чакай, не бързай, момичето ми … Ако за тебе няма значение, че Сула щял да се разгневи, за мене има … и то твърде голямо.

— Че кой го е грижа за тебе?

— Мене, мене ме е грижа, прекрасна Евтибида, любимка на хората и на боговете — извика Метробий. — Аз се обичам тъй много!

— Но аз не споменавам името ти … И каквото и да се случи, ти няма да бъдеш засегнат.

— Разбирам … Много хубаво … Но виж, момичето ми, аз съм много близък приятел на Сула, ето тридесет години вече.

— О, знам … ти си много по-близък, отколкото е нужно за славата ти…

— Това няма значение … аз знам що за звяр, тоест що за човек е той и зная, че въпреки многогодишното ни приятелство е способен да заповяда да ме заколят като пиле … И разбира се, после може да ми устрои великолепно погребение с гладиаторски бой около кладата ми. За мое нещастие обаче не ще бъда вече в състояние да се наслаждавам на всички тези зрелища!

— Уверявам те — каза Евтибида, — няма да ти се случи нищо лошо.

— Дано ме закрилят боговете, които винаги съм почитал!

— Засега отдай нужната почит на Бакхус и пий за негова слава от това петдесетгодишно фалернско вино, което ти наливам самата аз!

И тя напълни с фалернско вино чашата на комедианта. В тоя момент в триклиниума влезе един роб, облечен за път.

— Помни наставленията ми, Демофил — каза му Евтибида, — и не се спирай нигде до Кума.

Робът взе писмото от Евтибида, пъхна го между ризата и наметката си и го привърза с канап около кръста си. После се сбогува с господарката си, загърна се в пенулата и излезе.

След като поуспокои Метробий, на когото виното бе развързало езика и който искаше отново да заговори за опасенията си, и след като му каза, че ще се видят на следния ден, Евтибида излезе от триклиния и се върна в конклава, дето Лукреций държеше в ръка табличката и препрочиташе това, което бе написал.

— Прости ми, че се забавих толкова много — каза му Евтибида, — но виждам, че ти не си загубил времето си. Хайде, прочети ми тези стихове; ти твориш само стихове, и при това великолепни стихове.

— Внушихте ми ги бурята и ти … затова трябва да ти ги прочета… Когато си отивам, из пътя ще ги издекламирам и на бурята.

Той се изправи и с изискана поза започна да декламира:

… Когато мощен вятър над морето с невероятна и незнайна сила подгони корабите беззащитни, понесъл на криле и нови бури-..

Понякога минава през полята с ужасен вихър и поваля всичко; понякога изкоренява буйно гори многовековни в планините.

А океанът гневно закипява, трепери и заплашва небосвода.

Тъй дава воля той на своя бяс; а след това, когато се прибира в леглото си пенливата вода, на гръб не само дънери планински, но цели лесове понася тя.

Ако ли вятърът във гневен повей се срещне с някой разлютен порой, веднага го прогонва и разбива. Той всичко срещнато изкоренява, повлича го в извитата вихрушка и надалече го отнася…

(Стиховете в книгата преведе Драгомир Петров.)

Евтибида, както казахме, беше гъркиня и твърде начетена, така че не можеше да не се възхити от силата, изяществото и звучността на стиховете, тъй като латинският език беше още беден откъм поезия и като се изключат Ений, Плавт, Луцилий и Теренций, римляните още нямаха велики поети.

Тя изказа на Лукреций искрените си възхищения. Поетът се усмихна и като се сбогуваше, каза:

— Като награда за изкуството ми ще ми дадеш табличката.

— Но при условие, че ще ми я върнеш, щом препишеш стиховете на папирус.

Лукреций обеща на девойката, че ще я посети пак, и си отиде, изпълнен с поетични образи, които бяха се родили в душата му от съзерцаването на развилнялата се природа.

Евтибида, на която се струваше, че е напълно задоволена, се прибра, последвана от Аспазия, в спалнята си с намерение да вкуси в леглото всички неописуеми радости на отмъщението.

Но за нейно учудване удоволствието, към което тя тъй много се бе стремила, не й се стори толкова приятно, колкото си го бе представяла.

Щом си легна, тя заповяда на Аспазия да си отиде, като остави запалена, но забулена, нощната лампа.

И Евтибида продължи да мисли за това, което бе сторила, за последиците, които щеше да предизвика нейното писмо: може би побеснелият Сула щеше да съумее да скрие яростта си до късна нощ, щеше да издебне влюбените, щеше да ги изненада в обятията един на друг и щеше да убие и двамата.

Мисълта за смъртта и опозоряването на Валерия, тая надута и горда матрона, която гледаше тъй отвисоко на нея, нещастната и презряна куртизанка, макар че тя беше хиляди пъти по-престъпна, мисълта за смъртта на тази лицемерна и омразна жена я изпълваше с радост. Но чувството й към Спартак беше съвсем друго. Тя се мъчеше да извини постъпката му и след като размисляше повече, намираше, че нещастният трак е много по-малко виновен от Валерия. В края на краищата той беше беден рудиарий. Жената на Сула, която не беше нещо особено, сигурно му се струваше по-хубава от богиня. Навярно тая мръсна жена го е ласкала, възбуждала и обайвала и нещастникът не е знаел, нито пък е можел повече да устои. Да, навярно е било така. Защото как иначе един гладиатор би дръзнал само да погледне жената на Сула?! Един път спечелил любовта на една такава жена, естествено Спартак не е можал вече да помисли нито за миг дори за друга жена. И смъртта на Спартак й се струваше незаслужена и несправедлива.

Потопена в мислите си, тя се обръщаше ту на една, ту на друга страна и не можеше да заспи, въздишаше и тръпнеше, обзета от противоречиви чувства. От време на време, сломена от умората, позадрямваше, но тутакси се стряскаше и започваше да се върти отново в леглото. Полека-лека заспа и в стаята настъпи дълбока тишина, нарушавана само от неспокойното дишане на спящата. Изведнъж тя скочи от леглото изплашена и извика плачешком:

— Не, Спартак … не аз те убивам … Тя … тя те убива… Но ти няма да умреш!

Съсредоточена само в една мисъл, в своя кратък сън, навярно тя бе сънувала, че Спартак умира и моли за милост.

Тя наметна широката си бяла дреха, повика Аспазия и й заповяда да събуди Метробий.

Ние няма да описваме това, което трябваше да стори, за да убеди комедианта, че е необходимо да тръгне веднага и да настигне Демофил, за да му каже да не предава на Сула писмото, което тя бе написала преди три часа.

Метробий се чувствуваше изморен от пътуването, спеше му се от многото вино, което бе изпил, и тъй сладостно лениво се беше отпуснал в топлото легло, че Евтибида трябваше да прояви цялото си изкуство и влияние, за да го накара да стане.

След два часа той беше готов за път. Бурята беше притихнала; небето блестеше, обсипано със звезди, и само студеният, остър вятър можеше да досади на пътника.

— Демофил — каза Евтибида на комедианта — тръгна преди пет часа … За да го настигнеш, ще трябва просто да хвърчиш с коня си …

— О, ако беше Пегас, щях да го накарам да хвърчи…

— В края на краищата ще бъде по-добре и за тебе, ако го настигнеш…

След няколко минути тропотът на един кон, който препускаше бясно, разбуждаше тук-там някои римляни: те се вслушваха за малко и после се пъхваха отново под завивките си, топлината на леглото им ставаше по-приятна при мисълта, че има нещастници, които по това време са на улицата, на открито, изложени на студения вятър.

VII
Как смъртта изпревари Демофил и Метробий

Апиевият път, който почваше от Капенската врата, минаваше през Ареция, Сутрий, Суеса-Помеция, Тарацина и Каета, при Капуа се разклоняваше на две: наляво водеше към Беневент, а надясно продължаваше за Кума. Пред очите на тоя, който тръгнеше по втория път, би се открила чудна и възхитителна гледка.

Отвъд кичестите хълмове, обраснали с маслинови, портокалови и ябълкови дървета и лози, отвъд пожълтелите ниви и тучни ливади, по които пасяха многобройни стада овце и волове, изпълващи въздуха с блеения и мучения, отвъд тези благоуханни поля пред смаяния поглед на пътника се откриваше цялото дивно крайбрежие, което се простираше от Линтериум чак до Помпей.

По това живописно крайбрежие, сякаш създадени от някой вълшебник, се нижеха едно след друго селищата Линтериум, Мизенум, Кума, Бая, Путеоли, Неапол, Херкуланум и Помпей, заобиколени от храмове, разкошни вили, прелестни бани, китни горички, селца; от езерата Ахерузия, Авернус, Ликоли, Патрия и други по-малки и от безброй къщи и мандри; така че целият залив приличаше на грамаден град. Тихото синьо море лениво бе легнало всред бреговете на залива, които го опасваха като нежни ръце. Надалеко, навътре в морето, стърчаха прелестните островчета Енария, Прохита, Низида и Капреа, цели обраснали със зеленина и украсени с бани и дворци. Тия-чудни места, в които сякаш боговете и хората си бяха дали среща, за да ги направят по-прелестни, се къпеха в блестящите лъчи на слънцето и се освежаваха от неспирните приятни милувки на ветровете.

Гледката беше несъмнено очарователна и по онова време основателно се е говорело, че там се намирала лодката на Харон, която пренасяла мъртвите от този свят в Елисейските полета. (Елисейски полета — раят на древните гърци и римляни. — Б. р.)

Кума беше блестящ, богат и многолюден град, разположен върху стръмен хълм — отчасти върху неговия склон и отчасти по равното крайбрежие.

Любимо място на много римски патриции, Кума беше едно от н ай-посещаваните места през летния сезон и ония, които имаха там вили, прекарваха с удоволствие и част от есента и пролетта.

Градът разполагаше с всички удобства и удоволствия, които по онова време предлагаше на богатите и на сановниците самият Рим. Той имаше портици, базилики, форуми, циркове, един голям и великолепен амфитеатър (чиито остатъци се виждат и днес) и в Акропола, върху хълма, един от най-хубавите и разкошни храмове в Италия, посветен на Аполон.

Кога е основан град Кума, не се знае; знае се само, че петдесет години преди основаването на Рим той не само вече е съществувал, но бил тъй богат и цъфтящ, че част от жителите му отишли в Сицилия, дето основали град Занкъл, наречен после Месана (днес Месина).

По-късно част от жителите му основали Палеопол (навярно Неапол). През време на Втората пуническа война град Кума, който бил независим и приятел на римляните, за разлика от другите градове, които се присъединили към картагенците, останал верен на Рим. Поради това Анибал го нападнал с големи сили; но му се притекъл на помощ консулът Семпроний Гракх, който разбил Анибал и изклал маса картагенци.

Слабостта на римските патриции към Кума води началото си още оттогава, въпреки че през времето, към което се отнася нашият разказ, беше започнал вече упадъкът на този град за сметка на летовището Бая. Недалеко от Кума, върху едно прелестно хълмче, от което се виждаха цялото крайбрежие и заливът, беше разположена грамадната и богата вила на Луций Корнелий Сула.

Всичко удобно и разкошно, което можеше да измисли един ексцентричен и амбициозен, с богато въображение ум, какъвто беше Суловият, бе събрано в това имение, което се простираше чак до морето. В него Сула бе заповядал да построят рибник, за който се грижеше много.

Вилата надминаваше по блясък всички къщи в Рим. В нея имаше баня, цялата от мрамор, с петдесет отделения за топли, хладни и студени бани. За подреждането на тази баня Сула не бе пожалил средства. В имението имаше цветарници, големи клетки за птици и заградени малки горички, в които се въдеха елени, диви кози, лисици и всякакъв друг дивеч.

В това именно място, дето пребиваването беше не само приятно, но и от полза за здравето, преди два месеца се бе оттеглил страшният и всемогъщ бивш диктатор на Рим.

Той бе заповядал на многобройните си роби да направят път, който се отделяше от Апиевия, близо до Кума, и извеждаше право на вилата му.

В тая вила той обмисляше и пишеше Коментариите си, които смяташе да посвети и действително посвети на Луций Лициний Лукул, великия и много богат Лукул, който по онова време водеше смело и успешно римските легиони на Изток. Три години след това Лукул, който бе избран консул, победи Митридат в Армения и Месопотамия и по-късно се прослави всред римляните и бе запомнен от най-далечното потомство не толкова за смелостта и победите му, колкото за неизброимите му богатства.

Сула прекарваше нощите във вилата си в Кума в буйни и срамни оргии. Много пъти слънцето го сварваше да пиянствува в триклиниума си, заобиколен от мими, смешници и комедианти — неговите неотменни другари в безсънните му гуляи.

От време на време той се разхождаше из околностите и стигаше чак до Кума, а понякога отиваше — но по-рядко — в Бая или Путеоли, дето гражданите от всякакво обществено положение му засвидетелствуваха уважение и страхопочитание, които величието на победите му може би не беше в състояние да вдъхне, но които ужасът на името му внушаваше на всички.

Три дни след събитията, разказани в предната глава, Сула се завърна от Путеоли, дето бе ходил да помири първенците и простолюдието на този град. Там се бе занимавал десет дни с възникналите спорове и в деня на тръгването си за Кума бе подписал, в качеството си на арбитър, табличката на помирението.

Като се завърна през нощта във вилата си, заповяда да приготвят вечерята в триклиниума на Аполон Делфийски, най-големият и най-разкошният от четирите триклиниума на мраморния му просторен дворец.

И там, всред блясъка на светилниците и благоуханието на цветята във вазите, наредени пирамидообразно край стените, започна веселието. При сладострастните усмивки и съблазнителната голота на танцувачките, които играеха под звуците на флейти, лири и китари, то скоро премина в необуздана оргия.

Около трите трапези в голямата зала имаше девет легла, върху които се бяха разположили, заедно със Сула, двадесет и шест души. Само едно място беше оставено празно: мястото на Метробий, любимеца на Сула, който отсъствуваше.

Бившият диктатор, облечен в снежнобяло пирско облекло и увенчан с рози, седеше до консулското място, на средното легло до средната маса, при приятеля си Квинт Росций, който беше цар на угощението. Ако се съдеше по бъбривостта и по това, че изпразваше често чашките си, би могло да се заключи, че бившият диктатор се развлича извънредно много и че никаква грижа не смущава душата му.

Но ако човек се взреше по-добре в него, щеше да забележи, че за последните четири месеца бе остарял, отслабнал и станал по-страшен и по-грозен. Лицето му беше измършавяло и гнойните пъпки, които го покриваха, бяха наедрели. Косите му от сиви, каквито бяха преди година, бяха станали съвсем бели. Немощният му, отпаднал и измъчен вид се дължеше на постоянното му безсъние, на което го бе осъдила ужасната болест.

Въпреки това в неговите проницателни сивосини очи светеше сега повече от преди животът, силата, енергията на всемогъщата му воля, с която се опитваше да скрие страшните си мъки, и понякога, особено когато пиянствуваше, дотолкова успяваше в това, че сякаш дори и самият той ги забравяше. — Я разкажи, разкажи, Понциан — каза Сула, като се извърна към един патриций от Кума, който лежеше върху едно легло до една от другите две маси, — разкажи какво разправя Граний…

— Но аз не съм го чувал да разправя — отвърна със затруднение запитаният и побледня като платно.

— Аз имам остър слух, Понциан — каза спокойно Сула, като навъси страшно вежди, — и чух онова, което ти каза на Хелий Луперк.

— Но … — възрази изплашен Понциан — повярвай ми … щастливи и всемогъщи … диктаторе …

— Ти каза следното: „Когато накараха Граний, днешния надзорник на обществените сгради в Кума, да заплати наложената му от Сула глоба в полза на общественото съкровище, той отказа, като заяви …“ При тия думи ти ме погледна и като забеляза, че те слушам, млъкна. Сега те моля да ми кажеш точно, дума по дума, какво е казал Граний, — Но позволи ми, о, Сула, най-велики измежду римските пълководци…

— Не ми са нужни похвалите ти, подли ласкателю — извика с пресипнал и заплашителен глас Сула, като стана от леглото и удари с юмрук по масата. — Похвалите си написах самият аз с подвизите и победите си в консулските летописи и няма защо да ми ги повтаряш, ти, кресливи гарване. От тебе искам да чуя думите на Граний и ти ще ми ги кажеш, защото иначе, кълна се в лирата на божествения Аполон, моя покровител, че ще излезеш оттука само за да отидеш да наториш с кокалите си зеленчуковите ми градини.

Като спомена името на Аполон, когото от много години си бе избрал за покровител, Сула хвана с дясната си ръка златната статуйка на този бог, която си бе присвоил в Делфи и която винаги носеше на врата си, окачена на златна верижка.

Всички присъствуващи, които познаваха Сула, побледняха и млъкнаха, като се споглеждаха уплашени. Свирните и танците спряха и в миг настъпи гробно мълчание.

Нещастният Понциан, ужасен, веднага продума:

— Граний каза: „Няма да платя сега, защото Сула скоро ще умре и ще ми бъде опростена глобата.“

— А! — каза Сула, чието пламнало и червено лице в миг побледня от гняв. — А! Значи, Граний очаква с нетърпение смъртта ми, а? Браво, Граний! Хубаво си е направил сметката — викаше диктаторът, като се мъчеше да скрие гнева си, който святкаше в очите му, — хубаво си е направил сметката … Предвидлив е, няма що да се каже!

Той млъкна за миг, после щракна с пръсти и извика:

— Хризогон!

След това добави със страшен глас:

— Ще видим дали не си е направил сметката без кръчмаря.

През това време Хризогон, освободен роб и верен човек на Сула, се приближи до господаря си. Сула му даде тихо и спокойно заповедите си. Хризогон кимна утвърдително с глава и се отправи към вратата.

Сула извика след него:

— Утре заранта!

После се извърна към сътрапезниците си, взе чаша фалернско вино и като я издигна високо, извика:

— Хей! Какво правите, какво сте се умълчали и омърлушили? Заклевам се във всичките богове на Олимп, вие, страхливи овце, мислите, че може би присъствувате на угощение за мой помен!

— Да не ти дават боговете да вярваш подобно нещо!

— Нека Юпитер ти праща благополучие и Аполон да те закриля!

— Дълъг живот на могъщия Сула! — извикаха в един глас мнозина от сътрапезниците, като вдигнаха чашите си, пълни с фалернско вино.

— Да пием всички за здравето и славата на Луций Корнелий Сула! — извика с ясен и звучен глас Квинт Росций, като вдигна чашата си.

Заедно с него всички дигнаха чашите си и пиха. Сула се развесели отново и като прегърна и целуна от благодарност Росций, извика на китаристите и мимите:

— Хей, мръсници, какво правите там? Вас ви бива само да пиете фалернското ми вино и да обирате жълтиците ми… Проклети ленивци! Дано ви грабне вечният сън на смъртта!

Сула още не беше свършил просташките си нападки, когато свирачите засвириха и заиграха заедно с танцувачките и мимите сладострастни танци.

Мъчно е да се опише с какво наслаждение сътрапезниците наблюдаваха тези шеметни подскачания на свирачите и танцьорките и какво чувство извикваха у тях необузданите прегръщания и гърчения на полуголите фигури, които ту се събираха на групи, ту начаса се разделяха една по една. Ръкоплясканията, смеховете и насърчаващите викове от страна на гостите не спираха.

След танците на средната маса, пред която лежаха Сула и Росций, сложиха царствен орел, който бе така изкусно приготвен, че изглеждаше жив. Орелът държеше в човката си лавров венец, върху пурпурната лента на който беше написано със златни букви: „Sullae Felici, Epafrodito“, тоест: „На щастливия Сула, любимец на Венера“. Последното прозвище звучеше особено приятно в ушите на Сула.

Всред ръкоплясканията на гостите Росцйй взе венеца от човката на орела и го предаде на Атилия Ювентина, една прекрасна освободена робиня на Сула, която седеше до него и заедно с патрицианките от Кума, седнали между мъжете на леглата, беше едно от най-големите очарования на тоя пир.

Атилия Ювентина постави лавровия венец върху розовия, с който беше накичена главата на Сула, и с нежен глас му каза:

— На тебе, любимецо на боговете, непобедими пълководецо, светът ти поднася лавров венец в знак на възхищение.

Сред бурните одобрения на присъствуващите Сула целуна момичето. Квинт Росций стана на крака и с изкуството на голям актьор, какъвто беше, издекламира приготвените за случая стихове.

Триклиниумът гръмна от ръкопляскания.

Между това Сула разряза гушата и корема на орела на това място, дето бяха зашити, и в същия миг оттам се изтърколиха множество яйца, които бяха раздадени на сътрапезниците, и всеки намери в яйцето си по едно пържено врабче, приготвено с жълт лютив сос. (Сос, подобен на днешната горчица. — Б. р.)

Докато ядяха изкусно приготвеното ядене и хвалеха щедростта на Сула и майсторството на готвача му, дванадесет прекрасни робини гъркини, облечени в много къси небесносини туники, наливаха на гостите превъзходно фалернско вино.

След малко донесоха друго ядене: грамадна пита, чиято външна кора, намазана с мед, наподобяваше чудесно колонадата на кръгъл храм. Щом я разрязаха, из нея изхвръкнаха толкова врабчета, колкото гости имаше. На шийката на всяко врабче имаше лентичка, върху която беше прикрепен подарък с името на тоя, за когото бе предназначен.

При тази нова изненада, приготвена от изкусния готвач на Сула, из залата се разнесоха буйни ръкопляскания и смехове. Шумът, глъчката и виковете, които придружаваха ловитбата на изплашените птички, опитващи се напразно да избягат, не бяха още заглъхнали, когато Сула се откъсна за миг от милувките на Ювентина и извика:

— Хей! Слушайте! Тая вечер съм във весело настроение и искам да си създадем зрелище, което не се вижда често при угощенията… Слушайте, драги приятели… Искате ли да видите в тази зала гладиаторски бой?

— Да, да … — извикаха петдесет гласа, защото за това удоволствие жадуваха не само сътрапезниците, но също тъй и китаристите, и танцьорките, които във въодушевлението си отвърнаха „да“, без да си помислят, че въпросът не беше отправен към тях.

— Да, да … Гладиатори! Гладиатори! Да живее Сула! Великолепният Сула!

Веднага заповядаха на един роб да отиде в школата на гладиаторите, която се намираше във вътрешността на имението, и да каже на Спартак да доведе в триклиниума пет двойки гладиатори. Между това многобройните роби почнаха да разтребват мястото, дето щеше да стане боят, и танцувачките и свирачките, трябваше да се приближат към масите.

След малко Хризогон въведе в стаята десет гладиатора, половината от които бяха облечени в облекло на траки, а другите — в облекло на самнити.

— Ами Спартак? — запита Сула Хризогон.

— Не го намерих в школата, може да е при сестра си.

В тоя миг влезе в триклиниума запъхтян Спартак. Той поздрави Сула и гостите му, като поднесе ръка до устата си.

— Спартак, искам да видя — каза Сула на рудиария — колко си изкусен в обучението. Ей сега ще видим какво са научили и какво знаят твоите ученици.

— Те се упражняват едва от два месеца по фехтоване, но ще видиш, че са извлекли голяма полза от обучението ми.

— Ще видим … ще видим — каза Сула. После се обърна към гостите си и добави:

— Аз не правя никакво нововъведение в обичаите ви, като ви предлагам гладиаторски бой през време на гощавката: Чисто и просто само подновявам един обичай, който до преди няколко века е бил тачен от кампаните, вашите храбри прадеди, първите жители на тази област, о, синове на Кума.

През това време Спартак нареждаше борците. Той беше неспокоен, бледен и сякаш не съзнаваше какво говори и върши.

Това изтънчено варварство, тая обмислена жестокост, тая ненаситна жажда за кръв, проявени така открито, с такова ледено коравосърдечие, накараха да кипне от гняв сърцето на рудиария, който изпитваше неизразима мъка, като виждаше, че не желанието на тълпата, не животинските нагони на глупавата плебейщина, а прищявката само на един зъл и пиян човек осъждаше десет нещастни младежи, родени свободни и в свободна страна, да се бият, без да изпитват каквато и да е омраза един към друг, и да умрат безславно и предивременно.

Освен тези общи причини за възмущение имаше и лична причина, която засилваше гнева на Спартак. Между гладиаторите беше и младежът Арторикс, двадесет и четири годишен гал, с хубаво телосложение, с благородно бледо лице и с къдрава руса коса. Между гладиаторите от школата на Ациан Спартак обичаше него най-много. Поради това, щом предложиха на Спартак да ръководи Суловата гладиаторска школа, той веднага склони Сула да откупят Арторикс, като заяви, че му е необходим за помощник при ръководството на школата в Кума.

Като нареждаше борците един срещу друг, Спартак запита с развълнуван и много тих глас младия гал:

— Защо си дошъл?

— Отдавна — отвърна тихо Арторикс — играхме на зарове при условие, че който спечели играта, ще излезе последен срещу смъртта; аз бях един от тези, които я загубиха. Така съдбата поиска да бъда между първите десет гладиатори, които трябваше да се бият.

Рудиарият не отвърна нищо и след малко, когато всичко беше в ред, се обърна към Сула и каза:

— Позволи ми, о, великодушни Сула, да пратя да извикат от училището друг гладиатор, с когото да заместя тоя…

И посочи Арторикс.

— Че защо тоя не може да се бие? — запита бившият диктатор.

— Защото е много по-силен от другите и поради това страната на траките, в която влиза, ще превъзхожда твърде много другата…

— И заради това ти искаш да ни караш да чакаме още? Нека се бие, нека се бие и тоя храбрец! Толкоз по-зле за самнитите! Пък и ние не можем да чакаме повече!

И всред напрегнатото внимание и общото нетърпение, изразено в лицата и в очите на присъствуващите, Сула сам даде знак да започне борбата.

Както всеки може да си представи, борбата не трая дълго време: след двадесет минути бяха убити един трак и двама самнити, други двама нещастници лежаха ранени и окървавени и молеха Сула да им подари живота. Сула удовлетвори молбата им.

Колкото се отнасяше до оцелелия самнит — той се защищаваше отчаяно срещу нападенията на четиримата траки, но скоро, целият покрит с рани и облян в кръв, загуби силите си и Арторикс, който го обичаше, го уби, за да го избави от ужасните предсмъртни мъки.

В залата избухнаха единодушни и бурни ръкопляскания. Прекъсна ги Сула, като извика на Спартак с пресипнал пиянски глас:

— Я, ти, Спартак, който си най-силен от всички гладиатори, я вземи щита на някого измежду падналите и сабята на онзи трак и покажи храбростта си, като излезеш самичък срещу четиримата оцелели.

Гостите посрещнаха с бурно ръкопляскане Суловото предложение, от което нещастният рудиарий остана като поразен — като да бе ударен с боздуган по шлема. Главата му се замая, ушите му писнаха и му се стори, че не е чул добре, че е извън себе си, че е изгубил ума си. Той стоеше бледен и неподвижен и гледаше Сула с широко разтворени очи, без да може да продума дума.

Арторикс забеляза силното му смущение и шепнешком му каза:

— Не бой се!

При тези думи Спартак се сепна, огледа се два пъти наоколо, впи погледа си в Сула и след миг, с голямо усилие над себе си, каза:

— Но … славни и щастливи диктаторе … позволи ми да ти припомня, че не съм вече гладиатор: аз съм рудиарий и съм свободен; при теб изпълнявам службата на ланист и нищо повече:

— Ха, ха, ха! — пиянски се изкиска Луций Корнелий Сула. — И ти си бил най-силен, а? Вятър, боиш се от смъртта!… Презряна раса сте вие, гладиаторите!… Но кълна се в-боздугана на Херкулес Победителя, ти ще се биеш — прибави след миг Сула, като удари с юмрук по масата и взе свойствения си заповеднически вид. — Кой ти подари живота … и свободата, страхливецо? Не бе ли Сула? И Сула ти заповядва да се биеш … и ще се биеш … Кълна се във всичките богове на Олимп, че ще се биеш!

Изумлението, тревогата, различните чувства и мисли, които изпитваше Спартак, докато Сула го ругаеше, бяха ужасни и подобно на светкавиците по време на буря, следваха едно след друго, сподиряха се и се кръстосваха по хиляди начини. Ако човек се вгледаше в Спартак, можеше да ги открие в блясъците на зениците му, в меняващия се — ту зелен, ту теменужен, ту румен цвят на лицето му, в трескавото потреперване на всичките му мускули.

На два или три пъти беше готов да грабне сабята на някой от умрелите гладиатори, да се хвърли като разярен тигър върху Сула и да го насече на парчета, преди някой от присъствуващите да може да стане от мястото си. Само с голяма мъка и по чудо можа да се удържи.

Най-сетне, уморен от продължителната и непоносима вътрешна борба, тръсна глава и без да си дава сметка за онова, що върши, изпусна една въздишка, която приличаше на рева на звяр, грабна един щит, наниза го на ръката си, взе една сабя и със силен и разтреперан от гняв глас продума:

— Не съм страхливец и варварин и ще се бия, за да ти доставя удоволствие, о Луций Сула; но ти се заклевам във всички твои богове, че ако за нещастие нараня Арторикс…

Един женски писък, който привлече вниманието на присъствуващите към мястото, отдето прокънтя, прекъсна тъкмо навреме безумните думи на гладиатора.

В дъното на залата имаше врата, която беше покрита със зелена завеса, подобна на онези, които се спускаха и над другите врати. На прага на тази врата, побледняла като платно, стоеше Валерия.

Спартак беше при нея, когато го повикаха от името на Сула. Той се почуди и смути, че го викаха в такова време. Валерия пък се изплаши твърде много, защото почувствува, че над Спартак е надвиснала голяма опасност. Поради това, подчинявайки се само на чувството си към Спартак и без да държи сметка за повелите на благоразумието и на благоприличието, тя заповяда на робините си да я облекат в бяло пирско облекло, обкичено с рози, и се отправи по дългия коридор към вратата, през която се влизаше от стаите и в триклиниума. Валерия искаше да се покаже весела и разположена да се развлича, но за съжаление на бледото й лице се четяха грижите, безпокойствата и страхът, които я вълнуваха.

Скрита зад завесата, тя проследи с отвращение и възмущение варварската гладиаторска борба и последвалата сцена между Сула и Спартак. При всяка дума, при всяко движение на двамата тя потреперваше и чувствуваше, че силите я напускат. Тя се бавеше да се покаже, като се надяваше, че всеки миг може да настъпи неочаквана и мирна развръзка.

Когато видя обаче, че Сула заставяше Спартак да се бие с Арторикс, който бе тъй мил на любимия й, когато видя, че Спартак, разгневен и отчаян, грабна сабята и почна да се готви за бой, когато чу гневните му думи, които не можеха да свършат другояче освен със заплаха и проклятие към Сула, тогава Валерия разбра, че ако не се намеси веднага, Спартак ще загине безвъзвратно.

Тя извика, дръпна завесата и се показа пред вратата, като прикова върху себе си вниманието на всички гости на Сула.

— Валерия!… — извика смаян Сула, като се опита да се вдигне от леглото, към което сякаш беше прикован. — Валерия! … Ти!…. Тук!… По това време?

Всички станаха или се помъчиха да станат, понеже не всички можеха да пазят равновесие и поздравиха повече или по-малко почтително матроната.

Ювентина, освободената робиня, която отначало се изчерви, но после малко по малко побледня, не стана, а се сгуши на мястото си и полека-лека се смъкна от леглото и се скри под покривката на масата.

— Поздравявам всички ви — каза Валерия, след като бе разгледала набързо цялата маса и бе успяла да се овладее. — Нека боговете закрилят непобедимия Сула и приятелите му!

Между това тя размени поглед със Спартак, който беше впил очи в нея. В тоя миг тя му се струваше като някакво свръхестествено същество, като пратеница на боговете.

От погледа на Валерия не бяха се изплъзнали нито позата, в която Ювентина беше застанала до Сула, нито изчезването й. Тази гледка я накара да почервенее от възмущение, но се направи, че не забелязва нищо, и се отправи към леглото на мъжа си. Сула беше успял най-сетне да стане, макар постоянното му клатушкане да показваше, че не ще може да се задържи за дълго в това отвесно положение.

Тя се обърна към Сула, който все още се учудваше на необичайното идване на жена си, като от време на време я пронизваше с изпитателния си поглед, и каза усмихната:

— Ти си ме канил много пъти, Сула, да дойда в триклиниума, и тая вечер, понеже не можах да заспя и до ушите ми достигаше далечният шум на това пиршество, реших да облека пирското облекло и да дойда да пийна от чашата на приятелството и да те заведа после в стаята ти, защото здравето ти не позволява да бодърствуваш до късно. — Но когато стигнах тук, чух звънтеж на мечове и видях трупове. Какво е това? — извика дълбоко възмутена матроната. — Не ви ли стигат безбройните жертви в цирковете и амфитеатрите, та сте се заловили да изравяте отдавна премахнати и забравени обичаи, за да лапате и пиянствувате пред смъртните гърчения на нещастните гладиатори, чиито уста са изкривени от жажда и отчаяние?

Всички мълчаха с наведени глави. Отначало само Сула се Опита да възрази, но промълви нещо неразбрано и млъкна виновно пред обвинителката си.

Само гладиаторите, и особено Спартак и Арторикс, милваха тази жена с погледите си, пълни с преданост и признателност.

— Хайде! — обърна се към робите след кратко мълчание съпругата на Сула. — Веднага изнесете тези трупове и ги погребете; измийте пода и го напръскайте с благоухания, а пък муринската чаша на Сула напълнете с вино и я поднесете на всеки от присъствуващите в знак на приятелство.

Докато робите изпълняваха бързешком заповедите на Валерия, гладиаторите се оттеглиха.

Всред почти гробно мълчание чашата на приятелството, в която малцина измежду гостите спуснаха листчета от розови те си венци, обиколи всички. След това един по един те напуснаха мълчешком залата. Някои от тях се оттеглиха в стаите, предназначени за гости, а други се отправиха за Кума.

Сула лежеше мълчалив върху леглото и изглеждаше унесен в дълбоки размишления, когато всъщност бе обхванат от онова затъпяване, което е тъй свойствено на пияниците. Валерия се приближи до него и като го разтърси, каза:

— Е, какво? Вече минава среднощ, скоро ще пропеят пет ли — не искаш ли да се прибереш в спалнята си?

При тези думи Сула поразтърка очите си, бавно извърна лице към съпругата си и с мъка, като че ли думите клокочеха в гърлото му, продума:

— А ти … дръзна да разстроиш триклиниума ми … да развалиш веселбата ми, а? … О, кълна се в Юпитер!… Това е глупост … или по-скоро желание да се накърни всемогъществото … на Сула Щастливеца … Диктатора … Заклевам се във всичките богове … аз заповядвам в Рим … и в света… и не искам господари … не искам!..

И зениците на очите му се разшириха от усилието, което проявяваше над себе си, за да овладее отново езика, чувствата и силите си, които бяха сломени и помрачени от пиянството. Но скоро главата му клюмна отново върху гърдите.

Валерия го наблюдаваше със съжаление, смесено с презрение, когато Сула приповдигна отново глава и каза:

— Метробий!… Къде си, мили Метробйй? … Ела да ми помогнеш!… Искам да прогоня … Искам да пропъдя тая жена … заедно с детето, с което е забременяла … и което не искам да призная за свое!

Светкавица от негодувание блесна в черните очи на Валерия. Тя пристъпи със заплашителен вид към леглото и извика с отвращение:

— Хей, Хризогон! Повикай робите и заповядай да занесат в спалнята господаря ти, който е пиян като мръсен гробар.

Докато Хризогон, подпомогнат от двама роби, влачеше към стаята му Сула, който празнословеше срамно, Валерия постоя малко замислена, впила поглед в покривката на масата, под която още стоеше скрита Ювентина, махна пренебрежително и презрително ръка и се прибра в покоя си.

Сула прекара в спане остатъка от нощта и голяма част от деня.

Събуди се към обед. Разбуди го непоносимият сърбеж, който този ден се беше извънредно засилил и го докарваше до лудост. Щом стана, наметна върху ризата си широка тога, и придружен от робите, които се грижеха само за него, подпирайки се на любимия Хризогон, се отправи към банята, до която се стигаше през обширния атриум, украсен с великолепни колони в дорийски стил.

Като прекоси чакалнята в банята, Сула се озова в стаята за събличане, която беше с мраморни стени и мозаичен под и която през трите отделни врати се влизаше: в банята със студен душ (frigidarium), в стаята с басейн с хладка вода (tepidarium), и в топлата баня (caldarium)

Сула седна върху мраморното седалище, покрито с пурпурни възглавници, съблече се с помощта на робите и влезе в топлата баня.

Тая баня също тъй беше изградена от мрамор. На пода й имаше дупки, през които се вкарваше посредством тръби нагрят въздух за затопляне на помещението.

Вдясно от входа имаше полукръгъл мраморен алков (Laconicuum), също тъй с мраморно седалище; вляво от входа пък имаше басейн (alveus) с гореща вода.

Сула влезе в алкова и като седна, започна да вдига два от най-малките железни конуса, намиращи се в помещението — те бяха предназначени за упражнения за изпотяване.

Като минаваше постепенно от по-малките към по-големите конуси, Сула усети по кожата си оная възбуда, която предшествува изпотяването; тогава излезе от алкова, хвърли се в басейна и като седна върху мраморното седалище, цял се потопи в топлата вода, която, ако се съдеше по израза му на доволство, изглежда, пооблекчи страданията му.

— Ах! Колко добре се чувствувам! — възкликна той. — Отдавна не съм се чувствувал тъй добре…

— Бързо, бързо … Диодор — обърна се той към роба, който изпълняваше службата на масажист, — вземи стъргалото и ми изтъркай тялото.

Диодор взе стъргалото (strigilus), подобно на бронзов нож, с който се търкаше тялото след баня, преди да бъде намазано, и започна да търка с него болните меса на Сула.

Сула се обърна към Хризогон и го запита:

— Подвърза ли с пурпурен пергамент двадесет и втора книга от Коментариите ми, която свърших оня ден и ти я предадох, за да я подвържеш?

— Да, господарю, и не само тоя том, но и десетте преписа, които снеха робите преписвачи.

— Ах!… Отлично, Хризогон!… Значи, ти си се погрижил вече да се снемат десетте преписа? — запита с видимо доволство Сула.

— Да, и не само на последния том, а и на всички предишни томове от „Коментариите“ ти. Едни от тях оставих в библиотеката на тази вила, други — в библиотеката ти в Рим. Някои запазих в своята библиотека; освен това по една бройка от всеки том подарих на Лукул и Хортензий. По този начин смятам, че все ще се запази някоя бройка дотогава, дока то решиш да обнародваш „Коментариите“ си или пък смъртта ти — да ни пазят великите богове от подобно зло! — даде на Лукул възможност да ги обнародва — съгласно завещанието ти.

— Добре, че ми науми за завещанието… аз се погрижих за вас малцината, които ми останахте предани и верни през всички превратности на живота ми.

— О, какво казваш? — възкликна свенливо Корнелий Хризогон. — Ти ми подари повече, отколкото заслужавах … ти ми даде свобода, закрила и богатство.

— Да не говорим повече за това, Хризогон. Я по-добре иди да видиш какво има, струва ми се, че се шуми в стаята за събличане.

Освободеният роб веднага излезе.

Между това Сула, чието лице може би поради оргиите от миналата нощ изглеждаше по-състарено и мъртвешко от предишния ден, пъшкаше от страшни спазми, които изпитваше поради раздразняването на кожата му, и почна да се оплаква от силен задух. Поради това Диодор отиде да повика Сирмион Родоски, освободен роб и лекар на Сула, който живееше при него и го следваше навсякъде.

Силна дрямка налегна Сула, той облегна главата си върху перваза на басейна и като че заспа. Поради това робите, които слугуваха в банята, се оттеглиха в един ъгъл, и останаха неми и изплашени, впили погледа си в оня, който ги караше да потреперват само с едно свиване на веждите.

След малко Хризогон се върна. Сула трепна и обърна глава към него.

— Какво ти е? — запита го загрижено освободеният роб, като се затича към басейна.

— Нищо!… Кара ме малко насън … Знаеш ли, сънувах …

— Е, какво сънува?

— Сънувах жена си Цецилия Метела, която се помина лани; повика ме да отида при нея.

— Не обръщай внимание на подобни суеверни поличби…

— Суеверни поличби ли?… Защо мислиш тъй за сънищата, о Хризогон? Аз винаги съм вярвал на сънищата и Винаги съм вършил онова, което ми е било заповядано чрез тях от божествата … и уверявам те, винаги съм успявал в делата си.

— В делата си ти си успявал благодарение на ума и смелостта си, а не на съветите, които са ти били давани насън.

— Не, Хризогон, на съдбата дължа много повече, отколкото на смелостта и ума си, защото често съм се доверявал само на нея. Повярвай ми, с най-голям успех са били увенчани онези дела, в които съм се спускал стремглаво, без много умувания.

При спомена за делата си, между които имаше много отвратителни, но и много възвишени и славни, Сула сякаш се успокои и лицето му се проясни. Хризогон сметна, че може да му съобщи, че съгласно заповедта му от миналата нощ през време на пиршеството Граний е доведен от Кума и очаква заповедите му.

Като чу това име, лицето на бившия диктатор веднага се изкриви от гняв и той, целият почервенял със зловещо пламнали очи, извика с пресипнал и страшен глас:

— Доведи го … веднага … тука … пред очите ми … доведи тоя нахалник … който единствен в света дръзна да се подиграва с присъдите ми — и който желае смъртта ми.

Докато говореше, той стискаше с мършавите си и костеливи ръце перваза на басейна, върху който се опираше.

— Но не би ли могъл да почакаш, докато излезеш от банята?

— Не … не … веднага … тук пред очите си го искам. Хризогон излезе и се върна веднага заедно с Граний. Граний беше четиридесетгодишен силен мъж, с обикновено, просташко лице, в което имаше нещо лукаво и злобно. Когато влезе в банята, беше смъртно бледен и не смогна да скрие обхваналия го ужас.

— Нека боговете закрилят за дълги години великодушния Сула Щастливия! — извика той с треперещ глас, като се кланяше пред Сула.

— Но завчера ти не си говорил тъй, проклетнико гаден! Ти не си искал да заплатиш глобата, която справедливо ти наложих, като си казал, че днес-утре щял съм да умра и ти си щял да се освободиш от глобата.

— Никога, никога не съм казвал това! Не вярвай на подобни клевети! — промълви изплашен Граний.

— Страхливецо, сега трепериш, а? … Трябвало е да трепериш тогава, когато си оскърбявал най-могъщия и щастлив човек на земята … Страхливец такъв!

При тези думи Сула, чиито очи се бяха налели с кръв и горяха от гняв, удари една плесница на нещастника, който се беше проснал до басейна и със сълзи на очи се молеше за прошка. — Милост!… Прости ми!… Прости ми!… — хленчеше нещастният Граний.

— Милост ли? — извика гневно Сула. — Милост за тебе, който си ме оскърбил, докато аз страдам от остри болки? … Ти трябва да умреш още сега, ей тука, пред очите ми. Аз искам да се опия от гледката на последните ти гърчения, от предсмъртните ти хъркания.

И като се мяташе насам-натам и се дръгнеше силно с двете си ръце, крещеше, побеснял, на робите:

— Хей, ленивци … Какво правите? … Хванете този негодник и го набийте до смърт, тук, пред мен … удушете го… убийте го …

И понеже робите, изглежда, се колебаеха, той извика с усилие, но със страшен глас:

— Удушете го или, кълна се във факлите и змиите на фуриите, ще заповядам всички ви да разпънат!

Робите се хвърлиха върху нещастника, повалиха го и почнаха да го бият и да го ритат. Сула се мяташе и лудееше, подобно на звяр, който е подушил кръв, като продължаваше да вика:

— Хайде, силно … удряйте … скачайте отгоре му… удушете този подлец!… Удушете го!… Удушете го!… В името на всички адски богове, удушете го!…

Четиримата роби, които бяха съборили Граний, здравата го налагаха; воден от нагона за самосъхранение, вроден у всички живи същества, Граний се мъчеше да се защити, като стоварваше върху нападателите тежките си юмруци и правеше отчаяни усилия да се изтръгне от ръцете им.

Робите, които дотогава биеха жертвата си от пасивна покорност към господаря си, се разяриха и подтиквани от бесните викове на Сула, скоро сграбчиха Граний тъй здраво, че не даваха да мръдне; тогава единият от тях стисна с двете си ръце шията му, като натисна с все сила колената си върху гърдите му, и след няколко минути Граний беше удушен. Сула, с очи, изхвръкнали извън орбитите, и с пяна на уста, се опиваше със стръвността на звяр от жестоката сцена, като мълвеше с отпаднал глас:

— Тъй… тъй… силно… стискай… души… Но в мига, в който издъхваше Граний, Сула, изнемощял от усилията и виковете и от пристъпите на бясната си треска, падна възнак в басейна, като викаше с толкова слаб глас, че почти не се чуваше:

— Помощ!… Умирам!… Помощ!..

Притекоха се Хризогон и другите роби, повдигнаха го и го облегнаха на стената на басейна.

Лицето на бившия диктатор бе придобило мъртвешки вид, клепките му бяха отпуснати, очите — полуизгаснали; устните му нервно се свиваха; той скърцаше със зъби и цял трепереше.

Докато Хризогон и другите роби се суетяха около него и се мъчеха да го свестят, той изведнъж подскочи, силно се закашля и след малко неочаквано избълва голямо количество кръв и издъхна всред сподавени охкания.

Така свърши живота си на шестдесет години тоя колкото престъпен, толкова и велик човек, чиито блестящ ум и душевно величие бяха задушени от свирепостта и необузданите му страсти. Той извърши големи дела, но навлече на отечеството си още по-големи беди; прояви се като велик пълководец, но остави в историята име на най-лош гражданин. И когато се изучават делата му, трудно е да се прецени с какво се е отличавал повече: дали със смелост и енергия или с хитрост и лицемерие. Затуй и консулът Гней Папирий Карбон, привърженик на Марий, който дълго време и смело се е сражавал със Сула, казвал, че когато се биел срещу лъва и лисицата, които живеели в душата на Сула, повече го затруднявала лисицата.

Сула умря, след като бе изпитал всички удоволствия, достъпни за човека и от човека желани; и затова умря със славата на щастливец, ако, разбира се, щастието се състои в постигането на онова, което се желае.

Щом издъхна Сула, в банята влязоха Диодор и лекарят Сирмион и извикаха:

— От Рим е пристигнал един пратеник … който носи много важно писмо от…

Тук гласът на Диодор секна, защото видя бъркотията, предизвикана от смъртта на Сула.

Сирмион се впусна към басейна, накара да извадят тялото на починалия и да го поставят върху постелята от възглавници, набързо приготвена на пода. После, след като пипна пулса му и прислуша сърцето му, поклати печално глава и каза:

— Свършено е … умрял!

Робът на Евтибида, приносителят на писмото, който беше влязъл подир Диодор в банята, стоя дълго време в един ъгъл, като наблюдаваше, поразен и изплашен, онова, което ставаше. После се приближи до Хризогон, който му се стори най-важната личност в банята, и му подаде писмото, като каза:

— Прекрасната Евтибида, моята господарка, ме натовари да предам това писмо лично на Сула, но понеже боговете поискаха да ме накажат с това — да заваря мъртъв най-великия между хората, предавам го на тебе, защото от сълзите ти разбирам, че ти си един от най-близките му хора.

Хризогон, който беше извън себе си от мъка, взе разсеяно писмото и без да го погледне, го пъхна в пазвата си, като продължи да се суети около господаря и благодетеля си, когото през това време мажеха с балсам.

Между това известието за смъртта на Сула се пръсна из къщи и се създаде голяма бъркотия. Всички роби се стекоха в банята и жално завиха и заплакаха. В това време влезе в банята разтревожен, задъхан и изморен Метробий, току-що пристигнал от Рим. Той беше смъртно бледен и викаше, облян в сълзи:

— Не, това е невъзможно!… Не … не е вярно!…

Когато видя изстиналия и вцепенен вече труп на Сула, той избухна отново в още по-безутешен плач, хвърли се на земята ДО него и започна да целува лицето му, като викаше:

— Ти умря без мене, несравними приятелю… любими приятелю … не можах да чуя последните ти думи … не можах да получа последната ти целувка, о мой мили Сула, о мой мили Сула!

VIII
Последици от смъртта на Сула

Известието за смъртта на Сула се разнесе из Италия със светкавична бързина. Какво беше вълнението от това известие, особено в Рим, по-лесно можем да си представим, отколкото да опишем.

Отначало, като чуваха известието, всички се слисваха и занемяваха; после почваха тълкуванията, разпитванията и любопитните разследвания. Всекиму се искаше да знае поради какви причини, как и где е настъпила тая внезапна смърт.

Олигархите, патрициите и богатите оплакваха незаменимата загуба на този човек като обществено нещастие, вайкайки се безутешно и искаха за героя императорско погребение, статуи и храмове като за спасител на републиката и полу-бог.

Пригласяха им жалбите на десетте хиляди роби, освободени от Сула, които след победата на Суловата партия образуваха коляното на десетте хиляди корнелиевци и на които Сула бе раздал част от заграбените богатства от проскрипциите. Тия десет хиляди дължаха всичко на Сула и се чувствуваха свързани с него не само от признателност, но и от страх, че след смъртта му ще им се отнеме всичко, което им бе дал.

По цяла Италия, в градовете, построени от Марий, а разорени от Сула, имаше сто и двадесет хиляди легионери, които бяха участвували на негова страна в социалната война и в боевете срещу Митридат и Марий и на които Сула бе раздал имотите на победените. Тия сто и двадесет хиляди души го обожаваха като велик пълководец и благодетел и бяха също тъй готови да бранят стореното от Сула.

Но, от друга страна, срещу плачовете на тая силна партия се възземаше радостта на близките на стоте хиляди жертви на проскрипциите и на безбройните и силни поддръжници на Мариевата партия. Всички тия хора открито проклинаха убиеца на роднините и приятелите им и разорителя на богатствата им; вълнуваха се, надяваха се за промени и нововъведения и издигаха глас за отмъщение. Към тях се присъединиха и плебеите, на които Сула бе отнел много права и изгоди, които искаха да си възвърнат отнетото.

И тъй, известието за смъртта на бившия диктатор предизвика в Рим такова силно възбуждение, каквото от много години не бе виждано.

На форума, в базиликите, под портиците, в храмовете, по улиците, в дюкяните, по пазарищата — навсякъде гъмжеше от Хора от всички възрасти и различно обществено положение. Те се питаха и осведомяваха за станалото, някои се вайкаха на висок глас за голямото нещастие, а други с още по-висок глас благославяха боговете, които най-после бяха отървали републиката от тиранина. Скритите омрази и потиснатите страсти се проявяваха отново във взаимни нападки и обвинения.

Възбуждението се усилваше още повече и от това, че консулите, които дотогава враждуваха помежду си скрито, принадлежаха към две враждебни партии. Така че разпалените страсти на двете страни имаха вече свои представители, равни по смелост и влияние. Гражданската война беше близка и неизбежна.

Мнозина добри и влиятелни граждани, сенатори и бивши консули, се опитваха да смирят и успокоят духовете, да смекчат възбуждението, като обещаваха преобразования, нови закони и възвръщане на старите предимства на плебеите. Но усилията им оставаха безплодни пред кипежа на народните страсти.

Мнозина сенатори, граждани и освободени роби от коляното на корнелиевците си оставяха брада в знак на жалейка, носеха сиви тоги и се движеха печални из града; Много жени, също тъй в знак на жалейка, ходеха с разпуснати коси от храм в храм и молеха боговете да дадат закрилата си, като че със смъртта на Сула Рим се бе озовал пред някаква страшна опасност. Те биваха вземани на подбив от враговете на Сула, които се разхождаха весели, без страх на форума и по улиците, доволни от неговата смърт.

На главните места, дето върху преторийски табели или албуми се обнародваха законите и седяха окачени през всички пазарни дни, три дни след смъртта на Сула се четеше следната епиграма:

Диктатор Сула бе на Рим

и господар — щастлив, любим.

Но гордостта му боговете

я усмириха от небето.

Той искаше — неумолим —

в нозете си да види Рим.

Но въшки в миг безумно кратък

изядоха го без остатък.

На други места се четеше: „Долу законите против разкоша“, в името на които Сула упражняваше най-омразния си деспотизъм; на други: „Искаме неприкосновеност на трибуните“, която Сула бе произволно потъпкал; а на трети: „Слава на Гай Марий“.

Във всичко това се проявяваше ясно промяната в настроенията.

Марк Емилий Лепид, който докато беше жив Сула, не скриваше неразположението си към него, сега говореше и действуваше открито като никога, уверен, че на негова страна са партията на Марий и народът.

Лутаций Катул, другият консул, който беше свързан с олигархите, напротив, без всякаква надменност и предизвикателства даваше да се разбере, че ще остане твърд и непоколебим в защита на сената и на закона.

В тоя смут, раздухвайки страстите, побърза да се намеси и Катилина. Той беше винаги в добри отношения със Сула, но неговите амбиции, дългове и страсти го принуждаваха да търси новото, тъй като от него можеше да извлече полза, без да загуби нищо. Затова заедно с младите Си, пламенни приятели подстрекаваше недоволниците и усилваше омразата против олигархията.

И тъй, Курион, Лентул Сура, Цетег, Габиний, Вер, Луций Бестия, Пизон и Порции Лека подстрекаваха народа, разпалваха яростта, като обещаваха отмъщения, саморазправи, обезщетения и кланета.

Само Гней Помпей и Марк Крас използуваха грамадната си популярност и власт, за да успокоят разпалените духове, като убеждаваха гражданите да се отнасят с уважение към законите и да не навличат на отечеството нови междуособици. При това състояние на духовете сенатът се събра в Хостилиевата курия, за да реши как ще трябва да стане погребението на победителя на Митридат.

Курията Хостилия, изградена от Тулий Хостилий около 560 години преди епохата, към която се отнася нашият разказ, се намираше в подножието на Палатинския хълм, с обърнат към комициума (Място на форума, където ставали събрания за избиране на сановници и се разисквало по обществени въпроси. — Б. пр.) вход. Това беше мястото, дето обикновено се събираше сенатът и се смяташе свещено като храм. Сградата, в която се влизаше през един портик, подобен на тия в храмовете, се състоеше от голяма четириъгълна зала, заобиколена с колони, върху които се намираше галерията, предназначена за гражданите.

В долната част на залата имаше полукръгла мраморна триредна трибуна, покрита с килимчета, възглавници и кожи, върху които седяха сенаторите. Точно срещу входната врата, до една мраморна маса, имаше две почетни кресла, определени за двамата консули. Над тези кресла, в средата на най-горния ред, беше определено мястото за председателя на сената. Срещу консулските места, в дъното на полукръга, бяха наредени с гръб към входната врата столовете, определени за плебейските трибуни, които си бяха извоювали места в курията преди сто години, докато преди това стояха в портика, пред вратата на самата курия, и там разглеждаха декретите на сената.

В деня, когато сенатът трябваше да обсъжда въпроса за погребението на Сула, галериите на Хостилиевата курия, портика и комиция бяха претъпкани с народ. Пред сградата се бяха събрали четири или пет хиляди корнелиевци с нечисти бради и сиви дрехи и се притискаха един о друг, като възхваляваха Сула, докато други седем или осем хиляди граждани, повечето бедняци, проклинаха името му.

Ако галериите на курията и близките до тях места бяха тъй претъпкани, не по-малко претъпкани бяха и сенаторските места, където се забелязваше необичайно възбуждение и непрекъснато движение.

Председателствуваше Публий Сервилий Ваций Изаврик, бивш консул, забележителен с добродетелите и мъдростта си, който след откриване на заседанието даде думата на консула Квинт Лутаций Катул. Катул припомни кротко и с благосклонни думи, които не можеха да обидят враговете на Сула, славните му подвизи в Африка, Азия и Атина, като не пропусна да спомене и социалната война, която биде потушена благодарение на смелостта му. Накрай поиска да му се отдадат погребални почести, достойни както за него, така и за римския народ, на когото е бил предводител и върховен глава, и предложи да се пренесат останките му от Кума и да бъдат погребани най-тържествено на Марсово поле.

Кратката реч на Катул предизвика всред сенаторите шумни ръкопляскания и силно негодуване в галерията.

След затихване на шума стана Лепид и заговори:

— Много съжалявам, о сенатори, че не мога да се съглася със своя уважаем колега Катул, благородството и смелостта на когото пръв признавам и ценя; но ми се струва, че в случая той вместо да се съобрази с обществения интерес и с честта на отечеството, се поддаде всецяло на подтиците на великодушното си сърце и направи не само неуместно, но и вредно и несправедливо предложение. Доброто му сърце му подсказа всичките доводи, които можеха да бъдат в защита на Луций Корнелий Сула и които можеха да повлияят на сената да реши трупът на бившия диктатор да бъде погребан с императорски почести в Марсово поле. В изблик на доброта моят колега припомни заслугите и благородните дела на покойния, обаче забрави или по-скоро му бе приятно да забрави бедите, които Сула донесе на родината ни, скърбите и кланетата, с които я изпълни, престъпленията, с които опетни името си и от които едно само би било достатъчно, за да помрачи или по-скоро да заличи напълно спомена за подвизите и победите му.

От трибуните се понесоха силни роптания, а в галериите избухнаха бурни ръкопляскания.

Ваций Изаврик даде знак на тръбачите, които протръбиха и наложиха тишина.

— Да, трябва да признаем открито — продължи Емилий Лепид, — че името на Сула е свързано с най-отвратителни престъпления. Кой погази отечествените закони и авторитета на трибуните? Кой издигна деспотизма като правило в управлението? На кого се дължат хилядите и хиляди убийства на невинни граждани, безчестните проскрипции, грабежи и насилия? Не бяха ли извършвани по нареждане на Сула и в ущърб на отечеството и републиката?

И за този човек, за когото личните му прищевки и страсти стояха над всеки закон и чието име напомня на всеки гражданин някое нещастие, днес се прави предложение да му бъдат отдадени тържествени погребални почести и да бъде обявена народна жалейка? Как ще погребем Луций Сула, разрушителя на републиката, в Марсово поле, където се издига гробницата на Публий Валерий Публикола, който бе един от основателите й? Ще положим ли в онова поле, дето лежат останките на най-благородните и прочути граждани от миналото, трупа на човека, който изби най-благородните и известни наши съвременници? Ще отдадем ли днес на порока онова, което нашите бащи в миналото отдаваха като награда на добродетелта? И защо, защо да сторим нещо, което е противно на съвестта и достойнството ни? От страх пред неговите двадесет и седем легиона, които му бяха предани оръдия и които по негова заповед разориха най-хубавите области на Италия ли? Или от страх пред десетте хиляди презрени роби, които той, произволно и по тиранична прищявка, без да държи сметка за законите ни, освободи, като им даде правата на римски граждани?

Разбирам никой да не се осмелява да призове сената и народа към зачитането на отечествените закони, ако Сула беше жив и ако над нас все още витаеше неговата ненаситна жестокост, ала днес, когато е безжизнен труп, питам ви; сенатори, защо да се силим да утвърждаваме за честен оня, който бе безчестен, защо да чествуваме като великодушен оня, който бе порочен и вреден гражданин, защо да отдаваме почести, дължими само на великите и добродетелните; на най-лошия и най-омразния измежду синовете на Рим?

Сенатори, дайте ми възможност да не загубя всяка надежда в съдбините на отечеството ни и ми докажете, че, смелостта, добродетелта, достойнството и съвестта са сред нас; накарайте ме да повярвам, че не страхът, а дълбокото чувство за лично величие преобладава все още сред римските сенатори — като отхвърлите предложението Сула да бъде погребан с тържествени почести на Марсово поле.

Смелата и прочувствена реч на консула Марк Емилий Лепид бе изпратена с бурни ръкопляскания; ръкопляскаха не само плебеите от галериите, но и мнозина сенатори.

И действително думите на Марк Лепид направиха на събранието такова силно впечатление, каквото привържениците на Сула нито очакваха, нито желаеха.

След затихването на шума стана Гней Помпей Велики, един от най-младите, най-обичани и най-популярни между сенаторите и държавниците в Рим, който с дълбоко прочувствени слова отправи възхвала на покойния Сула. Той възвеличи блестящите му и благородни дела, като се опита да оправдае порочните и осъдителните с неизбежните повели на фаталните моменти, през които той е заемал най-високото и отговорно място, с намесата на личните страсти в обществения живот и с порочните навици на народа и на патрициите.

Откровеното, просто и пламенно слово на Помпей направи силно впечатление на всички и особено на сенаторите.

Речите на Лентул Сура и на Квинт Курион, които говориха след Помпей и се обявиха против предложението На Катул, не срещнаха почти никакъв отзвук.

Подложено на гласуване, предложението бе прието с гласовете на четири пети от присъствуващите сенатори, между които личаха Публий Ваций Изаврик, Гней Помпей, Марк Крас, Скрибониан Курион, Гней Корнелий Долабела, Марк Аврелий Кота, Гай Аврелий Кота, Марк Тулий Декула, Л. Корнелий Сципион Азиатски, Луций Лициний Лукул, Ап. Клавдий Пулхер, Гай Касий Вар, Л. Гелий Попликола, Квинт Хортензий и мнозина други бивши консули, известни с подвизите и добродетелите си.

Против предложението на Катул гласуваха седнали, между другите, М. Емилий Лепид, Л. Сергии Катилина, П. Лентул Сура, Луций Касий, К. Цетег, Квинт Ливий Аний, М. Порции Лека, Л. Автроний, Л. Варгунтей и Квинт Курион, които участвуваха по-късно до един в заговора на Катилина.

При повторното, тайно гласуване за предложението на Катул се получиха 327 гласа, а против — 93.

Събранието се закри при извънредно силна възбуда на духовете, която от Хостилиевата курия премина в комициума, дето се изля в бурни манифестации. Едни ръкопляскаха на Лутаций Катул, на Ваций Изаврик, на Гней Помпей и на Марк Крас — открити привърженици на Сула, други пък ръкопляскаха по-бурно на Марк Лепид, на Сергии Катилина и на Лентул Сура, които се бяха обявили против предложението на Катул.

Когато Помпей и Лепид излязоха от курията, разговаряйки разгорещено за препирните в събранието, малко остана противните страни от народа да се спречкат помежду си — нещо, което щеше да бъде гибелно за републиката, понеже можеше да послужи като начало на гражданска война, чиито последици никой не можеше да предвиди.

Докато хиляди граждани изразяваха бурно възторга си от Лепид, други хиляди, повечето корнелиевци, ръкопляскаха на Гней Помпей. Между двете противни страни се разменяха взаимни заплашвания, хули и обиди, които навярно щяха да завършат с кръвопролитие, ако както Лепид, така и Помпей, хванати ръка за ръка, не бяха приканили съмишлениците си към спокойствие и ред.

Благодарение на усилията на Помпей и Лепид сблъскването бе избягнато и гражданите се разотидоха. Но вечерта в кръчмите, във форума, в базиликите и под портиците накипя лото възбуждение на гражданите се изля в бурни препирни и кървави сблъсквания. И от двете страни имаше много ранени и убити. Някои измежду най-разярените привърженици на народната партия дори се опитаха да запалят къщите на по-известните привърженици на Сула.

Докато в Рим ставаха гореописаните събития, в Кума ставаха други, с не по-малко значение за разказа ни.

В деня на Суловата смърт, няколко часа след като неочакваното събитие бе внесло страшна бъркотия във вилата на бившия диктатор, пристигна от Капуа мъж, чиито дрехи и вид го издаваха, че е гладиатор. Още с пристигането си той запита може ли да види Спартак, с когото имал да говори нещо важно.

Беше около четиридесетгодишен, с грамаден ръст и с херкулесовски мускули. От пръв поглед човек разбираше с каква необикновена сила е надарен той. Чертите на мургаво то му, неприятно лице, цялото покрито с гнойни пъпки и надупчено като от шарка, бяха грозни и груби. Разрошената му коса и брадата му, която никога не бе докосвана от гребен, както и свирепият израз на черните му, малки и много живи очи, пълни с пламък и смелост, придаваха на лицето нещо диво.

Обаче при всичката си грозота тоя гладиатор вдъхваше още при пръв поглед известна симпатия, защото от очите му и от всяко негово движение личеше, че е прям, честен и макар по варварски — горд.

Понеже гладиаторската школа беше твърде отдалечена от главната сграда, един роб отиде да повика Спартак, а гладиаторът започна да се движи нагоре-надолу по алеята, като разглеждаше подробно прелестите, които го обграждаха.

Не мина четвърт час, когато откъм края на алеята се зададе робът, а след него, забързан, Спартак. Като го видя, гладиаторът се затече и двамата се прегърнаха, целунаха се и Спартак заговори пръв, като запита другия:

— Е, какво ново, Окноман?

— Ново е пак старото — отвърна гладиаторът, който имаше звучен и дълбок глас. — Ние всички стоим със скръстени ръце и не предприемаме нищо! Не е ли време, драги Спартак, да грабнем мечовете и да развеем знамето на бунта?

— Мълчи, Окноман! — извика Спартак. — Кълна се във всички германски богове, ти искаш да провалиш делото ни!

— Аз не искам да го проваля, а да го видя увенчано с успех…

— Но щом е тъй, тогава знай, че не с викове, а с благоразумие и предпазливост ще постигнем целта си.

— Ще я постигнем, но кога? Ето кое искам да знам аз… защото желая това да стане в мое време.

— Почакай да узрее съзаклятието ни.

— Слушай какво ще ти кажа аз: мушмулите зреят в слама и с време, а пък плодове като въстанието ни знаеш ли как зреят? Със смелост и решителност! Няма защо да протакаме: да почнем и после всичко ще тръгне само.

— Но изслушай ме! Имай търпение, нетърпеливи човече. През последните три месеца колко души си привлякъл към движението ни от школата на Лентул Батиат?

— Сто и тридесет.

— От десет хиляди — само сто и тридесет! Е, при това положение, кажи ми, може ли да се предприеме нещо?

— Щом дигнем въстанието, всички ще дойдат при нас.

— Но как ще дойдат, ако предварително не знаят каква е работата, какви хора сме, какво преследваме и с какви средства разполагаме? Вероятностите за победата ще бъдат толкова по-големи, колкото по-дълбоко бъде доверието, което ще успеем да вдъхнем у другарите си по съдба.

След като премълча известно време, през което буйният германец като че размишляваше върху думите му, Спартак подзе наново:

— Виждаш например, че ти, който си най-силен и смел между десетте хиляди гладиатори от школата на Лентул Батиат, досега нищо не си направил. Как си използувал влиянието, което имаш между тях? Колко хора си привлякъл към движението ни? Колцина познават делото, на което служим? И колцина са тия, които нямат доверие в тебе и в твоя избухлив и безразсъден характер? Колцина от школата на Лентул познават и уважават поне Крис или мене?

— Но тъкмо защото не умея да говоря и убеждавам, направих всичко възможно да склоня Батиат да те вземе в школата за преподавател по фехтуване. С писмото, което ти нося, Батиат те кани да дойдеш в Капуа.

При тези думи Окноман извади из пояса си малък, навит папирусов лист и го подаде на Спартак.

Очите на рудиария светнаха от радост. Той грабна писмото, разчупи с разтреперани ръце печатите му и с жаден поглед го зачете. Лентул Батиат му пишеше, че славата за изкуството и смелостта му стигнала до Капуа и подтикван от нея, той го кани да постъпи учител в школата му срещу отлична храна и висока заплата.

— Ами че защо — подзе Спартак, като слагаше писмото в пазвата си, — защо, вместо да се впускаш в празни заплашвания и шумни крясъци, не ми даде писмото още щом се видяхме? Тъкмо това желаех отдавна. Там, между десетте хиляди другари по участ, е мястото ми — говореше със сияещо и възторжено лице рудиарият, — полека-лека, на един по един, ще говоря на всички и у всички ще вдъхна вярата, която изгаря гърдите ми. Един ден оттам, при даден знак, ще потегли десетхилядна войска от роби, строшили веригите си и изковали от тях мечове… Ах, най-сетне! Най-сетне! Ще мога да се спотая в едно гнездо, дето ще изостря зъба на змийчетата, които ще трябва да захапят крилата на гордите латински орли!

Изпълнен с радост, рудиарият препрочете още веднъж писмото, после прегърна Окноман и започна да се разхожда назад-напред, като бъбреше несвързано.

Окноман наблюдаваше, смаян и доволен, обезумелия от радост Спартак и когато му се стори, че се е поуспокоил, продума:

— Твоето доволство ме радва, но то ще зарадва още повече сто и тридесетте ми другари от съюза, които те очакват с нетърпение и които възлагат големи надежди на тебе…

— Лошо правят, дето се надяват много…

— Твоето идване ще бъде от полза и за това, че ще умириш тези разбойници…

— Е, разбирам: щом са твои приятели, те ще са като тебе необуздани… Да, наистина трябва да бъда там, за да предотвратя предивременното избухване на въстанието, което може да излезе гибелно…

— Аз пък те уверявам, че винаги ще ти бъда верен помощник и ще се покорявам на заповедите ти, въпреки буйния ми нрав.

Настъпи кратко мълчание.

През това време Окноман наблюдаваше с умиление Спартак и изведнъж възкликна:

— Но знаеш ли, Спартак, че откак се видяхме преди месец на срещата в Путеоли, ти много си се разхубавил? Прости ми, щях да кажа, че си станал някак по-нежен… Но тая дума съвсем не приляга за тебе…

Тук Окноман млъкна, защото изведнъж Спартак побледня, удари се по челото и промълви:

— Ах! Богове! Ами тя?

Нещастният рудиарий, който под влияние на любовта към свободата и потиснатите и на надеждата за близката победа беше извън себе си, изведнъж се почувствува сломен при този неочакван спомен, наведе глава, млъкна и остана неподвижен и замислен.

Мълчанието му трая дълго време. Ако се съдеше по задъханото му и неспокойно дишане, трябваше да се заключи, че в душата му се водеше страшна борба. Окноман, замислен и тъжен, наблюдаваше със скръстени ръце нещастния и измъчен рудиарий.

Най-сетне германецът наруши мълчанието, като запита развълнуван:

— Какво, Спартак, ще ни напуснеш ли?

— О, никога! Никога! — възкликна Спартак, като повдигна към Окноман ясните си сини очи, в които блестяха сълзи. — По-скоро ще напусна сестра си, ще напусна по-скоро…

Той млъкна за миг, след това отново подзе:

— Ще напусна всичко… всичко… но не и делото на потиснатите, на робите, на отхвърлените… Никога! Никога!

И след малко прибави:

— Не обръщай твърде внимание на настроението ми, Окноман, ела с мене. Макар тоя дом да е потопен в скръб, все ще се намери нещо в кухните да хапнеш. Но да не си посмял да продумаш думица за съюза ни или пък да почнеш да се гневиш и да ругаеш.

Като каза тези думи, той го хвана и поведе към къщата, в която скоро изчезнаха.

Дванадесет дни след сенатското постановление, съгласно което погребението на Сула трябваше да стане по най-тържествен начин и на държавни разноски, погребалното шествие потегли от вилата на диктатора и по Апиевия път се отправи към града на седемте хълма.

От цяла Италия се бяха стекли хора, за да отдадат последна почит на починалия. Когато погребалната колесница тръгна от Кума, тя беше предшествувана и последвана освен от Лутаций Катул заедно с двеста сенатори и толкова римски конници, от всички патриции на Кума, Бая, Капуа, Херкуланум, Неапол, Помпей, Путеоли и на другите градове и села на Кампания; от представители на всички общини и градове в Италия; от двадесет и четири ликтори; от повече от петдесет хиляди легионери, дошли да отдадат последна почит на непобедимия си пълководец; от няколко хиляди корнелиевци, дошли от Рим; от безбройни кохорти тромпетисти, тръбачи и цитристи; от хиляди матрони, облечени в тъмни столи в знак на жалейка, и от неизброими тълпи, дошли в Кума от всички краища на Италия.

В бляскаво украсена погребална колесница, теглена от шест черни коня, лежеше балсамираното и напръскано с благоухания тяло на диктатора, увито, в златноалена императорска мантия. Зад колесницата вървяха, облечени в тъмни тоги, Фаус и Фауста, деца на Сула от Цецилия Метела, Валерия и Хортензий, Публий и Сервий Сула, синове на Сервий Сула, брат на починалия, други роднини и близки и много свободни роби. Всички изглеждаха безутешни поради тежката загуба.

Пътуването на погребалното шествие от Кума до Рим трая десет дни. Навсякъде към шествието се присъединяваха нови хора… Жителите на Рим бяха излезли десет мили извън града, по Апиевия път, за да посрещнат погребалното шествие, равно на което дотогава не бе имало.

Когато то стигна до Капенската врата, разпоредителят по погребенията (designator), комуто сенатът бе поръчал да ръководи церемонията, се залови да внесе ред в неизброимото множество хора, за да й придаде още по-голяма тържественост. След няколкочасово подреждане шествието навлезе в града.

Най-напред вървеше разпоредителят, следван от дванадесет ликтори, облечени в сиво. След тях вървяха няколко музиканти, които свиреха с дълги погребални флейти, а подир музикантите — около петстотин оплаквачки в жалейно облекло. Те плачеха, скубеха косите си и възхваляваха високо подвизите и добродетелите на починалия.

Понеже оплаквачките бяха уведомени от разпоредителя, че ще бъдат щедро възнаградени от държавното съкровище, те плачеха отчаяно и сякаш от сърце, като въздигаха до небесата добродетелите на бившия диктатор, които бяха повече от добродетелите на Камил и Цинцинат, Фабриций и Фабий Максим, Катон и Сципион, събрани всички вкупом.

Зад оплаквачките вървяха друга група музиканти и изпълваха въздуха с тъжни звуци и над две хиляди легионери, граждани и корнелиевци, които носеха венци и други подаръци от градовете и легионите, сражавали се под негово началство.

След тях вървеше виктимарият, (Прислужник при жертвоприношението, който коли животните. — Б. р.) който трябваше да заколи при кладата, върху която щеше да бъде изгорен трупът, най-обичаните от покойника животни.

Зад него носеха бюстовете и портретите на Суловите прадеди, между които се виждаше и бюстът на Руфин Сула, прадядо на покойния диктатор. Тоя Сула е бил два пъти консул по времето, когато Пир бил нахлул в Италия, бил смел и благороден мъж, но при все това бил изгонен със заповед на цензора от сената, понеже, противно на тогавашните наредби, намерили у дома му сребърни предмети с общо тегло над десет либри. (Една либра около 340 грама. — Б. р.) Заедно с бюстовете и портретите на прадедите много роднини на Сула носеха трофеите и наградите, които бе получил през време на походите си в Гърция, Азия и италийските войни.

Подир тях вървяха пак музиканти и подир музикантите — Метробий, който според обичая трябваше да представи покойника като жив и се бе така гримирал, че наподобяваше твърде много Сула.

Непосредствено след Метробий, привличащ най-много погледите на зрителите, наредени от двете страни на пътя, идеше златната носилка на Сула, цялата обкичена със скъпоценни камъни, носена последователно от най-младите и силни сенатори. В нея се виждаше трупът на Луций Корнелий Сула, облечен в императорски дрехи. Зад носилката вървяха съпругата, синовете, племенниците и близките на покойника, всички в жалейно облекло и с печален вид.

След близките всички жреци придружаваха трупа на победителя на Митридат.

Начело бяха птицегадателите (авгурите), носещи в ръка изкривен жезъл (Oituus), техен отличителен знак; след тях вървяха фламините в следния ред: първи дуалите (dualesi), жреците на Юпитер; след тях марциалите (martiales), жреците на Марс; квириналите (quirinales), жреците на Ромул, жреци на цветята, жреци на овощията и т.н., всички облечени в първо свещеническата си дреха (lacna) и с шапчица (apex), подобна на митра, на върха на която към обичайното вълнено пискюлче беше прикрепено клонче от мирт.

Зад фламините вървяха дванадесетте салии, жреци на Марс Градивни, с везана туника, стегната при кръста с широк военен бронзов ремък и покрита с блестяща пурпурна мантия (trabea). На лявата им страна висеше меч, с лявата си ръка крепяха щита си, а в дясната ръка стискаха желязна палка, с която от време на време удряха свещените щитове (ancilia), носени на прът от помощниците им.

След салиите вървяха харуспициите (гадатели по вътрешностите на животните), фециалите, ареалите, екстиспициите, с нож от слонова кост — символ на ножа, който те употребяваха в жертвоприношенията си. А след тях — свенливите весталки, с къса ленена туника (carbasus), покрита със стола и мантия (sulfibulum) от бял плат, поръбена с пурпур, и с бяла превръзка (infula) през чело, за да държи събрани косите им отзад.

След весталките вървяха седемте епули, които трябваше да приготвят трапезата (lectistemium) на дванадесетте богове, свиквани на събрание от Юпитер. На тия богове, както при обществени празненства, така и при обществени бедствия, биваха предлагани богати трапези, чиито изтънчени гозби биваха после излапвани — това се разбира от само себе си — от седемте поменати епули поради простата причина, че статуите на дванадесетте божества не можеха да раздвижат мраморните си челюсти и да изядат приготвените им гозби.

Шествието на жреците свършваше с тридесетте куриони (curiones), служители по култа, избрани от тридесетте курии, по един за всяка курия.

След тях вървяха сенаторите, римските конници, най-знатните матрони от патрицианството и гражданството и голям брой сановници и граждани. След тях — роднини и роби на покойника, които водеха бойния му кон и други коне, кучета и животни, към които покойникът е имал слабост приживе и които трябваше да бъдат принесени в жертва в момента, в който щеше да бъде изгорен трупът.

Процесията завършваше с легионите, които се бяха сражавали под водителството на Сула. Стройните им редици представляваха приятно и в същото време страшно зрелище за плебеите, които се трупаха навъсени и сърдити край пътя, по който минаваше погребалното шествие.

Шествието премина Капенската улица, зави по улицата, която водеше към храма на Юпитер Статор, мина през свещената улица и през арката на Фабий, победителя на алоброгите, (Племе от Нарбонска Галия. — Б. р.) спря се във форума, дето точно срещу трибуните бе положен ковчегът на Сула.

И тук с пламенен глас изказаха похвалите си първо сенатът, после конниците, войската и накрай народът. Тъй като Фауст не беше още облечен в мъжка тога, похвалното слово, което се падаше да произнесе той, бе произнесено от Публий Сервилий Ваций Изаврик, от консула Катул и от Гней Помпей. Техните похвали за добродетелите и подвизите на покойния се придружаваха от плачовете и жалбите на тия, които бяха привърженици на Сула и на олигархическата партия и които сега, след смъртта му, се бояха, че тя скоро ще падне.

После, в предишния си ред, шествието продължи пътя за Марсово поле. То пресече Мамертинската уличка, премина Ратуменската улица и пое широката и безкрайна улица, наречена Широка, по дължината на която бяха издигнати арки от мирт и кипарис. Най-сетне шествието стигна в средището на просторното Марсово поле, на мястото, определено за погребването на праха на Сула, където всичко бе приготвено за погребалната церемония.

Носилката бе сложена близо до кладата. Валерия, както изискваше обичаят, се приближи до трупа, отвори очите му и постави в устата му един триент, с който, както вече казахме другаде, душата на покойника щеше да заплати на Харон за превозването-й по реката Ахерон, после го целуна по устните и изрече обичайните думи: „Сбогом! Ние всички ще те последваме по реда, определен от природата.“

Тогава сложиха трупа върху кладата и музикантите засвириха тъжни химни, а жреците се заловиха да колят жертвите, чиято кръв, смесена с мляко, мед и вино, разливаха наоколо по земята. После тия от безбройната тълпа, които бяха най-близо до кладата, започнаха да хвърлят върху нея масла, благовония и венци от цветя и от лаврови клонки. И в късо време не само че цялата клада бе покрита, но наоколо се образува от тях много широк пласт.

През това време гладиаторите от школата на Сула, с изключение на Арторикс, когото по молбата на Спартак Валерия бе заповядала да оставят в Кума, започнаха да се бият около кладата. Не след дълго време всички гладиатори лежаха мъртви, понеже при погребалните борби не можеше да се подари животът на нито един от тези нещастници.

След като свършиха тия церемонии, Помпей Велики взе факела от ръката на гробаря, който трябваше да запали кладата, и в знак на почит към починалия приятел собственоръчно я запали. Върху кладата, загърнат в азбестов чаршаф, лежеше трупът на Сула.

Бурни ръкопляскания прогърмяха из пространното поле при тази проява на почит от страна на младия победител в Африка. Огънят пламна, разрасна се бързо и с хилядите си лъкатушни езици обхвана кладата, сред облаци от гъст и силно ухаещ дим.

Не мина и половин час и от тялото на тоя, от когото в продължение на толкова години трепереха Рим и Италия и чието име се разнасяше по земята, остана малка купчинка пепел, която събраха внимателно в бронзова урна, украсена със злато и сребро.

Урната поставиха временно в храма, който преди няколко години бе издигнал самият Сула на мястото, дето бе победил привържениците на Гай Марий и затова го бе посветил на Херкулес Победителя. По-късно урната беше поставена в разкошна гробница, която, съгласно постановлението на сената, бе построена на мястото, дето беше кладата.

Докато оплаквачките събираха останките на Сула, виктимариите, използувайки двеста и двадесетте кошници с помади, останали от извънредно големите количества, които жените бяха донесли на Марсово поле в памет на бившия диктатор, направиха от тях на самото място две статуи — едната представляваща Сула, другата — един ликтор.

Спартак, в качеството си на ланист при Суловата Гладиаторска школа, бе принуден да носи жалейно облекло, да вземе участие в погребалното шествие и да присъствува, едва сдържащ гнева си, на боя на учениците си гладиатори, които той бе посветил не само във фехтуването, но и в тайните на Съюза на потиснатите.

След като свършиха погребалните церемонии, Спартак въздъхна дълбоко от облекчение. Използувайки херкулесовската си сила, той започна с мъка да се провира сред стотиците хиляди хора, които подобно на вълна при отлив се изтегляха по Широката улица, като се блъскаха, шумяха и ръмжаха, запътени към града.

Слънцето бе вече залязло и се спускаше здрач. Ивица червени облаци, сякаш отражение на някакъв огромен пожар, се простираше върху хълмовете, обграждащи Рим в дъното на кръгозора, и се бореше все още с нощните мрачини, които овладяваха вече Вечния град.

Спартак се движеше много по-бързо от другите и затова почти на всяка крачка попадаше край нови спътници. Така той можеше да чуе и действително чуваше разни преценки за събитието, което занимаваше умовете на всички през тоя ден.

— Но вярваш ли, че прахът му ще се задържи за дълго в храма на Херкулес Победителя?

— Напротив, аз се надявам, че за честта на Рим и на народа скоро ще бъде грабнат оттам и хвърлен на вятъра.

— Нека се надяваме, че за доброто на Рим вие, немирните марианци, ще бъдете най-скоро издушени в Тулианската тъмница до един!

А малко по-нататък:

— Горко на Рим, пак ти казвам, горко на нас! Когато беше жив, макар и да отсъствуваше от Рим, никой не дръзваше да мисли за промени!

— А сега! Горките закони!

— А бе какви закони бе, какви закони! Слушай, Вентудей, тоя приятел нарича закони извършените от Сула нарушения на всички човешки и божествени правдини!

— Закони ли? Кой приказва за закони? Че знаете ли вие какво нещо е законът? Паяжина, в която се уплитат мухите и която се разкъсва от осите!

— Прав е Вентудей!

— Браво, Вентудей! И още по-нататък:

— В името на ковачницата на Вулкан, питам те аз тебе, щом на тоя, който е изцапан с всички низости, се отдават такива почести, то на утрешния ден ако — дано не даде Юпитер! — умре Помпей Велики, какво би трябвало да се стори?

— Слушай ти нашият ковач какви мъдрости кове!

— Тоя последовател на Вулкан е за Марий!

— Е, хубаво де, знаеш ли какво би станало, ако умреше Помпей? Биха го хвърлили в Гемонийските стълби.

— И би било справедливо!

— Че кой го кара да бъде честен и добродетелен гражданин, когато в наше време само на порочните хора е дадено да се радват приживе на щастието и могъществото и да бъдат възхвалявани до небесата след смъртта им?

— Прав си! Да върви в публичния дом добродетелта: там й е мястото!

— Да хвърлят справедливостта от Тарпейската скала. (Скала на Капитолийския хълм, откъдето хвърляли осъдените на смърт престъпници.)

— На кърпача такава раздърпана вещ!

— Да хвърлят от скалата заслугите и добродетелта!

— И да живее Сула!

— Да живее свободата, сестра на палача!

— Да живеят и законите на дванадесетте таблички, които вече са станали като мантията на Диоген! Те са тъй продупчени от ударите на патрицианските мечове, че човек нищо не може вече да прочете от тях!

— И колко добри са законите! Те дават място за тълкуването на прищявката, което струва повече от тълкуванията на юрисконсултите!

Подигравките и хапливите мъдрости се сипеха върху олигархите толкова повече, колкото повече Спартак се приближаваше към Ратуменската врата, дето се бяха струпали онези, които, бидейки в края на погребалното шествие, сега, на връщане, бяха начело. По-голямата част от тях бяха плебеи, които ненавиждаха Сула и бяха дошли от любопитство.

Като си отваряше път с лакти, Спартак можа да стигне с първите до оградата на помериума. Когато влезе в града, нему се стори, че влиза в царството на мъртви — толкова Рим беше обезлюден и пуст.

Спартак стигна скоро до гладиаторската школа на Юлий Рабеций, дето заранта се бе уговорил с Крис да се срещнат.

Разговорът между двамата приятели беше сърдечен, продължителен и оживен. Крис беше не по-малко от Спартак възмутен от клането на гладиаторите при кладата на Сула; той го увещаваше да не протака повече изпълнението на кроежите им и да приеме веднага предложението на Лентул Батиат, за да привлече в Капуа в най-кратко време колкото може повече привърженици на движението.

— Отсега нататък успехът на движението ни — каза в заключение пламенно галът — е в твои ръце, Спартак; и ако в душата си храниш някакво чувство, което ти пречи да се отдадеш всецяло на борбата за освобождаване на робите, оставаме без всякаква надежда.

— Каквото и чувство да смущава душата ми — отвърна, като въздъхна, бледен и натъжен, Спартак, — разбери ме, Крис, нищо, нищо в света не е в състояние да ме отклони от пътя, който съм си начертал. Нищо и никой не ще може да ме отдалечи от свещеното ни дело.

Дълго време разговаряха двамата приятели. Накрая, след като се споразумяха по бъдещата си дейност, Спартак напусна школата на Юлий Рабеций и с бързи крачки се отправи сред връщащите се от погребението, които шумно заливаха улиците на града, към дома на Суловите наследници.

Щом прекрачи прага, вратарят го уведоми, че сестра му Мирца го очаква с нетърпение в стаята до конклава, в който се бе усамотила, далеч от хората и от досадните обичайни съболезнования, вдовицата на Сула…

Със свито от мъка сърце, като че предчувствувайки някакво нещастие, Спартак се затича към стаите на Валерия. Още при първите няколко крачки той се сблъска със сестра си Мирца.

— Най-сетне! — възкликна сестра му. — Господарката ми те чака от един час!

Тя уведоми веднага Валерия, че е дошъл Спартак, и след малко го въведе при нея.

Валерия беше смъртно бледа. Загърната в сива стола и в тъмни воали, тя изглеждаше по-красива от всеки друг път.

— Спартак! Мили Спартак! — извика Валерия, като стана и се спусна неспокойна към него. — Обичаш ли ме като по-рано? Обичаш ли ме все още повече от всичко на света?

Спартак, който от няколко дни беше смутен и обхванат от страшна вътрешна борба, остана поразен и объркан от неочаквания въпрос.

След миг той отговори:

— Но, Валерия, какъв е тоя въпрос? Нима съм заслужил с нещо да се съмняваш в любовта и предаността ми? Ти заместваш покойната ми майка, нещастната ми съпруга, която умря в робство под камшика на надзирателя, ти си за мене всичко! Може ли да не обичам жената, към която са насочени всичките ми чувства, която…

— Ах! — прекъсна го Валерия, чиито очи заблестяха от радост. — Значи, ти ме обичаш, Спартак, и ще ме обичаш винаги, нали?

— Да, да, винаги ще те обичам! — промълви с развълнуван глас рудиарият, като коленичи пред матроната и зацелува пламенно ръцете й. — Винаги ще те обожавам, Валерия, като богиня, дори ако… когато дори… Той се запъна и заплака.

— Но какво ти е, Спартак? Защо плачеш? Какво ти се е случило? Спартак… кажи… какво ти се е случило? — разпитваше го безпокойно Валерия, като милваше лицето му и целуваше и притискаше челото му към гърдите си.

В тоя момент се похлопа на вратата.

— Стани! — прошепна бързо Валерия на Спартак; после, като овладя отново естествения си, спокоен глас, запита:

— Какво искаш, Мирца?

— Хортензий дойде и иска да те види — отвърна отвън прислужницата.

— Тъй скоро?! — каза Валерия. И веднага добави:

— Кажи му да почака малко… помоли го да почака само миг.

— Ей сега ще му кажа.

Валерия се вслуша, чу стъпките на Мирца, която се отдалечаваше, и след малко каза бързо на Спартак:

— Ето го, той вече е дошъл… затова те очаквах с такова безпокойство и тъкмо затова те попитах преди малко дали си готов да пожертвуваш всичко за мене… Нека ти кажа, че Хортензий… знае всичко… знае, че те обичам, че ме обичаш.

— Какво разправяш, Валерия?! Че как така знае? — извика Спартак, обхванат от силно вълнение.

— Тихо! Не знам… Днес разменихме само няколко думи… Каза ми, че ще дойде тази вечер… А сега се скрий… в тази стая — каза Валерия, като повдигна завесата на една от двете врати на конклава си. — ще чуеш всичко… и ще разбереш как умее да обича Валерия.

Тя тласна леко рудиария към посочената стая и прибави шепнешком:

— Каквото и да се случи, не се обаждай и не мърдай, докато не те повикам.

После спусна завесата и се отправи към дивана. Когато седна, сложи дланите на сърцето си, за да умири буйното му туптене, и след като се поовладя, извика с естествен глас:

— Мирца!

Момичето се показа на вратата.

— Каза ли на Хортензий, съгласно нарежданията ми, че съм сама в конклава? — Казах, както ми заповяда.

— Добре. Нека влезе.

След малко прочутият оратор, който не беше бръснат от петнадесет дни и носеше жалейно облекло, влезе важен и навъсен в конклава.

— Здравей, драги Хортензий! — каза Валерия.

Здравей, сестро — отвърна с видимо недоволство Хортензий.

— Седни и не ми се мръщи, драги братко, ами ми кажи направо онова, що е на сърцето ти.

— Със смъртта на милия Сула ме сполетя не едно, а две нещастия: Трябваше да чуя, че дъщерята на майка ми е забравила уважението, което дължи към себе си, към мене, към кръвта на Месаловци, към брачното легло на Сула, и се е покрила със срам и позор, като се е повлякла по един гладиатор. О, Валерия, Валерия… Какво си сторила?

Той облегна лакътя си върху гърба на стола, подпря главата си с ръка и постоя известно време така, натъжен и замислен.

— Слушай, Хортензий, ти ми отправяш твърде жестоко обвинение. Преди да се защищавам, имам право да искам да узная откъде иде обвинението.

Хортензий вдигна глава, потърка чело и отвърна:

— От няколко страни… Шест или седем дни след смъртта на Сула Хризогон ми даде това писмо.

При тези думи Хортензий подаде на Валерия един измачкан папирусов лист, върху който беше написано следното:

На Луций Корнелий Сула,

император, диктатор, щастлив любимец на

Венера, поздрав от един приятел

Отсега нататък вместо обичайното: „Пази се от кучето“ (cave сапет) ти би могъл да напишеш на вратата си: „Пази се от змията“ или по-добре — „от змиите“, защото под твоя покрив са свили гнездо две змии: Валерия и Спартак.

Не се оставяй на гнева си, но тръгни в дирите им и след полунощ ще видиш как се позори името и брачното легло на най-страшния и могъщ човек в империята.

Нека боговете те закрилят за дълго и те предпазват в бъдеще от подобни нещастия.

Когато Валерия прочете първите редове на писмото, кръвта преля към лицето й, а в края — тя беше смъртно бледа.

— Откъде е получил Хризогон това писмо? — запита със равен глас тя, щом прочете писмото.

За нещастие колкото и да се мъчи, не можа да си спомни кой и от чие име му го е дал. Спомня си само, че робът, който Му предал писмото, пристигнал няколко минути след издъхването на Сула. Хризогон, в оня момент бил много разтревожен и объркан и приел машинално писмото. След шест дни той се сетил за писмото, но не можал да си спомни кой му го бил дал.

— И, значи, въз основа на един донос без подпис — каза спокойно Валерия ти, Хортензий, си позволяваш да обвиняваш Валерия Месала, вдовицата на Сула?!

— Работата е там, че Метробий, дълбоко натъжен поради смъртта на приятеля си, сметнал за свой дълг да отмъсти за опетнената чест на Сула и десет или дванадесет дни след смъртта му ми разкри връзките ти със Спартак. Той дори ми представи слугинята, която го въвеждала в една от съседните на конклава ти стаи в Кума, отдето виждал как Спартак идвал при тебе след полунощ.

— Стига! Стига! — извика Валерия, пламнала от негодуване при мисълта, че нейните целувки, нейните думи, тайната на любовта й, всичко е станало достояние на една гадна робиня и на едно презряно същество като Метробий. — Стига, Хортензий.! Остави ме да се изкажа!

Тя стана, вдигна гордо глава, скръсти ръце на гърди, погледна брат си с пламнали очи и заговори:

— Да, обичам Спартак! Обичам го, обичам го с цялата си душа! И какво от това?

— О, велики богове, велики богове! — възкликна поразен Хортензий, като стана и се хвана отчаяно за главата.

— Остави боговете на мира и слушай какво ти казвам.

— Е добре, казвай…

— Да, обичах го, обичам го и ще го обичам…

— О, Валерия!… — прекъсна я Хортензий, като я погледна с възмущение.

— Да, ще го обичам, ще го обичам, ще го обичам винаги — повтаряше тя с още по-голяма упоритост. — И заради това ли ме обвиняваш?

— Нека ме закриля Юпитер! Ти ме плашиш… ти си полудяла!

— Не, аз съм само жена, която иска да строши — и ще строши, поне за себе си — всичките непоносими златни вериги, с които вие, победителите на света, сковавате китките и глезените на жените си… Това искам аз и те уверявам, че ако една жена иска всичко това, то не значи, че е загубила ума си, а, напротив, би могло да бъде доказателство, че го е намерила отново. Мене ме обвинява Метробий, тоя мръсен смешник, който е толкова гаден, че възбужда погнуса у всички жени, чиито съпрузи дружат с него. Той ме обвинява! Чудесно! Не разбирам, Хортензий, защо ти, който вземаш тъй присърце обвиненията на Метробий, не предложиш в сената да го изберат за цензор! Метробий, който бди над свенливите весталки! Вълкът, който води на паша невинните агънца! Тъкмо това липсва на тоя мръсен Рим, дето на Сула, който го заля в кръв, се издигат статуи и храмове и дето, под сянката на дванадесетте таблици, той можеше да прекарва пред очите ми нощите си в срамни оргии. О, отечествени закони, колко сте свободолюбиви и справедливи! Дори и на мене давахте известни права: да бъда например спокойна свидетелка на всичко това и дори — да проливам сълзи, но скришом, върху възглавницата на забравеното от съпруга ми легло… Нещо повече дори: аз се наслаждавах и на правото да мога всеки час да бъда изгонена поради единствената и чудесна причина, че не съм родила, наследник на господаря си!

Валерия млъкна за малко, цяла пламнала, после се обърна към Хортензий, който я гледаше смаян, и подзе отново:

— Е, добре, пред тези ваши закони аз измених на задълженията си… Признавам си… Не искам да се защищавам или оправдавам; измених, защото нямах смелостта да избягам със Спартак от дома на Сула. Колкото пък се отнася до любовта ми към този човек? аз не само че не се смятам за виновна, но се гордея с нея. Благороден и великодушен, надарен с висок ум, победител на римските легиони в Тракия, тоя човек би бил повече достоен за възхищение от Сула и Марий и по-страшен от Анибал и Митридат… Когато го пленихте, вие го направихте гладиатор, защото от векове измъчвате и подтискате поробените народи и смятате, че всички хора са създадени от боговете, за да разполагате с тях, както си щете! И като го направихте гладиатор, като му дадохте това име, вие повярвахте, че сте променили природата му! И си въобразявате, че с една заповед можете да превърнете един смел и умен мъж в глупава овца!

— Значи, ти се бунтуваш против законите ни, против обичаите ни, против всяко чувство за чест? — запита смаян и натъжен големият оратор.

— Да, да… бунтувам се, бунтувам се… Отказвам се от римското си гражданство, от името си, от рода си… Не искам нищо от никого… Ще отида да живея в някой далечен кът или в Тракия, в Родопите, със Спартак, и всички вие, моите близки, няма да чуете нищо за мене… защото искам да бъда независима, да бъда господарка на сърцето си!

Изнемощяла от силно вълнение, Валерия се тръшна на Дивана.

Действително вдовицата на Сула от половин час беше тъй силно възбудена, тъй притисната от пристъпа на мъката, че не беше в състояние да прецени цялото значение на думите си и на последиците, които можеха да произтекат от тях.

Може би Валерия нямаше всички основания, които смяташе, че има. В миналото тя не бе водила съвсем безукорен живот, а в любовта си към Спартак — единствената истинска любов, която бе накарала и караше сърцето й да бие радостно тя се бе държала лекомислено. Но все пак нейните разпалени и малко благоразумни думи отразяваха страданието, потиснатостта и унизеността, в които законите на Рим бяха хвърлили жената.

На това окаяно положение на жената трябва отчасти да се припише покварата на нравите в ония времена. Тая поквара се засилила още повече от постоянното разрастване на най необуздан разкош, от безсрамното безпътство и от сладострастните оргии на бащи и на съпрузи и най-вече от свободата, дадена на непристойните куртизанки, които не отстъпвали по богатство на матроните и на които открито и без всякакво стеснение били засвидетелствувани чувства на възторг и преданост от страна на контетата, римските конници и гражданите.

В това окаяно положение на жената, в още по-окаяното положение, в което безграничната бащина власт държала синовете, в постоянно растящата язва на ергенството и следователно във все по-голямото разпространение на безбрачието и във все повече нарастващия брой на робите, които с усърдния си и тежък труд създавали безделие и немотия за гражданите — във всичките тези причини се коренят римският упадък и разложението на огромната империя, която суровата, войнствена и добродетелна република бе съумяла да създаде за толкова кратко време със своето асимилиращо и обединяващо могъщество.

Хортензий не се впусна в подобни размисли и не бе възможно тогава да се впусне, колкото и да беше умен. Като погледа известно време със съчувствие сестра си, каза й с благ и сърдечен глас:

— Виждам, Валерия, че тая вечер ти не си добре.

— Аз ли? — запита матроната, като скочи. — Много съм добре!

— Не, не, Валерия, повярвай ми, ти не си добре… ти си много възбудена и не можеш да мислиш спокойно и ясно, както е необходимо, когато се обсъждат такива важни въпроси.

— Но аз…

— Да отложим разговора си за утре, за в други ден, изобщо за по-благоприятно време.

— Но ти трябва да знаеш, че съм непреклонно решена…

— Добре… добре… ще поговорим пак за това… ще се видим пак… Засега позволи ми да ти пожелая покровителството на боговете и да се сбогувам. Прощавай, Валерия, прощавай!

— Прощавай, Хортензий!

И Хортензий напусна конклава на сестра си, която не стана от мястото си, потопена в дълбоки и печални размисли.

От тях я откъсна Спартак, който се хвърли при нозете й, като започна да целува ръцете й и да й благодари със сълзи на очи за дълбокото чувство към него.

— Да, искам да живея винаги при тебе, винаги с тебе, да бъда твоя съпруга там, сред родните ти Родопи — мълвеше Валерия, като притискаше Спартак до сърцето си.

Опит от целувките й, забравил себе си и света, Спартак тихо мълвеше:

— Да… твой… твой… завинаги… твой роб… твой слуга… твой…

Изведнъж Спартак се изскубна от прегръдките на Валерия, отдръпна назад бледото си лице и започна да се вслушва като човек, всичките чувства на когото са се превърнали в слух.

— Какво има? — запита с безпокойство Валерия. — Тихо! — й прошепна Спартак.

И в дълбоката тишина двамата чуха хор от млади, ясни, силни гласове, които съвсем слабо достигаха до конклава на Валерия. Хорът пееше една гладиаторска песен, съставена от полуварварски, гръцки и тракийски думи:

Свободо, богиньо света, ти запалваш в гръдта ни стремеж към велики дела.

Свободо, богиньо света, твоите мощни крила

над нас нека бъдат простряни.

Свободо, в свободните битки ела!

И нека да стане на меч

всяка робска тояга!

В жестоката сеч

и слабият нека да стане мъжага!

Свободо, богиньо на робите-воини!

Свещеният огън над теб, лъчезарен,

да хвърли едничка искра на земята!

И нека да пламнат огньове безбройни

там, дето се стича потта и кръвта ни пролята,

там, дето в пиянство безделничат зли господари.

Свободо, богиньо света, за жестоките битки

на всеки роб днес запали ти сърцето!

Влей крепкост във морните китки!

Гнева удвоила,

дай смелост и сила!

Свободо, богиньо, ела в нашите песни с груб строй!

Напред! На оръжие! В бой!

Спартак слушаше неспокойно, задъхан и с широко разтворени очи, като човек, чийто живот зависеше единствено от тази песен.

Валерия успя да долови и разбере някои гръцки думи, но не каза нищо. Бялото й като алабастър лице отразяваше тревогите, изписани по лицето на рудиария.

Песента свърши, но двамата все още стояха така, заслушани и смълчани. Най-сетне Спартак се сепна, хвана ръцете на Валерия и като ги целуна пламенно, промълви развълнувано:

— Не мога… не мога… Валерия, моя… прости ми… не мога да бъда твой… защото не принадлежа вече на самия себе си.

Валерия скочи като ужилена; мина й през ума, че Спартак говори за някоя прежна своя любов, и затова възкликна възбудено:

— Спартак! Какво казваш? Какво казваш? Коя е жената, която ми оспорва сърцето ти?

— Не, не жена ми забранява да бъда щастлив — отвърна рудиарият, като поклати тъжно глава, — най-щастлив между хората… не!… Но не мога да ти кажа що е… не мога да говоря… дал съм свята и ненарушима клетва… която не ми позволява да разполагам със себе си… Не ме питай повече… защото, повтарям ти, не мога, не бива да говоря… и — прибави той с треперещ глас — знай само, че когато бъда далеч от тебе, от божествените ти целувки, ще бъда много нещастен… много нещастен!

И след кратко мълчание добави с отчаян глас:

— Ще бъда най-нещастният човек на земята!

— Но ти полудяваш ли? — попита го изплашена Валерия, като обгърна с малките си ръце главата му и го накара да я погледне в очите, като че ли искаше да разбере дали не си е загубил ума. — Но ти полудяваш ли? Какво приказваш? Кой ти забранява да бъдеш мой, напълно мой? Кой е, кой е? Кажи ми, избави ме от тая непоносима мъка!

— Повярвай ми, мила, обожаема Валерия — каза й Спартак, на чието лице се четеше страшна вътрешна борба, — повярвай ми, не мога да говоря… не съм в състояние да наруша клетвата, за да ти кажа какво ме отдалечава от тебе… Във всеки случай знай, че не е жена… това ти би трябвало да го разбереш… Защото, коя жена би могла да ме откъсне от твоя чар? Знай, че в сърцето ми няма друга любов освен любовта ми към тебе… Кълна ти се, че до тебе или далеко от тебе, съм и винаги ще бъда твой, напълно твой, единствено твой…

— Но щом ме обичаш толкова, защо не ми довериш тревогите си? — запита го със сълзи на очи нещастната жена.

— Защо не ме посветиш в тайните си? Съмняваш ли се в любовта ми, в пълната ми преданост? Не съм ли ти дала достатъчно доказателства? Още ли искаш? Кажи… кажи… какво искаш от мене?

— Но има ли, има ли по-голяма мъка от тая? — извика извън себе си от отчаяние гладиаторът. — Да обичаш най-светото и най-хубавото човешко създание, да си обичан от него и да си принуден да избягаш от него… без да можеш да Му кажеш причините… защото не мога, не мога — извика отчаяно рудиарият, — не мога нищо да кажа! Валерия го притискаше лудо и плачеше. — Но аз ще се върна — добави той, — ще се върна, щом ми се позволи да наруша клетвата си само за тебе… ще се върна утре, в други ден, щом бъда в състояние да те посветя в една тайна, която не е моя… и тогава ще ми простиш и ще ме обикнеш повече, ако, разбира се, между нас е възможно по силно чувство от това, което ни свързва. Сбогом, сбогом, моя обожаема Валерия!…

Щом изрече тези думи, Спартак със свръхчовешко усилие над себе си се откъсна от обятията на любимата жена, която плачеше и го молеше да се смили над нея, и излезе от конклава, залитайки. Валерия, изнемощяла от продължителните и бурни вълнения, падна в безсъзнание на пода.

IX
Как един пияница повярва, че е спасил републиката

Петнадесет дни преди мартенските календи (15 февруари) в 680 р.г., почти четири години след смъртта на Луций Корнелий Сула, римляните празнуваха празника Луперкалия, установен от Ромул и Рем при основаването на града в чест на вълчицата, която ги откърмила, на бога Пан, оплодотворителя на нивите, и на чудното им детство.

Луперкал се наричала пещерата, която се намирала в подножието на Палатинския хълм, в посветения на Пан лес, разположен от оная страна на хълма, която гледа към форума, и по-точно — между Новата улица и Свещения палатински хълм, точно срещу Руминалската смокиня.

Мнозина обаче са смятали и смятат, че тоя празник води началото си още от времето на аркадите, когато не е имало и помен от Ромул и Рем. Във всеки случай произходът на тоя празник е неизвестен, обаче едно е положително известно, че той се е празнувал винаги и че е бил изоставен само през последните години на Републиката, та станало нужда Цезар диктаторът да го възстановява с нарочен закон.

Колкото се отнася до Руминалската смокиня, през Луперкала, тя се смятала за свещено дърво, понеже според преданието вълчицата била откърмила Ромул и Рем под една смокиня, която се намирала на същото място; оттук и името на смокинята („ruma“ значи цицка). Когато първото дърво грохнало, то било заместено при особено тържество с друго. Оттогава насетне винаги когато дървото остарявало и заплашвало да падне, бивало замествано от жреците, при подобаваща тържественост, с друго, понеже римляните вярвали, че градът им ще цъфти и ще се развива дотогава, докогато се зеленее Руминалската смокиня.

И тъй, на 15 февруари 680 р. година щеше да се отпразнува с подобаваща тържественост празникът Луперкалия.

Рано сутринта в Луперкалската пещера се бяха събрали жреците-луперки, младежи, избрани помежду най-знатните патрициански семейства, и очакваха часа на жертвоприношението. Всички бяха облечени в жречески одежди.

Между тези жреци-луперки бяха Луций Домиций Ахенобарб, красив, рус, двадесет и една годишен младеж, който по-късно, през 700 р. година, бе избран консул; Луций Корнелий Лентул и Квинт Фурий Кален, и двамата надхвърлили двадесет и четири години, които също тъй станаха впоследствие консули — първият през 705 р. година, вторият — през 706.

По-късно в пещерата се вмъкна нова група младежи, всички от благородни родове, които водеха Марк Клавдий Марцел и Сервий Сулпиций Руф, синове на бивши консули и самите те по-късно консули. И двамата бяха облечени в бели тоги и носеха на главите си бръшлянови венци, понеже щяха да вземат най-голямо участие в предстоящото жертвоприношение.

Щом се вмъкна в пещерата новата група младежи, виктимариите грабнаха ножовете си и заклаха дванадесет кози и дванадесет кученца. След това един от тях взе меч, потопи го в кръвта на жертвите и го допря до челото на Клавдий Марцел и на Сулпиций Руф. Веднага другите жреци започнаха да бършат кървавите петна с вълна, натопена в мляко. Щом изтриха кървавите петна от челата им, Марцел и Руф, съгласно религиозното предписание, прихнаха да се смеят. С този обред, изглежда, се символизираше пречистването на овчарите.

След това, като извършиха обичайните измивания, жреците, заедно с пречистените младежи и с приятелите им, седнаха на богата трапеза, на която не липсваха превъзходни и вкусни вина.

Докато жреците ядяха, пещерата се изпълни с хора. Много хора също тъй се бяха струпали край гората на Пан, дето се намираше Луперкалската пещера, и по всички близки околности. Между тях личаха най-вече жените — моми и омъжени, голяма част от които бяха патрицианки, придружавани от робините, слугите или от семейните си гладиатори.

Какво очакваше тая тълпа, скоро стана ясно. Като се нахраниха, жреците, весели и възбудени от виното, скочиха от трапезата, опасаха се с широки пояси, изрязани от кожите на жертвопринесените животни, взеха си по един ремък от същите кожи и шумно се впуснаха по пътищата, като удряха всички, които срещнеха.

И понеже момичетата вярваха, че ударите от посветения на бога ремък облагоприятствуват брака, а омъжените жени пък бяха дълбоко убедени, че тези удари облагоприятствуват раждаемостта, всички момичета и матрони се надпреварваха да срещнат жреците и весело им подлагаха ръцете си, за да получат ударите.

Посрещани навсякъде с радостни викове от тълпата, луперките прекосиха главните улици на града. Една част от младите жреци на Пан се отправиха за цирка, за да отидат оттам, през улицата на храма на Белона, през Победоносната улица, през уличката на Янус, през Флументалската улица на Тибърския остров. Друга част от тях се отправиха за Новата улица и през Табернолската улица и Африканската улица към Есквилинската врата. Там младите жреци ги очакваха многобройни позлатени и бронзови колесници, принадлежащи на семействата им, във всяка от които бяха впрегнати четири коня. Те се качиха на колесниците си и последвани от множество коли и коне на обикновени граждани, се отправиха към Албунейската гора, разположена на няколко мили от Рим, и до пътя, който водеше от този град за Тибур, точно на мястото, дето е бил и е все още изворът на прочутите серни води, наречени Албулски. Луперките имаха обичая всяка година по случай луперкалските тържества да отиват след жертвоприношението в тази гора, дето според религиозното предание живееха фавните, потомци на Фавн — митически цар на Лациум, които, както се вярваше тогава, от зелените и самотни кътове на тази гора давали свещени отговори.

Другата част от луперките, последвани от много народ, се отправи, както казахме, към Тибърския остров. Като стигнаха на средата на Флументалската улица, те завиха наляво по Тибърската уличка и скоро стигнаха до дървения мост, разположен на същото място, дето единадесет години по-рано, тоест през 691 р.г., с постановление на сената бе изграден каменният мост, наречен Фабрициев мост, понеже по онова време Л. Фабриций беше надзирател на пътищата.

Тибърският остров по онова време беше твърде слабо населен, но въпреки това върху него бяха изградени три значителни паметника: храмът на Ескулап, тоя на Юпитер и тоя на Фавн.

Храмът на Ескулап, най-големият и н ай-блестящият от Трите, бил изграден през 462 р.г. по случай страхотната чума, която покосила хиляди жертви от града. Тогава били консули Квинт Фалий Гургит и Юний Брут Сцева. Те изпратили пратеници в гръцкия град Епидавър, където бил на почит Ескулап. Когато римските пратеници се намирали в храма на Ескулап, една от жълтокафявите опитомени и безвредни змии, които живеели във вътрешността на храма, излязла оттам и се отправила към представителите на римския народ. В това непринудено движение на свещеното влечуго римските пратеници видели божествен знак. Действително, когато се отправили към корабите си, змията тръгнала подир тях. Тя се качила на кораба и била пренесена в Остия. Оттам корабът продължил нагоре по течението на Тибър. Когато се изравнил с Тригеминската врата, (Врата с три арки в Рим, срещу Авентинския хълм. — Б. р.) неочаквано змията излязла от кораба и отишла да се загнезди в Тибърския остров. Гадателите изтълкували тази прищявка на змията като явна заповед на бог Ескулап, който искал на това място да бъде издигнат храм. И римляните издигнали храма.

През 552 р.г. по желание на претора Л. Фурий Пурпереон до големия храм на Ескулап бил изграден друг — по-малък, но не по-малко блестящ храм на Юпитер.

И през 558 р.г., шест години след изграждането на храма на Юпитер, общинските надзорници-плебеи Гней Домиций Ахенобарб и К. Скрибоний Курион със събраното от глобите, наложени на трима едри търговци на добитък, изградили от другата страна на храма на Ескулап и почти точно срещу храма на Юпитер третия храм — на Фавн.

Съществуването на три храма в толкова тясно пространство, каквото е Тибърският остров, показва, че съобщението между острова и града — преди изграждането на Фабрициевия и Цестийския каменен мост — не е ставало само чрез лодки, а и чрез дървени мостове.

И тъй, след като прекосиха дървения мост, който свързваше града с острова, луперките и тълпата, която ги следваше, стигнаха на самия остров, дето трябваше да принесат жертва на бога Фавн, сроден с бога Пан, и после да завършат тържеството с ново пиршество в гостилницата „Ескулап“ — доста прилично заведение, в което се поднасяха отлични яденета и превъзходно фалернско вино.

Не по-малко весело от тези луперки бяха намислили да завършат деня другите луперки, които през Есквилинската врата бяха отишли да посетят бога Фавн в пещерите и горите му, при Албулския серен извор на Тибур.

Прочее в древните религии, както и в модерните, всичките церемонии бяха предлог за повече или по-малко неприлични шумни веселби, повече или по-малко забулени, създадени предимно от хитреците за сметка на лековерието на глупците. Луперките заплащаха сами разноските по празненството, но затова пък честолюбието им биваше особено поласкано, защото не се смяташе незначителна честта да бъдеш луперк, и при това не беше незначително удоволствието да можеш да удряш приятелски с ремък хубавите момичета и желаните матрони, от които се получаваха за награда сладки думи и нежни усмивки.

Облегнат на една от колоните в портика на Фавновия храм, стоеше около двадесет и пет годишен момък, който наблюдаваше с видима досада жреците. Той беше висок, със силни и хармонично развити крайници. Красивата му шия изваяна сякаш от гръцко длето, завършваше с благородна и горда глава, покрита с черни, внимателно сресани и намазани с благовония коси, които засенчваха високо и широко чело и две подвижни, проницателни и властнически очи, вдъхващи симпатия и покорство. Неговата желязна воля се открояваше в светкавичното бляскане на очите му, в набръчкването на челото му, в дъговидното изопване на черните му вежди. Носът му беше прав и великолепно очертан; устата, която беше по-скоро малка, се отличаваше с дебели и леко извърнати навън устни, което показваше две страсти: властолюбие и чувственост. Възмургавият цвят на кожата му правеше още по-хубаво и очарователно лицето на този силен, пълен с достойнство, и привлекателен момък.

Тоя момък беше Гай Юлий Цезар.

Той се обличаше с гръцка изящност. Върху снежно бялата му ленена туника, обшита с пурпурни широки ивици и препасана с пурпурна връв, Цезар носеше тога от бял вълнен плат, Обшита с небесносиня ивица. Туниката и тогата бяха натъкмени с такава грижливост и с такова умение, че подчертаваха всичките прелести на хубавата му фигура.

Юлий Цезар тогава беше на двадесет и шест години (роден на 12 юли 654 р.г.), но вече се ползуваше с голяма популярност в Рим поради големия си ум, поради културата си, красноречието, смелостта, енергията и поради ненадминатата си елегантност. Гай Юлий Цезар, племеннник на Марий и по убеждение марианец, се оженил на седемнадесетгодишна възраст за Корнелия, дъщеря на Корнелий Цина, бивш консул и върл привърженик на победителя на тевтонците и кимврите. Когато Сула избил неприятелите си и се провъзгласил за диктатор, заповядал да убият двама от рода на Юлий, привърженици на Марий, а от младия Гай Юлий Цезар поискал да напусне жена си Корнелия. Цезар още тогава проявил желязната и несломима твърдост на характера си, като отказал да изпълни волята на диктатора. Заради непокорството му Сула го осъдил на смърт и той без съмнение щял да бъде убит заедно с другите безбройни жертви на проскрипциите, ако не се били застъпили за него някои влиятелни хора от Суловата партия и весталките. Когато Сула отменил присъдата си, казал, че у Цезар живеели много мариевци.

Понеже в Рим Цезар не бил спокоен за живота си, заминал за Сабиния, дето прекарал в планините до смъртта на Сула.

Като се върнал в Рим, веднага отишъл на война под началството на претора Минуций Терм, с когото взел участие при обсадата на Лесбос. При тази обсада Цезар проявил изключителна, почти несвойствена за човека храброст. При това, за да спаси живота на един войник, той изложил на опасност собствения си живот, за което получил граждански венец.

Оттам заминал за Витиния при цар Никомед, с когото в късо време толкова много се сприятелили, че сатириците от онова време го нарекли Царица на Витиния.

Като се научил, че Сервилий Ваций бил натоварен да командува римската флота срещу киликийските пирати, Цезар се присъединил към него и проявил в сраженията рядка храброст.

След похода Цезар решил да отиде в Гърция, за да посети школите на най-знаменитите философи и оратори. Близо до остров Фармакуза обаче корабът му бил нападнат от пирати, които го пленили заедно със слугите му.

Това нещастие дало възможност на Цезар да прояви не само необикновената си смелост, но и властническата си природа, благодарение на които по-късно завладя света.

Когато Цезар запитал пиратите какъв откуп искат за него и те му поискали 20 таланта, той смело им отвърнал, че струва 50 таланта и щял да им ги плати, като им заявил при това, че щом го освободят, щял да се впусне по дирите им и щял да заповяда да ги разпънат. Този римски велик отговор разкрива диамантената твърдост и самосъзнанието у Цезар. Уверен, че като член от рода на Юлиевци, нему не ще бъде отказана каквато и да било парична подкрепа, Цезар изпратил приятелите си в Ефес, Самос и други близки градове да съберат 50 таланта, които скоро му били изпратени и които дал на пиратите. Щом го освободили, той събрал няколко триреми (Кораб с три реда гребла. — Б. р.) от близките пристанища и се впуснал подир пиратите. В скоро време успял да ги настигне, победил ги, пленил ги и ги предал на претора да ги разпъне на кръст до един, като му заявил, че поема пред сената и пред римския народ отговорността за тая присъда.

Всичко това създало на Цезар твърде широка и трайна популярност, която впоследствие нараснала, още повече, когато излязъл смело да обвинява бившия консул Гней Корнелий Долабела, привърженик на Сула, за лошото му управление в Македония. Цезар подкрепил обвинението си с такава решителност и с такова пламенно, смело и самобитно красноречие, че красноречивият Цицерон едва смогнал да изтръгне оправдателна присъда, и то благодарение на богатствата и извънредно силните връзки на Долабела.

Така че Цезар, който бил н ай-елегантното конте, най-ловкият във всички военни и гимнастически упражнения, първенец в надбягванията в цирка, храбър войник и даровит оратор, се радвал на широка известност в Рим.

Не е за чудене тогава, че след смъртта на Аврелий Кота, от колегията на върховните жреци, Цезар бил избран на негово Място.

Такъв беше човекът, който, опрян на една от колоните в преддверието на храма на Фавн, наблюдаваше възбудената тълпа на Тибърския остров.

— Поздравявам те, Цезар! — извика Тит Лукреций Кар, който минаваше край него.

— Здравей, Кар! — отвърна Цезар, като стисна ръката на бъдещия автор на „За природата на нещата“.

Заедно с Лукреций около бъдещия победител на галите се събраха още няколко млади патриции.

— Чест и слава на божествения Юлий! — каза, като се поклони и тури ръка на устните си, — комедиантът Метробий, който в тоя миг излизаше от храма с група актьори и танцувачки.

— О, Метробий! — възкликна Цезар, като се усмихна подигравателно. — Знаеш ти как да използуваш живота, а? Не губиш нито един празник, не изпускаш ни най-малкия случай да се повеселиш.

— Е, какво да се прави, божествени Юлий? Трябва да се наслаждаваме на живота, който са ни дали боговете! Защото Епикур казва, че…

— Разбрах — прекъсна го Цезар, като му спести труда да цитира думите на Епикур.

После, като се почеса по главата с малкия пръст на лявата ръка, за да не развали фризурата си, с показалеца на десницата той повика при себе си Метробий.

Метробий бързо се отдели от другарите си; един от тях извика след него:

— Тогава ще те чакаме в гостилницата „Ескулап“.

— Веднага ще дойда — отвърна Метробий.

И като доближи Цезар, ласкаво му се усмихна и каза:

— Навярно днес ме покровителствува някой бог, защото иначе не мога да си обясня щастието, което ми се пада — да ти услужа с нещо, о божествени Цезар, слънце на Юлиевците.

Цезар се усмихна презрително и отвърна:

— Услугата, която ще ти искам, не е голяма, добри Метробий. Посещаваш ли дома на Гней Юний Норбан?

— Как да не го посещавам? — каза доверително, тържествуващ Метробий. — Добрият Норбан е благосклонен към мене… и то от много време… още от времето, когато беше жив знаменитият ми приятел, безсмъртният Луций Корнелий Сула…

При тези думи устните на Цезар се свиха от отвращение, но при все това той отвърна с престорено благоразположение:

— Е добре, знай, че… — Той млъкна, остана известно време замислен и след това добави: — Ела тая вечер на вечеря у дома, Метробий, за да ти разправя по-спокойно в какво се състои работата.

— О, какво щастие! Каква чест! Колко много трябва да ти благодаря, о предобри Юлий!

— Хайде, остави сега благодарностите и тичай да настигнеш приятелите си. Чакам те привечер.

С величествено движение на ръката Цезар се сбогува с Метробий, който, след като се поклони няколко пъти, се отправи към близката гостилница „Ескулап“.

И само от тоя внушителен и пълен с достойнство поздрав, изпълнен с такова презрение към комедианта, можеше лесно да се долови съзнанието за императорска власт, вродено у Цезар.

Като се има пред вид, че Цезар минаваше за голям поклонник на нежния пол, твърде вероятно бе сведенията, които щеше да иска от Метробий, да са във връзка с някакво любовно приключение.

Във всеки случай, докато тълпата се трупаше и шумеше около трите храма, Метробий ликуваше от радост, понеже смяташе, че с поканата си, Цезар му прави много голяма чест. Той завари приятелите си в гостилницата, насядали вече около една маса, и им разправи, възгордян и надут, защо го спря Цезар.

Радостта на комедианта беше толкова голяма, че той забрави вечерята, на която щеше да отиде след няколко часа, и започна охотно да яде и още по-охотно да пие вкусното фалернско вино, което стопанинът на гостилницата пазеше само за постоянните си посетители.

Посетителите бяха твърде много, в много весело настроение и със страхотен апетит, така че всред общите и оживени разговори се чуваше непрестанният шум от съдове и чаши, чукани една о друга.

Всред шегите и смеховете Метробий не усещаше как тече времето и как изпива една след друга чашите с фалернско вино. След двучасово непрекъснато пиене той се опи, но макар и пиян, от време на време у него проблясваше съзнанието, че не бива повече да пие, че след един час няма да може да се движи и няма да може да отиде у дома на Цезар. По едно време той направи усилие над себе си, опря ръце върху масата и С мъка стана. С несвързани и неразбрани думи обясни на другарите си, че трябва да ги остави, понеже е поканен на вечеря от „Це… от Це… от Цераз“.

Тая грешка на комедианта бе изпратена с бурен смях. От всички страни се засипаха шеги и закачки върху пияния Метробий, който се клатушкаше към изхода на гостилницата.

— Много хубаво ще се представиш у „Цераз“! — извика един.

— Нещастни Метробий, ти си вързал на възел езика си! — възкликна друг.

— Да, за да си спомни, ако може, онова, което е оставил в дъното на чашата си — добави трети.

— Не танцувай, Метробий; не си на сцената…

— Върви направо де! Ще събориш стената!

— Подкупен е от зидарите!

— Пълзи като змия…

Метробий излезе на улицата и започна да бъбри несвързано:

— Смей… те… се… смей… те… се… нехранимайковци недни!… Аз пак… ще ида на вечеря у Цезар… който е благороден човек… великолепен човек… Цезар… който обича ар… ар… артистите!… Кълна се в Юпитер Капи… Капи… ло… тийски! Не знам… не разбирам… как стана тя… Това фалернско вино… не е чисто… подправено е… като душата на … Ев… Ев… Евтибида!…

Като измина двадесет крачки по посока към моста, пияницата се спря и олюлявайки се, се замисли върху нещо. Най-после в главата му се мярна мисъл, която за един пияница можеше да се нарече блестяща. Той се обърна с мъка и се отправи, олюлявайки се, към другия дървен мост, който свързваше Тибърския остров с Яникулското възвишение. Като премина моста, Метробий тръгна по Яникулския път и вървя все по него до онова място, дето той се раздвоява: единият път води към Яникулската арка, а другият, левият — към Сублицийския мост и оттам — към средището на града.

Тъкмо на това място Метробий се спря. Кой път да хване? Беше решил да се поразходи един-два часа, докато изтрезнее, че тогава да се яви при Цезар. Превъзходна идея, която правеше чест на ум като неговия! Опря върху челото си показалеца на дясната си ръка и като продължаваше да се клатушка, подзе отново брътвежа си:

— Къде ще е по-добре… да ида? При арката, разбира се, въздухът… ще е по-свеж… а пък мене ми е тъй горещо… тъй горещо… и после календарът ще ми разправя, че било февруари… че било зима… Ама февруари през зимата ли е? Ще е през зимата за оня, който няма фалернско и цекубско вино… но кълна се в рогата на Бакхус Диониски, въздухът при арката е чист… ще се кача горе… по пътя ще видя и гробницата на добрия цар Нума… макар че не давам счупена пара за тоя Нума… Защото той не е обичал виното… той не е обичал виното… Ама кой знае: не ми се вярва да не го е обичал… Кълна се в боговете… че с нимфата Егерия той не е разговарял само за обществените работи… все е имало малко любов… имало е… не е липсвала и чашката с вино… Но да се кача ли чак горе? Не ми се качва! Я по-добре да отида в равнината!

Справедливо възмутен от въздържанието на Нума Помпилий, пияният Метробий се отби от Яникулския път, който щеше да го изведе при гробницата на този цар, открита около сто години преди епохата, към която се отнася разказът ни, и тръгна по пътя, който водеше към Тригеминската врата.

Метробий се клатушкаше, из пътя и макар че беше малко поизтрезнял, не преставаше да хули и напада въздържателите и особено — нещастния цар Нума. Скоро стигна до гората на Фурина, богинята на бурите, която се намираше по средата на пътя между Цестийския и Сублицийския мост.

Като видя гората, Метробий вдъхна дълбоко с наслада, спря се за малко и после се вмъкна в нея, за да се наслади на хладината, която му беше тъй необходима.

Като поскита по тесните пътеки на гората, забеляза дебело Дърво, заобиколено от малка полянка. Метробий се облегна на Дънера и се отдаде на пиянските си размишления.

„Чудна работа наистина! — мислеше си комедиантът. — Намирам прибежище от бурята, която вилнее у мене, тъкмо в свещената гора на богинята на бурите! Но трябва да се признае, че е хубаво, сред природата… и поетите не лъжат, когато възпяват прелестите на овчарския живот! Хубав е овчарският живот! Далеко от шума на големия град, сред царственото спокойствие на полето, сред приятната самота на природата… върху меката трева… наслаждавай се на подскачащите козички… на блеенето на агънцата… на шуртенето на поточетата… на песента на славея… Ах, хубав е, Хубав е овчарският живот!…“

Но след като си помисли малко, Метробий, който едва гледаше от налегналата го силна дрямка, изведнъж трепна, като че ли обхванат от нова мисъл, и като щракна с палеца и средния пръст на дясната си ръка, промълви, като да разговаряше с някого:

— Да, хубав е овчарският живот, но ако в поточетата вместо бистра и хладна водица тече хубаво фалернско винце… Иначе не е за мене… Не! Та как ще пия вода? За няколко дни ще умра от мъка! Има ли нещо по-неприятно и блудкаво от водата!

Клепките му вече се притваряха за сън и в съзнанието му настъпваше оная бъркотия на мислите, която предшествува съня, особено у тия, на които мозъкът е възбуден от нещо, но той все още продължаваше да бъбри:

— Фалернско, да… но хубаво… не подправено… фалернско… като онова, което пих в гостилницата „Ескулап“… от което се замайвам… и от което ми пищят ушите… като да съм попаднал в някое гнездо на оси… и… и…

И той заспа.

Безредните и странни сънища на комедианта естествено отговаряха на смътните несвързани мисли, които се мяркаха в главата му, когато заспиваше.

Той сънуваше, че се намира сред широко, сухо, голо, безплодно поле, обгаряно от палещите лъчи на слънцето… Как пареше това слънце! Чувствуваше се облян от пот. Гърлото му беше пресъхнало и той изпитваше страшна жажда, от която се задушаваше… Но за щастие чу шуртенето на едно поточе… и се завтече към него… Но не можеше да тича, както му се искаше… краката му бяха станали тежки… като да бяха от гранит… та му се струваше, че тъпче все на едно място… А поточето продължаваше да си шурти все така далече… По неизвестен и за самия него начин забеляза, че в поточето тече не вода, а… фалернско вино… и което е най-странното, неговото шуртене приличаше на шум от човешки гласове…

Метробий умираше от жажда и тичаше, колкото му сили държат, към поточето… Най-сетне стигна до него и се наведе, за да пие фалернско вино, но… в същия миг пред него излезе Нума Помпилий… Той беше с дълга бяла брада и със строг вид. Погледна сърдито Метробий и започна да го кори и хули.

Какъв звучен металически глас имаше тоя Нума Помпилий!

Докато Нума Помпилий го хулеше, Метробий чуваше все още шуртенето на поточето, прилично на шума от човешки гласове… Изведнъж фалернското вино на поточето се превърна в кръв… Нума сякаш се възползува от това и стана още по-безмилостен в хулите и нападките си към Метробий:

— Жаден си, а? За кръв ли си жаден, тиранино? Тогава напий се от кръвта на братята си, подлецо!

Сънят ставаше зловещ. Метробий чувствуваше, че сърцето му се свива. Изплашен от неумолимия глас на стареца, той се впусна да бяга, препъна се и падна.

И се събуди.

В първия миг Метробий беше тъй много объркан, че не можеше да разбере къде се намира и дали спи, или е буден.

Той си потърка очите, озърна се наоколо и видя, че се намира в една гора, че вече се е мръкнало и че тъмнината е разредена само тук-там, между клоните на дърветата, от лъчите на месечината. Дълго време се мъчи да свърже и постави в ред мислите си, но не му се удаваше, защото и след като вече се бе събудил, все още продължаваше да чува силния глас на Нума Помпилий; така че отначало му се стори, че още спи и сънува.

Но скоро разбра, че не спи и че гласът, който слушаше насън, е глас на жив човек, който говореше недалеч от него, на малката полянка в гората.

— И тъй и тъй ни чака смъртта, нека поне умрем за свободата си, а не за развлечение на завоевателите ни — Говореше пламенно някой, като продължаваше започнатата си реч. — Щом тия свирепи зверове са жадни за кръв като тигрите от либийските пустини, нека дойдат сами да разрежат със мечовете си жилите ни, нека нашата кръв се смеси с тяхната, за да разберат, че и в гърдите на робите, на гладиаторите, на потиснатите има душа… Нека тогава се убедят, че всесилният Юпитер е създал всички ни равни, че слънцето свети за всички и че всички имат еднакво право да се ползуват от радостите и удоволствията на живота.

Тия думи бяха последвани от продължителна, одобрителна глъчка…

Метробий разбра веднага, че недалеч от него се бяха събрали хора, които крояха нещо против републиката, и му се стори дори, че е чувал някъде тоя силен глас. Чий беше тоя глас? Где и кога го бе чул Метробий? Колкото и да насилваше паметта си нищо не можа да си спомни.

Във всеки случай за Метробий беше ясно, че не бива да мърда, защото, ако го угадят, зле ще си пати.

Той се сгуши съвсем безшумно зад дънера на дебелото дърво, притаи дъх и се вслуша внимателно.

— След четиригодишен упорит труд можем ли най-после да се надяваме, че е настъпил час на разплатата? — запита някой с пресипнал глас, с лошо латинско произношение.

— Ще можем! — отвърна гласът, който Метробий чу при събуждането си. — Арторикс ще замине утре.

Когато чу това име, Метробий позна гласа на човека, който говореше. Той не можеше да бъде друг освен Спартак и комедиантът разбра веднага каква е работата.

— Арторикс ще замине утре за Равена — продължи Спартак — и ще предупреди Граник да държи готови своите 5200 гладиатори, които ще съставят първия легион на войската ни. Вторият легион, който ще се командува от Крис, е съставен от 5750 души, живущи в Рим. Третия и четвъртия ще командуваме Окноман и аз; те ще бъдат съставени от 10000 гладиатори от школата на Лентул Батиат в Капуа.

— Двадесет хиляди гладиатори на бойното поле! — възкликна с дива радост и с гръмлив глас германецът Окноман. — Двадесет хиляди! Добре, добре! Кълна се в адските богове, че ние ще видим как се закопчават ризниците на гърбовете на гордите легионери на Марий и Сула.

— И сега, когато вече се разбрахме — подзе отново Спартак, — в името на делото ни, в името на успеха ни моля да бъдете предпазливи и благоразумни. Нека не излагаме на опасност делото, за което сме работили упорито в продължение на цели четири години, с ненавременни и неуместни юнащини.

— След пет дни вие ще чуете, че сме завладели Капуа. Окноман и аз ще поведем редиците си и ще се опитаме да завладеем столицата на Кампания. Тогава, както в Равена, така и в Рим, вие всички ще се съберете и ще дойдете при нас. Но докато не въстане Капуа, вие ще си кротувате, както е било досега.

След речта на Спартак се започна жив разговор, в който взеха участие почти всички присъствуващи гладиатори, възлизащи на не повече от двадесет и пет души, които съставляваха Върховния съвет на Съюза на потиснатите.

След като размениха помежду си по няколко насърчителни и предупредителни думи и се сбогуваха братски, гладиаторите се пръснаха и се отправиха към мястото, дето беше Метробий, но Спартак ги върна:

— Братя, не вървете всички заедно. Пръснете се на групи, по двама или трима, отдалечени едни от други на петстотин крачки разстояние. В града едни ще влязат по Цестийския мост, други по Сублицийския мост, а трети по Емилиевия мост.

Докато гладиаторите, подчинили се на заповедта, излизаха из гората по различни посоки, Спартак, Окноман, Арторикс и Крис минаха тъкмо покрай мястото, дето се беше сгушил, цял треперещ, Метробий. Спартак се обърна към Крис, чиято ръка стискаше в своята:

— С тебе се разбрахме, нали — ще се срещнем към полунощ при Лутация Еднооката, за да ми кажеш дали ще можем да получим след пет дни ризниците в Капуа.

— Отивам тъкмо при мулетаря, който ми обеща да ги пренесе колкото може по-скоро!

— А бе — възкликна Окноман — може и без ризници. Нашата ризница е вярата ни, нашият щит — смелостта ни. Крис се отправи бързо към Цестийския мост, а Спартак, Окноман и Арторикс завиха към Сублицийския.

„Дявол да го вземе! — мислеше през това време Метробий, поуспокоен вече от това, че гладиаторите се бяха отдалечили.

— Дявол да го вземе! Каква буря се приближава над републиката! Двадесет хиляди въоръжени гладиатори! Достатъчни са, за да предизвикат война, каквато някога предизвикаха разбунтувалите се роби в Сицилия! Могат и нещо по-лошо да сторят дори, щом имат за предводител Спартак, сто пъти по-силен и по-смел от роба Евнус, който е предвождал въстаналите роби в Сицилия. Моето идване в гората не е било случайно! Няма съмнение, че великите богове са ме избрали да стана оръдие за спасението на Рим! Да, другояче не може да бъде. Няма нищо чудно в това; нима някога те не си послужиха с гъските, за да постигнат същата цел? Та не струвам ли аз колкото… Ах, дявол да го вземе, гледай ти къде ме закараха пиянските ми сравнения!“

Почувствувал се унизен пред себе си от сравнението си, Метробий стана, пристъпи плахо няколко крачки и започна да се вслушва, за да се увери дали наистина са си отишли всички гладиатори, или някой е останал на пост на това място.

Между това той си спомни за Цезар, който го бе поканил на вечеря по здрач. Това време бе минало и наближаваше вече полунощ. Комедиантът се ядоса за голямото си закъснение; успокои го обаче мисълта, че му се е удало да научи една толкова важна тайна, която щеше да съобщи на Цезар и поради която Цезар без друго щеше да му прости, задето се явява тъй късно у дома му.

Щом се увери, че всички гладиатори са си отишли, Метробий излезе из гората и с бързи крачки се отправи към Цестийския мост. По пътя той мислеше, че ако не бе се напил, нямаше да отиде в гората и никой нищо нямаше да узнае за събранието на гладиаторите. Тъй че би трябвало да се благословят пиянството му и навикът му да се налива с вино. Дори и фалернското вино от гостилницата „Ескулап“ му се стори божествено и реши, че на Бакхус трябва да се издигне нов храм, като особен закрилник на Рим, и че пътищата на предвидливостта на боговете са незнайни, щом като чрез един толкова обикновен случай, като напиването на Метробий, са съумели да насочат събитията към спасението на републиката.

Увлечен в мислите си, Метробий не усети кога стигна до дома на Цезар. Щом влезе, той изпрати роба да съобщи на Цезар, че го чака в библиотеката, дето щял да му съобщи много важни неща, от които можело да зависи съдбата на Рим.

Отначало Цезар не обърна голямо внимание на думите на Метробий, когото смяташе за пияница и глупак. Но като помисли малко, реши да го изслуша. Той се извини на сътрапезниците си и отиде в библиотеката, дето Метробий с няколко думи му разправи онова, що бе чул в гората. На Цезар то се стори толкова странно, че той отрупа с въпроси комедианта, за да се увери дали това не е плод на пиянската му фантазия. Но след като се убеди в противното, той сви вежди и се замисли. После трепна като човек, който е намислил нещо, успокои се и каза недоверчиво усмихнат:

— Не искам да оспорвам онова, което ми разказа, но ти трябва да признаеш, че цялата тая работа мирише май на басня, за създаването на която е допринесло твърде много фалернското винце, от което ти хубавичко си сръбнал.

— Че обичам много фалернското, особено когато е хубаво, божествени Юлий — каза Метробий като човек, чието честолюбие е засегнато, — не искам да отричам, пък и да искам, не мога; че тая вечер главата ми беше май поразмътена, и това не отричам. Но колкото се отнася до чутите думи, мога да ти се закълна, о божествени Юлий, че ги чух точно тъй, както ти ги предадох, защото сънят и чистият въздух ми бяха възвърнали съзнанието. Няма ли да уведомиш консулите и сената? Ще оставиш ли републиката изложена на такава страшна опасност?

Цезар стоеше замислен, с наведена глава.

— Всяка загубена минута засилва опасността!

Цезар не отвърна нищо.

Млъкна и Метробий. Но по лицето му личеше какво патриотично нетърпение го вълнуваше. След малко той запита:

— И тъй?

Цезар вдигна глава и отвърна:

— Аз бих желал, драги Метробий, да проверя сам каква е опасността, която заплашва отечеството.

— Че как ще можеш да… — подзе комедиантът, но Цезар го прекъсна:

— Бих желал да проверя, ако ми позволиш…

— О, какво приказваш, божествени Юлий! Аз дойдох при тебе, за да се посъветвам. Ако желаеш, на драго сърце ти отстъпвам заслугата за разкриването на съзаклятието, защото твърдо вярвам, че Гай Юлий Цезар ще знае как да ми се отплати, според величието на душата си.

— Благодаря ти, Метробий, за чувствата, които храниш към мене; благодаря ти също тъй и за предложението. Но въпросът не е да извлека някаква полза от тайната, която ти си открил — аз само желая да изуча истинското положение, за да мога да реша какво трябва да се направи.

Метробий кимна с глава в знак на съгласие, а Цезар добави:

— Иди в триклиниума и ме почакай там; но гледай да не се изпуснеш да кажеш някому нещо. Не казвай какво си чул в гората, нито пък — за какво си говорил с мене, за да не се сети никой къде съм отишъл. След един час ще се върна и тогава ще решим какво трябва да направим за спасение на отечеството ни.

— Ще сторя тъй, както ми заповядваш, о Цезар…

— И ти ще бъдеш доволен от това, Метробий, защото моето сърце е признателно; в книгата на съдбата навярно не е написано, че Гай Юлий Цезар трябва да бъде увенчан само с незначителните лаври, които се вземат при цирковите надбягвания…

При тези думи Гай Юлий влезе в една стая, съседна на библиотеката, като остави Метробий да мисли за казаното. След малко той се върна с дебела тъмна пенула, принадлежаща навярно на някого измежду слугите му, и златен колан, на който беше окачен мечът му. Той хвърли бялото си пирско облекло, препаса меча, облече пенулата и се сбогува с Метробий, като му поръча отново да не казва никому нищо за съзаклятието на гладиаторите. Взе със себе си един роб и с бързи крачки се отправи към кръчмата на Лутация Еднооката.

Освен къщата на Палация, Цезар имаше и друга в Субура, Дето по онова време живееше повече, за да печели популярност между бедните, които се бяха натъпкали в тоя квартал. Много често той хвърляше латиклавиума си, навличаше груба туника и заскитваше из мръсните и мрачни улици на Субура и Есквилин, като се смесваше всред бедните и нещастните, на чиито нужди се озоваваше с безпримерна щедрост. Понеже кръчмата „Погребална Венера“ беше не много далеко от мястото, дето се издигаше малката, но изящна Цезарова къща. Цезар стигна скоро на мръсната и пуста уличка, чиято дълбока тишина бе прекъсвана от време на време само от нестройните крясъци и от безсрамните викове, които излизаха от кръчмата на Лутация Еднооката.

Той влезе заедно с роба си в голямата стая, дето както винаги се веселяха продажни жени, гробари, просяци и други подобни. После, като хвърли бърз поглед върху присъствуващите, Цезар мина в малката стая, дето веднага забеляза, седнали около една маса, десетина рудиарии и гладиатори. Като поздрави с обичайния поздрав, Цезар седна заедно с роба си в един ъгъл и поръча на прислужницата етиопка да им донесе вино. Докато разменяше незначителни думи с другаря си, той следеше внимателно гладиаторите и се вслушваше в разговорите им.

Спартак, който седеше между Окноман и Крис, беше бледен, тъжен и умислен. През четирите години, които се бяха изминали от смъртта на Сула, изразът на лицето му беше станал много по-сериозен и върху откритото му и високо чело се бе врязала дълбока бръчка, която говореше за тежките му грижи и мъчителни мисли.

Когато чу да го назовават, Цезар се увери, че не се е излъгал, като е допуснал, че грамадният, внушителен и хубав мъж, чието лице отразяваше необикновена енергия и подвижен ум, е Спартак. Колкото повече се взираше в, гладиатора, толкова по-силна ставаше симпатията му, която изпита към него още щом го видя. С проницателния поглед на гениален човек, Цезар за няколко само минути оцени Спартак като извънредно силен, смел и умен мъж, роден за велики дела.

Между това робинята Азур беше донесла поръчаните две чаши вино. Цезар взе едната и като посочи на роба другата, рече:

— Пий! — Робът изпи виното си, а Цезар само допря чашата до устата си, но не глътна нито капка, понеже пиеше само вода. След като наблюдава още няколко минути гладиаторите, Цезар изведнъж стана, приближи се до тях и каза:

— Поздравявам те, храбри Спартак! Нека съдбата ти помага винаги. Мога ли да поговоря малко с тебе?

Всички се извърнаха към него и в един глас възкликнаха от учудване:

— Гай Юлий Цезар!

— Юлий Цезар ли? — възкликна смаян Спартак и стана. Той беше чувал толкова много неща за Цезар, но никога не бе го виждал.

— Хайде, не викайте толкова — каза бъдещият диктатор, като се усмихна благосклонно, — не искам утре цял Рим да знае, че един от върховните жреци скита нощем из кръчмите на Субура и Есквилин.

През това време Спартак съзерцаваше смаян хубавия момък, който, макар още да не бе извършил някакво велико дело, бе станал известен в Рим и Италия благодарение на рядката си смелост и сила. Той се възхищаваше от изящните черти на лицето му, от орловия му поглед, от стройната му и величествена фигура.

След като го разглежда известно време, рудиарият каза:

— Ще се смятам щастлив, ако мога да ти бъда полезен с нещо, о Гай Юлий!

— Би ли оставил за малко другарите си, за да се поразходим до близката градска стена?

Гладиаторите се спогледаха смаяни. Спартак отвърна с видимо удоволствие:

— За един беден и неизвестен рудиарии ще бъде голяма чест да се разхожда с един от най-благородните и знатни синове на Рим.

— Щом човек е силен, не е беден — каза Цезар на излизане от стаята, след като бе дал знак на роба си да го чака, докато се върне.

— Че каква полза може да има лъвът от силата си, когато е окован във вериги? — каза с въздишка Спартак, като тръгна след Цезар.

Двамата необикновени мъже прекосиха голямата стая на кръчмата, излязоха на улицата и се отправиха мълчаливо към онова място в откритото поле до градската стена, където преди четири години гладиаторите бяха убили освободения роб на Гай Вер.

Месечината огряваше с печалните си и бледи лъчи не само овощните и зеленчукови градини и лозята, но и обширното поле, което се простираше чак до склоновете на Тускуланските и Лацийските височини, които се чернееха в дъното на небосклона.

И там, на пустата полянка, разположена между последните къщи на града и градската стена на Сервий Тул, сред мълчанието на нощта, Цезар и Спартак, подобни на привидения, се спряха мълчаливо лице срещу лице, като че ли искаха да измерят силите си, да се оценят един друг. Те чувствуваха, че са представители на две противоположни начала, че въплъщават две знамена, че олицетворяват две идеи: идеята за свободата и идеята за деспотизма.

Цезар пръв наруши мълчанието:

— На колко си години?

— На тридесет и три — отвърна Спартак, взирайки се в Цезар, като че ли искаше да долови мислите му.

— Трак ли си?

— Да.

— Траките са храбри. Ти пък не само си необикновено силен и храбър, но си и образован и с гръцка култура. Нали така?

— Отде знаеш това?

— От една жена. Но няма защо да говорим за това сега, когато над делото, на което си се отдал, се надига страшна опасност.

— За какво дело и за каква опасност приказваш? — запита Спартак, като побледня и се отдръпна назад учуден.

— Знам всичко и дойдох тук не за да ти увредя, о Спартак, а за да те спася. Един човек тая вечер неволно е чул разискванията ви в гората на Фурина.

— О, проклятие на боговете! — извика отчаяно Спартак, като дигна юмруците си към небето.

— Той не е разкрил още нищо на консулите, но колкото и да го увещавам, още тая нощ или призори непременно ще им разкрие всичко и четирите гладиаторски легиона ще бъдат разпръснати, преди да се съберат.

Силно възбуден, Спартак скубеше косите си и гледаше с широко разтворени и неподвижни очи като обезумял един осветен от месечината дънер, който бе недалеч от него; после със глас, прекъсван от хлипания, започна да мълви сякаш на себе си:

— Вярата, усилията, надеждите, борбите — всичко, с което сме живели в продължение на цели пет години, ще трябва да се провали в един миг! Ще пропадне всичко, всичко и за потиснатите не ще остане никаква надежда за освобождение… ще трябва да влачим докрай робския живот…

Цезар гледаше с нежност, съчувствие и почти с благоговение тоя човек, който бе обхванат от толкова благородно, мъчително и дълбоко отчаяние. И Цезар, който в безмерната си гордост никога не бе допуснал, че може да има на земята човек, достоен за възхищението му, бе увлечен против волята си от едно непреодолимо възторжено чувство към гладиатора, който, въодушевяван от святата си любов към свободата, бе смогнал да подготви условията за едно велико дело, достойно за гръцките и римски герои, и който благодарение на вярата, предвидливостта и смелостта си бе успял да организира една войска от двадесет хиляди гладиатори.

При тази мисъл очите на Цезар блеснаха от жажда за власт и слава, главата му се замая, тръпки преминаха по цялото му тяло. Той отправи погледа си към Албанските възвишения, потъна с мисълта си в безкрайните поля на въображението и му мина през ум, че ако му дадяха да води четирите легиона, двадесетте хиляди гладиатори, за няколко години би завоювал света и би властвувал в Рим като страшилище за амбициозните патриции и като бог за народа.

Потънали, единият — в мъката си, другият — в амбициозните си блянове, и двамата мълчаха. По едно време Спартак трепна, сви страшно вежди и извика с дива сила:

— Не, кълна се в светкавиците на Юпитер, че това няма да стане!

— Какво ще сториш? — запита го Цезар, който също тъй трепна при тези думи.

Спартак взря пламналите си зеници в спокойните вече очи на Цезар и след кратко мълчание също запита:

— Но ти, Цезар какъв си ни — приятел или враг?

— Бих желал да ви бъда приятел; но във всеки случай никога няма да ви бъда враг.

— В такъв случай ти можеш да направиш много нещо за нас. Нашето спасение зависи от тебе.

— Как мога да ви спася?

— Като ни предадеш човека, който знае тайната ни.

— Значи, аз, римлянинът, да оставя да се дигнат всички роби в Италия против Рим, докато мога да им попреча?

— Прав си; забравих, че си римлянин.

— И че искам целият свят да бъде под владичеството на римляните.

— Значи, ти въплътяваш латинската тирания над всички народи на земята, така ли? Да не би у тебе да живее по величава мисъл от помислите на Александър? След като римските орли разперят крилата си над цялата земя, ти смяташ да ги стиснеш в железния си юмрук ли? Рим — господар на народите, а ти — господар на Рим — тая ли е мечтата ти?

Очите на Цезар блеснаха от радост, но той веднага съумя да се овладее и като се усмихна, каза:

— Какво мисля, не знае никой, дори и аз самият не знам. На мене са нужни още много сили, за да мога да разперя крилата си и да литна към щастието. Но ти, Спартак, който с удивителна упоритост и с мъдростта на велик пълководец си организирал робите в легиони, За да ги поведеш да се борят за освобождението си, кажи ми, Спартак, какво кроиш, на какво се надяваш? — Надявам се — отвърна с пламнали очи рудиарият — да разруша този прогнил римски свят и да видя, че се ражда върху развалините му независимостта на народите; надявам се да премахна безчестните закони, върху които се крепи неравенството между хората и които така са устроили света, че от двама души, надарени с еднаква сила и ум, единият трябва да пролива потта си над чужда земя, за да може другият да прекарва дните си в безделие; надявам се да заглуша в кръвта на потисниците стенанията на потиснатите, да строша веригите на нещастните роби и да ги превърна в мечове, за да може с тях всеки народ да ви прогони вътре в границите на Италия, които бележат земята, дадена ви от боговете, и които не би трябвало никога да прекрачвате; надявам се да опожаря всички амфитеатри, дето един зверски народ, който ни нарича варвари, се опива от взаимното избиване на нещастните гладиатори, които също тъй имат право на любов и щастие в този живот; надявам се да премахна робството и да видя изгрева на свободата. Аз копнея за свободата, в нея вярвам и нея зова — свободата за големите и малките, за силните и слабите, свободата, която ще донесе мир, справедливост, благоденствие и повече щастие на всички смъртни.

Цезар го слушаше със състрадателна усмивка и когато Спартак свърши, поклати глава и каза:

— А после, великодушни мечтателю, а после?

— А после ще възтържествува правото над силата, разумът над страстите — отвърна рудиарият, върху чието лице се отразяваха всичките благородни чувства, които изпълваха сърцето му. — а после ще дойде равенството между, хората, братството между народите и, добродетелта ще възтържествува.

— Клетият мечтател! А ти вярваш ли, че всичко това е възможно? — запита го със саркастично съчувствен тон в гласа Юлий Цезар. — Клетият мечтател! — Млъкна за миг и отново подзе:

— Изслушай ме, Спартак, и прецени добре думите ми, защото ми ги подсказва доброто ми чувство към тебе, което е много по-силно, отколкото можеш да си представиш. При това не забравяй, че Цезар е твърде скъп в чувствата си и не засвидетелствува току-тъй уважението си. Делото, на което си се отдал, е неосъществимо както поради целта си, тъй и поради средствата, с които разполагаш.

Спартак понечи да каже нещо, но Цезар не му позволи и продължи:

— Не ме прекъсвай. По-добре ще бъде за тебе да ме изслушаш. Затова те и потърсих. Че твоите двадесет хиляди гладиатори могат да уплашат Рим, уверен съм, това ти не допущаш. Ти се надяваш само на безбройните роби, които думата свобода ще привлече под знамената ти. Да кажем, че броят на тези роби ще възлезе на 100, дори на 150 хиляди души; да кажем, че ти успееш да ги дисциплинираш и запалиш у тях пламъка на смелостта. Какво ще излезе от това? Мислиш ли, че ще вземат надмощие над 400000 легионери, които са се сражавали по цяла Италия, Африка и Азия? Тези легионери, които сега стоят по домовете си, ще се дигнат на крак като един човек и ще се хвърлят като лъвове срещу робите, за да защитят имота и благоденствието си. Вие ще се борите от отчаяние, а те — подтиквани от нагона за самосъхранение; вие — за да завоювате права, а те — за да си ги запазят; може ли да има съмнение в това — на чия страна ще бъде победата?

Понеже са повече от вас, те ще срещнат във всеки град, във всяка община — съюзник, а вие — враг. На тяхно разположение ще бъдат богатствата на държавното съкровище и още по-големите богатства на патрициите; на тяхна страна ще бъде могъществото на римското име, мъдростта на опитните пълководци, интересите на всички градове и на всички граждани, безбройните кораби на републиката и спомагателните войски на цялата земя. Ще смогнеш ли ти с храбростта, твърдостта и способностите си да обуздаеш тия варварски, свадливи пълчища, произхождащи от различни страни и несвързани с никакви славни традиции, неспособни дори да проумеят великата цел на делото ти? Съмнявам се. Ти имаш всички качества на велик пълководец и ще успееш да покриеш недостатъците на войската си, както дрехата покрива раните на тялото, за да не насърчиш неприятелите си да се надяват на победа. Ти ще извършиш чудеса от храброст и ловкост, но до победата все пак няма да стигнеш.

— Та що от туй? — извика Спартак. — Ще загина славно за едно велико дело. А нашата кръв ще лепне ново позорно петно върху челото на потисниците, ще призове безбройни отмъстители и борци да продължат борбата докрай чрез най-хубавото наследство, което може да се остави на потомците: примера.

— Възвишена, но безплодна и напразна самопожертвувателност. Аз вече ти обясних, че средствата, с които разполагаш, са недостатъчни за осъществяването на целта. Сега пък ще ти докажа, че тая цел е мечта на запалена фантазия, която няма никога да бъде осъществена. Откак хората са напуснали горите и са заживели в общества, свободата е престанала да съществува и е възникнало робството, понеже всеки закон, който стеснява и ограничава правата на личността в името на интересите на обществото, всъщност е нарушение на свободата. Всякъде и винаги силните и хитрите са властвували над тълпите, които са се покорявали. На този закон, който се основава върху самата човешка природа, не са били чужди и най-добре уредените републики. Печалният край на Тива, Спарта и Атина потвърждават това. Дори и в нашата република, основана върху началото на народното самоуправление, върховната власт е в ръцете на шепа патриции, които владеят всички богатства и които са направили властта наследствена. Свободни ли са 400000 римски граждани, които са лишени от хляб и покрив и нямат една риза, за да се стоплят? Не, те са роби на първия срещнат, който пожелае да им купи гласа — единственото наследство, единственото богатство на тези парцаливи господари на света. Тъй че свободата е дума, лишена от смисъл, струна, която намира отзвук в душата на тълпата и която често ползува тиранина, стига той да умее да я кара да трепти. Аз също страдам от надменността на тези отвратителни патриции и съчувствувам на плебеите, но виждам, че само със съсипването на първите може да се въздаде благоденствието на вторите и че кастата на олигархите може да бъде смазана само тогава, когато плебеите бъдат ръководени с твърдост и сила. Аз знам, че човек за човека е вълк, че хората винаги ще се делят на вълци и агнета, на ястреби и гълъби, на разкъсвачи и разкъсвани, заради това направих избора си и си поставих да разреша една трудна задача: да заграбя властта и да изменя съдбата на двете страни, като направя потисниците потиснати, Разкъсвачите — разкъсвани.

— Но в такъв случай, значи, ти споделяш донякъде моите чувства…

— Да, аз жаля робите, към които съм крайно снизходителен, жаля също така и гладиаторите, които никога не съм допускал да се избиват за удоволствие на свирепите нагони на плебейщината в зрелищата, които съм устройвал за народа. За да постигна целта, към която се стремя, аз се нуждая много повече от ловкост, отколкото от сила, много повече от хитрост, отколкото от насилие. Само смелостта, съпътствувана неразделно от благоразумието, може да ме изведе по опасния път. Аз чувствувам, че ми е писано да стана велик, че трябва да го постигна и ще го постигна. И понеже ми е от полза да привлека за делото си всички сили, които срещна по пътя си, както реката прибира в коритото си водите на всички потоци, с които е в съприкосновение, за да се влее пълноводна и могъща в морето, обръщам се към тебе, о Спартак, защото и ти си роден за велики дела, и те питам: искаш ли да оставиш безумната мисъл за един невъзможен бунт и да станеш другар на Цезар, като слееш съдбата си с неговата? Моята звезда Венера ме води по пътя на живота и ми сочи велика съдба. Рано или късно ще стана управител на някоя провинция, ще се сдобия с легиони, ще завоювам победи след победи, ще стана консул, ще разруша престоли, ще завладея народи…

Цезар се възпламени. Очите му светеха с необикновена светлина и в думите му звучеше такова дълбоко убеждение, че по едно време Спартак бе обаян и завладян от властното му чувство.

Когато Цезар млъкна, Спартак се откъсна от властта, която упражняваше върху него събеседникът му, и запита с дълбок и суров глас:

— И после?

В очите на Цезар блесна неописуема светлина, той стана смъртно бледен от вълнение и с треперещ, но уверен глас каза:

— И после… властвуване над света!

След тези думи, в които се разкриваше цялата душа на бъдещия диктатор, настъпи кратко мълчание.

— Остави това дело — подзе Цезар, след като се успокои. — още в самото си начало е осъдено от разкритията, които Метробий ей сега ще направи пред консулите. По-добре придумай другарите си по нещастие да понесат всичко, за да могат да извоюват нещо по-скоро по пътя на закона, отколкото чрез оръжието. Стани ми приятел! Така ти ще ме следваш във всички походи, които ще ми бъдат възлагани, ще командуваш легионери и ще можеш да проявиш необикновените си дарби, с които те е надарила природата…

— Невъзможно, невъзможно е! — каза Спартак. — Благодаря ти от все сърце, о Гай Юлий, задето ме цениш толкова много, благодаря ти и за благосклонните ти предложения. Но аз трябва да следвам пътя си и не мога, нито пък бих пожелал някога да оставя другарите си по нещастие.

Безсмъртните олимпийски богове наистина се грижат за съдбините на хората, ако при тях има справедливост, каквато на земята няма, нашето дело няма да пропадне. Ако пък срещу мене се борят боговете и хората, аз ще мога да умра като Аякс, спокоен и с ведро чело.

Цезар изпита пак чувство на възхищение към Спартак и като му стисна силно ръката, каза:

— Нека бъде тъй, както казваш. Ти си смел, а съдбата се усмихва на смелите. Смелостта надделява във всичко, а особено във военните работи, при които в най-късо време могат да настъпят изключителни промени. Тая вечер ти си изправен пред страшната възможност да видиш делото си Напълно провалено, но утре, ако съдбата ти се усмихне, може да го видиш близко до сполуката. А сега тръгвай бързо за Капуа! Аз не мога да попреча на Метробий да отиде и уведоми консулите за съзаклятието ви; пък и да можех, не би трябвало да го сторя. И тъй, бързай, та ако щастието е с вас, да стигнеш в Капуа преди пратениците на сената… Прощавай!

— Нека боговете те закрилят, о Гай Юлий… и… прощавай!

Върховният жрец и рудиарият пак си стиснаха ръцете и се впуснаха, мълчаливи като преди, по пустата уличка. Като стигнаха в кръчмата на Лутация Еднооката, Цезар заплати сметката си и тръгна, последван от роба си. Спартак повика другарите си и започна трескаво да им дава нареждания. Крис трябваше да заличи всяка следа на съзаклятие между гладиаторите в Рим; Арторикс трябваше да литне в Равена при Граник, а Окноман трябваше да тръгне заедно със Спартак за Капуа. След малко те се разделиха. Спартак и Окноман взеха пет таланта от съкровището на Съюза на потиснатите, възседнаха два силни и бързи коня и препуснаха през Капенската врата за Капуа.

Когато Цезар се върна у дома си, научи, че Метробий, под влияние на фалернското вино, което му предложили у Цезар, се възпламенил толкова много и толкова много се изплашил от продължителното отсъствие на Цезар, че не изтърпял, станал и тръгнал направо — както заявил при излизането си, а според твърдението на вратаря — клатушкайки се — към консулите, за да спаси републиката.

Цезар се замисли. Когато влезе в спалнята си, той промълви:

— Сега гладиаторите и пратениците на сената ще се надпрепускат; кои ли ще стигнат първи?

После, като помисли малко, добави:

— Ето как често пъти най-важните събития зависят от най незначителни неща! Тук всичко зависи от коня!

X
Бунтът

Капуа, богатата, весела и сладострастна столица на най-плодородната, цъфтяща и хубава област в Италия, по времето, към което се отнася на шият разказ, беше загубила много от предишния си блясък, благодарение на който до нахлуването на Анибал в Италия минавала за най-щастливата и богата съперница на Картаген и Рим.

Капуа бил основан от тиренците десетина години преди възникването на Рим върху прелестните брегове на реката Волтурн, поради което бил наречен Волтурн. В продължение на три века бил столица на додекархията или конфедерацията на двадесетте града на тиренците. (Тиренци е другото (гръцкото) име на етруските. Малко по-долу Джованьоли прави неправилно разлика между тиренци и етруски.) Тиренците били образовани и културни. Заедно с етруските те разпространили в Италия културата много преди да бъде разпространена гръцката култура. Три века по-късно или точно през 332 р.г. тиренците, изтощени и изнежени от живота на насладите, попаднали под властта на грубите планинци от съседния Самний, които завладели територията и се настанили като победители в градовете. Тогава те преименували Волтурн в Капуа, на името на един от водачите си.

Един век по-късно непрекъснатите борби между самнитите, господари на Кампания, и суровите овчари на Пенин привлекли в тези области победоносните римски орли. Те били вече завоювали голяма част от Италия и повикани като съюзници от кампаниите, се загнездили в тази прелестна провинция, която станала, с някакви привидни общински свободи и мнима независимост, римска провинция. И Капуа, дето се стичали много римски граждани и патрициански семейства, за да се наслаждават на много меката зима, в късо време се разраснал по население, по разкош, по богатства.

След като Анибал победил римляните при реката Требия и Тразименското езеро и ги сразил напълно при Кана, Капуа се присъединил към победителя, който направил прелестния Град изходна точка на всичките си по-сетнешни военни действия. Скоро обаче Анибал бил победен и Капуа паднал в ръцете на римляните, които избили част от жителите му, а други изгонили, като го заселили с планинци и земеделци от близките места, които били останали верни на Рим въпреки всичките му поражения.

Оттогава се бяха изминали 138 години. Всесилното покровителство на Сула и колониите от легионери, които той бе основал в околностите, повдигнаха донякъде благосъстоянието на града, чието население достигаше до 100000 души. Градът имаше здрави крепостни стени, много красиви улици, разкошни храмове, богати базилики, величествени портици, дворци, бани, амфитеатри. По красотата на постройките си Капуа превъзхождаше Рим. При това градът се радваше на постоянната усмивка на небето и на мек и приятен климат, на каквито не се радваше разположеният на седемте хълма горд и вечен град на Ромул. Беше 20 февруари 680 р.г. Обгърнато във вълна от розови, снежнобели, яркочервени и фосфоресциращи облачета, слънцето бавно потъваше зад хълмовете, над морето. Улиците на Капуа бяха оживени, както обикновено биваха оживени привечер, когато работниците напускат работата си, дюкяните се затварят, едни се прибират в къщи, други излизат навън и се приближава спокойствието на нощта.

По широката и хубава улица Албана, която се простираше от Флувиалската врата до Беневентската и пресичаше града почти по средата, се движеха граждани от всякаква възраст и от всякакво обществено положение. За миг те се спираха смаяни, да погледат един отред от десет конници, начело с декуриона си, които препускаха откъм Апиевия път. Конете бяха потънали в прах и кал и от парата, която излизаше от ноздрите им, и от опръсканите с пяна юзди се виждаше, че ездачите им ги бяха пришпорвали безмилостно и че навярно те носеха някое много важно известие.

— Заклевам се в скиптъра на Юпитер Тифатски (Епитет на Юпитер, възникнал от планината Тифата, намираща се на север от Капуа и на левия бряг на река Волтурн.) — каза един възстар гражданин на младежа, който го придружаваше, — че от времето, когато куриерите донесоха известието за победата, която Сула бе нанесъл над Мариевия привърженик Норбан в околностите на храма на Диана Тифатска, не съм виждал такова бясно препускане.

— Какви ли известия носят тези пратеници? — запита младежът.

— Изглежда, че идат от Рим — каза един ковач, като снемаше кожената си престилка, каквато носят хората от неговия занаят.

— Какво ли известие носят?

— Дали не ни заплашва някаква опасност?

— Или пък дали не са открили съзаклятието ни? — запита тихо другаря си един млад гладиатор, като побледня.

Между това декурионът с конниците си, изморени, и изтощени от дългия път, след като премина голяма част от улица Албана, зави по хубавата улица Сеплазия, на която бяха разположени многобройни дюкяни, търгуващи с козметически средства, притежателите на които снабдяваха Рим и цяла Италия с масла и благовония. На тая улица се намираше къщата на Меций Либеон, префекта, който управляваше от името на Рим. Конниците се спряха пред нея. Декурионът слезе от коня си, влезе в портика и поиска да го заведат веднага при префекта, комуто носел извънредно важни писма от римския сенат.

През това време около десетте конници се събраха мнозина любопитни. Едни от тях разглеждаха окаяния вид на конниците и конете, дължащ се на продължителното бясно препускане. Някои бъбреха върху причините за пристигането на конниците и за стремглавото им препускане. Други, за да могат да изтръгнат нещо, се опитваха да поведат разговор С някого от воините, които впрочем най-малко желаеха, да завързват разговори.

Опитите на безделните капуанци останаха безплодни, понеже войниците избягваха да влизат в разговори. Капуанците можаха да научат само това, че идват от Рим, което още повече възбуди любопитството им. По едно време от дома на префекта излязоха бързо няколко роби, които се отправиха в противоположни посоки по улица Сеплазия.

— О-хо — възкликна един, — работата май изглежда доста сериозна!

— Каква работа?

— Че кой знае каква е?

— Във всеки случай робите на префекта тичат като елени Пред хрътове.

— Значи, работата наистина ще е сериозна.

— Ясно е. Но къде ли ще идат тези роби?

— Тъкмо това е важното.

За да се науча — каза един дебел търговец на благовония, който бе излязъл от близкия си дюкян и се бе промъкнал близко до воините, за да научи нещо, — за да се науча, готов съм да дам на драго сърце десет вазички от най-хубавото си червило.

— Прав си, Калмизий — каза един гражданин, — прав си, Тука без съмнение има нещо много важно и за съжаление тъкмо ние, които вероятно ще сме най-много заинтересовани в тая работа, не можем да научим нищо.

— Какво, да не мислиш, че ни заплашва някаква опасност?

— Че какво друго? Мислиш си, че сенатът за нищо и никакво ще изпрати отделение от десет конници, със заповед да препускат, колкото могат, без оглед на това, колко коня ще изтръшкат из пътя?

— Кълна се в крилата на Ирис, вестителка на боговете! Какво виждам там?

— Къде?

— Там, на ъгъла на улица Албана…

Нека ни пазят всесилните богове! — възкликна търговецът на благовония, като побледня. — Не е ли военният трибун?

— Тъкмо той! Тит Сервилиан!

— Гледай колко бързо върви подир роба на префекта.

— Каква ли ще е работата?

— Дано ни закриля Диана!

Докато военният трибун Тит Сервилиан влизаше в дома на префекта и докато по улица Сеплазия се трупаше народ и из целия град се разпространяваше силно възбуждение, покрай водопровода, който се спускаше от близките планини в града и който отстоеше на доста голямо разстояние от оградната стена, вървяха двама едри и силни мъже. И двамата бяха отпаднали, бледи и целите покрити с прах и кал. От облеклото и оръжието им личеше, че са гладиатори.

Бяха Спартак и Окноман. От Рим излязоха през нощта на 15 срещу 16 същия месец. Сменяха конете си при всяка пощенска станция и много скоро стигнаха до Суеса Помеция, но там бяха настигнати от декуриона, който заедно с десетте конници летеше към Капуа, за да предизвести префекта за готвения бунт. Двамата гладиатори трябваше да се откажат не само от сменяване на конете, но бяха принудени от време на време да се отклоняват от Апиевия път и да се движат по други съседни пътища.

Все пак успяха да си купят от един селянин два коня. Препускаха по околните пътища и често изгубваха пътя, а после, за да наваксат изгубеното време, пресичаха направо през полето, там, дето пътят извиваше твърде много. Най-сетне успяха да излязат на пътя, който водеше от Атела за Капуа.

Когато смятаха, че са постигнали целта си, когато се надяваха, че са изпреварили с един час пратениците на сената, което означаваше, че вече са си обезпечили победата, на разстояние от около седем мили от Капуа неочаквано конят на Спартак, изтощен и лишен от всякакви сили, политна към земята и повлече подир себе си и ездача. Изненадан, Спартак се опита да подкрепи клетото животно, като обгърна с лявата си ръка шията му, но конят падна тъй лошо върху ръката му, че я навехна много силно.

Спартак усети страшна болка, но от гърдите му не се изтръгна нито един стон. Ако някой обаче се вгледаше внимателно в него, щеше да забележи леко свиване на мускулите на лицето му, което показваше колко силно страда.

Изглежда, че за желязната му душа телесните мъки бяха нищо в сравнение с нравствените страдания и с отчаянието, което изпълваше сега сърцето му. За него беше ясно, че поради нещастието си вместо да стигне в школата на Лентул Батиат половин час преди враговете си, щеше да стигне след тях и с това щеше да срути напълно сградата, която в продължение на цели пет години бе издигнал с упорит труд от нищото.

Като стана, без да обръща внимание на навехнатата си ръка, Спартак изпусна въздишка, която приличаше по-скоро на рева на смъртно ранен лъв, и с мрачен и отчаян глас извика:

— Кълна се в Еребус! (Еребос (лат. Егеиз) — мрачното царство на мъртвите.) Всичко е свършено!

Между това Окноман скочи от коня си и бързо се приближи до Спартак. Като попипваше ръката му, за да разбере дали е пострадала тежко, в същото време му говореше:

— Какво приказваш? Нима може да бъде всичко свършено, щом ръцете ни не са оковани във вериги и щом сме в състояние да въртим мечовете?

Спартак не отвърна нищо. После извърна очи към коня на Окноман и каза:

— Седем мили! Остават ни само седем мили! Да бъдат проклети враждебните нам богове, които ни отнемат надеждата да стигнем навреме! Ако твоят кон можеше да пренесе двама ни поне на 3–4 мили, останалото разстояние бихме изминали бързо пешком, защото нашите врагове ще изгубят още един час в разпореждания.

— Прав си — отвърна германецът, като погледна на свой ред коня си. — Но това клето животно ще може ли да ни пренесе в тръс поне на 2 мили разстояние?

Двамата гладиатори прегледаха внимателно задъханото, грохнало животно и намериха, че ще падне скоро и че ако се опитат да го яздят по-нататък, ще се изложат на опасността да си строшат не само ръка, но и крак или главата. След като се посъветваха, решиха да оставят коня и да продължат пътя си пешком.

Мъчно е да се опише с какво настроение, с какво трескаво безпокойство тия измъчени, сломени и изгладнели мъже поеха пътя, който ги делеше от Капуа. Те вървяха мълчаливи, навъсени, с бледи, изтощени, облени в пот лица и с такава необикновена бързина, че в по-малко от час и половина стигнаха до градската врата.

Поспряха се да си поотдъхнат и да се посъвземат, за да не привлекат върху себе си вниманието на стражата при вратата, която (от това Спартак най-много се боеше) може би вече бе получила заповед да следи тези, които влизат, и да задържат подозрителните. Окноман и Спартак си дадоха разсеян и колкото можеше по-жалък вид, движейки се като изтощени и отпуснати дрипльовци. Душите на двамата гладиатори се стягаха от безпокойство. Студена пот обливаше челата им.

Спартак предвиждаше, че може да ги спрат, когато влизат под арката на вратата. В такъв случай той смяташе да извади в миг меча си, да се хвърли върху стражите, да ги избие, нарани или разпръсне и след това да се впусне със светкавична бързина към гладиаторската школа. Това беше последното средство, към което Спартак щеше да прибегне. В благополучния изход на това средство Спартак не се съмняваше ни най-малко, защото познаваше своята сила и силата на Окноман и знаеше, че дванадесетте легионери, повечето от тях стари инвалиди, нямаше да могат да издържат градушката от силни удари.

Във всеки случай това отчаяно средство беше последното, към което Спартак би желал да прибегне, и когато се приближаваше към вратата, неговото сърце, което никога не бе трепвало от страх, въпреки че в продължение на няколко само години той се бе срещал поне тридесет пъти лице срещу лице със смъртта, затупа тъй силно, че се изплаши да не би да не пукне някой кръвоносен съд в гърдите му.

Двама от пазачите спяха върху дървени скамейки; други трима играеха на зарове върху мраморните стъпала, които извеждаха върху градската стена, и най-сетне други двама се прозяваха и бъбреха помежду си, като оглеждаха и вземаха на подбив минувачите, които влизаха или излизаха от града.

Пред двамата гладиатори вървеше една бабичка от Околността, която носеше прясно сирене в малки, кръгли върбови кошнички. Когато стигна при пазачите, единият й каза на подбив:

— Ей, дърта вещице, много рано идеш на пазар!…

— Нека ви закрилят боговете! — каза смирено бабичката и продължи пътя си.

— Погледни я само и ми кажи — възкликна глумливо другият легионер, — не прилича ли на Атропос, най-старата и най-отвратителната от трите парки? (Парките (лат. Parcas) — богини на съдбата, но те не отговарят на гръцките Мойри (орисници) както се е мислило по времето на Джованьоли. Затова и той нарекъл едната парка с гръцкото име на едната от трите Мойри. Атропос ще рече „неотвратима“, „неизбежна“.) Лицето й пък не прилича ли на вехт папирус, сгърчен от огъня?

— Не бих ял сиренето й, дори да ми го подареше и да ми дадеше двадесет сестерции отгоре!

— Дано идеш в ада, проклета старице! — извика един от легионерите, като хвърли сърдито дървената чашка върху стъпалата, по които заровете се изтърколиха чак до земята. — За трети път вече заровете ми показват все едни и същи числа. (Най-лошата точка при игра на зарове у римляните.)

В тоя миг Спартак и Окноман, с разтуптени сърца и със смъртно бледи лица, снишавайки се, преминаваха вратата. Като ги видя, един от пазачите извика:

— Ето почетния конвой на парката!

— А! Заклевам се в Юпитер! Тия мръсни и мършави негодници сякаш са излезли от Стикс! (Стикс било името на реката в подземния свят, в което се кълнели и боговете.)

— Дано по-скоро ви разкъсат зверовете, проклети свини! — възкликна легионерът, който губеше на зарове, в мига, когато се готвеше да опита отново щастието си.

Спартак и Окноман си вървяха смирено и мълчаливо. Те вече бяха преминали първата арка на вратата, на която висеше подвижна решетка, и щяха да влязат във втората арка, в която се намираше същинската врата, когато срещу тях се показа един стотник, последван От тринадесет въоръжени легионери, снабдени с шлемове, ризници, щитове, дълги и къси копия и мечове. Стотникът, който беше въоръжен от главата до петите, като че ли отиваше на война, носеше в ръката си жезъл, отличителен знак за чина му. Когато влезе под арката на вратата, той изкомандува:

— На оръжие!

Щом чуха тоя глас, легионерите скочиха в миг и с неподозирана бързина се подредиха в боен ред.

Спартак и Окноман, задържани със знак от стотника, Отчаяно отстъпиха няколко крачки назад. Те се спогледаха бързо. Окноман беше пламнал от гняв и Спартак с погледа си можа да задържи десницата на германеца, който беше хванал дръжката на меча си.

— Негодници такива, така ли изпълнявате службата си? — запита строго стотникът. — Така ли се пази?

При тези думи той удари един от двамата легионери, които преди идването му спяха на скамейката и затова закъсняха малко да се наредят в строя.

— Ти — прибави той, като се обърна към десетника, който стоеше смутено извън и наляво от редицата на войниците, на своето бойно място, — ти, Ливий, се грижиш твърде малко за изпълнението на задълженията си и за дисциплината, затова те снемам от длъжност. За в бъдеще ще се подчиняваш на Луций Мединий — другия десетник, началника на новия отред, който ще подсили стражата на тази врата. Според известията от сената гладиаторите се готвят да дигнат голямо въстание, трябва да се спусне подвижната решетка, да се затвори вратата, да се пази като във военно време и да се поставят часовои.

Докато новият началник на поста, Луций Мединий, нареждаше в две редици своите двадесет и четири човека, стотникът се обърна към Окноман и Спартак и намръщено ги запита:

— Вие гладиатори ли сте?

— Гладиатори — отвърна с уверен глас Спартак, като скри с мъка страшното си безпокойство.

— Разбира се, от школата на Лентул, нали?

— Грешиш, храбри Попилий — отвърна Спартак, в чиито очи блесна искрица надежда, — ние сме на служба при префекта Меций Либеон.

— Познаваш ли ме? — попита стотникът Спартак.

— Как да не те познавам — толкова пъти съм те виждал в дома на господаря си.

— Наистина — каза Попилий, като се взря в двамата Гладиатори, на които, поради тъмнината, забелязваше само едрите фигури, без да смогне да различи лицата им, — Наистина, струва ми се…

— Ние сме двамата едри германци, които слугуват само на Лелия Домиция, прочутата римска матрона, съпруга на Меций. Ние придружаваме винаги носилката й.

Спартак, който живееше от четири години в школата на Лентул Батиат в Капуа, естествено беше привлякъл към Съюза на потиснатите и малкото гладиатори, които служеха при патрицианските семейства в града. Така че той познаваше двамата едри германци, които принадлежаха на Меций Либеон и от които бе научил реда и навиците в дома на последния. Лесно е да си представим с каква радост Спартак прибягна към тая хитрост, чрез която единствено можеше да спаси себе си и Окноман.

— Да — каза стотникът, — прав си! Сега ви познах.

— Как няма да ме познаеш! Спомням си, че веднъж към полунощ те срещнах, когато излизахме от дома на Тит Сервилиан, докъдето бяхме придружили Домиция в носилката й! Да, тия нощни, тайнствени разходки на господарката ни са толкова чести, че…

— Млъкни там бре, кимврийско кречетало! — възкликна Попилий, комуто беше неприятно да се говори в присъствието на легионерите по този начин за не особено порядъчното и добре известно поведение на съпругата на префекта.

След късо мълчание, през което двамата гладиатори не можаха да се въздържат да не въздъхнат с облекчение, стотникът запита Спартак:

— Ами сега откъде идете?

Спартак се поколеба за миг, после спокойно отвърна: — От вилата на господаря в Кума, докъдето придружихме преносвачите на скъпоценната му покъщнина.

— Добре — отвърна Попилий, след като помисли малко. Настъпи продължително мълчание, което бе прекъснато от стотника:

— Ами вие не знаете ли нещо за въстанието, което било уговорено в школата на Лентул Батиат?

— Че какво можем да знаем ние? — отвърна Спартак, като си даде вид на простичък човек, който не обича да говори за неща, които не разбира. — И ако буйните и свадливи ученици на Лентул скрояха някоя лудост, най-малко биха я поверили на нас, на чието щастие завиждат. На нас ни е много добре при нашия превъзходен господар!

Действително гладиаторите, на служба при префекта, бяха много добре, а и думите на Спартак изглеждаха тъй естествени, че у стотника не остана никакво съмнение.

При все това след малко той прибави:

— Във всеки случай, ако е вярно, че тая вечер ни заплашва някакво въстание, макар че въстание от страна на гладиаторите ми се струва твърде смешно, длъжен съм да взема всички мерки, които са в моята възможност. И тъй, заповядвам ви да си предадете мечовете… Макар че добрият Меций се отнася към вас по-добре, отколкото заслужавате, все пак вие сте гладиатори, нехранимайковци, всичко може да се очаква от вас… Хайде, изкарайте мечовете си!

При тая заповед буйният Окноман без малко щеше да провали усилията на Спартак.

Действително разяреният германец бързо извади меча си, но в миг Спартак го сграбчи с дясната си ръка, като в същото време, не без усилие и мъка, извади с лявата си ръка своя и подаде почтително и двата на стотника; и за да попречи на Окноман да каже нещо необмислено, бързо промълви:

— Лошо правиш, Попилий, дето се съмняваш в нас. Ако нашият господар се научи, че си проявил такова недоверие към нас, навярно не ще ти бъде благодарен за това. Във всеки случай ето ти мечовете ни и позволи ни да си отидем у дома.

— За това, което съм сторил, мръсни гладиаторе, ще дам сметка на господаря ти; а сега — махнете се и двамата.

Спартак стисна десницата на разтреперания от гняв германец и като се поклони на стотника, влезе в града заедно с другаря си. Те бързаха, дотолкова, доколкото можеше да се бърза, без да се събудят подозрения.

Колкото повече двамата гладиатори, които едва дишаха от безпокойствата, причинени от многобройните опасности, от които по чудо се бяха избавили, навлизаха навътре по улица Албана, толкова повече забелязваха необичайното раздвижване, шума, възбуденото тичане насам-натам. За Спартак и Окноман нямаше вече съмнение, че съзаклятието им е разкрито и че ще стигнат много късно в гладиаторската школа.

При все това, като се отдалечиха достатъчно от градската врата, те кривнаха наляво по една хубава и широка улица, на която се издигаха много прекрасни дворци, и почти бегом достигнаха края й, дето завиха надясно и навлязоха в една по-самотна улица. Оттук, през един заплетен лабиринт от улички, които колкото повече се навлизаше навътре, толкова по-тесни, по-тъмни и по-мръсни ставаха, гладиаторите стигнаха най-сетне до школата на Лентул Батиат.

Школата се намираше в един от най-отдалечените квартали на града, близо до около градската стена, всред лабиринт от тесни улички. Цялата тая част беше населена само с паднали жени, посетителки на многобройните съседни кръчми, дето обикновено се събираха десетте хиляди гладиатори на Лентул.

Гладиаторската школа, която отначало броеше няколкостотин ученици, постепенно със забогатяването на собственика се разшири твърде много. Тя се състоеше от много здания, които се различаваха малко помежду си по вида и строежа си. Понеже тези здания имаха едно и също предназначение, бяха еднакво разделени по на четири крила от обширен двор, на който се упражняваха гладиаторите, когато не валеше; а когато валеше, те се упражняваха в залите, предназначени за гимнастика и фехтовка.

В четирите крила на всяко здание, издигащи се около двора, както в подземието, така и в горния етаж, разделени от много дълги коридори, имаше многобройни мънички стаички, които побираха един човек. В тези килии на сух листак или слама спяха гладиаторите.

Във всяко едно от тези здания, освен зала за фехтовка, имаше и по един склад за гладиаторски оръжия. В тези складове, снабдени със здрави железни решетки и със здрави дъбови врати, с чиито ключове разполагаше собственикът и директорът на школата, се държаха щитове, мечове, ножове, тризъбци и всички други оръжия, с които ланистът трябваше да снабдява гладиаторите, когато ги изпращаше в амфитеатрите. Всяка една от грамадните общи спални, побиращи от 150 до 200 души, беше под надзора освен на един рудиарий или ланист, избран от Лентул измежду собствените му гладиатори, или пък повикан отвън, още и на няколко стари войници, изпратени за целта от префекта.

Тия осем или десет здания, лишени от всякаква угледност, се свързваха помежду си чрез малки улички, които някога съставлявали част от града; но след въстанието, което избухнало двадесет и осем години преди епохата, към която се отнася нашият разказ, по заповед на римските власти и сената зданията били оградени със стена. Така че школата, разделена на много здания и обградена от стена, която на места достигаше от 28 до 32 стъпки, можеше да се нарече, пък и наистина беше, един вид малка крепост в голям град. Всичките улички, които водеха към школата, както казахме, бяха почти като предградия на гладиаторския град и всички мирни граждани страняха от тях като от чумави места.

Вечерта на 20 февруари почти всички гладиатори като никога бяха останали в школата. Едни от тях се упражняваха в залата за фехтоване с дървени мечове — единственото Невинно оръжие, с което можеха да си служат; някои, разпръснати из двора на големи групи, играеха гимнастика или пееха някакви варварски, загадъчни песни, от които надзирателите не разбираха нищо; други се движеха по уличките, които свързваха отделните сгради на школата; а трети се бяха събрали в коридорите или лежаха в килиите. Тия нещастници, свикнали да страдат и да не издават страданията си, колкото и да се мъчеха да изглеждат разсеяни и безгрижни, все пак, ако човек се вгледаше внимателно в лицата и движенията им, щеше да разбере, че всички до един се безпокоят извънредно много в очакване на някакво важно и необикновено събитие.

— А бе каква е тая работа — защо гладиаторите днес не излизат на разходка? — обърна се един надзирател, сляп с едното око, без ръка, стар Сулов легионер, към друг легионер, чието лице бе нашарено с белези от рани.

— Какво да ти кажа… Изглежда, че са решили да прекарат вечерта против навика си в школата.

— Много печална ще е тая вечер за техните гадни любовници, които ще ги очакват напразно в съседните кръчми.

— Кълна се във всемогъщието на Сула, че това е много чудно.

— Толкова е чудно, че, между нас казано, аз май се боя.

— Как?! Да не се боиш от някакво въстание?

— Как да ти кажа… от въстание, в пълния смисъл на думата, не се боя, но от някое безредие… да ти кажа правичката, не само че се боя, но дори го очаквам.

Кълна се в адските фурии, че ръцете май ме насърбяват… и ако…

Но тук легионерът млъкна, като даде на другаря си знак също да мълчи, защото в тоя момент се приближаваше към тях директорът и собственикът на школата Лентул Батиат.

Лентул Батиат беше млад, едва тридесетгодишен мъж. Висок, слаб, бледен, с мънички, черни и едновременно зли и диви очи, които придаваха на лицето му нещо грубо и жестоко. Беше син на ланиста Лентул Батиат, основателя на школата, който, подпомогнат от щастието и от събитията, бе успял в продължение на тридесет години да я направи най-важното гладиаторско средище в Италия и да натрупа, чрез търговията с човешка плът и кръв, огромно богатство…

След смъртта на бащата синът наследи школата и продължи с усърдие бащиното си дело.

Когато Лентул се доближи, двамата легионери му се поклониха почтително. Той отвърна на поздрава им и ги запита:

— Знае ли някой от вас поради каква причина гладиаторите, против навика си, са останали в школата по това време, когато обикновено излизат на разходка?

— Не знам… — продума единият от легионерите. — Тъкмо това учудва и нас — отвърна другият.

— Какво става? — запита Батиат, като сви вежди. — Дали не ни готвят някоя изненада?

Легионерите не отвърнаха нищо. В това време пристигна един Лентулов роб, който, бледен и изплашен, водеше един освободен роб, слуга при префекта. Той беше изпратен от господаря си да предупреди Лентул за опасността, която заплашваше не само школата, но и града, и републиката. Префектът обръщаше внимание на Лентул върху това, че трябва да се пазят хубаво складовете с оръжие и да се затворят всички врати на школата, като му обещаваше, че ще му прати най-късно след половин час трибуна Тит Сервилиан с две кохорти и с един отряд от градската милиция.

При тези известия, които освободеният роб предаде с развълнуван глас, Лентул Батиат остана на първо време като гръмнат: нито се помръдна, нито пък продума нещо. И кой знае колко време щеше да остане все така, поразен и смаян, ако не бяха го свестили тия, които бяха около него, като го подтикнаха да предотврати с енергични мерки опасността.

Щом дойде на себе си, Лентул заповяда да се въоръжат веднага 250 легионери и 250 роби, които служеха при школата, като се внимава гладиаторите да не забележат нищо. При това им заповяда, щом се въоръжат, веднага да отидат при вратата Фортуна, чрез която школата се сношаваше с града, и там да чакат по-нататъшни заповеди.

Между това самият Лентул, побледнял и почти извън себе си, се затича да се въоръжи и пристигна с първите при вратата. Там той започна веднага да разпределя пристигащите легионери и роби на отреди от по 20 и 30 души, като начело на всеки отряд поставяше по един от най-храбрите ветерани. Така съставяните отреди изпращаше да пазят складовете на оръжие и разните врати на школата.

Лентул беше много изплашен, понеже по-добре от всеки друг познаваше десетте хиляди гладиатори и знаеше на какво са способни. Докато разпращаше отредите, пристигна трибунът Тит Сервилиан начело на една от двете кохорти, които имаше на разположение в Капуа. Сервилиан беше около двадесет и осем годишен, силен момък. Той презираше опасностите, но беше прекалено самомнителен и неблагоразумен.

— Е, какво е положението? — запита Сервилиан, когато се приближи до Лентул.

— О! — въздъхна с облекчение Лентул. — Нека те закриля Юпитер и ти помага Марс! Добре дошъл!

— Я ми разправи, разправи ми какво се е случило досега… Къде са бунтовниците?…

— Досега всичко е спокойно… И сянка от бунт дори няма.

— Какво си сторил ти? Какви заповеди си дал?

Лентул изложи накъсо на трибуна какво е направил, като му заяви, че се доверява всецяло на мъдростта му и че е готов да изпълнява сляпо заповедите му.

След като помисли върху това, което трябваше да се предприеме, Тит Сервилиан изпрати по двадесет от легионерите си да подсилят всеки един от съставените от Лентул отреди при складовете на оръжие и вратите. С останалите около 260 легионери Сервилиан остана при вратата Фортуна, готов да се притече на помощ, където стане нужда.

Докато се извършваха тези приготовления, сред гладиаторите се забелязваше силно възбуждение. Те се трупаха по дворовете и разговаряха високо в един глас.

— Пред складовете на оръжие поставят засилена стража!

— Значи, предадени сме!

— Всичко знаят!

— Загубени сме!

— Да беше тука поне Спартак!

— Нито той, нито Окноман дойде… Навярно са ги разпънали в Рим!

— Горко ни!

— Да бъдат проклети несправедливите богове!

— Заключват вратите!

— А ние сме без оръжие!

— Оръжие! Оръжие!

— Кой ще ни даде оръжие?

В късо време глъчката от тези десет хиляди гласове, които викаха, хулеха, и проклинаха, се засили и се превърна в страхотен шум, като бучене на море при буря. Само благодарение на отчаяните усилия на тези, които Спартак бе назначил за трибуни и центуриони, гладиаторите започнаха да се успокояват и да се нареждат, съгласно получените заповеди, в кохортите си. Така че, когато настъпи пълен мрак и десетте големи дворове, в които преди малко царуваха безредие, шум и отчаяние, сега владееше дълбока тишина.

Във всеки от тези дворове се бяха събрали по две кохорти гладиатори, наредени в гъсти редици, понеже мястото беше тясно. Всички гладиатори очакваха, мълчаливи и развълнувани, решението, което трибуните и центурионите, събрани в тоя момент на съвещание в една от залите за фехтовка, трябваше да вземат за спасението на своето дело, на което всички се бяха тържествено заклели да служат.

В същото време Спартак и Окноман, след толкова усилия и опасности, се приближаваха до школата на Лентул. Изведнъж те се спряха: недалеч пред тях, при светлината на факлите, запалени от войниците, за да се движат по-лесно по непознатия им лабиринт от улички, видяха да блестят дълги копия, шлемове, копия за хвърляне и мечове.

— Легионери! — прошепна Окноман на Спартак.

— Да — отвърна Спартак, чието сърце се сви от болка, когато ги видя.

— Значи, късно е вече… Школата е заобиколена… Какво да правим?

— Почакай.

И Спартак се заслуша, като в същото време следеше с широко разтворени очи и с трескаво безпокойство движението на светлината, която се носеше по тесните улички от изток към запад и която скоро изчезна от погледа му.

Тогава Спартак каза на Окноман:

— Чакай и мълчи.

И той тръгна предпазливо към мястото, откъдето бяха минали римските легионери. Като направи шест-седем крачки, той се спря, наостри уши и чу лек шум, после поднесе дланта на дясната си ръка над очите, взря се внимателно в тъмнината и след малко можа да забележи една черна маса, която се движеше в края на улицата. Спартак въздъхна, върна се при Окноман, хвана го за ръка и бързо го повлече след себе си. Те се спуснаха по уличката, по която бяха дошли, завиха наляво и след като изминаха десетина крачки, Спартак се спря и прошепна на другаря си.

— Започнали са да обкръжават школата, но още не са я обкръжили. Сега поставят войнишки отреди при изхода на всяка улица. Ние познаваме по-добре тези преплетени улички и ще можем да стигнем десет минути по-рано от тях при стената, която обгражда школата откъм града. От тая страна стената е стара и не по-висока от 28 стъпки; оттам лесно ще можем да влезем в школата…

Така със самообладанието и смелостта, свойствени на силните хора, тоя необикновен човек, който се Гореше отчаяно против враждебната съдба, черпеше постоянно от ума и енергията си нови сили, за да спаси загиващото свое дело.

Наистина предвиждането на Спартак се сбъдна. Без да губят време, Окноман и Спартак се промъкнаха през тъмните и преплетени улички и скоро стигнаха до онова място на школската стена, откъдето смятаха да прескочат. С пъргавина, която никой не можеше да допусне у исполинската му фигура, Окноман се покатери по стената, като използуваше издатините и неравностите на старата и попукана стена. Изкачи се бързо на върха и започна да се спуска по другата страна на стената; но спускането ставаше по-мъчно.

Щом германецът се изгуби зад стената, Спартак се хвана с дясната ръка да се изкачва за един издаден от стената камък и започна да се изкачва по тая неудобна стълба. Когато дойде ред да си послужи с лявата си, навехната ръка, той извика от болки и падна възнак на земята.

— Какво стана, Спартак? — запита със сподавен глас от другата страна на стената Окноман, който беше вече скочил на земята вътре в школата.

— Нищо… — отвърна рудиарият, който бе успял да стане и заглушавайки непоносимата болка на ръката си, се мъчеше отново да се изкачи по стената. — нищо… навехнатата ми ръка…

— Ах! Заклевам се във всичките адски змии — възкликна Окноман, — прав си! Ние не помислихме за нея… Почакай малко… ей сега ще се кача на стената да ти помогна.

Преди да довърши думите си, Окноман започна да се катери по стената, но чу гласа на Спартак:

— Нищо! Нищо! Казвам ти: нищо! Не се качвай… Ей сега ще бъда при тебе… Няма нужда от помощ.

Когато Спартак произнасяше последните думи, Окноман видя херкулесовската му фигура на зида. След малко, със същата бързина, с която друг би слизал по стъпалата на някоя удобна стълба, Спартак се спускаше от камък на камък, от цепнатина на цепнатина, докато най-сетне скочи на земята и тръгна към германеца.

Окноман се затече към него, за да го запита за ръката му, но като видя мъртвешката бледност на лицето му и страшно разтворените му, изцъклени очи, които го правеха повече да прилича на привидение, отколкото на човек, се възпря.

— Спартак! Спартак! — възкликна германецът тихо, с дълбока нежност, която никой не би допуснал у него. — Спартак! Тебе те боли много… много повече, отколкото е дадено на човека да понесе… Спартак! Ще паднеш в несвяст… седни тука…

При тези думи Окноман го хвана и го сложи да седне, като го облегна на зида.

Спартак наистина изгуби свяст от силната болка, причинена от усилията, на които подложи навехнатата си ръка при прехвърлянето на стената. По мъртвешкото му лице тук-там се виждаха капки пот, несъвместими с мраморната студенина на челото му. Страшно бледите му устни потреперваха и се свиваха и от време на време през стиснатите му зъби се промъкваше лек стон. Щом Окноман го облегна на стената, главата на Спартак се отпусна на гърдите му. Той изглеждаше мъртъв.

Свирепият германец, превърнат от случая на ревностна милосърдна сестра, погледа известно време приятеля си, без да знае какво да прави, докато най-сетне, се реши. Той хвана с най-голяма предпазливост лявата ръка на Спартак, бавно я издигна и я заголи. Като видя, че е много подута, Окноман сметна за необходимо да я превърже. Той отпусна ръката на рудиария и започна да дере едно парче от наметката си.

Но ударът, който Спартак усети, когато ръката му падна на земята, му причини много силна болка; той простена, размърда се, бавно отвори очите си и малко по малко дойде на себе си.

Болката отне чувствата му, тя му ги и възвърна. Когато Спартак се свести напълно, той се огледа наоколо, събра мислите си и скочи, като възкликна с пронизителен и насмешлив глас:

Браво, геройо! Кълна се в Юпитер Олимпийски, че Спартак се е превърнал на баба! Нашите братя умират посечени, делото ни пропада, а аз, подлецът, падам в несвяст!

Окноман едва успя да го убеди, че всичко наоколо е спокойно, че те пак ще стигнат навреме, за да въоръжат гладиаторите, че неговият припадък не е траял повече от две минути и че ръката му е в много лошо състояние.

Докато му разправяше тези неща, германецът превърза ръката му. После върза превръзката зад врата му и ръката му остана да виси напреки на гърдите.

— Сега няма да чувствуваш толкова големи болки — продума Окноман. — На Спартак е достатъчна само десницата, за да бъде непобедим.

— Ако, разбира се, успеем да се сдобием с мечове! — каза Спартак, като тръгна към най-близката школа.

Скоро гладиаторите стигнаха до нея. Атриумът беше празен; прекосиха го и се озоваха в двора.

Там завариха две кохорти гладиатори, които стояха строени и мълчаливи. Гладиаторите познаха веднага тъй многоочакваните си началници и се развикаха от радост.

— Мълчете! — извика с мощния си глас Спартак.

— Мълчете! — повтори Окноман.

— Мълчете и пазете ред! Не е сега време за викане — прибави рудиарият.

Щом се възстанови предишното дълбоко мълчание, Спартак запита:

— Где са центурионите, трибуните, съветниците?

— Те са в съседната школа на Аврора, дето се съвещават какво трябва да се направи — отговори един десетник, като излезе от строя, — защото школата е обградена от римските кохорти и складовете с оръжие се пазят от силни легионерски отреди.

— Знам — отвърна Спартак и като се обърна към Окноман, добави:

— Да идем в школата на Аврора.

След това се обърна към събраните гладиатори и високо извика:

— В името на всички небесни и адски богове, пазете ред и тишина!

След тези думи Спартак и Окноман напуснаха старата школа, минаха край школата на Херкулес и скоро се озоваха в школата на Аврора. В залата за фехтоване завариха около 200 гладиатори — трибуни, центуриони и членове от върховния съвет на Съюза на подтиснатите, които заседаваха при светлината на няколко факли.

— Спартак! — извикаха около тридесет души, когато рудиарият се появи бледен сред залата.

— Спартак! — повториха всички останали, зарадвани и изненадани.

— Загубени сме! — каза гладиаторът, който председателствуваше събранието.

— Не сме загубени — каза Спартак, — стига да успеем да превземем само един оръжеен склад.

— Но ще успеем ли?

— Без оръжие сме.

— И скоро римските кохорти ще ни нападнат!

— И ще ни изколят до един:

— Имате ли факли? — запита Спартак.

— Имаме около триста и петдесет-четиристотин.

— Ето оръжията ни! — извика Спартак, чиито очи светнаха от радост.

И след малко прибави:

— Между всичките десет хиляди гладиатори, събрани в тази школа, вие безспорно сте най-храбрите. Тая вечер вие трябва да докажете на другарите си със смелите си действия и лъвската си храброст, че не са сгрешили, като са ви избрали за свои началници. Готови ли сте на всичко?

— Готови сме! — отвърнаха твърдо и в един глас двестата гладиатори.

— Готови ли сте да се сражавате невъоръжени срещу въоръжени, да бъдете изклани като агнета?

— Готови сме! — с още по-голямо въодушевление Отвърнаха нещастниците.

— Тогава, изкарайте факлите! Ще ги удвоим, ще ги утроим, ако е възможно. Ще ги запалим и ще се хвърлим върху стражата, която пази най-близкия склад с оръжие, ще я прогоним, ще запалим вратата на склада и по такъв начин ще се сдобием с толкова оръжие, колкото ни е нужно, за да постигнем сигурна и пълна победа. Не, кълна се в олимпийските богове! Не е загубено всичко, щом у нас има вяра и смелост! Нещо повече дори: ако ние сме твърдо решени да победим или да умрем, победата е обезпечена.

Много бледото лице на Спартак сякаш беше озарено от някаква свръхестествена светлина. Вярата и въодушевлението, които изпълваха гърдите му, преминаха бързо, като електрически ток, в душите на двестата гладиатори, които бяха събрани в залата. В миг всички се завтекоха за факлите, които благодарение на Спартаковия предвидлив съвет се пазеха във всички помещения на школата. Сграбиха ги, поразмахаха ги като мечове и ги запалиха, готови на всичко — с това крайно слабо оръжие — за общото спасение.

През това време Попилий, след като усили стражата при градските врати, въведе в гладиаторската школа останалите около 300 легионери и заедно с тях се постави на разположение на трибуна Тит Сервилиан. В същото време при вратата Фортуна пристигнаха около седемстотин души от Капуанската градска милиция, предвождани от центурионите си, под непосредствените заповеди на префекта Меций Либеон.

Той беше около петдесетгодишен мъж, висок, дебел, с червендалесто свежо лице, по което още при пръв поглед се четеше любов към мира, спокойствието и епикурейските наслади, които можеше да предложи една богата трапеза.

Назначен от много години за префект на Капуа, той се ползуваше свободно от предимствата, които му даваше високата длъжност, на която в мирно време грижите бяха съвсем леки и незначителни. Така че бурята, която се разрази съвсем неочаквано над главата му, го смути толкова много, че той се смая и обърка като пиле в кълчища.

Но въпреки това, поради налагащата се в случая бързина и под влияние на страха от наказанията, на насърченията на амбициозната му и решителна съпруга Домиция и най-сетне благодарение на съветите на смелия Сервилиан, Меций се реши да направи нещо. И започна да дава заповеди, без да разбира какво върши и без да предвижда последиците от заповедите си.

Една от непредвидените последици от заповедите му бе и тая, че набързо събраните и сравнително добре въоръжени седемстотин градски войници започнаха да викат, че в сраженията желаят да ги води префектът, който е върховният сановник на града и на когото единствено се доверяват. Така изплашеният Меций, който преди това не се смяташе във безопасност дори в собствения си дворец, се видя принуден да се изложи на гибелните последици, които можеше да повлече подире си прякото и непосредствено действие.

Отначало той се противопостави на желанието на войниците с всичката енергия, която му вдъхваше страхът, като им приведе най-разнообразни доводи и ги затрупа с извинения. Каза им, че не е свикнал да върти меч, че трябва да бъде в префектурата, за да може да предвижда всичко и за всичко да вземе съответните мерки, но нищо не помогна. Войниците настояваха на своето, а при това жена му не преставаше да сипе върху главата му укор след укор. Нямаше що да стори — трябваше да се примири. И нещастният Либеон наложи шлема, надяна ризницата и препаса меча си. Той излезе от къщи и тръгна пред войниците към гладиаторската школа не като предводител, който начело на войниците си отива да се бие с неприятеля, а като жертва, която са подкарали на заколение. Щом капуанските войници стигнаха до вратата Фортуна, пред тях се показа трибунът Тит Сервилиан, последван от Попилий, от Лентул Батиат и от центуриона Гай Елпидий Солоний, приближи се до префекта и му заяви, че е необходимо да се свика съвет, за да се реши колкото е възможно по-скоро, какво трябва да се прави.

— Съвет… съвет… всеки може да каже, че трябва да се свика съвет… но да видим по-напред дали всички знаят… дали всички могат… — каза смутен Меций, който колкото повече се гънеше да скрие страха си от другите, толкова повече се забъркваше.

— Защото в края на краищата… — подзе отново той, след като помълча известно време, като си даваше вид, че обмисля нещо — аз познавам законите на републиката и при нужда мога да си служа с меч… и ако е необходимо за отечеството… ако е необходимо… мога да дам дори и живота си… Но, така изведнъж… да взема да предвождам милиция… без да знам срещу кого… как… къде… защото… изобщо… в края на краищата… ако трябваше да се върви срещу известен враг… в открита война… знам добре какво бих направил… какво бих могъл да направя… но…

Тук неговото объркано красноречие секна; напразно се почеса той отначало по ухото и после по носа, за да намери някоя дума, с която да завърши изречението; против правилата на граматиката клетият префект трябваше да сложи подир това „но“ точка.

Трибунът Сервилиан, който познаваше много добре душата на префекта, се усмихваше и за да го извади от заплетеното положение и да извърши в същото време това, което бе решил, каза:

— За да осуетим кроежите на този измет, според мене има само едно средство: да пазим и защищаваме складовете с оръжие; да заключим вратите на школата и да ги пазим, да не позволим на нито един гладиатор да избяга; да заприщим всички улици и изходи, които водят за града За всичко това аз вече се погрижих.

— Много хубаво си направил, о храбри Сервилиан, че вече си взел тези мерки — каза важно префектът, твърде много зарадван от това, че военният трибун е сторил нужното и го е избавил от досадата и отговорността да дава самият той заповеди.

— Сега ми остават около петстотин легионера, които заедно с храбрите градски милиционери — прибави Сервилиан — ще мога да поведа смело срещу бунтовниците, които ще се принудят да се разпръснат и да се приберат в килиите си.

— Много хубаво, отлично намислено! Тъкмо това смятах и аз да предложа — възкликна Меций Либеон, който не можеше да повярва, че Сервилиан поема да ръководи цялата работа.

— Колкото се отнася до тебе, Либеон, понеже ти желаеш да вземеш непосредствено участие в действията…

— О! Щом си ти тук… човек решителен и опитен в битките, защо ще настоявам? О, не! Никога няма да…

— Понеже ти желаеш това — прекъсна го трибунът, — ще можеш да останеш със стотина капуански войници при Херкулесовата врата, която е на два лъкови хвърлея оттука, за да я пазиш заедно с легионерите, които са там…

— Но разбери… че в края на краищата аз съм човек на тогата… но при все това… Ако ти смяташ…

— А, разбирам те… ти искаш да вземеш участие в битката, която може би ще бъдем заставени да водим с тоя измет… но и запазването на тази врата е много важно, затова те моля да приемеш предложението ми…

После тихо и бързо прошепна почти на самото ухо на Либеон:

— Ти не се излагаш на никаква опасност… — След тези думи продължи с висок глас:

— Впрочем, ако искаш да дадеш друго нареждане…

— Не… не… хайде, пък и ти… — каза пооблекчен Меций Либеон — хайде, върви се разправи с бунтовниците, върви, храбри и умни младежо! Аз пък ще ида със стоте си войници на определения ми пост… и ако ония се опитат да излязат оттам… ако ме нападнат… ако… ще видите… ще видят… зле ще си патят… защото в края на краищата аз съм човек на тогата…

Да… но при все това още си спомням младежките си военни подвизи… и тежко и горко на тези нещастници… ако… — бъбреше Меций Либеон, като стисна ръката на Сервилиан, и последван от един центурион и от капуанските войници, се отправи към поверения му пост. В душата си, разбира се, той страшно негодуваше против печалното положение, в което го беше поставило безумието на десетте хиляди разбойници, като горещо възжелаваше блаженото спокойствие на предишните дни.

През това време гладиаторите, обхванати от надежда и от страх, стояха наредени в дворовете и очакваха заповедите на началниците си, които, въоръжени с факли, се готвеха да нападнат и завладеят на всяка цена оръжейния склад на Херкулесовата школа, чийто вход се пазеше от петдесет войници и роби, решени да не го дадат, дори с цената на живота си, на бунтовниците.

Но в момента, в който Спартак и техните другари се готвеха да се втурнат в коридора към вратата на оръжейния склад, в нощната тишина прозвуча тръбен звук и се разнесе из дворовете, дето стояха събрани клетите гладиатори.

— Мълчете! — извика Спартак, като спря другарите си с едно движение на десницата си, въоръжена с факел, и наостри слух.

Действително след тръбния звук се чу гласът на глашатая, който в името на Римския сенат приканваше бунтовниците да се разпръснат и да се приберат в килиите си, като ги предупреждаваше, че ако не се покорят и след втората тръба, ще бъдат разпръснати насила от републиканската войска.

Викът на глашатая бе последван от страшен и продължителен рев. След малко се чуха като зловещо ехо последователно виковете на другите глашатаи, застанали при вратите на дворовете, в които се бяха събрали гладиаторите.

Спартак остана известно време в колебание, съсредоточен в себе си, с мрачно и намръщено лице, свел поглед към земята, като човек, който се съветва със себе си. Най-сетне се обърна към другарите си и им каза високо, за да го чуят:

— Ако нападението на оръжейния склад успее, мечовете, които ще намерим в него, ще ни бъдат достатъчни, за да завладеем всички складове на школата, и ще победим. Ако ли не успеем, остава ни все пак едно средство, за да не се провали напълно освободителното ни дело. Нека центурионите-примипили (Така се наричали у римляните най-старите центуриони на един легион, които носели знамената и поемали службата на трибуните, когато последните отсъствували.) от двата легиона се върнат при другарите ни и ако след четвърт час не чуят да се пее химнът на свободата, да знаят, че не сме завладели оръжията и ще трябва веднага да заповядат на всички да се приберат тихо и мирно в стаите си. В такъв случай ние пък ще строшим и ще изгорим вратичката, която се намира на половин лъков хвърлей от Херкулесовата врата, ще влезем в Ганимедовата кръчма, ще се въоръжим, с каквото ни попадне, ще преодолеем всички пречки и сто ли, шестдесет ли, тридесет ли души, все едно — колкото останат живи, ще се съберат на планината Везувий и там ще развеят знамето на бунта. Там, по най-късия път, невъоръжени или въоръжени, на групи или поотделно, да се съберат всички наши братя; оттам ще почне войната на потиснатите срещу потисниците.

И след малко, като видя, че двамата центуриони-примипили се колебаят да напуснат мястото си, дето в тоя момент беше надвиснала най-голямата опасност, каза:

— Хармодий, Клувиан, в името на Върховния съвет ви заповядвам да вървите.

Двамата младежи наведоха глави и неохотно се отдалечиха, като тръгнаха по противоположни посоки.

Тогава Спартак се обърна към другарите си и каза:

— А сега… напред!

И заедно с Окноман пръв влезе в коридора, дето се намираше оръжейният склад. В един миг той се хвърли върху легионерите, чийто началник, еднорък и едноок ветеран, очакваше нападението, като викаше:

— Напред! Напред де!… Мръсни гладиатори… напр… Но не можа да завърши, защото Спартак, като протегна с цялата дължина ръката си, въоръжена с голям запален факел, го удари в устата.

Старият легионер изрева и се отдръпна назад. През това време войниците напразно се мъчеха да улучат със сабите си Окноман и Спартак, които с отчаяна ярост размахваха новия вид оръжие, станало страшно в ръцете им. Безпомощни, войниците трябваше да отстъпят от вратата, която им бе поверена да пазят.

В същото време легионерите, които бяха под началството на трибуна Тит Сервилиан, и капуанските войници, разделени на две части под началството на двамата центуриони Попилий и Елпидий Солоний, след като тръбите бяха изтръбили напразно още веднъж, навлязоха едновременно в трите двора и започнаха да хвърлят късите си копия върху невъоръжените гладиатори.

Гладиаторите, под дъжда от копия, които се забиваха в гърлата им, започнаха да отстъпват към изходите на дворовете, като се развикаха:

— Оръжие! Оръжие! Оръжие!

Но дъждът от копия продължаваше да се сипе върху им и скоро ги принуди да се разбягат.

Те бягаха, като се притискаха при вратите, трупаха се в коридорите, укриваха се в килиите си, падаха и се тъпчеха едни други. Проклятията, дивите викове, молитвите и стоновете на ранените и умиращите изпълваха грамадната школа на Лентул и заглушаваха всеки друг шум.

Нападението над гладиаторите в първите три двора и тяхното бягство веднага внесоха смут и безредие и в кохортите, които бяха в другите дворове. Техните редици в миг започнаха да оредяват, да се разпадат и в късо време се разстроиха напълно. Ако тия хора бяха въоръжени, щяха да се бият юнашки и щяха да измрат до един или пък щяха да извоюват пълна победа над римските легионери. Но лишени от оръжие, те бяха напълно безпомощни и затова всички се разбягаха, за да се спасят.

Между това Спартак и Окноман се биеха като изгладнели тигри заедно с други двама другари, понеже коридорът беше тесен и не можеха да се бият повече от четирима души наред. В късо време те изгониха легионерите от вратата и яростно ги заблъскаха към преддверието, където изскочиха повече от стотина гладиатори, въоръжени с факли, и се хвърлиха върху легионерите. Едни от тях паднаха убити, а други — с обгорени лица и ослепени — се разбягаха, кой дето свари. Другите гладиатори пък струпаха факлите си до вратата на оръжейния склад, за да я запалят и влязат свободно в склада.

Легионерите, които се отърваха от яростното нападение на Спартак, се разбягаха с викове и стенания, кой където му видят очите. Някои от тях се сблъскаха с преследваните гладиатори и бяха съборени, сгазени и удушени, а други сполучиха да отидат до кохортите на Сервилиан, Попилий и Солоний, които преследваха бавно и в сгъстени редици бягащите гладиатори.

По тоя начин трибунът и центурионите узнаха за новата опасност, която ги заплашваше и която можеше да им отнеме тъй лесно спечелената победа. Попилий се отправи веднага към Херкулесовата школа и се втурна в коридора, където вратата на оръжейния склад вече гореше.

Като видя, че с мечове не може да се излезе наглава с въоръжените със запалени факли гладиатори, Попилий заповяда веднага на редиците, които бяха зад него, да започнат да хвърлят къси копия, благодарение на които и тук гладиаторите в кратко време бяха победени.

Спартаковите другари отстъпиха; но понеже бяха много храбри, отстъпиха в пълен ред. Като се защищаваха срещу римляните с факлите, те изваждаха от телата на ранените и умиращите си другари късите копия и ги вземаха със себе си. Когато стигнаха до дъното на коридора, те почнаха да се бият яростно със същите копия, употребени вместо мечове, срещу войниците, на които не отстъпваха изхода.

Като излезе на двора заедно с Окноман и със стотина от другарите си, Спартак видя гладиаторите, които бягаха кой де свърне, и от изплашените им викове и крясъци разбра, че тук всичко е загубено и че остава само един път за спасение — да се измъкнат от школата и да се скрият на Везувий.

Тогава той влезе отново в атриума и извика с мощен глас, който въпреки виковете и шума на сражението бе чут от всички:

— Които имат мечове, нека останат тука, като се помъчат да задържат враговете колкото е възможно по-дълго време.

Малцината гладиатори, които се бяха сдобили с мечове и копия от убитите и избягали пазачи на оръжейния склад, се струпаха при изхода на коридора, който Попилий, ранен в челото и в дясната ръка, напразно се силеше да превземе.

— Вървете след мене — извика Спартак на другите, като вдигна високо факела си.

И заедно с Окноман се отправи бързо към онова място на оградната стена на школата, дето имаше една кой знае откога затворена и заключена ниска и тясна вратичка — единственият спасителен изход за гладиаторите.

Но за да се изгори тая вратичка, трябваше да мине поне половин час, а явно беше, че победителите, които нахлуваха от всички страни, нямаше да оставят това време на гладиаторите. От друга страна, гладиаторите не разполагаха нито с брадви, нито с чукове, за да я разбият. Какво да се прави? Как да се отвори колкото е възможно по-скоро?

Докато всички, неспокойни и разтреперани, си блъскаха главите, за да намерят някакво средство, погледът на грамадния Окноман се спря върху малък мраморен стълб, който лежеше недалеч от него. Окноман се обърна към другарите си и извика:

— Нека излезе напред най-силният между вас!

След малко седем-осем от най-едрите и най-силните гладиатори застанаха пред Окноман. След като ги изгледа с опитното си око, той се обърна към един колкото него грамаден самнит, посочи му стълба, който улови за единия край, и му каза:

— Я хвани сега другия край, да видим каква ти е силата! Всички разбраха какво бе намислил Окноман и отвориха пътя пред вратичката, при която се спряха германецът и самнитът със стълба в ръце. След като залюляха в една посока Грамадния камък, те го удариха с всичка сила о вратичката, която силно изпращя.

Окноман и самнитът удариха по същия начин още два пъти вратичката и на третия път тя падна на земята строшена. Гладиаторите изгасиха веднага факлите си и се промъкнаха безшумно след Спартак, който ги поведе през тесните и тъмни улички към Ганимедовата кръчма.

Тая кръчма се намираше на най-близко разстояние от школата на Лентул и се посещаваше най-много, понеже съдържателят й беше рудиарий, много близък приятел на Спартак. При това беше дал всичкото си съдействие за преуспяването на съзаклятието.

Тая кръчма с ужасна фирма на вратата, представляваща един много грозен Ганимед, (Ганимед — според митологията на гърците бил син на дарданския цар Трой. Той притежавал неземна красота и затова бил обезсмъртен от Зевс и направен негов виночерпец.) който налива червен нектар като Съсирена кръв в чашата на един отвратителен Юпитер, се Намираше на лъков хвърлей от мястото, дето бяха легионерите и капуанските войници, командувани от дебелия и миролюбив Меций Либеон.

Спартак и другарите му, наредени един след друг, влязоха в кръчмата. Кръчмарят, обезпокоен извънредно много за изхода на битката, за която се досети от врявата и шума, които от един час се чуваха откъм школата, се затича към тях и започна да ги разпитва:

— Е, какво става? Какво ново? Но Спартак го прекъсна:

— Вибиний, дай ни всичкото оръжие, което имаш, дай ни и всичките си инструменти, които в ръцете на отчаяни хора могат да станат смъртоносни оръжия.

Като каза това, Спартак се спусна към огнището, грабна ръжена, а Окноман грабна една брадва, която беше окачена на стената. Като събраха наръч ръжени, ножове и сърпове, те излязоха от кръчмата и почнаха да ги разпределят между другарите си. Техният пример бе последван и от други. В късо време кръчмата бе хубаво претърсена и всички се въоръжиха с нещо. Те не пропуснаха да вземат и трите стълби и няколко въжета, които им попаднаха под ръка.

Щом се въоръжиха, Спартак тръгна пръв и след него поеха всички останали. Вървяха дебнешком към улицата, дето се намираха римските войници.

Преди войниците да успеят да нададат тревога, гладиаторите се хвърлиха върху им с яростта на диви зверове и започнаха да им нанасят отчаяни удари.

Битката трая само няколко минути. Отчаяните гладиатори бързо сразиха легионерите и капуанските войници.

Квинт Волузий, млад центурион, се сражаваше смело и насърчаваше войниците, като им викаше:

Напред, капуанци! По-смело, в името на Юпитер Тифатски! Меций… Храбри Меций!… Насърчавай войниците!

И Меций Либеон, който при първото неочаквано нападение на гладиаторите бе обзет от неизразим страх и се бе озовал чак на опашката на отряда, като чу, че го призовават да изпълни дълга си, започна да вика, без да си дава сметка за думите:

— Естествено… разбира се… капуанци, по-смело! Напред, храбри капуанци! Аз ще командувам… вие се сражавайте! Не се бойте… от нищо, от нищо! Удрете! Убивайте!… И при всяка дума той отстъпваше крачка назад. Смелият Квинт Волузий падна, пронизан от ръжена на Спартак. Гладиаторите упражниха силен натиск, изтласкаха и изпотръшкаха част от легионерите и се впуснаха след останалите легионери, които бягаха с последни сили. На няколко крачки те настигнаха нещастния префект, който падна на колене и почна да се моли със сълзи за милост:

— Аз съм човек на тогата! Нищо лошо… не съм сторил! Милост… милост… о храбреци… простете!

Но не можа да продължи хленча си, понеже Окноман, който в тоя момент го настигна, го ритна тъй силно, че Меций отхвръкна на три-четири крачки разстояние и падна в несвяст.

Като изминаха около триста крачки, Спартак се спря и задъхан, каза на Окноман:

— Половината от нас трябва да останат тук, за да спрат поне за половин час преследвачите ни и да дадат възможност на другата половина да прескочат градската стена.

— Оставам — извика Окноман.

— Не, ти ще водиш другарите към Везувий, а аз ще остана тука…

— За нищо на света! Ако умра аз, ти ще можеш да продължиш войната, но умреш ли ти, всичко е свършено.

— Бягай, бягай ти, Спартак — извикаха десетина гладиатори, — ние ще останем тука с Окноман.

Очите на Спартак се просълзиха пред това другарско себеотрицание. Той протегна ръка на германеца и каза:

— Сбогом! Чакам ви на Везувий.

И последван от част от гладиаторите, към които Окноман тласна и тия, които носеха стълбите, Спартак изчезна в лабиринта на уличките, които извеждаха към градската стена. Окноман пък накара неколцина от другарите си да влязат в съседните къщи и да изхвърлят през прозорците столовете, леглата и другата покъщнина. Задръсти с тези неща улицата и се приготви за упорита съпротива срещу римските кохорти, които всеки миг можеха да дойдат.

XI
От Капуа до Везувии

Два часа след събитията, описани в предната глава, тоест към полунощ, малкият отряд гладиатори, избягали от школата на Лентул, се спря пред вилата на Гней Корнелий Долабела, която беше разположена върху един прекрасен хълм, между Ателанския и Куманския път, на около осем мили от Капуа.

Докато Окноман задържаше римските легионери при препятствията, с които беше преградил пътя, под закрилата на мрака Спартак и другарите му стигнаха благополучно до стената. Оттам с помощта на трите стълби, завързани една за друга с въжета, те се спуснаха при околоградския ров, който беше пълен с вода и тиня и който можаха да преминат пак с помощта на стълбите. Излязоха на открито поле и продължиха с ускорени крачки пътя си в права посока, между Ателанския и Куманския път.

Като стигнаха желязната врата на Долабеловата вила, Спартак дръпна няколко пъти звънеца. Най-напред се разбудиха кучетата и после — вратарят, един стар тесалийски роб, който се отправи сънен, с фенерче в ръка към вратата, като мърмореше на гръцки:

— Нека Юпитер накаже нахалника, който се прибира след полунощ… Още утре ще го обадя на домоуправителя.

С тези думи старецът се доближи до решетката, последван от две големи кучета, които лаеха свирепо и се зъбеха.

— Нека Юпитер ти помага и Аполон Пагасейски винаги те закриля! (Аполон Пагасейски — такъв епитет се давал на бог Аполон по селището Пагасе, което се намирало на северната страна на днешния Волоски залив в Тесалия. На това място според митологията Херакъл убил Кикнос.) — отвърна също тъй на гръцки Спартак. — Ние сме гладиатори, гърци, роби, нещастници като тебе, избягахме от Капуа. Отвори ни и не ни карай да прибягваме към сила, защото зле ще си патиш.

Какво изпита старият тесалиец, когато чу тези думи и видя мършавите, сломени и въоръжени по толкова странен начин гладиатори, можем лесно да си представим.

С повдигнато фенерче над глава, бледен, поразен, с широко отворена уста, вратарят приличаше по-скоро на статуя, отколкото на жив човек.

След късо мълчание, нарушавано само от лая на едрите кучета, Спартак изкара стареца от вцепенението му, като викна с мощен глас:

— Кълна се във всичките вековни гори на Пелион, ще ни отвориш ли най-сетне и ще накараш ли да млъкнат тия твои досадни кучета, или искаш да си послужим с брадвите?

След тези думи, които изключваха всякакво колебание, старецът се залови да отвори вратата, като в същото време подвикваше на кучетата:

— Хей, Пир, мълчи там! Млъкни и ти, Алкид! Боговете да ви помагат… смели хора… веднага отварям… млъкнете, проклети кучета… Заповядайте… Ей сега ще повикам домоуправителя… И той е грък… отличен човек… Ще намери и какво да си хапнете горе.

Щом гладиаторите влязоха в двора, Спартак заповяда да заключат вратата и да останат при нея петима души. След това, последван от другите си другари, той се отправи към вилата и скоро се озова на широка площадка, обградена от овощни дървета и от редици благоуханни рози, смрика и мирт. Тая площадка се намираше пред вилата на Гней Корнелий Долабела, патриций и бивш консул.

Там Спартак направи бърз преглед на другарите си, които възлизаха на седемдесет и осем души. След като постоя известно време замислен и наведен, Спартак въздъхна, повдигна глава и се обърна към един млад гал със силно телосложение, с бяла кожа, с червеникава коса и сини очи.

— Ех, Барторикс! Ако щастието се усмихне на смелостта ни, тоя малък отряд ще може да извърши чудеса…

И след малко добави:

— Историята за съжаление съди за благородството на делата по успеха им! Но кой знае дали за тези седемдесет и осем души не е запазила в страниците си място до това на тристата, които загинаха при Термопилите! Кой знае!

Спартак прекъсна мислите си, нареди да поставят стража на всички изходи и прати да повикат домоуправителя Пеодофил. Спартак го успокои, като му заяви, че той и другарите му не ще пипнат покъщнината на господаря му и че ще вземат само хранителни припаси и всички оръжия, които намерят. Накрай го предупреди да даде доброволно онова, от което се нуждаят, за да се избягнат насилията и убийствата.

След малко гладиаторите получиха храна и вино, за да се подкрепят. По заповед на Спартак всеки от тях си взе храна за три дни. Спартак, който от няколко дни не беше почивал и от тридесет часа не беше ял нищо, яде малко и още по-малко пи. Но затова пък тук намери облекчение за навехнатата си ръка. Между деветдесетте роби на вилата имаше един лекар, грък, на име Дионисий Евдней, който лекуваше робите и господаря си, когато последният пребиваваше във вилата.

Дионисий прегледа внимателно ръката на Спартак и след като намести навехнатата кост, обгради ръката с дъсчици и грижливо я превърза. След това посъветва Спартак да си поспи и отпочине, за да избегне някое силно възпаление, още повече, че той страдаше от треска, причинена от усилията и тревогите през последните седем-осем бурни дни.

Спартак даде най-подробни и точни наставления на Барторикс, легна си в удобно легло и спа до сутринта… Той беше поръчал на гала да го събуди след два часа, но Барторикс, по съвета на лекаря, го остави да спи, докато се събуди сам.

Когато Спартак стана, поотпочинал и подкрепен от съня, със спокойна и обнадеждена душа, слънцето вече от три часа осветяваше прелестната вила и околните хълмове. От едната страна се простираха гористите и стръмни Апенини, а от другата — градът и вилите, които достигаха до самото море.

Щом стана, Спартак събра на площадката пред вилата Долабеловите роби и придружен от домоуправителя и от надзирателя на затвора, се отправи към затвора, какъвто имаше при всяка вила или полска къща на римляните. Там държаха провинилите се в нещо роби, които работеха, оковани във вериги. Като освободи от затвора повече от двадесет нещастници, той се върна с тях на площадката. Тук с пламенни думи обясни на робите, повечето гърци, халдейци и илирийци, причините за своето и това на другарите му бягство, като им обясни с няколко думи делото, на което бе посветил живота си. Той обрисува с ярки багри своите свети цели: да се срази тиранията на потисниците и да се завоюват правата на потиснатите, да се премахне робството, да се даде свобода на всички хора. За постигането на тия цели Спартак се готвеше за война с римските господари.

— Който от вас иска да стане свободен, който пред достойния за окайване робски живот предпочита славната смърт на бойното поле, който от вас се чувствува достатъчно смел и силен, за да издържи всичките лишения, страдания и опасности на една война против владетелите на всички хора, който от вас чувствува позора на отвратителните вериги, нека вземе, каквото оръжие му попадне, и да тръгне подир нас.

Прочувствените и красноречиви думи на Спартак направиха извънредно силно впечатление на тия изтощени от робството, но не съвсем оскотели нещастници. С възторжени викове и радостни сълзи, около осемдесет души се въоръжиха с брадви, коси и тризъбци и положиха клетвата, която свързваше всички членове от Съюза на потиснатите.

С малкото мечове и копия, които се намираха във вилата, се въоръжиха Спартак, Барторикс и неколцина от най-смелите гладиатори, между които Спартак размеси Долабеловите роби, за да черпят бодрост и смелост от новите си другари. Така, с една малка кохорта, съставена от около 150 души, Спартак напусна към десет часа преди обед вилата и се отправи към Неапол.

Гладиаторският отряд, който се движеше бързо през нивите, лозята и самотните пътища, стигна привечер на няколко мили от Неапол. По заповед на Спартак гладиаторите се спряха във вилата на един патриций. Тук те се снабдиха с хранителни припаси за няколко дни, като не пропуснаха да вземат всичкото оръжие, което им попадна в ръце. След двучасов престой поеха отново пътя, като взеха в редовете си петдесет гладиатори и роби, които, освободени от веригите, се присъединиха към борците за свобода.

Цяла нощ отрядът се движеше по пътеките, които се извиваха сред лозята и прекрасните хълмове, простиращи се между Неапол и Атела, като се спираше при всяка вила, която се изпречваше на пътя му, толкова време, колкото беше необходимо, за да се изземе оръжието и да се призоват към бунт робите. Така призори отрядът стигна при подножието на планината Везево или Везувий, на пътя, водещ от град Помпей до склона й, който беше обсипан с вили чак до онази част, откъдето започваха гъстите гори и стръмните скали.

Отрядът се спря на две мили от Помпей. Гладиаторите, които в малко повече От 24 часа бяха надхвърлили числото 300, се разположиха на почивка в няколко градини, граничещи с пътя, като се скриха зад живия плет от акации, мирт и розмарин. В тези градини, по заповед на Спартак, гладиаторите трябваше да дочакат в пълно мълчание изгрева на слънцето.

Действително много скоро върху най-високия връх на планината, която сред мрака изглеждаше, че стига до самото небе, започнаха да се мяркат няколко възсиви и белезникави облачета; те приличаха на съвсем леки вълни от дим, предвестници на пожар, избухнал внезапно върху недалечните Апенини или върху отвъдната страна на самата планина Везувий.

От бели облачетата ставаха розови, от розови се променяха на тъмночервени и бързо се показваха като съвсем тънки пламтящи златни воали; и върху планината, която преди това представляваше страшна и черна гранитна маса, се изляха изведнъж потоци ярка светлина, които разкриха величествените й очертания, високите й гребени, покрити с тъмни и много гъсти гори, мрачните пропасти, спущащи се между пластове от пепелява лава, и слънчевите и буйно обрасли склонове, които, простиращи се на много мили, Приличаха на пъстър и чуден килим, изтъкан от цветя и зеленина, в подножието на гордия исполин.

По онова време Везувий имаше друга форма, не бучеше толкова силно и не беше тъй страшен, какъвто е днес. Че в много отдавнашни времена Везувий е изригвал, се доказва от пластовете лава, върху които са били изградени градовете Херкуланум, Стабия и Помпей. Но съвременниците на епохата, към която се отнася нашият роман, изглежда, не са знаели за нявгашните изригвания на Везувий.

От незапомнено време лавата, която клокочеше в пазвата на планината, не бе смущавала божественото блаженство на прелестните склонове, чиито обитатели се радваха на едно сапфирено небе, сред нежно прохладна атмосфера, като дишаха съвсем чист въздух, наситен с хиляди ухания, и се потапяха от време на време в приятните зеленикавосини вълни на Тиренското море. Ненапразно поетите славеха тези щастливи обитатели като обитатели на вратите на Елисейските полета. В никоя друга точка на света поетите не са могли да намерят толкова големи прелести, в никое друго място не са могли да си представят, дори при волните полети на фантазията си, по-замайващи красоти, за да поставят там входа на Ели сея.

Единственото нещо, което нарушаваше блаженството на населението на Кампания, бяха подземните бучения и земетресенията. Но тези земетресения бяха тъй чести и причиняваха толкова малко пакости, че хората бяха свикнали с тях и не им обръщаха внимание. Поради това и цялата по-ниска част на планината Везувий беше осеяна с градини и лозя, горички, вили, дворци, маслинови гори, ябълкови градини и приличаше на грамадна градина на огромен град.

Гледката, която тая сутрин представляваха Везувий и заливът на Бая и на Неапол, беше така блестяща и внушителна, че всички гладиатори възкликнаха от възхищение пред това зазоряване.

Но след това те онемяха, смаяни пред очарователната гледка. И видяха недалеч, изоставен почти сред вълните на морето, Помпей, богатия и блестящ Помпей, чиито още срутени крепостни стени припомняха участието на жителите му преди осемнадесет години в съюзническата война против римляните, поради което Сула, проявил милост към тях, срутил само стените на града, докато малко по-далеко от Помпей разрушената и изгорена Стабия, сред чиито развалини едва се издигаше някоя къща, свидетелствуваше каква е била жестокостта, с която Сула се е отнесъл към жителите й… Спартак се откъсна от обаянието на прелестната зора и се загледа внимателно нагоре, за да види дали пътят, по който се движеше заедно с другарите си, достига до самия връх на планината. Но гората, която, колкото по-нагоре се отиваше, толкова повече се сгъстяваше, му пречеше да види къде свършва пътят. Поради това Спартак изпрати Барторикс, заедно с тридесет души измежду най-пъргавите гладиатори, да огледат пътя. Той на свой ред реши да иде заедно с главните си сили да прибере от съседните вили и дворци оръжието и да освободи робите. Един отряд от седемдесет гладиатори оставаше на сборното място, където преди обяд трябваше да се върнат Барторикс и Спартак.

Всичко се извърши тъй, както бе наредено от Спартак. Когато след три часа Барторикс се завърна, завари Спартак, който бе намерил нови оръжия и бе увеличил собствения си отряд с други двеста роби и гладиатори, събрани от близките вили. От петстотинте роби и гладиатори Спартак състави една кохорта, която раздели на пет отряда. Първият отряд се състоеше от най-младите и най-силните гладиатори, които бяха въоръжени с копия и мечове. За командир на тоя отряд Спартак избра Барторикс. От останалите отряди единият бе въоръжен с коси, другият — с тризъбци и ръжени, а другите два — с мечове, ръжени, ножове и други къси оръжия. На всеки десет души имаше по един десетник и начело на всеки отряд имаше началник-центурион. Центурионите и десетниците Спартак избра измежду седемдесет и осемте гладиатори, с които избяга от Капуа. Той познаваше смелостта и силата им, затова можеше да им се довери напълно.

От сведенията, които донесе Барторикс, се виждаше, че пътят, по който бяха минали, се простираше нагоре по прелестния склон на дължина около две мили, че по-натам се превръщаше в стръмна и тясна пътечка, която се извиваше сред горите към върха и по която на известна височина изкачването ставаше много трудно.

— А! След толкова несполуки — извика Спартак, сияещ от радост — великите богове почват най-сетне да ни покровителствуват! Там, сред онези горски прибежища, дето орлите си вият гнезда и дето дивите зверове се крият от хората, там ще забием знамето на свободата! Там ще стануваме, докато се сдобием с оръжие и се съберем с останалите си другари. По-удобно място не можехме да очакваме… Да вървим!

Когато гладиаторската кохорта тръгваше към върха на планината, Спартак повика по име при себе си девет гладиатори от школата на Лентул и като ги снабди с пари, заповяда им да идат бързо, по различни пътища, трима в Рим, трима в Равена и трима в Капуа, за да уведомят другарите си, че Спартак с петстотин души е на стан на Везувий, дето ги очаква да идат поотделно, на отреди или на легиони, колкото може по-скоро, за да поведат заедно борбата за свобода.

Когато изпращаше по трима в поменатите градове, Спартак смяташе, че в най-лошия случай поне един от тях все ще успее да изпълни докрай задачата си. Като им обърна внимание върху това, че трябва да бъдат много предпазливи и благоразумни, той се сбогува с тях. Докато те слизаха по планината, Спартак настигна челната редица на колоната си, която се движеше бързо към върха.

Много скоро гладиаторската кохорта излезе от пътя, който беше обграден от двете страни с градини, вили и лозя, и навлезе в гористата част на планината. Колкото по-стръмен ставаше наклонът, толкова по-пуста и по-глуха ставаше гората, а храсталаците и малките дръвчета постепенно се заместваха от ясени, брястове, многогодишни дъбове и високи тополи.

В началото на изкачването гладиаторите често срещаха чифликчии и селяни, които караха магарета, натоварени със зеленчуци и плодове за близките пазари на Помпей, Неапол и Херкуланум, и смаяни и изплашени, поглеждаха недоверчиво и страхливо тоя въоръжен отряд. Когато навлязоха в гората, рядко виждаха някой овчар, който пасеше овцете и козите си в гъсталака и ехото повтаряше от време на време тъжното им блеене.

След двучасово уморително изкачване кохортата на Спартак стигна на една широка поляна, разположена на няколкостотин стъпки под самия връх Везувий, върху който се белееше сняг.

Спартак заповяда на войниците си да спрат. Докато почиваха, той обходи поляната от единия край до другия. От едната си страна тя граничеше със стръмна и скалиста пътека, по която се бяха изкачили гладиаторите, а другата страна граничеше с високи, заострени и непристъпни скали, които я отделяха от главния връх на планината. Третата страна на поляната беше над другия склон на планината. Оттук, отвъд стръмните пропасти и гористи процепи, се виждаше цялото прелестно поле, лозята, маслиновите горички и ливадите, които съставляваха цъфтящите землища на Нола и Ноцера и които се простираха чак до подножието на Апенините, извисили се в дъното на кръгозора. Изкачването и слизането на тази страна беше още по-трудно, отколкото по страната откъм Помпей, тъй че оттук неприятелят не можеше да извърши никакво нападение.

Откъм южната си страна, обърната към Салернум, избраното място беше също тъй сигурно, защото от тая страна поляната граничеше с дълбока, страхотна пропаст, подобна на кладенец, по чиито стени не биха могли да се изкатерят и кози.

Тая пропаст, в която проникваше през разните цепнатини на скалите слаба светлинка, завършваше с голяма пещера, а тя извеждаше в оная буйно израснала и цъфтяща част на гърба на планината, която се простираше на много мили разстояние чак до равнината.

След като огледа мястото, Спартак остана крайно доволен и реши да се разположи тук, докато му пристигне помощ от Капуа, Рим и Равена. Той заповяда на част от гладиаторите да отидат в близката гора да насекат дърва, за да запалят огньове, тъй като студът нощем на такава височина и през месец февруари щеше да бъде много остър.

Между това, той постави малка стража на източната страна на поляната, макар че тая страна беше непристъпна, и друга стража, състояща се от половин отряд, на страната, която гледаше към Помпей и по която Спартак и другарите му се бяха изкачили на поляната. Тая поляна впоследствие за дълго време запази името си Гладиаторски бивак.

Привечер се завърнаха тия, които бяха отишли за дърва. Освен дървата те донесоха и много клони и листак, за да си направят, доколкото им позволяваше каменистата почва, шатри и заслони. През това време останалите гладиатори, под ръководството на самия Спартак, нахвърляха по пътеката, по която се бяха качили, дънери и големи камъни, за да задръстят входа към поляната. Струпаните дънери и камъни засипаха хубаво с пръст и направиха така укрепителен насип, а единственото място, откъдето можеха да бъдат нападнати. Над тоя насип се настани част от стражата, а другата се пръсна на отделни групи, раздалечени една от друга на известни разстояния, така че най-предната стража се намираше на половин миля от стана.

Скоро гладиаторите, изтощени от походите през последните два дни, заспаха. Когато на небето се показаха първите звезди, на поляната вече владееше тишина. Огньовете осветяваха с пламъците си спящите гладиатори и тъмните скали, които образуваха фона на тази фантастична картина. Само Спартак не спеше. Неговата изправена, неподвижна, атлетическа фигура, осветена наполовина от блясъците на огньовете, изпъкваше сред полумрака и човек би могъл да я вземе за сянката на някой от онези исполини, които обявили война на Юпитер и които, според думите на поетите, били близо до Везувий, дето смятали да натрупат планина връз планина и да достигнат небето.

Сред тая тържествена тишина Спартак, навел леко глава, наблюдаваше с голямо внимание светлинката на един от корабите, които бяха спуснали котва в помпейското пристанище.

Но докато погледът му се беше приковал на светлинката, мисълта му малко по малко го отвеждаше далече от мястото, дето се намираше. От мисъл на мисъл, от спомен на спомен, неусетно той се пренесе с въображението си в родните планини на Тракия, към детските си години и към щастието на онова време, което бе отлетяло като полъх на Лек ветрец. Неговото лице, което при тези възпоминания се бе успокоило и разведрило, изведнъж се помрачи: във въображението му възкръснаха римските нашествия, кървавите борби, поражението на траките, разрушението на къщите им и унищожението на стадата им, робството на близките му…

Спартак, който повече от два часа плуваше във вълните на спомените си, се стресна: стори му се, че откъм пътеката, по която се бе качил с другарите си, долетя някакъв шум. Той наостри уши, но всичко наоколо бе тихо и спокойно; само вятърът от време на време повяваше и разклащаше клончетата на близките дървета.

Спартак тръгна, с намерение да си легне в шатрата, която неговите другари, въпреки упоритото му противопоставяне, му бяха направили от клони, и я бяха покрили с кози и агнешки кожи, намерени в някои от дворците и вилите, в които нахълтваха през последните два дни. Но щом направи няколко крачки, той се спря и пак наостри уши.

— И все пак… по планината се качват войници! — каза той. После бързо се отправи към насипа, като промълви тихо, сякаш говореше на себе си:

— Идат вече! Не вярвах, че ще дойдат тъй скоро! — Спартак не бе стигнал още до мястото, дето се намираше стражата, когато в нощната тишина се разнесе, чист и ясен, гласът на часовоя, който беше пред стражата:

— Кой е там?

И веднага добави с още по-силен глас:

— На оръжие!

Спартак се яви при стражата с меч в ръка и каза със спокоен глас:

— Идат да ни нападнат… но от тая страна нито един няма да пуснем да мине.

— Нито един! — отвърнаха в един глас гладиаторите.

— Нека един от вас да отиде да вдигне тревога в стана — каза Спартак, — като им съобщи, че им се заповядва да пазят ред й тишина.

Междувременно часовоят бе получил отговор от ония, които идваха — паролата: „Постоянство и победа!“

Един десетник с десетина войници се завтече да разбере кой иде, а през това време целият стан се събуди и за няколко минути всички гладиатори се въоръжиха и се наредиха в боен ред, като че ли бяха изпитаните легионери на Марий и Сула и бяха готови да отблъснат всяко нападение.

Докато десетникът се промъкваше предпазливо към войската, която се бе приближила към стана, Спартак и другарите му от стражата стояха мълчаливи и заслушани зад насипа. По едно време се разнесе радостният вик на десетника:

— Окноман!

Веднага придружаващите го гладиатори повториха след него:

— Окноман!

След малко проехтя силният глас на германеца: — „Постоянство и победа!“ Да, аз съм, другари! Ида с деветдесет и трима души, избягали поединично от Капуа. Лесно можем да си представим колко много се зарадва Спартак от идването на Окноман. Той се завтече към германеца и двамата приятели сърдечно се прегърнаха, като че ли не бяха се виждали дълги години.

— О, мой Окноман! — извика Спартак. — Не се надявах, че ще мога да те видя тъй скоро!

— И аз не се надявах — отвърна германецът, като милваше с грубите си ръце русите коси на Спартак и целуваше от време на време челото му.

След като попритихнаха първите изблици на радостта им, Окноман разказа на Спартак какво е преживял след разделянето им. След отчаяна съпротива, продължила повече от час, срещу римските кохорти, последните се разделили на две части — едната част продължила да се сражава с него, а другата се отделила, за да го заобиколи и го нападне откъм гърба. Като разбрал намерението им и като съобразил, че един час време е достатъчно за Спартак и другарите му да се избавят от неприятеля, Окноман изоставил преградата, издигната напреки на улицата. Той заповядал да се разпръснат и да се скрият, кой дето свари, за през цялата нощ, а заранта да се предрешат и да се промъкнат един по един под арките на водопровода, дето обещал да ги чака до настъпването на вечерта. Той разказа на Спартак също тъй, че над двадесет души от другарите им паднали в нощната битка при Лентуловата школа и че от сто и двадесет души, които се пръснали след отстъплението, се явили само деветдесет и трима при арките на водопровода, отдето тръгнали предишната нощ. След дълго скитане близо до Помпей срещнали един от Спартаковите пратеници, от когото научили точното място, дето отседнали бегълците от Лентуловата школа.

Голяма бе радостта на всички гладиатори от пристигането на този шести отряд. Нахвърляха дърва в огньовете, сложиха скромна трапеза и предложиха на новопристигналите си другари хляб, сухари, сирене, плодове и орехи. В притихналия преди малко стан настъпи голямо оживление. Станът гъмжеше от възбудените разпитвания и възклицания на гладиаторите.

— Охо! И ти ли си тука?

— Как си?

— Откъде идете?

— Как стигнахте дотук?

— Хубаво място за защита!

— Да, спасихме се.

— Е, как я свършихте в Капуа?

— Как са нашите другари?

— Ами как е Тимандър?

— Клетият!

— Загина ли?

— Да; Храбро!

— А Помпедий?

— Той е с нас… Хей, Помпедий!

— Ами Лентуловата школа?

— Нищо няма да остане от нея.

— Ще дойдат ли всички?

— Всички до един!

Подобни запитвания и възклицания се носеха и се кръстосваха по всички направления.

Много време мина във възбудени и весели разговори, в надежди, които пристигналата помощ събуди в душите на Спартаковите другари; едва след полунощ гладиаторите налягаха да спят и станът на бунтовниците притихна отново.

Като изгря слънцето, десет души роби и гладиатори, снабдени с рогове и свирки, почнаха по заповед на Спартак да свирят, за да разбудят другарите си.

Щом станаха всички гладиатори, веднага бяха строени в боен ред и Спартак и Окноман им направиха преглед, като насърчиха поотделно войниците и въоръжиха невъоръжените. След това смениха стражата и изпратиха един отряд да донесе храна и вода, друг да събере дърва.

Останалите гладиатори, по примера на Спартак и Окноман, почнаха — кой с каквото сечиво разполагаше — да къртят от скалите камъни, за да ги хвърлят после върху неприятеля било с ръка, било с малкото прашки, които щяха да си приготвят.

В скоро време натрупаха купчина такива камъни, които гладиаторите се стараеха да изострят от едната страна. Най-много струпаха откъм Помпей, откъдето навярно щяха да бъдат нападнати.

Така мина целият ден и нощта. На другия ден, призори, гладиаторите бяха разбудени от часовоите, които ги приканваха на оръжие.

Тоя път наистина се приближаваха две римски кохорти, тоест около хиляда души. Те идеха от Помпей под командата на трибуна Тит Сервилиан и се готвеха да нападнат гладиаторите в тяхното гнездо.

Два дни след бурната нощ, в която успя да предотврати въстанието на десетте хиляди гладиатори от школата на Лентул, Сервилиан се научи, че Спартак, Окноман и няколко стотин други бунтовници се отправили към планината Везувий, като ограбвали всички вили, които им попаднели по пътя — нещо, което, разбира се, не беше вярно, — и приканвали робите към въстание.

Веднага трибунът отиде при Капуанския сенат, който заседаваше изплашен и разтреперан в храма на Юпитер Тифатски. Той изложи пред сената това, което бе извършил за спасението на Капуа и републиката, и плана си за това, което трябваше да се извърши, за да бъде потушено въстанието още в самото му начало. Той заяви, че е опасно да се оставят, макар и за няколко само дни, живи и свободни Спартак и Окноман, понеже към тях непрекъснато ще се присъединяват гладиатори и роби и опасността непрекъснато ще расте. Затова предложи да тръгне веднага по стъпките им, да ги намери, да ги насече на парчета и да донесе после главите им, набучени на копия, в Капуа, за да се всели чрез тях страх у гладиаторите от Лентуловата школа.

Сенаторите, които бяха прекарали толкова неспокойни часове, посрещнаха с облекчение предложението на Сервилиан. Веднага издадоха постановление, в което определяха възнаграждение от два таланта за главите на Спартак и Окноман и осъждаха на разпъване другарите им заради обирите и бунтовничеството им, като предвиждаха строги наказания и за онези свободни граждани или роби, които им дадат какво то и да е съдействие.

С друго постановление Капуанският сенат поверяваше на трибуна Тит Сервилиан командуването на една от двете римски кохорти, които се намираха в Капуа, като му даваше право да вземе още една кохорта от близкия град Атела. С тези сили той трябваше да потуши въстанието още в самото му начало.

Другата кохорта, заедно с градската милиция, оставаше под началството на центуриона Попилий да пази Лентуловата школа и града.

И двете постановления бяха поднесени за подпис на префекта Меций Либеон, който бе толкова много пострадал от ритника на Окноман и се бе толкова много уплашил, че лежеше от два дни на легло от силна треска. Естествено при това положение той би подписал не две, а десет хиляди постановления — само и само да се избави и от най-далечната опасност да прекара пак една нощ като тая, която му донесе толкова беди.

Така че Сервилиан замина още същата нощ за Атела, взе оттам другата кохорта и начело на хиляда и двестата си войници потегли по най-късия път за Везувий, дето, както му бе казано от местните жители, се бяха разположили гладиаторите.

Нощта прекара при подножието на планината. Рано, преди зори, след като произнесе кратка и пламенна реч на войниците си, той се упъти към върха и при изгрев слънце стигна близо до мястото, дето се намираше станът на гладиаторите.

Колкото и предпазливо да се движеха римските кохорти, все пак бяха усетени от предните постове на гладиаторите, преди да стигнат на разстояние един лъков хвърлей.

Като извика „На оръжие!“, предният пост започна да отстъпва. Думите „на оръжие“ бяха предадени от пост на пост и стигнаха до стана. За няколко минути всички часовои се прибраха зад укреплението, дето гладиаторите от стражата с камъни и прашки в ръце очакваха неприятеля.

Докато гладиаторите се нареждаха в боен ред, трибунът, Сервилиан се впусна пръв и пръв нададе вика за нападение, който се поде постепенно от хиляда и двестата легионери и премина бързо в ужасяващия „баритус“, (Баритус (лат. barritus) бил първоначално бойна песен у старите германци. По-късно той бил употребяван като боен вик и от римляните.) традиционния вик, с който римските легиони се хвърляха в пристъп.

Щом Сервилиан и кохортата му се зададоха, петдесетте гладиатори, които се бяха заслонили зад насипа, ги, посрещнаха с дъжда от камъни.

— Напред! Напред в името на Юпитер Статор! По-смело! Няма нищо! — викаше трибунът, като вървеше напред. — Ей сега ще стигнем в стана на тези негодници и ще ги изколим до един.

Въпреки че камъните се сипеха непрекъснато върху им и колкото повече се приближаваха, толкова повече се увеличаваха и толкова по-сигурно и по-лошо нараняваха, римляните продължаваха да напредват към насипа. Когато го приближиха толкова, че да могат да употребят оръжието си, те започнаха да хвърлят късите копия върху онези гладиатори, които не бяха се скрили зад насипа.

Врявата и виковете се засилиха и битката започна да става кървава.

Със стратегическа проницателност, достойна за Анибал или Александър Велики, Спартак схвана веднага голямата грешка, която бе извършил поради младежката си необмисленост предводителят на римските легионери, като ги бе повел в сгъстен строй по една тясна пътека, на която не можеха да се наредят напряко повече от десетина души, когато цялата останала войска попадаше под сигурните удари на камъните.

Спартак схвана грешката на противника и веднага се възползува от нея. Той нареди войниците си в два реда по цялото протежение на поляната откъм оная страна, откъдето нападаха римляните, и заповяда да хвърлят безспир и колкото може с по-голяма сила камъни върху неприятеля.

— След четвърт час — каза Спартак на тези, които хвърляха заедно с него камъни — те ще се разбягат и ние ще ги насечем.

Действително предвиждането на Спартак се сбъдна.

Трибунът Сервилиан и неколцина храбри легионери достигнаха до самия насип и с копията се опитаха да си пробият път към гладиаторския стан. Но бяха безсилни да преодолеят упоритата съпротива на гладиаторите. При това камъните се сипеха непрекъснато върху задните редици на легионерите, мнозина от които падаха ранени и зашеметени от силните удари.

Скоро неприятелската колона почна да се огъва, да залита, да се обърква и да отстъпва. Напразно Сервилиан с пресипнал глас искаше от войниците си невъзможното, тоест да стоят твърдо под ударите на камъните, които се сипеха като пороен дъжд. Бъркотията сред легионерите стана по-голяма. Легионерите от предните редици се запритискаха в тия от задните редици, размесиха се и безредното им отстъпване се превърна в бягство.

Тогава скритите зад насипа гладиатори изскочиха и подгониха с копията и мечовете си римляните по склона на планината и те в безредие се разбягаха. Дългата колона от бягащите римляни, сподирена от гладиаторите, които изскочиха настървени иззад насипа, приличаше отдалеч на грамадна змия, виеща се надолу по планината.

Особеното в тази кратка битка, която тъй неочаквано се превърна в поражение за римляните, бе това, че на разстояние повече от две мили едните бягаха, а другите ги гонеха, без да могат нито едните, нито другите да се сражават. Римляните и да искаха, не можеха да се спрат, понеже последните притискаха предпоследните, те пък тези, които бяха пред тях, и т.н., по същата причина не можеха да се спрат и гладиаторите. Теснотата и стръмността на пътеката, притисната от двете страни от скали и дървета, даваха на този човешки поток съдбоносно движение, подобно на това на лавината, която може да се спре само при подножието на планината. И наистина само когато достигнаха до онова място, дето тясната пътека излизаше на широкия път и дето наклонът бе по-малък, бегълците можеха да се разпръснат по съседните ниви и градини като разливащ се поток; там гладиаторите разгънаха своя фронт и се почна клането.

Сервилиан се бе спрял при една разкошна вила и викаше с пресипнал глас войниците си, като в същото време юнашки се биеше с гладиаторите. Но малцина чуха гласа му, а още по-малко бяха ония, които се затекоха при него, за да дадат отпор на неприятелския натиск. На друго място центурионът Гай Елпидий Солоний бе събрал около петдесет легионери и се мъчеше да спре разярените преследвачи. Тук-там по някой десетник или опцион (офицер с по-долен чин от центуриона), които бяха победили с Марий тевтонците и кимврите и със Сула гърците и Митридат, бяха събрали около себе си по няколко смели легионери и се мъчеха да дадат благоприятен обрат на битката. Техните усилия бяха героични, но безплодни, защото по-голямата част от легионерите бяха обхванати от непреодолим страх и всеки от тях мислеше повече за кожата си, отколкото за изхода на битката.

С един отряд гладиатори Спартак връхлетя върху Сервилиан и върху стотина храбри легионери, които се биеха заедно с предводителя си. Сблъскването бе свирепо и страшно. Но щом падна Сервилиан, убит от ръката на Спартак, легионерите изгубиха малко от духа си. Скоро се притекоха и други гладиатори и римляните бяха силно притиснати и насечени на парчета. През това време Окноман отсече с един удар главата на храбрия центурион Солоний и подгони с другарите си малкото му войници.

Римските кохорти бяха напълно разбити. Повече от Четиристотин войници бяха убити. Над триста души бяха пленени — ранени и неранени, — които по заповед на Спартак бяха обезоръжени и пуснати на свобода. От страна на гладиаторите имаше само тридесетина убити и около петдесет ранени. След пладне гладиаторите, облечени в ризници, с шлемове на глава и въоръжени с мечове, с къси и дълги копия, всичко взето от неприятелите, се завърнаха в стана си на Везувий, като донесоха със себе си грамадно количество оръжие, което щеше да послужи за въоръжаване на бъдещите им другари по съдба, които нямаше да закъснеят да им се притекат на помощ.

XII
Как Спартак увеличи броя на другарите си от шестстотин на десет хиляди

Известието за разбиването на двете кохорти, които бяха отишли да преследват избягалите от Капуа гладиатори, се разнесе бързо из близките градове и оттам — из цяла Кампания. Подробностите около клането на легионерите от гладиаторите ужасиха всички. Нола, Ноцера, Херкуланум, Бая, Неапол, Мизен, Кума, Капуа и другите градове на плодородната провинция се приготвиха да се защищават: въоръжиха гражданите и ги поставиха денем и нощем на стража при вратите и укрепленията. Помпей, чиито стени бяха разрушени от Сула, не посмя да се противопостави на гладиаторите. Бунтовниците на няколко пъти влизаха в града, за да си набавят хранителни припаси, но не като диви пълчища, а — за учудване на помпейците — наредени в стройни, дисциплинирани кохорти.

През това време управителите на изброените градове пращаха пратеници след пратеници до Меций Либеон, префекта на провинцията, с молба да се вземат мерки срещу растящата опасност. Нещастният Либеон, все още смаян и изплашен, пращаше на свой ред пратеници след пратеници до римския сенат, с молба да му се пратят веднага силни подкрепления.

В Рим естествено никой не беше склонен да отдаде сериозно значение на гладиаторското въстание. Само Сергии Катилина и Юлий Цезар можаха да преценят значението и сериозността на това въстание, понеже познаваха произхода му и силата и смелостта на организатора му. Освен тях никой друг не обръщаше особено внимание на това, че римските кохорти бяха разбити, още повече, че спасилите се войници разправяха подробности и стоварваха всичката вина за поражението си единствено върху самонадеяната ограниченост на трибуна Сервилиан, когото те подигравателно наричаха малкия Варон… (Варон Гай Теренций — един от двамата римски консули, които загубили битката при Кана срещу Анибал в 216 г. п.н.е.)

При това вниманието на римляните беше привлечено от много по-важни и по-опасни войни. Храбрият и мъдър Серторий бе вдигнал срещу Рим почти цяла Испания и се биеше успешно срещу храбрия Помпей и срещу стария Метел. В същото време могъщият Митридат се бе вдигнал отново срещу римляните и на няколко пъти вече разбиваше Марк Аврелий Кота, който през тази година беше консул заедно с Луций Лициний Лукул.

Консулът Лукул, който през това време беше в Рим, за да събира войници за борба срещу Митридат, чиито победи безпокояха римския народ и сената, реши да изпрати в Кампания срещу гладиаторите шест кохорти, т.е. около три хиляди легионери, начело с трибуна Клавдий Глабер, известен с храбростта и опитността си.

Докато Клавдий Глабер подреждаше кохортите си, гладиаторите бързо се увеличаваха. Още през първите двадесет дни от победата им те се увеличиха на хиляда и двеста души, почти всички напълно въоръжени и всички готови да дадат живота си за делото на свободата.

Спартак, който познаваше добре военното устройство на гърците, траките, римляните и понтийците, беше горещ поклонник на римското устройство. Той беше убеден, че няма по-добра и по-мъдра тактика от тая на латинския народ. Безбройните победи на латините над свирепите, презиращи смъртта и отлично владеещи оръжието народи той приписваше на дисциплината, организацията и структурата на римския легион. Затова, както видяхме, той въведе във войската си до най-малки подробности военното устройство на римляните. Щом влезе в Помпей след победата над Тит Сервилиан, Спартак поръча знаме за първия гладиаторски легион. То представляваше върлина, на върха на която вместо орела на римляните бяха поставили червена шапка, каквато обикновено носеха робите, а под нея — малка бронзова фигура на котка, която символизираше свободата. Освен това по подражание на римляните Спартак даде по едно знаме на всеки отряд от сто души. Това знаме се състоеше от върлина, на върха на която имаше две стиснати една в друга ръце, а под тях малка червена шапка с номерата на кохортата и легиона. Спартак нареди да се обозначава числото на кохортата и легиона, защото беше уверен, че при него ще идат всички гладиатори в Италия и броят на легионите и кохортите ще се увеличи извънредно много.

Завладял Везувий и съседните равнини, Спартак обучаваше всеки ден войниците си по римската военна тактика. Той ги учеше как да се обръщат наляво и надясно, как да се разредяват, как да се сгъстяват, как да се нареждат в бойни колони и прочее. Като се възползува от тръбите и свирките, взети от легионерите на Сервилиан, Спартак състави малък отряд от музиканти, които свиреха заря, пристъп и сбор.

Така Спартак използува времето, което неговите врагове бяха принудени да му дадат, в усилени приготовления за предстоящите сражения.

Действително, щом събра и подреди кохортите си, Клавдий Глабер не закъсня да тръгне към Везувий.

Благодарение на дисциплината, която бе успял да внесе във войската си в продължение само на няколко дни, Спартак спечели обичта на всички овчари и дървари от околните места; някои от тях му съобщиха един ден по-рано за пристигането на Клавдий Глабер, като му дадоха сведения и за силите, с които идеше да го нападне. Спартак разбра, че не може с хиляда и двестате си души да се сражава на открито поле с повече от три хиляди римски легионери и затова реши да чака нападението на неприятеля в стана си.

Изглеждаше, че Клавдий Глабер наистина се готвеше да нападне гладиаторския стан към пладне, защото по това време стотина леко въоръжени пехотинци се разпръснаха във верига из гората и започнаха да се качват нагоре. Когато се приближиха до стана, започнаха да хвърлят стрели, които не причиниха големи загуби, понеже разстоянието между стана и римските войници беше голямо, но все пак нараниха неколцина гладиатори, между които и Барторикс.

Спартак вече се готвеше да излезе от укреплението, за да нападне легионерите, понеже се криеха зад дърветата и камъните не можеха да ги засегнат, но те бързо се оттеглиха. Спартак разбра, че поражението на Сервилиан е поучило новия предводител на римляните и е привлякло вниманието му върху характера на неприятеля и че той не ще нападне стана, а ще вземе мерки, за да накара бунтовниците да слязат от поляната и да се сражават при неблагоприятни за тях условия.

Действително Клавдий Глабер бе изпратил леко въоръжените пехотинци само за да се увери дали гладиаторите са в стана си. През време на гражданската война той бе обиколил цяла Кампания и познаваше много добре всички околности на Везувий. Като се увери, че са там, той потърка ръце и с усмивка на задоволство, която съвсем не подхождаше на дебелите му, строги устни и на намръщеното му, обгоряло лице, възкликна:

— Плъхчето е в капана! След пет дни ще ги пипнем до един!

Центурионите и опционите, които бяха около него, се спогледаха учудени, без да разбират какво иска да каже техният трибун. Но скоро разбраха. Като остави две кохорти под началството на центуриона Марк Валерий Месала Нигер при полите на планината, с останалите четири кохорти потегли нагоре по пътя за Везувий. Когато стигна там, дето започваха горите и криволичещата пътека, по която се стигаше до гладиаторския стан, той се спря. След като избра удобно място, заповяда на войниците си да се разположат на стан. След това изпрати веднага един опцион при центуриона Месала Нигер със заповед да извърши уговорената маневра.

Тоя Марк Валерий Месала Нигер, който девет години след събитията, които описваме, стана консул, беше тридесет и три годишен, смел и амбициозен мъж. Той гореше от желание да се отличи с някой подвиг. След участието си в гражданската война на страната на Сула замина заедно с консула Апий Клавдий Пулхер в Македония да усмирява разбунтувалите се племена, и особено траките. В сраженията си с траките из Родопите Месала се отличи с храбростта си, награден бе с граждански венец и получи чин центурион. След смъртта на Апий Клавдий Пулхер и след потушаването на въстанията в Македония младият Месала се върна в Рим. По времето, когато в Рим пристигна известие за бунта на гладиаторите, той се готвеше да тръгне с консула Лукул срещу Митридат; но понеже войските на Лукул можеха да тръгнат най-рано към края на пролетта, Месала взе разрешение от началника си да придружи Клавдий Глабер. Гордият патриций Месала беше от онези, които при мисълта за война с гладиаторите се усмихваха съжалително и презрително.

Впрочем не беше само жаждата за слава, която тласкаше Месала срещу Спартак. Той беше роднина на Валерия Месала, вдовицата на Сула, знаеше за любовните й връзки със Спартак и беше някога тъй възмутен, че не искаше да види братовчедка си, а спрямо Спартак, който бе опозорил името на Месаловци, изпитваше страшна омраза.

Щом получи заповедта на Клавдий Глабер, Месала поведе двете си кохорти да заобиколи планината, която гледаше към Нола и Ноцера, и скоро стъпи на оня лош път, който тръгваше от Нола. По този път той се покачи на мястото, дето сред стръмнините, сипеите и скалите се губеше всяка пътека, и остана там на стан.

Ние няма да описваме как двата римски отряда, единият на отсамната, другият на отвъдната страна на планината, за малко повече от два часа се обградиха с ровове, насипи и плетища от колове. Бързината, с която римляните са подготвяли стана си, неговото съвършенство, неговата сигурност са неща твърде познати и твърде хвалени от историците и от стратезите, та не е необходимо да ги изтъкваме.

Клавдий Глабер от едната страна и Месала Нигер от другата завардиха единствените пътища, по които гладиаторите можеха да се спуснат от планината. Тогава римляните разбраха мисълта на предводителя: плъхът действително беше в капана.

Като предвидлив и умен човек, Клавдий изпрати с Месала само хиляда души да пазят пътеката, която водеше за Нола, защото от тая страна стръмнините бяха вече сами по себе си мъчно преодолима спънка. За себе си запази повече сили, понеже пътеката, която трябваше да заварди, беше по-удобна за слизане и следователно можеше с основание да се предположи, че гладиаторите ще се спуснат по нея.

На следния ден призори, когато Спартак обикаляше поляната, забеляза неприятелите си, които се бяха разположили на стан при пътеката, която водеше за Нола.

Дърветата на близката гора не му позволяваха да види стана на Клавдий, но той се досети веднага за устроената му маневра. Все пак, за да се увери, взе със себе си два отряда по сто души и се спусна по пътеката, която водеше за Помпей.

Гладиаторите не бяха още изминали две мили, когато авангардът им се озова при предните постове на римляните, с които дори размени по няколко стрели и къси копия. Спартак спря другарите си и отиде при авангарда. Пред очите му се откри римският стан с всичката си заплашителна внушителност.

Той побледня и остана неподвижен. Спартак не можеше да откъсне очите си от укреплението, което преграждаше пътя и което предизвика у него онова чувство, което би изпитал, ако, след като е бил заровен жив, се събудеше и докоснеше с ръката си капака на собствения си ковчег.

При появяването на гладиаторския авангард предните римски постове нададоха тревога и един отряд от сто души се спусна към Спартаковия отряд, като започна да го обсипва със стрели. Спартак, обзет от мъка при мисълта, че той и хората му са обречени на неизбежна смърт, стоеше все така неподвижен и не забелязваше късите копия, които падаха край него. Десетникът, който предвождаше авангарда, се приближи до него и му извика:

— Спартак! Какво да правим? Да вървим ли напред и да се бием, или да се оттеглим?

Спартак се сепна.

— Имаш право, Алкест — отвърна печално Спартак. — Оттегляйте се.

Докато авангардът отстъпваше с ускорени крачки, Спартак се оттегляше бавно. Когато стигна двата си отряда, които го чакаха, той застана начело и пое пътя към стана.

Римският отряд проследи донякъде гладиаторите, като продължаваше да ги обсипва със стрели, но скоро, съгласно получената заповед, се върна в стана.

Когато стигна в стана, Спартак повика при себе си Окноман. Барторикс, който, макар и ранен, изпълняваше усърдно служебните си задължения, и неколцина измежду най-умните си и смели помощници гладиатори. Като ги отведе настрана, Спартак им обрисува тежкото положение, в което се намират, и ги помоли да се изкажат върху начините и средствата, към които трябва да прибягнат, за да се избавят.

Окноман, вдъхновен само от буйната си храброст и от дивото си презрение към смъртта, извика:

— Кълна се в адските фурии! Нищо друго не ни остава, освен да се хвърлим като настървени зверове върху единия или другия римски стан. Хиляда от нас ще загинат, но двеста все ще оцелеят!

— Де да беше възможно! — каза Спартак.

— А защо да не е възможно? — запита раздразнен германецът.

— За една минута и аз се поддадох на тази мисъл… Но ти взе ли под внимание, че неприятелските станове са разположени тъкмо там, дето стръмните и скалисти пътеки, които водят за стана ни, излизат на широки и открити места? Разбра ли, че както от едната страна, така и от другата няма да можем да се бием повече от десет души на ред? Що от туй, че сме хиляда и двеста души, когато в боя няма да могат да вземат участие повече от двадесет души?

Спартаковите думи и предвиждания бяха толкова прави, че Окноман наведе глава, като въздъхна. Всички други гладиатори, които бяха около Спартак, стояха мълчаливи и отчаяни.

— При това ние имаме хранителни припаси само за пет или шест дни — подзе след малко Спартак, — а после?

Този зловещ въпрос изпъкна в съзнанието на гладиаторите с всичката си неоспорима и заплашителна мощ… Отговорът на този въпрос беше неизбежен, неумолим, страшен… Ще живеят седем, осем, десет дни… а после?

Оставаше само един изход: да се предадат или да умрат…

Настъпи продължително, мъчително мълчание. Мисълта, че надеждите, които в продължение на цели пет години им бяха давали сила да живеят, пропадаха по такъв жалък начин, и то в момента, когато им се струваше, че ги чака победата, раздираше душите им от мъка… Какво значеше да умреш пред такова нещастие?

Спартак пръв наруши това зловещо мълчание. — Елате да обиколим поляната — каза той — и да видим дали няма някой спасителен път, колкото труден и опасен да е, по който да се измъкнем от тази гробница на живи, па макар от нас да оцелеят само сто души, а другите да загинат за нашето свето дело.

Придружен от другарите си по оръжие, Спартак, мълчалив и замислен, започна да обикаля стана, като се спираше от време на време, подобно на лъв в клетка, който търси начин да разчупи решетката.

Когато гладиаторите стигнаха на онова място, дето се издигаха като грамадна стена изострените скали, които отделяха поляната от върха на планината, Спартак повдигна очи нагоре и промълви:

— Там не биха могли да се изкачат дори и катериците! — И след като помисли малко, каза:

— Пък и да се изкачим, още повече ще влошим положението си.

Най-после гладиаторите стигнаха до стръмните пропасти, които се спущаха в оная страна, която гледаше към Сурентум. Всички се надвесиха над пропастите, за да измерят с поглед дълбочините, но веднага се отдръпнаха назад, замаяни от шеметната бездна, която се откри пред очите им.

— Оттук — забеляза един от гладиаторите — само камъните могат да достигнат дъното.

Недалеч от Спартак и другарите му двадесетина гладиатори гали плетяха лежешком щитове от големи върбови пръчки и ги обвиваха с парчета от много твърда кожа. Случайно блуждаещият поглед на Спартак попадна върху щитовете и върху грубата първобитна работа на другарите му по оръжие.

На първо време Спартак гледаше несъзнателно щитовете. Един от галите, като забеляза, че Спартак следи работата им, му каза усмихнато:

— В стана имаме едва седемстотин щита; за да снабдим с щитове и другите си петстотин другари, намислихме да им оплетем ей като тези… ще плетем, докато стигне кожата.

— Хезус и Тетуан (Хезус и Тетуан — върховни богове на галите. Галите вярвали тъй дълбоко в бъдещия живот, че вземали пари взаем, с обещание да ги върнат в „отвъдния“ живот.) ще ви наградят в отвъдния живот! — извика Спартак, трогнат от братската постъпка на галите, които жертвуваха за делото не само мишците си, но дори и свободните си часове, и всичките си способности и склонности.

След като погледа известно време от сърце младите гали и работата им, Спартак ги запита:

— Имате ли още много кожи?

— Имаме още около за десетина щита…

— Тая кожа си набавихме, когато бяхме последния път в Помпей…

— Жалко, че не можем да си набавим така лесно още кожи, както събираме върбови пръчки в гората! — пошегува се един от галите.

Спартаковият поглед се спря отново върху дебелите, здрави и гъвкави върбови пръчки, които бяха натрупани на купчини около двадесетината гали.

Последните думи на гала поразиха Спартак. Една неочаквана спасителна мисъл озари лицето му. Той се наведе, взе няколко върбови пръчки и радостно възкликна:

— О, кълна се в Юпитер, великия освободител! Ние сме спасени!

Окноман, Барторикс и другите центуриони, опциони и десетници се извърнаха смаяни към Спартак и го загледаха въпросително.

— Какво каза? — запита го Окноман.

— Как ще се спасим? — запита Барторикс.

— Кой ще ни спаси? — добави друг.

— Говори.

— По какъв начин…

Спартак, който през това време разглеждаше внимателно пръчките, се обърна към другарите си и каза:

— Виждате ли тези пръчки? Ние ще си оплетем от тях стълба, ще привържем единия й край на върха на тази скала и ще се спуснем един по един по нея чак до дъното на пропастта, ще излезем оттам на открито, ще нападнем в гръб римляните и ще ги избием.

Почти всички се усмихнаха печално и недоверчиво. Окноман поклати отчаяно глава и каза:

— Ти бълнуваш, Спартак!

— Стълба от осем или деветстотин стъпки дължина ли? — запита с недоверие Барторикс.

— За тоя, който умее да иска твърдо и непоколебимо — каза убедително Спартак, — няма нищо невъзможно. Ние сме хиляда и двеста души и за три часа ще оплетем тая стълба, само мисълта за която ви изумява.

С пламенните си думи Спартак успя да влее в душите на другите вярата, която го изпълваше, и заповяда веднага на четиристотин гладиатори да отидат с брадви в гората, за да отсекат по-дебели и по-яки върбови пръчки. После заповяда на останалите гладиатори да се наредят в двойни редици на поляната, като вземат със себе си върви и ремъци, за да свързват отделните части на грамадната стълба.

След един час изпратените в гората гладиатори започнаха да се връщат на групи по осем, десет и двадесет души, като донасяха големи снопи върбови пръчки. Спартак им показа как трябва да се плетат пръчките и им заповяда да се заловят на работа. Едни сплитаха пръчките в дълги и яки снопчета, други свързваха тези снопчета едно с друго, а трети навиваха необикновената стълба, чрез която щяха да се спасят.

Гладиаторите работеха трескаво, защото знаеха, че работят за собственото си спасение. На поляната, дето хиляда души бяха погълнати от общата работа, царуваше дълбока тишина, нарушавана само от тихите запитвания как по-добре да се направи това или онова.

Два часа преди залязването на слънцето стълбата с дължина около 900 стъпки беше вече готова. Тогава Спартак заповяда на четирима гладиатори да я развият, за да изпита хубаво здравината й. Спартак преглеждаше и изпитваше внимателно стълбата, а в същото време други четирима гладиатори я навиваха отново.

Когато се здрачи, Спартак заповяда да се вдигне тихо станът, като всеки половин отряд свърже в общ вързоп оръжието, понеже при слизането, за което се готвеха, нямаше възможност всеки да вземе собственото си оръжие. За снемането на оръжието щеше да послужи едно въже, изплетено от разни върви. Щом един по един се спуснеха петдесет души, които съставляваха половин отряд, щеше да им се спусне и оръжието.

Като завързаха о единия край на стълбата два големи камъка, Спартак заповяда да ги спуснат внимателно в пропастта.

Със спускането на тези камъни Спартак преследваше две еднакво полезни цели. На първо място, ако тия големи камъни, които тежаха повече и от най-едрия гладиатор, достигнеха благополучно до дъното на пропастта, това би означавало, че стълбата е достатъчно яка, за да могат да се спуснат по нея. На второ място, с тежината си тия камъни нямаше да позволят на стълбата да се клати: без тях поради гъвкавостта си стълбата щеше да се люлее, щом почнеше някой да се спуска по нея.

Когато тъмнината започна да се сгъстява, Окноман пръв се спусна по стълбата. Като прегърна върха на скалата, о която беше здраво завързан единият край на стълбата, едрият германец увисна над пропастта. Той беше малко побледнял, понеже спускането му към дъното на пропастта, изпълнено с камъни, срещу които не можеше да прояви нито силата, нито храбростта си, представляваше за него съвсем непозната опасност.

— Кълна се във всезнанието и всемогъщието на Вотан, че дори и Хелия, най-леката от валкириите, (Вотан или Один — върховно божество у германците, създател на всемира. Чародейки, наполовина моми, наполовина лебеди, много леки и хвърчащи.) не би се спуснала с удоволствие по тая стълба — пошегува се германецът.

При тези думи неговата едра фигура започна малко по малко да потъва в бездната, докато в скоро време изчезна съвсем.

Спартак, наведен над пропастта, следеше бледен, със затаен дъх другаря си, като потреперваше при всяко разлюляване на стълбата.

Гладиаторите, събрани около края на полянката, не откъсваха очите си от пропастта; ония пък, които бяха по-назад, гледаха, повдигайки се на пръсти, скалата, о която беше завързана стълбата. Всички стояха неподвижни и мълчаливи. И сред нощната тишина се чуваше само безпокойното дишане на тези хиляда и двеста души, чийто живот зависеше сега от една слаба върбова плетеница.

Бавното, периодическо, отмерено поклащане на стълбата показваше на гладиаторите броя на стъпалата, които Окноман минаваше.

Поклащането на стълбата трая около три минути, които на клетите гладиатори се сториха три века. Най-сетне стълбата престана да се клати.

И тогава всички като един човек наостриха уши към пропастта и по лицата им се изписа мъчително безпокойство.

Минаха няколко секунди, през които не се чу дори дишането на гладиаторите. По едно време до ушите им достигна тъп глас, който отначало им се стори далечен и неясен, но малко по малко се засили и стана по-ясен, като че тоя дето викаше, се приближаваше.

— Внимавай! Внимавай!

От гърдите на всички гладиатори се изтръгна облекчителна въздишка — така трябваше да се обади Окноман, щом стигнеше благополучно до дъното.

Тогава един по един гладиаторите почнаха да се спускат с трескава бързина по необикновената стълба, която без съмнение ги извеждаше от смъртта към живота, от пълното поражение към славната победа.

Слизането трая цели тридесет и шест часа. На втория ден призори всички гладиатори бяха на дъното на пропастта. На поляната беше останал само Барторикс. След като спусна с въжето останалите оръжия и сечива, които щяха да послужат за въоръжаване на бъдещите им другари, на свой ред и той слезе на дъното.

Излишно е да описваме с какви чувства на признателност и преданост бе обсипан Спартак от страна на гладиаторите, задето ги избави по толкова чуден начин от явната гибел.

Спартак им заповяда да не дигат шум, да се скрият сред околните скали и да чакат нощта.

Тоя ден на нетърпеливите гладиатори се стори безкраен. Най-сетне слънцето започна да залязва и щом небето попритъмня, двете гладиаторски кохорти излязоха из скривалищата си и тръгнаха с най-голяма предпазливост по две различни посоки. Едната кохорта, под началството на Окноман, се отправи към морето, а другата, под началството на Спартак, се отправи към Нола.

Понеже и двете кохорти трябваше да изминат еднакво разстояние, те стигнаха почти едновременно един час преди полунощ в гръб на римляните.

Като се приближи до стана на Месала Нигер, Спартак спря кохортата си и с много голяма предпазливост се отправи самичък към римския насип.

— Кой е там.? — извика часовоят, комуто се счу някакъв шум в близкото лозе, което граничеше със стана. Спартак се спря и не отвърна нищо. Настъпи продължителна тишина, през време на която римският часовой напрегна до последна възможност слуха си. Но не чу нищо.

След малко Спартак чу стъпките на патрула, който бе дочул вика на часовоя и идеше да провери какво има. Толкова дълбока беше тишината, че Спартак можа да чуе разговора, въпреки че се водеше полугласно.

— Какво има? — запита десетникът на патрула.

— Чу ми се някакъв шум в това лозе.

— След като извика кой е, чу ли пак нещо?

— Не, колкото и да се ослушвах.

— Навярно ще е някоя лисица, тръгнала да търси кокошки.

— И аз помислих, че шумът е от някой звяр.

— Разбира се, че не е от гладиаторите. Те са горе и няма да се изплъзнат от ръцете ни.

— Без съмнение… Центурионът каза, че плъхът е в капана.

— О, Клавдий Глабер е стар котарак и такова мишле, каквото е Спартак, няма да му се изскубне от ноктите.

— Кълна се в Юпитер, че това ще бъде така.

След късо мълчание, при което Спартак се усмихна особено, притаил се в мрака, десетникът подзе отново:

— Хубаво бди, Септимий, и не вземай лисиците за гладиатори.

— Голяма чест би било за гладиаторите — рече с присмех войнът Септимий.

Настъпи отново тишина.

Спартак през това време свикна с тъмнината и успя да разгледа онова, което го интересуваше: формата на окопа и римския насип, както и разположението на вратите.

Патрулът се върна на мястото си и хвърли дърва в почти изгасналия огън. Скоро червените и светещи езици на пламъка осветиха плета от колове и позволиха на Спартак да види по-добре онова, което го интересуваше.

Щом разгледа хубаво разположението на Декуманската врата, т.е. вратата, която при римските станове се намираше на най-далечно разстояние от неприятелската позиция и която при стана на Месала Нигер беше обърната към Нола, Спартак се върна при кохортата си. След малко я поведе предпазливо към Декуманската врата. Когато гладиаторите се приближиха До стана, техният тропот достигна до ушите на римския часовой.

— Кой е там? — извика легионерът Септимий с толкова изплашен глас, че нямаше никакво съмнение, че тоя път вече отдаде шума не на лисица, а на гладиаторите.

Като не получи никакъв отговор, Септимий нададе вик за тревога.

Но гладиаторите се впуснаха бегом, хвърлиха се в рова и като се покачиха с необикновена бързина един върху рамената на други, в миг се озоваха върху оградата от колове. Пръв скочи на земята Спартак, чиято ръка беше вече напълно оздравяла. Той се хвърли върху Септимий и започна да му нанася бързи удари. Септимий се мъчеше с всички сили да се защити, но напразно.

— По-добре щеше да бъде за тебе, Септимий, ако бъдеше нападнат не от мене, а от някоя лисица, въпреки че ти уважаваш лисиците повече от гладиаторите.

Спартак още не бе доизрекъл думите си, когато легионерът падна на земята, пронизан смъртоносно от меча му.

През това време гладиаторите по четирима, по осмина, по десетина нахълтваха в стана и се отдаваха на онова страшно клане, което е неизбежно при неочакваните нощни нападения.

И действително римляните спяха дълбок сън, понеже нямаше защо да се боят от неприятеля, когото бяха обградили и когото смятаха за безопасен. Поради това те не можеха да се противопоставят на свирепия натиск на гладиаторите, които нахълтваха безспирно през Декуманската врата и избиваха безмилостно изненаданите, сънени и невъоръжени легионери.

След малко в целия римски стан се чуваха само викове, проклятия, молби за пощада. Обърканите и изплашени легионери бягаха, където и както сварят, за да се спасят. Това беше не битка, а кървава сеч, през половинчасовото време на която изгубиха живота си повече от четиристотин легионери, а останалите се разбягаха ужасени по всички посоки.

Само около четиридесет храбри легионери, командувани от Валерий Месала Нигер, почти всички без ризници и щитове, но въоръжени с мечове, дълги копия и къси копия за хвърляне, се бяха задържали при Главната врата, разположена срещу Декуманската, сражаваха се смело и се мъчеха да отбият неприятеля с надеждата, че тяхната съпротива ще насърчи бягащите им другари и ще ги накара да влязат отново в сражение.

Между тези храбри легионери най-много естествено се отличаваше Месала Нигер, който се биеше упорито, насърчаваше с пламенни думи бойците си и от време на време предизвикваше Спартак да си премерят силите.

— Хей! Спартак! Гадни предводителю на мръсните си войници… де си? Ах ти, подъл роб, защо не дойдеш да посрещнеш меча на един свободен гражданин? Спартак, разбойнико, де си?

Въпреки оглушителния шум от виковете, стенанията и звъна на оръжията Спартак чу най-сетне предизвикателните думи на римлянина. Веднага тръгна по посоката, отдето бе дошъл гласът, като си пробиваше път между другарите си, които бяха обградили Месала и легионерите му.

— Хей! Римски разбойнико — провикна се на свой ред Спартак, — вземи си думите: те са единственото нещо, което наистина е твое… Ето ме, разбойнически сине, какво искаш?

Още незавършил думите си, Спартак се хвърли бясно върху Месала Нигер.

— Искам да те промуша… — да замърсиш с кръвта си меча На Валерий Месала! — извика Месала, като на свой ред се хвърли срещу Спартак.

Думите на центуриона накараха Спартак да пламне от гняв. Като отблъсна пристъпа на римлянина, Спартак с един удар разби щита му на парчета, с друг го рани тежко в слабината и трети стовари с такава сила върху шлема му тъкмо когато оня произнасяше последните думи, че нещастникът, зашеметен, се олюля и падна на земята. Центурионът без друго щеше да бъде убит, ако споменаването на неговото име не беше пробудило в паметта на Спартак спомени и чувства, които смекчиха гнева му и задържаха ръката му, понечила да забие меча в падналия противник.

И не че Месала беше някакъв нахалник, способен само да предизвиква; той беше силен и много храбър. Но колкото як и ловък да беше във въртенето на оръжието, колкото и да беше надарен с лъвска смелост, невъзможно беше да се защищава и да се отърве от незабавното проваляне пред непреодолимия пристъп на Спартак, който, без преувеличение и без съмнение, беше най-силният и най-смел воин на времето си.

И тъй, като задържа навреме десницата си с меча, който беше стигнал на няколко пръста от гърдите на центуриона, Спартак се хвърли върху двамата опциони, които се впуснаха в помощ на Месала, изби меча от ръката на единия, а другия промуши в стомаха. После се обърна към патриция и извика:

— Върви… момко, и кажи на всички, че презреният гладиатор ти е подарил живота…

Спартак му помогна да стане и го повери на двама Гладиатори, за да го изведат извън стана, като го пазят от прииждащите им другари.

В късо време гладиаторите избиха почти всички храбреци, които се опитаха да се противопоставят, и римският стан падна изцяло в ръцете на победителите.

Същото се случи и на отвъдната страна на планината, дето Окноман нападна ненадейно стана на Клавдий Глабер и в късо време го завладя.

Така, благодарение на съобразителността и предвидливостта на Спартак, малко повече от хиляда гладиатори успяха да спечелят победата над три хиляди римляни, от които хиляда погинаха в сражението, а останалите избягаха, като оставиха на гладиаторите оръжията, знамената и всичките си припаси.

На следния ден двата гладиаторски отряда се събраха в стана на Клавдий Глабер. Всичките гладиатори бяха в отлично настроение и се надпреварваха да вземат на подбив Клавдий Глабер, когото нарекоха „котарака“, който бяга от „плъха“. Те дори съчиниха набързо и една песен, която имаше приблизително следния текст:

Живял е нявга котарак, на плъх един най-страшен враг.

Веднъж полегнал котарака край дупката му да подреме.

И тъй изтекло много време, но той лежал, лежал и чакал.

Но този плъх бил майстор сръчен, и ловък, и лукав, и злъчен —

откъм гърба му дълго гледал и като скочил към котака,

тъй както оня в дрямка чакал, мишокът удържал победа.

Че на опашката му бързо

с връвчица тънка той завързал

забележителен звънец.

Последвал звън, нечакан, страшен,

и сред насмешките уплашен,

избягал нашият хитрец.

През това време гладиаторите от Лентуловата школа в Капуа бягаха на групи всеки ден, всеки час дори, и се стичаха по стотици в стана на Везувий. В продължение на двадесет дни от деня на победата над Клавдий Глабер в гладиаторския стан пристигнаха над четири хиляди гладиатори. Броят на гладиаторите се увеличи над пет хиляди и Спартак можа да образува първия легион от войската си, която в късо време трябваше да стане страшилище за потисниците на робите.

Въпреки че в Рим бяха заети с по-сериозни и важни работи, все пак поражението на Клавдий Глабер намери широк отзвук сред римските среди. Сенатът и народът се почувствуваха дълбоко засегнати от поражението на римските легионери, покорители на света, с което се хвърляше срамно петно върху римското име и римската чест.

Между това гладиаторите, които брояха над пет хиляди души, един прекрасен ден се явиха пред Нола, богат, цъфтящ и многолюден град в Кампания. Преди да го нападнат, те поискаха от гражданите да ги пуснат доброволно в града, като им обещаха, че няма да посегнат на живота и на имуществата им.

Ужасени от опасността, която ги заплашваше, гражданите събраха форума, за да решат какво да се прави. Едни предлагаха да се предадат, други — да се защищават до смърт. След продължителни и безполезни препирни надделяха ония, които бяха за съпротивата. Гражданите затвориха градските врати и се втурнаха към крепостните стени, като не пропуснаха да разпратят пратеници в Неапол, Брундизий и Рим за бърза помощ.

Ала всичките пратеници бяха заловени от хората на Спартак, завардили не само пътищата, но и най-малките и забутани пътеки. Лошо въоръжените и неопитни граждани оказаха слаба и безсмислена съпротива, която трая едва два часа. Гладиаторите благодарение на стълбите заеха стените с много малко жертви, навлязоха в града и раздразнени от това, че гражданите се опитаха да им се съпротивяват, започнаха да колят и да плячкосват.

Въпреки че Спартак бе заповядал на бойците си да пазят строга дисциплина, все пак, колкото и да благоговееха пред любимия си вожд, те не можаха — както преди тях никоя друга войска не е могла — да надмогнат онази трескава жажда за кръв и разрушение, която ги обхвана, когато се видяха принудени да се бият, да излагат на опасност живота си и когато видяха да умират някои от другарите им по оръжие.

Във всеки случай Спартак, благодарение на енергията и волята си, както и на съдействието на началниците успя за няколко часа да спре убийствата и грабежите.

Скоро из улиците на града се понесоха звуци на тръби и гладиаторите започнаха да се събират на групи. За няколко минути между тях се разнесе заповедта на Спартак, според която всички гладиатори трябваше да се съберат на големия форум в Нола.

За по-малко от половин час гладиаторите се събраха на площада. Спартак се качи по стъпалата на храма на Церера и извърна към бойците си бледото си и изкривено от гняв лице. След като постоя известно време с наведена глава, потопен в печалните си мисли, най-сетне той я повдигна и сред дълбоката тишина извика с мощен глас:

— Името и славата на крадци и убийци ли искате да си спечелите? Това ли искате? — И млъкна. След малко, сред всеобщо мълчание, подзе отново:

— Тая ли е свободата, която носим на робите, тая ли е дисциплината, с която доказваме, че сме достойни за правата, които ни се оспорват, тия ли са благородните ни дела, с които ще спечелим италийците, тия ли са добродетелите, с които излизаме пред света? Нима ви е малко това, че имате срещу себе си всемогъщието на римляните, та искате с постъпките си да предизвикате гнева, проклятието и отмъщението на всички италийски народи?

Малко зло ли ви се струва печалната слава на крадци и негодници, която са ни създали нашите потисници, та вместо да я опровергаете с добродетелни дела и с желязна дисциплина, вие я затвърдявате с мръсни и отвратителни постъпки?

Всички в Италия гледат на нас с презрение, с недоверие и ако някой не ни е открит враг, не ни е и верен приятел. И нашето дело, което е свято, и нашето знаме, което е най-благородното, каквото досега се е развявало под слънцето на човешките борби, от единия край до другия в полуострова не се ползуват с благосклонност. Благосклонността на другите народи ние можем да спечелим само с едно средство: дисциплината.

Римляните са побеждавали винаги неприятелите си, не защото са били по-силни и по-храбри от тях, а защото са били по-дисциплинирани.

Ако мислите, че силата на мишците ви и смелостта на духа ви са достатъчни, за да водите успешно войната, вие се лъжете; без дисциплина вие сте загубени.

Ако искате да ви бъда предводител, ще трябва да бъдете послушни и въздържани, защото силата на една войска се крие в послушанието, в реда и във въздържанието.

Всеки от вас трябва да се закълне в боговете, в които вярва, и всички трябва да се закълнете в честта си, че отсега нататък няма да извършите и най-малкия произвол.

Искаме ли да победим, ще трябва да намеря у себе си нужните сили, за да осъдя на смърт дори и най-скъпия си другар, ако той си позволи да пренебрегне законите, които ще си създадем; вие пък ще трябва да се дисциплинирате дотолкова, че да можете да издържите онова изпитание, което, са издържали, както разказва и историята, римските легиони: те се разположили веднъж на стан на място, дето имало ябълково дърво, отрупано с плодове. Предводителят заповядал на войниците си да не късат от плодовете на дървото. И какво мислите? Когато станът се дигнал, дървото било в същото положение, в каквото го заварили легионите — нито един плод не бил откъснат.

Само при това условие ние ще станем достойни за свободата, която жадуваме; само при това условие също тъй и ние ще можем да победим и най-силната и най-храбра войска на света.

Гладиаторите бяха толкова въодушевени от суровите, но прочувствени думи на Спартак, че когато той завърши, избухнаха във възторжени викове и бурни ръкопляскания.

Спартак изведе войската си от Нола и я разположи на стан върху един съседен хълм, като остави в града само две кохорти.

Гладиаторите си набавиха от Нола много оръжия, ризници и щитове и ги складираха в стана, за да въоръжават с тях робите и гладиаторите, които се стичаха всеки ден под знамето на бунта.

Спартак престоя край Нола повече от два месеца. През това време той обучаваше непрекъснато във военното дело войниците си, броят на които в късо време се увеличи на осем хиляди души и Спартак можа да образува два легиона. Редът, и дисциплината, които той успя да внесе във войската си, удивяваха и самите жители на Кампания, върху чиито имущества никой измежду гладиаторите не посягаше.

През това време в Рим решиха да изпратят срещу разбунтуваните роби и гладиатори претора Публий Вариний начело на един легион, съставен предимно от доброволци и новобранци, понеже легионерите бяха изпратени срещу Серторий и Митридат.

Но няколко дни преди Публий Вариний да тръгне от Рим, със своите шест хиляди пехотинци, към които се присъедини и един отряд конници, изпратени от съюзните градове, от една гора, разположена между Сутрий и Суеса Помеция, недалеч от Апиевия път, наречена Епицинската гора, една вечер излязоха над две хиляди души, мнозина от които бяха въоръжени с всякакви земеделски сечива, като лопати, вили, брадви, косери и др., или само със заострени колове и много малко — с мечове и копия.

Тия две хиляди души бяха гладиаторите от школите на Ациан, на Юлий Рабеций и на други римски ланисти. В тая гора те се бяха събрали на групи от по няколко души — както им беше заповядал Крис, под чието командуване потеглиха към Везувий, дето трябваше да се присъединят към Спартак. Крис ги раздели на четири кохорти и на двадесет отряда.

На петнадесети февруари сутринта, няколко часа след като Метробий бе разкрил гладиаторското съзаклятие на консулите Кота и Лукул, Крис се завтече от школа в школа да уведоми другарите си за станалото, като ги придума да си мируват и да се преструват, че не знаят нищо за съзаклятието. В една от тези школи Крис бе задържан и отведен в Мамертинската тъмница, дето го подложиха на жестоки изтезания. Въпреки че отричаше упорито и твърдо пред градския претор да е участвувал в в Спартаковото съзаклятие, навярно щеше да бъде осъден на смърт чрез разпъване, ако гладиаторите не бяха се застъпили пред ланистите си и тези последните пред Юлий Цезар, Катилина, Лентул и Цетег за освобождаването му.

След два месеца Крис бе пуснат на свобода. Но той знаеше, че го следят и че наблюдават също тъй и школите, и гладиаторите, затова реши да се преструва на човек, който не крои нищо в главата си и си живее тихо и мирно. По тоя начин той се надяваше, ако не да отстрани, то поне да намали донякъде подозренията на ланистите и властите.

Поради това, въпреки настояванията на Спартак, клетият гал трябваше да потиска вълненията, желанията и гнева си, които бушуваха в гърдите му, без да може нито сам той да замине, нито пък да изпрати или отведе на Везувий поне един отряд гладиатори.

Крис трябваше да се преструва и да хитрува, да понесе безброй мъчнотии и много сериозни рискове, да преживее продължителни и мъчителни тревоги. Едва четири месеца след избухването на въстанието и след като Спартак бе спечелил вече две победи, най-сетне той успя да избяга от Рим и да се скрие в Епицинската гора, уверен, че ако не всички, на които бе определил това сборно място, то поне мнозина ще успеят да дойдат.

След двудневен престой в гората Крис можа да тръгне за Везувий, дето пристигна след четири денонощия, начело на двадесетте си отряда.

Неописуема бе радостта в лагера край Нола при това пристигане. Спартак посрещна с братска сърдечност Крис, когото обичаше най-много измежду всичките си другари по нещастие.

Двете хиляди Крисови гладиатори бяха въоръжени добре и присъединени към другите гладиатори. Така се създаде и втори легион, който бе поверен на Крис. Първият се командуваше от Окноман. Спартак бе провъзгласен още веднъж за върховен вожд на цялата войска.

Два дни след пристигането на Крис разузнавачите съобщиха на Спартак, че по Апиевия път иде с ускорен ход преторът Публий Вариний.

Спартак заповяда да се дигнат през нощта от стана и бързо се отправиха срещу противника.

XIII
От Казилинската до аквинската битка

Публий Вариний беше към четиридесет и пет годишен мъж, от плебейски произход. Силен, суров, смел, той имаше всички добродетели на римски воин и беше най-съвършеният негов образец, който човек можеше да си представи. Ядеше и пиеше умерено, закален беше на студ, горещина, безсъние, дълги походи и всички други несгоди, които съпътствуват живота на воина, а при това беше мълчалив, строг и много храбър. Ако наред с тези качества беше надарен с по-подвижен ум и ако имаше по-широка и по-дълбока култура, можеше да стане консул, военачалник, триумфатор. Но за нещастие Публий Вариний нямаше голям ум, така че след двадесет и осем годишна военна служба той стана претор, и то благодарение на това, че беше извънредно честен и смел и познаваше отлично дисциплината и устройството на войската. Всички негови началници бяха възхитени от усърдието, с което изпълняваше служебните си задължения, както и от изключителната сила на духа и на тялото му.

На военния живот той се посвещава още на седемнадесетата си година, когато под началството на Гай Марий взема участие във войната против тевтонците и кимврите. В тая война проявява рядка храброст и бива награден с граждански венец и повишен в чин десетник. По-късно под началството на Помпей Страбон, баща на Помпей Велики, взема участие в съюзническата война, където бива ранен и награден отново с граждански венец, във войната против Митридат — тук Вариний е отново ранен и удостоен със „стенен венец“ (Стенният венец се давал като награда на този войник или офицер, който пръв се изкачвал на крепостната стена на някой обсаден град.) — и при обсадата на Атина. Във всички войни проявява изключителна храброст и достига чин подцентурион. Той взема участие във всички походи на Сула и бива повишен в чин центурион и по-късно — трибун, с какъвто чин отива с Помпей Велики в Африка. Тук става квестор. В качеството си на квестор, под началството на Апий Клавдий, взема участие във войната против разбунтувалите се траки и македонци.

След смъртта на Клавдий и след умиряването на Тракия Вариний се завръща в Рим, за да отиде с консула Аврелий Кота да се бие срещу Митридат. Когато Вариний пристига в Рим, Кота бил отпътувал за Азия, а другият консул Луций Лициний Лукул бил вече натъкмил войската си. Понеже желаеше да се възползува от опитността на Вариний, когото ценеше много, Лукул го предложи да бъде избран за претор на Сицилия, като му се възложи да се справи с позорната гладиаторска война.

Такъв беше човекът, който 18 дни преди юлските календи (14 юни) 680 р.г. излезе от Капенската порта и се отправи по Апиевия път срещу гладиаторите, командувани от Спартак.

Вариний стоеше начело на един легион от шест хиляди души тежка пехота, на хиляда велити, (Лека пехота, която не влизала в легиона. Велитите се въоръжавали с кожен шлем, малък щит, меч, къси копия за хвърляне и се сражавали в разпръснат строй.) шестстотин прашкари и триста конници. Общият брой на Вариниевите воини възлизаше на осем хиляди души, всичките млади, силни и добре въоръжени. Квестор му беше Гней Фурий, около тридесет и пет годишен, умен, храбър и опитен във военното изкуство мъж, който обаче беше много развратен и порочен.

Между шестимата трибуни на Вариний най-много изпъкваха Калпурний Бибул, който по-късно през 695 р.г. остана консул с Гай Юлий Цезар, младият Квинт Фабий Максим, който също тъй стана консул през 709 р.г. пак с Цезар, и Лелий Косиний, най-старият, над петдесетгодишен, недодялан и прост човек, който бе участвувал в петдесет и седем сражения, в единадесет обсади и сто двадесет и девет боеве и беше получил двадесет и две рани и два граждански венеца, но поради невежеството и неподатливия си ум не можа да стигне до по-висок чин.

След тридневен ускорен ход Публий Вариний пристигна в Каета, дето се спря на стан. После повика началника на конницата си Паул Хердений Тибуртин и му поръча да отиде бързо до Капуа и по-далеч дори, за да събере подробни и точни сведения за неприятеля.

Младият Тибуртин изпълни задачата си с благоразумие и хитрост. Той посети не само Капуа, но също тъй и Кума, Бая, Путеоли, Херкуланум, Неапол и стигна чак до Помпей и Атела. От римските власти и от местните жители и овчари можа да събере нужните сведения. След четиридневно отсъствие Тибуртин се завърна в стана на Вариний. Той съобщи на претора си, че Спартаковата войска брои десет хиляди души, че всички са въоръжени и обучени, че са на стан при Нола, отдето нападат околностите, но от яките огради с колове на стана им може да се съди, че нямат намерение да се дигат и ще чакат там нападението на римляните.

Като изслуша тези известия, Вариний се прибра в шатрата си, за да обмисли какво трябва да се направи. След дълго обмисляне най-сетне реши да раздели силите си на две части и да ги поведе по почти успоредни пътища, за да нападне гладиаторския стан едновременно от две страни, като се надяваше да победи.

Той повери на квестора Гней Фурий четири кохорти легионери, триста велити, двеста прашкари и сто конника, като му заповяда да върви по Апиевия път до Синуеса, дето ще остави Апиевия път и ще поеме Домицианския, В Бая ще престои седем дни и после ще се отправи за Атела, дето ще получи допълнителни заповеди. Вариний смяташе, че докато Фурий извърши тоя поход, той ще успее да мине реката Лирис и по Латинския и Преторианския път ще се озове зад гърба на гладиаторите. Оттук Вариний смяташе да прати заповед на Фурий да нападне бунтовниците. Последните, като видят, че са по-многобройни от легионерите на Фурий, ще се хвърлят стремглаво върху му; в това време той ще нападне неприятеля в гръб и ще спечели пълна победа.

Планът на претора Публий Вариний не беше лош. Важното беше само едно — дали гладиаторите ще останат в стана си при Нола. Вариний, който нямаше добро мнение за Спартак, не допускаше нито за миг, че той ще помисли да изостави стана си.

Щом се научи, че Вариний е стигнал до Каета, Спартак потегли веднага с ускорен ход по Домицианския път за Литернум.

През това време по същия път срещу него идеше квесторът Гней Фурий, който беше стигнал в Триферн. Тук неговите разузнавачи му съобщиха, че Спартак е с цялата си войска в Литернум, който отстои на един ден разстояние.

Гней Фурий, като храбър войник, би излязъл да се бие с когото и да било измежду гладиаторите, включително и със Спартак, но в качеството си на предводител на един отряд, който имаше да изпълнява своя задача, сметна, че не бива да влиза в бой с неприятел, който го превъзхожда по сили и когото няма вероятност да победи. Да отстъпи към Лациум, му се стори неблагоразумие, понеже Спартак можеше лесно да го настигне и да го насече на парчета. Затова реши да остави Домицианския път, да завие наляво и да се изкачи до Калес, отдето би могъл да се спусне само за няколко часа в Капуа. Тук, подпомогнат от градския гарнизон, би могъл да прояви срещу гладиаторите непреодолима съпротива.

Ако Спартак продължеше пътя си към Лациум, Гней Фурий щеше да има време да извика Вариний и заедно да нападнат в гръб смелия бунтовник.

Ако ли пък Спартак се върнеше назад, Фурий щеше да изпълни получените заповеди било като се върне по Домицианския път, било като отиде от Капуа по Преторианския в Атела, дето трябваше да очаква допълнителни заповеди.

Всички тези съображения и самото решение бяха повече от основателни. Ако самият Помпей Велики беше на мястото на Фурий, навярно щеше да постъпи като него.

И тъй, Фурий заповяда да дигнат стана два часа преди изгрев слънце и в пълен ред тръгна към Калес, като не допусна преди това да изпрати по Домицианския път трима разузнавачи, преоблечени като селяни, които трябваше да заблудят неприятеля, като му кажат, че Фурий се върнал в Каета.

През това време Спартак научи от разузнавачите си, че в Гриферн е на стан част от неприятелската войска. Той разбра, че Вариний е разделил войската си на две части, за да го нападне от две страни, и веднага реши да нападне най-напред едната част и после — другата.

Едно от най-забележителните качества на Спартак, за което даде блестящи доказателства в тази славна война, бе бързината, с която съобразяваше, долавяше и отгатваше нещата и с която прилагаше в изпълнение всяко взето решение. Спартак, който познаваше основно устройството и дисциплината на римските войски, никога не се придържаше към някои правила, към които се придържаха до фанатизъм римските пълководци, а винаги съобразяваше решенията, движенията и походите си с особеностите на терена, с обстоятелствата и с положението на неприятеля. В това отношение, пък и не само в това, той може да се сравни с Наполеон Бонапарт. Спартак бе изучил дисциплината и организацията на римската войска. Той се възхищаваше от тях и ги бе приложил в своята войска. Но той не възприе от римските предводители систематическата тактика, която забраняваше отклонението от някои правила, от някои норми, от някои обичаи. Приспособявайки своите решения и стратегически движения към терена, към обстоятелствата, към позицията на неприятеля, той разшири и приложи успешно на дело най-простата, най-логична и същевременно най-изгодна тактика — тактиката на бързината, към която прибягна пръв Гай Марий и която по-късно донесе на Юлий Цезар господството над света.

Всички големи битки, които го поставиха основателно между най-големите пълководци на древността, Спартак не ги спечели само със силата на гърдите и мишците на бойците си, но също тъй и с бързината на движенията и гъвкавостта на краката у привържениците си.

Спартак постъпи така, както бе решил. Той насърчи с кратка реч бойците си да понесат търпеливо новия и тежък поход, който трябваше да се предприеме за доброто на делото им, дигна стана и потегли по лошите междуселски пътища, между хълмовете, които от Капуа през Казилинум се простират до морето, като стигна до реката Волтурн, която лъкатушеше между тия хълмове.

Докато призори квесторът Фурий се движеше към Калес, Спартак се приближи към Капуа и спря на три мили далеч от града, за да си починат бойците му. След неколкочасова почивка към пладне Спартак потегли надясно от Капуа към Казилинум, дето стигна привечер. В същото време квесторът Фурий влизаше в Калес.

Казилинум, малък, но красив и многолюден град, беше разположен на десния бряг на река Волтурн, която миеше крепостните му стени на разстояние седем мили от Капуа и около единадесет от Калес. В положението, в което вече се намираха двете противни страни, Казилинум бе станал най-важната бойна точка, на която щяха да се развиват военните действия. За Спартак беше от изключително значение да заеме това място, отдето щеше да разполага с двата бряга и с цялата долина на Волтурн и разположил веднага там на стан легионите си, не само че щеше да раздели завинаги двете неприятелски войски, но щеше да им попречи да се скрият в Капуа и щеше да ги нападне и разбие една след друга.

Жителите на Казилинум, изплашени от неочакваното появяване на гладиаторите, изпратиха представители да посрещнат Спартак; така че не стана нужда да се прибегне до оръжие. Като постави стража при градските врати и остави една кохорта в самия град, Спартак изведе войската си и нагласи стана си на удобно и високо място отвъд Римската врата, което гледаше точно към Калес.

През времето от поражението на Клавдий Глабер до изпращането на Вариний, Спартак, който имаше възможност да снове свободно из цяла Кампания, беше заповядал да се изловят и обяздят стотици жребци, които пасяха по тучните пасбища на тази провинция, и беше образувал един отряд от шестстотин конника. Начело на този отряд стоеше Барторикс, който при пристигането на Крис отстъпи на последния командуването на един легион.

Щом натъкмиха стана, Спартак позволи на легионерите да си починат. Той реши да остане тук два дни, през които Фурий щеше да стигне до Литернум. Тогава Спартак смяташе да го нападне в гръб и да избие до един войниците му.

За всеки случай Спартак повика Барторикс и му поръча, след като си почине шест часа, да раздели към полунощ отряда си на две части: едната да изпрати по Домицианския път до Триферн, за да събере сведения за неприятеля, а другата да отиде по Апиевия път чак до Калес, за да разучи местността. Призори трябваше да се завърнат и двете части, за да докладват резултатите от разузнаването си.

Един час преди изгрев слънце, за учудване и на самия Спартак, се завърна оная част от конницата, която беше отишла към Калес, и съобщи, че неприятелят се движи към стана им. Отначало Спартак не искаше да повярва това, което му съобщиха, но след като разпита водача на разузнавачите и след като помисли малко, всичко му стана ясно: когато той се е отбил надясно от Домицианския път, за да пропусне Фурий и го нападне после в гръб, в същото време римският квестор се е отбил наляво, за да избегне срещата с гладиаторите и да стигне в Капуа. По този начин, като са се отбили от Домицианския път, за да не се срещнат, неизбежно и естествено щяха да се срещнат по Преторианския път.

Спартак заповяда да събудят бойците и без да дига стана, изкара първия легион на открито поле и го нареди в две бойни линии. На фронта се наредиха велити и прашкари, които имаха за задача да нападнат в разпръснат строй врага, щом се появи. Зад тая първа линия постави всички останали легионери, въоръжени с къси и дълги копия.

Втория легион раздели на две части, на които заповяда да се скрият — едната вляво, другата вдясно, зад естествените укрепления, откъдето трябваше да излязат, щом започне сражението, като нападнат в гръб и отстрани неприятеля.

Слънцето току-що бе изгряло и заливаше със златните си лъчи нивите, ливадите и лозята, когато пред погледите на гладиаторите се показа римският авангард. Велитите го посрещнаха с камъни и оловни топки. Неприятелските конници веднага извърнаха гръб и препуснаха към квестора си Фурий, за да го уведомят за приближаването на гладиаторите. Спартак, който вървеше винаги пешком заедно с другарите си, веднага заповяда да му доведат черния и силен кон и да тръбят за бързо настъпление, понеже искаше да нападне неприятеля, преди да е успял да се разгърне в боен ред.

Действително при неочакваното известие за приближаването на гладиаторите Гней Фурий веднага заповяда на колоната си да спре и с онова самообладание, което е свойствено на истински храбрите мъже, изпрати велитите и прашкарите си напред, като им заповяда да се пръснат колкото е възможно в по-широка верига, за да попречат на неприятеля да ги обгърне отстрани. След това Фурий веднага се залови да подреди войската си в боен ред на един хълм близо По пътя. Въпреки че войниците се изплашиха твърде много, както обикновено става при всяко неочаквано нападение, все пак те изпълниха заповедите на квестора бързо и в достатъчно добър ред.

Но римляните още не бяха се наредили, когато гладиаторите нападнаха с устрем предната им линия от прашкари. Известно време те се браниха смело, но поради силния натиск на многобройния неприятел трябваше да отстъпят до полите на хълма, върху който Фурий едва беше успял да подреди в боен ред четирите си кохорти. Римските тръби затръбиха за пристъп и легионерите, предвождани от Фурий, се хвърлиха с такъв устрем върху неприятелските велити, че и те на свой ред се видяха принудени да отстъпят. В това време Спартак заповяда да тръбят отбой и двете хиляди леко въоръжени гладиатори, като хвърлиха за последен път по едно късо копие върху неприятеля, се оттеглиха в празните места и встрани на гладиаторските кохорти, които се спуснаха с оглушителни викове върху римляните. След малко по цялото бойно поле се чуваше само тракането на щитове, звънът на мечове и дивите викове на сражаващите се.

В продължение на половин час двете страни се сражаваха с еднаква ожесточеност и с равна храброст. Римляните обаче бяха на брой значително по-малко от неприятелите си и не можеха да устоят продължително време на ожесточения им натиск. Много скоро легионерите на Фурий, притиснати от всички страни, започнаха да се огъват. Тъкмо в това време излезе скритият втори легион, предвождан от Крис, и римляните бяха бързо обградени и нападнати отстрани и в гръб. Те не можаха да издържат повече и се разбягаха в безредие. Но много малко от тях успяха да се промъкнат през неприятелския обръч и да спасят кожата си. Между загиналите беше и Фурий.

Така в по-малко от два часа се свърши тая плачевна битка, която по-скоро би трябвало да се нарече Казилинско клане. На другия ден след това победоносно сражение, в което гладиаторите претърпяха твърде леки загуби в сравнение с клането, на което бяха подложени римляните, Спартак, без да губи време, вдигна стана от Казилинум и поведе войската си през Калес към Сидицинското селище. Пътят минаваше през апенинските стръмнини и беше толкова тежък, че когато войниците стигнаха привечер в Сидицинското селище, бяха грохнали от умора. Спартак изпрати веднага конницата си към Теанум, който отстоеше на няколко мили от Сидицинското селище, да събере сведения за претора Публий Вариний, който според пресмятанията на Спартак трябваше да е минал оттам преди два или три дни на път за Алифа.

Когато разузнавачите се завърнаха, съобщиха на Спартак, че Публий Вариний е минал предния ден през Теанум на път за Алифа. След продължително обмисляне Спартак реши да пресече пътя на претора Вариний и да го нападне, преди да се е засилил с подкрепленията на градовете-съюзници.

На следния ден Спартак напусна Сидицинското селище и след осемчасов усилен ход, все по течението на Волтурн, стигна до Каудинските теснини, дето се спря. На следната заран заповяда да отсекат много дебели дървета и да ги поставят напреки върху реката, която по това време беше маловодна. По така направения мост Спартаковите легиони минаха на левия бряг, дето заеха силна позиция и зачакаха неприятеля.

Той не закъсня да се яви на следния ден, към пладне. По пътя откъм Алифа се зададоха кохортите на Публий Вариний. Спартак бе наредил вече легионите си в боен ред и сражението почна много скоро.

Жестока и кръвопролитна бе битката, която трая до вечерта. Римляните се биеха извънредно храбро, но привечер бяха принудени да започнат да отстъпват. Гладиаторите ги притиснаха още веднъж силно и те се разбягаха в пълно безредие. Подир тях се впуснаха гладиаторите-пехотинци. Но римляните, които просто хвърчаха от страх, скоро се отдалечиха от преследвачите си. Тогава Спартак заповяда да тръбят отбой и когато гладиаторите очистиха фронта, конницата се впусна подир бегълците, настигна ги и започна жестоко клане.

В тая битка паднаха повече от две хиляди римляни. Между ранените, които възлизаха на повече от хиляда и петстотин души, бяха самият Вариний и трибуните му Косиний, Фабий Максим и Бибул. Повечето от ранените паднаха в ръцете на победителите, но след като ги обезоръжи, Спартак ги пусна на свобода, защото присъствието на много пленници в стана му при някои случаи можеше да стане твърде опасно.

В тая битка паднаха над двеста й петдесет гладиатори, а броят на ранените възлизаше над петстотин.

Сломен и отчаян, Публий Вариний се оттегли в Алифа, дето събра по-голямата част от бегълците и научи за пълното поражение на своя квестор. Понеже се боеше от ново нападение, което не би могъл в никой случай да издържи, проклинайки боговете и злата съдба, той потегли с ускорен ход през Апенините за Бовианум, като остави Кампания на произвола на победителя.

Двете бляскави победи, спечелени от Спартак в течение само на три дни, увеличиха славата на войската му. Спартак стана страшилище за всички провинции в Южна Италия.

От Каудинските теснини, без да губи време, Спартак се спусна в Каудиум, дето намери Брезовир, гладиатора гал, който, както читателят си спомня, уби някога шпионина на Гай Вер, когото бяха хванали в кръчмата „Погребална Венера“.

Заедно с петдесет свои другари Брезовир бе успял да избяга от Лентуловата школа в Капуа.

По негов съвет Спартак реши да нападне Капуа, за да освободи петте хиляди гладиатори, останали в Лентуловата школа.

Три дни след сражението при Каудинските теснини Спартак се яви, начело на десет хиляди гладиатори, пред стените на Капуа и веднага изпрати в града свой пълномощник при префекта и сената, за да поиска да пуснат на свобода петте хиляди гладиатори от Лентуловата школа. Спартак заплашваше, че ако не задоволят искането му, ще нападне града, ще го превземе и ще го превърне на пух и прах, ще избие жителите му до един, без да държи сметка за пол и възраст. Известието за Спартаковите победи бе достигнало до Капуа (разбира се, твърде преувеличено) и бе поразило всички граждани.

Появяването на страшния враг пред градските врати внесе страх и ужас в душите на всички капуанци.

Сенатът се събра в храма на Диана, а народът изпълни форума. В продължение на половин час всички дюкяни бяха затворени. Жените тичаха разчорлени от храм в храм, за да молят боговете за закрила, а по улиците се движеха плебейски тълпи, които викаха колкото им глас държи, че трябва да се отстъпи на Спартак, за да се отстрани върховната опасност, заплашваща града.

Меций Либеон, побледнял и изплашен, изложи със запъване в сената исканията на Спартак. Сенаторите, не по-малко изплашени от Либеон, се гледаха изумени от ужас и никой не смееше да вземе думата и да каже какво трябва да се направи. Военният трибун, който бе изпратен преди няколко месеца от Римския сенат, за да пази Капуа, и който стоеше начело на четири кохорти, побърза да се възползува от общата уплаха и от мълчанието. Той взе думата и се опита да убеди сената, че заплахите на Спартак са празни приказки и че гладиаторите, които не разполагат с ариети (яки греди, снабдени на единия си край с голямо желязно парче във формата на овнешка глава. Тия греди били хвърляни с голяма сила срещу обсадените стени), скорпиони (машини, за хвърляне на камъни и стрели,) катапулти (машини, които хвърляли с голяма сила едри камъни върху неприятелските стени), балисти (машини, подобни по устройството и целта си на катапулта). стенни сърпове (falx nuralis — железен сърп, забоден на яка греда, който посредством един механизъм косял защитниците по укрепленията), в никой случай не могат да превземат града и едва ли ще се решат да го нападнат.

Но страхът, който бе вцепенил душите на капуанските сенатори, същият тоя страх, който преди малко бе сковал езиците им, ги накара да потреперят. Те всички скочиха като ужилени и започнаха да викат безредно, че трибунът е полудял; че Нола била превзета от много по-малочислени и по-зле въоръжени гладиатори, и то само за два часа; че къщите на този град били опожарени и жителите изклани; че те няма да си подложат главите на неприятелския нож, за да задоволят честолюбивите прищевки на трибуна; че щяло да бъде много благоразумно да се изкарат извън града петте хиляди гладиатори, защото така щяла да бъде отстранена постоянната опасност от въстания, кланета и пр. На безбройните доводи на сенаторите пригласяше народът, който се беше събрал на площада и викаше колкото му глас държи, да се пуснат на свобода гладиаторите и така да се спаси градът. При това положение, за голяма радост на Меций Либеон, сенаторите решиха единодушно да удовлетворят искането на Спартак.

По този начин петте хиляди гладиатори, затворени в школата на Лентул, бяха пуснати на свобода и се отправиха веднага към стана на Спартак, който се намираше в подножието на планината Тифата. Там ги посрещнаха с шумни и радостни викове и веднага ги въоръжиха. От тях бе съставен третият легион. За началник на тоя легион Спартак назначи Барторикс. Брезовир пък зае мястото на Барторикс.

Спартак се завърна скоро в Нола. Тук остана тридесет дни, в течение на които обучаваше усилено и с голямо усърдие новия си легион.

През това време до Спартак достигна известие, че Публий Вариний събира нови сили, за да се срещне отново с него. Той реши да изпревари врага си. За тая цел Спартак остави Крис с двата легиона в Нола и с Окномановия легион премина Апенините, навлезе в областта Самний и се доближи до Бовианум.

Вариний изложи писмено пред Римския сенат печалните Събития през тази война, която бе станала вече сериозна и за чието благополучно завършване трябваха поне два легиона. КАто припомняше миналите си заслуги пред отечеството, честният войник молеше да не се оставя на челото на участвувалия в толкова сражения ветеран петното на поражението и му се даде възможност да смаже врага.

Сенатът уважи справедливата молба на храбрия Вариний и му изпрати осем кохорти, съставени от четири хиляди Опитни бойци, като същевременно го упълномощи да събере измежду марсите, самнитите и пицените други шестнадесет кохорти, за да може по този начин да образува двата легиона, които му бяха нужни, за да разчисти сметките си със Спартак.

Старшинството по чин и военна служба на претора Вариний му даваше неоспорими права. Измежду всички трибуни, които бяха под негови заповеди и които бяха много по-умни и по-прозорливи от Лелий Косиний, той назначи на поста квестор, останал свободен след смъртта на Фурий, не друг, а Лелий, комуто повери командуването на осемте кохорти, изпратени му от Рим, като му заповяда да стои в Бовианум, за да попречи на Спартак да навлезе в Самний. С двете хиляди души, които бяха оцелели от поражението при Каудинските теснини, Вариний тръгна да събира марси и пицени.

Когато Спартак се приближи до Бовианум и започна да предизвиква Косиний за бой, последният, верен на получените заповеди, макар че гореше от желание да се хвърли срещу гладиатора, не мръдна от града и реши да понася търпеливо всички обиди и предизвикателства.

Тогава Спартак разбра намерението на Вариний и реши да не му даде време да събере войска. За тая цел той остави Окноман с легиона при Бовианум и придружен от един конен отряд, се отправи към Нола.

Там го очакваха две много радостни изненади. Спартак завари в стана си Граник, който бе дошъл с пет хиляди гали, германци и траки от школите на Равена. С това подкрепление, което увеличаваше броя на гладиаторите на двадесет хиляди души, Спартак се чувствуваше вече непобедим. В стана Спартак завари сестра си Мирца. Той я притисна до гърдите си и заплака от радост. Мирца целуваше ту лицето, ту ръцете, ту дрехите на милия си брат и с прекъсван от хлипания глас мълвеше:

— О, Спартак! Спартак! О, любими братко! Колко се боях… колко треперех за тебе! Откакто се започна тая кръвопролитна война, не съм имала нито миг спокойствие… Все си мислех: „Ами ако е ранен? Ако се нуждае от мене!“ Защото, Спартак, никой не би могъл да те гледа тъй, както бих те гледала аз… ако се случеше това… По цял ден плачех и молех добрата Валерия… добрата си господарка Валерия… да ме пусне да дойда при тебе… Най-сетне клетата ме пусна, като ме освободи напълно… И аз вече съм свободна… и винаги ще бъда при тебе, братко мой…

Докато мълвеше гальовните си думи, Мирца ту плачеше, ту се усмихваше с обич на брата си и във всяка нейна дума, във всеки неин поглед, във всяко нейно движение се откриваше дълбоката й радост.

На няколко крачки от тях стоеше мълчалив русият и благороден Арторикс, пристигнал преди два дни с Граник от Равена, и ги наблюдаваше. След като Спартак и Мирца, споделиха първите си неудържими изблици на радост и братска нежност, той се приближи нерешително към тях и каза:

— А на мене, любими и непобедими предводителю, няма ли да позволиш да те прегърна?

При тези думи момъкът погледна крадешком Мирца, като че ли искаше прошка, задето щеше да й отнеме една от братовите прегръдки.

— О, Арторикс! — възкликна Спартак, като се спусна към момъка и го притисна до гърдите си. — О, мили Арторикс! Дай да те целуна, дай да те прегърна, о, благородни момко!

Към радостта, която Спартак бе изпитал през последните месеци и която все още изпитваше от блестящите победи, съдбата прибавяше сега и радостта да срещне сестра си и Арторикс.

Но скоро лицето на Спартак, което сияеше от радост, стана печално и мрачно. Той наведе глава, въздъхна и се замисли.

След малко Спартак се прости с другарите си и се отправи заедно с Мирца към шатрата си дето смяташе да я разпита за Валерия, ако, разбира се, благородното чувство на свенливост спрямо сестра му не му попречеше да го стори.

За щастие на Спартак радостната Мирца, която бъбреше непрекъснато и която не подозираше нищо за отношенията между Спартак и господарката си, неусетно, без да бъде разпитвана, заговори за Валерия.

— О, вярвай… вярвай, Спартак — повтаряше момичето, като слагаше яденето върху един дънер, който служеше за маса, — ако всичките римски матрони бяха като Валерия, робството щеше да се премахне със закон, защото децата, родени от такива майки, не биха могли, нито пък биха желали да търпят да затварят, изтезават, разпъват, и колят гладиаторите…

— О, знам… — възкликна поривисто Спартак. И веднага побърза да се поправи:

— О, вярвам… вярвам…

— И трябва да вярваш… защото тя те уважава тъй много, както никоя друга матрона не уважава ланиста на гладиаторите си. Тя често ми говореше възторжено за тебе, особено след като ти отиде на Везувий… при всяко известие за тебе — когато се чу, че си поразил трибуна Сервилиан, после Клавдий Глабер, тя все повтаряше: „Да, той е роден за велик пълководец!“

— Значи, така казваше? — запита развълнуван Спартак.

— Да, така казваше — отвърна Мирца, все още заета с приготвянето на трапезата. — Дълго ли ще останем тука? Защото ще трябва да се погрижа за шатрата ти… В такъв безпорядък е, че като я гледа човек, би помислил, че в нея не живее храбрият предводител на гладиаторите, а някой най-обикновен войн… Да, да, така казваше. Един ден дори тя се препира с оратора Хортензий, с брата си… Познаваш ли го? Тя твърдеше, че войната която си повдигнал, е справедлива и че ако боговете наистина се грижат за смъртните, трябва да ти помогнат да постигнеш пълна победа.

— О, божествена Валерия! — промълви тихо Спартак, побледнял и потръпващ от вълнение.

— И колко е нещастна! — подзе след малко Мирца. — Да знаеш колко е нещастна!

— Нещастна ли? Как така? От що? — запита неспокойно Спартак.

— От що е нещастна, не знам, но често съм я виждала да плаче и да въздиша… Може би поради някои раздори с близките си, а може би и поради Суловата смърт, което впрочем не ми се вярва… Едничката й утеха е момиченцето й Постумия. (След Смъртта на Сула Валерия, която бе овдовяла бременна, роди момиченце. Понеже се роди след смъртта на баща си, съгласно римските обичаи, то бе кръстено Постумия.) Само да знаеш какво хубаво и мило дете е!

Спартак, въздъхна дълбоко, избърса крадешком сълзите си и се заразхожда из шатрата. За да промени разговора, запита Мирца:

— Ами ти, сестро, знаеш ли нещо за Марк Валерий Месала Нигер, братовчеда на Валерия? Ние се срещнахме с него на бойното поле, бихме се и аз го раних, но му пощадих живота. Знаеш ли дали е оздравял?

— О, разбира се, че знам! Той се излекува отдавна… И ние се научихме за великодушната ти постъпка. Валерия със сълзи на очи те благославяше, когато Хортензий й разказа случката в Тускулската вила, където се намирахме по това време. Суловата смърт тя живее почти непрекъснато в тая ви. В същия миг на прага на шатрата се показа един десетник и съобщи на Спартак, че е пристигнал от Рим млад войник, който искал да го види незабавно.

Спартак излезе от шатрата на преториума. Понеже станът на гладиаторите беше изграден по пълно подобие на римския, шатрата на Спартак беше разположена на най-високото място и пред нея беше оставено празно пространство или площад за трибунала му, — място, което римляните наричаха преториум. Зад шатрата на Спартак беше издигната друга шатра, в която се пазеха знамената; тази шатра се охраняваше от десет души с техния десетник.

Като излезе, Спартак видя пред себе си не момък, както му бяха казали, а едно момче, може би на четиринадесет години, което носеше изящно военно облекло.

Плътно прилепналата му ризница от сребро достигаше чак до колената му и при кръста беше стегната с ремък, обкован с метал и обкичен със златни топчици.

Краката му бяха покрити с железни наколенници, завързани откъм прасците с тънки ремъци. Дясната му ръка беше покрита с железен наръкавник, а в лявата си ръка държеше малък, кръгъл, лек бронзов щит, по който бяха гравирани великолепни изображения. От дясното му рамо се спускаше на лявата страна вместо ремък златна верига, на която висеше малък лек меч. На главата си момчето носеше сребърен шлем, на който вместо гребен се извиваше златна змия. Под шлема се показваха червени кичури коса, които украсяваха снежнобялото, прелестно и съвсем детско лице на момчето. Големите му зеленикави святкащи очи придаваха на това невинно и женствено лице израза на смелост и решителност, който не съответствуваше на нежността и крехкостта на момчето.

Спартак погледна учуден момъка; после извърна поглед към десетника, който го бе повикал да излезе, като че ли искаше да го попита тоя ли е войнът, който е поискал да говори с него. След като десетникът кимна утвърдително с глава, Спартак се доближи до момчето и учудено го запита:

— Ти ли си поискал да ме видиш? Кой си ти? И какво искаш?

Лицето на момчето се заля в руменина и след миг стана смъртнобледо. След късо колебание момчето отвърна твърдо:

— Да, Спартак, аз.

И след мигновено мълчание добави:

— Не ме ли познаваш?

Спартак започна да разглежда внимателно хубавото и нежно лице на момъка, като в същото време се ровеше в паметта си да открие някой стар спомен. След малко, без да снема поглед от лицето на момъка, отвърна:

— Действително… Струва ми се… че съм те виждал… но где? Кога?

След кратко мълчание Спартак подзе отново: — Римлянин ли си?

Момчето поклати отрицателно глава и по устните му пробягна печална и странна усмивка.

— Паметта ти не е тъй силна както ръката ти, смели Спартак?

При тази усмивка, при тези думи, в Спартаковата памет като че ли блесна светкавица. Очите му се разтвориха широко от учудване и той възкликна като човек, който все още не вярва на онова, което вижда:

— Възможно ли е? Нима си ти?

— Да, аз съм, Евтибида! — отвърна момчето или по-добре момичето, защото наистина пред Спартак стоеше преоблечена гръцката куртизанка.

И докато той я гледаше и не можеше все още да се начуди, тя прибави:

— Не бях ли робиня? Всичките ми близки не са ли роби? Не изгубих ли отечеството си? Нима римските развратници не ме превърнаха в презряна куртизанка?

Тия думи Евтибида изрече със сдържан, но силен гняв.

— Разбирам те… разбирам те… — каза Спартак. Той се сети за сестра си и наведе печално глава. Настъпи мълчание. След малко Спартак повдигна глава, въздъхна и прибави:

— Ти си жена… Свикнала си на удобен и изнежен живот… Какво можеш, какво искаш да правиш тук?

— О, нека Аполон Делфийски просветли ума ти! — възкликна Евтибида. — Ти, изглежда, нищо не разбираш! Казвам ти, че трябва да отмъщавам за смъртта на баща си и братята си, за поробеното си отечество, за погубената си в разврат младост, за поруганата си чест, а ти ме питаш какво мога да правя в тоя стан!

Лицето на младата гъркиня в тоя момент изразяваше такава пламенна омраза и такава дива енергия, че Спартак остана поразен и й подаде ръка:

— Нека бъде, както искаш! Остани в стана! Ще ни следваш, щом можеш; ще се биеш заедно с нас, щом умееш да се биеш.

— Аз мога да извърша всичко, което поискам — отвърна твърдо момата, като хвана и стисна силно ръката, която й бе протегнал Спартак.

Но при докосването на Спартаковата ръка като че ли всичката й енергия в миг изчезна. Тя побледня като платно, нозете й се олюляха и без малко щеше да припадне, ако Спартак не беше я хванал навреме.

При това ново докосване до Спартак тя потрепера.

— Но какво ти е? — запита я смутен Спартак. — Какво искаш?

— Искам да целуна ръцете ти, твоите славни ръце — промълви тя с полуизгаснал глас, като се наведе и обсипа с пламенни целувки ръцете на гладиатора, — о, преславни Спартак!

Очите на Спартак се замъглиха. Кръвта му пламна и нахлу в мозъка. Без малко той щеше да сграбчи в обятията си момата, но изведнъж се съвзе, откъсна се от упоителната мъгла, която го беше обгърнала, дръпна си рязко ръцете и Каза строго:

— Благодаря ти, о храбра жено, за предаността към делото на потиснатите… Благодаря ти за възхищението ти от мене; но ние се борим против робството и затова трябва да се отнасяме помежду си като равни хора.

Евтибида стоеше с наведена глава, посрамена и мълчеше.

— В коя войскова част желаеш да бъдеш? — запита я Спартак.

— От деня, в който вдигна знамето на бунта, всеки ден от заран до вечер се учех да фехтувам и да яздя. Аз доведох три коня — каза момата, която малко по малко се овладя и вдигна очи към Спартак, — не би ли ме взел за свой контубернал? (Контубернали се наричали момците от знатни семейства, които придружавали пълководците през време на походите им в качеството на адютанти или военачалници от главния щаб.)

— Аз нямам контубернали — отвърна Спартак.

— Но щом си устроил по римски войската си, която брои вече четири легиона и която скоро ще се увеличи на осем-десет легиона, ти, в качеството си на предводител, би трябвало да се обградиш по римски с консулски блясък, който спомага твърде много за поддържане авторитета и за увеличаване на достойнството. На утрешния ден, после, ти без друго ще почувствуваш нуждата от контубернали, защото върху бойния фронт на една двадесетхилядна войска ти не ще можеш едновременно да бъдеш и тук, и там, и следователно ще трябва да разпращаш заповедите си на началниците на легионите чрез пратеници.

— Спартак гледаше смаян момата; когато тя млъкна, промълви:

— Ти си необикновена жена!

— Кажи по-скоро смел мъж, който се е родил в слабо женско тяло — отвърна гордо гъркинята. След късо мълчание подзе отново:

— Кораво е сърцето ми и буден е умът ми. Говоря гръцки и латински много добре. Мисля, че ще мога да принеса голяма полза на делото, за което съм донесла цялото си богатство, възлизащо на около 600 таланта (По онова време някои куртизанки разполагали с несметни богатства. Достатъчно е да припомним Никополис, която оставила богатството си на Сула.) и на което посвещавам целия си живот.

При тези думи тя се обърна към главната пътека на стана, която отстоеше на няколко крачки от преториума, и подсвирна продължително. След малко един роб доведе при нея един кон, на който бяха натоварени две малки торби злато.

Изумен от смелостта и благородния порив на младата гъркиня, Спартак не знаеше как да й отговори. Най-сетне той й каза, че станът е отворен за всички роби, които искат да се борят против робството и за свободата; че следователно и тя е добре дошла в стана на гладиаторите; че надвечер ще събере военния съвет, за да вземе решение относно великодушния й дар. Колкото се отнася до молбата й да я приеме в числото на контуберналите, каза й че ако по-късно се вземе решение да има такива, няма да я забрави.

След като й поблагодари, Спартак се сбогува и влезе в шатрата си.

Младата гъркиня остана неподвижна на мястото си, като не откъсваше поглед от Спартак, докато той влезе в шатрата си. После въздъхна и се отправи бавно и с наведена глава към оня край на стана, който в римските станове бе определен за съюзниците. Бе поръчала там да й построят шатра. — И все пак — обичам го! — шепнеше си тихо тя. След като се раздели с Евтибида, Спартак повика веднага в шатрата си на съвет Крис, Граник, Барторикс, Арторикс, Брезовир и другите трибуни. Съветът продължи до късно през нощта.

Съветът реши да се приеме подарената от гъркинята сума, и да бъде използувана за набавяне на оръжия, щитове и ризници. Той реши още Спартак да има в бъдеще контубернали, които с увеличаването на войската ставаха крайно необходими. В числото на контуберналите трябваше да влезе и Евтибида. Решено бе още с двеста от шестстотинте таланта, подарени от Евтибида, да се набавят обяздени коне, за да се засили конницата, която беше твърде незначителна в сравнение с пехотата.

Относно военните действия съветът реши Крис и Граник да останат в Нола, за да обучават Равенския легион, който бе пристигнал преди два дни в стана, а Спартак с легиона, командуван от Барторикс, да се присъедини към Окноман при Бовианум и да нападнат Косиний и Вариний, преди още да са Подредили напълно новата си войска.

Призори Спартак напусна стана, начело на легиона, и се отправи през Каудиум за Алифа. Колкото Мирца и Евтибида и да се молеха да ги вземе със себе си, Спартак остана непреклонен, като ги уверяваше, че не отива на война, а на обиколка и че ще се върне скоро. Заповяда им да останат в стана и там да чакат завръщането му.

Когато стигна при Бовианум, Спартак се научи, че Окноман, отегчен от продължителното бездействие пред градските стени, оставил Косиний в Бовианум и се отправил към Сулмона, дето предполагал, че се намират хората на Вариний, които смятал да нападне и победи.

Обаче се случило онова, което Окноман, поради умствената си ограниченост, не е могъл да предвиди: още на следния ден подир заминаването му Косиний се измъкнал тихо из Бовианум и тръгнал по следите на гладиаторите с намерение да ги нападне в гръб, щом се сблъскат с Вариний.

Спартак схвана всичката опасност на положението, в което щеше да изпадне след няколко дни Окноман, и реши да тръгне по следите на Косиний. След шестчасова почивка Спартак тръгна да настигне врага си, който го бе изпреварил вече с цели два дни.

Но Косиний, стар и ограничен воин, който се придържаше във всичко към практиката и обичаите на древните, се движеше бавно, като вземаше на ден по двадесет мили. Спартак пък вземаше по тридесет мили дневно и успя да го настигне при Ауфидена, дето го нападна и разби, като го запреследва с такъв упорит устрем, че Косиний, посрамен и отчаян, се видя принуден да се хвърли между гладиаторите, които тутакси го съсякоха.

Спартак продължи веднага с ускорен ход по-нататък и стигна тъкмо навреме, за да промени в победа поражението, което бе надвиснало над Окноман. Окноман се бе сблъскал с Вариний между Марувиум и Фуцинското езеро. Осемте хиляди римляни бяха притиснали здраво гладиаторите, които вече се огъваха, когато пристигна Спартак и промени изхода на сражението. Вариний бе разбит и бързо се оттегли в Кофиниум.

След тридневна почивка Спартак поведе отново легионите си. Премина Апенините при Ауфидена-и се озова пред Сора, която завладя, без да срещне каквато и да било съпротива. След като освободи и въоръжи всичките роби и гладиатори от тоя град, Спартак се впусна да обикаля областта Лациум. В продължение на два месеца той посети градовете Анагния, Арпинум, Ферентинум, Казилинум, Фрегела и след като мина през Лирис, завладя Норба, Суеса-Помеция и Пивернум, за голям ужас на римляните, които виждаха разбойника да се приближава към техните врати. В своите двумесечни обиколки Спартак успя да освободи много роби и гладиатори, от които състави два нови легиона. При все това благоразумният Спартак не помисли нито за миг да нападне Рим, защото беше уверен, че въпреки многобройната си войска всяко нападение от негова страна щеше да бъде безплодно.

През това време Публий Вариний, подтикван от сената, събра хора от Пиценум, получи нови подкрепления от Рим и изгарящ от желание да изтрие позора от претърпените поражения, в края на август тръгна срещу Спартак, начело на осемнадесет хиляди бойци. Като научи за това, Спартак, който в това време беше в Терацина, тръгна срещу него. Двете вражески войски се срещнаха на 12 септември близо до Аквинум.

Битката бе продължителна и кръвопролитна. Привечер римляните започнаха да се огъват и скоро бяха тъй здраво притиснати, че се видяха принудени да се разбягат. Римляните претърпяха пълно поражение.

Публий Вариний се би отчаяно, за да запази римската чест, но напразно: ранен от Спартак, той остави коня си в негови ръце и благодари на боговете, че можа да спаси живота си по чудо. Броят на убитите в тази кръвопролитна битка легионери възлизаше на четири хиляди души. Преди да оставят мястото на сражението, гладиаторите прибраха оръжието и всички военни материали, останали от неприятеля, както и пленените ликтори.

XIV
Къде избива честолюбието на ликтора Симплициан

След поражението си при Аквинум преторът Публий Вариний с оцелелите си около десет хиляди бойци се оттегли в Норба и се укрепи там с намерение да препречи на Спартак едновременно Апиевия и Латинския път, в случай че той реши, въпреки наближаващата зима, да потегли към Рим.

След блестящата си победа при Аквинум Спартак изпрати в стана си при Нола пратеници да съобщят за новата победа и се разположи в стана на избягалите римляни. После повика в шатрата си Окноман и му повери командуването на четирите легиона, като го накара да се закълне, че няма да се мръдне в никой случай извън стана, докато той не се завърне. Към полунощ, начело на триста конници, Спартак се измъкна тихо от гладиаторския стан, без да каже някому къде отива.

В течение на двата месеца, през които Спартак обикаляше из областите Самний и Лациум, в стана при Нола се стекоха от всички краища толкова роби и гладиатори, че Крис можа да състави други три легиона с повече от пет хиляди души всеки, начело на които постави Барторикс, Брезовир и един стар кимвър с атлетическо телосложение, който още на младини бе пленен от Марий в битката при Верцела. Тоя кимвър, на име Вилмир, въпреки дивия си нрав и отвратителното си пиянство се радваше на голяма популярност всред гладиаторите поради херкулесовската си сила и необикновената си честност.

Новите легиони, съгласно нарежданията на Спартак, се обучаваха всекидневно. Бойците се учеха с голямо усърдие. Надеждата, че ще извоюват свободата си, изпълваше с въодушевление тези нещастници, които бяха откъснати от отечеството и близките си. Мисълта, че те са свободни воини, наредени под свето знаме, ги издигаше високо пред самите тях. Жаждата да си отмъстят за всички претърпени обиди запалваше у тях желанието да се срещнат по-скоро лице срещу лице с потисниците си, за да си премерят силите. В лицата, думите и движенията на гладиаторите се четеше самонадеяност, смелост и сила. Тяхното въодушевление се засилваше още повече от вярата им в Спартак, когото уважаваха и обичаха безгранично.

Когато в гладиаторския стан при Нола пристигна известието за Спартаковата победа над Публий Вариний при Аквинум, буйна радост изпълни сърцата на всички гладиатори. Станът се оглуши от песни, радостни викове и възбудени разговори.

Когато чу необикновената глъчка, Мирца излезе из шатрата си, в която стоеше затворена по цял ден, и запита неколцина воини какво се е случило.

— Спартак е спечелил още една победа!

— Разбил е напълно римляните!

— Така ги е разбил, че дълго ще го помнят!

— Но къде! Как? Кога? — запита Мирца.

— При Аквинум.

— Преди три дни…

— Разбил претора Вариний, взел му коня, ликторите и знамената!

В тоя миг се появи Арторикс. Той идеше да уведоми Мирца за победата на Спартак над римляните. Когато се приближи до нея и я поздрави, той се изчерви и не знаеше как да започне.

— Исках да ти кажа — промълви младежът, като местеше погледа си ту на една, ту на друга страна и си играеше нервно С ремъка на меча, — ти знаеш вече… при Аквинум. Как си, Мирца?

След кратко колебание каза в заключение:

— И тъй, Спартак спечели още една победа.

Колкото повече Арторикс се намираше смешен от стеснението, толкова повече се заплиташе. И в затрудненото му положение нему се струваше, че в някое опасно сражение би се чувствувал много по-спокоен, отколкото пред Мирца, на която не можеше да каже две свестни думи. Но работата беше там, че Арторикс, нежен и чист момък, от известно време чувствуваше в сърцето си смущение, каквото никога не бе изпитвал. Когато видеше Мирца, той се забъркваше. Нейният глас пробуждаше в душата му неизразими трепети и нейните думи, които звучаха като сладки мелодии на арфа, го отнасяха в други, непознати, прекрасни светове.

Още в началото Арторикс се бе отдал с цялата си душа на тези нежни чувства, без да се пита какви са и от що са предизвикани. Бе се оставил да го люлеят тайнствени съзвучия, които го опиваха; бе се оставил да го носи някакво небесносиньо и фантастично течение от прелестни усещания и не бе разбрал, нито се бе опитвал да разбере какво беше всичко това.

След заминаването на Спартак за Самниум Арторикс попадаше много често, без да разбира как и защо, в шатрата на Мирца. Често му се случваше да се озовава, без да се сети как и защо, на няколко мили от стана, в някоя нива или лозе.

Но един месец след заминаването на Спартак се случи нещо, което накара младия гал да спре устрема си надолу по опасния наклон на сладките халюцинации и да призове на помощ разума, за да внесе малко ред в забърканите си мисли.

Мирца в началото не обърна внимание на честите посещения на Арторикс и винаги разговаряше с него приятелски и от сърце; но малко по малко и тя започна да се изчервява, да побледнява и да се смущава и забърква в присъствието му.

Тогава младият гал започна да се вглежда в себе си и един ден разбра, че е влюбен безвъзвратно в Спартаковата сестра.

Нейното странно и необяснимо поведение Арторикс си обясни като израз на негодувание спрямо него. Той и не помисли дори, че и тя може да е преживяла онова, което бе преживял самият той, нито пък допусна, че нейното смущение може да се дължи на любов към него.

Така двамата страдаха, въздишаха тайно един по друг, избягваха да се виждат и в същото време страстно желаеха да бъдат заедно. Когато се срещаха, те изгаряха от желание да си говорят, а мълчаха, искаше им се да се разделят, а заставаха неподвижни и с наведени глави, като от време на време само се споглеждаха крадешком, като че ли биха извършили престъпление, ако се гледат в очите.

Затова Арторикс посрещна с радост известието за новата победа на Спартак, която му даваше възможност да види Мирца. Без да губи време, той се отправи към шатрата й, като си мислеше из пътя, че по-честен повод, за да я види, от тоя да я осведоми за победата на Спартак, едва ли можеше да му се представи. При това той се мъчеше да убеди себе си, че ако не споделеше с Мирца едно толкова радостно известие, би постъпил не само детински, но и лошо.

И той бързаше с радостно и обнадеждено сърце към момичето, с твърдото намерение да надвие онова колебание, онова смущение, оная боязливост, в които изпадаше винаги когато биваше при Мирца. Той реши също тъй да й разкрие душата си, защото, мислеше си, трябва най-после да се тури край на сърдечните му терзания.

Но когато Арторикс се озова пред Мирца, хубавото му намерение се изпари. Той застана пред нея като момче, което е било изненадано от учителя си в момента, когато е извършвало някаква простъпка. Красноречието, което трябваше да се излее като поток от устата му, изведнъж секна и той можа да промълви само няколко несвързани и безсмислени думи.

Мирца се смути и цяла поруменя. След като се помъчи да се овладее, тя каза на Арторикс с леко треперещ глас:

— Но какво чакаш още, Арторикс? Нима тъй се разказва на сестра за геройските подвизи на брат й?

При този укор момъкът се изчерви. Със свръхчовешко усилие над себе си той успя да надвие стеснението си и разказа подробно на момичето всичко онова, което бяха известили пратениците за Аквинското сражение.

— Ами Спартак не е ли ранен? — запита момичето, което слушаше с безпокойство разказа на гладиатора.

— Както винаги твоят храбър брат е останал незасегнат от Оръжието на неприятеля.

— О, тъкмо тая негова необикновена храброст — възкликна печално Мирца — ме кара да се страхувам постоянно за него.

— Няма защо да се страхуваш, благородно момиче. Докато Спартак има в ръцете си меч, никой няма да може да засегне гърдите му.

— О, знам — възкликна момичето, — че той е непобедим като Аякс, но знам също тъй, че не е неуязвим като Ахилес.

— Великите богове, които, както се вижда, закрилят справедливото ни дело, ще закрилят също тъй и скъпоценния живот на предводителя ни.

И двамата млъкнаха.

Арторикс не снемаше влюбените си очи от хубавото й лице и от изящните форми на стройното й тяло.

Мирца гледаше към земята, защото чувствуваше върху себе си пламенния и влюбен поглед на Арторикс, който едновременно я галеше приятно и й досаждаше, радваше я и я смущаваше.

Мъчителното мълчание трая около една минута, която на Мирца се стори цял век. Най-сетне тя повдигна решително очи към Арторикс и каза:

— Няма ли днес да отидеш на съседното поле да обучаваш легиона си?

— О, Мирца! Толкова ли ти досажда присъствието ми? — възкликна Арторикс, натъжен от отправения му въпрос.

— Не, Арторикс, не — отвърна поривисто девойката. Но тя прекъсна веднага думите си и след като се изчерви, прибави:

— Запитах те… защото знам, че винаги си изпълняваш усърдно задълженията.

— По случай Спартаковата победа Крис даде на легионите еднодневна почивка. Настъпи отново мълчание.

Най-сетне Мирца тръгна решително към шатрата си и без да погледне гладиатора, каза:

— Прощавай, Арторикс!

— О, не си отивай, Мирца. Почакай да ти кажа онова, което искам да ти кажа от толкова много дни насам… — извика бързо Арторикс, като почувствува, че ще може да й разкрие душата си.

— Е, добре, какво искаш дами кажеш? За какво имаш да ми говориш? — запита по-скоро натъжена, отколкото зарадвана, Спартаковата сестра, като се спря до самата шатра и извърна лицето си към Арторикс.

— Чуй ме… прости ми… исках да ти кажа… трябва да ти кажа… но, моля те, не се оскърбявай от думите ми… защото… не съм крив… и после… от два месеца…

Като избъбра още няколко несвързани думи, Арторикс пак млъкна. Но след миг думите рукнаха из устата му като буен поток:

— Какъв смисъл има да крия? Защо да се мъча да скривам от тебе едно чувство, което повече не мога да потискам, което се проявява във всяка моя дума, във всеки мой поглед, във всяка моя въздишка? Досега не ти разкрих душата си, защото се боях да не те обидя, Да не ти стана противен, но вече не мога да се съпротивявам на силата, която ме влече към тебе. Чувствувам, че не бих могъл, нито пък бих желал да живея повече сред тези борби и тревоги, които измъчват душата ми… Аз те обичам, о хубава Мирца? Обичам те, колкото обичам знамето ни, колкото обичам Спартак, обичам те повече от самия себе си. Ако моята любов те оскърбява, прости ми. Някаква тайна сила, пред която волята ми е безпомощна овладя душата ми и аз не можах да се освободя от влиянието й.

Арторикс млъкна, наведе глава и зачака с разтреперано сърце присъдата на Мирца.

Колкото повече се разгорещяваше младежът, толкова повече се вълнуваше Мирца. Широко разтворените й очи малко по малко се наливаха със сълзи и тя трябваше да направи големи усилия над себе си, за да не заплаче. Когато Арторикс млъкна, тя, изглежда, беше силно развълнувана, защото гърдите й много бързо се повдигаха и снишаваха. Тя спря просълзените си и влюбени очи върху наведената руса глава на момъка и след малко отвърна със слаб глас, прекъсван от хълцанията й:

— О, Арторикс, по-добре щеше да бъде, ако ти никога не беше помислил за мене, още по-добре щеше да бъде, ако не беше ми признал любовта си…

— Толкова ли съм ти безразличен, толкова ли съм ти противен? — запита печално галът, като повдигна бледото си лице към момичето.

— Не, ти не си ми нито безразличен, нито противен, о великодушни и благородни момко! Най-хубавото момиче, най-гордата жена би се чувствувала щастлива от любовта ти… но ти не бива да ме обичаш… ти трябва да задушиш любовта си завинаги…

— Но защо? Защо? — запита с безпокойство клетият гладиатор, като протегна умолително ръце към нея.

— Защото — отвърна просълзена Мирца, — защото любовта между нас е невъзможна!

— Как? Какво каза? — прекъсна я гладиаторът, като се спусна към нея, сякаш за да хване ръцете й. — Какво каза? Невъзможна? Че защо да е невъзможна? — мълвеше задъхан той.

— Невъзможна е! — отвърна с твърд глас Мирца и понечи да влезе в шатрата.

Арторикс се спусна към нея, с намерение сякаш да я последва. Мирца се спря, вдигна властно дясната си ръка към него и каза:

— В името на Спартак ти заповядвам да не стъпваш вече никога в шатрата!

Като чу името на своя обожаван предводител, Арторикс се спря и наведе глава, поразен от тоя неочакван удар.

Смъртнобледа, Мирца влезе в шатрата, като задържаше с мъка сълзите си.

Галът стоя дълго време, смаян и сломен, пред шатрата, като от време на време повтаряше с отпаднал глас:

— Не… въз… можна!… Не… въз… можна!

По едно време до ушите му достигнаха мелодичните звуци на тръбите, които тръбяха в чест на Спартаковата победа, и той се откъсна от унеса си. Като се опомни, извика с разярен глас, издигайки юмруци към небето:

— О! Дано Тарана (Галски бог на гръмотевиците и светкавиците.) ме превърне със светкавиците си на пепел, преди да изгубя ума си!

Той притисна с ръце главата си и олюлявайки се като пиян, се отдалечи от шатрата.

В гладиаторския стан песните, химните и радостните викове в чест на победата при Аквинум не стихваха, а през това време Спартак, начело на тристата си конници, препускаше лудо по Римския път. И макар че неговата последна победа бе изпълнила с ужас и страх латинските градове, все пак Спартак не се решаваше да пътува денем по големия Апиев път и по съседните преториански пътища само с триста конници. Той пътуваше нощем, а денем прекарваше в някоя гора или в някоя патрицианска вила, отдалечена от главния път и разположена на такова място, което го предпазваше от неочаквани нападения.

На третата нощ след излизането си от Аквинския стан Спартак пристигна в град Лабици, разположен точно на средата между градовете Тускулум и Пренест. Като заповяда на конниците си да се разположат на стан на едно сигурно и закътано място, той повика при себе си самнита, който командуваше конницата, и му заповяда да го чака двадесет и четири часа. Ако през тези двадесет и четири часа не се завърне, в такъв случай конницата трябваше да се върне по същия път и по същия начин в Аквинум.

След като предаде заповедта си, Спартак се качи на коня и се отправи по Преторианския път за Тускулум.

По прелестните хълмове, които обграждат тоя древен град, бяха накацали безбройните вили на римските патриции, които идваха тук през лятото да дишат животворния въздух на Лациум и понякога се задържаха до късна есен.

На разсъмване, близо до града, той срещна един селянин, когото попита де е вилата на Валерия Месала, Суловата вдовица. Като получи нужните упътвания, поблагодари на селянина и бодна коня си. След няколко минути стигна до вилата, скочи от коня и като спусна забралото на шлема си, дръпна звънеца.

Вратарят се забави малко. Когато се яви, Спартак му каза да извести на управителя на вилата, че е дошъл от Македония един боец от кохортите на Валерий Месала Нигер, който иска да бъде приет от Валерия, за да й предаде някои много важни известия от страна на братовчеда й, но вратарят му отвърна, че е много рано и по никой начин не може да я събуди.

Най-сетне Спартак успя да убеди вратаря. След малко се яви управителят на вилата. Той беше страшно упорит и никакви доводи не бяха в състояние да го накарат да събуди толкова рано господарката си.

— Щом е тъй — каза най-сетне Спартак, който се бе решил да прибегне към една хитрост, — я ми кажи, знаеш ли гръцките букви?

— Не, по простата причина, че и латинските знам твърде малко, понеже…

— Но няма ли в цялата вила някой грък — прекъсна го Спартак, — който да прочете препоръчителното писмо, с което ме праща трибунът Месала при братовчедката си?

И като очакваше с известно безпокойство отговора на управителя на вилата, в същото време Спартак бъркаше в пазвата си, като се преструваше, че търси писмото. Ако управителят на вилата му отвърнеше, че има човек, който би могъл да го прочете, Спартак бе решил да му каже, че го е загубил.

Но управителят на вилата въздъхна дълбоко, поклати глава и отвърна, като се усмихваше печално:

— Всички роби от вилата, от гръцка и друга народност, избягаха в гладиаторския стан…

Той сниши гласа си и прибави възмутен:

— Избягаха при отвратителния и проклет Спартак… Дано Юпитер го порази със светкавиците си!

При тези думи Спартак пламна от гняв и изпита желание да му стовари един юмрук, но успя да се овладее навреме и запита тихо стареца:

— Че защо снишаваш гласа си, когато кълнеш гладиатора?

— Защото… защото… — отвърна забъркан управителят на вилата. — Защото Спартак бе ланист на Суловите гладиатори… и Валерия, моята добра господарка, кой знае защо, смята тоя Спартак за велик човек… и не позволява да се говори лошо за него…..

— О, безсрамна жена! — извика Спартак иронично.

— Хей, войниче! — извика управителят на вилата, като се отдръпна две крачки назад и измери със сърдит поглед от петите до главата събеседника си. — Ти май си позволяваш да хулиш превъзходната ми господарка…

— А бе, не искам да я хуля, но не разбирам как така тя съчувствува на гладиатора…

— Е, казах ти вече, има слабост към него, и туй-то…

— Е, добре де! Но щом ти, който си роб, намираш тая нейна слабост за осъдителна, защо не позволиш на мене, който съм свободен, да я смятам за такава?

— Но виновният в случая е Спартак…

— Но, разбира се… Кълна се в скиптъра на Плутон; тъкмо това казах и аз! Виновен е Спартак! Как така си позволява да събужда благосклонност у милостивите матрони?

— Мръсен гладиатор!

— Мръсен, и още как!

Тук Спартак прекъсна думите си и след миг запита управителя на вилата с променен глас:

— Какво зло ти е сторил Спартак, та го мразиш толкова много?

— Какво зло ми е сторил ли, питаш ти, какво зло ми е сторил ли?

— Питам те, защото, доколкото знам, тоя разбойник се борел за освобождението на робите; а ти си роб и ми се струва, че би трябвало по-скоро да съчувствуваш на този негодник.

И без да даде време на управителя на вилата да отговори, добави: — Ако, разбира се, не се преструваш!

— Аз да се преструвам?! Аз да се преструвам?! Дано Минос бъде по-снизходителен към тебе в деня, когато те съди! Че защо да се преструвам? С безумното си дело тоя нехранимайко ме направи нещастен. Преди, макар и роб, бях щастлив и доволен при добрата си господарка, понеже бяха край мене синовете ми… Какви хубави момци! Ех, само да знаеш! Бяха близнаци и си приличаха като Кастор и Полукс.

— Е, че какво се случи с тях?

— Какво ли? И двамата избягаха в гладиаторския стан и от три месеца насам нямам никакво известие от тях… Кой знае дали са живи! Кой знае! О, велики Сатурн, покровителю на Самний, запази милите ми синове!

При тези думи старецът се разхълца. Спартак се трогна. След малко Спартак каза на управителя на вилата:

— Мислиш ли, че Спартак е сторил зле, като се е заел да се бори за освобождението на робите? И мислиш ли, че твоите синове са сгрешили, като са отишли в гладиаторския стан?

— Разбира се, че мисля така… Защо е туй въстание против Рим? За каква свобода ми дрънка тоя безумен гладиатор? Аз се родих свободен в Самнитските планини. Обяви се социалната война. Нашите предводители почнаха да крещят: „Искаме да извоюваме за нас и за всичките италийци правата и свободите, на които се радват латинците.“ И ние въстанахме, борихме се, изложихме на опасност живота си… И после? И после аз, който бях свободен овчар в Самний, станах роб на семейството Месала. Добре, че попаднах в такова благородно и великодушно семейство… И съпругата на свободния самнит стана робиня, и децата ни се родиха роби, и…

Тук старецът млъкна. След малко подзе отново: — Безумие! Самоизмама! Светът винаги е бил и ще бъде разделен на роби и господари, на богати и бедни, на благородни и простосмъртни… Самоизмама! Безумие! Заради които се пролива скъпа кръв, кръвта на децата ни… И защо? Какво значение има за мене това, че в бъдеще робите ще бъдат свободни, когато моите синове ще бъдат мъртви? За какво ще ми е тогава свободата? За да мога да плача до насита ли? Или може би тогава ще бъда богат и щастлив? Да кажем, че синовете ми останат живи, че по някакво чудо на утрешния ден аз и те бъдем свободни… Е, та що от туй? Какво ще правим със свободата, щом няма да имаме нищо? Сега при добрата ни господарка имаме всичко, което ни е нужно, имаме дори повече, отколкото трябва; когато бъдем свободни, ще трябва да работим по чуждите ниви срещу скромна надница, която ще бъде недостатъчна, за да набавим и най-насъщното… О, колко щастливи ще бъдем, като се освободим… че ще умрем, от глад! И туй ако не е щастие, здраве му кажи!

Старецът млъкна. Отначало той заговори грубо и несвързано, но колкото повече говореше, толкова по красноречив и убедителен ставаше. Неговите думи направиха дълбоко впечатление на Спартак, който наведе глава и остана дълго време неподвижен, потънал в тежки и печални мисли. Най-сетне тръсна глава и запита:

— Значи, в тая вила никой не разбира гръцки език, нали?

— Никой.

— Тогава донеси ми един стилус (Метална писалка, с която се пише върху навосъчени таблички.) и една табличка. Когато след малко управителят на вилата му подаде стилуса и табличката, Спартак написа на гръцки върху восъчния пласт следните два стиха от Омир:

При теб, о хубава царице, идвам, за да прегърна твоите колене…

След това подаде табличката на управителя на вилата и му каза:

— Занеси я веднага на слугинята и кажи да събуди господарката си и да и я предаде; иначе зле ще си патите и двамата.

Старецът погледна внимателно написаното, от което не разбра нищо, погледна Спартак, който бе почнал да се разхожда бавно по алеята, погълнат от мислите си, и най-сетне реши да отнесе табличката.

Спартак продължи да се разхожда бавно по алеята, докато стигна до площадката, която се простираше пред входа на вилата. Там той започна да крачи ту бавно, ту бързо, като от време на време се спираше и след това продължаваше отново да крачи. Ясно беше, че умът му и сърцето му са развълнувани от страхотна буря. В ушите му звучаха думите на стария домоуправител, които бяха потресли душата му. Той си мислеше:

„Кълна се във всичките олимпийски богове! Той е прав! Какво ще го ползува свободата, ако синовете му бъдат убити? Какво значение има за него това, че ние можем да победим, ако на другия ден след победата свободата се яви пред него ръка за ръка с измършавялата фигура на глада? Да, той е прав! Но в такъв случай какво търся, какво съм тръгнал да търся аз? Кой съм аз? Какво искам?“

Изведнъж той се спря, уплашен от въпросите, които сам си бе отправил. После продължи да се разхожда бавно, с наведена глава, като си мислеше:

„Значи, аз тичам подир една химера, която ми се е показала в одеждите на истината… Тичам подир едно привидение, което няма никога да достигна или ако го достигна и се опитам да го хвана с ръка, то ще се разпръсне като мъгла! Сънувам ли? Не бълнувам ли? И заради бълнувания ли се проливат потоци човешка кръв?“

Изведнъж той се спря, потиснат и сломен от мъчителните си мисли; после направи няколко крачки назад като човек, нападнат от невидим и все пак ужасен враг — угризението на съвестта.

Но след малко се овладя, вдигна глава и продължи да се разхожда с уверени стъпки.

„А! Кълна се във всемогъщите мълнии на Юпитер! Кой е наредил така — мислеше той, — че свободата трябва да върви ръка за ръка с глада и че човешкото достойнство трябва непременно да се облича в мръсните дрипи на нищетата? Кой е казал това? В коя божия повеля е писано?“

При тази мисъл Спартак ускори крачките си.

„О, сега, божествена истино, те виждам в блясъка на девствената ти голота и в душата ми възраства отново вярата в делото, на което служа… Кой е създал неравенството между хората? Нима ние не се раждаме равни? Нима нямаме всички еднакви тела, еднакви нужди, еднакви желания? Нима не са еднакви у нас чувствата, възприятията, умът, съзнанието? Нима не дишаме един и същи въздух? Нима природата прави някаква разлика между хората? Не грее ли слънцето еднакво за всички? Росата не пада ли за всички? Не се ли раждат по един и същи начин децата на царя и децата на роба? Нима царицата не изпитва при раждането същите болки, които изпитва жената на последния бедняк? И телата на благородниците не се ли разлагат като тези на робите? Нима техният прах се различава от този на робите? Кой е установил неравенството между хората, кой пръв е казал: «Това е мое, това — твое», като е присвоил правата на брата си? Разбира се, някой угнетител, който се е възползувал от физическата сила, за да стъпи върху врата на по-слабия… И щом грубата сила е потребна за създаването на потисничеството, на робството, защо ние да не си послужим с нея, за да възстановим свободата, справедливостта, равенството? И ако леем потта си върху чуждата земя, за да отглеждаме децата си, защо да не пролеем кръвта си, за да им завещаем свободата и собствените им права?“

Тук Спартак се спря. Спря се и ходът на мислите му. След миг въздъхна облекчено и помисли в заключение:

„Хайде де! Та какво казваше оня? Смазан, оскотял от робството, той е изгубил вече човешкото си достойнство и подобно на товарен добитък влачи безчувствено бремето на веригите! Живее като скот и няма вече чувство нито за достойнство, нито за правда!“

В тоя момент се върна управителят на вилата и съобщи на Спартак, че Валерия е станала и го очаква.

Силно развълнуван, Спартак се отправи бързо към вилата. Като го въведоха в конклава, в който Валерия беше седнала на малък диван, той вдигна забралото на шлема и се хвърли в краката на любимата си.

Тя обви с ръцете си врата му и устните на двамата влюбени се сляха в пламенна, продължителна, трескава целувка. Дълго време те останаха неми и неподвижни, плътно притиснати един към друг.

Най-сетне те се пуснаха почти едновременно, отдръпнаха назад главите си и се загледаха. И двамата бяха бледи, неспокойни, развълнувани. Валерия, цялата загърната в снежнобяла стола, с разпуснати върху рамената черни коси, със святкащи и просълзени от радост очи, шепнеше със сподавен глас:

— Спартак! Моят Спартак! Колко съм щастлива, че те виждам тук!

И се прегърнаха отново. Валерия го галеше нежно, целуваше го и му шепнеше задъхана:

— Колко се страхувах за тебе, мили! Колко страдах! Колко плаках! Когато си мислех за тебе, винаги си представях, че си изложен на опасност и сърцето ми се свиваше от болка и страх… А всяка моя мисъл беше посветена на тебе… И сърцето ми само за тебе туптеше! Ти си първата и ще бъдеш последната истинска моя любов!

И след малко, като продължаваше да го гали, тя го отрупа с въпроси:

— Ами как можа да дойдеш? Да не отиваш към Рим с войската си? Не се ли излагаш на опасност, като си дошъл тука? Ще ми разкажеш ли как мина последната битка? Чух, че при Аквинум си разбил осемнадесет хиляди легионери… Кога ще свърши тая война, която не ми дава нито миг покой? Ще извоюваш свободата, нали? Ще можеш ли да се завърнеш в твоята Тракия, в ония честити краища, където някога са живели боговете? (Във войната на Титаните против небето и на Гигантите против Юпитер някои от боговете избягали в Македония, Тесалия и Тракия и прекарали там до края на войната.)

След кратко мълчание тя добави с отпаднал и гальовен глас:

— И аз ще дойда с тебе… Ще забравя хората и близките си и ще заживея само с любовта си към тебе, о мой мили, храбър като Марс, хубав като Аполон!

Гладиаторът се усмихна печално на тези сладки самоизмами, с които любимата жена обкръжаваше бъдещето им. Галейки косите и, той я целуна по челото, притисна я към гърдите си и промълви:

— Продължителна и люта ще бъде войната… И ще бъда много щастлив, ако успея да отведа робите в родните им огнища. Колкото пък се отнася до възстановяването на известна справедливост и равенство в света, народите ще трябва да въстанат не само против Рим, но също така против хищните вълци, против патрициите, против привилегированото съсловие в страната си.

Последните думи Спартак изрече с отпаднал глас, поклащайки печално глава, което явно показваше, че храни малко вяра да доживее благополучния завършек на голямото дело.

Валерия започна да го гали и направи всичко възможно, за да разпръсне облака на скръбта, който беше помрачил челото на любимия й.

Обгърнати в нежното було на щастието, двамата влюбени не усещаха как бързо летеше времето, особено пък когато при тях дойде малката Постумия, която през всичкото време весело чуруликаше и се смееше:

Заедно с мрачината, която се спускаше над земята, дойде и скръбта, която постепенно забули радостта, оживила за малко конклава на Валерия. И заедно със светлината от този дом сякаш отлетя и щастието.

Спартак разказа на Валерия как бе дошъл чак дотам, като заяви, че трябва да се върне още същата нощ в Лабици, дето го очаква неговата конница. Това известие изпълни душата на Валерия с мъка. Като накара да изведат малката Постумия, Валерия се хвърли в обятията на Спартак и безутешно заплака.

Тя се притискаше в обятията му, като му повтаряше, прекъсвана от отчаяните си хлипания, че зловещо предчувствие свива сърцето й, предчувствува, че ако го остави да си замине, няма вече никога да го види, няма вече никога да целуне човека, който й бе отворил светлите двери на любовта.

Спартак се мъчеше да я успокои и да изсуши сълзите й, целуваше я горещо, шепнеше й обнадеждаващи и утешителни думи и се смееше над предчувствията и страховете й. Но от пресилената му усмивка и от безжизнените му думи личеше, че бе се поддал на влиянието на тревогите й.

Така измина времето, докато водата в клепсидата (водния часовник) достигна шестата черта, която показваше полунощ. Спартак, който често поглеждаше крадешком към часовника се изскубна от прегръдките на Валерия и започна да надява ризницата, шлема и меча.

Тогава дъщерята на Месала скочи разплакана и обви нежно с ръце шията на Спартак. Тя склони бледото си лице на гърдите му и впила черните си очи в очите на гладиатора, задъхвайки се от ридания, започна да говори:

— Не, не, Спартак! Не си отивай, не си отивай… Моля те… в името на боговете ти! В името на светата памет на близките ти… моля те… заклевам те… Ти си поставил гладиаторското дело на добър път… Гладиаторите имат храбри предводители… Крис… Граник… Окноман… О, нека ги предвождат те… А ти остани при мене, Спартак! Ще те обградя с нежност, преданост и любов…

— О, Валерия, Валерия… всичко искай, но не и това… Не мога да бъда подлец, не мога… — казваше й Спартак, като се мъчеше да се изскубне от прегръдките на любимата си жена. — Не бива да изменям на тия, които призовах да се бият… които ми вярват… които ме очакват и ме зоват… О, обожаема моя Валерия, не мога… Не бива да изменям на другарите си по нещастие… Не искай да бъда недостоен за тебе… Не ме принуждавай да стана достоен за презрение пред хората… достоен за презрение пред самия себе си… Не употребявай властта, която имаш над мене, за да сломяваш смелостта ми, вместо да я насърчаваш… Остави ме, остави ме, о моя обожаема Валерия!

И в тая отчаяна борба Валерия с все по-голяма сила се увиваше около Спартак, а той я отблъскваше нежно и се мъчеше да се освободи от прегръдките й. В конклава на матроната се чуваха само сподавени думи и въздишки, целувки, стенания и пламенни молби.

Най-сетне Спартак направи свръхчовешко усилие над себе си, вдигна Валерия и я сложи върху леглото. Валерия закри лицето си с ръце и горко заплака.

Спартак каза няколко несвързани утешителни думи, облече ризницата, препаса меча си, сложи шлема си и пожела да целуне за последен път Валерия, когато тя изведнъж скочи, коленичи пред прага на вратата и като обви колената му, замълви през сълзи:

— О, Спартак… мили Спартак… аз чувствувам ей тука — и тя му посочи сърцето си, — че ако ти си отидеш, няма вече никога да се видим… Знам го… чувствувам го… не си отивай… не тръгвай днес… моля те… ще тръгнеш утре… Но не днес… заклевам те, Спартак, послушай ме!

— Не мога, не мога… трябва да си отида.

— Спартак… Спартак — промълви с отпаднал глас нещастната жена, като протегна умолително ръцете си към него, — остани! Моля те… заради нашата дъщеря. Заради нашата дъще… — Но не можа да довърши, защото Спартак я повдигна от земята, притисна я силно до гърдите си и впи трепетните си устни в нейните студени устни, като прекъсна думите и плача й.

Те останаха прегърнати няколко минути, без да промълвят нито дума. Чуваше се само неспокойното им дишане, слято в едно.

По едно време Спартак отдръпна бавно глава назад и й каза с нежен и сърдечен глас:

— О, моя обожаема Валерия, на тебе съм издигнал в сърцето си свещен олтар като на богиня… На тебе се кланям, мила моя, и от тебе черпя смелост и твърдост при най-големите опасности… Твоят образ и мисълта за тебе ме вдъхновяват за велики подвизи… Нима е възможно, Валерия, да искаш да бъда подлец, да бъда презрян от съвременниците си и от онези, които ще дойдат след нас?

— Не! Не искам да бъдеш подлец… Аз искам да бъдеш велик, прославен — отвърна със слаб глас Валерия, — но аз съм нещастна жена. Съжали ме… Ще тръгнеш утре… не днес… не сега… не тъй скоро…

Тя опря бледото си и разплакано лице върху гърдите на Спартак и като му се усмихна печално и нежно, промълви:

— Не ми отнемай тая възглавница… Толкова ми е добре! Толкова ми е добре така!

И тя притвори клепките си, сякаш за да се потопи по-дълбоко във вълните на щастието, което изпитваше, опряла глава на гърдите му. Нейното лице, по което трепкаше все още блажена усмивка, приличаше не толкова на лицето на жена, която спи, колкото на лицето на жена, която току-що е издъхнала.

Спартак приведе лице над лицето на любимата жена, която се беше отпуснала в обятията му, и я загледа с такава любов, с такава нежност, с толкова дълбоко състрадание, че скоро светлите сини очи на големия пълководец, който презираше опасностите и смъртта, се изпълниха с две големи сълзи, които се търкулнаха надолу по бузите и по ризницата му.

През това време Валерия, без да отвори очи, му мълвеше с изнемощял глас:

— Гледаш ли ме, Спартак? Гледай ме, мили… С твоя сърдечен поглед, който тъй сладко ме гали… Знаеш ли, Спартак, че те виждам, макар че очите ми са затворени? Аз те виждам, Спартак… Твоето чело е ведро… твоите очи блестят и са толкова добри! О, колко си хубав, мой мили!

Така минаха няколко минути.

Но щом Спартак понечи да вдигне Валерия, за да я сложи върху леглото, тя обви крепко ръцете си около врата му и без да отваря очи, каза поривисто:

— Не… не мърдай!

— Но трябва да си отида, Валерия… — промълви на ухото й нещастният рудиарий с разтреперан от вълнение глас.

— Не… не си отивай! — отвърна Валерия, като отвори широко изплашените си очи.

Спартак не каза нищо. Той хвана с ръце главата на Валерия и почна да целува лицето й. В същото време тя му шепнеше галено:

— Нали е вярно, че тая нощ няма да си отидеш? Ще си отидеш утре… Сега, през нощта, е тъй опасно да тръгваш… Само като си представя самотното поле, обвито от мрака, изтръпвам от страх…

И тя наистина потрепера и се притисна о любимия си.

— Ще тръгнеш утре рано… когато изгрява слънцето, за да разпръсне отново живот в цялата природа;.. Сред уханията, които се носят от полето… сред веселото чуруликане на птичките… След като целунеш пак мене и Постумия… След като окача на врата ти този медалион.

При тези думи тя му посочи един златен медалион обсипан със скъпоценни камъни, който висеше на врата й, окачен на тънка златна верижка.

— Знаеш ли, мили, че в тоя медалион е скрит един скъпоценен талисман, който ще те закриля при всяка опасност? Хайде да видим можеш ли позна какъв е тоя талисман?

Спартак не отвърна нищо; той само гледаше с любов хубавата жена и се усмихваше през сълзи.

— Как?! Не се ли сещаш?! — запита го с нежен укор Валерия. След миг тя сне медалиона от врата си, отвори го и каза:

— Една черна къдрица от косите на майката и друга руса от косите на дъщерята.

Спартак взе медалиона и го целуна. Валерия на свой ред го взе от ръцете на Спартак, целуна го, затвори го и като го окачи на врата му, каза:

— Носи го под ризницата си, под туниката, на гърдите си. — Сърцето на Спартак се свиваше от болка. Той притискаше силно до гърдите си любимата жена, без да може да промълви нито дума, и едри сълзи се стичаха по лицето му.

Изведнъж в конклава долетя шум от човешки гласове и звън от оръжие.

Двамата се спогледаха и наостриха слух.

— Ние не отваряме вратите на този дом на такива разбойници като вас — извика на лош латински език могъщ глас.

— Тогава ние ще го запалим! — отвърнаха няколко разярени гласове.

— Опитайте се, ако искате да ви посипем със стрели! — извика първият глас.

— Каква е тая работа? — запита шепнешком Валерия Спартак, като го погледна с изплашени очи.

— Може би са открили следите ми — отвърна Спартак, като се помъчи да се изскубне от обятията на Валерия, която се бе увила около него още при първия шум.

— Не излизай… не мърдай… моля ти се, Спартак… — каза със задавен глас Валерия, върху чието смъртно бледо лице се бе изписал страх.

— Искаш ли да падна жив в ръцете на враговете си? — каза с тих, но страшен и заплашителен глас предводителят на гладиаторите. — Искаш ли да ме видиш разпънат на кръст?

— О, не, не! Кълна се във всички адски богове! — извика Валерия, като се отдръпна назад ужасена.

И след миг тя хвана с нежната си снежнобяла ръчица дръжката на испанския меч, който висеше на лявата страна на Спартак, и му го подаде, като му каза с отпаднал глас, на който се помъчи да придаде твърдост и решителност:

— Спаси се, ако можеш! Ако ти е съдено да умреш, умри прободен в гърдите и с меч в ръка!

— О, благодаря ти, благодаря ти, божествена Валерия! — извика с пламнали очи Спартак, като пристъпи към изхода.

— Прощавай, Спартак — извика с разтреперан глас Валерия и обви с ръце врата му.

— Прощавай! — отвърна Спартак и я притисна силно към гърдите си.

Но изведнъж устните на Валерия, които бяха прилепени към устните на Спартак, изстинаха и тя увисна на ръцете му с всичката си тежест, като бездушна маса.

— Валерия! Валерия! Валерия! — започна да вика ужасен Спартак, побледнял от вълнение. — Какво ти стана? Валерия! Скъпа Валерия! Ела на себе си! Моля те!

Спартак остави меча си на пода, вдигна Валерия на ръце, сложи я внимателно на леглото и като коленичи до главата й, започна да я гали и да я целува, като я зовеше непрекъснато, ободряваше я и я сгряваше с дъха си и с целувките си.

Но Валерия оставаше все така неподвижна и безчувствена. Ужасна мисъл прониза ума на Спартак. Той скочи и се взря с широко разтворени очи във Валерия, за да се увери дали диша. И почти в същия миг сложи ръка под лявата й гръд: сърцето й биеше бавно и слабо. Спартак въздъхна с облекчение, спусна се към вратата, през която се влизаше в спалните на Валерия, и извика:

— Софрония! Софрония! Тичай, Софрония!

В същия миг някой почука на вратата, през която преди малко се готвеше да излезе. Той наостри слух към вратата: шумът и виковете, които преди малко вилнееха вън, бяха спрели, но след миг се похлопа отново и в същото време се чу мъжки глас:

— Милостива Валерия… Господарке…

Спартак грабна със светкавична бързина меча си, открехна малко вратата и запита:

— Какво искаш?

— Пристигнали са около петдесет конници — каза треперещ старият управител на вилата, като разглеждаше при светлината на факела внимателно Спартак — и искат да им се предаде, предводителят им… Настояват, че ти си Спартак!

— Иди им кажи, че след малко ще бъда при тях — каза Спартак. И хлопна вратата пред лицето на управителя на вилата, който остана вкаменен от учудване и ужас.

В момента, в който Спартак се приближаваше към леглото, върху което лежеше все още неподвижна Валерия, от другата врата влезе прислужничката.

— Иди — каза й Спартак — да вземеш нещо, за да помогнеш на господарката си, която падна в несвяст. Извикай и някоя друга робиня.

— О, добрата ми господарка! О, клетата ми господарка! — възкликна робинята.

— Хайде, тичай веднага! Няма време за хленчене! — извика властно Спартак.

Софрония изхвръкна из стаята и след малко се завърна с две други робини, които носеха благовония и спирт. Те се заловиха веднага да свестяват припадналата и след няколко минути смъртно бледото лице на Валерия леко поруменя и дишането й стана по-правилно и по-дълбоко.

Спартак въздъхна с облекчение и повдигна очи към небето, сякаш за да благодари на боговете; после, след като накара робините да излязат, прегъна едното си коляно на пода, целуна бялата ръка на Валерия, която висеше от леглото, целуна челото й и бързо излезе из стаята.

На площадката пред вилата той видя петдесетината си конници, които бяха слезли от конете и ги държаха за юздите.

— Е? — запита със строг глас Спартак. — Защо сте дошли тук?

Дойдохме по заповед на Мамилий — отвърна декурионът, който командуваше свитата. — Проследихме те отдалеко, защото се бояхме…

— Качвайте се! — извика Спартак.

В миг петдесетте конници се метнаха на конете си.

След това Спартак се обърна към неколцината роби, които бяха останали във вилата поради старостта си и които в тоя момент наблюдаваха сцената изплашени, с факли в ръка, И им извика властно:

— Доведете веднага коня ми!

Трима или четирима от тези старци се затичаха към близката конюшня, отдето изкараха черния кон на Спартак. Като се метна на коня си, Спартак се обърна към стария управител на вилата и го запита:

— Как се казват синовете ти?

— О, славни Спартак — отвърна плачешком старецът, — не се гневи на тях заради вчерашните ми необмислени думи…

— Ах, ти, робска и подла душица! — извика възмутен Спартак. — Да не мислиш, че и аз съм подъл като тебе? Ако питам за името на синовете ти, на които ти не си достоен да бъдеш баща, питам, за да се погрижа за тях.

— Прости ми… славни Спартак… Казват се Аквилий и Ацилий… синове на Либедий… закриляй ги, о велики предводителю, и нека боговете ти помагат!

— Да се провалят в ада всички подли ласкатели! — извика Спартак.

Той пришпори коня си и препусна напред, последван от отряда.

Старите роби на Месаловото семейство останаха известно време изплашени и поразени на площадката и се съвзеха и успокоиха едва когато заглъхна тропотът на конете.

Невъзможно е да се опишат мъките на Валерия, когато след свестяването си научи, че Спартак е отпътувал.

Затворен в себе си, сломен от мъка, Спартак пришпорваше непрекъснато коня си, като че ли с бясното препускане можеше да избяга от мъката, която изгаряше душата му.

Спартак бе пуснал в такъв шеметен бяг коня си, че неговите конници, колкото и да се мъчеха да го следват отблизо, все пак бяха останали на два лъкови хвърлея зад него.

Той мислеше за Валерия и за мъката, която щеше да изпита, и за сълзите, които щеше да пролее, когато се свести… и продължаваше да пришпорва задъхания си кон, който хвърчеше с всички сили.

Спартак се опитваше да пропъди от ума си образа на Валерия, но веднага мисълта му литваше към Постумия, към това очарователно, живо, нежно, умно, русо, розово и щастливо момиченце, което — като се изключат черните му майчини очи — беше откъснало неговата глава. И дори му се струваше, че я вижда да протяга към него пухкавите си ръчици, и си мислеше, че може би няма никога вече да я види… и все продължаваше да пришпорва несъзнателно окървавения си кон.

Кой знае как щеше да свърши това бясно препускане, ако за щастие на коня и конника Спартак не бе разтърсен от страшни мисли.

„Ами ако Валерия не се е свестила? Ами ако, след като са й съобщили, че съм отпътувал, е паднала повторно в несвяст? Ами ако се е разболяла? Или ако, за голямо нещастие, е…“ При тази мисъл той стисна с колената си слабините на коня, дръпна с все сила юздите и го спря.

Скоро неговите другари го настигнаха и се спряха.

— Трябва да се върна във вилата на Месала — каза с глух глас той, — вие продължете до Лабици.

— Не!

— За нищо на света! — отвърнаха в един глас всички конници.

— Че защо? Кой ще ми забрани?

— Ние! — отвърнаха няколко гласа.

— Нашата любов към тебе! — обади се друг.

— Твоята чест! — отвърна втори.

— Твоята клетва! — извикаха четири-пет гласа.

— Нашето дело, което ще пропадне без тебе!

— Дългът! Дългът!

— Но не разбирате ли, че там е жената, която обичам и която може би в тоя миг умира от мъка? Аз не мога да я…

— Но ако за нещастие тя е умряла, напразно излагаш на опасност живота си; ако пък не й се е случило нищо лошо, достатъчно ще бъде да успокоиш нея и себе си, като й пратиш един пратеник — каза с почтителен и сърдечен глас декурионът.

— Ще трябва, значи, за да се избавя от опасностите, да изложа друг на тях? О, кълна се във всички олимпийски богове, никога няма да извърша подобна подлост!

— Аз ще ида и ще се върна невредим! — заяви с висок и решителен глас един от конниците.

— Че как ще сториш това?! Кой си ти?

— Аз съм един от верните ти привърженици и съм готов да дам живота си за тебе — отвърна запитаният, като разбута другарите си и излезе пред Спартак. — А в случая не излагам на опасност нищо, понеже съм латинец и познавам много добре тия места и езика на страната. В първата селска къща, която се изпречи на пътя ми, ще сменя дрехите си, ще вляза във вилата на Месала и ще се върна в Нола преди тебе.

— Но ти… ако не се лъжа — каза Спартак, — си ингенуусът (Т.е. свободен, който се е продал доброволно на някой ланист.) Рутилий.

— Да — отвърна момъкът, — аз съм Рутилий. Чувствувам се горд и щастлив, о Спартак, че не си ме забравил.

Рутилий беше храбър и умен младеж, на когото човек можеше да се довери. Поради настойчивите молби на войниците си Спартак най-сетне склони да приеме предложението на латинеца. След малко те стигнаха в една малка вила, в която, докато Рутилий се преобличаше, Спартак написа на гръцки много сърдечно писмо на Валерия.

След като предаде писмото на Рутилий, Спартак вече успокоен, продължи пътя си начело на отряда.

Призори той стигна до онова място, дето го очакваше Мамилий заедно с двеста и петдесетте конници. Началникът на конния отряд разказа на Спартак какъв ужас е обзел населението от близките околности при известието за отиването им до Лабици и го посъветва да тръгнат веднага към Аквинум.

Спартак се вслуша в благоразумния съвет на Мамилий и заповяда да тръгнат веднага. След ускорен денонощен поход Спартак стигна призори при Алетрий, дето заповяда на конницата да се разположи на стан. След като почиваха целия ден, през нощта гладиаторите тръгнаха за Ферентинум, дето пристигнаха два часа след изгрев слънце. Оттук веднага отпътуваха за стана, понеже се научиха от неколцина бегълци от римските легиони, че Вариний, уведомен от граждани на Лабици за присъствието на един гладиаторски конен отряд в Тускулум, разделил конницата си на два ескадрона от по петстотин души и единия изпратил по дирите на гладиаторите, а другия във Ферентинум, за да пресече пътя на завръщащите се от обиколка към стана в Аквинум.

Поради това Спартак напусна веднага Ферентинум и разреши на хората си да починат чак във Фрегела. Оттам, в полунощ, потегли за Аквинум, където пристигна призори.

Привечер в Аквинум пристигна и Рутилий с добри известия от Валерия. На няколкото пламенни думи на Спартак тя отговаряше с обширно и сърдечно писмо, в което му отправяше твърде много сладки укори. Между другото тя му пишеше, че в бъдеще ще могат да си разменят писма чрез стария управител на вилата Либедий. Колкото се отнася до Либедий, който беше твърде разположен да изпълнява всяко желание на господарката си, лесно можем да си представим с каква радост бе приел да отива от време на време в стана на гладиаторите, като си помислим, че там можеше да види и прегърне своите синове.

На другия ден, след като се посъветва с Окноман, Барторикс и други военачалници, Спартак заповяда да вдигнат стана от Аквинум и начело на двадесетте си хиляди гладиатори се отправи за Нола, дето стигна след пет дни.

Мъчно е да се опише с каква радост двадесет и петте хиляди гладиатори, разположени на стан при Нола, посрещнаха другарите си, които се връщаха увенчани с толкова победи.

Цели три дни продължаваха песните и веселбите при Нола, дето върховният съвет на Съюза на потиснатите реши да прекарат зимата, защото за всички беше ясно, че лошото време няма да позволи на Вариний да предприеме нещо против гладиаторите дори и при предположението, че успее да увеличи и засили войската си. Всички разбраха също тъй, че би било истинско безумие да се напада Рим, на който не е могъл нищо да направи дори и самият Анибал, и то след като разбил римската войска при Кана. А Спартак считаше Анибал за по-велик от Кир и Александър Македонски.

Гладиаторите изоставиха стария си стан и си построиха нов, който обградиха с широки и дълбоки ровове и със здрави огради.

Щом гладиаторите се разположиха в новия си стан, Спартак реши да пристъпи към прилагането на реорганизаторския план, който отдавна бе обмислил. Съгласно този план гладиаторите от една народност трябваше да бъдат събрани в един легион. По този начин въпреки съперничеството и завистта, които щяха да възникнат между отделните легиони, щеше да се създаде повече сплотеност в редиците на всеки легион. Освен това Спартак преследваше и друга, много по-важна цел — да раздели войската си на корпуси и те да бъдат поверени на началници от едно племе с бойците си. По тоя начин той смяташе, че бойците щяха да имат по-голямо доверие в началниците си.

Така за няколко дни, през които все още идваха нови гладиатори, Спартак раздели войската си, която възлизаше по това време на петдесет хиляди души, на десет легиона, по пет хиляди души всеки. Първите два легиона бяха съставени от германци и се командуваха от Вилмир и Меровед; те образуваха, първия корпус под началството на Окноман. Третият, четвъртият, петият и шестият бяха съставени от гали и се командуваха от Арторикс, Барторикс, Арвиней и Брезовир: те образуваха втория корпус под началството на Крис. Седмият легион беше съставен от гърци и се командуваше от смелия епирец Тесалоний. Осмият беше съставен от самнити под началството на Рутилий. Деветият и десетият бяха съставени от траки под началството на двама храбри и умни траки: Месемврий, около петдесетгодишен мъж, много предан на Спартак, верен и усърден изпълнител на дълга си, и Артакс, млад гладиатор, който минаваше за най-храбър между траките… разбира се, след Спартак.

Последните четири легиона образуваха третия корпус. Той бе поверен на илириеца Граник, хубав и снажен, около тридесет и пет годишен мъж, който беше най-силен и най-храбър между десетте хиляди гладиатори в Равена.

Конницата, която броеше вече три хиляди души, бе разделена на шест ескадрона и бе поверена на Мамилий.

За върховен предводител всред шумните приветствия на петдесет и трите хиляди бойци бе провъзгласен отново храбрият Спартак.

Осем дни след внесеното във войската преустройство той поиска да направи преглед.

Спартак, облечен в скромното си военно облекло, се появи на кон пред трите корпуса, които бяха наредени в три линии, и от гърдите на петдесет и трите хиляди гладиатори се изтръгна оглушителен вик:

— Слава на Спартак!

Когато тоя вик, подхващан на няколко пъти, спря и тръбачите изсвириха химна на свободата, станал за гладиаторите военен химн, Окноман, който, яхнал дорест жребец, се намираше пред първата редица, извика с мощния си глас:

— Гладиатори! Чуйте ме!

Веднага се въдвори пълна тишина и след миг Окноман подзе отново:

— Щом нашата войска е устроена точно като римската, защо тогава само нашият предводител няма знаците и почестите на римските консули?

— Императорски знаци за Спартак! — извика Крис.

— Императорски знаци за Спартак! — извикаха като един човек петдесет и трите хиляди гладиатори.

Когато гладиаторите попритихнаха, Спартак, побледнял и развълнуван, направи знак, че иска да говори, и след миг каза:

— Благодаря ви от все сърце, другари по оръжие и скъпи мои братя по нещастие, но аз не искам никакви отличия и почести. Ние грабнахме оръжие не за да създаваме изключителни права и отличия, а за да извоюваме свобода и равенство.

— Ти си нашият император! — извика Рутилий. — Император те направиха твоята мъдрост, твоята храброст и всичките твои необикновени душевни и умствени качества, такъв те издигнаха пред очите ни и твоите победи. Колкото и да те отблъскват императорските почести, ти все пак трябва да ги приемеш — заради славата на войската ни. Ти трябва да наденеш консулската мантия и да се обградиш с контубернали и ликтори.

— Консулска мантия за Спартак! — извикаха шумно гладиаторите!

— Контубернали и ликтори! — извика Окноман и след него всичките легиони. И След миг Крис извика колкото му глас държи:

— Да вземе римските ликтори, които плени при Аквинум!

Това предложение бе посрещнато с бурни ръкопляскания и мощни, одобрителни викове, които ехото разнесе надалеко и от които сякаш потрепера земята.

И действително идеята на Крис, възникнала тъй естествено в ума му, беше толкова проста и внушителна, че не можеше да не предизвика изключително въодушевление сред гладиаторите. Да се заставят римските ликтори, които са вървели пред най-прочутите консули, каквито Рим е имал до онези дни — Гай Марий и Луций Сула, — да вървят пред един омразен и мръсен гладиатор, с това не само щеше да се унизи римската гордост, не само щеше да се повдигне човешкото достойнство на тия клети роби, но щеше да се прояви по най-блестящ начин победата на гладиаторите над легионите на гордите завоеватели на света.

Колкото и да се противеше, Спартак, който въпреки бляскавите си победи си оставаше все така скромен, най-сетне трябваше да отстъпи пред волята на легионите си и да облече скъпоценна, сребърна ризница, изработена по поръчка на Крис от голям майстор в Помпей, да наложи на главата си великолепен — също тъй сребърен шлем, да препаше испански меч, чиято златна дръжка беше обсипана със скъпоценни камъни, и да наметне пурпурна мантия, обшита със златен ширит.

Когато Спартак се яви пред легионите в императорско облекло, възседнал черния си кон, който беше със сребърни юзди и с великолепно синьо наметало, всички гладиатори извикаха в един глас:

— Слава на Спартак, императора!

Мирца и Евтибида гледаха с просълзени очи това рядко зрелище. Но не само техните очибяха просълзени; просълзени бяха и очите на Спартак, на Арторикс и на хиляди и хиляди гладиатори, които бяха като никога развълнувани.

В спокойните и ведри очи на Мирца светеше чистата сестринска обич, а в пламналите жадни очи на гъркинята искреше пламъкът на чувствената и любов.

Неоспорим факт е, че този необикновен човек е бил толкова благороден и скромен, че блестящите победи и могъществото, което постигнал, не замъглили нито за миг ума му. Той е съвсем различен от Кола ди Риенци и от Мазаниело, двамата борци за свобода, излезли из средата на подтиснатите маси. Според Плутарх въпреки блестящите си победи Спартак си останал неизменно скромен и благоразумен.

По едно време един десетник извика от шатрата, където бяха задържани шестте ликтора на претора Публий Вариний, които бяха пленени при Аквинум, и ги отведе пред Спартак, като ги предупреди, че от тоя ден нататък трябва да вървят винаги пред него, както са вървели пред римските консули и претори. И шестимата бяха снажни, с дълги коси, с войнствена и горда осанка. Те бяха облечени в черни вълнени наметки, закопчани с фибула на дясното им рамо и стигаха до колената им; на лявото рамо носеха по едно снопче пръчки, от горния край на което се подаваше брадва; в дясната ръка държаха жезъл, който допълваше отличителните им знаци.

Когато ликторите застанаха пред Спартак, от гърдите на всички гладиатори се изтръгнаха буйни радостни викове. След малко Спартак заповяда на тръбачите да тръбят за тишина.

Тогава гладиаторският предводител слезе от коня си и предшествуван от ликторите и последван от Окноман, Крис и Граник, започна да обикаля германските легиони, които образуваха първия корпус и затова бяха на предна линия. Той не пропусна да похвали германците, които държаха в добро състояние оръжието си и се бяха наредили в стройни редици.

Ликторите вървяха с наведени глави, с лица, бледи от потиснат гняв или почервенели от срам.

— Какъв позор! Какъв позор! — рече с треперещ и сподавен глас един от тях на другаря си.

— По-добре щеше да бъде, ако бяхме загинали при Аквинум, вместо да доживеем до тоя срам! — отвърна друг.

Първият от тези двама ликтори беше около четиридесет и пет годишен, висок, снажен мъж, с възтъмно лице и с решителна походка; казваше се Октацилий. Другият беше около шестдесетгодишен старец, висок, слаб, с побелели коси, с кокалесто, строго лице и с орлов нос. Челото му беше прорязано от голям белег. Неговите сиви и живи очи придаваха на лицето му израз на несломима енергия. Казваше се Симплициан.

Принудени да предшествуват Спартак, шестте ликтора, вървяха с наведени глави и когато се решаваха да погледнат към гладиаторските легиони, те виждаха по лицата на всички злорадство, което неприятелите изпитваха от унижението им.

— О, какво унижение за римското достоинство! — обърна се просълзен Октацилий към Симплициан.

— О, дано боговете, покровители на Рим, ме избавят от това изтезание! — отвърна мрачно старият Симплициан, на чието лице се бе изписала ужасна мъка от този позор.

Прегледът продължи цели три часа. Спартак се спираше при бойците, похвалваше ги и ги насърчаваше, като им обръщаше особено внимание върху това, че трябва да се подчиняват напълно на строгата дисциплина, без каквато е немислима всяка войска и всяка победа над неприятеля.

След като свърши прегледът, Спартак се качи на коня, после, като извади меча си, даде знак на тръбачите да свирят сигнала „мирно“ и изкомандува няколко движения, които бяха изпълнени с безупречна точност. След това трите корпуса се спуснаха един след друг в малък пристъп, като изпълниха равнината със страшния си нападателен вик.

След като мнимият пристъп бе изпълнен и от третия корпус, легионите се подредиха постепенно върху хълма, дето се предполагаше, че е разположен неприятелят, преминаха в строен ред пред предводителя си, когото поздравиха пак като император, и се прибраха в стана.

Спартак, предшествуван от ликторите, придружен от Окноман, Крис и Граник и последван от всички военачалници, се прибра последен.

Когато гладиаторите построяваха новия стан, построиха за Спартак, без негово знание, една шатра, достойна за предводител. В тая шатра, в тоя тържествен за всички въстаници ден, бе приготвена скромна гощавка за десетте началници на легионите, за тримата заместници на Спартак и за началника на конницата. За да се угоди на Спартак, който още от невръстните си години беше крайно умерен в яденето и пиенето, гощавката бе твърде скромна.

Въпреки желанието и апетита си присъствуващите на тази гощавка ядоха и пиха умерено. Иначе Окноман, Барторикс, Вилмир, Брезовир, Рутилий и други биха се отдали с удоволствие на всички невъздържани наслади.

При все това гощавката мина сред най-сърдечно другарско веселие. Към края на гощавката Рутилий стана и като вдигна чашата си, пълна с пенливо цекубско вино, извика:

— Пия за свободата на робите, за победата на потиснатите, за здравето на непобедимия ни император Спартак!

И изпразни чашата сред ръкоплясканията и одобрителните викове на другарите си, които не закъсняха да последват примера му. Не изпразни чашата си единствен Спартак, който се задоволи да вкуси само една глътка.

Когато притихнаха ръкоплясканията, Спартак стана, вдигна чашата си и извика с твърд и мощен глас:

— Пия в чест на Юпитер Освободителя и на непорочната и чиста богиня на Свободата! Дано тя ни осветява пътя и ни закриля и дано измоли боговете от Олимп да ни бъдат покровители!

Всички пиха за сбъдване на Спартаковите благопожелания, въпреки че галите и германците не вярваха нито в Юпитер, нито в другите гръцки и римски божества. Затова Окноман пи от своя страна наздравица, като призова закрилата на Один, а Крис в своята наздравица призова благоразположението на Хезус към гладиаторската войска и към делото й. Най-сетне Тесалоний, който беше епикуреец и не вярваше в божествата нито на едните, нито на другите, стана на свой ред и каза:

— Уважавам вярванията ви… но не ги споделям… защото боговете, както учи Епикур, не съществуват; те са рожба на човешкия страх. Понякога, когато ни сполети някое тежко нещастие, полезно е за нас да вярваме в една свръхестествена сила, полезно е да прибягваме към тая вяра и да черпим от нея душевна сила и утеха. Щом вие сте се убедили, че природата твори и руши със своите сили, които не винаги са ни известни и често са тайнствени и непроницаеми, но които във всеки случай винаги са веществени, как можете да вярвате в така наречените богове? Позволете ми, о драги приятели, да пия за делото ни такава наздравица, която е в съгласие с моите убеждения и идеи.

След като помълча за миг, продължи: — Пия за единодушието ни, за смелостта ни и за твърдостта на мечовете ни! Всички пиха заедно с епикурееца и след това подзеха отново оживените си разговори.

Загърната в ленения си син пеплум, украсен с мънички сребърни ивици, Мирца, която бе ръководила приготвянето на угощението, но не участвуваше в него, седеше настрана и не снемаше очи от брат си, чиито славни подвизи се чествуваха в тоя ден. Върху бледото й, обикновено тъжно лице, което напоследък биваше често оросявано от сълзите й, сега светеше ведра, тиха радост. Но беше лесно да се разбере че тая радост е временна, че тая привидна веселост не може да скрие тайните тревоги на неспокойната й душа.

Арторикс почти не откъсваше влюбения си поглед от нея. От време на време, крадешком и против волята си, го поглеждаше и тя. Храбрият момък беше посърнал твърде много през последните дни, измъчван непрестанно от несподелената си любов, която изгаряше гърдите му и рушеше малко по малко здравето му.

От дълго време Арторикс, без да обръща внимание на веселите разговори на Спартаковите сътрапезници, наблюдаваше неподвижен, смълчан и съсредоточен Мирца, която от своя страна пък не снемаше погледа си от Спартак. Сърдечната преданост и безграничното възхищение, което Мирца проявяваше към Спартак, я правеха по-скъпа и по-хубава за Арторикс. По едно време, обхванат от възторг към Мирца, Арторикс стана от масата, вдигна чашата си и извика:

— Пия за щастието на Мирца, любимата сестра на любимия ни предводител!

Всички изпразниха заедно с него чашите си и никой освен Мирца не забеляза руменината, която покри лицето му. При споменаването на името й Мирца му отправи поглед, в който имаше признателност и укор, но веднага щом се сети че е прехвърлила границата на онази сдържаност, която бе решила да спазва неотстъпно в отношенията си с Арторикс, тя се изчерви, наведе засрамено глава и повече не посмя да погледне сътрапезниците, нито дори да се помръдне от мястото си.

Угощението продължи още един час със сдържани шеги, прилично веселие и непринудени разговори, както става между разумни хора, свързани с искрено приятелство. Когато приятелите на Спартак се сбогуваха с него, слънцето вече залязваше.

Като изпрати гостите си, Спартак, който по нрав беше тъжен и обичаше да размисля, остана пред шатрата си и се загледа най-напред в обширния гладиаторски стан, а после в залеза на слънцето.

От мисъл на мисъл, неусетно, той се замисли върху чародейната мощ на думата свобода, която в продължение на по-малко от една година издигна петдесет хиляди нещастници, лишени от всякакво право, от всякакво бъдеще, от всякаква надежда, оскотени от скотския си живот и с погазено човешко достойнство; издигна ги на висотата, на която стоят първите воини в света, като вля в душите им храброст, себеотрицание и човешко достойнство. Пак под чародейното и неотразимо влияние на свободата Спартак от презрян и беден гладиатор можа да стане смел и страшен предводител на мощна войска и да намери у себе си толкова много сили, че да превъзмогне всяко друго чувство, дори и благородното и могъщо чувство, което го свързваше с Валерия, тая божествена жена, която обичаше много повече от себе си, но не и повече от светото дело, на което бе посветил живота си.

Валерия! Тая благородна матрона, която пренебрегна смело всички предразсъдъци на своето съсловие, която погази името и честта на фамилията си, като се изложи на презрението на съгражданите си и негодуванието на роднините си, която му бе отдала сърцето и името си, цялото си същество в устрема на своята силна обич.

Валерия, която го беше направила баща на толкова мило момиченце и която, свързвайки се с него, се бе отрекла завинаги от всяка надежда за бъдещо величие и може би за бъдещо щастие! Защото Спартак не се самозалъгваше и разбираше много добре, че дори и да продължи да печели победи над римляните, дори и да оцелее при всички опасности, на които ще бъде изложен още за дълго време, дори ако постигне поставената си цел с почтен мир, най-хубавото бъдеще, което чака, ще е да намери убежище от римската омраза в далечните планини — Родопите, дето ще бъде осъдена да живее в неизвестност и беднотия благородната жена на сърцето и мислите му, родена сред охолството, богатствата и блясъка на най-знатното патрицианство.

Увлечен в размислите си, предводителят на гладиаторите усети малко по малко как сърцето му се свива от мъка. Някога тъй силен и непоклатим, сега той изпадна в униние. И си помисли, че може би няма да види вече Валерия, че може би няма да види вече Постумия… И му се доплака… Той сложи неволно ръка върху очите си и усети сълзите, които се стичаха… Тогава кипна от гняв против самия себе си заради женската си слабост и се спусна към близкия квесториум, (Място, предназначено за квестора и за складовете на хранителните припаси.) бързо го прекоси и излезе в оная обширна и пуста част на стана, която отделяше преториума, квесториума и форума и бе предназначена за шатрите на съюзниците. Тук прекарваха известно време прииждащите роби и гладиатори, докато бъдат включени в някой от легионите. Тук се намираше също тъй и шатрата на Евтибида, и тази на шестте ликтора, пленени при Аквинум.

Дълго време се разхожда Спартак, обвит в мрака, който бе вече започнал да се сгъстява. Отначало, подтискан и задушаван от мъчителните си мисли, той се разхождаше с бързи, неспокойни крачки; но малко по малко душата му започна да се разведрява и успокоява и неговите крачки станаха по-бавни и по-спокойни.

Станът, който до преди малко се оглушаваше от виковете и песните на радостно възбудените гладиатори, вече притихваше. И колкото по-дълбока ставаше тишината, толкова по-добре дочуваше Спартак неразбираемия разговор, който се водеше в една от шатрите, предназначени за робите и гладиаторите, прииждащи всекидневно от всички страни в стана.

Тоя разговор, който ставаше все по-ясен, привлече малко по малко цялото внимание на Спартак. Той се спря до шатрата и чу силен и суров глас, който говореше на прекрасен латински език:

— Да, прав си, Симплициан: позорна и незаслужена е участта ни… Но нима ние сме виновни за нещастието? Не се ли бихме храбро и не изложихме ли на опасност живота си, за да спасим претора Вариний от бесните удари на Спартак? Не ни ли събориха на земята? Не ме ли раниха? Не ни ли плениха само защото неприятелите бяха много повече от нас? Какво повече можехме да направим? Щом боговете изоставиха римляните, щом те допуснаха славните римски орли да бъдат разгонени и разпръснати от мръсната котка на гладиаторите, какво можехме да сторим ние, немощните смъртни?

— Внимавай какво приказваш, Октацилий — каза един пресипнал и плах глас, — може да те чуе часовоят и виж, че сме загазили.

— Я млъкни бе, Мемий — отвърна му суров глас, който не беше гласът на човека, когото Спартак чу да говори пръв, — няма ли да престанеш с позорния си страх?

— А бе какво ти разбира часовоят от езика ни? — каза тоя, когото бяха назовали Октацилий. — Той е прост гал, който едва ли познава майчиния си език.

— Че дори и да ни разбираше… — прекъсна го човекът със суровия глас. — Нима поради това трябва да се откажем да говорим, както подобава на римски граждани? Какъв е тоя страх? Кълна се в Кастор и Полукс, покровители на Рим — не си ли срещал смъртта поне сто пъти по бойните полета? Няма ли да ти е по-приятно да умреш, вместо да вървиш с консулския сноп на рамо пред един мръсен гладиатор?

Тук гласът млъкна. Спартак разбра, че в шатрата бяха шестте ликтора на претора Публий Вариний и се приближи още към нея.

— О, велики богове! Кълна се в Юпитер, всемогъщия освободител! Кълна се в Марс, най-големия покровител на римския народ! — извика след късо мълчание ликторът Симплициан. — Никога не ми е минавало през ум, че може да доживея до седемдесет и две годишна възраст, за да се стовари върху главата ми такъв страшен позор! Едва седемнадесетгодишен, през 635 римска година, аз се бих под началството на Луций Цецелий Метел, покорител на Далмация, после участвувах в походите на Гай Марий против кимврите и тевтонците; вървях подир триумфалната му колесница и видях, като водеха след него окованите във вериги царе — Югурта и Тевто-Бокх. Раняван съм осем пъти, получих два граждански венеца и заради заслугите ми към родината ме записаха в корпуса на ликторите. След като в продължение на двадесет и шест години съм вървял пред великите консули, които Рим има от Гай Марий насетне, мога ли, о богове, да вървя пред един презрян гладиатор, когото съм виждал със собствените си очи на арената в цирка? Не, не! Кълна се във всички богове. Не мога да понеса подобен позор!

В гласа на ликтора имаше толкова дълбоко отчаяние, че Спартак почти се трогна. Стори му се, че в тая мъка на един стар и неизвестен воин имаше толкова достойнство, такава благородна гордост, такова просто и сурово величие, че тя съвсем естествено будеше вълнение и почит.

— Че какво би желал или би могъл да сториш против волята на боговете и повелята на злата Съдба? — попита след късо мълчание Октацилий. — Ще трябва и ти като нас да се примириш с незаслужения позор, с незаслуженото нещастие, което ни сполетя…

— Не, не, заклевам се във всичките небесни и адски богове! — отвърна с твърдост Симплициан. — Аз няма да се превия пред един такъв непоносим позор и като истински римлянин ще предпочета по-скоро смъртта, отколкото да върша дела, недостойни за тоя, който е имал щастието да се роди на брега на Тибър…

В същия миг Спартак чу ужасните викове на ликторите. В шатрата настъпи бъркотия.

— О, какво направи!?

— О, клети Симплициан!

— О, истински римлянино!

— Да му помогнем! — Помощ! Помощ!

— Вдигнете го оттам!

— Сложете го внимателно тук!

В миг Спартак се озова пред входа на шатрата. Тук се бе струпала и малка група гладиатори, които пазеха наблизо пленниците и които се бяха притекли, привлечени от виковете на ликторите.

— Дайте път! — извика Спартак.

Гладиаторите се оттеглиха почтително настрана, за да мине предводителят им. Пред очите на Спартак се откри страшно зрелище: върху купчина слама лежеше старият Симплициан, заобиколен от другите петима ликтори. Бялата му туника беше окървавена около сърдечната област. Един от ликторите държеше в ръката си тънката и остра кама, която Симплициан бе забил в гърдите си до самата дръжка.

Кръвта струеше непрестанно от раната и върху строгото, спокойно и твърдо лице на стария ликтор бързо се разстилаше бледнината на смъртта.

— Какво си сторил, о храбри старче? — обърна се към него с развълнуван глас Спартак. — Защо не ме помоли да те освободя от длъжността да вървиш пред мене със снопчетата, щом ти е тежало толкова много? Силният разбира силния. Аз щях да те разбера и щях да…

— Робът не може да разбере свободния — каза с отпаднал, но тържествен глас умиращият.

Спартак поклати глава и се усмихна горчиво:

— Колко велик си ти по природа, Симплициан, и колко дребнав са те направили предразсъдъците на твоето възпитание! И кой е разделил хората на роби и на свободни? Та нима преди завладяването на Тракия не бях и аз като тебе свободен и нима ти не стана роб след сражението при Аквинум?

— Варварино, ти, който не знаеш, че безсмъртните богове… са определили римляните да господствуват над всички хора… не скверни предсмъртните ми мъки… с присъствието си…

И като отстрани с две ръце другарите си, които се опитваха да превържат раната му с ивици плат, откъснати от туниките им, добави:

— Безполезно е, ударът… бе точен… и ако не бе такъв… на утрешния ден щях да го повторя… Римският ликтор… който е вървял пред Марий и Сула… няма никога да опозори снопчетата… като тръгне пред един гладиатор… безполезно е… без…

— Той падна възнак и издъхна.

— Ама че глупав старец! — каза един от гладиаторите.

— Достоен за уважение старец! — отвърна със строг глас Спартак, чието лице беше бледо и сериозно. — Народ, чиито граждани са като този старец, може да владее целия свят!

XV
Спартак побеждава още един претор и преодолява тежки изкушения

През това време, въпреки гордостта им на победители в Африка и Азия и грижите около войните със Серторий и Митридат, които бяха много по-важни от войната със Спартак, римляните започнаха да се безпокоят от хода на събитията в Кампания след поражението на претора Публий Вариний при Аквинум. Петдесет хиляди добре въоръжени гладиатори, предвождани от човек, на когото вече всички трябваше да признаят дарбите на отличен предводител, бяха пълни господари на Кампания и заплашваха сериозно Самниум и Лациум — преддверията на Рим. Тия гладиатори бяха станали достатъчно сериозна опасност, за да не се гледа вече на тях отвисоко и с осъдително пренебрежение.

По единодушното решение на народа и сената управлението на Сицилия и грижата за сломяването на гладиаторите и потушаването на позорния им бунт тая година бяха поверени на Гай Анфидий Орест, около четиридесет и пет годишен и опитен във военните работи патриций, който бил дълги години военен трибун, три години квестор и веднъж, през време на Суловата диктатура — претор. Тоя храбър и умен мъж се ползуваше с голямо влияние сред народа и сената.

През първите месеци на 681 година, т.е, на следващата година подир годината, през която се случиха събитията, разказани в предните пет глави, Анфидий Орест, в съгласие с новите консули М. Теренций, Варон Лукул и Гай Касий Вар, събра три легиона: първият, съставен от римляни, вторият — от италийци и третият — от далматинци и илирийци. Броят на всички бойци възлизаше на двадесет хиляди души, като прибавиха към тях и десетте хиляди бойци, оцелели от поражението при Аквинум, войската на Орест се увеличи на тридесет хиляди. С тая войска Орест смяташе напролет да разбие напълно Спартак и я обучаваше в Лациум.

И пролетта дойде с топлото си, блестящо слънце, с ведрата синева на небето, с упоителните благоухания на чудната си растителност, с разкошната мантия на зеленината си, със сладките песни на птичките, с нежните си, обайващи шепоти на любовта. И двете войски — римската и гладиаторската — тръгнаха една срещу друга, за да оросят с кръвта си зеленеещите се поля на Италия.

Преторът Анфидий Орест тръгна от Норба и по Апиевия път стигна във Фунди. Там научи, че Спартак иде от Линтернум по Домицианския път срещу него. Той заповяда на войската си да спре и да заеме такива позиции, при които можеше да постави в действие конницата си, възлизаща на около шест хиляди души.

След няколко дни Спартак пристигна във Формия. Той заповяда на войската си да се разположи върху два хълма, които имаха господствуващо положение над Апиевия път. После, начело на трихилядната си конница, той отиде чак до стана на неприятеля, за да разузнае позициите му и да разбере намеренията му.

Но преторът Анфидий Орест, който превъзхождаше твърде много предводителите, с които дотогава Спартак се бе сражавал, веднага излезе насреща му със страшната си конница. След непродължително сражение, в което Спартак изгуби стотина от бойците си, гладиаторите бяха принудени да се оттеглят стремглаво към Формия.

Там Спартак чака цели петнадесет дни неприятеля, но напразно: Анфидий не се хващаше тъй лесно в примката.

Тогава Спартак се реши да прибегне към военните хитрости, на които той, както всички велики военни предводители, знаеше добре тайната. Късно през нощта той се измъкна тихо от стана с осем легиона, като остави Окноман с другите два легиона и с конницата. През цялата нощ Спартак се движеше покрай морския бряг, като вземаше със себе си всички заселници, селяни и рибари, без разлика на пол и възраст, които срещаше по пътя си, за да не може неприятелят да се научи от някого от тях за похода му.

Ползувайки се от напътствията на местните дървари и въглищари, Спартак мина през Тарацинската гора и излезе зад гърба на неприятеля.

Орест остана поразен, когато се видя обкръжен от неприятеля. Той трябваше да употреби много усилия, за да усмири легионите си, които, дразнени от гладиаторите-прашкари, искаха да излязат извън стана да се бият.

Напразно Спартак предизвиква неприятеля цели осем дни; Орест беше решил за нищо на света да не влиза в сражение при толкова неблагоприятни за него условия.

Тогава Спартак реши да прибегне до друга хитрост. И един ден Анфидий Орест остана изумен и сломен, като се научи от разузнавачите си, че гладиаторите се разположили не само до Тарацинската гора, но заели силни позиции между Фунди и Интерамна и между Фунди и Пивернум, на възвишението до Апиевия път.

Действително Спартак бе успял да отведе четирите легиона, командувани от Граник, при Интерамна, дето заповяда да се разположат на стан върху едно възвишение, като се укрепят с големи ровове и здрави огради. За тая цел два дни и две нощи 20-те хиляди гладиатори работиха упорито. През същото време Крис пък се бе разположил на посоченото му от Спартак място между Фунди и Пивернум.

Така че Спартак бе обкръжил Орест от всички страни и го бе поставил пред необходимостта да излезе да се бие, ако не иска след осем дни да се предаде от глад.

Преторът наистина беше в много лошо положение. За да излезе от страшния обръч, в който го бе поставил Спартак, той трябваше да нападне някой от гладиаторските станове и при това нямаше надежда, че ще може да го разбие, преди да пристигнат другите гладиаторски легиони. Легионите на Граник или Крис можеха да се съпротивяват най-малко три часа, а това време беше достатъчно, за да се притече Спартак на помощ на единия или на другия и римляните да бъдат изклани.

Орест беше печален и замислен. По цял ден и по цяла нощ той търсеше изход от опасното положение, в което се намираше. Войниците му отпаднаха духом. Отначало по-тихо, а после все по-високо и по-високо започнаха да изказват негодуванието си против претора, когото наричаха некадърник и страхливец, задето не ги извел да се бият, докато имал надежда за победа, а все чакал и отлагал, за да ги поведе сега на сигурно поражение и неизбежна смърт. Всички припомняха с ужас поражението при Каудинските теснини и открито заявяваха, че Анфидий Орест е много по-невеж от консулите Постумий и Ветурий, понеже те попаднали неволно в теснините, а Анфидий самичък позволил поради неспособността си да го обградят на равно място.

Такова беше положението, когато преторът, за да повдигне духа у войниците си, намисли да прибегне към лъжите на жреците, към които прибягват хората със сломени души и слаби умове, както и хитреците, които, използувайки у простите хора страха и нуждата им от помощта на свръхестествена сила, се домогват да властвуват над съзнанието и волята им, за да си служат с тях за постигане на целите си.

И тъй Анфидий Орест заповяда да съобщят на целия стан, че ще се устроят големи жертвоприношения в чест на Юпитер, Марс и Квирин, за да известят чрез авгурите по какъв начин римската войска ще може да се спаси от страшната опасност, която я заплашва.

Надясно от преториума се намираше мястото, определено за извършване на жертвоприношението. На това място имаше кръгла издигнатина от пръст, която представляваше олтарът. На върха си тя завършваше с вдлъбнатина, където трябваше да се запали огънят, и имаше отстрана отверстие, в което трябваше да се излее виното; наоколо бе обградена с колове, обкичени с гирлянди от рози и други цветя.

В определения за жертвоприношението час около олтара се наредиха жреците (фламините) на трите божества: Юпитер, Марс и Квирин. И тримата жреци носеха дълги мантии от бял вълнен плат и на главите си бяха наложили шапчици от същия плат. Зад тях стояха авгурите, облечени и те в свещените си дрехи. В ръцете си държаха по един закривен жезъл, който беше техният отличителен знак. След тях идваше тоя, който водеше жертвите и който трябваше да ги заколи и тоя, който трябваше да заколи по-дребните жертви; и двамата носеха дълги раса, които в основата си бяха обшити с пурпур. Първият носеше на дясното си рамо брадва, а другият (култрариусът) държеше в ръцете си широк и наточен нож с дръжка от слонова кост. И двамата, както авгурите и фламините, бяха украсили главите си с венци от цветя, а от врата им висеше по гърдите и корема до нозете ширит, на който бяха навързани парцалчета от бял и розов вълнен плат. Подобни венци и ширити с парцалчета носеха на главата си и врата си бикът, овцата и свинята, които щяха да бъдат принесени в жертва на божествата. Следваха редица по-малки религиозни служители с голям дървен чук, с който най-напред „попа“ трябваше да удари бика по челото, свещената пита, сребърната кутия с тамян, сребърната паничка, с която се допълваше кадилницата, амфората с виното за разливане. На последно място беше пазачът на свещените кокошки; той носеше клетка, в която имаше няколко кокошки. Редицата на религиозните служители завършваше с флейтистите, които трябваше да свирят през времето, когато щеше да се пролива виното в чест на божествата. Зад тях пък бяха наредени всички легионери с изключение на онези, които бяха на пост.

Когато всичко беше в ред, жреците, след като се измиха, както повеляваше религиозното предписание, хвърлиха тамян в кадилниците, поръсиха жертвите с брашно, поднесоха в дар свещената пита и разляха виното; после „попа“, подпомогнат от служителите си, удари с дървения чук бика по челото и след това го уби с брадвата, а в това време култрариусите колеха по-малките жертви. С кръвта от тези жертви пръскаха олтара, а парчета от месото им хвърляха в огъня, който гореше на олтара. Вътрешностите на жертвите бяха грижливо събрани върху бронзова маса, която беше малко вдлъбната в средата. След това авгурите се заловиха с необичайна сериозност да изследват по тези вътрешности бъдещето. Въпреки че разпространението на гръцката философия и на учението на Епикур бе откъснало голяма част от римската младеж от глупавите вярвания в божествата и от още по-глупавите и престъпни измами на жреците им, у широките простонародни маси още беше така дълбоко вкоренено чувството на преданост към божествата, че сред тридесетте хиляди мъже — до един храбри воини, свикнали с опасностите, — събрани около олтара в стана на Фунди, не се понесе нито един вик, не се извърши нито едно движение, което можеше някак да смути свещената церемония, която трая около час и половина.

След продължително изследване най-сетне авгурите съобщиха, че знаците във вътрешностите на жертвите са благоприятни за римляните, понеже върху тях не намериха никаква лоша поличба.

След това дойде ред на храненето на свещените кокошки, които навярно бяха държани дълго време гладни, защото, щом им хвърлиха зърна, те започнаха лакомо да ги кълват. Всичките легионери избухнаха в радостни викове, понеже голямата охота за ядене у кокошките беше указание за покровителството на Юпитер, Марс и Квирин над римската войска.

Тия благоприятни поличби бяха достатъчни, за да се възвърне смелостта в душите на суеверните римляни, в чиито редици начаса престанаха недоволствата и проклятията и се възстанови отново дисциплината и доверието в предводителя им. Амфидий Орест реши да се възползува незабавно от доброто разположение на легионерите си и да приведе в изпълнение плана, който бе обмислил за оттегляне по възможност с най-малко загуби от теснините, в които го бе обкръжил Спартак.

На следния ден заранта в Спартаковия стан се предадоха пет римски бегълци от стана на Орест. Когато ги заведоха при Спартак и петимата разказаха с различни думи една и съща история: че преторът решил да се измъкне през нощта из стана си, за да нападне гладиаторите, разположени на стан при Формия, да ги разбие, да се отправи бързо към Калес и се скрие в Капуа. Римските бегълци заявиха, че са избягали от римския стан, защото не искали да бъдат насечени, защото според тях преторът щял да поведе войниците си към неизбежна гибел. Планът на Орест щял да се разбие о железния обръч, в който Спартак съумял да притисне римските легиони.

Спартак изслуша с голямо внимание петимата бегълци, като им отправи множество въпроси и не снемаше от тях строгия си, проницателен поглед, който ги смущаваше толкова много, че на няколко пъти те се позаплетоха и някои техни отговори противоречеха на предишните. Спартак наведе глава, млъкна и се замисли. След дълго мълчание той вдигна глава и каза:

— Разбрах… добре…

После се обърна към един от контуберналите си и добави:

— Заведи ги, Флавий, в една шатра и кажи да ги пазят добре.

Контуберналът излезе веднага, последван от бегълците.

След малко Спартак извика настрана младия началник Артакс и му каза:

— Това са мними бегълци…

— Хайде де! — възкликна учуден младият трак.

— Те са пратени нарочно, за да ме заблудят.

— Възможно ли е?

— И ми казаха тъкмо противното на това, което Орест смята да направи.

— Че защо мислиш така?

— Защо ли? Много просто: най-естественото и най-разумното нещо, което трябва да направи Орест, е — да се опита да пробие линията ни откъм Рим, а не към Капуа. Ако той успее да си пробие път и да се домъкне до Капуа, ще ни остави открит пътя за Лациум и ние ще можем свободно да стигнем до вратите на Рим. Така че той ще гледа да се скрие към Рим, за да може да го защити от нападенията ни. Рим е базата на действията му. Като има зад себе си Рим, той ще може да ни държи на почтително разстояние дори и с по-малка войска от тая, с която разполага сега. Тъй че той ще се опита да пробие линията ни откъм Рим, а не откъм Формия, както иска да ни увери чрез мнимите си бегълци.

— Кълна се в Меркурий! Прав си!

— Ето защо още тая вечер ние ще напуснем стана и ще отидем отвъд Апиевия път, дето ще се настаним на някое по-запазено място. По тоя начин ще бъдем по-близо до Крис, срещу когото, струва ми се, ще се отправят утре всички римски легиони. Окноман също тъй тая вечер ще напусне стана при Формия и ще се приближи повече към неприятеля.

— С други думи, ти ще стегнеш още повече обръча, с който си обградил неприятеля — каза възторжено младият трак, който беше разбрал вече целия план на Спартак — и…

— И — прекъсна го Спартак — който път и да хване, ние пак ще го победим. Защото, ако тръгне срещу Окноман, ние по-бързо ще се притечем на помощ на братята германци, тъй като ще бъдат по-близо до Фунди и до нас.

След малко Спартак повика при себе си трима контубернали и им заповяда да тръгнат един след друг през половин час за стана при Формия и да кажат на Окноман да се приближи към Фунди. В същото време Спартак прати контубернали и при Крис, за да го предизвестят за нападението, което му се готви.

Спартаковите пратеници пристигнаха при Окноман привечер и два часа след пристигането им германецът поведе трихилядната конница и двата легиона към Фунди. Към полунощ войската стигна до един стръмен хълм, който Окноман избра за стан. Макар че от няколко часа вече валеше ситен и проникващ до костите дъжд, все пак Окноман заповяда на войниците си да се заловят веднага с изкопаването на рововете и с изграждането на оградата, за което той самият пръв даде пример.

Нещата се развиха тъй, както бе предвидил Спартак. Призори часовоите от предните постове на Крисовия стан, някои от които той бе изпратил чак до Апиевия път, уведомиха началника си за приближаването на неприятеля.

Крис изкара из стана двата си легиона, които бяха готови за бой още от полунощ, и ги нареди в боен ред, като заповяда на прашкарите и на леката пехота да посрещнат бързо неприятеля с камъни и къси копия.

Орест вървеше напред в боен ред, така че, щом гладиаторите хвърлиха първите си копия срещу хората му, той веднага изкара из интервалите леките си пехотински отряди и прашкарите, които, разположени във верига, настъпиха срещу гладиаторите. Щом хвърлиха няколко копия, те очистиха фронта и три хиляди конници се спуснаха стремглаво върху гладиаторите прашкари. Крис заповяда да тръбят сбор, но беше вече късно: конницата настигна прашкарите и започна ожесточено да ги сече. Гладиаторите понесоха тежки загуби. За няколко минути бяха съсечени повече от четиристотин души, а другите се спасиха благодарение на един широк поток, който спря римската конница.

Тогава Крис тръгна начело на единия си легион към потока, от чийто отсрещен бряг се готвеше да нагази римската конница. Скоро върху нея се изсипа цял облак от копия и тя бе принудена да се оттегли в безредие.

Орест заповяда да тръбят отстъпление. Когато конницата отстъпи, той поведе двата си легиона срещу Крис. Орест трябваше не само да победи, но и да победи по възможност по-скоро, защото едно незначително закъснение можеше да се окаже гибелно за него.

Римляните се хвърлиха върху гладиаторите с толкова страшен устрем, че последните се стреснаха и разбъркаха. Но насърчени от примера и думите на смелия Арторикс, както и от необикновената храброст на Крис, който се сражаваше в първата линия и с всеки удар на меча си поваляше по един враг, гладиаторите събраха всичките си сили и се помъчиха да спрат натиска на врага. Сражението стана кръвопролитно и яростно.

Небето беше мрачно. Ситният, проникващ до костите дъжд продължаваше все още да вали, несмущаван от звъна на оръжията и от дивите викове на сражаващите се.

В това време друг римски легион заобиколи гладиаторите отдясно, за да ги удари във фланг. Барторикс му препречи пътя с четвъртия легион. Но щом той влезе в сражение с неприятеля, друг римски легион потегли пък вдясно, за да удари във фланг Барторикс. Изходът на тая борба щеше да се реши вече не от храбростта, а от многочислеността. Крис разбра, че след половин час ще бъде заобиколен от всички страни и неговите десет хиляди бойци ще бъдат изтребени безмилостно.

Ще може ли Спартак да пристигне до половин час?

Крис не знаеше. Затова заповяда на Барторикс да се оттегли в стана, а след това заповяда и на своя легион да отстъпва, като не престава да се бие с врага.

Колкото и храбро да се биеха гладиаторите, отстъплението им не можа да се извърши в пълен ред, без големи загуби за тях. За да могат да се приберат в стана, гладиаторите трябваше да оставят вън две кохорти, които се пожертвуваха, за да спасят всички.

В късо време около четиристотин души от тези хиляда гали, които се биеха не само храбро, но и с някакво опиянение на духа, паднаха мъртви, с пронизани гърди. За да спасят другите от неизбежната смърт, влезлите в стана гладиатори се изкачиха върху оградата и изсипаха такъв облак от камъни и копия върху римляните, че последните се видяха принудени да се оттеглят.

Тогава Орест заповяда да тръбят сбор; и като възстанови реда в легионите си, които се бяха разбъркали твърде много през време на двучасовия бой, заповяда да тръгнат веднага към Пивернум, доволен, че хитростта му, както си мислеше, успя.

Но авангардът на римската войска не беше изминал още две мили по Апиевия път, когато бе нападнат във фланг от Спартаковите прашкари.

Орест остана като гръмнат. Но все пак той заповяда на войската си да спре и изпрати част от конницата си против Спартаковите прашкари. След това нареди четирите си легиона така, че двата от тях застанаха лице с лице със Спартак, а другите два застанаха гърбом към тях, готови да посрещнат нападението на Крис, който, както разбираше Орест, щеше незабавно да се хвърли в тила му.

Действително, щом започна боят между пристигналите два гладиаторски легиона и римляните, Крис изкара из стана двата си легиона, които бяха намалели числено поради многото убити и ранени, и се хвърли с устрем срещу преторианската войска. Сражението беше яростно и кръвопролитно. То се водеше вече от половин час без благоприятен изглед нито за едната, нито за другата страна, когато изведнъж по билото на близкия хълм се показа авангардът на Окномановите легиони. Като видяха сражението, което се водеше в равнината, те се спуснаха с див вик срещу римските легиони. По този начин, обградени от три страни от неприятелите, чийто брой растеше постоянно, римляните започнаха да се огъват и скоро се разбягаха без ред по Апиевия път към Пивернум.

Гладиаторите хукнаха подир тях и Спартак заповяда на всички легиони да преследват съвсем отблизо римляните, без да се спират нито за миг, защото само по този начин можеха да възпрепятствуват действието на неприятелската конница, която не можеше да се хвърли върху гладиаторите, без да повали и смаже заедно с тях бягащите римляни.

Последен пристигна на бойното поле Граниковият-корпус, който стануваше най-далеч. Неговото пристигане обаче спомогна за постигането на пълна победа над римляните. Умният и опитен във военните работи Граник бе тръгнал по диагонално направление, за да излезе по-близо до Пивернум, отколкото до Фунди, понеже смяташе, че когато стигне на бойното поле, римляните ще бъдат вече разбити (в това той не можеше да се съмнява) и той ще ги удари във фланг тъкмо когато са се разбягали. И действително предвижданията му се сбъднаха.

Страхотна бе сечта над римляните. Броят на убитите възлизаше на седем хиляди души, а тоя на пленниците — на четири хиляди.

Само конницата можа да се скрие в Пивернум почти непокътната. В тоя град през нощта се домъкнаха и оцелелите легионери.

В това сражение и гладиаторите претърпяха големи загуби: убитите бяха около две хиляди души, толкова бяха и ранените.

На другия ден, призори, докато гладиаторите погребваха с почести падналите си другари, преторът Орест бързо се оттегли с остатъците от легионите си към Норба.

Така завърши вторият поход на римляните срещу Спартак, чието име започна да плаши не само жителите на Рим, но и самия сенат.

Няколко дни след сражението при Фунди Спартак свика военния съвет на гладиаторските началници. Всички единодушно признаха, че е напълно невъзможно да се предприеме нещо против Рим, чиито жители до един са воини и който в няколко само дни би могъл да изкара насреща им сто и десет хиляди бойци, затова решиха да се спуснат в Самний и оттам в Апулия, за да съберат всички роби, които поискат да се бият против потисниците.

След това решение Спартак, начело на войската си, без да срещне препятствия, навлезе през Бовианум в Самний и оттам с по-бавен ход се отправи за Апулия.

Между това известието за поражението на претора Орест стигна в Рим и вся страх в душите на гражданите. Сенатът бе свикан на тайно заседание, за да обмисли по какъв начин да бъде потушено въстанието на гладиаторите, което вземаше вече заплашителни размери.

Решението на сената остана в тайна; узна се само, че същата нощ консулът Марк Теренций Варон Лукул, придружен от няколко конници, без отличителни знаци, облечен като обикновен гражданин, излязъл през Есквилинската порта и тръгнал по пътя за Пренесте.

Един месец след сражението при Фунди Спартак се беше разположил на стан при Венузия и се занимаваше с устройството на двата си нови легиона, единият от траки, другият от гали, тъй като в продължение на 30 дни над 10000 роби от тия две народности бяха дошли от градовете на Апулия в гладиаторската войска, когато един следобед му съобщиха, че пратеник от Римския сенат иска да говори с него.

— О, кълна се в светкавицата на Юпитер! — извика Спартак, в чиито зеници блесна лъч на неизразима радост. — Латинската гордост е паднала толкова ниско, че Римския сенат не се срамува да води преговори с един презрян гладиатор.

И след миг добави:

— О, велики олимпийски богове! Аз трябва наистина да съм справедлив и да съм извършил велики дела, щом вие позволявате да ми се прави тая чест!

Загърнат във всекидневната си тъмна мантия, защото само в тържествени случаи и за радост на другарите си слагаше императорски отличия, седнал на един стол пред входа на шатрата си, той се обърна усмихнат към Арторикс, Евтибида и другите пет контубернали, с които разговаряше, когато му известиха за пристигането на сенаторския пратеник.

— Простете, че ще се разделим за малко, но трябва да изслушам тоя пратеник.

Като се раздели приятелски с контуберналите си, Спартак се обърна към десетника, който бе дошъл да му извести за пристигането на пратеника, и каза:

— А сега доведи ми тук пратеника.

След малко пратеникът се яви, придружен от четиримата си телохранители; и петимата бяха с превързани очи.

— Ето те, о римлянино, в нашия преториум, пред нашия предводител — каза десетникът на пратеника.

— Поздравявам те, Спартак! — каза с твърд и важен глас римлянинът, като поздрави с ръка към оная страна, дето предполагаше, че се намира Спартак.

— И аз те поздравявам! — отвърна тракът.

— Бих желал да говоря насаме с тебе — прибави пратеникът.

— Добре, ще останем само двамата — отвърна Спартак. След това Спартак се обърна към десетника и бойците, които бяха придружили петимата римляни, и каза:

— Заведете тези хора в някоя близка шатра, махнете им кърпите от очите и им дайте да хапнат нещо.

Докато десетникът и гладиаторите се отдалечаваха заедно с телохранителите на пратеника, Спартак се приближи до последния, развърза очите му и му посочи с ръка стола, който беше срещу неговия.

— Седни — каза му Спартак, — можеш да разглеждаш стана на презрените гладиатори.

И Спартак седна отново на стола си, като разглеждаше изпитателно пратеника, който по пурпурната ивица, с която бе обшит ангустокавия му, личеше, че е патриций.

Той беше около петдесетгодишен висок мъж, с посивяла, ниско подстригана коса… Имаше изразителни, благородни черти, величествена осанка и изискани обноски, които се проявиха в усмивката, поклона и движенията му, когато отговаряше на Спартак.

Щом Спартак му развърза очите, той започна да разглежда внимателно предводителя на гладиаторите.

Известно време и двамата се гледаха мълчаливо. Пръв заговори Спартак.

— Седни — каза той, — тоя стол не е курулно кресло (Така се наричал отначало тронът на царете през така наречения царски период, а по-късно — креслото, върху което можели да сядат консулите, преторите и едилите.) (sella curulis), на каквото си свикнал, но във всеки случай на него ще ти е по-удобно, отколкото да стоиш прав.

— Благодаря извънредно много, Спартак, за любезността ти — отвърна патрицият, като седна срещу гладиатора.

След това започна да разглежда обширния стан, който се виждаше много хубаво, понеже мястото, дето седяха, беше високо. Той не можа да сдържи учудването и възхищението си:

— Кълна се във всички богове! Такъв беше станът само на Гай Марий при Акве Секстие.

— Е — отвърна иронично Спартак, — оня стан е бил римски, а тоя е на презрени гладиатори.

— Аз не дойдох тук да се препирам с тебе, нито да те унижавам или пък да бъда унижаван от тебе — отвърна с достойнство римлянинът. — Остави настрана иронията, Спартак, аз ти изразих искрено възхищението си.

И той загледа пак стана с окото на опитен стар воин. После се обърна към Спартак и каза:

— Кълна се в Херкулес! Ти, Спартак, не си се родил да бъдеш гладиатор.

— Нито аз, нито шестдесетте хиляди нещастници, които стануват тук, нито милионите свободни люде, които вие с вашата груба сила подчинихте, сме родени, за да бъдем роби на себеподобните.

— Роби е имало още от деня, в който човек е вдигнал нож против човека — отвърна патрицият, като клатеше глава. — По природа човек за човека е вълк. Повярвай ми, Спартак, твоят блян е благороден, но неосъществим. На земята винаги е имало и винаги ще има роби и господари.

— Не — отвърна пламенно Спартак, — това несправедливо деление на хората не е съществувало винаги. То е възникнало в деня, в който човекът, роден да обработва земята, е престанал да я обработва; в деня, в който справедливостта, живяла сред земеделците, се преселила в Олимп. От тоя ден именно се зародили неутолимата алчност, необузданите желания, разкошът, развратът, раздорите, войните, отвратителните кланета…

— Значи, ти искаш да върнеш хората в първобитното им състояние? Мислиш ли, че можеш да го сториш?

Спартак не отвърна нищо. Той беше поразен от простите и едновременно страшни въпроси, които му откриваха невъзможността да осъществи благородните си кроежи.

Патрицият продължи:

— Ако на твоя страна преминеше дори и Римският сенат с цялото си всемогъщество, твоето дело не би се увенчало с успех. Само боговете биха могли да променят човешката природа.

— Но ако дори е неизбежно да има на земята бедни и богати — отвърна Спартак, след като си помисли малко, следва ли от това, че трябва да има и роби? Следва ли от това, че победителите трябва да се развличат с взаимните избивания на гладиаторите? И тая жажда за кървави зрелища, и тя ли е неделима от човешката природа и от човешкото щастие?

Римлянинът не отвърна нищо. Той наведе глава и се замисли.

Пръв наруши мълчанието Спартак.

— Защо дойде? Патрицият трепна и отвърна:

— Аз съм Гай Руф Рала, римски благородник. Консулът Марк Теренций Варон Лукул ме прати при тебе с две предложения.

Спартак се усмихна малко подигравателно и недоверчиво и запита:

— Кое е първото?

— Да освободиш срещу откуп пленените при Фунди римляни.

— А второто?

Пратеникът се смути. След кратко колебание каза:

— Ще трябва най-напред да си кажеш думата по първото предложение.

— Аз съм готов да освободя четирите хиляди пленници, ако срещу това ми се дадат десет хиляди испански меча, десет хиляди щитове, десет хиляди ризници и сто хиляди метателни копия. Всичко това трябва да бъде доброкачествено и изработено в най-добрите ви оръжейни работилници.

— Как?! — извика смаян и възмутен Гай Руф Рала. — Ти искаш… да ти дадем оръжието, с което ще се сражаваш срещу нас?!

— Да, да, и ти повтарям, че то трябва да е доброкачествено. При това то трябва да ми бъде доставено в стана най-късно след двадесет дни, иначе няма да върна пленниците.

И след малко добави:

— Аз бих могъл да поръчам оръжието в съседните градове, но ще се забави много, а трябва да въоръжа колкото може по-скоро новообразуваните два легиона и…

— И тъкмо затова ти няма да получиш никакво оръжие — прекъсна го гневно патрицият, — можеш да си държиш пленниците. Ние сме римляни и знаем от Атилий Регул, че дори и с цената на най-тежки жертви не бива да се прави онова, което може да бъде вредно за отечеството и полезно за неприятеля.

— Добре — каза спокойно Спартак, — ще чакам двадесет дни. Надявам се, че през това време ще ми пратите исканото оръжие.

— Заклевам се в Юпитер Феретрийски! — извика още по-гневно Руф Рала. — Ти сякаш не разбираш какво ти приказвам! Няма да получиш оръжието, повтарям, няма да го получиш! Дръж си пленниците.

— Добре, добре — отговори нетърпеливо Спартак, — лесна работа. Кажи ми сега какво е второто предложение на консула Марк Лукул. — и пак се усмихна малко подигравателно.

Римлянинът не отвърна веднага; като се поовладя, каза със спокоен и дори благ глас:

— Консулът ме натовари да ти предложа да прекъснеш войната.

— Така ли? — възкликна учуден Спартак. — Ами при какви условия?

— Ти обичаш една благородна римлянка, която също те обича. Тя принадлежи към славния род на Сабин Волузус, дошъл с Таций в Рим по времето на Ромул Основателя, а Волузус Валерий Попликола е бил първият консул на римската империя.

При тези думи Спартак скочи с пламнали от гняв очи, но после малко по малко се успокои, седна отново на стола си и запита пратеника:

— Отде знае това консулът? Какво ви влизат в работа моите чувства? И какво общо има моята обич с войната и с мира, който ми предлагате?

Пратеникът се забърка от тези въпроси и избъбра няколко неразбираеми думи. Най-сетне се овладя и с уверен и твърд глас каза:

— Вие се обичате с Валерия Месала, Суловата вдовица, и сенатът, за да я избави от позора, който би могла да й навлече тая ваша любов, е готов да я помоли да стане твоя законна съпруга. След като се ожениш за нея, ти ще можеш да си избереш едно от следните две неща: ако искаш да се отличиш на бойното поле, ще отидеш квестор при Помпей в Испания; ако пък те блазни домашното спокойствие, ще бъдеш изпратен префект на оня африкански град, който сам си избереш. Така ти ще имаш при себе си Постумия, плода на незаконната ти любов. В противен случай тя ще бъде поверена на настойниците на Фауст и Фауста, другите деца на покойния диктатор, и ти не само че ще изгубиш всякакво право над нея, но и никога вече няма да можеш да я прегърнеш.

Спартак беше станал и гладеше с ръка брадата си. С подигравателна усмивка на уста и с пламнали очи от презрение и гняв той слушаше с голямо внимание пратеника и не снемаше очи от него. Когато последният свърши речта си, гладиаторът продължаваше да го гледа, като поклащаше леко глава и удряше от време на време с десния си крак по земята. След продължително мълчание той запита със спокоен и почти тих глас:

— Ами моите другари?

— Те ще трябва да сложат оръжие и да се разотидат — робите при господарите си и гладиаторите в школите си.

— И… всичко е свършено, а? — запита Спартак, като изговаряше проточено думите си.

— Сенатът ще забрави и ще прости всичко.

— Много благодаря! — възкликна иронично Спартак. — Колко е добър, колко е снизходителен, колко е великодушен тоя сенат!

— Че какво повече искаш? — каза надменно Руф Рала. — Вместо да разпъне на кръст всички тези въстанали роби, сенатът им прощава. Нима това не е достатъчно?

— А! Как да не е достатъчно! Много е дори! Сенатът прощава на въоръжения неприятел-победител… Нима може да има по-голямо великодушие от това?

Той млъкна за малко и после подзе с огорчение:

— И тъй, пожертвувах цели осем години от живота си, пожертвувах всичките си способности и чувства за едно справедливо, свето дело; изложих на постоянна опасност главата си; събрах под знамето на бунта шест-седем хиляди другари по нещастие, водих ги от победа към победа — и всичко това, за да им кажа един ден: „Нашите победи не са победи, а поражения; свободата няма да можем никога да я извоюваме; върнете се при господарите си и им дайте да оковат отново ръцете ви във вериги“, и всичко това защо?

— Нима за тебе е нищо честта да станеш префект или квестор, като при това се ожениш за една благородна римлянка?

— Дотам ли стигна всемогъществото на Римския сенат, че освен дето разполага с цялата земя, започна да разполага и с чувствата на жителите й?

Известно време и двамата мълчаха. После Спартак попита спокойно Руф Рала:

— Ами ако гладиаторите не поискат да се вслушат в съветите ми и не сложат оръжието си?

— Тогава… — каза бавно и колебливо римският патриций, като наведе очи и започна да си играе с краищата на тогата си — тогава… за един опитен пълководец, какъвто сити… още повече, че каквото направиш, ще го направиш за доброто на тези нещастници… няма да бъде мъчно… да отведе войската си… в някои трудно проходими места…

— Дето консулът Марк Варон Лукул — каза Спартак със смъртно бледо лице и със святкащи от гняв очи — ще я чака с легионите си, ще я обгради без особени усилия и после ще припише заслугите за тая лека и нагласена победа на себе си, нали?

Римлянинът наведе още повече глава и не отвърна.

— Нали тъй? — извика с мощния си глас Спартак. Римлянинът повдигна глава и спря поглед върху Спартак, от очите и от цялото лице на когото искреше такъв гняв, че той се отдръпна назад.

— О! — извика с гневен и заплашителен глас Спартак. — Благодари на боговете, че презреният гладиатор знае да уважава човешките права и че гневът не ми е помрачил дотолкова разсъдъка, та да забравя, че си дошъл при мене в качеството на пратеник! О ти, отвратително човече, като сената и народа си подло и престъпно, как дръзна да дойдеш и да ми предлагаш най-мръсното предателство?! Дошъл си да засегнеш най-нежните струни на душата ми! Опитваш се да примамиш мъжа, любовника, бащата, за да победиш с измама там, където не можеш да победиш със оръжие!

— Хей, варварино! — извика с негодувание Руф Рала, като се отдръпна две крачки назад и впи пламналите си очи в Спартак. — Изглежда, че забравяш с кого говориш!

— Ти, подли консуле Марк Теренций Варон Лукул, забрави де си и с кого говориш! Ти си смятал, че не те познавам, а? И дойде тук с лъжливо име, за да ме подкупиш, като си вярвал, че и аз съм като тебе подъл и престъпен… Върни се в Рим! Събери нови легиони и ела да се биеш с мене на открито, лице срещу лице, и тогава ще дам достоен отговор на отвратителните ти предложения.

— И нима ти се надяваш, о клети глупако — каза с най-дълбоко презрение консулът Марк Лукул, — че ще можеш дълго време да удържиш на легионите ни? И нима ти си въобразяваш, че ще постигнеш крайната победа над могъществото и щастието на Рим?

— Аз се надявам да отведа всичките тези нещастни роби по домовете им и там, в нашите провинции, се надявам да повдигна срещу вас всички потиснати народи и да туря край на престъпното ви омразно владичество.

След това с властно движение на десницата Спартак заповяда на консула да си върви.

Като се загърна в тогата си, консулът Лукул тръгна и каза:

— Ще се видим на бойното поле.

— Дано! Но не ми се вярва.

Лукул продължаваше да върви, Спартак го повика:

— Слушай, римски консуле… Знам, че малкото мои хора, които вие, римляните, сте пленили досега, са били разпънати на кръст, затова те предупреждавам, че ако в продължение на двадесет дни не получа в стана си исканото оръжие, четирите хиляди ваши бойци, които плених при Фунди, ще бъдат също тъй разпънати на кръст.

— Как? Ще посмееш ли? — извика консулът побледнял от гняв.

— Спрямо такива хора като вас, които не уважават нищо и за които няма нищо свято, всичко е позволено… На предизвикателството ви трябва да се отговаря с предизвикателство, на клането ви с клане… Хайде върви си сега!

И пак направи знак на консула да си върви.

Спартак повика десетника и гладиаторите, които бяха придружили преди това пратеника и телохранителите му, и им заповяда да ги придружат до вратата на стана.

Като остана самичък, Спартак започна да се разхожда пред шатрата си, потопен в мрачни и печални мисли.

След известно време той повика при себе си Крис, Окноман и Граник и им разказа за идването на консула Теренций Варон Лукул, и за предложението му, като не спомена само онова, което засягаше неговата тайна любов с Валерия.

Тримата началници похвалиха Спартак за благородното му поведение и си отидоха, преизпълнени с обич и възторг към честния си другар и върховен предводител.

Спартак се прибра в шатрата към полунощ. Преди това той се отби за малко при Мирца, която, като го видя замислен и намръщен, прояви към него сърдечно внимание, за да го откъсне от грижите му.

Спартак се оттегли в оная част на просторната си шатра, дето беше натъкмено леглото му със слама и няколко агнешки кожи.

Той махна ризницата и оръжието, които носеше винаги през деня, и се хвърли върху леглото. Но дълго време се обръща ту на една, ту на друга страна, като се измъчваше и въздишаше. Заспа много късно през нощта, като забрави да угаси глинената си лампа.

Той спеше вече от два часа и стискаше в съня си медалиона, който му бе подарила Валерия и който винаги носеше на врата си, когато изведнъж бе разбуден от пламенна и продължителна целувка по устата.

— Кой е? Кой е? — извика Спартак, като се изправи, седна на леглото и извърна глава натам, откъдето чуваше неспокойното дишане на тая, която го бе целунала.

До възглавницата му беше коленичила в цялата си хубост Евтибида. Гъстите й червеникави коси се спускаха в безредие по рамената й и снежнобялата й гръд неспокойно се дигаше и спадаше, малките й ръчици бяха сключени като за молитва. — О, смили се, смили се, Спартак? Умирам от любов! — промълви тя.

— Евтибида! — възкликна смаян Спартак, като стисна силно медалиона. — Какво търсиш тука?

— Толкова нощи наред вече — каза с развълнуван и отпаднал глас момичето, което трепереше като лист — аз се скривам в оня ъгъл (и тя му посочи с ръка ъгъла), отдето те наблюдавам, и щом заспиш, идвам да коленича при възглавието ти, за да съзерцавам хубавото ти лице. Аз те обожавам, Спартак, както се обожават боговете, и повече дори. Аз те обичам цели пет години вече и те обичам отчаяно, като луда. Когато ти ме пренебрегна, аз се опитах да изтръгна образа ти от сърцето си, но напразно… Развлеченията, пиянството, бесният разврат, връщането ми в родната земя, нищо, нищо не можа да заличи от паметта ми спомена за тебе, да убие страстта ми, да даде утеха и спокойствие на душата ми… Обичам те, Спартак, обичам те! Толкова много те обича Евтибида, Спартак, че тя, пред чиито нозе са падали най-знатните граждани на Рим, пада сега пред твоите нозе и те моли да се смилиш над нея… Не ме отблъсквай, Спартак, не ме отблъсквай, моля те! Ако ме отхвърлиш и сега, ще ме направиш способна на всичко… дори и на най-жестоките и страшни престъпления!

Така се молеше влюбеното момиче, като стискаше в ръцете си Спартаковата ръка и я покриваше с пламенни целувки. При този изблик на не особено чисти, но пламенни чувства Спартак на няколко пъти усети кръвта си да прелива към лицето му. По жилите му се разля упоителна нега, главата му се замая. Но благодарение на медалиона, който стискаше постоянно в ръката си и който държеше мисълта му здраво прикрепена към образите на Валерия и Постумия, Спартак смогна да надвие изкушението.

Като направи върховно усилие над себе си, Спартак дръпна ръката си от ръцете на Евтибида и с благ, почти бащински тон й каза:

— Успокой се… безумке… аз обичам друга жена, която ме направи баща… И трябва да знаеш, че няма да й изменя никога! Тъй че пропъди от сърцето си всяко любовно чувство към мене! И не ми говори никога вече за любовта си, която аз не мога да споделя…

— О, адски фурии! — извика глухо Евтибида, като стисна зъби. — Значи, ти обичаш Валерия, оная омразна и проклета Валерия!

— Евтибида! — извика с гневен и заплашителен глас Спартак.

Гъркинята млъкна, като захапа белите си ръце до кръв. След малко, като се овладя, Спартак добави със спокоен, но строг глас:

— Излез от шатрата ми и никога вече не влизай в нея. Отсега нататък ти преставаш да бъдеш мой контубернал; и още утре ще постъпиш на служба при Окноман.

С наведена глава, сподавяйки с мъка хълцанията, които се изтръгваха от гърдите й, куртизанката бавно излезе от шатрата в мига, когато Спартак отвори медалиона и целуна косите, поставени в него.

XVI
Лъвът в краката на едно момиче. Пратеник, който бива убит

Евтибида не приличаше на другите жени; умът й бе винаги в плен на вихъра на страстите, които тя не успяваше да обуздае, а разумът й бе постоянно помрачен от дръзките полети на буйното й въображение. Читателите ще си спомнят, че младата гъркиня притежаваше учудваща енергия, още по-учудваща с това, че можеше да се побере в изящната й дребна фигура, която я правеше да изглежда повече девойка, отколкото жена; още невръстна, развратните желания на един похотлив патриций я бяха въвлекли в порочните наслади на разюздани оргии и блудни пиршества; така още оттогава тя загуби най-сигурната закрила за сърцето на една жена: чувството за свян и съзнанието за злото.

За нея не съществуваше и не биваше да съществува никакво ограничение в желанията. За нея единствено благо в живота беше задоволяването на желанията й; и в задоволяването на желанията си тя впрягаше на работа несломимата си упоритост и дивата мощ на волята си, като не обръщаше внимание на изискванията на нравствеността.

Преситена от наслаждения, извънредно много богата, обожавана от всички контета и богати патриции на Рим, тя видя Спартак във всичкия блясък на хубостта му, на смелостта му, на силата му, когато той беше победител на кървавите борби в цирка, видя го по времето, когато животът не й предлагаше вече нищо привлекателно, нищо съблазнително и радостно, и се влюби в него. Тя повярва, че ще може лесно да удовлетвори любовта или прищявката си (в началото и тя самата не знаеше какво е желанието, което я влечеше тъй силно към гладиатора) и нейното пламнало въображение започна да й рисува прелестите и радостите на новата й любов, които щяха да разнообразят и осмислят еднообразния й непоносим живот.

Но когато се сблъска с непредвидените препятствия, когато Спартак се показа безчувствен към прелестите й, по които копнееха толкова много патриции, когато научи, че той обича друга жена, тогава неудовлетвореното й желание и ревността й разпалиха кръвта й и накараха сърцето й да тупти тъй, както никога може би не бе туптяло.

Както видяхме, те превърнаха безсрамното и желание в дива страст, а у една такава покварена и дейна, решена на всичко жена като Евтибида много скоро тази страст достигна най-високата възможна степен на болезнена възбуда.

Тя поиска да забрави тоя човек, отдаде се на най-безумни оргии, като превърна дома си в Рим в огнище на най-безсрамен разврат, но не успя да откъсне Спартак от сърцето си. После се завърна в Гърция, вдигна шум с безсрамната си красота в Коринт и Атина, но нейната страст я следваше навсякъде неотстъпно и терзаеше душата й. Най-сетне тя реши да изпита още веднъж сърцето на гладиатора, който се бе вдигнал против Рим за освобождението на потиснатите.

От първата им среща се бяха изминали вече четири години. През това време Спартак можеше да забрави Валерия и може би я бе забравил. И Евтибида си мислеше, че ако го намери, няма пак да претърпи някогашното си поражение. Тя продаде всичките си украшения, събра всичките си богатства и отиде в гладиаторския стан, решена да посвети живота сина човека, който бе запалил в сърцето й такава пламенна и непреодолима страст.

Ако Спартак я посрещнеше с отворени обятия, тя щеше да бъде щастлива и може би… кой знае?… Може би щеше да стане добра… защото тя се чувствуваше способна да извърши най-благородното и най-смело дело, за да спечели любовта на този човек, пред когото тя благоговееше като пред някакъв полубог.

Но и при втората им среща Спартак отблъсна любовта й. И тя излезе от Спартаковата шатра с измъчено лице, с разплакани очи, с препълнено от отчаяние сърце и заскита безцелно из притихналия стан, като от време на време се спъваше ту в някое колче на шатра, ту във въжетата, които ограждаха местата, определени за конете, или пък се озоваваше пред вътрешната страна на оградата. Главата й беше страшно разбъркана и тя нямаше никакво съзнание нито за собствените си мисли, нито за външните предмети; ушите й шумяха и за нея беше ясно само това, че страда безкрайно много и че е жадна за отмъщение, за жестоко, продължително и кърваво отмъщение.

Утринният студен вятър, който щипеше безжалостно тялото й, я откъсна от унеса. Тя се загърна в пеплума си, огледа се смаяна наоколо и се помъчи да се опомни и да разбере де се намира. Най-сетне разбра, че се намира между шатрите на осмия легион, и се отправи веднага към Квинтанския път. (Така се казвал един от главните пътища на римския стан. Той бил най-близко до Декуманската порта.) После пресече пътя, разделящ шатрите на шестия легион от тези на петия, и влезе в главния път, по който се отправи към шатрата си.

Из пътя Евтибида усети, че ръцете й са окървавени, и си спомни, че ги бе хапала в яда и мъката си. Изведнъж тя се спря, повдигна към небето зелените си, пламнали от гняв очи и окървавените си ръце и се закле във всички небесни богове, че ще си отмъсти за унижението и за претърпените страдания, като обрече Спартаковата глава на отмъстителните фурии и боговете на ада.

На другия ден Спартак, който още от времето, когато обгради претора Анфидий Орест при Фунди, реши Граник, Крис и Окноман да имат също по четирима контубернали, за да държат връзка помежду си, съобщи на Окноман, че ще изпрати при него на служба един от контуберналите си. Това не учуди никак Окноман. Но той се учуди много, когато видя пред себе си Евтибида. Той винаги се възхищаваше от хубостта й, но никога не влизаше в разговор с нея, защото я смяташе за любовница на Спартак.

— Как? Ти? — възкликна смаян германецът. — Нима ти си контуберналът, когото Спартак изпраща на служба при мене?

— Да! — отвърна момичето, върху чието лице се четеше дълбока печал. — Защо се учудваш толкова много?

— Защото… Защото мислех, че Спартак те обича…

— Ами! — каза с горчива ирония Евтибида. — Спартак обича само делото ни и мисли само за преуспяването му.

— Разбира се, това не би трябвало да му попречи да забележи, че ти си извънредно хубава, по-хубава дори и от идеалните образи, които са създали гръцките скулптори.

Хубостта на Евтибида, изглежда, бе поразила силно Окноман, щом той от тромава и недодялана мечка се превърна изведнъж в толкова любезен кавалер.

— Ти пък да не седнеш да ми се обясняваш в любов! Аз дойдох тук, за да се бия против потисниците ни; и заради това се отказах от богатството, удобствата и любовта. Научи се от Спартак да бъдеш сдържан и целомъдрен.

След тия думи гъркинята извърна гордо гръб на германеца и влезе в съседната шатра, която беше определена за контуберналите на Окноман.

— Заклевам се в божествената хубост на Фрейя, (Фрейя — съпруга на Один (баща на всички неща.) майката на всички неща, че тя не е по-малко хубава и по-малко горда от най-гордите и най-хубавите валкирии! — възкликна Окноман, поразен от хубостта и държанието на Евтибида; и скоро той започна да мисли с необяснима за него нежност и привързаност за изящните форми и прелестното лице на момичето.

Лесно е да се разбере, че Евтибида си бе поставила за цел да накара германеца да се влюби отчаяно в нея. Какво преследваше с това, никой не можеше да каже, но във всеки случай тая цел трябваше да бъде в някаква връзка с кроежите й да си отмъсти на Спартак.

Както и да е, но за такава хубава жена като Евтибида, която при това владееше до съвършенство изкуството да прелъстява, не бе мъчно да уплете в скоро време в мрежата си недодялания и прям Окноман и да извоюва безгранична власт над него.

През това време Спартак обучаваше неуморно двата нови легиона, въоръжени с оръжието, което бе поискал от консула Марк Теренций Варон Лукул и което му бе изпратено на осемнадесетия ден след срещата им в стана, като откуп за четирите хиляди пленници, които бяха обезоръжени и изпратени в Рим.

Веднага след като въоръжи двата нови легиона, Спартак придаде единия от тях, съставен от гали, към четирите легиона, които командуваше Крис, а другия, съставен от тракийци, подчини на Граник. После Спартак вдигна стана от Венуза и на малки преходи се отправи към Апулия, като стигна отначало до Барий, а след това се озова почти до стените на Брундизий, най-голямото и най-важно военно пристанище на римляните на Адриатическо море.

През време на похода, който трая два месеца, гладиаторите не срещнаха никаква сериозна съпротива освен слаба отбрана при влизането в някои градове.

Към края на август Спартак се разположи на стан върху добре укрепено място при Егнация. Той заповяда да обградят стана с дълбоки ровове. Спартак реши да прекара зимата тук. В околностите имаше в изобилие пасища и добитък, които обезпечаваха прехраната на войската му.

Спартак започна да обмисля какво трябва да се направи, за да се даде решителен тласък на въстанието. След дълго обмисляне той събра на таен военен съвет подчинените си началници. След продължителните разисквания навярно се взе някакво важно решение, което обаче не се съобщи никому.

Няколко часа след разпущането на съвета, който се състоя привечер, Евтибида се бе облегнала върху един удобен стол в шатрата си. Тя беше загърната в пеплума си, който оставяше наполовина разголени рамената и гърдите й.

На върлината, която подпираше шатрата, висеше малка медна лампа и я осветяваше слабо… Евтибида беше бледа. Тя беше замислена и не снемаше очи от входа на шатрата, отдето явно очакваше всеки миг да се подаде някой.

Изведнъж тя трепна и се заслуша: чу стъпки и очите й светнаха от радост.

След малко на входа на шатрата се показа грамадната фигура на Окноман; той трябваше да се наведе твърде много, за да може да влезе в „храма на Венера“, както на шега наричаше шатрата на Евтибида.

Щом влезе, Окноман коленичи пред куртизанката, улови двете й ръце и ги поднесе към устните си.

— О, моя божествена Евтибида!

Така коленичил, Окноман пак беше по-висок от гъркинята, която седеше на стола, затова, за да може да гледа хубавото й лице, трябваше да седне с подвити крака.

Техните глави, които почти се допираха една до друга, представляваха странна противоположност. Правилното, снежнобяло и нежно лице на Евтибида изпъкваше още повече пред грубото, изгоряло и тъмно лице на Окноман. Неговата рошава коса и четинеста кестеняво-пепелява брада правеха още по-хубави червеникавите плитки на куртизанката.

— Дълго ли трая заседанието ви? — запита Евтибида грамадния германец, като го погали с нежния си поглед.

— Дълго за съжаление — отвърна Окноман. — Право да ти кажа, много ми досаждат тия заседания. Аз съм воин и кълна се в мълниите на Тор, не обичам приказките.

— Че и Спартак е човек на делото. Той е не само смел, но и благоразумен, и това е от полза за преуспяване на делото ни.

— Така е… не отричам… но според мене по-добре да потеглим направо за Рим…

— Но това би било цяло безумие! Ние ще можем да предприемем нещо против Рим едва когато се увеличим поне на двеста хиляди души.

И двамата млъкнаха. Окноман гледаше гъркинята с такава нежност, на каквато никой не би предположил, че е способен. Евтибида на свой ред се мъчеше да придаде на лицето си израз на нежно и предано чувство, каквото тя не можеше да изпитва, като го милваше с обещаващите си и пламенни погледи, на които беше голяма майсторка.

— Навярно сте разглеждали важни неща в днешния съвет, а? — запита тя небрежно.

— Да, важни… Спартак, Крис и Граник казват…

— Навярно сте обсъждали военния план за борбата през идната пролет?

— О, не — отвърна Окноман, — но това, което обсъждахме, е почти в пряка връзка с предстоящата борба. Разгледахме… О, но чакай, какво правя аз! Ние се заклехме да не издаваме никому нищо от това, което говорихме в съвета, а пък аз без малко щях да ти разкрия всичко.

— Та аз да не съм ваш неприятел, че се боиш да ми се довериш?

— О, прекрасна Евтибида… можеш ли да допуснеш, че не ти поверявам какво сме обсъждали, защото се съмнявам в тебе?

— Само това липсваше! — извика сърдито гъркинята. — Аз пожертвувах за делото на потиснатите цялото си богатство, лиших се от блестящия и разкошен живот и поех трудния път на лишенията и опасностите. И след всичко това нима може някой да се усъмни в предаността ми към делото?

— Който се усъмни в тебе, да го убие Один! Знай, че аз те обичам не само за божествената ти хубост, но и за благородството и смелостта ти… И те уважавам толкова много, че въпреки клетвата, която съм дал, не бих се поколебал да ти поверя това…

— О, не, не! — извика Евтибида, като се опита да се откъсне от милувките на Окноман. — Какво ми влизат в работата вашите тайни? Не искам да знам нищо! Чуваш ли? Нищо!

— Ето че ти пак се разсърди! Но с какво те обидих, о мила Евтибида? — рече с печален глас Окноман, като я погали. — Изслушай ме, моля те… Знай, че….

— Мълчи, мълчи! Не искам да престъпваш клетвата си, като поверяваш тайните на една жена, която може да ги предаде на неприятеля — каза иронично Евтибида. — Ако ти имаше вяра в мене… ако ме уважаваше… ако ме обичаше, както казваш… ако ме чувствуваше неделима част от самия себе си, както те чувствувам аз, щеше да разбереш, че клетвата, която си дал, се отнася за всички други, но не и за мене… Сега виждам, че ти не ме обичаш с оная чиста, предана и безгранична любов, която слива душите и стопява всяко подозрение и недоверие… Ти не обичаш душата ми… Ти обичаш хубостта ми, целувките ми… Аз вярвах, че храниш към мене искрено и дълбоко чувство, и бях щастлива, но съм се лъгала!

Отначало гласът на Евтибида леко потреперваше, после стана развълнуван и към края на думите си хубавата гъркиня се разплака изкусно.

Преструвките на Евтибида произведоха върху германеца тъкмо онова въздействие, което тя преследваше и което в продължение на два месеца изпробваше. Извън себе си от вълнение, германецът започна да целува нозете и колената й, като я молеше да му прости, и се кълнеше, че никога не се е съмнявал нито за миг в нея и че винаги я е обичал повече от самия себе си и е благоговеел пред нея като пред богиня. И понеже гъркинята продължаваше да се сърди и не искаше да чуе нищо, което не я засяга, германецът се закле във всичките богове и я помоли да го изслуша, като я уверяваше, че отсега нататък няма да скрива нищо от нея.

И той й разказа накъсо онова, което бяха обсъждали. Каза й, че Спартак, който искал да даде нов и силен тласък на войната, заявил, че ще бъде необходимо да привлекат онези от римските патриции и онези младежи от Рим, които били потънали в дългове и били готови за всякакво въстание и преврати; затова те решили да пратят още утре пратеник при Катилина, за да го склони да поеме командуването на гладиаторската войска. С тая мисия се натоварил доброволно Рутилий.

Евтибида беше страшно доволна от разкритията на Окноман, но не се издаде и продължаваше все още да си дава вид на сърдита. Тогава Окноман, който се беше проснал на земята, сложи върху главата си нежните й крака и каза:

— Виждаш ли, Евтибида… Аз съм твой роб… Главата ми е в краката ти… Прави с нея, каквото щеш…

— Стани, стани, о мой мили Окноман — каза със светнало от радост лице Евтибида, като хвърли свиреп поглед върху грамадния германец, който лежеше в нозете й. — Стани… не ти е там мястото… ела тук… при мене… до сърцето ми.

При тези думи тя хвана гладиатора за ръката и нежно го привлече към себе си. Окноман скочи, сграбчи я, издигна я и започна страстно да я целува.

Когато буйната му страст попритихна, Евтибида му каза:

— Остави ме сега, мили… Аз трябва да ида да проверя дали Зенократ се е погрижил за конете ми… Ще се видим по-късно… когато всичко утихне в стана… Ела при мене в обичайния час… И помни, че трябва да пазиш любовта ни в пълна тайна! Особено пред Спартак…

Окноман я сложи покорно на земята, целуна я още веднъж и излезе, като се отправи към шатрата си, която беше наблизо до тая на Евтибида.

След няколко минути излезе и Евтибида; тя се отправи към двамата си верни роби, които бяха готови да дадат живота си за нея. Из пътя тя си мислеше:

„О, не… не е лошо измислено… да се извика Катилина за главен предводител на шестдесет хиляди роби… Та това значи да се облагороди делото, и самата войска… С него ще дойдат най-прочутите и най-храбрите римски патриции… С него може би ще се надигне и тибърското простолюдие… По тоя начин въстанието на робите, обречено предварително на неизбежен провал, ще се превърне в сериозна гражданска война, която вероятно ще донесе промяна в целия държавен строй… При това не бива да се мисли, че като поеме Катилина предводителството, влиянието на Спартак ще се намали, защото Катилина е твърде умен и ще разбере, че без Спартак не би могъл да се справи нито един ден с тези диви гладиаторски пълчища… Не, не! Това никак не ми е по сметката. Тоя път, велики Спартак, кроежите ти няма да се осъществят!“

С тези мисли тя стигна до шатрата на двамата си верни роби, извика Зенократ настрана и дълго говори с него шепнешком на гръцки.

На следната заран по консулския път Егнация, (Голям римски път, който през Дирахий (днес Дурес в Албания, на български Драч).) който свързва Брундизиум с Беневентум, пътуваше снажен млад момък. Той носеше груба вълнена туника и тъмна наметка, на главата си беше наложил кожен петаз (шапка с широки поли). Той се движеше в бърз тръс на дорестия си апулийски кон и отиваше от Игнация към Барий. По облеклото и по външния си доволен вид тоя момък приличаше на заможен селянин от околностите, който отива на пазар.

След тричасово пътуване конникът пристигна до една пощенска станция (mutatio), която се намираше по средата на пътя между Игнация и Бариум, и се спря, за да си хапне и поотпочине.

— Здравей, приятелю! — каза той на роба, който се бе затичал да поеме юздите на коня му. Като скочи от коня си, той се отправи към станцията, на прага на която се бе показал стопанинът, дебел, червендалест мъж.

— Нека боговете закрилят тебе и семейството ти!

— Нека Меркурий ти бъде спътник! — отвърна съдържателят. — Искаш ли да си отпочинеш от дългия път? Защото от уморения ти кон се вижда, че идеш отдалеч.

— Цели шест часа съм пътувал — отвърна конникът. И веднага прибави:

— Нрави ли ти се апулийският ми кон? Хубав е, нали?

— Кълна се в крилата на Пегас, че не съм виждал по-хубав кон!

— Горкият! Какъв ли ще бъде след един месец! — каза с въздишка конникът, като влизаше в станцията.

— Че защо? — запита стопанинът, като предложи на госта си да седне на една от трите маси. И продължи: — Искаш ли да си хапнеш? Имаме великолепно формианско вино, което по вкус превъзхожда Юпитеровия нектар… Ами защо след един месец конят ти ще бъде в плачевно състояние? Искаш ли агнешко печено? Ама такова крехко и сладко агнешко, каквото никога не си ял… мога да ти дам хубаво масло… прясно сирене… Значи, горкият ти кон след един месец ще е за окайване, а?

Пътникът гледаше полуучудено и полушеговито стопанина, чиято шетня не беше по-малко бърза и неспокойна от дрънкането му: докато бъбреше, без да поглежда лицето на госта си, стопанинът прекалено усърдно се суетеше около масата.

Стопанинът престана да бърбори при появата на един нов гост, който току-що бе скочил от силния си кон. Конят беше задъхан и с разпенена уста, което показваше, че бе изминал в бърз тръс дълъг път.

Новопристигналият беше висок и силен, около четиридесетгодишен мъж. Неговото мургаво и бръснато лице беше доста умно. По облеклото му се виждаше, че е или роб, или пък освободен роб на служба при някое благородно и богато семейство.

— Дано боговете те пазят в пътя ти — каза стопанинът на новопристигналия — и дано удвоят силите на коня ти, защото, колкото и да е силен, ако продължаваш да го караш тъй, както си го карал днес, той няма да издържи за дълго. Отдалеч ли идеш? Искаш ли да си хапнеш малко? Да ти донеса ли агнешко бутче? Ама едно агне — крехко като тревицата, която е пасла майка му… Мога да ти дам формианско вино, което превъзхожда по вкус нектара на великия Юпитер… Чаша вино след такъв дълъг път подкрепя и освежава силите… Мога да ти дам масло, сирене… Но седни де! Ти трябва да си много изморен…

— От брътвежа ти ли? Да, кълна се в Сатурн, много съм изморен и отегчен! — каза троснато пътникът.

— И много по-добре щеше да бъде — намеси се първият пътник, — ако ти, вместо да ни досаждаш с въпросите си и с превъзнасянията на ядивата си, ни донесеше малко печено агнешко, малко сирене, малко вино…

И като се извърна към новопристигналия, добави:

— Нали така?

— Разбира се, че е така — отвърна новопристигналият, като поздрави земеделеца.

И той седна на една маса.

— Ей сега ще ви обслужа… Ей сега — бърбореше стопанинът, — и вие ще видите дали съм имал право да хваля ядивата си.

При тези думи той излезе.

— Хвала на Юпитер, великия освободител — каза апулиецът, — че ни освободи от бръщолевенията на тоя заплес.

— Много досаден човек наистина — отвърна освободеният роб.

След тези думи и двамата млъкнаха.

Освободеният роб като че ли се унесе в мислите си. А апулиецът го наблюдаваше изпитателно и си играеше с ножа, който се намираше на масата.

Стопанинът се върна и донесе и на двамата пътника агнешко печено. Докато го ядяха с голяма охота, той им напълни чашите с формианско вино. То не беше достойно за трапезата на Юпитер, но във всеки случай беше достатъчно хубаво, за да оправдае донякъде хвалбите на стопанина.

— Та, значи — обърна се след известно време апулиецът към стопанина, — нрави ти се конят ми, а?

— Как няма да ми се нрави! — отвърна стопанинът. — Той е истинска апулийска порода — як, жилест… Аз познавам добре конете, понеже от двадесет години вече държа пощенската станция и разбирам от коне. А пък колкото се отнася до апулийската порода коне, познавам ги много добре, понеже съм апулиец. Представете си…

— А би ли ми дал за моя кон — прекъсна го нетърпеливо апулиецът — един от твоите двадесет…

— Четиридесет са, гражданино, четиридесет, (Стопанинът на първокласните пощенски станции бил длъжен да има четиридесет коня, а тоя на второкласните — двадесет.) понеже, както знаеш, моята станция е първокласна.

— Ох, да ти се не види бъбривият език! — извика апулиецът. — Ще ми дадеш ли за моя кон един от твоите четиридесет, сто, хиляда коня?

— Как да ти кажа… да сменя един кон, който познавам… с друг, който е хубав… да… който изглежда и млад… но който не познавам — отвърна с известно затруднение стопанинът, като се почеса по ухото, без да погледне събеседника си, — май че няма да ми изнася… защото, знаеш, преди пет години ми се случи същото…

— Но аз не искам да правя смяна, а да ти оставя коня си като залог… С твоя кон ще стигна до следната станция, дето ще го заменя с друг, и тъй нататък, докато стигна…

Тук апулиецът се спря и хвърли подозрителен поглед не върху бъбривия стопанин, а върху мълчаливия и почтителен освободен роб или роб. После довърши:

— Докато стигна там, където отивам. На връщане пак ще променям конете и като стигна при тебе, ще си взема моя Аякс, така се казва моят кон…

— О, колкото за коня, няма какво да му мислиш — при мене той ще заякне и ще се заглади. Зная как се гледат коне. Но видя ли как познах, че бързаш много и отиваш надалеч? Навярно отиваш в Беневентум, а?

— Може би — Отвърна, усмихвайки се, апулиецът.

— Или може би в Капуа?

— Може би.

— А кой знае, може би да стигнеш чак до Рим, а?

— Може би. — И двамата млъкнаха.

Апулиецът наблюдаваше усмихнат любопитния дърдорко, който не можеше да скрие недоволството си от това, че не му се удаде да разбере къде отива гостът.

— Е, продължавай де! Защо спря? — каза апулиецът на стопанина. — Нима не бих могъл да отида в Корфиний, в Аскулум, в Камерин, в Сена, в Равена? Или във Фалер, в Сполеци, в Клузиум, в Кортона, в Ареций, във Флоренция, при боите, при лигурите или в…

— Нека Юпитер ти е спътник! Но ти глумиш ли се над мене? — запита, засегнат, стопанинът.

— Малко! — отвърна добродушно апулиецът, като му поднесе чашата си с вино и добави: — Пий от чашата на приятелството и не се сърди, че се шегувам с тебе и измъчвам любопитството ти. Ти ми изглеждаш добър човек… Но си прекалено бъбрив и любопитен.

— Заклевам се във всички небесни и адски богове, че съм благочестив и справедлив човек и не ти мисля злото… ако лъжа, нека боговете поразят жена ми, децата ми и самия мене! — рече бързо честният човек.

— Не се кълни, вярвам ти! Пий!

— Хайде добър път и добра сполука — каза стопанинът, като пийна две-три глътки и подаде чашката на апулиеца. Апулиецът обаче не я взе, а му каза:

— Подай я на този пътник и пий за негово здраве. И като се обърна към освободения роб, добави:

— Май че си освободен роб, а?

— Да, освободен роб съм — отвърна почтително пътникът — и съм на служба при семейството Манлий Империозий…

— Знаменито и старо семейство — забеляза стопанинът, — един от Манлиевците, Манлий Вулзон е бил консул през 280 р. година, а друг…

— Отивам в Рим — продължи освободеният роб, — за да уведомя Тит Манлий за щетите, които разбунтуваните гладиатори причиниха във вилата му в Брундизиум.

— А! Гладиаторите! — каза тихо стопанинът, като потрепера. — Не говорете за тях… В името на Юпитер, не говорете за тях, защото се събужда отново у мене страхът, който изпитах преди два месеца, когато минаха оттук, на път за Брундизиум.

— Да бъдат проклети заедно с презрения си предводител! — възкликна апулиецът, като удари с юмрук по масата.

След малко запита стопанина:

— Много ли те ощетиха?

— Не… право да си кажа, май че няма какво да се оплаквам от тях: те не сториха зло нито на мене, нито на семейството ми. Взеха ми четиридесетте коня, но ми ги платиха. Наистина не ми дадоха толкова, колкото струваха конете… но ми се струва, че това беше най-малкото зло, което можеше да ме сполети…

— Защото в края на краищата — прекъсна го освободеният роб — те са можели да ти задигнат конете, без да ти дадат нито пара!

— Разбира се! — съгласи се стопанинът. — Но трябва да признаем — сниши, той със страх гласа си, — че тая война е позорна за римските граждани. Трябваше човек да ги види, когато минаваха оттук! Нямаха край! И как хубаво бяха наредени легионите им! Ако не е срамно да сравняваме тези разбойници с нашите славни воини, бих казал, че техните легиони по нищо не се различават от нашите.

— А бе защо не го отсечеш направо, ами току го усукваш — прекъсна го освободеният роб. — Колкото и да не ни изнася, трябва да признаем, че Спартак е велик пълководец и че от шестдесетте хиляди роби и гладиатори е можал да създаде войска от шестдесет хиляди силни и дисциплинирани бойци.

— Как?! — извика учуден и възмутен апулиецът, като се обърна към освободения роб. — Тоя гнусен гладиатор е опустошил вилата на господаря и благодетеля ти, а ти го защищаваш и хвалиш?!

— Да ме пази Юпитер от подобно нещо! — каза почтително освободеният роб. — Аз не искам да го защищавам, нито пък да го хваля! При това ти трябва да знаеш, че гладиаторите не са опустошили вилата на господаря ми…

— Ами че нали преди малко каза, че отиваш в Рим, за да уведомиш Тит Манлий за щетите, които са причинили на вилата му гладиаторите?

— Но щетите, за които споменах, не засягат нито земите му, нито двореца му… Аз подразбирах само избягалите петдесет и четири души от шестдесетте роби, които бяха на работа във вилата. Във вилата останаха с мене само шестима души, понеже са стари и недъгави, а всички други тръгнаха подир Спартак. Нима това според тебе е нищо? Кой Ще работи занапред, кой ще оре, кой ще сее, кой ще подрязва лозите, кой ще прибира реколтата?

— Да идат в ада Спартак и гладиаторите! — извика презрително апулиецът. — Да пием за тяхното проваляне и за нашето благополучие!

Стопанинът глътна няколко глътки за здравето на освободения роб, който пък пи за здравето на събеседниците си и предаде чашата на апулиеца; последният пи на свой ред за здравето на освободения роб и на стопанина.

След това апулиецът плати и стана, за да отиде в обора, да си избере кон.

— Почакай малко, уважаеми гражданино — каза стопанинът. — Аз не искам да си идеш без дъсчицата на гостоприемството. (Дъсчицата на гостоприемството — hospita lis tessera — малка дъсчица, върху която било написано името на домакина. Тази дъсчица се разцепвала на две части — едната оставала у домакина, а другата — у гостенина. Тия половинки на дъсчицата на гостоприемството били предавани на потомците, за да си проявят взаимно гостоприемството и приятелството, които си оказвали дедите им.)

След тези думи той излезе от стаята, в която останаха апулиецът и освободеният роб.

— Наистина, добър човек е — каза освободеният роб.

— Да — отвърна апулиецът, като се отправи към изхода откъм пътя, дето се спря и затананика една песен в чест на бога Пан, която се пееше твърде много от овчарите в Самниум, Кампания и Апулия.

След малко стопанинът се върна с дъсчицата на гостоприемството в ръка. Той я разцепи на две и подаде на апулиеца оная част, на която от името му бяха останали буквите… лион (той се казваше Азелион), като му каза:

— Тая половина ще ти помогне да спечелиш приятелството и на другите стопани на пощенски станции. Щом им я покажеш, бъди уверен, че ще ти дадат най-добрия си кон. Към пътниците, които са им показвали половинката от дъсчицата ми, винаги са проявявали най-голямо внимание. Още помня, че когато мина оттука преди седем години Корнелий Хризогон, освободен роб, на служба при знаменития Сула…

— Много ти благодаря — прекъсна го апулиецът — за любезността ти и бъди уверен, че въпреки безкрайните ти дрънканици, Порции Мутилий, гражданин на Игнация, няма да те забрави и ще запази за тебе искрено, приятелско чувство.

— Порции Мутилий! — каза Азелион. — Добре… ей сега ще запиша името ти в моята книга… защото тук минават толкова много хора и не е чудно да го забравя, нали?

Азелион излезе от стаята, след малко се върна и отведе Мутилий в обора да си избере кон.

В това време пристигна друг пътник, който, ако се съдеше по облеклото му, беше роб. Той отведе сам коня си в обора, дето Порции Мутилий наглеждаше коняря на станцията, който му оседлаваше избрания кон.

Като поздрави Порции и Азелион с обичайното „sal-vete“, робът върза коня си за яслите, махна му юздата и му даде торба овес.

Докато робът натъкмяваше коня си, в обора влезе освободеният роб на Манлий Империозий, който се приближи до своя кон и започна да го милва, като размени крадешком с новопристигналия конник многозначителен поглед. Новопристигналият натъкми коня си и тръгна към вратата. Когато минаваше край освободения роб, той се престори, че го вижда едва в тоя момент, и извика:

— Охо! Лафрений!

— Ха! — извика освободеният роб, като се обърна бързо. — Кребрик! Какво търсиш тук? Откъде идеш?…

— Идвам от Рим. Отивам в Брундизий. А ти?

— От Брундизий. Отивам в Рим.

Щом чу възклицанията им, Порции Мутилий наостри слух, като в същото време си даде вид, че не обръща никакво внимание на двамата познайници.

Те обаче забелязаха, че той следи разговора им и почнаха да си говорят съвсем тихо. Скоро се разделиха. Но в момента, когато се разделяха, Порции мина край тях, като си даваше вид на разсеян, и чу думите:

— При кладенеца!

Робът излезе от обора, а освободеният роб остана да милва коня си.

Порции също тъй излезе, като пееше тихо песента на гладиаторите, докато освободеният роб Лафрений пееше на свой ред една гръцка песен.

Щом излезе от обора, Порции Мутилий каза на Азелион:

— Почакай ме малко… ей сега ще се върна.

Той зави бързо зад къщата и пред себе си видя един кладенец, от който се черпеше вода за поливане на близката зеленчукова градина. Порции Мутилий побърза да се скрие зад стената на кладенеца откъм зеленчуковата градина.

След няколко минути почти едновременно се чуха стъпки от дясната и лявата страна на станцията.

— Е? — запита Лафрений, когото Порции позна по гласа.

— Научих, че брат ми Марбрикс — отвърна тихо другият, когото Порции позна, че е робът — избягал в стана на братята ни, аз избягах от господаря си и отивам там.

— Аз пък — рече Лафрений, — под предлог, че отивам да уведомя господаря си за бягството на робите от вилата му, ще се опитам да открадна сина си Игнаций, когото не искам да оставям в ръцете на потисниците. После заедно с него ще отидем в стана на храбрия ни предводител.

— Хайде, прощавай, че може да се усъмнят в нас. Оня апулиец ни гледаше подозрително.

— И аз се боя, че той ни следи. Прощавай и добра сполука!

— Постоянство!

— Победа!

След това и двамата тръгнаха в противоположни посоки. Порции Мутилий излезе из скривалището си и почна да се оглежда учуден наоколо си; той не бе допуснал нито за миг, че тези, които смяташе за врагове, могат да излязат негови хора. След като помисли малко върху приключението си, поклати глава, усмихна се и отиде при Азелион, който го чакаше пред обора. Порции се сбогува, метна се на коня си и го подкара по пътя към Барий. Бъбривият Азелион потича подир него около десет-петнадесет крачки, като му викаше:

— На добър път! Дано боговете те покровителствуват и ти бъдат спътници! Гледай… гледай как хубаво язди… Ех, че хубаво седиш на моя Артаксеркс… Великолепен е тоя Артаксеркс! Прощавай! Прощавай, Порции Мутилий!

Порции Мутилий се скри зад един завой и Азелион се върна печален в станцията.

Читателите навярно са се досетили, че под лъжливото име Порции Мутилий се криеше Рутилий, началник на гладиаторски легион, който отиваше в Рим при Катилина като пратеник на Спартак. Рутилий стигна скоро Бариум, отмина го, без да се отбива, и се спря да пренощува в една крайпътна странноприемница.

На другия ден рано, преди изгрев слънце, той беше вече на път. Към пладне стигна при пощенската станция на Бутунтум, дето се спря да си почине и да смени коня си.

Привечер, когато се приближаваше към Канузиум, Рутилий забеляза пред себе си прах и след малко — конника, който го вдигаше. Рутилий пришпори коня си и скоро настигна конника. Тоя конник беше Лафрений, освободеният роб, когото Рутилий бе срещнал предния ден в пощенската станция на Азелион при Бариум.

— Добра стига! — каза Рутилий, когато се изравни с Лафрений.

— На добър час! — отвърна Лафрений, без да извърне глава към този, който го настигна.

— Много ми е драго, че те виждам пак, Лафрений — каза Рутилий.

— Кой си ти? — извика учуден освободеният роб, като се извърна към Рутилий. Той го позна веднага:

— О! Ти ли си, почтени гражданино? Нека боговете ти бъдат спътници!

Благородният и великодушен Рутилий се трогна, когато видя бедния освободен роб, който отиваше в Рим да открадне сина си и после заедно с него да отиде в гладиаторския стан. Погледа го известно време мълчаливо. После му хрумна да се пошегува. Той се извърна към него и със строг глас му каза:

— Ти, значи, отиваш в Рим, за да вземеш сина си от дома на господарите и благодетелите си, за да избягате после заедно с него в стана на презрения Спартак, а?

— Аз ли? Какво разправяш бе? — избъбра Лафрений, чието лице стана (или на Рутилий се стори) смъртно бледо…

— Вчера чух всичко, което говорихте с другаря си при кладенеца на пощенската станция. Знам всичко, о неблагодарни и коварни робе, и още в първия град, в който стигнем, ще те обадя на властите, за да те изправят да отговаряш пред претора… И тогава ще кажеш всичко…

Лафрений спря коня си; спря коня си и Рутилий.

— Нищо няма да изкажа — каза с глух и заплашителен глас освободеният роб. — Мене не ме е страх от смъртта.

— Дори и на кръста?

— Дори и на кръста… защото знам как да се избавя от нея.

— Че как ще се избавиш? — запита учуден Рутилий.

— Като те убия — извика яростно Лафрений, изкара железния боздуган, който държеше под наметалото на коня си и налетя върху Рутилий. Гладиаторът прихна да се смее:

— Чакай бре, брате… постоянство и…

Лафрений спря коня с лявата си ръка и остана със замахнат в дясната боздуган, като извика учудено:

— О!

— И? — запита Рутилий, който искаше да чуе от него паролата. — И… победа! — избъбра освободеният роб, който изглеждаше, че все още не е дошъл на себе си от учудване.

Тогава Рутилий му протегна дясната си ръка, хвана лявата му ръка и натисна с показалеца си три пъти дланта й.

Тоя знак успокои освободения роб. Свечеряваше се. И двамата продължиха пътя си. Единият разказа на другия патилата си.

— И понеже ти би могъл да се учудиш, и то основателно — каза Рутилий, — как така аз, роден свободен, съм се продал за гладиатор на един ланист, знай, че се родих и израснах сред охолство. И щом навлякох претекстата (Тога, обшита с пурпур, която носели висшите длъжностни лица и децата на свободните граждани до седемнадесетгодишната си възраст.) аз се отдадох на разврат и на разсипничество, докато баща ми, без да знам, в същото време проиграл на комар почти цялото си състояние. Аз бях на двадесет и две години, когато той умря? задълженията погълнаха всичките богатства, които наследихме, и майка ми и аз изпаднахме в крайна бедност. Немотията не ме плашеше, защото бях млад, силен и смел, но се безпокоях за клетата си майка. Тогава събрах дванадесет-петнадесет хиляди сестерции, последния остатък от миналото ни състояние, и като прибавих към тях десет хиляди сестерции, които получих от продажбата на самия себе си, обезпечих на майка си необходимото за преживяване до дълбока старост… И само затова, само затова продадох свободата си, заради която въстанах сега, след осем години страдания и опасности, сега, когато клетата ми майка вече е мъртва.

Когато произнасяше последните си думи, Рутилий беше развълнуван. Неговият глас трепереше и по побледнелите му от вълнение бузи се стичаха сълзи.

Между това се стъмни съвсем. Двамата конници минаха по един стръмен път, заграден от двете страни с широки ровове, отвъд които се простираше гъста гора. И двамата мълчаха. По едно време конят на Лафрений, подплашен от сянката на някое дърво или кой знае от що, изведнъж отскочи настрана, направи два-три скока и падна в рова край пътя.

Освободеният роб извика. Рутилий спря коня си, върза го о един храст и се затича да помогне на падналия си другар. Но още не беше успял да види каква е работата, когато усети силен удар в кръста си. Той падна и преди да разбере кой го удари, върху гърба му се стовари още един удар.

Тогава Рутилий разбра, че е попаднал в мрежата на предателството. Извади под туниката камата си, хвърли се върху нападателя, който беше замахнал с боздугана, и извика:

— Ах, подли предателю… защо не излезе на открито да се биеш?

Той удари Лафрений по гърдите с камата си, но напразно: Лафрений имаше под туниката ризница.

Тогава се почна отчаяна борба между умиращия Рутилий и Лафрений, който, макар да беше силен и незасегнат, изглежда, че трепереше пред неустрашимия си неприятел. Няколко минути от рова се чуваха само сподавени ръмжения, стенания, клетви и псувни.

Най-сетне се чу тъпият шум от падането на едно безжизнено тяло и отпадналият глас на Рутилий:

— Подъл предател! След това всичко утихна.

Лафрений се наведе над убития и като се увери, че сърцето му вече не тупти, излезе на пътя и се отправи към мястото, дето беше вързан конят на Рутилий като си тананикаше:

Хубавицата Венера с тънък ум била…

— Херкулес! — извика той изведнъж, като усети, че му се подкосяват нозете. — Усещам… Какво ли пък е това?

И се олюля.

— Боли ме тука… — Промълви той с отпаднал и пресипнал глас и повдигна десницата към врата си, но веднага я отдръпна, защото тя се намокри в топлата му кръв.

— О, богове! Той ме е улучил… във врата… единственото място… незащитено от ризницата…

Той се олюля отново и се строполи на земята. Кръвта бликаше непрекъснато от врата му.

И тук на пустия път, в дълбоката тишина на нощта, сред отчаяните усилия да се вдигне или да извика за помощ, човекът, който се наричаше Лафрений и който беше оръдие на коварната и отмъстителна Евтибида, след мъчителна борба със смъртта, издъхна на няколко крачки от жертвата си.

XVII
Арторикс — фокусник

Деветнадесети декември 681 р. година (четиринадесет дни преди януарските календи 682 р.г.) беше голям празник за римляните. Улиците, форумът, базиликите, кръчмите и увеселителните заведения на Рим бяха претъпкани с народ, който се развличаше и се веселеше.

Тоя ден се празнуваха Сатурналиите в чест на Сатурн, (Сатурналиите започвали на 17 декември. Сатурн бил прастаро божество, което покровителствувало плодоносните сили на природата.) които траеха три дни. Тия дни се наричаха Сатурналии. Според някои те водят началото си от времето на Янус, цар на аборигините, (Аборигини — най-ранните жители на Лациум.) много преди основаването на Рим или от времето на пелазгите, последователи на Херкулес, а според други — от времето на цар Тул Хостилий, който учредил тия празненства след щастливото завършване на войната срещу албаните и сабиняните. През тия дни се разрешаваше на робите да се ползуват от някакво Подобие на свободата. Заедно с гражданите и смесени със сенаторите, конниците и плебеите от двата пола и от всяка възраст те седяха на общите трапези и през тия три дни се забавляваха както си искат.

Най-достоверно изглежда твърдението, според което тия празници действително са били празнувани от незапомнени времена в чест на Сатурн, но че начинът за чествуването им е бил определен от двамата консули А. Семпроний Атрациний и М. Минуций Авгуриний. Те издигнали на улицата, която води от форума за Кампидолия в подножието на тоя хълм, храма на Сатурн през 257 р.г., тринадесетата година след изгонването на царете.

На тези празненства жреците извършваха жертвоприношенията гологлави за разлика от жертвоприношенията в чест на всички други божества, които извършваха с покрита глава.

Празненствата, посветени на Сатурн, бог на земеделието, бяха по произход земеделски и овчарски. И свободата, която през тези три дни се даваше на робите, се свързваше със спомена за щастливите Сатурнови времена, когато не съществувало робство и всички хора били още свободни и равни.

Нека читателят си представи обширния, богат Рим (чиито крепостни стени по онова време се простирали осем мили околовръст и имали двадесет и три врати), с величествените му храмове, с грамадните амфитеатри и циркове, с блестящите му дворци, с изящните му портици, с разкошните му базилики, нека си представи тая метрополия, която по времето на консула Гней Папирий Карбон брояла 463000 граждани и не по-малко от два милиона роби; нека читателят си представи тези три милиона човешки същества, които тичали като луди из улиците и викали: „Jo, bona Saturnalia! Jo, bona Saturnalia!“ (Да живеят веселите сатурналии! Да живеят веселите сатурналии!) И той ще може да си състави бледа представа за това, което е бил градът по време на сатурналиите.

Тоя ден, 19 декември 681 р. година, през Есквилинската врата влезе в града млад фокусник, придружен от едно куче. На гърба си носеше малка стълба, въжета и железни обръчи, а на лявото рамо една маймунка.

Фокусникът беше снажен, с бледо и измършавяло лице, с руси коси и сини очи. На главата си носеше плъстена шапка и бе загърнат в кожена пенула, която покриваше късата му туника от груб сив плат.

Тоя фокусник беше Арторикс.

Кварталът до Есквилинската врата беше безлюден и притихнал. Но колкото повече Арторикс навлизаше към центъра на града, толкова повече се усилваше шумът, който долиташе оттам. Когато стигна до първите улички на Субура, чу ясни, мощни викове: „Jo, bona Saturnalia! Jo, bona Saturnalia!“

Щом навлезе в Каринската улица, видя огромна тълпа, която се движеше срещу него. Най-напред вървяха множество музиканти, а зад тях хиляди хора подскачаха лудо и пееха колкото им глас държи химн в чест на Сатурн.

Арторикс, който познаваше облеклото на римляните, можа скоро да различи в тая тълпа римските конници наред с бедняците, матроните наред с робите.

Той се отдръпна настрана и се притисна плътно към стената, за да даде път на тълпата, като в същото време се помъчи да затули маймунката, въжетата и обръчите, които можеха да издадат занаята му; защото се боеше да не би, като разберат какъв е, да го накарат да им устрои представление и с това да го забавят.

Страхът му се оправда. Някои от тълпата го забелязаха, разбраха, че е фокусник, и започнаха да викат на другарите си от предните редици да се спрат.

— Jo, circolator! Jo, circolator! (Да живее фокусникът! Да живее фокусникът!) — извикаха неколцина, като ръкопляскаха.

— Да живее, да живее фокусникът! — извикаха останалите.

— Я ни покажи фокусничеството си! — крещеше един.

— Я да видим какво знае да прави маймуната ти! — шумеше трети.

— Я накарай кучето си да подскача!

— Маймуната! Маймуната!

— Кучето! Кучето!

— Отдръпнете се де!

— Сторете му място!

— Да се наредим в кръг!

— Отстъпете де! Отстъпете!

Всички викаха, че трябва да се отстъпи и да се даде място, и същевременно всички се притискаха и се дигаха на пръсти, за да видят по-добре фокусника. Арторикс беше тъй притиснат към стената, че не можеше да мръдне.

През това време тия, които бяха най-близо до него, го увещаваха да им покаже фокусничеството си, като го обсипваха с обещания и хвалеха животните му.

— Не се бой, момко.

— Ще ти дадем хубави пари.

— Ще ти напълним шапката с пари.

— Ще пиеш с нас великолепно масикско вино.

— Каква прелестна маймунка!

— Какво хубаво епирско куче!

Един милваше кучето, друг маймунката, трети пипаше стълбичката, а четвърти въжетата и железните обръчи, за чието предназначение се правеха най-странни предположения.

Но никой не отстъпваше. Притиснат към стената, най-сетне Арторикс каза:

— Добре, добре, аз и животните ми ще покажем най-хубавото, което можем, за да отдадем чест на Сатурн и за да поразвлечем вас, добри квирити, (Квирити — римляни, римски народ.) само, моля ви, сторете ми място.

— Прав е човекът.

— Да му дадем място.

— Дръпнете се назад де!

Всички викаха, но никой не мръдваше. Най-сетне нечий мощен глас извика: — Да го заведем в Каринската курия!

— Да, да! В Каринската курия!… — извикаха първом десетина гласа, после двадесетина, най-сетне стотина.

— В Каринската курия! В Каринската курия!

Тия, които бяха най-близо до фокусника, го взеха в средата си и се отправиха към Каринската курия, като си пробиваха път с лакти. Скоро цялата тълпа се повлече подир тях. Тези, които бяха на опашката, се намираха начело на колоната, а музикантите, които преди бяха начело, по необходимост се намираха на опашката; това, разбира се, не им попречи да подземат отново свирнята си в чест на Сатурн, съпровождани от хилядите гласове на тълпата, която от време на време се провикваше:

— Jo, bona Saturnalia!

Тълпата, увеличена от тия, които я срещаха по пътя и се присъединяваха към нея, стигна скоро на широкия площад. На тоя площад се издигаше третата от 30-те курии, на които бе подразделен градът, наречена Каринска курия. Тук бяха насядали на маси много хора, които ядяха, пиеха и се веселяха на воля.

Отначало, при нахлуването на тълпата, настъпи голяма бъркотия, чуха се заплашвания, обиди и препирни; но скоро всред всички се разпространи новината, че на площада един фокусник ще даде импровизирано представление, и тутакси настъпи тишина. В средата на площада се образува кръгло празно място за фокусника. Наоколо се наредиха, плътно притиснати един до друг, част от веселящите се, а другите се накачиха по столовете, масите, стъпалата, по железните решетки на приземните етажи на близките къщи. Настъпи тишина. Всички следяха внимателно движенията на Арторикс, който се готвеше за представлението.

След малко Арторикс се доближи до един от тълпата, подаде му топка от слонова кост и му каза:

— Предай я да върви от ръка на ръка.

След това се приближи до един роб, който сияеше от радост, подаде му една червена топка и му каза:

— Предай я да върви от ръка на ръка.

След тези думи той се върна в средата на оставеното му празно място и се обърна към голямото си епирско куче, което се бе опряло на задните крака и го гледаше с умните си очи.

— Ендимион! — Кучето скочи и размаха опашка, без да снеме очи от фокусника; като че ли искаше да му каже, че е готово да изпълни заповедите му.

— Иди да намериш бялата топка.

Кучето скочи веднага към оная страна, дето се подаваше от ръка на ръка бялата топка.

— Или чакай! Намери по-добре червената!

В същия миг кучето се извърна към роба, комуто Арторикс бе предал червената топка, и се спусна, за да намери човека, у когото бе отишла топката, но Арторикс му извика:

— Стой!

Кучето се спря изведнъж.

След това фокусникът се обърна към тълпата:

— Тия, които в тоя миг държат в ръцете си топките, да не ги предават по-нататък. Ендимион ей сега ще разбере у кого са.

Всички започнаха да изказват шумно съмнение и любопитство. Но изведнъж притихнаха, щом Арторикс скръсти ръце на гърдите си и извика на кучето:

— Донеси ми бялата топка!

Кучето подуши няколко пъти във въздуха и след това решително навлезе в тълпата, като се провираше между краката на зрителите. То се спря при един патриций, сложи предните си крака на гърдите му и почна да го гледа в очите, като че ли му искаше топката.

Патрицият извади от пазвата си топката и я подаде на кучето, то я грабна с уста и се затича към господаря си.

От всички страни се чуха одобрителни възгласи, а когато кучето намери скоро и червената топка, цялата тълпа избухна във възторжени ръкопляскания и викове.

Тогава Арторикс изправи стълбичката си на земята, върза на горния й край едно въже, на което беше нанизал три железни обръча, хвана въжето за другия край и се отдалечи няколко крачки, като го държеше високо и изопнато. После постави върху въжето маймунката, която стоеше на лявото му рамо, и й каза:

— Хайде, Психея, покажи си изкуството на всички славни синове на Рим!

Маймунката тутакси почна да върви на задните си крака по въжето. Тогава Арторикс се обърна към кучето, което го гледаше внимателно, и му извика:

— А ти, Ендимион, покажи на знаменитите жители на Марсовия град как умееш да се катериш по стълба.

И докато маймунката вървеше по въжето, кучето се изкачваше по стълбата. Публиката наблюдаваше зрелището с живо любопитство, но беше все още сдържана в ръкоплясканията си; ръкоплясканията й обаче станаха буйни и неудържими, когато маймунката стигна при първия обръч, слезе в него и се повъртя в кръг няколко пъти; после се качи отново на въжето и по същия начин се повъртя във втория и третия обръч.

През това време кучето се беше изкачило на върха на стълбата.

— А сега, клети Ендимион — обърна се към него Арторикс, — как ще слезеш оттам?

Кучето гледаше господаря си, като махаше живо опашката си.

— Качването беше трудно, но както и да е, качи се; да видим сега как ще слезеш! — извика Арторикс, докато маймунката правеше кръгове в третия обръч.

Кучето продължаваше да маха опашка, като не снемаше очи от фокусника.

— Е, Ендимион, как ще се избавиш от трудното положение, в което се намираш? — запита го Арторикс.

Изведнъж кучето скочи на земята, хвърли победоносен поглед към публиката и седна на задните си крака.

Публиката поздрави с бурни ръкопляскания Ендимион, който разреши толкова леко тежката задача, поставена му от фокусника.

В това време маймунката беше стигнала до върха на стълбата и бе седнала там, приветствувана на свой ред от тълпата.

— Дай ми шапката си — обърна се към Арторикс един римски конник от тълпата, — да събера пари, ако не за тебе, то поне за умните ти животни.

Арторикс сне шапката си и я подаде на римския конник, който пръв пусна в нея един сестерций и започна да я поднася от човек на човек. В шапката на фокусника заваляха аси, полу-аси и терунции1 (Петачета, половин петачета и стотинки.)

През това време Арторикс извади изпод пазвата си два зара и една мъничка дървена чашка и извика:

— Хайде сега, Психея и Ендимион, да си опитате късмета. Покажете на тези благородни и великодушни зрители кой от вас е по майстор и по-щастлив.

Сред силния смях на тълпата кучето и маймунката застанаха един срещу друг и започнаха играта.

Пръв хвърли заровете Ендимион. Арторикс сложи пред него чашката със заровете и кучето тутакси я ритна с предния си крак тъй силно, че заровете се търкулнаха чак до краката на зрителите от първия ред, които се наведоха да ги видят и някои от тях възкликнаха, като плеснаха с ръце:

— Венера! Венера! браво, Ендимион!

Кучето сякаш разбра, че е хвърлило хубави зарове, та замаха весело опашката си.

Арторикс прибра заровете, сложи ги в чашката и я подаде на Психея.

Маймунката взе чашката и започна да я тръска, като правеше гримаси и се кривеше, с което разсмя публиката. Най-после хвърли заровете на земята:

— Венера! И тя изкара Венера! — извикаха много гласове. — Браво, Психея, да живееш!

Маймунката се изправи на задните си крака и с предните започна да праща целувки на публиката в знак на благодарност. Публиката избухна отново в смях.

В това време римският конник се върна при Арторикс и му подаде шапката, която беше почти пълна с дребни монети. Фокусникът благодари на патриция за любезността и изсипа парите в една кожена чанта, която висеше на пояса му. Той се готвеше да продължи представлението си, но в това време вниманието на публиката бе привлечено от силна врява, идваща от дългата улица, която тръгва от Капенския път, при големия цирк, върви покрай Палатинския хълм, минава между двете курии — Салиевата и Цериоленската — и извежда на площада, дето се издигаше Каринската курия и дето се намираше Арторикс сред своите зрители. Група мими и смешници, нашарени и предрешени по най-странен начин, подскачаха и танцуваха под звуците на флейти и китари, следвани от многоброен народ, който викаше и пееше колкото му глас държи.

Скоро тълпата, която обкръжаваше Арторикс, се спусна да посрещне тия, които се приближаваха с бесни викове към площада. Тогава Арторикс прибра нещата си, сложи маймунката на рамото си и побърза да влезе в една близка кръчма, дето си поръча чаша вино с явното намерение да се изплъзне от погледите й вниманието на тълпата.

Както предполагаше той, така и стана: скоро площадът бе наводнен от двете тълпи, слети в една, и мимите, покачили се върху стълбището на курията, започнаха да играят една неприлична и смешна пантомима или фарс от най-лош род при непристойните смехове и викове на тълпата, струпала се на площада.

Арторикс се възползува от благоприятния момент и промъквайки се покрай стената, се изплъзна незабелязано от тая навалица. След четвърт час стигна на улицата, която извеждаше при големия цирк.

Докато Арторикс се движи по тая улица, задръстена с весело и празнично настроени люде, ние ще обясним накратко на читателите как и защо той дойде в Рим, предрешен като фокусник.

На следния ден от убийството на злочестия Рутилий един гладиаторски конен отряд, който бил тръгнал да събира фураж, се научил, че на консулския път Егнация били намерени труповете на двама непознати, единият от които изглеждал заможен селянин от околните места, а другият — освободен роб на служба при някое богато патрицианско семейство.

Началникът на конния отряд имал любовни връзки с една хубава селянка, която живеела в същата местност, където били намерени двата трупа. Под предлог да разкрие тайната около извършеното на консулския път престъпление, което можело лесно да бъде приписано на гладиаторите, когато в действителност те не посягали на хората и на имота им, началникът повел отряда си, блазнен всъщност от единственото желание — да види и да прегърне пак хубавицата си.

За голямо учудване на гладиаторите в единия от труповете те познали един от предводителите на легионите от войската им — Рутилий, който, по необясними за тях причини, бил преоблечен като заможен селянин.

По тоя начин Спартак се научил за страшната участ на своя приятел и сътрудник. Но Спартак не можал да разбере дали приятелят му е станал жертва на организираната мрежа на някое предателство, или пък на слепия случай.

Тъй или иначе след тържественото погребение на Рутилий Спартак трябвало да помисли да изпрати друг пратеник при Катилина. Понеже гладиаторският съвет решил да се изпрати пратеник при Катилина, Спартак сметнал, че може да не казва никому кого ще натовари с тази мисия. И избрал доверения си скъп приятел Арторикс.

За да се предварди по-сигурно от опасностите, на които се излагаше, Арторикс реши да се преоблече като скитник-фокусник и да се възползува от фокусническото си изкуство, което бе учил през свободното време в гладиаторската школа.

Арторикс повика в стана един фокусник, който го научи, без никой да узнае, на разни фокуси. От същия фокусник Арторикс купи кучето и маймунката, с които се бе упражнявал от август до ноември, за да свикне с фокусите. После напусна тайно гладиаторския стан, след два дни път се предреши като фокусник и продължи за Рим, като из пътя спираше във всеки град и във всяко село да дава представления.

Както видяхме, след като излезе от кръчмата, Арторикс тръгна по улицата, която водеше за големия цирк. Скоро той се озова пред Салиевата курия, дето се веселеше шумно многолюдна пъстра тълпа. През време на сатурналиите любима храна беше свинското месо, приготвено по най-различни начини.

— Чест и слава на Сатурн! — извика един едър роб, кападокиец, седнал на една маса, близо до която се намираше в тоя момент Арторикс. — Чест и слава на Сатурн и на готвача Курион, който умее да приготвя най-вкусните яденета от свинско месо!

— Нека боговете ме пазят от всяко тщеславие! — отвърна Курион, нисък, дебел човек, който в тоя миг носеше в съд димящи наденици за една съседна маса. — Но мога да заявя високо, че такива наденици не са се слагали дори на трапезите на Лукул и Марк Крас.

— Jo, bona Saturnalia! — извика един пиян роб, като стана на крака, с пълна чаша в ръка.

— Jo, bona Saturnalia! — извикаха сътрапезниците му, като станаха на свой ред и те на крака.

И всички изпразниха чашите си.

Когато притихнаха, кападокиецът, който единствен все още стоеше прав, извика:

— Дано се възвърне царството на Сатурн и да изчезне всяко робство!

— Но ако благопожеланието ти се сбъдне, ти не ще можеш вече да ядеш наденици при Курион и да пиеш това цекубско вино.

— Е, че що от това? — извика възмутен робът. — Нима не може да се живее без цекубско и фалернско вино? Нима бистрата вода от изворите на родните ми планини не е достатъчна, за да утоли жаждата на свободния човек?

— Хубава е водата… за поливане и къпане — отвърна насмешливо друг роб. — Аз предпочитам виното.

— И камшика на надзирателя! — добави кападокиецът. — Ех, Генезий, ех, изроден атинянино, колко те е оскотило продължителното робство!

Арторикс се беше спрял да пие чаша вино и слушаше с голямо внимание разговора на масата, където седяха кападокиецът и гъркът.

— Ей, приятелю… — обърна се един гражданин към кападокиеца. — Ей, любезни Едиок, струва ми се, че ти, скрит под сянката на сатурналиите, проповядваш бунт между робите и ги насочваш към Спартак!

— Да се провали в дън земя този презрян гладиатор! — извика един патриций, който кипна от негодуване само при споменаването на това име.

— Дано Минос му даде трите фурии за вечни другарки в ада! — извика един гражданин.

— Проклет да бъде! — възкликнаха шестима или седмина от сътрапезниците на кападокиеца.

— О, храбри и силни мъже! — каза иронично кападокиецът. — Не хвърляйте напразно копията си върху презрения гладиатор, който е толкова далеч от вас!

— О, богове, покровители на Рим! Тоя мръсен роб си позволява да оскърбява римските граждани и да защищава презрения варварин!

— Чакай малко бе, приятелю, не се ядосвай толкова много — каза кападокиецът. — Аз не оскърбявам никого, и още по-малко вас, славните римски патриции и граждани, към които принадлежи и моят господар. Аз няма да тръгна подир Спартак, както не съм тръгнал досега, защото не вярвам, че той ще излезе наглава с щастливия Рим, любимеца на боговете. Но ако не съм в числото на привържениците му, това не значи, че трябва непременно да го мразя и да го проклинам само защото той се е осмелил да се бори срещу римските легиони за освобождение на другарите си по нещастие. Тия думи си позволявам да ви кажа открито, като се ползувам от пълната свобода, която ми се дава по време на сатурналиите. (Докато траели Сатурновите празненства (3 дни), робите имали пълна свобода на словото: те можели да хулят безнаказано дори господарите си.)

Думите на кападокиеца бяха посрещнати със силно неодобрение; неговият господар, който беше на същата маса, гневно извика:

— О, богове, какво чувам! Ти не би ме оскърбил толкова много, о, безумецо, ако беше похулил мене, жена ми, семейната ми чест! Моли се, моли се на боговете си, дано забравя, докато, минат сатурналиите, безумните ти думи.

— Да защищава гладиатора!

— Да хвали позорните му подвизи!

— Да се въодушевява от един отвратителен разбойник!

— О, богове, каква дързост!

— О, Херкулес, какво нахалство!

— И то днес; тъкмо днес, когато ние чувствуваме най-лошите последици от въстанието му — извика господарят на кападокиеца. — Днес поради негова вина в Рим не могат да се намерят дори и десет гладиатора, които да устроят помежду си кървав бой в чест на Сатурн!

— Ама наистина ли? — запитаха с печален и учуден глас неколцина сътрапезници.

— Кълна се във Венера Ерицинска, покровителка на Фабий! Моя патрон! Казвам ви, че тая година сатурналиите ще минат без гладиаторски боеве…

„Ех, че голяма беда!“ — помисли си Арторикс, като отпиваше бавно виното си.

— Открай време — каза патрицият — на Сатурн са се принасяли редовно човешки жертви; защото Сатурн по произход е адско, а не небесно божество и се умилостивява само с човешка кръв.

— Дано Сатурн превърне на пух и прах презрения Спартак, единствения виновник за това голямо нещастие! — възкликна една римлянка, която седеше до патриция и чието лице беше поруменяло от пиене.

— Кълна се във всички богове! — извика патрицият, като скочи на крака. — Ние няма да допуснем тоя срам! Добрият бог Сатурн ще си получи човешките жертви. Аз пръв ще подаря на жреците един роб, който да бъде принесен в жертва на божеството. Вярвам, че в Рим ще се намерят и други религиозни граждани, които да последват примера ми, и по такъв начин и тая година Сатурн ще си получи човешките жертви, както ги е получавал през другите години.

— Това добре — извика с печален глас господарят на кападокиеца, — ами на нас, на народа, кой ще даде хубавите гладиаторски зрелища?

— Кой ще ни ги даде? — запита римлянката с израз на дълбоко съжаление и удави въздишката си в десетата чаша вино.

— Кой ще ни ги даде? — печално възкликнаха едновременно много гласове.

Настъпи мълчание. През това време Арторикс покри лицето си с ръце, обзет от срам, че и той принадлежи към човешкия род. След малко с израз на дива радост патрицият подзе отново:

— Кой ще ни ги даде ли? Нашите консули Гелий Публикола и Гней Корнелий Лентул Клодиан, които през пролетта ще потеглят срещу гладиатора с две армии от по тридесет хиляди души приблизително всяка… И тогава ще видим какво ще остане от тоя презрян варварин, който ограбва добитъка на беззащитното население, ще видим дали ще може да устои на четири консулски легиона и на техните спомагателни войски и съюзници!

— Изглежда, че легионите, които Спартак разби при Фунди — промълви иронично кападокиецът, — не са били консулски легиони.

— Между една преторска войска и две консулски войски има грамадна разлика, която ти, варварино, не можеш да разбереш! О, кълна се в божествения меч на Марс, че скоро гладиаторите ще бъдат разбити и тия, които пленим, с хиляди и хиляди ще започнат да се бият в цирка.

— И… никаква милост!

— Никакво състрадание към тези мръсни разбойници!

— И тогава ще си изкараме и за днешния ден!

— И още как!

— Ще се бият през цялата година!

— Как искам да се наслаждавам на гърчовете на тия тридесет хиляди умиращи!

— Какво празненство ще бъде! Каква радост!

— Какво веселие! Какво шумно веселие!

— Добре е да се отбележи това — процеди през зъби Арторикс, който беше смъртно бледен от гняв. Той заплати веднага виното и се отправи към Палатинския хълм. След малко навлезе в Свещената улица, която беше претъпкана с народ.

Арторикс трябваше да си проправя път с лакти. След продължителна и уморителна блъсканица най-сетне той стигна пред къщата на Катилина. Портикът беше препълнен с негови клиенти, освободени и роби, които се веселяха. От виковете и песните, които долитаха от къщата, се виждаше, че и триклиниумът на свирепия сенатор беше препълнен с гости.

Фокусникът беше посрещнат с бурни ръкопляскания и трябваше да повтори пред тая тълпа пияни фокусите, с които преди три часа бе развлякъл публиката на Каринската улица. И тоя път Ендимион и Психея изпълниха великолепно номерата си и развеселиха всички.

Докато един от Катилиновите гости ходеше от човек на човек да събира пари за Арторикс, последният се отправи към домоуправителя, когото позна по облеклото и по нарежданията, които даваше на робите в кухнята, и му съобщи, че иска да поговори с господаря му по много важна работа.

Домоуправителят го изгледа от главата до петите и след това му каза презрително:

— Господарят не е у дома. И му обърна гръб.

— Ами ако ме е пратила Аврепия Орестила? — запита тихо Арторикс.

Домоуправителят се спря, приближи се към фокусника и му каза почти шепнешком:

— Аха! Ти идваш…

Той се усмихна лукаво и добави:

— Разбирам… Твоят занаят на фокусник не ти пречи да разнасяш любовни писма… Тъй… Тъй… Разбирам.

— Ти си изумително проницателен човек — отвърна с тънка ирония Арторикс.

След това добави добродушно:

— Е, та що? Всеки върши това, което може.

— Е, добре де! Нямам нищо против — каза домоуправителят. И след малко добави: — Ако искаш да видиш Катилина, иди на форума… там, вярвам, ще го намериш.

След тези думи домоуправителят се отдалечи.

След като се избави от поздравленията на своите нови почитатели, Арторикс се спусна от Палатинския хълм и скоро стигна във форума, дето навалицата и шумът бяха естествено по-големи, отколкото във всяка друга част на града.

Тук се бяха събрали над триста хиляди души от двата пола, от различна възраст и от всички съсловия. Едни от тях отиваха към храма на Сатурн, а други се връщаха. Едните и другите се движеха извънредно бавно.

Около форума портиците на храмовете на Конкордия, Кастор и Полукс, Веста, Семпрония, Фулвия и на Емилия гъмжеха също тъй от патриции, римски конници, плебеи и особено от хубави жени, наслаждаващи се оттук на внушителната гледка, която представляваше обширният форум, претъпкан с празнично настроени и весели люде.

Групите, които отиваха да се поклонят в храма на Сатурн, се срещаха с тези, които се връщаха. Едните и другите бяха предшествувани от мими и музиканти. Всички пееха и славеха великия бог Сатурн.

Тяхната оглушителна врява се засилваше още повече от виковете на хилядите продавачи на лакомства, на многобройните фокусници и на неизброимите подвижни търговци.

Веднъж влязъл сред тая подвижна маса от хора, Арторикс трябваше да се остави да бъде влачен от нея към храма на чествувания бог. През всичкото време младият гладиатор търсеше с поглед Катилина.

Ендимион не се отделяше от краката на господаря си. Колкото и ловко да се провираше сред тълпата, от време на време му настъпваха някой крак и той изскимтяваше жално.

На няколко крачки пред Арторикс вървяха трима души, които привличаха вниманието му. Единият от тях беше около петдесет — петдесет и пет годишен мъж, облечен разкошно. Облеклото и женственото му, бръснато лице го издаваха, че е актьор; белилото и червилото не можеха да прикрият дълбоките му бръчки, които отразяваха долните му страсти. Двамата му млади другари носеха туники, обшити с пурпурни ивици, от които се виждаше, че са патриции. Единият от тях беше на около 22-23-годишна възраст. Лицето му беше бледо и печално, косите — гъсти, черни и къдрави… а очите черни, подвижни, и изразителни. Другият навярно беше около седемнадесетгодишен. Той беше слаб и по-скоро дребен. Хубавото му бяло и слабо лице, с правилни и характерни черти, издаваше искрена, дълбоко чувствителна душа и твърда, решителна воля.

Старият беше Метробий, младите — Тит Лукреций Кар и Гай Лонгин Касий.

— Кълна се в славата на безсмъртния си приятел Луций Корнелий Сула — каза комедиантът, като продължаваше започнатия разговор, — че не съм виждал по-хубава жена от Клавдия.

— Ако в развратния си живот — каза Лукреций — не си виждал по-хубава жена, навярно не си срещал и по-развратна жена от нея, нали, стари мошенико?

— Поете, поете, не ме дразни — отвърна комедиантът, поласкан от думите на Лукреций, — защото и за тебе знам някои работи.

— Ах, заклевам се в Юнона, че тая Клавдия ще ме накара да се влюбя в нея до безумие — каза Касий, като гледаше към портика на храма на Веста, дето стоеше Клавдия с младия си брат. — Колко е хубава! Колко е божествено хубава!

— Нищо по-лесно от това да спечелиш целувките й, о, Касий — каза Лукреций, като се усмихваше, — стига да умееш да искаш.

— О, мога да те уверя, че няма да стане нужда да я молиш много — каза Метробий.

— Забеляза ли колко прилича на брат си?

— Те са като два бадема в една черупка и ако Клавдия се облече в мъжки дрехи, не можеш я различи от него.

В тоя миг тълпата се спря и Арторикс можа да разгледа добре жената, към която Касий хвърляше любовни погледи.

Тя беше около двадесетгодишна. Носеше къса и много фина бяла вълнена туника, която бе плътно прилепнала към едрата й, гъвкава снага, за да изпъкват по-добре хубавите й форми. Лицето, шията и раменете й бяха толкова бели, че човек би помислил, че са изваяни от най-чистия и прозрачен пароски мрамор. Лицето й беше оживено от предизвикателните и пламенни погледи на сините й очи. Червеникавите й коси бяха гъсти и меки.

До младата жена, която се бе развела с мъжа си, стоеше четиринадесетгодишният й брат. Ако човек се вгледаше в невинното му детско лице, не би допуснал нито за миг, че от него можеше да излезе престъпният трибун, който щеше след няколко години да облее Рим с кръвта на съгражданите си.

— Венера и Диана, каквито си ги представя суеверната тълпа, не биха могли да бъдат по-хубави от нея! — възкликна Касий, след като я бе съзерцавал известно време с ням възторг.

— Венера, Венера — каза усмихнат Лукреций. — Как така ще сравняваш целомъдрената Диана с Клавдия Квадрантарката. (Квадрантарка — от квадрант, медна монета от две стотинки. Така наричали римските матрони Клавдия, за да се подиграят на скъперничеството и едновременно на развратността й.)

— И кой й е измислил този отвратителен прякор? Кой се осмелява да я хули? — запита възмутен Касий.

— Завистта на матроните, които не са по-малко развратни от нея, но които са лишени от безсрамието и хубостта й. Те не могат да я понасят и са я направили прицел на подигравките и дълбоката си омраза.

— Ето я оная, която първа е нарекла Клавдия Квадрантар — каза Метробий.

И той посочи една патрицианка с хубави форми, но със строг и суров вид, която стоеше недалеч от Клавдия, като разговаряше с един около тридесетгодишен, едър и внушителен мъж, с широко чело, с гъсти рошави вежди, с късогледи очи и с орлов нос.

— Коя? Теренция? Съпругата на Цицерон ли?

— Да, тя… виж я с любезния й съпруг.

— О, тъкмо на нея приляга да взема на подбив развратността на другите! — каза Лукреций, като се усмихна иронично. — Та нали тя е сестра на весталката Фабия, чиято светотатствена любов с Катилина е известна на цял Рим? О, Херкулес! Ако цензорът рече да изпълнява дълга си, най-напред ще трябва да се занимае с безнравствения живот на Фабия, та после с тоя на Клавдия.

— Ех, че го каза и ти! — възкликна Метробий, като поклати глава. — Ние сме стигнали дотам, че ако днес беше жив Катон, най-строгият и неподкупен цензор, какъвто е имал Рим, не би знаял откъде да почне да оправя развратните ни нрави. Кълна се в Кастор и Полукс, че ако трябваше да се изгонят всички развратни жени, в Рим щяха да останат само мъже и за да се запази квиринската раса, щеше да стане нужда да се крадат отново сабинянки. Вие какво мислите, струва ли си трудът да се крадат днешните сабинянки?

— Гледай ти, гледай ти! — възкликна Лукреций. — Метробий въстава против развратните нрави! При първия избор ще гледаме да те изберем за цензор!

В тоя миг тълпата пак тръгна. Когато се изравниха с Клавдия, Касий поднесе десница към устата си и извика:

— Здравей, Клавдия, най-хубава между всички хубави римлянки!

Тя се извърна към него, наклони леко глава и му се усмихна, като го стрелна с пламенния си поглед.

— Ето един поглед, който обещава много — каза, усмихвайки се, Лукреций на Касий.

— Споделям възторга ти, драги Касий — каза Метробий. — Да си призная, не съм виждал друга хубавица като нея… ако се изключи една гъркиня, куртизанка… Евтибида.

— Евтибида! — рече Лукреций, като трепна при това име. И след малко добави с лека въздишка:

— Хубаво момиче беше! А сега къде е?

— И да видиш къде е, пак не би повярвал: в стана на гладиаторите!

— Че какво чудно в това? — отговори Лукреций. — Там й е мястото!

— Но трябва да знаеш, че Евтибида е отишла там, за да спечели любовта само на един… Тя е отчаяно влюбена в Спартак…

— Е, много добре! Сега тя си има един достоен за нея любовник.

— Кълна се в Юпитер, че тя няма никакъв любовник… защото Спартак отхвърлил с възмущение любовта й.

И тримата млъкнаха.

— Ами ти не знаеш ли — обърна се след миг Метробий към Лукреций, — че хубавата Евтибида на няколко пъти вече ме покани да отида в стана на гладиаторите?

— Че защо? — запита смаян Лукреций.

— Да пиянствуваш ли? — добави Касий. — Та това ти вършиш в Рим тъй добре, че…

— А бе вие ме вземате на подбив, ама… аз без малко щях да отида.

— Къде?

— В стана на Спартак. И ако бях отишъл, разбира се, преоблечен и с ново име, щях веднага да спечеля благоволението му, щях да науча кроежите и намеренията му и щях да ги съобщя на консулите.

Двамата патриции прихнаха да се смеят.

Това засегна Метробий.

— Смейте се вие, смейте се! Ами кой предупреди преди две години Луций Лициний Лукул за предстоящото избухване на гладиаторското въстание? Не разкрих ли аз гладиаторското съзаклятие в гората на богинята Фурина?

„Добре е да се отбележи това“ — помисли си Арторикс, като хвърли злобен поглед върху Метробий, който го предхождаше с две-три крачки само.

В това време тълпата стигна в подножието на Капитолийския хълм, пред храма на Сатурн — здрава и величествена постройка, в която освен олтара на божеството се пазеха законите и държавното съкровище. Тук се блъскаха и притискаха още повече-и движението ставаше още по-бавно.

— О, богове, покровители на Рим! — каза Касий. — Тук човек ще се задуши!

— Не е невероятно — забеляза Лукреций.

— Не само че не е невероятно, ами е повече от сигурно — каза Метробий.

— Наистина не знам защо дойдохме да се блъскаме сред тая навалица — каза Лукреций.

След четвъртчасово ужасно притискане и блъскане най-сетне Метробий, Лукреций и Касий, а след тях и Арторикс, можаха да проникнат в храма. Там те видяха бронзовата статуя на бога, представен с косер в ръка и обкръжен със земеделски сечива. Статуята беше куха и напълнена със зехтин в знак на изобилие.

— Гледай, гледай — каза Метробий, — божественият Цезар извършил жертвоприношението и си отива.

— Как го стрелка с очи Семпрония! Хубавата и умна Семпрония.

— Можеше да кажеш и необузданата Семпрония.

— Хубава е! Истински тип на красива римлянка.

— Гледай какви светкавици бляскат в черните й страстни очи! Как нежно се усмихва на красивия Юлий…

— И колко други жени и момичета хвърлят нежните си погледи към Цезар!

— Погледни Фауста…

— Дъщерята на безсмъртния ми приятел Луций Корнелий Сула, щастливия диктатор.

— Знаем, че си бил приятел на това чудовище и няма защо да ни го повтаряш постоянно.

— Какъв е тоя нов шум?

— Какви са тия оглушителни викове?

И всички се извърнаха към входа на храма, откъдето идваха буйните викове в чест на Сатурн.

Скоро тия, които бяха в храма, бяха тласнати към колонадите и стените от нова тълпа. Начело на тази тълпа вървяха около петдесетина измършавели и мрачни мъже, всеки от които носеше в ръка желязна верига. Сред тях се виждаше преторът, обкръжен от особено внимание.

— Аха! Разбрах кои са — каза Лукреций. — Това са престъпниците, които лежаха в Мамертинската тъмница, докато им излезе присъдата. Съгласно обичая те са били помилвани.

— И сега са дошли да сложат пред олтара на Сатурн веригите, с които са били оковани — добави Метробий.

— Погледни, погледни страшния Катилина! — каза Касий, като посочи към олтара, дето свирепият и разюздан патриций наблюдаваше весталките. — Тоя човек е свиреп и в любовта си. Вижте какви хищнически погледи хвърля към сестрата на Теренция.

Арторикс забеляза патриция и веднага се отправи към него, като си запроправя с мъка път.

Въпреки усилията си младият гал успя едва след половин час да се приближи до Катилина, който не снемаше очи от желаното момиче. Арторикс дойде съвсем близко до него и му прошепна на ухото:

— Светлина и свобода.

Катилина трепна и се извърна, като изгледа строго и почти заплашително фокусника:

— Какво има? — запита той.

— Идвам от страна на Спартак, о, славни Катилина — каза тихо Арторикс, — за да поговоря с тебе върху много важна работа.

— Добре — отвърна Катилина, като не снемаше очи от фокусника, — върви подире ми, докато излезем на някое по-затулено и по-безлюдно място… Там ще ми кажеш, каквото има да ми казваш.

След тези думи Катилина започна да си проправя път със силните си лакти и скоро се озова при входа на храма. След него вървеше Арторикс.

Отдалечени един от друг на известно разстояние, те излязоха в портика и оттам на улицата. След половин час се озоваха на Боарийския форум, където се тълпяха търговците на добитък, пресякоха го и продължиха пътя си в посока към храма на Херкулес Победоносни. Катилина отмина храма на Херкулес и се спря в светилището на храма на патрицианското целомъдрие да дочака фокусника, който скоро стигна при него.

Арторикс изложи на Катилина предложението на Спартак. Той описа пламенно, правдиво и страстно могъществото на гладиаторските легиони; твърде изкусно погъделичка гордостта на Катилина, като му каза, че броят на шестдесетте хиляди гладиатори ще се удвои, щом той поеме командуването на гладиаторските легиони, и така засилени, след една година ще могат да влязат победоносно в Рим.

Катилина слушаше думите на Арторикс с кръвясали очи; мускулите на свирепото му лице се свиваха и от време на време той стискаше силните си юмруци, като изпускаше въздишки на задоволство, които приличаха твърде много на рева на някой звяр.

Когато Арторикс млъкна, Катилина подзе:

— Съблазнително е предложението на Спартак, момко, но аз съм римлянин и патриций и мисълта да застана начело на войска от разбунтувани роби ме отвращава. Във всеки случай… мисълта да имам под свое ръководство една толкова мощна войска, да мога да я водя от победа към победа… чувствувам, че тая мисъл…

— Няма да замъгли ума ти дотолкова, че да забравиш, че си се родил римлянин и патриций и че ако е нужно да смажем властвуващата олигархия, ще я смажем с оръжието и силата на свободните римляни, а не с позорната помощ на робите-варвари.

Тези думи изрече един около тридесетгодишен, висок и с благородна осанка патриций, който излезе неочаквано от ъгъла на светилището на храма.

— Лентул Сура! — извика учуден Катилина. — Какво търсиш тука?

— Аз се усъмних в този фокусник и те проследих отдалеч. Неведнъж съм ти предричал, че съдбата е определила на трима Корнелиевци да властвуват над Рим. Корнелий Цица и Корнелий Сула властвуваха вече над Рим. Сега иде твоят ред. Аз дойдох, за да те предвардя от някоя необмислена стъпка, която би те отдалечила от целта, вместо да те приближи към нея.

— Ти, Лентул, значи, мислиш, че ще се представи и друг път толкова благоприятен случай, като тоя, който ни предлага сега Спартак? Мислиш ли, че по-късно ще имаме възможност да застанем начело на една войска като тая на гладиаторите, за да осъществим кроежите си?

— Аз мисля — отвърна Лентул Сура, — че като приемем предложението на Спартак, освен дето ще си навлечем омразата на римляните и презрението на цяла Италия, но ще се борим не в полза на плебеите, на лишените от наследство, на най-бедните и на длъжниците, а в полза само на варварите, които ненавиждат римското име. Когато благодарение на авторитета и помощта на приятелите ни те завладеят Рим, мислиш ли, че ще се оставят да ги управляваме? Всеки гражданин в техни очи ще бъде враг. Те ще въвлекат и нас в кланетата. И вместо да се отървем от оптиматите, ще провалим отечеството си.

Малко по малко енергичните думи на Лентул задушиха пламъка, който бе обхванал Катилина. Когато Лентул свърши, убиецът на Гратидиан отпусна глава и промълви с дълбока въздишка:

— Логиката ти е остра като наточен испански меч.

Арторикс се тъкмеше да каже нещо на Лентул, когато последният се обърна към него и му каза с твърд и повелителен глас:

— А ти се върни при Спартак и му кажи, че ние се възхищаваме от храбростта ви, но че сме преди всичко римляни и когато отечеството ни е в опасност, всички наши вътрешни раздори изчезват като дим. Кажи му още, че ние го съветваме да се възползува от благосклонността на съдбата и да ви отведе отвъд Алпите, защото една по-продължителна война в Италия за вас ще бъде гибелна. Хайде, върви и нека боговете ти бъдат спътници.

Като каза това, Лентул Сура хвана под ръка Катилина, който стоеше мрачен и замислен, и го повлече към Боарийския форум.

Дълго време Арторикс стоя неподвижен и замислен, следвайки с очи двамата, които се отдалечаваха, докато най-сетне Ендимион се хвърли отгоре му и започна да му ближе ръцете. Арторикс тръсна глава, сякаш да отпъди мрачните си мисли, огледа се наоколо и тръгна бавно по Мугонийската улица към Гермалската курия.

Когато галът стигна при тази курия, която беше препълнена с празнично настроени тълпи, слънцето клонеше вече на залез. Скоро щеше да се спусне здрач. Арторикс беше толкова погълнат от печалните си мисли, че не забеляза, че го дебне Метробий, който ту оставаше назад, ту го изпреварваше, за да разгледа по-добре лицето му. Като излезе на широкия площад на Гермалската курия, Арторикс забеляза комедианта, когото позна веднага, понеже го беше виждал много пъти в Суловата вила в Кума. На Арторикс му мина през ума, че Метробий може да го е познал, и се смути.

Той помисли малко и реши да ускори вървежа си и да се скрие в тълпата, като предполагаше, че Метробий е попаднал случайно тук и не го е познал.

Съдбата, изглежда, съдействуваше на Арторикс. Наблизо, при входа на една патрицианска къща, се бяха насъбрали много граждани. Те бяха клиенти на един сенатор, които по случай Сатурновите празненства носеха на патрона си като подарък восъчни свещи.

Арторикс веднага се промъкна сред тълпата. Когато вратарят го запита защо иска да отиде при господаря му, Арторикс му отговори, че искал да му предложи да даде за негова сметка представление на клиентите, за да се отплати по този начин на последните за даровете, които му носеха.

Вратарят го пусна да влезе заедно с клиентите на господаря си. Тогава Арторикс, който знаеше, че всички патрициански къщи се строят по един план, погледна през олтара на боговете, покровители на дома, който биваше винаги сред имплувиума, (Имплувиум — четвъртито басейнче по средата на римския атриум, в което се стичала дъждовна вода.) за да се увери дали зад градината на къщата има изходна врата. Когато се увери, че има, той веднага прекоси имплувиума и преддверието и по един дълъг коридор се озова в градината, прекоси и нея и стигна при задната врата. На вратаря каза, че дал представление на господаря му и че сега иска да си отиде, но понеже бърза много, за да отиде другаде, дето го очакват, моли да го пусне да излезе през тази врата, за да не се бави да минава през главната, която била задръстена от хора.

Вратарят не намери нищо подозрително в молбата на фокусника и му отвори врата, през която се излизаше на една малка уличка, и оттам след кратко време се стигаше до Новата улица.

Мракът вече се сгъстяваше. Арторикс побърза да се измъкне колкото може по-скоро от града. По Новата улица той се озова скоро до крайбрежието на Тибър и се спусна надолу по течението към Тригеминската врата.

Крайбрежната улица, която отстоеше на доста голямо разстояние от центъра на града, беше почти пуста. Много рядко Арторикс срещаше някой гражданин, който бързаше към цирка или форума. Тишината в тая част на града се нарушаваше само от клокоченето на реката, придошла от неотдавнашните дъждове, и от далечната и смътна врява, която се вдигаше в центъра на грамадния град.

Арторикс бе изминал около триста крачки, когато му се стори, че чу зад себе си нечии стъпки. Той се спря и наостри слух: стъпките се приближаваха. Тогава извади изпод наметката си камата и закрачи бързо. Но и тоя, който го преследваше, ускори вървежа си, защото Арторикс чу, че стъпките все повече и повече се приближаваха. Тогава, като се възползува от един завой на улицата, Арторикс се скри зад стъблото на един от дъбовете, които се издигаха на едната страна на улицата. С притаен дъх той зачака да се увери дали тоя, който вървеше след него, е действително Метробий, или пък някой гражданин, тръгнал по работа. След малко фокусникът чу съвсем близо стъпките на тоя, който вървеше след него, чу и задъханото му дишане и го видя: беше Метробий.

Понеже не виждаше пред себе си Арторикс, Метробий се спря и след като се огледа наоколо, се запита:

— Къде се дяна тоя човек?

— Тук съм, преблагий Метробий — каза, като излизаше от скривалището си, Арторикс, който бе решил да убие комедианта, за да отмъсти за старите му грехове и за да се избави от опасностите, които навярно му подготвяше.

Изплашен, Метробий отстъпи няколко крачки към ниската стена, която заграждаше улицата откъм реката. След като се посъвзе, промълви със сладък и ласкав глас на Арторикс:

— О, значи, ти си, мой прекрасни гладиаторе. Аз те познах… и затова тръгнах подир тебе… ние се познаваме от Суловата вила… ела да вечеряме заедно… ще си пийнем хубаво фалернско вино.

— Ти искаше да ме заведеш на вечеря в Мамертинската тъмница, дърти предателю — каза с тих, но заплашителен глас Арторикс, като пристъпи към комедианта, — и утре, след като бъдех разпънат на кръст, гарваните от Есквилинското поле щяха да си устроят прекрасна вечеря с тялото ми.

— А! Бива ли да мислиш подобни работи? — отвърна с разтреперан глас Метробий. — Нека Юпитер ме порази със светкавицата си, ако не съм искал само да се почерпим с хубаво фалернско вино…

— Не, не, гадни пияницо, тая вечер ти ще пиеш мътната вода на Тибър — извика Арторикс, като захвърли настрана стълбата и маймунката, и се спусна върху стария комедиант.

— Помощ! Помощ! Помощ! Тичайте по-скоро! Насам! — викаше комедиантът, като се затича към Новата улица. Но Арторикс с няколко крачки го настигна и го стисна тъй силно за гушата, че Метробий не можеше дори да гъкне…

— Ах ти, подлецо… значи, ти си поканил и приятели на вечерята… — промълви със стиснати зъби Арторикс — ето ги, че идат…

При тия думи Арторикс стисна дръжката на камата си, а Метробий започна отново да вика на помощ една група роби и клиенти на патрицианския дом, дето Арторикс се бе скрил малко преди това. Подтикнати от Метробий, те се бяха впуснали по следите на гладиатора. При светлината на факлите, които робите и клиентите носеха, Метробий и Арторикс ги видяха как изскочиха от Новата улица по дължината на Тибър. Тогава Арторикс започна да забива камата си в гърдите на комедианта, като викаше с глух и яростен глас-:

— Те няма да стигнат навреме, за да те спасят, мръсни мошенико… нито пък ще успеят да ме хванат!

След това сграбчи с две ръце полуживия комедиант, издигна го и с все сила го запрати в реката, като извика:

— Тая вечер, дърти пияницо, за пръв и последен път ще пиеш вода…

След тези думи се чу цамбуркане и отчаяният вик на Метробий, който изчезна под мръсните вълни на реката…

— Идем… Метробий…

— Не се бой!

— Ще разпънем тоя мръсен гладиатор!

— Няма да избегне от ръцете ни! — викаха едновременно робите и гражданите, които тичаха подир Арторикс и които бяха вече на около петдесет-шестдесет крачки от него.

Между това гладиаторът бе успял да съблече пенулата си. Той сграбчи Ендимион и го хвърли в реката, а след това се качи на ниския каменен зид и с един скок се озова в реката.

— Помощ! Умирам! По… — извика още веднъж Метробий, като се показа за миг над водата, която го влачеше бързо към Тригеминската врата.

Гражданите и робите, които се бяха затекли да спасят Метробий, пристигнаха на мястото, дето се бе развила кървавата драма. Всички започнаха да викат, че трябва да се помогне на комедианта, но никой не предприе нищо, за да го спаси.

През това време Арторикс плуваше бързо към отсрещния бряг, сподирен от хулите на преследвачите.

Като изскочи на брега, Арторикс забърза към Яникулската арка и скоро се изгуби в мрака, който все повече и повече се сгъстяваше над Вечния град.

XVIII
Консулите на война. Битката при Камерин. Смъртта на Окноман

Като загубиха всяка надежда да привлекат на своя страна Катилина, гладиаторите по предложение на Спартак решиха напролет да тръгнат за Алпите, отдето впоследствие да се разпръснат всеки в отечеството си, като се помъчат да разбунтуват съплеменниците си срещу римляните. Умният и предвидлив Спартак, смяташе, че това е най-разумното, което можеше да се направи, защото за него нямаше никакво съмнение, че една по-продължителна война с Рим на италианска земя щеше непременно да завърши с пълна победа на римляните.

В края на февруари 682 р.г. Спартак потегли от Апулия с дванадесет легиона от по 5000 души всеки, с 5000 души лека пехота и с 8000 конници или общо с войска от 70000 бойци, които бяха отлично въоръжени.

След десетдневно пътуване Спартак стигна с войските си между пелигните. Тук научи, че консулът Лентул Клодиан подреждал в Умбрия тридесетхилядната си войска, за да му пресече пътя към Пад, а в същото време консулът Гелий Попликола идел зад него с три легиона и със спомагателна войска, за да му попречи да отстъпи към Апулия.

Действително сенатът, който вече бе погледнал много сериозно на гладиаторския бунт, беше решил да изпрати срещу Спартак и двамата си консули, за да си разчистят веднъж завинаги сметките с гладиатора.

Двамата консули бяха събрали войските си няколко дни след встъпването си в длъжност. И двамата, изглежда, не бяха научили нищо от пораженията, претърпени от претора Вариний, от квестора Косиний и от Орест, защото вместо да потеглят заедно срещу Спартак, те, било от завист, било от жажда за слава, било най-после поради някаква неуместна и погрешна тактика, потеглиха поотделно, като по този начин даваха възможност на Спартак да ги сломи един след друг.

Във всеки случай в Рим възлагаха големи надежди на двамата консули. Всички римляни бяха убедени, че най-после щеше да се тури край на позорната война.

Като научи за движението на неприятелите си, Спартак поведе войската си с ускорен ход през Самниум с намерение да нападне най-напред Гелий, когото предполагаше да срещне между Корфиний и Амитернум.

Като стигна обаче в Амитернум, той научи от някои роби, които работеха при патрициански семейства в близките градове и които, макар да не бяха се присъединили към гладиаторската войска, му съчувствуваха напълно, че Гелий очаквал в Анагния конници и че по-рано от петнадесет дни нямало да може да тръгне в поход.

Тогава предводителят на гладиаторите реши да продължи пътя си напред и да се отправи към пицените, където се надяваше да се срещне с Лентул, който идваше от Умбрия, да го разбие и след това да се върне назад, за да разбие и Гелий, или пък да продължи пътя си към Алпите.

Когато стигна в Аскулум, на река Труент, Спартак научи от многобройните си и доверени разузнавачи, че Лентул тръгнал от Перузия срещу него с повече от тридесет хиляди души. Тогава Спартак зае твърде благоприятна позиция и реши да дочака Лентул.

На следната заран Спартак излезе от укреплението начело на хиляда конници, за да разгледа добре околностите. Той яздеше самичък пред отряда, унесен в мислите си, които, ако се съдеше по мрачния му вид, бяха твърде печални.

За какво мислеше той?

Откакто Евтибида бе станала любовница на Окноман, той бе започнал да става все по-навъсен и мрачен, и не един път бе показал на Спартак, че не храни вече към него предишната си преданост. На последния военен съвет на гладиаторите-началници единствен Окноман се противопостави на Спартаковото предложение — да прехвърлят Алпите и да се пръснат всеки в отечеството си, и то с твърде остър, двусмислен и заплашителен език. Между другото той се обяви против някаква необяснима тирания, против някакво злоупотребление с властта, като не се поколеба да заяви, че е вече време да дадат еднакви права на всички гладиатори и да се тури край на всяка диктатура.

Отначало Спартак скочи разгневен от дивата невъздържаност на германеца, но после, като се посъвзе, се помъчи да вразуми със сърдечни и меки думи скъпия си приятел. Но като видя, че Крис, Граник и другите началници приемат Спартаковото предложение, Окноман излезе от шатрата и заяви, че не желае повече да присъствува на военните съвещания.

И тъй, Спартак беше много загрижен от поведението на Окноман, който избягваше да го среща. Ако случайно им се наложеше да заговорят, германецът не можеше да скрие смущението и досадата си от върховния предводител, който напразно се опитваше да се обяснят.

Станал нахален и избухлив под влиянието на Евтибида, Окноман омекваше, когато се намираше пред Спартак, който беше много добър, сърдечен и безкрайно скромен в своето величие. Честната съвест на германеца се бунтуваше срещу зломислените подмятания на гъркинята, когато биваше със Спартак, на когото, почти против волята си, биваше принуден да признае умственото и душевно превъзходство и към когото изпитваше преданост и любов, които напразно се силеше да превърне във враждебни чувства.

Въпреки усилията си Спартак не можеше да проникне в причините, които бяха предизвикали тази внезапна промяна у Окноман, към когото хранеше искрена и топла обич. И понеже хитрата Евтибида бе успяла да запази в пълна тайна любовните си връзки с предводителя на германците, когото бе подчинила всецяло на волята си, честният и благороден Спартак, който не би могъл нито за миг да си представи коварните и черни мрежи, в които куртизанката ловко уплиташе Окноман, дори и не помисли, че Евтибида може да има нещо общо със странното и необяснимо поведение на германеца. При това, избягвайки всяка среща с върховния предводител, Евтибида бе успяла да го накара почти да я забрави.

Като се върна натъжен в стана, Спартак влезе в шатрата си и поръча на един от контуберналите си да помоли Окноман да дойде при него.

Контуберналът излезе, но след малко се върна и каза:

— Срещнах Окноман, който идеше при тебе… ето го, пристига.

След тези думи контуберналът се оттегли и на вратата се показа намръщеният Окноман.

— Поздравявам те, о, върховни предводителю на гладиаторите! — каза Окноман. — Искам да говоря с тебе и…

— И аз с тебе… — прекъсна го Спартак, като стана от стола си, направи знак на контубернала да се отдалечи и се обърна любезно пак към Окноман:

— Добре дошъл, Окноман, братко мой, какво искаш да ми кажеш?

— Исках… — каза със заплашителен и предизвикателен глас Окноман, като наведе все пак очите си. — Исках да ти кажа, че ми е омръзнало… да бъда играчка… на прищевките ти… Отървах се от едно робство, не искам сега да бъда в друго…

— О, велики и всемогъщи Юпитер! — възкликна Спартак, като повдигна очи към небето. — С всичкия ум ли си, Окноман? Какво приказваш?

— Заклевам се в къдрите на Фрейя, че съм с всичкия си ум! — отвърна Окноман, като повдигна глава и загледа с мъничките си пламнали очи Спартак в лицето.

— Но щом е тъй, моля те, кажи ми кога съм си играл с тебе или с когото и да било измежду другарите ни по участ и оръжие като с играчка?

— Аз не казвам това… нито пък знам дали ти… — отвърна Окноман, като наведе отново очи — знам, че в края на краищата и аз съм човек…

— Разбира се, и то най-честният и най-храбрият измежду всички, които познавам — каза Спартак, като не снемаше проницателните си очи от Окноман, сякаш искаше да прочете и най-тайните му и скрити мисли. — Но какво общо има това с онова, което искаше да ми кажеш? Кога съм се опитвал да подбия влиянието ти в нашия стан? Как, как си допуснал мисълта, че аз не уважавам достатъчно храбростта и силата ти? Какво те е накарало да се поддадеш на подобни подозрения? На какво се дължи твоето необяснимо поведение? С какво съм те оскърбил? С какво съм изменил на приятелството ни или на делото ни, на което посветих всичките си сили?

— Оскърбил… изменил… което е право… ти не си ме оскърбил… нито пък си изменил на делото ни… Може да се каже, че ти винаги си бил отличен предводител… при това ти се прояви и като щастлив победител… и превърна гладиаторските пълчища в дисциплинирана и страшна войска… и… и… в края на краищата… аз няма от какво да се оплаквам от тебе…

Отначало Окноман говореше надменно и троснато, но малко по малко омекна и последните си думи изрече със сърдечен и кротък глас.

— Е, щом е тъй, каква е тая промяна у тебе? Защо се държиш тъй зле с мене, когато знаеш, че винаги съм се стремял към доброто на гладиаторите и винаги съм се отнасял към всичките си другари по участ, и особено към тебе, не като предводител, а като искрен приятел? — Така говореше Спартак със съжаление и мъка, като разпитваше Окноман и искаше да проникне и в най-потайните гънки на сърцето му.

— Не… Спартак… не говори така, не ме гледай така — отвърна с полусърдит и полуразнежен глас Окноман, като се мъчеше да скрие вълнението си. — Аз не казах… аз не исках да кажа…

— Аз предложих да се завърнем в отечеството си — подзе Спартак, — защото се убедих, че ако водим войната само на италийска земя, няма никога да постигнем пълна победа над Рим… Да завоюваме Рим! Да сломим неговата мощ! Да разрушим тираничната империя! Но мислиш ли, че тая мисъл не ме вълнува? Мислиш ли, че тая мисъл не гони съня ми? Но ако великите предводители Брен, Пир и Анибал със своите мощни войски не са успели да сломят Рим, как ще успеем ние? Ако ние успеем да сразим една армия, в няколко само дни Рим ще противопостави друга, след нея трета, четвърта, пета, докато накрай ни противопостави една армия от шестдесет, седемдесет легиона, с която ще ни унищожи до един. За да победим Рим, ние трябва да разбунтуваме всички потиснати народи и да го нападнем с шест-седемстотин хилядна войска. Тоя е единственият начин, за да се сломи веднъж завинаги омразния тиранин на света. И ако ние не успеем да го сломим, ще го сломят нашите деца, нашите внуци и правнуци; и то само по тоя начин. Всяка друга война, всяка друга борба против римското могъщество е невъзможна; Митридат ще бъде разбит, както бе разбит Анибал; народите от Рейн и партяните ще бъдат разбити, както бяха разбити картагените, гърците и иберийците; нищо друго освен едновременния съюз на всички потиснати против единствения потисник ще може да донесе победа над тоя гигантски октопод, който протяга бавно, постепенно, но непреодолимо своите чудовищни пипала по цялата земя.

Спартак говореше с убедителен глас и с пламнали очи. Окноман го слушаше, очарован от красноречивото му и пламенно слово и чувствуваше как в сърцето му изгасна омразата към Спартак, която Евтибида бе успяла да запали с толкова големи усилия. Когато Спартак млъкна, Окноман му протегна ръце и извика с развълнуван глас:

— О, прости, прости, Спартак… Ти не си човек, а полубог!

— Не… аз съм най-щастливият човек, защото намерих отново един мой загубен брат! — възкликна Спартак, като му разкри обятията си.

— О, Спартак, Спартак, сега те обичам и уважавам още повече от по-рано!

Двамата приятели останаха известно време прегърнати, без да си продумат дума.

Пръв прекъсна мълчанието Спартак.

— Кажи ми сега, Окноман, защо дойде при мене?

— Защо съм дошъл ли? Не знам — отвърна смутен и объркан Окноман, — пък и няма защо да ти казвам…

Помълча малко и добави:

— Понеже вече дойдох и ти искаш да съм дошъл непременно за нещо, в такъв случай те моля да определиш на мене и на сънародниците ми най-опасния пост в предстоящото сражение с Лентул.

Спартак го погледна ласкаво и сърдечно и възкликна:

— Все същият си! Храбър и честен! Добре, ще ти дам най-опасния пост.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърна Спартак, като му протегна десницата си. — Нали знаеш, че моята душа не знае нито страх, нито лъжа?

След като се поразговориха още малко, двамата приятели излязоха заедно от Спартаковата шатра. Спартак поиска да придружи Окноман до германските шатри.

Те не бяха изминали още четвърт миля разстояние, когато ги настигна Арторикс, когото Спартак бе изпратил към Реата преди три дни, начело на хиляда конници, да събере сведения за войската на Гелий. Като се научи, че Спартак излязъл преди малко с Окноман, Арторикс тръгна по стъпките му и го настигна при германския стан.

— Здравей, Спартак! — извика Арторикс. — Една част от конницата на Гелий пристигна и той вече е в поход. Тук ще бъде най-късно след пет дни.

Това известие накара Спартак да се замисли. След малко каза:

— Утре вечер ще вдигнем стана и в други ден заранта ще бъдем в Камерни. Лентул ще пристигне там вероятно един ден по-късно от нас. Неговата войска ще бъде изморена, а ние ще сме отпочинали и ще можем здравата да го притиснем и да го сразим. След това ще си разчистим сметките с Гелий и ще поемем безпрепятствено пътя си към Алпите. Как ти се струва тоя план?

— Отличен, достоен за такъв велик пълководец, какъвто си ти — отвърна Окноман.

След това покани Спартак в шатрата си да го нагости. На трапезата присъствуваха всичките Окноманови контубернали с изключение на Евтибида, която имаше много сериозни основания, за да не желае да види Спартак и да не бъде видяна от него.

Разговаряйки приятелски и черпейки се с тръпчиво, но силно вино, Спартак и Окноман прекараха неусетно няколко часа. Когато Спартак излезе из шатрата на Окноман, за да се прибере в своята, беше вече късно. Полупияният Окноман, който както винаги бе пил без мяра, поиска да придружи до преториума Спартак, но последният не се съгласи и склони да го придружат до шатрата му само контуберналите на германеца.

Щом Окноман остана самичък, из едно от малките отделения на шатрата му се показа Евтибида. Тя беше бледа, с разпуснати до плещите си коси и с ръце, скръстени на гърдите. Окноман седеше на един стол и мислеше за Спартак, изпълнен с предишните чувства на преданост и благоговение към великия вожд. Евтибида застана пред него.

— Значи, така, а? Така? — извика тя и зелените й очи блеснаха от злоба. — Значи, Спартак пак ще те води по своя воля, както води коня си, и ще използува силата и храбростта ти, за да издигне себе си!

— А! Пак ли? — извика с глух и заплашителен глас Окноман, като я стрелна с гневния си поглед. — Кога ще туриш край на мръсните си клевети? Кога ще престанеш да вливаш в кръвта ми отровата на козните си? Ах, че проклета жена! По-зла и от проклетия вълк Фенрис. (Вълкът Фенрис в германската религия бил един от най-злите гении, враг на човешкия род и един от мъчителите в ада.)

— Добре! Добре! Това заслужавам! Защото вместо да те презирам, о грубиянино, аз те обичам повече от всичко на света! Така ли отвръщаш на любовта ми?

— Но какво общо има твоята любов със Спартак? Защо непременно трябва да мразя този благороден и великодушен мъж, пред чиито добродетели трябва да благоговеем?

— И аз, глупако, бях измамена от тези мними добродетели и смятах тоя човек за полубог, но скоро се уверих, че той е един лицемер, че в душата си има само една амбиция… И видях, и проумях това, което ти, по-глупав от овца…

— Евтибида! — изрева Окноман.

— … по-глупав от овца — продължи смело, със святкащи от гняв очи Евтибида, — не си видял и не виждаш, ти, който, замаян от виното, преди малко го славословеше, коленичил пред него като долен роб.

— Евтибида! — изрева пак Окноман.

— Аз не се боя от заплашванията ти — каза презрително гъркинята. — Ако не бях повярвала на любовните ти думи, можех да те мразя тъй силно, както сега те презирам.

— Евтибида! — извика с мощен глас Окноман, като скочи на крака, и с вдигнати юмруци направи крачка към куртизанката.

— Хайде, опитай се! — каза надменно Евтибида, като тропна предизвикателно с крак. — Убий ме, удуши ме със зверските си лапи! Много ще се прославиш с това, че си убил едно беззащитно момиче… Хайде, не се бой…

При тези думи Окноман се бе спуснал върху Евтибида, решен да я смаже, но като се доближи до нея, той се възпря и със задавен от гняв глас й каза:

— Върви си… Евтибида! Заклевам те в боговете ти, върви си… преди да съм изгубил и последния остатък от разсъдъка си.

— И това ли е всичкото, което можеш да ми кажеш? С това ли можеш да отвърнеш на една жена, която те обича? Аз не съм допускала нито за миг, че ще ми се отплатиш по този начин за всичките сърдечни грижи, които полагам, за да се издигнеш и прославиш! Добре! Добре! Това и трябваше да очаквам! Направи някому добро, че да ти отвърне със зло. Аз, глупавата аз! Трябваше ли да мисля за тебе? Трябваше ли да се безпокоя за славата ти? Трябваше ли да излизам срещу зверския ти гняв — само и само да те избавя от ужасните кроежи, насочени против тебе?

Тя млъкна. След малко продължи с развълнуван глас:

— О, трябваше да те оставя да те тъпчат! Трябваше да те оставя да загинеш! О, да можех! Поне днес нямаше да преживея тая мъка! Да бъда оскърбявана, хулена от тебе… когото съм обичала тъй много! Каквато и да е вината ми, все пак не заслужавам тая мъка!

При тези думи тя се разплака.

Това беше повече от достатъчно, за да обърка горкия германец. Неговата ярост малко по малко притихна, за да отстъпи място на учудването и съмнението, а после на състраданието и нежността; така че, когато Евтибида се разплака и се отправи към вратата на шатрата, той се приближи и кротко й продума:

— Прости ми, Евтибида… Аз не знам какво приказвам… Не ме оставяй… моля те!

— Пусни ме! — извика надменно куртизанката. — Пусни ме! Аз не мога да остана при човека, който разби любовта ми.

— О, не, не! Няма да те пусна — промълви Окноман, като я хвана за ръцете и нежно я дръпна навътре в шатрата. — Моля те, изслушай ме… прости ми, Евтибида… прости ми! Чрез мене говореше гневът, който ме обсеби… но изслушай ме, моля те.

— Пусни ме, Окноман! Ако остана, може би пак да се хвърлиш върху мене. О, не искам да умра от твоите ръце, Окноман. Не искам, разбираш ли?

— Не, не… Евтибида… аз не съм способен на това… моля те, не ме оставяй … ще полудея! Заклевам се в свещения огромен змей Мидгар. (Мидгар — в германската религия огромен змей, който бил потопен в морето от Один и там пораснал безкрайно много и опасал цялата земя с тялото си.) Ще прережа гърлото си тук пред тебе!

При тези думи той сграбчи камата, която висеше на пояса му.

— О, не! Не! Заклевам те в Юпитер! — извика с престорена уплаха куртизанката, като протегна умолително ръце към германеца.

И с отпаднал и печален глас промълви:

— Твоят живот ми е твърде скъп… Толкова много те обичам, мили Окноман!

— О, Евтибида! О, моя Евтибида! — каза с развълнуван глас гладиаторът. — Прости ми, задето преди малко изпаднах в такъв безразсъден гняв! Прости ми!

— О, благородно сърце! — извика куртизанката, като протегна усмихната ръце към шията на Окноман, който се бе проснал в краката й. — И аз трябва да ти искам прошка, задето те разгневих.

След миг Окноман притискаше гъвкавото тяло на куртизанката, като я обсипваше с целувки.

— О, колко много те обичам, Окноман! — шепнеше му Евтибида. — Аз не бих могла да живея без тебе! Да си простим взаимно и да забравим всичко, мили!

— О моя добра… о великодушна Евтибида.

Дълго време те останаха прегърнати, без да продумат дума. По едно време Евтибида се откъсна нежно от прегръдките му и ласкаво го запита:

— Вярваш ли в любовта ми?

— О, в нея вярвам толкова, колкото вярвам във всемогъщия и безсмъртен Один.

— Е, щом вярваш толкова много в любовта ми, можеш ли да допуснеш, че не ти желая доброто?

— Но аз никога не съм се съмнявал!

— Ами защо тогава отхвърляш съветите ми, защо вярваш повече на един лицемерен приятел, който ти изменя, отколкото на една жена, която те обича повече от себе си и която иска да те види велик и щастлив?

Окноман въздъхна и без да отвърне нещо, стана и почна да се разхожда из шатрата.

Евтибида го погледна крадешком, после седна на един стол и почна да си играе със сребърната гривна, която бе махнала от ръката си и бе сложила на масата.

Мълчанието продължи около две минути. Първа го наруши Евтибида.

— Нима аз те предупреждавам, за да извлека от това някаква облага? — промълви сякаш на себе си тя. — Навярно ме ръководят някакви лични съображения, за Да се грижа толкова много да избавя тебе и другите гладиатори от мрежата на предателството… Така е, нали?

— Но кой ти е казал, че ти се ръководиш от лични съображения? Кой е помислил дори нещо подобно? — запита Окноман, като се спря пред куртизанката.

— Ти! — отвърна сурово Евтибида. — Ти!

— Аз?! — възкликна смаян Окноман, като се удари в гърдите.

— Да, ти! Едно от двете; или вярваш, че те обичам и ти желая доброто и в такъв случай трябва да приемеш, че Спартак е изменник; или пък вярваш, че Спартак е честен и благороден мъж, и в такъв случай аз съм лицемерка и предателка.

— Не, не… — извика с отчаяние Окноман, който не беше силен в диалектиката и не можеше да се изтръгне от ноктите на тая неумолима дилема.

— Необяснимо е за какво бих могла да ти изменям — продължи Евтибида.

— Но, мила Евтибида, аз не само че не мога да си обясня, но нито дори помислям, че ти можеш или искаш да ми измениш, ти, която си ми дала толкова блестящи доказателства, че ме обичаш… извинявай, Евтибида… но аз не мога да разбера защо би ни изменил Спартак.

— Защо ли? Защо ли? — извика гъркинята, като плесна с ръце и погледна към небето. — О, слепецо, как можа да ми отправиш подобен въпрос?

След кратко мълчание подзе отново:

— Я ми кажи ти, лековерни човече, след битката при Фунди самият Спартак не каза ли, че при него идвал консулът Варон Лукул и му предлагал висок военен пост в Испания и префектура в Африка, само и само да се съгласи да ви измени?

— Да, каза. Но знаеш ли какво е отвърнал на консула…

— А ти глупако, знаеш ли защо е отвърнал така? Защото предложеното му възнаграждение не е отговаряло на услугата, която са му искали.

Окноман не отвърна и почна да се разхожда отново с наведена глава.

— Защото му се сторило малко да бъде квестор или префект.

Окноман продължаваше да мълчи и да се разхожда.

— Сега са му направили много по-износни предложения, но за тях нито думица не ви е споменал.

— Ами ти отде знаеш това? — запита Окноман, като се спря пред Евтибида.

— Та ти вярваш ли, че Рутилий, който беше пратен при Катилина да му предложи командуването на гладиаторската войска, отиваше при него само за това?

— Че нали ние…

— Знам как ви е заблудил хитрецът. Но аз веднага се досетих, че Рутилий отива в Рим, за да поднови преговорите, които Спартак бе почнал лично с консула при Фунди.

Окноман се заразхожда отново мълчешком.

— И ако не е така, то защо трябваше да се праща Рутилий, който е латинец?

Окноман не отвърна.

— И защо след загадъчната смърт на Рутилий, без да се допита до някого от вас, началниците, които не сте по-малко храбри и способни от него, изпрати в Рим любимеца си Арторикс, преоблечен като фокусник. Защо изпрати не другиго, ами Арторикс, който е любовник на сестра му?

След като помълча малко, тя подзе отново:

— И защо след завръщането на Арторикс той започна да настоява да напуснете Италия и да се завърнете всеки в отечеството си?

Окноман се беше спрял и гледаше втренчено в една точка, като хапеше несъзнателно ноктите на десницата си.

— Нима това е естествено? Нима това е разумно и честно? И след малко добави:

— Рим се чуди и мае отгде да вземе легиони, за да ги прати срещу Серторий в Испания и срещу Митридат в Азия, а ние, които възлизаме на седемдесет хиляди отлично въоръжени и дисциплинирани бойци, бягаме далеч от него! Естествено ли е това? Разумно ли е?

Окноман мълчеше, като поклащаше от време на време глава.

— Лентул, Гелий, двете армии! Всичко това е негова измислица, за да оправдае позорното си бягство, за да прикрие страшното си предателство. Гелий! Лентул! Техните армии! — продължаваше гъркинята, като че ли приказваше на себе си. — Но защо днес замина самият той, за да събере сведения за движението на Лентул? И защо преди няколко дни изпрати Арторикс да Наблюдава мнимата войска на Гелий? Защо все тоя Арторикс? Защо не изпрати друг?

— Имаш право… за съжаление… имаш право — промълви тихо Окноман.

— О, небесни богове! — извика с дива енергия Евтибида. — Но защо спиш, защо не си отвориш очите, да видиш страшната бездна, към която те води твоят приятел? И ако искаш други доказателства за предателството и причините, които са могли да го подтикнат към предателство, спомни си, че той обича отчаяно една римска благородница, Валерия Месала, Суловата вдовица… Сенатът му е обещал да му позволи да се ожени за нея и да му даде много богатства, вили, почести…

— Вярно е! Вярно е! — извика Окноман, за когото нямаше вече съмнение, че Спартак е предател. — Предателството на Спартак е очевидно… Дано ужасното и гадно куче Манагармор разкъсва вечно проклетите му меса в бездните на Нифлхайм! (В ада (Нифлхайм), според вярванията на древните германци, имало едно страшно куче, един вид цербер, на име Манагармор, което разкъсвало месата на осъдените.)

Очите на Евтибида светнаха от злорадство. Тя се приближи до германеца и додаде отривисто и сподавено:

— Е, какво чакаш още? Или желаеш ти и сънародниците ти да бъдете заведени в някоя планинска клисура, дето ще бъдете заставени да сложите оръжието си? И след това ще ви разпънат на кръст или пък ще ви хвърлят на зверовете в някоя арена…

— О, не! Заклевам се в светкавиците на Тор! — извика гневно Окноман, като започна да навлича военното си облекло. — Не… няма да се оставя да ме предадат в ръцете на неприятеля… още сега ще напусна стана на предателя… няма да оставя нито един германец!

— Подир тебе ще тръгнат галите, илирийците и самнитите; при него ще останат само траките и гърците… Ти ще станеш върховен предводител и на тебе ще се падне славата за обсадата и превземането на Рим… Върви… върви… Вдигни твоите… нека бъдат предпазливо събудени и галите… още тая нощ ще потеглим в поход… и слушай съветите на тая, която те обича и която желае да бъдеш най-велик и най-славен между всички хора.

Така говореше Евтибида, като в същото време навличаше военното си облекло. Когато Окноман се приготви, тя му каза:

— Ти върви, пък аз ще поръчам да приготвят конете. След няколко минути тръбите на германските легиони затръбиха и за около половин час всички германци свиха шатрите си и бяха готови за път.

Германските легиони бяха разположени близо до главната дясна врата. Окноман заповяда на стражата да я отвори и германците започнаха да се измъкват тихо из стана. Тръбният звук разбуди обаче и галите, които бяха в съседство с германците. Те помислиха, че войската им е нападната от римляните, въоръжиха се набързо и изскочиха из шатрите. Галите разбудиха съседите си и в скоро време целият стан се вдигна на крак.

Спартак изскочи от шатрата си и запита преторианската стража какво се е случило.

— Изглежда, че сме нападнати от неприятеля — отвърна един от стражата.

— Как така?! Откъде?! Какъв неприятел — запита смаян Спартак.

Но понеже знаеше, че на война всичко е възможно, той се затече в шатрата си, въоръжи се и веднага се отправи към средището на стана.

Тук научи, че Окноман извежда легионите си през главната дясна врата и че другите легиони се въоръжили и се готвят да го последват, като мислят, че заповедта е дадена от Спартак.

— Но как така?! Значи… — извика Спартак, като се удари по челото с дланта на лявата си ръка. — О, не! Това е невъзможно!

Спартак се отправи веднага към споменатата врата.

Когато стигна там, излизаха вече последните редици от втория легион. Той успя да се промъкне между тях и да излезе извън стана. След малко се озова пред Окноман, който, заобиколен от контуберналите си, наблюдаваше минаването на бойците си.

Малко преди Спартак при Окноман бе стигнал Крис и викаше:

— Окноман, какво правиш? Какво се е случило? Къде отиваш?

— Далеч от стана на предателя — отвърна със страшен и непоколебим глас Окноман. — И ти, ако не искаш да станеш жертва на измяната, ако не искаш да бъдеш предаден в ръцете на неприятеля, ела с мене, за да нападнем заедно Рим.

Крис понечи да отговори на Окноман, но в същия миг пристигна Спартак и го изпревари:

— За каква измяна приказваш ти, Окноман! За кого загатваш?

— За твоята измяна говоря и за тебе загатвам — отвърна Окноман. — Ние въстанахме против Рим и аз искам да го нападнем. Не искам да ходя в Алпите, за да попаднем в някоя клисура, дето неприятелят ще си разчисти много лесно сметките с нас.

— Заклевам се в Юпитер велики! — извика Спартак, пламнал от гняв. — Ти се шегуваш, но си избрал най-отвратителната шега, която човешкият ум може да измисли.

— Не се шегувам, заклевам се във Фрейя… не се шегувам! — отвърна Окноман. — Говоря съвсем сериозно.

— Значи, ти ме смяташ за предател? — извика Спартак със задавен от гняв глас.

— Не само че те смятам, но пред цялата войска те обявявам за такъв.

— Лъжеш… пияницо! — изрева Спартак и като изтегли меча си, спусна се върху Окноман.

Окноман също изтегли меча си и побутна коня си към Спартак. Но неговите контубернали се изпречиха пред него и в същото време Крис хвана юздата на коня му и извика:

— Окноман! Ако ти наистина не си изгубил ума си, в такъв случай основателно мога да заявя, че си предател, който се е продал на Рим за злато и…

— Крис! — извика разтреперан от гняв Окноман.

— Заклевам се в Белен (Дух на слънцето у галите.) — извика отчаяно галът, — че само човек на римляните може да постъпи тъй, както постъпваш ти!

В това време Спартак, като разбута Арторикс, Барторикс, Тесалоний и другите началници, които го бяха обградили и се мъчеха да го възпрат, излезе пред Окноман и сложи меча си в ножницата. Той погледа известно време Окноман в лицето и най-сетне каза с треперещ глас:

— Аз не се съмнявам ни най-малко, че чрез устата ти говори някоя фурия, защото ти, Окноман, който си ми бил верен другар във всички премеждия и сражения, не би могъл да говориш така… но може би ние и двамата сме жертва на някакво страшно съзаклятие, което води началото си от Рим и което не мога да разбера как е проникнало в стана ни. Но все едно. Ако друг беше изрекъл думите, които ти преди малко изрече, сега щеше да бъде вече мъртъв. Но тебе съм обичал винаги като брат. Щом искаш, върви си… Напусни делото на братята си по нещастие… но се заклевам пред легионите ти и пред цялата войска, заклевам се в паметта на баща си и майка си, заклевам се във всички адски и небесни богове, че аз съм непричастен в мръсотията, за която ми говориш и в която ме обвиняваш. И ако съм изменил дори само за миг с мисълта си на делото ни и на задълженията си на предводител, нека Юпитер ме превърне на пепел и нека името ми бъде опетнено с позора на предателството, нека се предава от род на род с имената на братоубиеца Тиест, на убийцата на децата си Медея и на презрения Долон!

Тая клетва, изречена с твърд и убедителен глас, направи дълбоко впечатление на всички присъствуващи. Окноман като че ли беше дори готов да превие упоритостта си, обаче съвсем неочаквано откъм главната дясна врата се разнесе звукът на тръбите на трети легион (първи галски) и накара да се извърнат към тая страна.

— Какво е това? — запита Барторикс: Арторикса.

— Какво означава това? — запита в същото време Арторикс.

— О, адски богове! — извика Спартак, чието лице бе почти посиняло от гняв. — Значи и галите напускат стана?

И всички се затичаха към вратата на укреплението.

Тогава Евтибида, която през цялото време беше със спуснато забрало на шлема си, почти напълно затулена зад грамадната фигура на Окноман, дръпна юздата на коня му и двамата препуснаха да настигнат германските легиони. Подире им се впуснаха и другите контубернали на Окноман.

Като се приближаваха към вратата, Крис и Спартак забелязаха пред себе си един отряд от тридесет конници — стрелци с лък, които се бяха забавили и бързаха да настигнат другарите си. Щом видяха пред себе си двамата предводители, те извикаха:

— Ето предателя Спартак!

— Да го убием!

Грабнаха лъковете си и започнаха да хвърлят стрели срещу Крис и Спартак, като в същото време техният декурион извика:

— Това ви се пада, предатели такива!

И тридесет стрели префучаха срещу Спартак и Крис.

Двамата едва успяха да затулят лицата си с щитовете, върху които се забиха немалко стрели. Тутакси Крис застана пред Спартак, за да го запази от стрелите, и му каза:

— В името на делото ни, прескочи рова!

С един скок Спартак прескочи рова и хукна през полето. След него хукна и Крис. И много добре сториха, защото германските стрелци се бяха спуснали към тях и навярно щяха да ги убият. Но когато Крис и Спартак прескочиха рова и хукнаха да бягат по откритото поле, те препуснаха конете си подир изпреварилите ги другари.

— Проклети да сте, бегълци недни! — извика Крис.

— И дано консулът Гелий ви насече на парчета! — извика Спартак, разтреперан от гняв.

Двамата предводители се отправиха веднага към стана. Арторикс и Барторикс трябваше да проявят свръхчовешки усилия, за да задържат галите, които искаха да напуснат стана и да се присъединят към германците. Но кой знае дали щяха да успеят да ги задържат, ако не беше дошъл тъкмо навреме Крис. Той им заговори на майчиния им език, нарече ги негодници и предатели и се закле в Хезус, че щом се съмне, ще открие подстрекателите на тоя позорен бунт и ще ги разпъне на кръст. След тия думи дори най-буйните гали млъкнаха. Скоро всички гали като покорни агънца се отправиха към шатрите си.

Когато свършваше речта си обаче, Крис побледня, гласът му отпадна, олюля се и ако не беше го хванал Спартак, щеше да падне на земята.

— О, богове! — извика с болка Спартак. — Тебе са те ранили, когато ме прикриваше с тялото си от стрелите на онези негодници.

Действително една стрела се бе забила в едното му бедро, а друга между петото и шестото ребро и поради изтеклата кръв Крис беше много отпаднал. Крис бе отнесен веднага в неговата шатра, дето лекарят превърза раната му, като увери Спартак, че положението на ранения не е опасно.

Цялата нощ Спартак прекара при леглото на Крис, потопен в мрачните си мисли. Освен нещастието, което бе сполетяло приятеля му, измъчваше го и необяснимото бягство на Окноман, който излагаше на опасност десетте си хиляди сънародници.

Призори Спартак заповяда да вдигнат стана и да потеглят за Камеринум, дето стигнаха към полунощ. Консулът Лентул пристигна при Камеринум с около 36000 души един ден по-късно.

Консулът Лентул, който не разбираше твърде много от военното изкуство, но затова пък страдаше прекомерно от римската гордост, не се съмняваше нито за миг в това, че неговите 24000 римски легионери, засилени с 12000 спомагателни бойци, ще се справят за по-малко от четири часа с 60000 зле въоръжени и недисциплинирани гладиатори. Заслепен от надменността си, Лентул отдаваше поражението на римските войски не на смелостта и силата на гладиаторите, а на невежеството и неопитността на римските претори.

Лентул зае добра позиция в подножието на една верига хълмове. Той не пропусна да държи на бойците си пламенно слово, с което се опита да ги насърчи.

На следния ден Спартак, благодарение на численото превъзходство на своята войска, успя в три часа да обгради почти напълно римляните, които се видяха принудени да отстъпят, за да не бъдат нападнати и в гръб.

Спартак се възползува от отстъплението и уплахата им и поведе с такава стремителност бойците си, че за няколко часа римляните бяха съвсем разбити. Гладиаторите завладяха целия обоз. Една част от оцелелите римляни побягнаха към сеноните, а друга част, в която влизаше и самият консул Лентул, побягна към Етрурия.

Въпреки радостта от новата и блестяща победа, нанесена над един от двамата консули, Спартак все пак се безпокоеше, че Гелий, другият консул, може да се срещне с Окноман и да избие до един германците.

На следния ден Спартак поведе войската си към Аскулум, предшествуван както винаги от многобройни разузнавачи.

Спартак беше оставил вече зад себе си Аскулум, когато се яви при него Мамилий, предводителят на цялата конница, и му съобщи, че Окноман се е разположил с войските си на планината близо до Нурсия, а Гелий, като научил, че един отряд от 10000 германци се отделил от Спартак поради някакво недоразумение, настъпвал с ускорен ход към тях, за да ги избие.

След шестчасова почивка Спартак се отправи, начело на войската си, към Нурсия.

Но докато Спартак прекосяваше стръмните Апенини, Гелий пристигна с двадесет и осем хиляди души през нощта в Нурсия и на разсъмване нападна Окноман, който прие безразсъдно неравното сражение.

Сражението бе кръвопролитно и страшно. В продължение на цели два часа изходът от борбата и за двете страни беше колеблив, но скоро Гелий успя да загради двата германски легиона. За да притисне по-добре гладиаторите в обръча на войската си, Гелий заповяда на двата си легиона, които се биеха лице срещу лице с гладиаторите, да отстъпят малко назад, от което без малко римляните щяха да бъдат разбити. Германците си помислиха, че римляните наистина отстъпват, и въодушевени от примера на Окноман, се спуснаха с такава стремителност върху им, че ги принудиха да отстъпят много повече, отколкото трябваше, като внесоха и доста голяма бъркотия в редовете им.

Но в това време леката римска пехота нападна гладиаторите от двата фланга, а далматинските прашкари ги нападнаха в гръб и в скоро време германците бяха притиснати в обръча на смъртта. Като видяха, че за тях няма вече спасителен изход, германците решиха да умрат, както подобава на храбри и силни воини. След едно ожесточено сражение, което трая повече от два часа, паднаха мъртви всички германци, като нанесоха не малко загуби на неприятеля.

Между тия, които загинаха последни, беше и Окноман, който собственоръчно уби един военен трибун, един центурион и мнозина легионери.

Заобиколен от трупове, макар и ранен на много места, той продължаваше да се бие с невиждана храброст. Но най-сетне го прободоха едновременно няколко меча в гърба и той се строполи близо до Евтибида, която отдавна лежеше на земята.

Така свърши битката, в която Гелий не остави нито един жив германец.

Но битката току-що бе свършила, когато тръбен звук извести на победителите за пристигането на нов неприятел.

Беше Спартак. Още с пристигането на полесражението той подреди в боен ред бойците, въпреки че бяха сломени от трудния път. После им произнесе пламенно слово, за да ги настрои да отмъстят за избиването на техните братя, и ги поведе срещу разстроените редици на консула Гелий.

Гелий направи всичко възможно, за да подреди войската си, и успя да извърши с голяма бързина необходимата фронтова промяна, за да посрещне новия неприятел.

И битката пламна още по-ожесточена от предишната.

През това време умиращият Окноман стенеше издълбоко, като от време на време произнасяше името на Евтибида.

Новата битка привлече римляните на друга страна и бойното поле с труповете на германците опустя. И сред тази безкрайна шир, осеяна с трупове, се чуваха само слабите стенания и мъчителните викове на ранените и умиращите.

Въпреки че от раните на Окноман бе изтекла твърде много кръв, той все още не беше издъхнал и в предсмъртните си мъки продължаваше да зове любимото момиче. През това време Евтибида стана от мястото, дето беше паднала, и като откъсна част от туниката на един контубернал, умрял близо до нея, обви лявата си ръка, която беше тежко наранена и обляна в кръв. При внезапното нападение на Гелий тя нема време да избяга при римляните или да се отдалечи от полесражението. Щом я нараниха, тя сметна, че най-безопасно за нея ще бъде да се строполи между десетина мъртви началници, проснати край Окноман, и да се престори на умряла.

— О! Евтибида! О, моя обожаема… — продължи с изгаснал глас Окноман. — Жива ли си? О, с какво облекчение ще умра! О, Евтибида… жаден съм… жаден съм! Гърлото ми изгаря! Донеси ми малко водица! Дай ми твоята последна целувка!

С бледо и изкривено от хищническо злорадство лице Евтибида не обръщаше внимание на думите му, като измерваше с поглед безкрайното поле, осеяно с трупове. След като погледа известно време тази ужасна кланица, тя извърна глава към Окноман.

През мъглата, която забуляше погледа му, Окноман видя девойката, видя и кървавите петна по дрехите й и си помисли, че е смъртно ранена. Но когато забеляза злобния й светкавичен поглед, който се плъзгаше по необгледното море от трупове, страшно подозрение прониза ума му. Но го отпъди веднага от себе си и с още по-отпаднал глас извика:

— О, Евтибида! Целуни ме, мила! Целуни ме за последен път!

— Бързам — отвърна гъркинята; в тоя момент тя минаваше край него и го удостои само с един безразличен поглед.

— О! Дано светкавицата на Тор те превърне на пепел! — извика Окноман с голямо усилие. Надигна се малко, напрегна последни сили и извика: — Така ли? Сега разбирам всичко! Подла куртизанка! Спартак е невинен! Ти, чудовище на човешкото злодеяние! Бъди проклета! Про…

И падна мъртъв на земята.

Още при първите му клетвени думи Евтибида се отправи към Окноман със святкащи от гняв очи, готова да се хвърли върху него, но като го видя, че се отпусна мъртъв, тя се спря и като протегна за проклятие към него дясната си бяла ръчица, извика:

— Да се провалиш в дън земя! И както видях тебе да умираш в отчаяние, дано боговете ми дадат да видя как издъхва проклетият Спартак!

И се отправи, към мястото, откъдето долиташе шумът от новата битка.

XIX
Битката при Мутина. Размирици. Марк Крас действува

За изхода на сражението между Спартак и Гелий не можеше да има никакво съмнение. Евтибида, която продължаваше да върви сред труповете на загиналите в сутрешното сражение, видя отдалече колко слабо се съпротивляваха римляните на неудържимия натиск на гладиаторските легиони, които разширяваха фронта си с очевидно намерение да обгърнат не приятеля от двата фланга.

Докато Евтибида наблюдаваше сражението, чийто очевиден изход разрушаваше тъй желаната й мечта да си отмъсти на Спартак, тя зърна някакъв бял кон със синьо наметало, който се луташе ужасен и настръхнал сред труповете. Позна го веднага: принадлежеше на Узилиак, млад Окноманов контубернал, който бе паднал мъртъв пред очите й в началото на утринното сражение. И понеже и нейният кон беше бял, Евтибида веднага съобрази, че клетото животно ще може да й бъде полезно.

Тя се отправи към коня и когато го доближи, започна да го мами към себе си.

Но уплашеното животно като че ли предчувствуваше участта, която го очакваше, и колкото повече го мамеше куртизанката към себе си, толкова повече я отбягваше. Обаче по едно време конят се препъна о няколко трупа и падна. Евтибида се затече и го хвана за юздите. Като се изправи на нозете си, конят се опита да се изтръгне от ръцете на Евтибида, но напразно — тя го държеше здраво за юздите, като в същото време го галеше по шията и ласкаво му приказваше. Най-сетне конят, като че ли се успокои и се довери на ръката, която го водеше.

През това време редиците на Гелий, притиснати от многобройните гладиатори, започнаха да отстъпват в безредие към мястото, дето сутринта бяха изклани германците. Подир тях се спуснаха яростно гладиаторите, които изгаряха от жажда за мъст.

Звънът на мечовете и щитовете, както и яростните и свирепи викове на сражаващите се се чуваха все по-близко.

Скоро Евтибида можеше да различи съвсем ясно сражаващите се врагове. След като погледа известно време сражението, в което надмощието на гладиаторите растеше всеки миг, тя се изпълни с такава злоба, че не можа да се въздържи и процеди през зъби:

— Ах, велики Юпитер! Такава ли е твоята справедливост? Аз положих такива големи усилия, за да изкарам германците от гладиаторския стан, като се надявах, че подир тях ще тръгнат и галите, но галите не напуснаха стана! Спомогнах да бъдат избити до един германците, като се надявах, че Спартак ще бъде притиснат като в железен обръч от двамата консули, но ето че той разбива Гелий и след това ще отиде да разбие и Лентул, ако, разбира се, не го е разбил досега! Но нима тоя Спартак е непобедим?

Между това отстъпващите римляни се приближаваха към мястото, дето бе се развило утринното сражение. Побледняла от негодувание и гняв, Евтибида се отправи към мястото, дето лежеше Окноман, като водеше подир себе си белия кон на загиналия контубернал. При Окномановия труп тя си избра празно място, обградено с трупове, спря се и като извади меча си, заби го два пъти в гърдите на нещастното животно. Конят подскочи няколко пъти, цвилейки отчаяно, и се строполи на земята, облян в кръв.

Тогава Евтибида се простря на земята близко до издъхналото животно, като пъхна единия си крак под врата му; така, който и да ги видеше, щеше да остане с впечатлението, че и двамата са паднали жертви на неприятеля. През това време шумът от битката се засилваше и се приближаваше към мястото, дето лежеше Евтибида. От свирепите викове на галите и отчаяните писъци на латините Евтибида заключаваше, че римляните са разбити.

Като си мислеше за неочакваното пристигане на Спартак, който провали отмъстителните й намерения, и за мъчнотиите и опасностите, които щяха да се появят при осъществяването на новите й кроежи за пълното унищожение на омразния й гладиатор, тя се почувствува отпаднала, сразена, безутешна. Изведнъж й се стори, че слънцето побледнява и около нея се разстила някаква гъста мъгла. В същото време усети болка в лявата си ръка. Като се повдигна на десния си лакът, видя, че превръзката й беше напоена с кръв. Бледото й лице се покри с мъртвешка бледнина и й притъмня на очите. Тя поиска да извика за помощ, но от побелелите, изсъхнали устни се изтръгна само стенание. После се помъчи да стане, но падна възнак и повече не се помръдна.

През това време римляните бяха притиснати от гладиаторите, които се биеха с ярост. В късо време бяха избити повече от четиринадесет хиляди римляни; самият Гелий бе ранен и едва успя да се спаси. Оцелелите римляни се разбягаха по всички посоки, като оставиха в ръцете на гладиаторите знамената и целия си обоз.

Радостта на гладиаторите, която трябваше да им донесе бляскавата победа над римляните, беше помрачена от мъката по изкланите им другари германци. Вместо да заповяда да се отпразнува тържествено и весело спечелената победа, както обикновено ставаше, Спартак заповяда да се отдадат на избитите им другари необходимите жалейни почести.

На другия ден победителите се заловиха с изгарянето на труповете на падналите си другари. На едно обширно пространство по полето бяха запалени грамадни клади, върху всяка от които имаше стотици трупове.

Окномановият труп беше положен на отделна клада, около която стояха, мълчаливи и печални, всички началници и бяха строени четири легиона.

Покритото с двадесет и шест рани тяло на грамадния храбър германец беше измито и напръскано с благовония, изпратени по заповед на Спартак от изплашените жители на Нурсия, и после — обвито в бял ленен чаршаф. След като положиха тялото на Окноман върху кладата, Спартак го целуна няколко пъти по челото и почете паметта му с кратко, но прочувствено слово, в което припомни и възхвали редките качества на загиналия си приятел. След това взе запален факел и го поднесе към кладата; примерът му бе последван от всички присъствуващи началници. Скоро кладата пламна от всички страни и във въздуха се понесоха благоуханни облачета дим.

Окномановата пепел поставиха в малка, бронзова урна, изпратена също тъй от жителите на Нурсия; тая урна впоследствие Спартак пазеше между най-скъпите си неща.

От десетте хиляди германци, които се сражаваха под предводителството на Окноман, на полесражението бяха намерени живи петдесет и седем души, от които оцеляха само девет души. Между оцелелите беше и Евтибида. Ония, които я намериха, а заедно с тях и всички други гладиатори, останаха с впечатлението, че конят й е бил убит, а тя е била ранена, когато навярно е отнасяла някоя Окноманова заповед на отрядите.

Всички гладиатори бяха изпълнени с възторг към храбрата Евтибида. С възторг към нея беше изпълнен и самият Спартак, който двадесет и два дни по-късно, в присъствието на всички легиони, лично й поднесе гражданския венец.

При получаването на почетното отличие Евтибида се развълнува извънредно много и въпреки усилията си не можа да скрие вълнението си. Смъртната бледнина на лицето й и треперенето на ръцете й присъствуващите отдадоха на скромността й, когато в действителност това се дължеше на угризенията на съвестта й.

Като получи наградата за мнимата си самоотверженост и храброст, Евтибида, макар и с още не напълно оздравяла рана, изказа желание да се върне пак на служба и помоли да бъде отново записана контубернал при Крис. Молбата й бе единодушно удовлетворена от Спартак и Крис.

След двадесет и пет дневна почивка Спартак вдигна стана си при Нурсия. След като прекоси Апенините, той се отправи към земята на сеноните, отдето смяташе по Емилиевия път да стигне реката Пад, да я премине и да продължи пътя си за Галия.

След четиринадесетдневен поход стигна близо до Равена. Тук той се спря, за да подреди във войската си новите петнадесет хиляди роби и гладиатори, които се бяха присъединили към него през време на похода му през земята на сеноните.

Спартак образува три нови легиона, начело на които постави трима отличили се в битките при Камеринум и Нурсия гладиатори: латинеца-доброволец Гай Каниций, гала Каст и трака Идомей.

Броят на Спартаковите войници достигна седемдесет и пет хиляди души. Спартак продължи пътя си към Пад.

През това време Гай Касий, който предната година беше консул, а сега претор на Цизалпийска Галия, като се научи за разбиването на двамата консули Лентул и Гелий и за заплашителното приближаване на Спартак, събра набързо десет хиляди римски легионери и толкова спомагателни войници. С двадесетхилядната си войска Касий премина Пад при Плаценция с намерение да прегради пътя на гладиаторите.

А Спартак стигна до Бонония. Той заповяда на войската си да се разположи на стан близо до града и изпрати веднага разузнавачите да съберат точни сведения за неприятеля.

На другия ден призори, когато опитните гладиатори от Равена и Капуа обучаваха бойците от новообразуваните три легиона, Евтибида отиде в Спартаковата шатра, за да навести Мирца.

Мирца посрещна куртизанката с благосклонност и уважение, защото като жена тя се възхищаваше от храбростта й много повече, отколкото гладиаторите.

На сърдечните и ласкави думи на Спартаковата благородна сестра коварната гъркиня отвърна със също тъй ласкави, но лицемерни думи, като между другото й каза, че винаги хранела към нея хубаво чувство и че понеже двете били единствените жени в стана, естествено било да станат добри и сърдечни приятелки.

Мирца изслуша с радост думите на гъркинята. После двете се целунаха и се заклеха да си останат верни приятелки до смърт. Увлечени в задушевния си разговор, те не усетиха как се изминаха цели два часа.

Когато най-сетне Евтибида стана, за да си отиде, прегърна пак Мирца, като й обеща, че ще я споходи вечерта, ако войската не се вдигне от стана. Мирца беше очарована от Евтибида, която умееше майсторски да ласкае хората и неусетно да ги заплита в коварната си мрежа.

Какви бяха кроежите на куртизанката и за какво й беше нужно приятелството на Мирца, ще видим по-нататък; засега ще я проследим до шатрите на галите, към които се отправи.

По пътеките, които разделяха една редица шатри от друга, се обучаваха петте хиляди гали, от които беше съставен четиринадесетият легион в страната на сеноните. Към десетте първи легиона на гладиаторската войска в областта Кампания бяха прибавени два в Апулия и три бяха образувани сега при Равена. Така че в тоя момент легионите на гладиаторите при Бонония бяха тринадесет, тъй като първите два, съставени само от германци, бяха унищожени от консула Гелий.

Срещу всеки нов боец стоеше по един ветеран, въоръжен с дървен меч, и показваше как се фехтува. Петте хиляди ветерани викаха едновременно и заглушаваха с виковете си почти целия стан.

— На позиция!

— Горе щита!

— Наведи повече върха на меча!

— Гледай ме в очите!

— Изправи добре главата си!

— Гледай по-смело!

— Прикрий главата си с щита и след това намуши!

— На позиция!

— Отбий удара с острието по главата!

— Скок вдясно!

— Удряй здравата!

— Половин кръг с меча наляво!

— Удряй здравата!

— На позиция!

— Скок назад!

— По-живо! Напред! Нападай ме! Напред!

— По-бързо де, по-бързо де! Хурка ли имаш в ръката си или меч?

— Крачка напред! Крачка назад! Бързо!

— Подскочи надясно!

— Отскочи назад!

— Напред! Сечи! Напред!

Всички тия команди се изричаха едновременно от пет хиляди души. Десет хиляди души подскачаха или правеха крачка напред или назад; двадесет хиляди ръце се размахваха бързо и непрекъснато по всички посоки. Всичко това се сливаше във великолепна гледка.

Като стигна на Квинтанската улица, отделяща шатрите на третия и четвъртия легион от тези на петия и шестия, Евтибида се спря да се полюбува на живописната картина, която представляваха обучаващите се войници. Изведнъж до слуха й достигнаха от съседната шатра някакви гласове. По поставеното до шатрата знаме Евтибида разбра, че тя е на Арвиний, началника на четвъртия легион.

Изглежда, че в тая шатра се водеше оживена препирня, защото от време навреме заговорваха по няколко гласа едновременно, за да притихнат след малко отново, заглушени от един мощен и внушителен глас. На Евтибида бяха познати почти всички гласова и полека-лека започна да ги различава.

Тя наостри слух и като си даде вид, че цялото й внимание е погълнато от упражненията по фехтуване на галите, започна малко по малко да се приближава към шатрата.

— В края на краищата — викаше един пресипнал глас, в който Евтибида позна гласа на началника на единадесетия легион, Орцил, — в края на краищата ние да не сме овце, че той се отнася с нас по тоя начин?

— Ами че ако не бяхме ние — възкликна друг глас, в който Евтибида позна гласа на латинеца Гай Каниций, началника на тринадесетия легион, — какво щеше да представлява той?

— Щеше да бъде един презрян гладиатор и нищо повече — каза гневно Брезовир.

— Заклевам се във Ваал, че аз и моите африканци няма да дойдем в Галия! — прибави Орцил.

— Имаше право Окноман… — каза Каст, началникът на четиринадесетия легион, т.е. тъкмо оня легион, който в това време се упражняваше във фехтуване.

— Горкият Окноман! Той стана жертва на Спартаковата измяна, в която вече не може да има никакво съмнение! — каза самнитът Онаций, който беше заел мястото на Рутилий и командуваше осмия легион.

— За каква измяна приказвате? — извика гневно с мощния си глас епирецът Тесалоний, началник на седмия легион. — Спартак изменник?! О, това вече е прекалено!

— Да, Спартак е изменник! Изменници са и Крис, и Граник, които заедно с него са ни продали на Римския сенат…

— Изменници сте всички вие, които искате да ни водите отвъд Пад, далеч от Рим!

— Към Рим, към Рим искаме да вървим! И седем-осем гласа, възкликнаха високо:

— Към Рим! Към Рим!

— Аз вярвам в Спартак, най-благородния и честен човек, вярвам в Крис и Граник, които са най-благородните след него в стана ни, и заедно с легиона си ще следвам тях и само тях.

— И аз — каза Барторикс.

— Вие вървете след тях — каза Каниций, — а ние с нашите седем легиона утре сутринта тръгваме за Рим.

— Без Спартак вие ще извършите велики подвизи, няма що да се каже — каза иронично Барторикс.

— Първият претор, който ви срещне, ще ви насече на парчета — добави Тесалоний.

— И тия хора въстанаха, за да извоюват свободата! — възкликна Гай Каниций. — А сега са се превърнали в роби на един човек като тях!

— Ако за вас свободата е безредие, слободия, безвластие… в такъв случай ние сме против тая свобода — каза Тесалоний. — Ние предпочитаме дисциплината и реда и сме с тоя, който в продължение на повече от две години доказва, че е даровит и смел предводител.

В тоя миг дрезгав тръбен звук, който призоваваше на оръжие гладиаторите от третия легион, прекъсна препирнята и изтръгна Евтибида от радостното опиянение, в което я бяха потопили гневните и размирнически думи на мнозина военачалници.

Тя трепна и тръгна към оная страна на стана, отдето се бе разнесъл тръбният звук. В същия миг от шатрата на Арвиний излязоха военачалниците и се отправиха към шатрите на легионите си.

След малко тръбният звук се поде от тръбите на четвъртия легион, после от тези на петия и в скоро време — от тръбите на целия стан.

Всички гладиатори се въоръжиха, изскочиха от шатрите си и се строиха по манипули и кохорти.

След малко тръбите на третия легион дадоха нов сигнал, който се поде от тръбите на всички легиони и който означаваше, че трябва да се вдигнат веднага шатрите.

За по-малко от два часа всички шатри бяха вдигнати и войниците бяха готови за поход. Тогава нов тръбен звук призова началниците на легионите при върховния им предводител.

Всички началници препуснаха към преториума. Там Спартак им съобщи, че срещу тях е тръгнал преторът Гай Касий, който щял да пристигне вечерта в Мутина. Той им каза, че трябва да тръгнат веднага, за да могат да го нападнат там на утрешния ден, преди още да са се присъединили към него други сили, с помощта на които би могъл да им попречи да прехвърлят реката Пад.

Когато Спартак свърши, настъпи пълна тишина. Най-сетне, след известно колебание, Гай Каниций каза с половин глас, без да погледне Спартак в очите:

— Ще се бием с Касий, но Пад в никой случай няма да преминем.

— Какво? — извика изумен Спартак. И като си даде вид, че не е чул добре, запита със строг глас, като стрелна с пламналия си поглед самнита:

— Какво каза?

— Казах, че ние няма да дойдем с тебе отвъд Пад — отговори нумидиецът Орцил, като гледаше смело Спартак.

— Че седем легиона — каза Гай Каниций — искат да нападнат Рим, а не да се завърнат в отечеството си.

— А! — извика гневно Спартак. — Пак бунтове… Не ви ли стига печалният пример на нещастния Окноман?

Всички присъствуващи започнаха да шушукат помежду си, но никой не отвърна на Спартак.

— Заклевам се във всички богове! — извика Спартак. — Вие сте луди или изменници!

Никой измежду размирните военачалници не му отвърна. След като помълча малко, Спартак каза:

— Сега ние сме изправени пред неприятеля и докато го разбием, всички ще ми се покорявате. После ще решим какво трябва да правим. Вървете!

С повелително движение на ръката той ги освободи. И когато се готвеха да препуснат конете, добави с мощния си глас:

— И се пазете от най-малкото непокорство през време на похода и на сражението, защото, заклевам се във великия Юпитер, първият, който си позволи да наруши по един или друг начин дисциплината, ще загине от меча ми, чийто удар винаги е бил безпогрешен.

Той им даде пак знак да си отидат и те се оттеглиха мълчешком по местата си.

И войската потегли към Мутина, дето пристигна на следния ден заранта.

Тук Касий се бе разположил на стан върху два високи хълма и се бе укрепил със здрави огради от колове и с широки ровове.

Към обед Спартак поведе шест легиона срещу претора на Цизадпийска Галия, който бе изкарал войската си извън стана и бе заел добра позиция.

Но гладиаторите бяха по-многобройни от враговете и при това се спуснаха с такъв устрем срещу тях, че не можеше да има никакво съмнение в изхода на сражението. Двадесетте хиляди римляни, повечето Мариеви и Сулови ветерани, колкото и храбро да се сражаваха, трябваше след два часа да отстъпят и да се разбягат в безредица.

В това сражение паднаха повече от десет хиляди римляни; останалите избягаха на разни страни. Между избягалите беше и самият претор, който успя да се спаси по чудо. Римляните оставиха в ръцете на неприятеля шатрите и целия си обоз.

Гладиаторите претърпяха твърде леки загуби.

На другия ден след победата, третата в продължение на около един месец, Спартак събра цялата гладиаторска войска на една равнина при брега на реката Скултена, за да реши трябва ли да се премине Пад, или пък да се поеме обратният път и да се нападне Рим.

Спартак произнесе пламенна реч, в която посочи колко полезно и разумно е да преминат Пад и да се разотидат всеки в отечеството си, като обрисува и пагубните последици от едно неразумно нападение на Рим. Той им припомни заслугите си към светото дело на потиснатите, на което се бе посветил всецяло от десет години насам, като им каза, че се позовава на всичко това не от някакво тщеславие, а само за да увери другарите си по нещастие и по оръжие, че ако се е решил да напусне Италия, то е, защото се е убедил, че тая страна е гробница на гладиаторите, каквато е била за Бреновите гали, за Пировите гърци, за картагенците, за тевтонците, за кимврите и за всички чужденци, които са воювали на нейна земя. Накрай Спартак се закле, че се ръководи единствено от доброто за гладиаторите, като заяви, че предоставя на тях да решат какво да се прави. Като предводител или прост воин, той ще се бие рамо до рамо с тях и с радост ще загине заедно с тях, ако е писано така в книгата на съдбата.

Думите на Спартак бяха изпратени с бурни ръкопляскания. И ако се беше пристъпило веднага към гласуване, може би предложението му щеше да бъде прието с голямо мнозинство.

Обаче многобройните и бляскави победи на гладиаторите, спечелени благодарение главно на Спартаковия стратегически гений, ги бяха направили твърдоглави и самонадеяни. Мнозина измежду военачалниците си мислеха, че превъзхождат твърде много Спартак и затова не можеха да понасят властта му и желязната дисциплина, която им забраняваше да грабят и да плячкосват. Така че недоволството срещу Спартак, което отначало се подхранваше от неколцина военачалници, в скоро време се разшири толкова много, че Евтибида, сметна, че е вече време да се възползува от него за постигането на пъкления си кроеж. Ние видяхме вече как тя успя да вплете в мрежата си Окноман, в чието лице гладиаторите можеха да видят един достоен заместник на Спартак — ако не в друго, то поне в силата и храбростта. Видяхме също така с какви усилия Крис успя да задържи галите, като с това пресече напълно отмъстителните кроежи на гъркинята.

Ала избиването на германците не само че не послужи за поука на гладиаторите, но у повечето от тях разпали още повече желанието да нападнат Рим. Едни искаха да нападнат Рим, за да отмъстят за изкланите германци, други, за да се отдадат на грабеж, от който всеки се надяваше да му се падне голям дял плячка, трети, за да засвидетелствуват по този начин уважението и любовта си към паметта на Окноман и германците, които бяха загинали в похода към Рим.

От всички тези настроения, които тлееха у гладиаторите, се възползува много добре Гай Каниций, който, преди да стане гладиатор, беше се въртял известно време във форума и умееше да приказва красноречиво и убедително.

Той почна речта си с безмерна похвала на качествата и заслугите на Спартак, за да отбие по тоя начин предварително всяко подозрение в някакво лично неразположение към него. След това описа плачевното положение на римляните, което не им позволяваше да проявят и най-слаба съпротива срещу страшната гладиаторска войска, която броеше седемдесет хиляди смели и силни войници. В заключение каза, че гладиаторите не бива да изпускат благоприятния случай, който може би няма вече никога да им се представи, и предложи да тръгнат на следния ден към Рим.

— Към Рим! Към Рим! — извикаха около петдесет хиляди души. — Към Рим! Към Рим!

Гласуването даде следния резултат: седем легиона бяха за Канициевото предложение, а другите шест с незначително мнозинство — против. Само конницата беше почти единодушна за предложението на Спартак. Така че повече от петдесет хиляди души искаха да вървят към Рим, докато броят на тези, които поддържаха Спартаковото предложение, не достигаше дори до двадесет хиляди души.

Лесно е да се разбере колко опечален беше Спартак от това решение, което обръщаше с главата надолу всички негови планове и което според него вместо да приближава, отдалечаваше въстаналите от тяхната цел — унищожаването на Рим и на тираничната му мощ.

Спартак остана смазан от решението на гладиаторите. Дълго време той не промълви нито дума. Най-сетне извърна бледото си и печално лице към Крис, Граник и Арторикс, които, не по-малко натъжени, стояха мълчаливо около него, усмихна се горчиво и каза:

— От туй по-голямо доверие, след толкова мъки, опасности и трудности здраве му кажи! Наистина, ако чувството ми за дълг и гласът на съвестта ми не ме възпираха, има защо да се разкайвам, че не приех предложението на консула Марк Теренций Варон Лукул! Добре, много добре!

След като постоя известно време замислен, изведнъж трепна, извърна се към легионите, които очакваха мълчаливи изхода на обсъждането, и извика високо:

— Добре! Подчинявам се на решението ви и ще тръгна с вас към Рим, само че не като ваш върховен предводител, а като прост воин. От тоя миг аз преставам да бъда ваш предводител и ви моля да си изберете друг, по-достоен от мене.

— Не, не! Заклевам те в боговете! — извика самнитът Ливий Грандений, началник на дванадесетия легион. — Ти ще бъдеш и в бъдеще наш върховен предводител, защото между нас няма друг равен на тебе.

— Искаме Спартак да ни бъде върховен предводител! — извика с всичка сила Барторикс.

— Спартак върховен предводител! Спартак върховен предводител! — — извикаха в един глас седемдесетте хиляди гладиатори и издигнаха щитовете си нагоре.

Като притихнаха гладиаторите, Спартак извика колкото му глас държи:

— Не! Никога! Аз съм против похода за Рим и не искам да ви водя. Изберете си някой от тия, които са уверени в победата!

— Тебе искаме за върховен предводител! Тебе! Спартак! — извикаха около тридесет-четиридесет хиляди гласове.

Крис направи знак, че иска да говори. Като се въдвори тишина, каза:

— Ако ще и сто хиляди души или само сто души да са гладиаторите, един само може и трябва да бъде техният върховен предводител… Само победителят при Аквинум, Фунди, Камеринум, Нурсия и Мутина може и трябва да бъде нашият върховен предводител! Поздравявам те, императоре! Цялата Скултенска равнина се оглуши от страшен вик:

— Поздравявам те, императоре!

Въпреки волята на гладиаторите и настойчивите молби на приятелите си Спартак отказа да приеме върховното командуване на войската. Но когато го обградиха всички предводители на легиони, военни трибуни, центуриони и десетници и започнаха да го увещават да не се отказва от върховното предводителство, Спартак се трогна толкова много от уважението и добрите чувства, които му засвидетелствуваха еднакво тези, които отхвърляха предложението му, както и онези, които гласуваха за него, че най-сетне отстъпи.

— Значи, искате аз да бъда върховен предводител? — каза той. — Добре. Приемам, защото виждам, че ако изберете вместо мене друг, може да стигнем до междуособици.

И докато всички му изказваха по един или друг начин благодарността си, той се усмихна печално и добави:

— Приемам, но не ви обещавам победа, защото се съмнявам в нея. Във всеки случай ние ще нападнем Рим. Утре тръгваме за Бонония.

Така Спартак бе принуден да се заеме с едно дело, което смяташе предварително осъдено на пропадане. На следния ден той вдигна стана и се отправи през Бонония по посока на Ариминум.

Не само недисциплинираността и неподчинението бяха проникнали сред гладиаторските редици; тая страшна войска, която благодарение на вещото ръководство на Спартак бе достигнала толкова блестящи победи, беше почнала вече да се разяжда и разлага от гибелното влияние на грабежите и безчинствата, на които се бяха отдали голяма част от войниците…

Колкото и усилия да влагаше Спартак, за да попречи на бойците си да ограбват градовете, край които минаваха, все пак не успяваше. Това поведение на бойците му, които доскоро бяха така дисциплинирани, го вбесяваше. От една страна, то излагаше името и честта на войската, а от друга — не позволяваше да се върви с ускорен ход. А главната тайна на Спартаковите победи се криеше в бързината.

Отначало Спартак ругаеше и заплашваше тринадесетия легион, командуван от Гай Каниций, който пръв даде пример за грабеж. Той обаче не можа да премахне злото и след два дни петият и шестият легиони, които бяха на опашката на войската, влязоха във Форум Корнелий и се отдадоха на разюздан грабеж. Спартак и Крис трябваше да се върнат обратно, за да изкарат от града грабителите и да ги поведат подир другарите им. В същото време, докато Спартак се занимаваше с изостаналите назад плячкаджии, единадесетият (африканският) легион влезе в сенонския градец Бертинорум и се отдаде на нечуван грабеж. И Спартак трябваше да тича напред, за да тури край на новото своеволие.

През това време в Рим бяха стигнали известия за разбиването на консулите и на претора на Цизалпийска Галия. Целият римски народ беше настръхнал от страх. Но когато до сената стигна известие за решението на гладиаторите да нападнат Рим, целият град бе обхванат от неописуем ужас.

Предстоеше да се избират консули за следващата година. Отначало кандидатите бяха твърде много, но след поражението на Лентул и Гелий числото им намаля чувствително. Това насърчи Гай Анфидий Орест да се кандидатира. На гражданите той обясняваше, че бил разбит от Спартак единствено поради малобройната си войска. При това твърдеше, че докато консулите Гелий и Лентул отстъпили в пълно безредие, въпреки че разполагали с шестдесетхилядна войска, той, напротив, отстъпил в пълен ред, дал сравнително по-малко жертви и с това проявил дарби на военачалник.

Това разсъждение беше малко странно и неубедително, но римляните бяха в толкова тревожно състояние на духа, че намериха логиката на Анфидий Орест за приемлива. При това кандидатите бяха толкова малко, че избирателите по необходимост трябваше да бъдат по-малко придирчиви. Така че за консули за следващата година бяха избрани с голямо мнозинство споменатия Анфидий Орест и Публий Корнелий Лентул Фура, роднина на разбития от Спартак консул Лентул Клодиан.

Спартак трябваше да преустанови за известно време похода си към Рим поради непокорството и разюздаността на същите тия легиони, които най-много искаха похода… Гладиаторската войска прекара около месец при Ариминум. Спартак се отказа от предводителството и прекара няколко дни затворен в шатрата си. Въпреки разкайванията на плячкаджиите и размирниците, въпреки молбите и увещанията на цялата войска той остана твърд и непреклонен.

Когато най-сетне излезе от шатрата си и се яви пред войската си, неговото лице беше много бледо, подпухнало от сълзите, които бе пролял през своето продължително усамотение.

Като видяха предводителя си така мрачен и унил, гладиаторите започнаха отново да се разкайват, да искат прошка и да засвидетелствуват предаността си към него.

Спартак направи знак, че иска да говори. Когато настъпи пълна тишина, той произнесе слово, с което порица безмилостно поведението на гладиаторите, като каза, че са се проявили не като хора, които се борят за свобода, а като последни разбойници. Накрай заяви, че докато не му се даде неограничено право да съди и наказва размирниците и плячкаджиите, няма да продължи с тях по-нататък.

Всички легиони единодушно удовлетвориха искането му и Спартак стана пак техен върховен предводител. Още със самото поемане на предводителството Спартак прояви неумолимата си строгост, с която смяташе да възстанови нарушената дисциплина сред войската си.

Той осъди на смърт нумидиеца Орцил, най-свирепия и опърничав между началниците на легионите, който се бе провинил с престъпления в Бертинорум, и накара неколцина негови съплеменници да го разпънат на кръст в присъствие на цялата войска.

После заповяда да набият с тояги и да изгонят от стана двамата началници на легиони Арвиний и Гай Каниций и да разпънат на кръст двеста двадесет и трима гладиатори, които бяха се проявили най-много в грабежи и безчинства.

След изпълнението на тези наказания Спартак пристъпи към преустройство на войската си. Той намери за по-добре да изостави системата на едноплеменния състав на легионите. След направените размествания всеки отряд от сто и двадесет души включваше четиридесет гали, тридесет траки, двадесет самнити, десет илирийци, десет гърци и десет африканци. Така съставената войска той подраздели на четиринадесет легиона, които имаха за началници следните гладиатори:

1-и легион — Брезовир, гал.

2-и легион — Тесалоний, епирец.

3-и легион — Каст, гал.

4-и легион — Онаций, самнит.

5-и легион — Месемврий, трак.

6-и легион — Ливий Грандений, самнит.

7-и легион — Идомей, трак.

8-и легион — Барторикс, гал.

9-и легион — Артакс, трак.

10-и легион — Еростен, един много способен македонец.

11-и легион — Вибсалда, силен и смел нумидиец.

12-и легион — Елиял, стар, безстрашен гал.

13-и легион — Тевлопик, млад, крайно храбър илириец.

14-и легион — Индутиомар, снажен, силен и храбър гал.

Всички тия легиони Спартак раздели на три корпуса. Първия корпус, съставен от първите шест легиона, повери на Крис; втория, съставен от следващите четири легиона, повери на Граник и третия, съставен от последните четири легиона, повери на Арторикс.

След като преустрои по този начин войската си, Спартак разбра веднага, че е необходимо да й даде време да закрепне и се заякчи, преди да нападне Рим. Затова, като потегли от Ариминум и през Форум Семпроний и Ареций се отправи към Умбрия, даваше на войската, против навика си, чести почивки и предпочиташе по-мудния вървеж. Така бойците имаха достатъчно време да се опознаят и оценят взаимно и да свикнат с новите си началници.

През това време в Рим стигнаха известия за грабежите, извършени от гладиаторите. В тези известия, разбира се, имаше много преувеличение. Народните трибуни се изплашиха много и започнаха да крещят във форума, че е време да се помисли за спасението на отечеството.

Събра се сенатът. Едни от сенаторите изказаха възмущението си от това, че бездарните римски военачалници докараха работата дотам, че ги принуждаваха да се занимават с едно смешно гладиаторско въстание, което взе размерите на страшна война, заплашваща самия Рим, а други заявиха, че е крайно време да се вдигнат всички сили на империята срещу гладиаторите.

Освен това сенатът, като имаше пред вид, че двамата консули бяха позорно разбити от Спартак и че единият от новоизбраните консули също тъй беше разбит от гладиаторите, а другият не разбираше нищо от военните работи, реши със специален „Senatus consultum“ (Постановление на сената. — Б. р.) да повери воденето на войната с гладиаторите на някой смел и опитен пълководец, на когото да даде най-широки права, за да може в най-късо време да се разправи с омразните гладиатори, които бяха дръзнали да заплашват и самия Рим.

След няколко дни предстоеше да се произведе избор за претор на Сицилия и сенаторите решиха да поверят воденето на войната на оня, който бъде избран.

Когато решението на сената стана известно, всички кандидати за претор на Сицилия оттеглиха кандидатурите си. Денят за произвеждането на изборите наближаваше, а никой не се кандидатираше.

Повечето от гражданите съжаляваха, че Метел и Помпей отсъствуват от империята; според тях двамата пълководци бяха единствените, които можеха да смажат гладиаторите. Мнозина пък предлагаха да се извика от Азия Лукул, опитен и прозорлив пълководец, комуто да поверят воденето на войната.

Приятелите на Юлий Цезар го караха да се кандидатира за претор на Сицилия, като му обещаваха да направят всичко възможно пред сената и пред народа, за да му се дадат на разположение осем легиона. При това те се мъчеха да го убедят, че с четиридесет и осем хиляди легионери и с двадесет хиляди души лека пехота и конница той ще успее непременно да победи гладиаторите.

Но Цезар, когото постоянно смущаваха победите и триумфът на Помпей, отказа безусловно да поеме воденето на войната с гладиаторите, макар че тая война беше толкова трудна, колкото войната с Домиций или с царя на Африка, с която Гней Помпей наскоро бе спечелил триумфа си, но представляваше тая неизгодност: заради нея победителят не би получил не само триумфа, но дори и овацията, (Малък триумф, при който победителят влизал в града пеш а не на колесница.) понеже римската гордост не позволява да се гледа на гладиаторите като на обикновени врагове.

— Аз бих поел воденето на една война само тогава, когато мога да се надявам, че след победата ще бъда почетен с триумфа, който ще ми отвори пътя към консулския пост.

Така заяви Цезар на приятелите си, но е твърде възможно да е отказал поради други много по-сериозни причини. Той вероятно е виждал, че разбунтувалите се гладиатори, към които се били присъединили робите и бедните овчари от Самниум, представлявали три от най-онеправданите и потиснати съсловия, чието негодувание и сила смятал да използува, за да сломи тираничната власт на олигархите. И той навярно е схващал, че ако се опетни с кръвта на гладиаторите, когато един ден се яви пред онеправданите съсловия като техен освободител, те няма да го посрещнат с любов и упование.

И така, в деня на избора вместо Цезар на форума, се яви в снежнобяло облекло Марк Лициний Крас: Насърчаван от най-влиятелните сенатори, от многобройните си клиенти и подбуждан най-вече от амбицията си, която го караше да не се задоволява от несметното си богатство и да се стреми и към военните лаври, той реши да се кандидатира за претор на Сицилия.

Марк Лициний Крас по това време беше около четиридесетгодишен. Както вече казахме, под предводителството на Сула той бе участвувал в гражданската война и бе проявил не само душевна сила и изключителна храброст, но и прозорливост и способност на водач.

Когато Крас се яви на форума, народът го посрещна с бурни ръкопляскания, като по тоя начин му засвидетелствува доверието и надеждите, които възлагаше на борбата му срещу гладиаторите.

Като настъпи тишина, народният трибун Аквилий Ленон взе думата и посъветва народа и сената да изберат единодушно Крас, по-добър пълководец от когото срещу Спартак не може да се желае. Той заяви също тъй, че е необходимо да му се дадат достатъчно сили, за да може да усмири веднъж завинаги гладиаторите, които вилнееха вече три години.

Всички се вслушаха в думите на Аквилий и Крас бе избран единодушно за претор на Сицилия. Даде му се пълномощие да събере шест легиона със съответната спомагателна войска, а така също да събере и остатъците от разбитите войски на Лентул и Гелий, от които можеше да се образуват четири легиона. По тоя начин Крас се сдобиваше с шестдесет хиляди легионери и с двадесет и четири хиляди спомагателни бойци, или всичко с осемдесет и четири хилядна войска, каквато не беше се виждала от завръщането на Сула в Италия след войната с Митридат.

На другия ден след избирането си Крас издаде указ, с който призоваваше гражданите под знамената. С постановление сенатът обещаваше големи възнаграждения на онези ветерани от войските на Сула и М арии, които биха пожелали да влязат във войската на Крас.

Това постановление и указът на Крас повдигнаха отпадналия дух на гражданите. Народът се въодушеви и сред младежите от най-знатните патрициански семейства се породи благородно надпреварване да се записват доброволци в Красовите легиони.

Крас се залови с трескаво увлечение да подреди войската си. Квестора и трибуните си избра измежду най-опитните легионери, без да обръща внимание на общественото им положение. Така за квестор си избра земеделеца Публий Елий Скрофа, който, след като бе участвувал в единадесет войни и бе получил награда и венци за извънредната си храброст и военна ловкост, се бе оттеглил в Тибуртинум. Крас не сметна за унизително да отиде лично да го помоли да даде съдействие във войната срещу гладиаторите. Трогнат от посещението на Крас, Скрофа остави нивите и спокойния си живот и тръгна след него.

Петнадесет дни след избирането си Марк Лициний Крас излезе от Рим, начело на четири легиона, образувани от ветерани от Рим и околностите, и се отправи за Отрикулум. Тоя град беше разположен на границата между земите на еквите и умбрите, дето един от неговите заместници, Авъл Мумии, събираше и подреждаше другите два легиона и спомагателната войска.

На тръгване Крас бе поздравен от целия ликуващ народ, стекъл се извън Ратуменската врата, дето той бе разположил стана си. Така преторът бе съпроводен не само от благопожеланията на гражданите от всички съсловия, но също тъй и от покровителството на божествата, които — според предсказанията на гадателите — се показали благосклонни към този поход.

В първия легион имаше две кохорти, съставени все от младежи, принадлежащи към най-видните патрициански римски семейства. Между тях бяха Марк Порции Катон и Тит Лукреций Кар, Гай Лонгин Касий и синът на Сула Фауст, Публий Вациний и др.

Всички роднини, приятели и клиенти на тези млади патриции изпратиха Красовите легиони чак до Милвийския мост. За четири дни Крас стигна в Отрикулум, дето се разположи на стан, и реши да дочака там другата част от войската си, още повече, че заетата от него позиция беше твърде благоприятна за защитата на Рим срещу гладиаторите.

Войските на Крас при Отрикулум и тия на Спартак при Арециум минаха цял месец в бездействие. И двамата само се дебнеха и си крояха примки, но никой нищо не предприемаше.

Когато най-сетне Спартак се убеди, че е време да пристъпи към действие, заповяда през една бурна нощ на легионите си да се измъкнат безшумно из стана, дето трябваше да останат само седем хиляди конници заедно с началника си Мамилий. Другите хиляда конници той изпрати напред да събират сведения за неприятеля. Като вървя цяла нощ и почти целия следващ ден, Спартак стигна и Игнувиум. Оттук възнамеряваше да продължи пътя си през Камеринум, Аскулум, Сулмона, Фуцинското езеро и Сублаквум за Рим, като вярваше, че Крас няма нищо да узнае за похода му.

През това време останалата в стана при Ареций конница излизаше извън стана и ходеше по близките селища и градове за да събира хранителни припаси. По тоя начин населението оставаше с впечатление, че гладиаторската войска е в стана си. Разбира се, така щеше да се докладва и на Крас и Спартак разчиташе твърде много на тая своя уловка.

След тридневен, уморителен път Спартак бе навлязъл сред пицените и бързаше за Рим, дето смяташе да пристигне ненадейно, ако, разбира се, Крас не откриеше военната му хитрост.

Три дни след отпътуването на гладиаторската войска Крас, който вече нямаше търпение да чака, реши да нападне неприятеля и да го предизвика да излезе от стана, за да го срази и да сложи веднъж завинаги край на войната.

Той вдигна войската си от Отрикулум и се отправи за Ареций. През това време, като се научи от разузнавачите си за приближаването на неприятеля, съгласно нареждането на Спартак, Мамилий се измъкна една нощ от стана и тръгна по следите на гладиаторските легиони.

След четиридневен поход Крас стигна близо до Ареций. Когато римските разузнавачи се доближиха до самия стан на гладиаторите, те се изненадаха твърде много, като се увериха, че станът бе напълно изоставен.

Когато разузнавачите му съобщиха, че гладиаторите са напуснали стана, Крас остана смаян от това известие и се замисли дълго по кой път можеше да мине Спартак. И веднага разпрати разузнавачите си да обходят всички околни пътища, като се отдалечат до тридесет мили от Ареций.

Скоро Крас научи от разузнавачите си, че гладиаторската конница е избягала от Арециум при приближаването му и минала през Игнувий, откъдето преди няколко дни бил минал с войската си Спартак.

С проницателността си на голям пълководец Крас схвана целта на Спартак и тутакси съобрази по какъв начин ще може да се предпази.

Спартак вървеше по източния склон на Апенините. Крас реши да се оттегли бързо към Рим по западния склон на същата планина. Докато в движенията си Спартак трябваше да следва крива линия, Крас, напротив, вървеше по права; така че Крас имаше възможност да навакса загубеното време и да настигне неприятеля си.

След петдневен усилен поход Крас стигна в Реата, дето даде еднодневна почивка на бойците си.

През това време Спартак пристигна в Клитернум, близо до Фуцинското езеро. Тук той бе заставен да спре, понеже реката Велин бе придошла и не можеше да се мине. Гладиаторите трябваше да изгубят цели два дни, докато приготвят понтонен мост, и още един ден и една нощ, докато минат реката.

Между това римските разузнавачи донесоха на Крас, че Спартак е в Клитернум. Веднага Крас заповяда на Мумии да премине реката Велин при Реата с два легиона и шестхилядна спомагателна войска и да върви по левия бряг на реката до Абецианум. Крас пък смяташе да върви по десния бряг на реката и да стигне при Клитернум, дето да нападне в гръб Спартак. За тая цел той заповяда на Мумии да не влиза в никакъв случай в бой с гладиаторите, докато не се разбере, че Крас е настигнал и нападнал в гръб неприятеля.

На третия ден, на разсъмване, Мумии пристигна в Абецианум, но не спря там, защото всеки час можеше да пристигне Спартак.

Колкото и да бяха изморени войниците му, Мумии продължи пътя си през Апенинските клисури и стигна до Сублаквеум, дето зае много силна позиция в подножието на едно стръмно възвишение. Оттук смяташе да продължи пътя си едва на другия ден.

Но неговите трибуни се помъчиха да го склонят да не изпусне случая да порази Спартак, който при тези тесни клисури нямаше да може да се възползува от численото превъзходство на войската си. Те го увещаваха да дочака Спартак на тази силна позиция, като го уверяваха, че непременно ще победят неприятеля.

Уверенията на трибуните поласкаха твърде много Мумии и без да му мисли много-много, той заповяда на бойците си да се приготвят за бой. На другия ден гладиаторите се приближиха и боят започна. Като видя, че е невъзможно да разгъне всичките си сили, Спартак остави да се сражават с неприятеля само два легиона, а след това, като събра стрелците и прашкарите от всичките легиони, заповяда им да се изкачат по стръмнините на клисурата и да нападнат римляните в гръб, като ги обсипят със стрели и големи камъни.

Веднага гладиаторите от леката пехота се заеха с необикновено усърдие да изпълнят заповедта на върховния си предводител. Три часа след започване на сражението, което се водеше с еднаква ярост и от двете страни, римляните забелязаха с изумление и ужас, че всички съседни върхове са заети от неприятелски стрелци и прашкари, които хвърляха върху им копия, стрели, камъни и оловни топки, като в същото време се спускаха надолу, за да ги притиснат отстрани и в гръб. Ужасени от неочакваната поява на неприятеля, римляните се разбягаха с всички сили, като хвърляха щитовете и оръжието си, за да не им тежат.

Но двата гладиаторски легиона, стрелците и прашкарите, се спуснаха с такъв устрем подир римляните, че успяха да повалят мъртви повече от три хиляди души.

XX
От битката на планината Гарган до погребението на Крис

Макар че битката при Сублаквеум свърши с поражение на римляните, все пак Спартак не извлече от това никаква полза.

Докато гладиаторите преследваха римляните, Спартак научи от разузнавачите си, че същия ден Крас преминал с войската си река Велин и напредвал по следите на гладиаторите. Спартак разбра, че при това положение е невъзможно да продължи похода си към Рим. И затова същата вечер напусна Сублаквеум, премина реката Лирис и се отправи към Кампания.

Крас пък можа да потегли едва същата вечер, когато Спартак напусна Сублаквеум, така че стигна там и научи за поражението на заместника си на следната вечер.

Преторът се възмути твърде много от поведението на Мумии и още повече от поведението на легионерите му, които не стига, че се бяха разбягали пред врага, ами бяха отишли в Рим и с разказите си бяха изплашили цялото население на столицата. Крас изпрати веднага пратеници до сената, които да го уведомят за истинското положение на нещата и да го помолят да върне незабавно бегълците при другарите им.

След няколко дни бегълците се завърнаха посрамени пред претора си.

Тогава Крас заповяда да се събере цялата войска около преториума във форма на четириъгълник, като поставят в средата обезоръжените и посрамени бегълци.

След това Крас, който притежаваше голямо красноречие, произнесе слово, с което порица безмилостно страха на бегълците, захвърлили оръжието си, оръжие, с което техните прадеди, преминали през люти битки, завладяха целия свят, и каза, че е дошло време да се задуши тоя бабешки страх, благодарение на който от три години вече върлуваха омразните гладиатори.

На бойците си той каза също тъй, че от тях очаква не позорно бягство, а смели подвизи и бляскави победи. Щом римската гордост е недостатъчна да им вдъхне смелост, той ще прибегне към строги и безмилостни наказания, които единствени можеха да ги дисциплинират и да излекуват страха им.

— Ще приложа — каза в заключение Крас — децимацията, (На всеки десет души се убива по един човек.) към която нашите деди са прибягвали много рядко и която направил за пръв път децемвирът Апий Клавдий в 304 римска г. в своите легиони. От цели два века насам това наказание не е било прилагано, но ви се заклевам, че ще го приложа спрямо тези девет хиляди страхливци, които стоят с наведени глави пред вас, измъчвани от закъснялото угризение на съвестта.

Колкото и да го молиха трибуните и патрициите, той остана непреклонен, като заяви, че наказанието ще бъде изпълнено без отлагане.

Тогава започнаха да изкарват по жребие по един на всеки десет души и го предаваха на ликторите, които, след като му стовареха по няколко тояги, му отсичаха главата.

Това страшно наказание, на което често пъти ставаха жертва и бойци, които са се били храбро и не бяха ни най-малко виновни за бягството на другарите си, покърти дълбоко всички римляни. През време на екзекуцията на деветстотинте бяха отбелязани няколко твърде тягостни случая. Неколцина измежду най-храбрите Мумиеви легионери трябваше да станат жертва на страхливостта на другите. Между тези храбреци беше и двадесетгодишният Емилий Глабрион. Той се сражавал храбро срещу неприятеля, получил две рани и не мърдал от мястото си. Но другарите му се разбягали и го отвлекли със себе си далече от полесражението. Всички знаеха това и го засвидетелствуваха с висок глас? но съдбата го бе белязала и той трябваше да умре.

Сред плача на всички присъствуващи храбрият младеж застана смъртно бледен, но спокоен и твърд пред претора и с непоколебим глас каза:

— Наказанието, на което ни подлагаш, не само че е полезно и необходимо за доброто на републиката, но е и справедливо, защото е заслужено. Съдбата се показа лоша към мене и аз трябва да умра. Но понеже ти, Марк Крас, знаеш, понеже всички мои другари знаят и свидетелствуват, че не съм се проявил като страхливец и беглец, а съм се бил мъжки, както подобава на истински римлянин, и не съм напуснал своя пост, въпреки че съм бил ранен на две места (и той показа гърдите си и повдигна лявата си ръка с окървавена превръзка), моля да не ме бият с тоягите, преди да ми отсекат главата.

Всички, които бяха около претора, плачеха. Самият претор беше бледен и развълнуван от думите на храбрия младеж.

— Приемам молбата ти, храбри Емилий Глабрион — отвърна преторът, — и много съжалявам, че не мога да ти подаря живота, защото, както знаеш, законът е неумолим…

— Да умра на бойното поле от ръката на неприятеля или тук, в преториума, от ръката на ликтора — за мене е все едно, защото и в единия, и в другия случай умирам за благото на отечеството. За мене е достатъчно да знае майка ми, да знаят всички римляни, че не съм бил страхливец, че съм умрял с неопетнена чест!

— Не, не! Ти няма да умреш, храбри младежо — извика един от Мумиевите бойци, като излезе из редиците и се приближи към претора.

— Знаменити Крас! — обърна се воинът към претора. — Аз съм римлянинът Валерий Атал, боец от третата кохорта на един от легионите, които бяха разбити при Сублаквеум. През време на сражението бях до тоя необикновено храбър младеж. Той се биеше юнашки и не отстъпваше, но когато ние се разбягахме повлякохме и него. Понеже брадвата на ликтора трябва да отсече главата на един от бегълците, то моля, в името на боговете, закрилници на Рим, да бъде отсечена моята глава, но не главата на този момък, който се би като истински римлянин.

Постъпката на този воин, който в момент на малодушие бе избягал пред неприятеля, а сега проявяваше такова душевно благородство, развълнува още повече присъствуващите. Между Атал и Глабрион възникна великодушна препирня: всеки от двамата запазваше за себе си смъртното наказание. Крас остана непреклонен и Глабрион бе предаден на ликтора.

Жалбите и окайванията на двата наказани легиона обхванаха цялата войска. Лицата на всички изразяваха дълбоко съчувствие. Мнозина плачеха. Глабрион се обърна към другарите си и каза:

— Ако вие смятате, че смъртното ми наказание е незаслужено, ако ми съчувствувате, ако искате да ме утешите и да облекчите последните ми минути, закълнете се във всички богове, че за в бъдеще ще предпочетете по-скоро да измрете до един, отколкото да избягате пред омразните гладиатори.

— Заклеваме се във всичките богове! — извикаха в един глас шестдесет хиляди римляни.

— Великите богове ще закрилят Рим! Аз умирам доволен! — извика нещастният младеж.

Той подложи голия си врат на ликтора. С бърз и уверен удар ликторът отсече главата му, която се търкулна окървавена на земята. Всички присъствуващи извикаха от мъка и ужас.

Марк Крас извърна глава настрана, за да скрие сълзите, които се стичаха по бузите му.

След като бяха обезглавени по тоя начин деветстотинте души, Марк Крас заповяда да раздадат пак оръжие на бегълците. При това им произнесе кратко слово, в което изрази надеждата си, че няма никога да бягат пред неприятеля.

Когато погребаха убитите деветстотин души, Марк Крас вдигна стана си и се впусна по следите на Спартак, който се движеше бързо през Апулия, уверен, че Крас ще тръгне да го преследва и по такъв начин неусетно ще се отдалечи от Рим.

Но ако Спартак вървеше бързо, не по-малко бързо от него вървеше и Крас с бойците си, които от деня на наказанието бяха станали много усърдни и изгаряха от желание да се срещнат с неприятеля.

След петнадесетдневен поход Крас пристигна на територията на даунийците (Даунийците били клон от пламенния съюз на япигите. Те населявали северните части на Апулия.) в Сипонтум, близо до който Спартак се бе разположил на стан. Крас се настани между Арпи и Сипонтум и зачака сгоден случай, за да се счепка със Спартак.

От три дни двете войски стояха една срещу друга, без някоя от тях да предприеме нещо. Късно през нощта срещу четвъртия ден Крас бе разбуден от един от контуберналите си, който му съобщи, че един пратеник от страна на гладиаторите желае да поговори с него по много важна работа.

Крас стана и заповяда да въведат в шатрата му пратеника.

Пратеникът, нисък на ръст, в бляскаво военно облекло, беше спуснал забралото на шлема върху лицето си. Едва когато остана насаме с Крас, той го повдигна и показа бледото си женствено лице.

Беше Евтибида. Тя дойде да предаде братята си по оръжие.

— Не ме ли познаваш, Марк Лициний Крас? — запита го тя иронично.

— Наистина… да… без съмнение… твоето лице ми е познато… но… — каза преторът, като напрягаше паметта си. — О, богове! Ноти не си мъж, а жена! Възможно ли е? Нима си ти?

— Тъй скоро ли си забравил Евтибидините целувки, които нито един мъж досега не е забравил?

— Евтибида! — възкликна смаян Марк Крас. — Какво те носи насам? Защо си в това облекло?

Изведнъж Марк Крас се отдръпна недоверчиво назад, скръсти ръце на гърдите си, спря изпитателните си, живи очи върху момичето и с твърд и строг глас каза:

— Ако си дошла с намерение да ме вкараш в някоя примка, знай, че аз не съм нито Клавдий, нито Вариний, нито Анфидий Орест.

— Разбира се, това не ти пречи да бъдеш порядъчно тъп, клети Марк Крас — отвърна насмешливо гъркинята с привичната си смелост.

Тя помълча малко и подзе:

— Ти си най-богатият между римляните, но не и най-умният.

— Какво искаш? Защо си дошла? Казвай по-скоро!

Евтибида помълча известно време, като поклащаше глава и гледаше подигравателно претора. После добави:

— Заклевам се в Юпитер, че когато идвах при тебе, не ми мина нито за миг през ума, че ще бъда приета по този начин! Иди направи на човека добро, че…

— Но най-сетне ще ми кажеш ли защо си дошла? — запита все още недоверчиво и нетърпеливо Крас.

Тогава Евтибида му каза с каква цел е дошла при него. Тя не скри причините на дивата си омраза към Спартак. Съобщи му също тъй, че избиването на десетте хиляди германци се дължи на нея и че след сражението между Окноман и Гелий тя се прославила като много смела жена сред гладиаторите, които имали голяма вяра в нея. В заключение каза, че за да си отмъсти на Спартак, решила да се възползува от доверието на гладиаторите и да даде възможност на римляните веднъж завинаги да се справят с тях.

Крас изслуша думите на Евтибида с голямо внимание, без да снеме от нея изпитателния си поглед.

Когато Евтибида млъкна, той каза бавно и спокойно:

— Ами ако всички тия приказки са скроени, за да ме вплетат в примките на Спартак? Какво ще кажеш на това, прелестна Евтибида? Кой ще ми поръчителствува, че си дошла с искрени намерения при мене?

— Аз самата ще бъда заложница. Ако изляза лъжкиня, ще ми вземеш живота.

Крас се замисли известно време, после каза:

— Ами ако си решила да пожертвуваш живота си за преуспяването на делото на гладиаторите?

— Заклевам се в боговете, Крас, че ти си прекалено недоверчив.

— А не мислиш ли — отвърна бавно сицилийският претор, — че е по-добре да бъдем към хората прекалено недоверчиви, отколкото прекалено доверчиви?

Евтибида изгледа изпитателно и насмешливо събеседника си и отвърна:

— Е, кой знае… може би си прав. Във всеки случай слушай какво ще ти кажа, Марк Крас. Както вече ти споменах, аз се ползвам с пълното доверие на Спартак, Крис и другите гладиаторски военачалници и знам какво ти готви омразният Спартак.

— Наистина ли? — запита полунасмешливо Крас. — Я кажи какво смята да прави тоя гладиатор.

— Утре, по пладне, Спартак ще напусне шумно стана, начело на два корпуса, командувани от Граник и Арторикс, и с конницата — всичко четиридесет и осем хиляди души — от Сипонтум ще се отправят към Баретум. Крис със своя корпус от тридесет хиляди души ще остане в Сипонтум и ще пръсне в околностите слух, че се е скарал със Спартак и се е отделил от войската му. Щом ти се научиш, че Спартак е отпътувал, веднага ще нападнеш Крис. Но докато ти се сражаваш с него, Спартак ще изскочи из Сипонтската гора, дето ще се е скрил след напускането на стана, и ще те нападне в гръб. Колкото и храбро да се бият твоите легиони, те ще бъдат непременно разбити.

— А! — възкликна Крас. — Значи такъв е планът на Спартак?

— Да такъв е.

— Кой знае само дали щях да се хвана на примката му.

— Ако не бях те предупредила, без друго щеше да се хванеш. Но сега искаш ли ти да устроиш хубава клопка на тези омразни гладиатори? Искаш ли да сразиш напълно тридесетте хиляди Крисови войници и след това да връхлетиш с всичките си сили върху два пъти по-слабия от тебе Спартак?

— Разбира се, че искам. Но как?

— Утре, щом се съмне, тръгни за Сипонтум. Когато стигнеш там, Спартак ще се е отдалечил петнадесет или двадесет мили и ще ме чака да му съобщя, че си потеглил срещу Крис и си се хванал в клопката — защото той натовари мене да те следя. Аз обаче ще му съобщя, че ти не си се мръднал от стана си. След това ще се върна при Крис и ще му съобщя, че Спартак е заповядал да се изкачи на планината Гарган и там да се защищава до смърт, в случай че бъде нападнат от тебе. Когато Крис по тоя начин се отдалечи още повече от Сипонтум и се приближи до подножието на планината, ти ще го нападнеш и ще имаш достатъчно време да го сразиш напълно, докато му се притече на помощ Спартак, ако по някакъв начин се научи за опасността, на която е изложен Крис.

Крас слушаше това престъпно същество, което му излагаше превъзходния си военен план, какъвто не би могъл да състави и той самият.

Дълго време Крас наблюдава мълчешком куртизанката, чиито бузи бяха пламнали от силната възбуда. По едно време възкликна:

— Заклевам се в Юпитер Освободителя, че ти си ужасна жена!

— Заклевам се в боговете, че такава са ме направили мъжете — отвърна поривисто Евтибида и прибави с горчива усмивка: — Но да оставим това настрана. Кажи ми сега — одобряваш ли плана ми?

— И в дъното на ада не биха могли да изработят по-добър. Само че пак ти казвам, не ти се доверявам.

— Е добре де, но ако утре заранта тръгнеш предпазливо за Сипонтум, какво зло можеш да си навлечеш? В най-лошия случай, ако допуснем, че те лъжа, ще се срещнеш лице срещу лице с цялата гладиаторска войска. Та какво от това — нали си тръгнал да се биеш с нея?

Крас помисли малко и каза:

— Е добре, вярвам ти… или по-скоро склонен съм да ти вярвам. И знай, че ако събитията се развият тъй, както ги предвиждаш, ще получиш голямо възнаграждение от мене и още по-голямо от сената, на който ще докладвам своевременно за услугите, които си сторила на римския народ.

— Малко искам да знам за вашите възнаграждения и за римския народ! — каза презрително и гневно Евтибида. — Аз дойдох да ти предложа победата, за да утоля жаждата си за мъст, а не за да върша някакви услуги на тебе или на твоя народ. Можеш ли ти да разбереш оная божествена наслада, която изпитваме, когато гледаме как неприятелят ни се измъчва и страда? За мене няма по-голяма награда от тая да мога да стъпя на гърдите на Спартак, издъхващ сред труповете на бойците и помощниците си, да чуя предсмъртните му стенания на осеяното с трупове бойно поле.

Докато куртизанката, побледняла, с изкрящи очи и с потреперващи устни, произнасяше с нисък и зловещ глас тези ужасни слова, просмукани с дива омраза и с жажда за кръв, тя имаше такъв свиреп израз на лицето, че самият Крас потрепера от отвращение и боязън.

Като се уговориха за онова, което им предстоеше да извършат съвместно, Евтибида се метна на коня си и се отправи за гладиаторския стан.

На следващия ден призори Крас заповяда да се дигнат шатрите и да тръгнат напред пет хиляди конници, като се движат с голяма предпазливост. Щом изгря слънцето, Крас тръгна бавно, начело на легионите си, за Сипонтум.

През това време Спартак, начело на осем легиона и на цялата конница, се отправи за Баретум. Крис остана със своите шест легиона в Сипонтум и в околностите се пръсна слух, че Спартак и Крис се скарали, че гладиаторската войска се разделила на две части. Едната смятала да нападне римските легиони, разположени на стан при Арпи, а другата решила да потегли през Беневентум за Рим.

Тоя слух скоро стигна и до ушите на Крас.

„Дотук — — мислеше си предводителят на римляните — думите на Евтибида се сбъдват. Дано се сбъднат и за всичко останало.“

И действително думите на Евтибида се сбъднаха за всичко.

На следната нощ, когато легионите на Крас стояха скрити в непрогледните гори на Гарганската планинска верига, на четири мили от Сипонтум, Евтибида, по заповед на Крис, препускаше по пътя за Баретум да докладва на Спартак, че неприятелят е напуснал Арпи и се е хванал в примката.

Спартак, скрит с легионите си в гъсталака край пътя, който водеше от Сипонтум за Баретум, очакваше с нетърпение Евтибида. Когато тя пристигна, той я запита с безпокойство:

— Е, що стана?

— Крас не се е мръднал от Арпи. Той изпратил няколко хиляди разузнавачи чак до Сипонтум, но нашите съгледвачи са уверили Крис, че на римските легиони не е била давана никаква заповед да бъдат готови за път.

— О, богове! — възкликна Спартак. — Тоя Крас е много по-умен, отколкото го смятах.

Като помисли малко, той се извърна към Евтибида и каза: — Върни се при Крис и му кажи да не се мърда от стана си, каквото и да става. Ако Крас го нападне, нека ми изпрати трима контубернали — един след друг през всеки четвърт час, — за да ме уведоми. Един от тримата все ще стигне до мене. Не знам, но ми се струва, че тая предпазливост от страна на Крас не е на добро.

Спартак потърка няколко пъти челото си с ръка, за да отпъди сякаш печалните си мисли, и запита Евтибида:

— За колко часа дойде от стана ни дотук?

— За по-малко от два часа.

— И през всичкото време ли препускаше?

— Да. Погледни коня ми и ще се увериш в това. Спартак помисли малко и каза:

— Добре, и на връщане пак така препускай. Евтибида се сбогува със Спартак, метна се на коня си и се отдалечи по посока към Сипонтум.

Когато стигна при Крис, тя му съобщи, че Спартак заповядал да напусне стана и да отиде да заеме позиции в полите на планината Гарган.

Евтибида стигна до Сипонтския стан два часа преди зори; така че Крис имаше достатъчно време, за да вдигне шатрите и да тръгне към планината Гарган преди изгрев слънце.

След четиричасов усилен ход Крис стигна при полите на високата планина, отдето се виждаше Адриатическо море, по чиято гладка повърхност плуваха тук-там рибарски лодки.

Крис намери удобна позиция в последното разклонение на планинската верига съвсем близо до морето и тъкмо даваше заповед на бойците да се разположат на стан, когато изведнъж из редовете на войската му се разнесе викът:

— Римляните! Римляните!

Бяха легионите на Крас, които, възползували от измяната на Евтибида, нападнаха Крисовите легиони на разстояние седем часа път от мястото, дето се намираше Спартак с останалите гладиатори.

При това неочаквано нападение Крис не изгуби присъствие на духа, а със спокойствието и твърдостта на истински пълководец построи легионите си в боен ред, като се съобразяваше с местните условия. Той нареди четирите си легиона на една не много дълга бойна линия, заключена отдясно от един хълм, върху който се намираха двата резервни легиона, а отляво — от стръмни и непристъпни скали, о които се удряха шумно морските вълни.

Скоро шест римски легиона, в сгъстен строй, се впуснаха яростно срещу гладиаторите. Дивите викове на сражаващите се й оглушителният шум от ударите на мечовете и щитовете нарушиха вековната тишина на това пусто и диво място.

Крис обикаляше гладиаторските редици, Крас — римските. И двамата насърчаваха с пламенни слова бойците си. Сражението се водеше със страшна настървеност и никоя от двете страни не отстъпваше.

Крайното ляво крило на Крисовите легиони остана незасегнато, понеже римляните настъпваха в дълбочина; така че три хиляди души от четвъртия легион оставаха по този начин зрители на сражението. Но началникът на легиона, самнитът Онаций, не ги остави дълго да бездействуват. Той застана начело на тези три хиляди души и се хвърли с такъв неудържим устрем върху десния фланг на римляните, че крайната десница на фронта им в много кратко време бе напълно разбита.

Но гладиаторите не можаха да се възползуват от тая победа. Като видя, че десният му фланг съвсем се огъва под силния натиск на гладиаторите, квесторът Скрофа, който командуваше това крило, препусна коня си към мястото, дето стоеше в резерв римската конница, и заповяда на началника й Гней Квинт да изпрати шест хиляди конници да минат през левия фланг, който Онаций бе оставил открит за нападателя, за да нападнат гладиаторите в гръб. Римските конници полетяха. За няколко минути те се озоваха в тила на третия, и четвърти гладиаторски легион и започнаха да секат яростно неприятеля.

Между това Крас изпрати два легиона и шест хиляди прашкари да заобиколят отдясно Крис. Римляните започнаха да се катерят бързо по стръмните височини, които се издигаха над хълма, дето се намираха резервите на гладиаторите. В късо време те прехвърлиха височините и се спуснаха с неудържим устрем върху петия и шестия гладиаторски легион. Гладиаторите удължиха фронта си, колкото позволяваше мястото, и така образуваха нова бойна линия. По този начин двете гладиаторски бойни линии представляваха двете страни на един триъгълник, чиято основа беше морето и чийто връх се намираше на споменатия хълм. И тук започна страшна битка.

Като видя ловко устроеното от Месемврий и Ливий Грандений движение, с което му се отнемаше възможността да заобиколи отдясно гладиаторите, Крас се възползува от открития от Онаций ляв фланг и прекара оттам не само останалата част от конницата, но и двата легиона, за да нападнат в гръб гладиаторите.

По тоя начин шестте Крисови легиона, колкото и храбро да се биеха, заградени от почти три пъти по-многобройния си неприятел, бяха разбити.

Крис, който се биеше юнашки и който до последния миг се надяваше, че Спартак ще му дойде на помощ, като видя, че повечето от другарите му са избити, спря коня си (третия, който беше възседнал, след като първите два бяха убити), хвърли препълнен с мъка поглед върху морето от трупове и по бузите му се търкулнаха две едри, горещи сълзи. После се втренчи в онази точка на кръгозора, отдето трябваше да се зададе Спартак, и извика:

— О, Спартак, ти няма да дойдеш навреме, нито да ни спасиш, нито да отмъстиш за избиването ни! О, каква ли ще бъде мъката ти, когато видиш труповете на тридесет хиляди твои храбри другари!

Като избърса с лявата си ръка сълзите, той се обърна към контуберналите си, между които липсваше още от самото начало на сражението Евтибида, и каза със спокоен и ясен глас:

— Братя! Дойде часът да измрем!

И като стисна здраво окървавения си меч, шибна коня си и връхлетя яростно върху доста голяма група римски легионери, които бяха обградили десетина гладиатори. Развъртя меча си и гласът му прогърмя:

— Хей, дръжте се! Дръжте се, римляни, които сте храбри само тогава, когато сте трима срещу един!

И Крис и неговите четирима контубернали събаряха и тъпчеха с конете си и убиваха с мечовете си римските легионери, които въпреки че бяха осемдесет-деветдесет души, едва се защищаваха от честите и силни удари на гладиаторите. Отначало, изплашени от бесния устрем на шепата гладиатори, римските легионери започнаха да отстъпват, но скоро към тях се присъединиха около десет-петнадесет души, и така засилени, те се хвърлиха върху петимата храбреци, чиито коне лежаха вече промушени. Гладиаторите продължаваха боя на крака с още по-голяма ярост. Но притиснати от многобройния неприятел, скоро бяха избити до един. Крис беше ранен на много места, но все още се държеше. Когато обаче един от римските легионери заби меча си в гърба му, той се олюля и политна към земята, но успя да промуши римлянина, който падна заедно с него.

— Нека … ти се усмихва … винаги победата, Спартак … и нека … — Но в това време един римлянин заби в гърдите му едно копие и тури край на живота му, като извика:

— А сега се примири с поражението и със смъртта!

— Заклевам ви се — извика един ветеран, — във всичките бойци на Сула не съм виждал човек, който да упорствува толкова много пред смъртта!

— Аз пък не съм виждал толкова силен и смел човек! — извика друг ветеран.

— Но не виждате ли, бре хора — извика трети легионер, като посочи труповете на римляните, които лежаха около Крис, — не виждате ли колко ги е натръшкал? Дано се провали в дъното на ада!

Така завърши тричасовата битка, в която паднаха десет хиляди римляни и тридесет хиляди Крисови бойци.

Само около осемстотин ранени гладиатори, по заповед на Крас, бяха пленени и запазени, за да бъдат разпънати на кръст из пътя, по който щяха да минат през нощта римляните.

След обед Крас заповяда да съберат и изгорят труповете на загиналите римляни, като същевременно уведоми трибуните и центурионите, че ще тръгнат преди полунощ, та да приготвят по това време бойците си за път.

Спартак чака с неизразимо безпокойство целия ден и цялата нощ да пристигне някой Крисов контубернал с известие, че римляните са нападнали Сипонтския стан. Като не дойде никой, призори той изпрати един след друг, през половин час, двама контубернали с по сто конници, към Сипонтум, за да съберат сведенията за неприятеля и за Крис, още повече, че Спартаковите бойци бяха взели хранителни припаси само за три дни и не можеха да останат дълго време в това положение.

Когато първият контубернал стигна при Сипонтския стан, за свое голямо учудване го намери опразнен. Като не знаеше какво да предприеме, реши да дочака втория контубернал, за да поговорят за това, което трябваше да направят. Двамата контубернали гадаеха за станалото и се чудеха какво да предприемат, когато видяха да препускат двама контубернали, които Крис бе изпратил още при самото появяване на римляните да посрещнат Спартак и да му кажат, че трябва да побърза, защото, основавайки се на думите на Евтибида, Крис вярваше, че Спартак му иде на помощ.

Четиримата контубернали останаха ужасени, когато разбраха измяната на Евтибида и си представиха страшното положение на Крис. Единственото нещо, което можеха да направят, бе да уведомят колкото може по-скоро Спартак за станалото.

Но когато стигнаха при Спартак, битката на планината Гарган беше вече към края си.

— Проклятие! — извика Спартак, пребледнял като мъртвец; в един миг пред очите му израснаха във всичкия си ужас гибелните последици от измяната на Евтибида. — Веднага, веднага, на поход към Сипонтум!

И като се качваше на коня си, той повика Граник и с развълнуван глас му каза:

— На тебе поверявам да водиш с ускорен ход осемте легиона … Днешният ден е злощастен за нас … Бъдете твърди и бързайте, бързайте! Крис загива! Нашите братя загиват под жестоките удари на неприятеля! Аз ще препускам напред с конницата … Моля ви в най-светото ви, бързайте, бързайте!

След тези думи Спартак препусна, начело на осемхилядната конница за Сипонтум.

След час и половина Спартак пристигна в Сипонтум и първите хора, които срещна, бяха седем-осем ранени и изнемощели гладиатори, които се бяха спасили по чудо от клането на планината Гарган.

— В името на Юпитер, кажете какво се е случило? — запита ги задъхан Спартак.

— Разбиха ни … разбиха ни … Нашите шест легиона вече не съществуват!

— О, мои злочести братя! О, мой преобични Крис! — извика Спартак, като закри лицето си с ръце и заплака.

Началниците на конницата и Спартаковите контубернали, които бяха поразени от известието на спасилите се гладиатори, се отчаяха още повече, когато видяха върховния си предводител да плаче. Дълго време никой от тях не се обади. Най-сетне Мамилий, който беше най-близко до Спартак, му каза развълнуван.

— Хайде стига … благородни Спартак … бъди твърд в това голямо нещастие.

— О, Крис! О, нещастни Крис! — извика Спартак, като хълцаше безутешно.

— Бъди твърд, Спартак — ободри го пак Мамилий, — трябва да помислим как да спасим другите осем легиона.

— Прав си! — отвърна Спартак, като изтриваше сълзите си. — Ние трябва да вземем мерки, за да предотвратим измяната на тая подла жена.

Той се замисли; и дълго време стоя замислен, с поглед втренчен в главната дясна врата на близкия стан.

Най-сетне тръсна глава и каза:

— Трябва да бягаме! След кървавата битка, която римляните е трябвало да издържат, преди да избият братята ни, Крас не ще може да напусне планината Гарган по-рано от осем-десет часа. Ние трябва да се възползуваме от това време.

И като се обърна към един от контуберналите, добави:

— Тичай да пресрещнеш Граник и му кажи да върне легионите назад.

Когато контуберналът препусна, Спартак се обърна към Мамилий и каза:

— Ако изминаваме по тридесет мили дневно, през Минервиум и Венузия, за пет или шест дни ще стигнем в Лукания, дето ще се присъединят към нас нови роби. Ако не се решим да влезем в бой с Крас, ние ще можем да отидем в Бруциум и оттам — в Сицилия, дето ще раздухаме незагасналия огън на робското въстание.

След половинчасовата почивка Спартак препусна по обратния път, последван от конниците, които бяха взели със себе си осемте оцелели гладиатори.

Като стигна при осемте легиона, които се бяха спрели на средата на пътя, Спартак извика настрана Граник и му изложи плана си. Илириецът възприе плана и Спартак го натовари с изпълнението му. След като му нареди да тръгне към Хердоний, Спартак го уведоми, че е решил да отиде с триста конници в планината Гарган, за да погребе тялото на Крис.

Граник започна да го увещава да не ходи, като наблегна на обстоятелството, че той, в качеството си на ръководител и вдъхновител на едно свето и трудно дело, не бива да излага живота си на опасност.

— Бъди спокоен Граник, нищо няма да ми се случи. След три дни ще те настигна по Апенинските гребени. Ако пък загина, то в твое лице нашите братя ще намерят достоен заместник на предводителя си.

Колкото Граник и да го убеждаваше да се откаже от решението си, Спартак остана непреклонен.

Спартак се сбогува с Граник и Арторикс и без да се обади на сестра си Мирца, която повери на грижите на двамата си приятели, се отправи, начело на един отряд конници, към планината Гарган. Осемте легиона, съгласно нарежданията на Спартак, напуснаха Преторианския път и тръгнаха през нивите и лозята по посока към Хердония.

Привечер Спартак пристигна в Сипонтум и изпрати веднага няколко разузнавачи към планината Гарган, за да огледат добре местността и движението на неприятеля. Когато те се завърнаха с благоприятни сведения, Спартак заповяда на конниците да скочат от конете и да ги водят за юздите. В същото време и самият той скочи от коня си, хвана го за юздата и навлезе в крайпътната гора, последван от бойците си. След двучасово мъчително пътуване през младата, гъста гора отрядът стигна на малка полянка, дето се намираха колибите на неколцина дървари, които прекарваха по-голямата част от годината във вътрешността на гората. Първата грижа на Спартак бе да задържи дърварите, за да не би някой от тях да уведоми римляните за пристигането на отряда му. След като ги увери, че няма да им бъде сторено нищо лошо, той заповяда да се изгасят огньовете, които можеха да привлекат вниманието на римляните. След това всички се притаиха и наостриха слух.

Предвижданията на Спартак се потвърдиха.

Крас поведе своите легиони към Сипонтум. Едва бяха пропели първи петли, когато гладиаторите, вцепенени от студ и наострили слух, чуха шума от стъпките на пехотинците, тропота на конете и хилядите гласове на римските воини, които се движеха по Преторианския път без особена предпазливост; те се чувствуваха победители и знаеха, че врагът положително е надалеч.

Два часа след изгрев слънце минаха и последните редици от неприятелската войска и Спартак, блед и безутешно отчаян, можа да излезе със своите триста конници на пътя. След двучасово препускане гладиаторите стигнаха на полесражението, което се простираше между полите на планината Гарган и морето.

Когато Спартак видя ужасната сеч, сърцето му се сви от болка и му притъмня пред очите. Обширното полесражение беше покрито с труповете на загиналите тридесет хиляди гладиатори. От грамадните клади, които все още димяха и от които се разнасяше мирис на изгоряло месо, можеше да се заключи, че и римляните бяха дали много убити. При вида на това зловещо поле, върху което неотдавна е кипял толкова живот, а сега властвуваше мълчаливата, неумолима смърт, в душата на Спартак се надигна страшно съмнение: добре ли е постъпил той, като е изтръгнал толкова хора от живота (наистина, непоносим и лош живот, но във всеки случай живот), за да ги хвърли в обятията на смъртта? И имал ли е право да стори това?

Това съмнение тегнеше тъй силно и неумолимо над душата му, че по едно време му се стори, че се задушава.

Като не знаеше как да преодолее вътрешната си мъчителна борба, Спартак препусна към полесражението и скоро се озова пред труповете. Тогава слезе от коня и последван от сто и петдесет конници (другите сто и петдесет останаха да пазят конете), навлезе сред труповете. Тук-там Спартак се сблъскваше с обезобразения труп на някой свой приятел и изтръпваше от болка. На едно място видя злочестия Тесалоний, веселия и великодушен епикуреец, който беше ранен поне на сто места и все още стискаше в ръка меча си. По-нататък едва позна Брезовир, чийто череп бе смазан от копитата на конете. На друго място се сблъска с трупа на храбрия самнит Ливий Грандений, началник на шестия легион, и след това с тоя на Онаций. Още по-нататък Спартак откри тялото на гала Каст, началник на третия легион, който глухо викаше за помощ. Няколко конници му превързаха раните, дигнаха го на ръце и го изнесоха извън полесражението при другите сто и петдесет конници, които бяха останали да пазят конете.

След като обикаля цели два часа из пълното с трупове поле, Спартак намери най-сетне окървавения и, току-речи, насечен на парчета труп на Крис. Само лицето му беше без рани и все още пазеше израза на непоколебимата смелост, с която той се отличаваше приживе.

Като го видя, Спартак се хвърли върху него и започна да целува изстиналото му лице.

— О, благородни Крис — възкликна той със задавен от сълзи глас, — ти стана жертва на най-отвратителната измяна и аз не можах да ти се притека навреме на помощ, нито пък да отмъстя на неприятеля за тебе и за всички наши братя!

Той млъкна, като притисна към гърдите си храбрата десница на загиналия гладиатор.

После извика с мощен и гневен глас:

— Но аз ти се заклевам във всичките небесни и адски богове, заклевам се във фуриите и в твоето бездушно тяло, че ще отмъстя на подлата изменница! Заклевам ти се, че за да утеша душата ти, ще принеса в жертва около кладата ти триста души измежду най-знатните римляни — и повдигна очи и ръце към небето.

След това дигна тялото на Крис и последван от конниците си, го отнесе на морския бряг, дето, след като съблече кървавите и разкъсани дрехи, изми раните му, обви го в тогата си и заповяда да го привържат хубаво върху гърба на един кон.

Между оцелелите гладиатори Каст беше в най-тежко положение и в никой случай не можеше да понесе тръскането на коня. Затова Спартак го повери на грижите на един таен привърженик на гладиаторското движение, който беше управител на една близка патрицианска вила. След това отрядът се отправи за Арпи и Хердония.

Когато стигна в Арпи, Спартак научи, че Крас се отправил към Кана. Спартак напусна веднага Арпи и се отправи към Хердония. Но той не бе се отдалечил и една миля от Арпи, когато пред очите му се представи страшно зрелище: на всяко от дърветата, които се издигаха от двете страни на пътя, висеше по един труп. Това бяха труповете на гладиаторите, които Крас плени в битката на планината Гарган. Побледнял от мъка и гняв, Спартак продължи пътя си, като броеше един по един труповете. Общият брой на труповете достигна до осемстотин.

Между обесените Спартак позна своя сънародник Месемврий, целия окървавен и покрит с рани. Закри очите си с ръка и като шибна коня си, скръцна със зъби и изрева като ранен лъв:

— Ах ти, Марк Крас … бесиш пленниците!… Браво, Марк Крас! Ти не искаш да имаш бреме в походите си! Заклевам се в боговете, че от вас, римляните, всичко може да се научи … Сега научих че може да се избиват пленниците! Добре! Всички твои сънародници, които са в мои ръце, всички ще бъдат разпънати на кръст!

И след като помисли за миг, добави високо:

— И тия безчовечни римляни лишават нас, гладиаторите, от човешки права! Ние сме свирепи зверове, отвратителни влечуги, животни за клане! Спрямо нас не се спазват никакви закони, защото ние не сме хора! Е, добре, и ние ще се отнасяме към тях като към мръсни животни … Кръв за кръв, сълзи за сълзи, смърт за смърт!

Спартак препуска с хората си цяла нощ. Когато пристигна в Хердония, научи, че гладиаторските легиони минали оттам, без да се спират. След като си поотпочина, Спартак се отправи за Аскулум Апулум, дето пристигна на следния ден по пладне.

Гладиаторите, които се бяха разположили на стан извън Аскулум Апулум, посрещнаха радостно върховния си предводител.

Към полунощ четиридесет хиляди гладиатори вдигнаха шатрите си и се отправиха към Минервиум. Оттук, след малка почивка, потеглиха за Венузия, дето пристигнаха изтощени призори.

На следния ден Спартак отведе войниците си по върховете на околните планини, за да ги настани на по-силни позиции.

През това време римският предводител мина с усилен ход през Кана и Канузиум и достигна до Руби, дето установи главната си квартира. В Андрия той постави под началството на Скрофа четири легиона, десетхилядна спомагателна войска и пет хиляди конници. Впоследствие с тази войска Скрофа трябваше да потегли за Венузия и да нападне Спартак от едната страна, а самият Крас щеше да го нападне от другата. Крас разпрати хора в Бариум, Брундизиум и други близки градове, да съберат бойци, като разчиташе да състави поне един легион, за да подсили войската си, която бе загубила десет хиляди души в сраженията на планината Гарган.

При това той изпрати в Рим писма, с които уведоми сена та за постигнатата победа над гладиаторите и за оттеглянето на останалите гладиатори в Лукания, дето смяташе да ги нападне от две страни и да ги разбие напълно.

След двудневна почивка Спартак изпрати конницата си да събере сведения за неприятеля. След два дни разузнавачите се завърнаха с точни сведения. Тогава Спартак заповяда да се вдигнат от стана си и да тръгнат през нощта на път. След ускорен поход през целия ден и цялата нощ Спартак пристигна близо до Руби. Той се скри в една гора и след шестчасова почивка нападна съвсем неочаквано Марк Крас. В продължение на три часа Спартак успя да разбие римските легиони, които отстъпиха в безредие в Андрия, като дадоха шест хиляди убити и три хиляди пленници.

След осем часа Спартак замина през Гравина за Метапонт като заповяда да избесят из пътя две хиляди и шестстотин пленници. Останалите четиристотин пленници, почти всички от патрициански семейства, той остави живи.

Спартак изпрати един от тези четиристотин патриции при Крас, за да го уведоми за участта на две хиляди и шестстотинте пленени римляни и да го предупреди, че в бъдеще няма да оставя живи пленниците си. Освен това натовари младия патриций да съобщи на Крас, че е съгласен да пусне на свобода сто души от четиристотинте патриции, ако му предадат гъркинята Евтибида, която без съмнение е в римския стан.

След няколко дни той се отправи към града Туриум, който превзе с пристъп, и се укрепи тук, да чака пристигането на нови роби.

И действително в продължение на осем дни към гладиаторските войски се присъединиха повече от шестнадесет хиляди души. Спартак извади по две хиляди души от всеки един от осемте си легиона и в образуваните по този начин дванадесет легиона разпределени съразмерно шестнадесетте хиляди нови роби и гладиатори. След това преобразуване всеки легион броеше четири хиляди и седемстотин души и общият брой на бойците му възлизаше на петдесет и шест хиляди пехотинци и на осем хиляди конници.

Спартак изкара войската си извън града и я нареди в кръг, в чието средище заповяда да издигнат висока клада. Върху тая клада заповяда да сложат балсамираното тяло на Крис.

После заповяда да вкарат в кръга триста пленници, половината от които бяха облечени като тракийски гладиатори, а другата половина като самнитски гладиатори.

Облечен в императорската си мантия, Спартак стоеше върху едно издигнато място близо до кладата. Той беше бледен, с пламтящи очи и устните му трепереха от гняв.

Навели глава, с побледняло лице, младите римляни плачеха тихо от негодувание и срам.

— Благородни момци! — обърна се към тях Спартак. — Вие произхождате от прочути римски семейства, членовете на които са се прославили с благородните си кражби, с блестящите си предателства, с великодушните си грабежи, като са ограбвали и заробвали света — за величието на безсмъртния Рим! Вие, благородни момци, сте оставили наслажденията и развлеченията на развратния град и сте грабнали с нежните си ръце твърде тежките за вас мечове, за да дойдете да се биете с нас, мръсните презрени гладиатори, които поставяте по-долу и от животните.

Вие, благородни младежи, които тъй много се развличахте в амфитеатрите и цирковете на вашето прекрасно отечество от кървавите борби на животните в човешки образ, вие, които се смеехте на клането на слепите андабати и искахте с бесни викове смъртта на рециария, паднал под меча на мирмилона, вие, които се опивахте при вида на отчаяните гърчения, при чуването на мъчителните хъркания на стоте траки и стоте самнити, изклали се със зверска свирепост сред кървавата арена, за да ви направят удоволствие, хайде, покажете сега на дело вашата прославена храброст, поразтушете само за един ден тези, които са ви разтушавали в продължение на толкова години. Хайде, почвайте борбата! Покажете ни, че можете да мрете с достойнство! Успокойте с благородната си римска кръв низката душа на презрения гладиатор, който лежи на кладата.

Спартак изгаряше от гняв и от жажда за мъст. Лицето му беше побледняло и озарено от странна светлина. Хилядите гладиатори и граждани от Туриум, поканени да присъствуват на погребението на Крис, не откъсваха погледа си от него.

Когато Спартак млъкна, бурен, мощен, неописуем вик се изтръгна из гърдите на всички гладиатори. Очите им светнаха от злорадство. Тоя ден с тая битка те си отмъщаваха за униженията, на които са бивали подлагани, за кланетата, които са били принуждавани да вършат помежду си, за да развличат римляните.

Идеята на Спартак беше достойна за удивление. Да се вдигнат от калта, в която ги бяха хвърлили незаслужено, и да поставят в някогашното си унизително положение гордите си и жестоки притеснители; да погледат, макар за един час, как се убиват помежду си тия, които са се опивали от взаимното избиване на другите; да сменят, макар и за малко време, ролите си с патрициите, като от роби станат господари, а горделивите и жестоки патриции от господари станат роби; да се опият от сълзите, от кръвта, от предсмъртните гърчения, стенания и хъркания на надменните патриции… О, всичко това за бедните гладиатори беше нещо велико, невъобразимо, божествено. И това отмъщение беше достойно само за великите богове!

Невъзможно е да се опишат дивите викове и бурните ръкопляскания, с които гладиаторите посрещнаха думите на Спартак. Това беше някакво бясно ликуване на потиснатите, които тоя ден празнуваха най-блестящата си победа над римляните.

Тристата римляни, над трийсет души от които принадлежаха към съсловието на сенаторите и над сто души — към съсловието на конниците, стояха неподвижни, с наведени глави.

— Хей, благородни хора — извика с мощния си глас Спартак. — Хайде, изваждайте мечовете си и започвайте боя … Аз подпалвам кладата! Бийте се! Заклевам се в Юпитер, и ние искаме да се поразвлечем!

Като каза това, Спартак взе от ръцете на един контубернал запален факел и го доближи до кладата. Примерът му веднага бе последван от всичките началници, трибуни и центуриони.

Сухите и смолести дървета на кладата пламнаха, но римляните стояха все така неподвижни. Виждаше се, че те не мис лят да започнат доброволно позорното взаимно клане.

— А! — извика Спартак. — Вие обичате само да гледате гладиаторските боеве, а не ви се ще сами да ни устроите гладиаторски бой, а? Добре! Хей! — обърна се той към легионите си. — Я нека дойдат лорариите, да накарат тези синковци насила да се бият!

След малко от редиците на Спартаковата войска изскочиха деветстотин гладиатори, които държаха в ръцете си дълги нагорещени копия. Те заградиха римляните и започнаха да ги бодат, за да ги принудят по този начин да почнат борбата.

Колкото и да се отвращаваха от братоубийствения, позорен бой, към който ги принуждаваха, притиснати от страшния и все повече стесняващ се кръг на гладиаторските копия, римляните трябваше да се хвърлят един срещу друг и да започнат смъртоносната борба.

Невъзможно е да се опишат възторжените викове, смехове и ръкопляскания на гладиаторите.

— Удряй, удряй!

— Коли, коли!

— Мушкай!

— Сечи! Коли!

— Убивай!

Шестдесет и четири хиляди викове, шестдесет и четири хиляди гласове, шестдесет и четири проклятия се сливаха в един страшен вик, в един чудовищен глас, в едно непонятно проклятие!

След половин час кладата се беше превърнала на пепел и тристата благородни римляни лежаха на земята, потънали в кръв.

— О, колко голяма е насладата от отмъщението, когато то е справедливо! — извика Спартак, който не бе изпуснал нито една подробност от кръвопролитната борба на римляните.

XXI
Спартак между луканците. Птицеловецът попада в собствената си мрежа

— Ти трябва, Мирца, да ми откриеш най-сетне мъчителната тайна, която най-ревниво криеш от мене ето вече цели две години. Ако ти, Мирца, храниш поне малко съчувствие към мене, ще ми разкриеш тайната, която не ти позволява да ме обичаш, която те кара да бягаш от любовта и целувките ми. Ти трябва да ми кажеш истината, Мирца, защото те обичам с цялата си душа!

Така говореше Арторикс на Мирца двадесет дни след Крисовото погребение. Той беше застанал пред входа на Спартаковата шатра и не даваше на Мирца да излезе навън.

Гладиаторският стан беше разположен в Грументум в Лукания. Тук се бяха стекли много роби. Гладиаторската пехота сега възлизаше на седемдесет и две хиляди души.

Начело на две хиляди конници, Спартак бе заминал към планината Вултур, за да се увери дали има нещо вярно в слуховете, според които Крас се приближавал със седемдесет и осем хиляди римляни.

Арторикс, който в продължение на цели две години се бе борил напразно срещу постоянно засилващото се чувство към Мирца, реши да се възползува от отсъствието на Спартак, за да опита още веднъж да изтръгне от нея тайната, която не й позволяваше да отвърне на любовта му с любов.

От деня, в който Мирца се бе сприятелила с Евтибида, бе започнала да се обучава да си служи с оръжие. Спартак я бе научил да язди още през първите дни на гладиаторското въстание, за да не бъде принудена да следва пешком гладиаторите, които понякога биваха на поход в продължение на цели дни.

През дните, когато войската на въстаниците стануваше край Равена, Мирца получи от брата си снаряжение, подобно на Евтибидиното, изработено нарочно за нея от изкусен майстор в поменатия град. Като надяна снаряжението си, Мирца вече не го свали. Доброто момиче разбираше, че опасностите които заплашваха брат й, бяха нараснали и сега бяха станали по-страшни, и бе решило да бъде винаги край него, за да може да му се притече веднага на помощ, а при най-лошия случай — да сподели участта му.

И тъй, когато Арторикс препречи пътя на Мирца при входа на Спартаковата шатра, тя беше в пълно снаряжение. Тя носеше ризница, впита в кръста й и спускаща се до самите й колене, изработена от тънки стоманени бримчици, които блестяха тъй силно, че човек би помислил, че са от сребро. На нозете си носеше железни наколенници. На дясната си ръка имаше железен наръкавник, а на лявата си ръка бе вдянала изящно изработен, малък, лек щит от бронз. Прикрепен с ремък, на лявата й страна висеше малък, лек меч. На главата си носеше сребърно шлемче.

В това облекло гъвкавите и чудесно очертани форми на момичето изпъкваха повече. Нейното бледо лице в рамката на русите й къдри под шлемчето придобиваше още по-нежен и печален израз, В това снаряжение Мирца беше хубава и имаше по-енергичен и смел вид, отколкото в обикновено женско облекло.

— Арторикс, що значи това? — запита учудено и с укор Мирца.

— Нали ти казах? — отвърна нежно галът, като милваше с поглед Мирца. — Аз знам, че не съм ти неприятен или отвратителен; нещо повече дори: твоите погледи и твоите постъпки ми говорят, че ти храниш хубаво чувство към мене. При това Спартак ме обича като брат и ще се радва много на нашия брак. Много пъти си се клела, че не обичаш друг. Тогава какво не ти позволява да приемеш любовта ми?

— Защо дойде да ме мъчиш пак? — отвърна с развълнуван глас момичето, в чиито светли очи се четеше голямата любов, която хранеше към гала. — Защо ме подлагаш на това изтезание? Не ти ли казах хиляди пъти, че не мога да бъда твоя жена?

— Но аз искам да знам коя е причината — отвърна Арторикс, побледнял и едва сдържащ сълзите си, — искам да знам само причината. Защото мисля, че тоя, който би могъл да бъде най-щастливият човек на земята, а е принуден да води окаяното съществуване на най-нещастния между смъртните, има право да знае защо от върха на щастието го хвърлят в бездната на отчаянието.

Тия думи, които се изтръгнаха из дълбочината на Арториксовото сърце, развълнуваха силно Мирца. Тя погледна Арторикс с такава нежност, че той потрепера от щастие.

Няколко минути двамата се гледаха в очи, без да се мръднат и да промълвят дума. Очите на Арторикс бяха овлажнели и по едно време усети да се стичат по бузите му сълзи. Тогава направи усилие над себе си и продума с изнемощял и разтреперан глас:

— Слушай Мирца … аз не съм страхливец … ти знаеш … в сраженията винаги съм между първите … не се боя, нито от опасностите, нито от самата смърт … и все пак, както виждаш, плача като дете.

Мирца понечи да заговори, но Арторикс не й даде.

— Не ме прекъсвай, моя божествена Мирца, изслушай ме, моля те, докрай. Да, плача … И съм щастлив, че мога да се потопя в сините ти тъжни очи, които ме гледат тъй ласкаво и нежно …

При тези думи Мирца поруменя и наведе очи към земята.

— О, не, Мирца — продължи с развълнуван глас Арторикс, като протегна към нея умолително ръце, — не ме лишавай, моля те, от божествената светлина, която се излъчва от очите ти … Гледай ме, гледай ме, както ме гледаше преди малко! Тоя твой нежен и сърдечен поглед ме опива и ме отнася в чудния свят на любовта … О, душата ми е изпълнена с толкова сладка нежност, че в тоя миг искам да умра; защото чувствувам, че би било божествено хубаво да умра в тоя миг…

Арторикс млъкна, като продължаваше да гледа възторжено момичето. Мирца го погледна и каза с разтреперан глас:

— Но … какво приказваш? Ти си млад и храбър … ти трябва да живееш … трябва да се погрижиш да станеш щастлив и …

— Но как ще мога да стана щастлив? — прекъсна я с отчаян глас гладиаторът. — Как … ще мога да живея без любовта ти?

Той млъкна за миг, после хвана Мирца за ръката, привлече я към гърдите си и заговори задъхано и отривисто:

— О, мое любимо момиче … кажи ми, че ме обичаш… позволи ми да вярвам, че ме обичаш … погали ме пак с твоя божествен поглед. Позволи пред очите ми да блести винаги тоя миг на щастие…

И увлечен в неудържимия си порив, Арторикс започна да целува пламенно ръката на Мирца.

— О, стига, стига … Арторикс — промълви разтреперана Мирца. — Иди си … само да знаеш каква болка ми причиняват твоите думи!

— Но ако съм се измамил … ако не е вярно, че ти ме … кажи ми направо … кажи ми: „Напразно се надяваш Арторикс, аз обичам друг…“

— Не, никой друг не обичам, не съм обичала и няма да обичам, защото обичам само теб! — отвърна поривисто момичето.

— О — възкликна с неизразима радост Арторикс, — ти ме обичаш! Ти ме обичаш! О, мое скъпо момиче, могат ли всесилните богове да изпитат радостта, която изпълни в тоя миг душата ми?

— О, богове! — въздъхна тя, като се откъсна от прегръдките на Арторикс, — Те могат всичко. А ние сме осъдени да се обичаме, мълчаливо, без да можем да излеем в една целувка неудържимия порив на сърцата си, без …

— Но кой ни пречи? Кой — запита Арторикс със светнали от радост очи.

— Не питай кой — отвърна с печален глас момичето. — Нашата съдба не ни позволява да се съединим … И най-важното е, че тая съдба е непреодолима … А сега, моля те, остави ме … върви си … не искам да знаеш повече нищо.

И тя се разплака. След малко добави:

— Виждаш ли, разбираш ли как страдам? Разбираш ли, че бих се гордяла с любовта ти, бих се чувствувала най-щастливото същество? И все пак… не мога… не мога… не мога да бъда щастлива … Върви си, моля те, не увеличавай с въпросите си мъката ми.

След тия думи тя захвърли настрана щита си, закри лицето си с ръце и безутешно заплака.

Арторикс се опита да я утеши, като хвана ръцете й и се помъчи да ги целуне, но Мирца се изтръгна нежно и в същото време му каза с твърд глас:

— Ако ти си честен и великодушен човек, иди надалеч от мене, Арторикс, иди много надалеч.

През това време пред шатрата минаваше една робиня, нумидийка, която беше избягала преди двадесет дни в гладиаторския стан, понеже по заповед на господарката й отрязали езика й, задето си била позволила да изнесе някои семейни тайни. Като я забеляза през входа на шатрата, Мирца я извика:

— Цетул! Цетул!

След това се обърна към Арторикс и добави:

— Тя идва, Арторикс надявам се че ще си отидеш. Галът хвана едната й ръка, целуна я пламенно и каза: — И все пак ще трябва един ден да ми разкриеш тайната си.

— Никога!

В тоя миг Цетул се показа на вратата и Арторикс, радостен и печален едновременно, с душа, изпълнена с нежни чувства, и с ум, смутен от тъжни мисли, се отдалечи с бавни стъпки от Спартаковата шатра.

— Искаш ли да отидем да принесем тая овца в жертва на бога Марс? — обърна се Мирца към робинята, като се мъчеше да скрие чувствата, които я вълнуваха, и й посочи една бяла овца, вързана в единия ъгъл на шатрата.

Нещастната робиня, онемяла от жестокосърдечието на господарката си, кимна утвърдително глава.

— Тъкмо се облякох и идвах да те търся, когато дойде Арторикс — каза Мирца и взе щита, който преди малко бе хвърлила на земята. После тръгна към ъгъла, където беше овцата, за да скрие от нумидийката лицето си, което бе почервеняло при тая лъжа.

Тя отвърза въжето от върлината и го подаде на Цетул, която повлече след себе си животното.

Двете жени скоро излязоха през Декуманската порта и след като изминаха една миля, стигнаха до едно хълмче, върху което се издигаше храмът, посветен на Луканския Марс. (Марс — неговият култ се тачел на племенната територия на луканците.)

Тук по всички правила на гръцкия обред, а не на латинския, Мирца принесе в жертва овцата на бога на войната, като призова благоволението му върху гладиаторската войска и върховния й предводител.

През това време Спартак се завърна в стана. Той бе срещнал неприятелските разузнавачи, бе ги разбил и бе пленил седем души, от които бе научил, че Крас напредвал към Грументум.

Спартак взе всички мерки, за да се приготви за предстоящото сражение. След два дни, по пладне Крас се появи с войската си, която нареди в боен ред срещу гладиаторите.

Тръбите затръбиха и от двете страни и сражението почна. В късо време сражението обхвана цялата линия. В продължение на четири часа двете страни се биеха с еднаква упоритост и сила. При залез слънце обаче лявото крило, което беше съставено предимно от нови бойци под командата на Арторикс, започна да се огъва под устрема на римляните, които след децимацията бяха станали неописуемо смели и неустрашими. Безредието и уплахата растяха от минута на минута и скоро се промъкнаха към средата на бойната линия. За да насърчи бойците си, Арторикс, който беше ранен в гърдите и главата, се хвърли върху неприятеля и започна да се бие с отчаяна самоотверженост. Но напразно. Легионите продължаваха да отстъпват във все по-голямо безредие.

Като видя отстъплението, Спартак се впусна към лявото крило и извика с гръмлив глас:

— Нима пораженията, които нанесохме досега на римляните, са ги превърнали в безстрашни лъвове, а вас — в страхливи зайци? В името на Марс, спрете се! Тръгнете след мене и ние както винаги, така и тоя път ще ги накараме да се разбягат.

При тези думи Спартак хвърли щита си върху неприятелите; грабна с лявата си ръка меча на един убит гладиатор и се впусна срещу римляните с два меча; той размахваше мечовете с такава сила, че не се остави да бъде засегнат от нито един удар и успя в късо време да покрие земята с убити и ранени. Нямаше щит и ризница, които да могат да устоят на могъщата сила на тия удари, и всички отстъпваха пред тях. Възпламенени от храбростта на върховния си предводител, гладиаторите се хвърлиха с устрем върху неприятеля. През това време Спартак премина сред бойците на съседния легион, за да повдигне и техния дух.

Но в това време центърът на гладиаторската линия, който бе нападнат от шестия римски легион, се огъна. Крас командуваше лично тоя легион, който беше съставен от Сулови и Мариеви ветерани. Гладиаторите от средата на бойната линия не можаха да издържат страшния натиск на гъстата колона на тези изпитани бойци, разстроиха редиците си и скоро се разбягаха.

Като видя от лявото крило, че гладиаторите от центъра бягат, Спартак хукна с всички сили към конницата, която стоеше в резерв тъкмо зад центъра. Той се метна на коня си, който един нумидиец държеше за юздите на мястото, дето беше Мамилий, и заповяда конниците да се разчленят и да напредват на дванадесет ярда, като по този начин се образува втора бойна линия, през интервалите на която можеха да се спасят изплашените легиони. След това заповяда да тръбят сбор.

Но тези мерки не можаха да попречат на легионите от центъра и от лявото крило да се оттеглят в голямо безредие и римляните да избият голяма част от бегълците. Само дясното крило, командувано от Граник, се оттегли в добър ред.

Конницата, командувана от самия Спартак, се спусна с неудържим устрем върху римляните, които също тъй се разбягаха в безредие.

Крас искаше да изкара конницата си, но постоянно засилващата се мрачина го накара да се откаже от това намерение. Така че и от двете страни тръбачите тръбиха сбор и войските се оттеглиха в становете си.

В това сражение загинаха пет хиляди римляни и осем хиляди гладиатори. Извън това гладиаторите дадоха и хиляда и двеста пленници.

Като се прибра в стана, Спартак, подпомогнат от всички предводители, се зае да подреди разстроените си легиони и се погрижи за Арторикс, който според думите на лекаря не бе тежко ранен.

После за да заблуди неприятеля, Спартак заповяда да запалят огньове и към полунощ се измъкна от стана си. По пладне стигна в Нерулум. Оттук след четиричасова почивка Спартак продължи пътя си за Лавиниум, дето пристигна към полунощ. От Лавиниум призори се отправи за Пандозия, отдето смяташе да продължи пътя си за Козенция.

В Пандозия го настигна един пратеник на Крас, който, след като беше отказал да предаде Евтибида в замяна на стоте пленени патриции, сега предлагаше срещу същите патриции да върне пленените хиляда и двеста гладиатори.

Спартак свика на кратък съвет Граник и другите предводители, за да реши да се приеме ли предложението на Крас, или не. Съветът реши да се приеме и се установи с пратеника предаването на пленниците да стане след три дни в Росцианум. Но Спартак се досети, че Крас е направил това предложение, за да забави похода му и по такъв начин да успее да го настигне. Затова Спартак реши да изпрати в Росцианум стоте пленени патриции, придружени от хиляда и двеста конници, всеки от които водеше по още един кон за пленените си другари. На Мамилий, който командуваше отряда, Спартак заповяда да не предава римляните, докато не му предадат хиляда и двестата гладиатори. Щом му ги предадат, те трябваше да се метнат на докараните им коне и веднага всички да препуснат за Темеза, дето Спартак смяташе да бъде след четири дни и да се задържи на стан. При най-малкия знак на измяна от страна на римляните Мамилий трябваше да изколи на всяка цена стоте патриции и да побърза да настигне Спартак, като остави хиляда и двестата гладиатори на произвола на съдбата.

По пътя от Пандозия за Темеза Спартаковите разузнавачи се натъкнаха на един въоръжен отряд, който отначало взеха за римски, но после се разбра, че тоя отряд беше съставен от пет хиляди роби, събрани и надве-натри обучени от Гай Каниций. Разкаян за някогашното си лошо поведение спрямо Спартак, той му водеше сега тия бойци с твърдото решение да се подчинява безусловно на заповедите му.

Спартак го посрещна братски. Той разпредели веднага новопристигналите в дванадесетте легиона, като на един от легионите постави за началник Каниций.

След пет дни пристигна Мамилий с хиляда и двестата освободени пленници. В присъствието на цялата войска Спартак им произнесе кратко, но пламенно слово. Той ги порица, задето се бяха предали на неприятеля, като им обърна внимание върху това, че не винаги могат да паднат в ръцете на гладиаторите римски патриции, които да послужат за размяна срещу пленени гладиатори, и че ако не беше това щастливо обстоятелство, сега те щяха да висят по дърветата на пътя от Грументум за Росцианум като храна на гарваните и ястребите от апенинските гори. Следователно по-добре да се бият до смърт, отколкото да се предадат на неприятеля, за да бъдат после позорно избесени.

Крас пристигна в Темеза двадесет дни след гладиаторите. Той бе отправил писма до всички общини на Лукания и Апулия, на Месапия и Япигия за бойци. На общините от първите две провинции припомняше злините, които им бяха причинени от гладиаторите на Спартак, и изтъкваше ползата, която щяха да имат и те от пълното унищожение на тези разбойници. На общините от последните две области пък, преувеличавайки истината, внушаваше мисълта, че ако не му се притекат на помощ, вероятно и те ще изпитат последиците от гладиаторското нашествие.

По този начин той получи помощ от всички краища и в продължение на петнадесет дни събра други четири легиона. Така че, когато потегли на поход срещу Спартак, той имаше зад себе си почти сто хиляди души.

През това време Спартак се споразумя с неколцина морски разбойници от Киликия, които сновяха край тиренското крайбрежие, да пренесат войската му в Сицилия срещу възнаграждение от тридесет таланта — цялото богатство, с което разполагаха гладиаторите.

Морските разбойници получиха дори от Граник десет таланта в предплата, но в навечерието на определения ден за тръгване, уплашени може би от мисълта, че рано или късно римляните ще им отмъстят, задето са съдействували на враговете им, те се измъкнаха безшумно от Темеза, като осуетиха и тази надежда на Спартак.

Тъкмо когато предводителите гледаха с мъка отдалечаващите се кораби на морските разбойници, при тях пристигна един отряд разузнавачи, които съобщиха, че Крас се приближава.

Спартак веднага заповяда на войската си да се нареди в боен ред и без да дочака Крас, нападна го с първата линия, състояща се от пет легиона, с такъв бесен устрем, че римляните от предните редици не можаха да издържат и се разбягаха в безредие.

На втора линия Спартак беше разположил четири легиона и на двете крила — ляво и дясно — беше оставил по четири хиляди конници.

Спартак беше оставил два легиона и в Темеза, дето смяташе да се скрие в случай на неуспех, да очаква там часа на отмъщението и да търси начин да се измъкне от трудностите.

Сражението продължи няколко часа — с еднаква упоритост и ожесточеност и от двете страни. Когато обаче придойдоха нови римски сили, Граник, който ръководеше сражението, заповяда на войската си да се оттегли. Гладиаторите се оттеглиха много бързо и в пълен ред през интервалите на втора линия. Римляните се спуснаха подир отстъпващите гладиатори, но скоро се озоваха пред гладиаторите от втора линия. Гладиаторите се хвърлиха с такъв устрем върху римляните, че те се разбягаха в пълно безредие и претърпяха големи загуби. Крас трябваше да даде сигнал за „сбор“ и да изкара други осем легиона, за да се противопостави на силния натиск на гладиаторите. Започна се ново ожесточено сражение. Крас придвижи още два легиона, единия на десния фланг, а другия на левия, и се надяваше да направи обход на неприятеля, ала конницата на Спартак, изскочила от единия и другия фланг, провали плана на римския предводител.

През това време Граник успя да подреди първите шест легиона по склоновете на околните хълмове и когато Крас заповяда на конницата си да нападне неприятеля, Спартак успя да се оттегли в пълен ред зад първа линия, командувана от Граник.

По този начин, като ту нападаха, ту отстъпваха, гладиаторите успяха да се оттеглят в Темеза, без да дадат възможност на Крас да извлече някаква полза от сражението, въпреки, че римляните бяха на брой много повече от тях.

Като заповяда на легионите си да се настанят в полите на хълмовете, разположени край Темеза Крас каза на квестора си Скрофа:

— Колкото мръсен и опасен да е тоя гладиатор Спартак, трябва да се признае, че притежава качества на велик пълководец.

— Кажи направо — отвърна тихо Скрофа, — че Спартак е превъзходен предводител.

В това сражение, което трая повече от седем часа, паднаха убити шест хиляди гладиатори и седем хиляди римляни.

Крас изпрати на другия ден пратеници до сената, за да го уведомят, че е нанесъл тежък удар на гладиаторите и се надява да си разчисти сметките с тях най-късно до двадесет-тридесет дни.

През това време Спартак си даваше вид, че се готви за упорита борба. Той заповяда да изчистят крепостните ровове и да поправят разрушенията по стените.

По негова заповед никой от жителите на Темеза не можеше да излиза извън града.

Всички тези приготовления изплашиха извънредно много гражданите, които не се съмняваха, че ще бъдат обсадени от Крас и ще трябва в края на краищата да измрат до един от глад.

Гражданите изпратиха при Спартак няколко първенци, да го помолят да напусне града им, като му обещаха срещу това да му дадат оръжие, хранителни припаси и много пари. Спартак им отвърна, че ще удовлетвори молбата им само при едно условие: да му предадат всичките си ладии и кораби и ако те не стигнат за пренасянето на войската му в Сицилия, да му дадат материал и корабостроители, които да приготвят нужните кораби.

Градският съвет, патрициите и народът приеха предложението на Спартак и веднага се заловиха да приготвят нужните ладии и кораби за гладиаторите.

Крас пък, след като завзе най-силните позиции, разпрати пратеници в Туриум, Метапонт, Хераклея, Тарент и Брундизиум да искат обсадни машини, защото той разбираше, че без стенобитни машини, катапулти и балисти обсадата щеше да се протака дълго време.

Докато Крас се готвеше да обсади здравата Темеза, а Спартак — да преплува в Сицилия, дето да раздуха неизгасналия огън на въстанието, Евтибида, раздразнена, нетърпелива и изжадняла до болка за отмъщение, се разхождаше из стана на римляните и обмисляше какво би могло да се предприеме, за да се тури край на наложеното бездействие. След дълго обмисляне тя реши да излезе извън стана на римляните, да се приближи колкото може повече до предните неприятелски постове и да се опита да разбере дали има такова място, откъдето би могло да се влезе ненадейно в града.

Тя заповяда на двете си робини, които бе купила в Тарент, да и приготвят една кестенява мас, с която маза в продължение на няколко дни лицето, врата и ръцете си. Цветът на кожата й се измени така, че Евтибида изглеждаше същинска етиопка. В една тъмна предутрин тя се облече като робиня, взе една глинена амфора и се отправи към намиращия се близо до града кладенец, от който селяните от околността черпеха вода.

Евтибида вървеше предпазливо. Когато наближи посочения й кладенец, тя се спря и се вслуша. До слуха й достигна шушненето на хора и шумът от ударил се о щит меч. Евтибида разбра, че кладенецът се пази от гладиатори. Без да се бави повече, тя зави наляво и тръгна безшумно, с намерение да проучи добре местността.

След като извървя около половин миля, Евтибида достигна до едно място, дето хълмът, около който тя обикаляше, се съединяваше с друг, по-висок хълм. Тя се спря, за да разгледа наоколо мястото. В дрезгавината забеляза неясните очертания на някакво здание, заобиколено от много дървета. Вгледа се по-добре и се увери, че това здание е храм.

Тя остана известно време замислена, после махна решително с ръка и тръгна бързо към храма, като предполагаше, че няма да е зает от гладиаторите, понеже беше доста отдалечен от града.

След малко Евтибида се озова пред малкия, но изящен мраморен храм, построен в дорийски стил. Като се увери, че храмът не е зает от гладиаторите, Евтибида влезе в него.

В храма нямаше никого. Тя вече се канеше да излезе, когато съгледа един старец, който се бе облегнал потънал в размисъл, на една колона близо до олтара. По облеклото му личеше, че е жрец.

Евтибида се приближи до него и го замоли на латински език да й позволи да напълни амфората от кладенеца на храма. Тя го излъга, че е робиня при един земевладелец от околностите, който при приближаването на войските избягал и се скрил сред развалините на един храм, около който нямало вода за пиене.

Като отиваха към кладенеца, жрецът заговори на Евтибида за лошите времена, в които живееха, и за печалните последици от войната, особено за пренебрегването на религията, която според него била единственият извор на всяко човешко щастие. Евтибида се съгласяваше с него и с ловки подпитвания и възклицания, на вид груби и простовати, го потикваше да се увлича все повече и повече в разсъжденията си. Той твърдеше, че измежду всички народи само италийците проявили истинско благочестие и благоговение към великите богове и затова Сатурн, Юпитер, Марс, Херкулес и др. били винаги крайно благосклонни към тях. Сега скептицизмът и епикурейството били овладели душите на повечето и пренебрегването на религията, осмиването на жреците и безбожието давали своите последици — войните, кланетата, убийствата, които бушували от 30–40 години в Италия и които били наказание божие.

Старецът й се оплака от свое име и от името на другите двама жреци, че откак Спартак завзел Темеза и забранил на гражданите да излизат извън града, храмът съвсем опустял и се лишил от десятъка и даровете, които носели богомолците. Най-много тежеше на стареца това, че никой не дохождал вече в храма да прави жертвоприношения, които завършвали с гощавка на жреците.

Както се вижда, тогавашният жрец, като днешния, като жреца от всички времена, от всички религии, от всички народи, служител на лицемерието и на суеверието, преценявал религиозното усърдие на глупавите, оскотели и измамени хора по количеството и качеството на даровете, отнесени в храма уж за божеството, а в действителност използувани за ненаситния търбух на богослужителите.

— От двадесет дни никой вече не идва в тоя храм — въздъхна старецът. — А какво беше по-рано! Храмът гъмжеше от богомолци, които се стичаха от Лукания и Бруциум …

— Аз ще кажа на господаря си — каза Евтибида, — че ако иска да запази къщата и нивите си от чуждото посегателство, ще трябва да дойде лично да принесе жертва на Херкулес, покровителя на храма, или пък — да прати дарове.

— Херкулес ще те закриля, добро момиче — отвърна жрецът.

И след това добави:

— Е, каквото ще да се приказва, жената по-често си спомня за боговете. Преди малко ти казах, че от двадесет дни насам никой не е идвал в храма … Сгреших, защото два пъти вече идва да принася жертва едно момиче, струва ми се, гъркинче, от гладиаторската войска … Много благочестиво момиче е наистина.

Очите на Евтибида светнаха от радост, по цялото й тяло премина остра тръпка и пламък заля веднага лицето й. Добре, че лицето й беше намазано с тъмна мас, защото иначе по облялата го руменина свещеникът щеше да разбере, че тя беше съвсем различна от оная, за каквато се представяше.

— А! — възкликна тя, като се помъчи да овладее вълнението си. — Ти казваш, че идвало момиче ли?

— Да, момиче, облечено във военно облекло, с меч на кръста. И двата пъти беше придружено от робиня негърка, която е няма. Момичето ми каза, че предишната господарка на робинята накарала да й отрежат езика.

— Виждаш ли, дошло е време да се учим от враговете си — защото моят господар казва, че гладиаторите са наши врагове — как трябва да се служи на боговете — каза с привидна доброта и спокойствие Евтибида. — О, още утре преди зори ще доведа господаря си да принесе жертва… А ако не се реши да дойде, ще дойда сама да поднеса на Херкулес скромните си дарове.

Жрецът я похвали за благочестието й, като я увери, че винаги ще се радва на покровителството на Херкулес. След като й посочи една пътека, по която можеше по-лесно да се спусне, той се сбогува с Евтибида.

Излишно е да описваме колко много се радваше коварната гъркиня. Когато се спускаше по хълма, тя почти не усещаше земя под нозете си. Сърцето й туптеше буйно. Тя ликуваше, защото бе намерила съюзник, който надхвърляше очакванията й. Продажността и алчността на жреца бяха очевидни: тя можеше лесно да го подкупи и може би чрез него щеше да намери някакъв таен вход през стените. Във всеки случай — и тъкмо тази мисъл караше сърцето й да бие най-силно — чрез жреца и чрез храма тя би могла да засегне до смърт Спартак, като убие сестра му.

Когато стигна в стана на римляните, тя се затвори в шатрата си и цял ден не излезе навън. През нощта отиде при Крас, комуто разкри плана си, като го увери, че могат да очакват добри резултати. Крас заповяда на квестора си Скрофа да даде на Евтибида толкова пари, колкото поиска. Евтибида взе само пет таланта.

Един час след полунощ гъркинята излезе от стана. Тя носеше мляко, няколко гълъба и водеше подире си едно агънце.

В храма стигна два часа преди зори. Тя трябваше да чака цял час, докато й отворят вратите на храма. Тримата жреци приеха с благодарност даровете и похвалиха Евтибида за усърдието й.

Евтибида каза на жреца, с когото бе се срещнала най-напред и който се казваше Аий Стендидий, че на другия ден нейният господар щял да дойде да донесе богати дарове на божеството. Ако обаче пак не се решел да излезе от разрушения храм, в който се крие, тя на драго сърце щяла да дойде вместо него да донесе даровете.

Действително на следния ден Евтибида дойде пак в храма. Тоя път тя доведе един вол, натоварен с вино и жито.

След това Евтибида идва няколко пъти в храма, като винаги донасяше дарове за божеството. При всяко идване тя разговаряше надълго с жреца Аий Стендидий, като се мъчеше да спечели доверието и благоволението му.

Най-сетне тя му разкри, че е от римския стан и че всичките дарове, които бе донесла в храма, били изпратени от Крас, предводителя на римската войска. При това му заяви, че Крас е готов да се отплати щедро и на тримата жреци, ако му помогнат да се открие някое място от стената, откъдето би могло да се нападне ненадейно градът.

Жрецът, който вече беше подготвен за подобен разговор, все пак се престори, че се учудва и отвърна:

— Значи, ти не си била етиопка, а? А пък аз мислех, че си такава! Колко изкусно се преструваше!

— Трябваше да се преструвам, ако исках да успее военният ни план.

— Но аз не те обвинявам. Великите богове покровителствуват римляните, които се славят с благочестието си. Жреците на Херкулес, разбира се, са на страната на римляните, защото те тачат божеството им и са му издигнали шест храма в градовете си.

— Значи, ти ще помогнеш на Крас да осъществи кроежите си, нали? — запита със светнали от радост очи Евтибида.

— Доколкото мога, ще му помогна — отвърна жрецът. След като се споразумяха по условията, жрецът обеща да отиде по един или друг повод в града, като се възползува от благосклонността на Мирца. Той добави, че знаел едно място, дето крепостната стена била почти разрушена и оттам можело да се влезе лесно в града, стига гладиаторите да не са поправили разрушената част. В заключение покани Евтибида да посещава всяка нощ храма, защото всеки час Мирца можеше да го навести и той да се добере до сведенията, от които се интересуваха римляните.

На следната нощ Евтибида пак отиде в храма. Тоя път не намери Аий Стендидий. Според уверенията на другите двама жреци той бил отишъл заедно с Мирца в града.

Целия следващ ден Евтибида прекара в храма. Привечер Аий Стендидий се завърна и съобщи на Евтибида, че разрушената част от укрепителната стена била поправена и че оттам било вече невъзможно да се предприеме ненадейно нападение. Евтибида се ядоса страшно много от неблагоприятните сведения.

След като помисли известно време, тя запита жреца:

— А Мирца … сестрата на гладиатора, кога ще дойде пак в храма?

— Не знам — отвърна жрецът, — може би ще дойде в други ден … на празника на Херкулес. Тя ми каза, че смята да дойде да принесе жертва на нашия бог, за да спечели покровителството му над гладиаторската войска и най-вече — над брат й.

— О, Юпитер, ти си справедлив! О, Херкулес, и ти си справедлив! Всички вие, богове, сте справедливи! — извика Евтибида, като вдигна очи към небето, изпълнена със злорадство. — Най-сетне аз ще мога да си отмъстя както трябва!

— За какво отмъщение говориш? — запита я учуден жрецът. — Ти знаеш, че боговете не одобряват и не покровителствуват отмъщението…

— Ами ако моето отмъщение е справедливо? — отвърна Евтибида. — Ако желанието за мъст у мене е предизвикано от някоя незаслужена, непоносима обида? В такъв случай, разбира се, както адските богове, така и небесните одобряват, и покровителствуват отмъщението.

След тези думи тя сне от рамото си златната верижка, на която висеше малкият и меч с обсипана със скъпоценни камъни дръжка и го подаде на жреца.

— Нали така, Стендидий? — запита тя жреца, който през това време разглеждаше с ненаситните си очи получения подарък. — Нали е вярно, че боговете покровителствуват всяко справедливо отмъщение?

— Разбира се … без съмнение … щом е справедливо … щом обидата е несправедлива — отвърна жрецът, — в такъв случай дори олимпийските богове … не биха имали нещо против отмъщението. При това нали наричат отмъщението удоволствие на боговете?

— Нали? Нали? — каза Евтибида, като сне от главата си сребърния шлем, върху който се извиваше малка златна змия с два големи рубина вместо очи.

И докато алчният жрец разглеждаше новите скъпоценни подаръци, Евтибида продължи:

— Тези скромни предмети поднасям в дар на великия Херкулес … и утре ще му донеса още десет таланта, но при условие, че неговият жрец ми помогне да си отмъстя.

— Заклевам се в Кастор и Полукс, че ще ти помогна — каза жрецът, — и мога ли да не ти помогна, щом става дума за справедливо отмъщение? Какъв жрец щях да бъда, ако не подпомагах делата, които боговете очевидно покровителствуват?

— Утре през нощта ти ще трябва да скриеш тук двама храбри и доверени бойци. … — Тук … в храма? Да оскверня светото място на бога Херкулес? Да се изложа на опасността да бъда обесен от гладиаторите, ако те случайно ги открият и ме сметнат за укривател? — каза жрецът, като отстъпи две крачки назад.

— Е, че как тогава ще ми помогнеш да си отмъстя? — запита го Евтибида.

— Не знам, но аз не мога да допусна да се пролее в храма кръвта на Мирца … Това никой жрец не може да допусне … Виж, ако е въпросът да бъде хваната и после да ти я предадат…

Зелените зеници на Евтибида блеснаха със зловеща светлина и неописуема усмивка изкриви устата й.

— Да, да — извика тя, — искам да ми бъде предадена жива в ръцете … Аз сама ще я убия, ако Спартак не дойде да ми се предаде, за да я спаси.

— Какво ще правиш с нея, аз не бива и не искам да знам … За мене е важно да знам само това, че няма да изцапам ръцете си с кръв, че няма да съдействувам за едно убийство — каза лицемерно жрецът.

— Имаш право — отговори Евтибида, — имаш право. И тъй, утре през нощта… — прибави Евтибида, като измъкна от пръста си един златен пръстен, на който блестеше голям топаз, и го подаде на жреца.

— Не тук, не в храма — отвърна жрецът, като взе бързо предложения му пръстен, — аз ще покажа мястото на доверените ти воини, дето ще трябва да се скрият… недалеч оттука… в една ясенова горичка… която е разположена край пътя… отлично място! Тъкмо за целта!

— Ами няма ли опасност да избяга!

— Къде ще избяга? Нали ти казвам, че мястото е тъкмо за целта?

— Е, добре… нека бъде тъй… Не искам да смущавам спокойствието на съвестта ти — каза иронично Евтибида.

И след малко добави: — Ами няма ли опасност.

— Каква опасност? — запита Аий Стендидий.

— Например… да се пробуди през деня жреческата ти съвест и подпомогната от страха ти от гладиаторите, които могат да те обесят, да те посъветва да си грабнеш партушините и да отидеш в Темеза, а?

Докато изговаряше бавно думите, Евтибида не снемаше изпитателните си очи от жреца.

— Какво приказваш? — отвърна жрецът, като се престори, че е засегнат от думите й. — Как можа да помислиш подобно нещо?

— Знаеш ли, благочестиви жрецо, мина ми през ума много хубава идея…

— Каква?

— Ето какво: без да съобщаваш нещо на двамата си колеги, придружен от мене, ти ще скриеш на някое сигурно място малките дарове, които подарих на бога, и след това ще отидем заедно в стана. Там ще ти се устрои богато угощение, достойно само за един Херкулесов жрец и честен гражданин, какъвто си ти.

— Заклевам се в боговете! — извика с лицемерно негодувание жрецът. — Ти, изглежда не ми се доверяваш.

— О, доверявам ти се напълно… но не мога да се доверя на безукорната ти съвест.

— Но не знам дали…

— Дали трябва да дойдеш с мене ли? Разбира се, че трябва да дойдеш! Ами че как ще донеса дотук обещаните петнадесет таланта? Чакай! Петнадесет ли бяха или десет?

— Петнадесет, петнадесет — каза бързо Стендидий.

— Във всеки случай, ако съм казала десет, сгрешила съм, защото съм решила да подаря петнадесет таланта на божеството, за да ми помогне да си отмъстя. Хайде, ела с мене, Стендидий, ще останеш много доволен.

След като скриха на затулено място шлема, верижката с меча и пръстена, те се упътиха към стана на римляните.

Крас имаше вече толкова голямо доверие в гъркинята, че й позволи да влиза в стана и да излиза, когато си ще и с когото си ще.

Евтибида даде в шатрата си богато угощение на жреца. С десетина чаши вкусно цекубско вино той успя да удави мъката, която му бе причинила гъркинята с недоверието си.

Между това Евтибида извика доверения си роб Зенократ, прошепна му нещо и го освободи.

Към полунощ Евтибида преметна на дясното си рамо една каишка, на която висеше малък, изящен меч, сложи на главата си стоманен шлем и заедно с жреца напусна стана. Жрецът, който си бе посръбнал порядъчно, се олюляваше.

На няколко крачки зад Евтибида и жреца вървяха двама въоръжени грамадни кападокийци, собственост на Марк Лициний Крас.

Докато тези две двойки отиват в храма на Херкулес, да влезем за малко в Темеза. Там от три дни вече гладиаторите бяха си нагласили флотилията и очакваха първата тъмна нощ, за да отпътуват петнадесет хиляди души, понеже ладиите и корабите, с които разполагаха, не можеха да поберат повече.

Щом залезе бледото слънце, през целия ден скрито зад облаците, които привечер още повече се сгъстиха, Спартак заповяда на три легиона да вдигнат шатрите си и ги отведе на брега. Като се настаниха всички гладиатори, Спартак даде някои напътствия на Граник, който ги придружаваше, и заповяда да тръгнат.

Гладиаторската флотилия излезе в открито море и при пълна тишина отплува от Темеза.

Но силният вятър сироко, който бе сгъстил облаците над морето, духаше от бреговете на Африка и въпреки херкулесовските усилия на мореплавателите им пречеше да вземат курс към Сицилия, като ги отблъскваше към бреговете на Бруциум.

Гладиаторите гребяха яростно с греблата и успяха да се придвижат няколко мили напред, но след полунощ морето стана още по-бурно и опасно за крехката флотилия. По съвета на моряците и рибарите от Темеза, които караха много кораби, и по съвета на гладиатори, които познаваха морето, Граник се доближи до сушата и заповяда на петнайсетте хиляди въстаници да слязат на един пуст бряг при Никотера. Оттам реши да ги отведе в близките планини. Той изпрати до Спартак едно леко корабче с един центурион и десетина бойци да го уведомят за станалото.

През това време двамата кападокийци стояха от среднощ скрити в ясеновата горичка, разположена край пътя, който се простираше от града до храма.

На разстояние един лъков хвърлей и половина от тях имаше вила, в която беше разположен гладиаторският преден пост. От време на време вятърът донасяше до ушите на двамата кападокийци шума от разговорите и стъпките на гладиаторите.

— Е, Ерцидан, трябва на всяка цена да хванем жива тая млада амазонка, а? — запита на родния си език единият кападокиец другия.

Трябва да я хванем, Аскубари — отвърна Ерцидан, — но дали ще можем?

— Та и аз това ти казвам я — дали ще можем?

— Право да ти кажа, ако се опита да се противи, веднага ще й светя маслото. Щом ние чуваме тука разговорите на гладиаторите, бъди уверен, че и те ще чуят виковете й.

— Разбира се, че ще ги чуят и в миг ще връхлетят върху ни. И тогава, ако можеш, спасявай се!

— Имаш право. Заклевам се в Юпитер! Тая работа почна да ме тревожи.

— Мене пък от един час ме тревожи. Двамата кападокийци млъкнаха и се замислиха.

Изведнъж те дочуха шум от стъпки в горичката, в която се бяха скрили.

— Кой е там? — запита със сподавен глас Аскубари, като извади меча си.

— Кой е там? — повтори Ерцидан, като извади и той на свой ред меча си.

— Мълчете! — отвърна им женски глас. — Аз съм… Евтибида… обикалям местността… не обръщайте внимание на това, което става зад гърбовете ви; отваряйте си очите към пътя.

Тези думи Евтибида изрече съвсем тихо, след като се приближи до кападокийците. После навлезе в горичката и кападокийците не чуха вече никакъв шум.

Аскубари и Ерцидан стояха дълго време в мълчание. Най-сетне Аскубари не се стърпя и продума:

— Ерцидан!

— Какво?

— Знаеш ли какво мисля?

— Навярно работата е много по-мъчна, отколкото ни се стори в началото, нали?

— И това ми мина през ума, но в тоя миг мислех по какъв начин да се отървем с чест от тая работа и да се избавим от опасностите.

— Много хубаво си мислил! Ами измисли ли някакъв начин?

— Да.

— Я да го чуем какъв е.

— Когато амазонката се приближи на разстояние от десет-петнадесет крачки, ние ще й изпратим две стрели — едната в шията, другата в сърцето… Тогава нека вика, ако може. Какво ще кажеш?

Много добре, Аскубари!

— На онази ще кажем, че амазонката се е опитала да се съпротивлява…

— Отлично!

— Значи, така ще направим?

— Разбира се.

— Уверен ли си, Ерцидан, че на разстояние от дванадесет крачки ще можеш да я улучиш в сърцето?

— Повече от уверен. Ами ти уверен ли си, че ще можеш да я улучиш във врата?

— Ще видиш.

И двамата кападокийци си приготвиха лъковете и наостриха слух.

През това време Евтибида скиташе наоколо нетърпелива и очакваше зората, когато Мирца навярно щеше да излезе извън града, за да отиде в храма. Часовете й се струваха безкрайни. Няколко пъти тя ходи до гладиаторския преден пост, за да види дали идва Мирца. По едно време, като хвърли поглед към далечните Апенини, забеляза, че облаците над тях летяха побледнели, и въздъхна с облекчение: най-сетне беше почнало да се развиделява. …

Тогава тя тръгна пак по пътя, който водеше към гладиаторския преден пост. Но не беше направила и двеста крачки, когато един тих, но заплашителен глас я накара да се спре:

— Кой е там?

Беше гладиаторският патрул, който обикаляше призори околностите.

Евтибида не отвърна нищо. Тя се обърна назад и забърза към горичката, като се стараеше да дига колкото може по-малко шум.

Като не получи отговор, патрулът тръгна бързо по следите на Евтибида.

Скоро Евтибида и патрулът стигнаха до горичката, дето се бяха спотаили с опнати лъкове двамата кападокийци.

— Чуваш ли? Някой иде насам — каза Аскубари.

— Чувам, чувам.

— Тогава приготви се.

— Готов съм.

В предутринната дрезгавина двамата кападокийци съгледаха дребен войник, който се приближаваше бързо към тях.

— Тя е — пришепна Аскубари на другаря си.

— Да… има ризница… шлем… При това, ако е мъж, не може да бъде толкова дребен.

— Тя е… тя е.

Двамата кападокийци се прицелиха, двете стрели профучаха и се забиха — едната в бялата шия, другата през ризницата в гърдите на Евтибида.

Продължителен, остър, сърцераздирателен писък процепи предутринната тишина и след малко Аскубари и Ерцидан чуха тропота на много стъпки, които се приближаваха, и страшния вик:

— На оръжие!

Двамата кападокийци хукнаха да бягат по посока към римския стан, а десетникът и четиримата гладиатори от патрула се спряха при Евтибида, която се беше проснала на пътя, обляна в кръв.

Тя пъшкаше и стенеше отчаяно, но не можеше да промълви нито дума.

Гладиаторите се наведоха, вдигнаха я от земята и всички почнаха да се питат кой ли ще е този войн и как е ранен.

Вече съвсем се развидели. Гладиаторите пренесоха тялото й настрана от пътя и го сложиха до един дъб. Когато един от тях махна шлема й и дългите й коси паднаха върху раменете, всички възкликнаха:

— Жена!

Те се наведоха да разгледат по-отблизо лицето й и в миг всички я познаха:

— Евтибида!

В това време дотърчаха около стотина гладиатори и заобиколиха ранената.

— Щом е ранена, имало е някой, който я е ранил — каза центурионът, който командуваше гладиаторите. — — Веднага петдесет души от вас да хукнат подир убийците й. Те не са могли да се отдалечат много.

Петдесет гладиатори се затекоха към храма на Херкулес.

Другите останаха в кръг около умиращата, чиято ризница беше вече почервеняла от кръв. Те мълчаха и не откъсваха суровия си поглед от изстиващото тяло на жената, която им бе причинила толкова много злини.

Със смъртно лице, с полуизгаснали очи Евтибида мяташе глава ту към едното, ту към другото си рамо. От време на време тя изпъшкваше, като издигаше ръце към врата си и тутакси ги отпускаше или пък отваряше конвулсивно устата си, като че ли искаше да каже нещо.

— Евтибида! Проклета изменница! — извика по едно време центурионът. — Какво търсеше тука по това време? Кой те рани? Нищо не разбирам… но аз съм уверен, че пак си кроила нещо против нас…

Евтибида изпъшка мъчително и направи с ръцете си знак на гладиаторите да я оставят сама.

— Не! — извика центурионът. — От твоята измяна загинаха четиридесет хиляди наши братя… нека нашето присъствие ти напомня за злодеянията, които си извършила, и да увеличава страданията ти.

Евтибида отпусна глава, сякаш беше вече мъртва; само тежките й стенания показваха, че е още жива.

В това време се върнаха петдесетте гладиатори. Те водеха кападокиеца Ерцидан, когото бяха ранили с една стрела в крака. Другарят му Аскубари бе успял да избяга.

Кападокиецът разказа това, което знаеше, и за гладиаторите всичко стана ясно.

— Какво се е случило? — запита в тоя миг женски глас.

Беше Мирца. Последвана от Цетул, тя отиваше в храма на Херкулес, да принесе жертва.

— Стрелите, които тая престъпница била приготвила за тебе, по волята на боговете умъртвиха самата нея — каза центурионът, като даде път на Мирца да мине.

Като чу гласа на Мирца, Евтибида повдигна глава, втренчи в нея широко разтворените си очи, светещи от злоба и отчаяние, и сгърчи устните си, като че ли искаше да каже нещо. Тя протегна ръце към Мирца и направи върховно усилие да се хвърли върху нея, но като въздъхна за последен път, притвори очи и падна мъртва на земята.

— Слава на боговете, че тоя път най-сетне птицеловът се улови в собствената си мрежа! — каза центурионът.

След това гладиаторите заедно с Мирца се отдалечиха мълком от трупа на изменницата.

XXII
Последни сражения. Поражението при Бтадан. Идилията на смъртта

Когато Евтибида издъхваше на пътя, който водеше от Темеза за Херкулесовия храм, в същото време на пристанището в Темеза пристигнаха гладиаторите, които Граник бе изпратил при техния върховен предводител.

На Спартак стана твърде неприятно от известията, които му бе изпратил Граник. Дълго време той обмисля какво трябва да се предприеме. Най-сетне се обърна към Арторикс и каза:

— Е, няма що… Щом Граник е при Никотера, ще трябва да прехвърлим там и останалата войска, ще започнем отново борбата.

След това изпрати пратеници до Граник, да му кажат да върне незабавно флотилията в Темеза.

За осем нощи Спартак успя да прехвърли цялата си войска в Никотера. За да отвлече вниманието на римляните, той ги нападаше всяка нощ. Последни напуснаха Темеза конниците, заедно с началника си Мамилий и със Спартак.

Щом флотилията се отдели няколко мили от брега, темезинците отърчаха при Крас, да го уведомят за станалото. Предводителят на римляните побесня от гняв, като научи, че гладиаторите са избягали, и наруга здравата темезинците, задето не са имали смелостта да го предизвестят по някакъв начин за намеренията и приготовленията на гладиаторите.

Крас наложи на темезинците голяма глоба, задето са проявили такова непоносимо малодушие, и сутринта поведе войската си към Никотера.

Още с пристигането си в Никотера Спартак поведе легионите си и след двадесетчасов непрекъснат път стигна в Сцила. На следния ден стигна до Региум. Из пътя Спартак призоваваше към бунт робите. Той зае много силни позиции. Три дни и три нощи гладиаторите прекараха в усилена работа и успяха да обградят стана си с такъв висок плет и с такъв дълбок ров, че когато Крас пристигна, трябваше да признае, че укреплението е непристъпно.

Тогава предводителят на римляните заповяда да се почне една исполинска работа, която бихме смятали за неправдоподобна, ако не бе разказана от Плутарх, Ациан и Флор. Като видя, че неприятелският стан е непристъпен, Крас заповяда да се пресече носът, който се вдаваше в морето, с широк и дълбок ров и на единия му бряг да се изгради висока и здрава стена, която трябваше да стигне дължина от около 300 стадии. (Стадия — мярка за дължина, около 185 м.)

По тоя начин Крас смяташе, от една страна, да избави войниците си от бездействие и, от друга — да отнеме на гладиаторите всяка възможност да се снабдяват с храна. По размерите си работата на пръв поглед изглеждаше непостижима, но при все това за непродължително време Красовият план бе осъществен. Докато стоте хиляди римляни работеха с трескаво усърдие за иззидването на стената, Спартак обучаваше два нови легиона, съставени от единадесет хиляди роби, които се бяха присъединили напоследък към войската му. В същото време той обмисляше по какъв начин да се из плъзне от примката, която му приготвяше Крас.

— Я ни кажи, Спартак — обърна се Арторикс към него един ден, двадесетия ден, откакто римляните бяха започнали да зидат стената, — не виждаш ли, че римляните са ни затворили като мишки в капан?

— Вярваш ли, че са ни затворили?

— Ами че като гледам стената, която градят и която вече е привършена, мога ли да не вярвам?

— И на Везувий окаяният Клавдий Глабер вярваше, че ни е хванал в капана.

— Но след десет дни няма да имаме храна.

— Кой?

— Ние.

— Къде?

— Тук.

— Ами кой ти каза, драги Арторикс, че след десет дни ние ще бъдем тук?

Арторикс млъкна и наведе глава, посрамен от това, че се е усъмнил в предвидливостта и съобразителността на предводителя си. Спартак изгледа ласкаво поруменелия Арторикс, потупа го приятелски по рамото и му каза:

— Ти добре стори, Арторикс, като ме предизвести, че храната, с която разполагаме, ще ни стигне за десет дни, но няма защо да се безпокоиш: аз вече съм намислил как да се измъкнем оттук и да оставим Крас с отворена уста пред страшната му стена.

— Във всеки случай, трябва да признаем, че Крас е способен пълководец.

— Най-способният измежду тези, с които сме се били от три години насам — отвърна Спартак.

И след като помълча малко, добави:

— Все пак не ни е победил.

— Няма и да ни победи, стига ти да си жив.

— Няма защо да ме превъзнасяш толкова много, Арторикс; и аз съм човек като другите.

— Не, ти си идея, сила, знаме! В тебе е въплътено едно начало: възкресението на потиснатите, благоденствието на нишите, свободата на робите. Ти си толкова смел и благороден, че от тебе се излъчва светлина, която завладява и най-непокорните ни другари. Докато си жив, всички наши другари ще изпълняват онова, което поискаш: ще извървяват по трийсет мили на ден, ще понасят лишенията, ще се бият като лъвове. Но ако за нещастие паднеш мъртъв, с тебе ще падне и нашето знаме и в продължение на двайсет дни от войската ни нищо няма да остане. О, дано боговете те закрилят, докато спечелим крайната победа!

— Вярваш ли, че крайната победа ще бъде наша? — запита Спартак, като поклати тъжно глава.

— Че защо да не вярвам?

— Защото от десетте милиона роби в Италия под знамето ни се наредиха едва сто хиляди души, защото нашата идея не е проникнала в масите на потиснатите и не е запалила сърцата им; защото римската тирания още не е изчерпала търпението на поробените народи; защото Рим е много силен, а ние сме много слаби… Затова не можем да победим и няма да победим. Ние можехме да се надяваме на победа извън Италия; в Италия обаче нашата гибел е неизбежна.

Помълча известно време, после добави с въздишка:

— Дано поне нашата кръв вдъхнови потомците ни да продължат светото ни дело!

В това време дойде един центурион и съобщи на Спартак, че пред преторианската врата на укреплението дошли от стана на римляните три хиляди прашкари, илирийци и далматинци, и искали да влязат в редовете на братята си гладиатори.

След като си помисли малко, Спартак реши да не ги пуска в стана, едно, защото се съмняваше в чувствата им, и друго — защото не искаше с прибирането им в гладиаторската войска да даде лош пример на бойците си.

И той отиде да уведоми лично бегълците, че не ги приема в редовете на войската си. Каза им, че да напусне воин знамето си, е дело, което заслужава порицание и е недостойно за храбрия воин; да се подпомагат бегълци от неприятелския стан и да се приемат в собствените редици, е дело, недостойно за честния пълководец, а в същото време е пагубен пример за воините, които трябва да приемат за другари хора, изменили на думата и знамето си.

Седем дни след тези събития привечер десетниците и центурионите обиколиха всички шатри и предадоха на бойците Спартаковата заповед да се приготвят съвсем безшумно за поход, без да чакат тръбния сигнал.

През това време конниците, пак по заповед на Спартак, бяха отишли в близката гора за дърва. Те се върнаха скоро с добре натоварени коне.

Гладиаторите запалиха грамадни огньове и Спартак, като се възползува от дъжда и снега, както и от мрачината и свистенето на вятъра, тихо изведе бойците си от стана и ги отведе до онова място, дето окопът беше толкова широк и дълбок, че римляните бяха сметнали за излишна предпазливост да издигат стена. Спартак заповяда да нахвърлят в окопа всички дървета, които конниците бяха пренесли от гората, и след това — да нахвърлят отгоре им шест хиляди чувалчета пръст, приготвена от по-рано от гладиаторите. Когато по тоя начин се изпълни част от окопа, войската можа лесно да премине на другия бряг.

Спартак повери началството на легионите на Граник, комуто заповяда да върви напред, без да обръща внимание на дъжда и снега, като се спре чак в Каулония. Той пък се скри с конницата в близката гора.

На следния ден към пладне, когато край гората минаваха два Красови легиона, които отиваха за храна, Спартак ги нападна съвсем неочаквано и в продължение на половин час успя да избие повече от четири хиляди римляни.

Докато слисаните римляни от стана дойдат на себе си и се въоръжат, за да излязат срещу неочаквания нападател, Спартак обърна коня си назад и препусна бясно към Каулония, последван от конницата си.

— О, адски богове! — извика разгневен Крас. — Що за човек е тоя Спартак. Аз го обграждам с железен обръч, той се изплъзва; аз го разбивам, той събира нови войски и ме напада с по-голяма сила от преди; аз уведомявам сената, че войната е към края си, той я разпалва повече от всеки друг път! Някакъв зъл дух ли е тоя гладиатор? Или ненаситна ламя?

— Не, чисто и просто велик пълководец — отвърна младият Катон, който благодарение на способностите и храбростта си беше станал контубернал на Крас.

Марк Крас изгледа сърдито дръзкия младеж, готов да го изругае, но се овладя и му отвърна с почти спокоен глас:

— Струва ми се, че ти си прав, смели момко.

— Ако ти ме наричаш смел, защото казвам винаги истината, по-смел човек от мене не е имало на земята — отвърна гордо Катон.

Крас млъкна. Мълчаха Скрофа, Квинт, Мумии и другите предводители, потънали в печалните си мисли. Най-сетне Крас наруши мълчанието си:

— Ние ще тръгнем по следите му, но едва ли ще го настигнем, защото той просто лети… При това той разполага с осемдесет хиляди души… Ами ако с тези сили нападне Рим? О, богове! На каква опасност е изложен Рим! Какво да направим?

Всички присъствуващи заявиха, че Крас ще трябва да съобщи на сената, че войната става по-жестока и по-заплашителна от по-рано и за свършването й става необходимо да се изпратят срещу Спартак освен К расовата войска, войската на Помпей, която се бе завърнала от Испания, и войската на Луций Лициний Лукул, който бе победил Митридат и сега беше на път за Италия. По тоя начин, поставен между три стохилядни войски, командувани от най-прочутите пълководци, с които разполагаше Рим, Спартак, без съмнение, щеше да бъде сломен за няколко дни.

Колкото и да му беше неприятен съветът, който му даваха предводителите, Крас по необходимост трябваше да го приеме. След като изпрати пратеници в Рим, той поведе войската си по стъпките на гладиаторите.

Спартак настигна легионите си в Каулония и оттам ги поведе към Палеокаструм, дето стигна след пет дни. Гай Каниций, който нито можеше, нито пък искаше да победи непокорния си нрав, успя да внуши на гладиаторите от пет легиона да искат най-напред да разбият Крас, че после да нападнат Рим. Колкото и да ги увещаваше и заплашваше Спартак, те си останаха на своето. Не само това, ами петте легиона, начело с Гай Каниций и Каст, напуснаха Спартаковия стан и се разположиха на около десетина мили далеко от него.

Спартак изпрати Граник и Арторикс да придумат Гай Каниций и другарите му да се върнат, но те отказаха, като заявиха, че местността е благоприятна и че трябва да дочакат тука Крас и да влязат в сражение с него.

Въпреки че тия легиони оскърбиха твърде много Спартак с непокорството и упоритостта си, той все пак не се реши да ги остави, защото знаеше, че ако ги остави сами да се разправят с неприятеля, ще претърпят пълно поражение. При това той все още вярваше, че разбунтуваните гладиатори ще се вразумят и ще се върнат при него. От всичко това, разбира се, спечели само Крас. Той пристигна в Палеокаструм четири дни след отделянето на легионите и със самото си пристигане ги нападна със страхотен устрем. Тридесетте хиляди гладиатори, предвождани от Гай Каниций и от Каст, се биеха много храбро, но ако не беше им се притекъл своевременно на помощ Спартак, щяха без съмнение да претърпят пълно поражение.

С пристигането на Спартак битката стана още по-яростна и упорита и в тая битка гладиаторите изгубиха дванадесет хиляди души, а римляните десет хиляди.

През нощта Спартак, чиято войска беше по-малобройна от Красовата, вдигна стана си и след като убеди бунтуващите се да тръгнат след него, потегли за Бизинианум. Крас тръгна по следите му, но не се осмели да го нападне.

Спартак се установи на една стръмна планина. Там се помъчи да убеди Гай Каниций и Каст, че е необходимо да не се делят от него и че е безполезно да влизат в бой с Крас, докато не го изтощят с походи и маневри.

Двамата бунтовници не възразиха нищо на Спартак и изглеждаше, че бяха решили да не въстават вече против волята на върховния си предводител.

В планината Спартак остана три дни. През една дъждовна и бурна нощ той успя още веднъж да се отскубне от Крас и поведе безшумно бойците си към Кларомон.

След осем дни Крас настигна гладиаторите, сред които пак се бе надигнал духът на разединение. Спартак се беше разположил на стан върху една височина, близо до Кларомон, а Каниций и Каст се бяха разположили с легионите си на шест мили далеч от Спартаковия стан.

Цели два дни Крас разглеждаше местността и позициите на неприятеля. Най-сетне през нощта той изпрати един от легионите си да вземе един хълм, целият обрасъл с дървета и храсти, като заповяда на бойците да се спотайват и да нападнат в гръб Каниций и Каст само тогава, когато Скрофа ги нападне откъм фронта. По тоя начин Крас се надяваше да избие отделилите се дванадесет хиляди гладиатори в продължение на един час, преди Спартак да успее да им се притече на помощ. След това Крас смяташе да нападне самия Спартак, който след избиването на Канициевите и Кастовите бойци щеше да разполага с петдесет и осем хилядна войска, докато неговата броеше деветдесет хиляди бойци.

Ливий Мамерк, началник на легиона, изпратен от Крас зад гърба на отделилите се гладиатори, настани в засада с такава предпазливост бойците си върху посочения му хълм, че Каниций и Каст не забелязаха нищо. Понеже Мамерк се боеше, че блясъкът на ризниците и шлемовете от слънчевите лъчи може да издаде присъствието на бойците му, той им заповяда да се покрият със зеленина. Скрити така от окото на неприятеля, римляните зачакаха часа, определен за нападението. За тяхно нещастие обаче в подножието на хълма имаше един малък храм, посветен на Юпитер.

Религиозната Мирца, която обичаше много брата си, не пропускаше, когато и се удадеше случай, да принесе жертва на боговете и да им се помоли да закрилят Спартак.

Тоя ден, придружена от Цетул, Мирца отиде в храма, за да принесе в жертва едно яре.

Когато се приближи до изоставения храм, Мирца съгледа легналите по тревата римски бойци. Без да губи нито миг, тя се върна назад и отиде при Каниций и Каст, за да ги уведоми за устроената им засада. След това тя се затече да уведоми Спартак.

Към пладне Гай Каниций нападна с устрем редиците на Мамерк.

Мамерк се опита да отбие неочакваното нападение, като в същото време изпрати един контубернал за помощ.

Предводителят на римляните изпрати веднага два легиона; два легиона изпрати на своите и Спартак. Сражението се разрасна. Спартак и Крас пристигнаха почти едновременно с всичките си сили и сражението се разрази с такава ожесточеност, каквато не бе проявявана в нито едно от предишните сражения.

През целия ден сражението се водеше и от двете страни с нестихваща ожесточеност. Като се спусна вечерната тъмнина, двете вражески войски побързаха да се приберат всяка в стана си.

От римляните паднаха убити повече от единадесет хиляди, а от гладиаторите — дванадесет хиляди и триста души, между които Каниций, Каст и Индутиомар — тримата началници на легиони.

Четири часа след сражението Спартак напусна стана и се отправи към Петелийските планини.

Когато на следващия ден Крас обикаляше полесражението, дето трябваше да бъдат изгорени труповете на римляните, забеляза за свое голямо учудване, че от падналите дванадесет хиляди и триста гладиатори само двама са загинали от рани в гърба; всички останали бяха загинали от рани в гърдите.

След това сражение, когато Спартак се оттегли в непристъпните планини, Крас се разкая твърде много, задето бе писал на сената да му изпрати на помощ Лукул и Помпей. Защото в действителност той сам омаломощи гладиаторите, а заслугите за свършването на войната щяха да се припишат на другите двама пълководци. Затова Крас реши да си разчисти сметките с гладиаторите, преди да тръгне за Лукания Помпей, който беше в Рим с войската си.

Крас изпрати Скрофа с шестдесет хиляди бойци подир стъпките на Спартак, като му заповяда да не дава възможност на гладиаторите да се спират и да почиват, а самият той с другите двадесет хиляди бойци замина за Потенция, за да събере от околностите нови легиони, като обещаваше голямо възнаграждение на тия, които влязат във войската му.

През това време Спартак направи една дълга обиколка с намерение да откъсне войската на Крас (той не подозираше, че го преследваше Скрофа, а не Крас) или да го въвлече в някое място, дето Крас няма да може да се възползува от численото превъзходство на силите си и само тогава да влезе в бой с него.

Скрофа вървеше неотстъпно подир гладиаторите, като от време на време нападаше ариергарда им. Често му се отдаваше да плени по няколко гладиатори, които избесваше край пътя.

Спартак напредваше към Хераклея. Като стигна до реката Казуент, която беше придошла от изобилните дъждове, той трябваше да спре, за да се направи мост. В това време пристигна Красовата конница и нападна опашката на гладиаторската колона.

Това ядоса толкова много Спартак, че той веднага заповяда на гладиаторите да се наредят в боен ред и да нападнат неприятеля. Поставени между неприятелските войски и реката, гладиаторите трябваше или да победят, или да загинат до един.

Те се хвърлиха с такава дива ярост върху римляните, че успяха за два часа да ги разбият. Римляните се разбягаха, преследвани от враговете си, които сечеха безпощадно де кого стигнат.

Напразно Квинт и Скрофа, който бе ранен в бедрото и лицето и едва бе изтръгнат от разярения неприятел, се опитаха на няколко пъти да задържат бягащите си бойци.

Поражението на римляните бе страхотно. От тях паднаха повече от десет хиляди убити, докато от страна на гладиаторите паднаха убити едва осемстотин души. Римляните бяха толкова изплашени, че като преплуваха реката Акрис, в която мнозина от тях се издавиха, продължиха бягството си чак до града Турии, в който се скриха.

Колко се повиши самочувствието на гладиаторите от тази победа, лесно можем да си представим. Те изпратиха при Спартак центурионите и десетниците си, да го помолят да ги поведе пак срещу римляните, като му обещаха че ще ги избият до един.

Спартак обаче смяташе за благоразумно да не напада Крас, още повече, че до ушите му бе стигнал слухът, че Крас бил събрал три нови легиона.

Като се научи за разбиването на Скрофа, Крас потегли веднага, за Турии, начело на тридесет и осемте си хиляди бойци. Като пристигна в Турии, той порица бегълците и ги заплаши, че ако се опитат още веднъж да бягат, ще приложи отново децимацията.

След като престоя в Турии няколко дни, за да преустрои войската си, Крас тръгна по следите на Спартак, който според уверенията на разузнавачите се беше разположил на стан по бреговете на Брадан, недалеч от Силвиум.

Бяха се изминали десет дни от Казуентското сражение. Една вечер Спартак се разхождаше умислен по Квинтанския път в стана си, разположен на едно възвишение до Брадан, когато му съобщиха, че са пристигнали от Рим трима предрешени гладиатори, които му носят много важно писмо.

Спартак се отправи бързо към шатрата си. Там той завари тримата гладиатори, които му предадоха писмото, като му заявиха, че го праща Валерия Месала.

Спартак побледня от вълнение и прие с треперещи ръце папируса. После нареди да отведат гладиаторите да се нахранят. След като остана сам, той разгъна папируса и прочете следното:

До непобедимия и славен Спартак

поздрав!

Понеже боговете не пожелаха да вземат под свое покровителство благородното ти дело, на което ти, мили мой Спартак, посвети всичките съкровища на преблагородната си душа; понеже твоите победи, които постигна благодарение на необикновената си храброст и прозорливост, няма да ти помогнат да преодолееш противната съдба и римското всемогъщество; понеже е извикан от Азия Лукул, за да поведе войската срещу тебе, а в тоя момент, когато ти пиша настоящото, от Рим тръгва за Самниум великият Помпей с цялата си войска, моля те в името на любовта ни, в името на невръстната ни Постумия да се откажеш от войната, която ти в никой случай няма да можеш да издържиш.

Жената, която те обича, не може да те моли да сториш нещо недостойно. Да сложиш оръжие, след като в продължение на три години си държал в страх и ужас цяла Италия, след като си обезсмъртил името си с толкова блестящи победи, да сложиш оръжие след всичко това, съвсем не значи, че се боиш от неприятелите си; в случая ти ще отстъпиш не пред римляните, а пред неумолимата съдба, която никой не е побеждавал и никой няма да победи; о нея са се разбивали усилията на най-могъщите люде, каквито познава историята: от Кир до Пир, от Ксеркс до Анибал.

Преди да пристигне на бойното поле Помпей, ти се предай на Крас. Понеже Крас-не желае да отстъпи на други славата от победата над тебе, навярно ще се съгласи на почтени условия.

Откажи се от едно дело, което става вече невъзможно, и ела в Тускуланската вила, дето те очаква най-нежна и пламенна любов. Далеч от хората и суетите им, ние ще изживеем щастливо дните си.

О, Спартак, твоята злочеста Валерия и твоята малка Постумия те молят със сълзи на очи да запазиш живота си, който им е по-скъп от всички съкровища на света. Когато ти пиша тия редове, ръката ми трепери и сълзите ми капят върху папируса.

О, Спартак, Спартак, смили се над детето ни, смили се над мене! Аз съм слаба и много нещастна, Спартак, и ако загинеш, мъката ми по тебе ще ме сломи и ще ме завлече в гроба.

Смили се над мене, Спартак, смили се над мене!

Валерия

Какво изпитваше Спартак, когато четеше писмото, не може да се изкаже с думи. Той плачеше и сълзите му капеха върху папируса, върху който се виждаха следи от сълзите на Валерия. Когато прочете писмото, той го поднесе към устните си и почна да го целува, като плачеше неудържимо и отчаяно. После отпусна ръце, втренчи погледа си в земята и се замисли.

Дълго време стоя така замислен. Най-сетне трепна, избърса сълзите си, целуна пак папируса и като го сгъна, пъхна го в пазвата си. След това навлече ризницата си, наложи шлема, препаса меча си и заповяда да се приготвят за път триста конници.

Той поговори с Граник и след четвърт час напусна стана, начело на конния отряд.

Непосредствено след тръгването на Спартак в неговата шатра влезе Мирца, последвана от Арторикс.

Младият гал молеше пак Мирца да му открие причината, която не й позволява да му стане съпруга. Както винаги Мирца със сълзи на очи отказваше да му я открие.

— Но аз не мога, не мога вече да живея така — каза Арторикс. — От ден на ден любовта ми към тебе все повече и повече се засилва и ме завладява. Аз не разполагам вече със себе си. Ако ми кажеш какво ти пречи да бъдеш моя, може би… кой знае… да се примиря пред неумолимостта на съдбата. Но да се откажа от щастието си поради неизвестна за мене причина, о, това никога не мога да сторя!

Арторикс казваше това, което изпълваше сърцето му. Това се чувствуваше по треперещия му глас и по побледнялото му от вълнение лице.

Мирца беше дълбоко покъртена.

— Арторикс — заговори тя разплакана. — Арторикс, моля те в името на твоите богове, заклевам те в любовта ти към Спартак, не ме питай. Ако можеш да почувствуваш каква мъка ми причиняваш, не би ме питал повече.

— Тогава изслушай ме, Мирца — каза Арторикс, — моля те, изслушай ме. В това състояние, в което се намирам, мене ми е невъзможно вече да живея. Да те виждам всеки ден, да се опивам от блясъка на чудните ти очи и от усмивката на прекрасната ти уста, да знам, че мога да те притежавам, и при все това да се откажа от тебе поради някаква причина, която ми е неизвестна, това не е по силите ми. Ако ти не ми разкриеш тайната си, ще предпочета по-скоро да умра, отколкото да живея под непоносимото бреме на мъката си по тебе. Продължаваш ли все още да упорствуваш, нека Таран порази с гръмотевиците си Спартак, ако не се убия тук пред очите ти!

При тези думи Арторикс извади камата си и я насочи към сърцето си.

— О, не, заклевам те във великите богове! — извика Мирца, като протегна умолително ръце към Арторикс. — Не… не посягай на живота си!

И след малко добави разплакана:

— Предпочитам да изгубя уважението ти, отколкото — да те видя, че умираш! Чакай… Изслушай ме! Арторикс не мога да бъда твоя, понеже не съм достойна за тебе… Аз ще умра от срам! Но ще ти кажа всичко, мой възлюблени Арторикс, всичко ще ти кажа…

Тя закри лицето си с ръце и заплака.

— Робиня… под камшика на господаря си, който беше сводник… аз трябваше … да принадлежа на другите…

Тя млъкна за миг; после добави с едва доловим глас:

— Аз бях… продажна жена!

И избухна отново в несдържан, безутешен плач, като затуляше все така лицето си с ръце.

Лицето на Арторикс се изкриви от мъка и гняв, очите му пламнаха от дива омраза и като издигна камата си към небето, извика:

— О, бъдете проклети вие, мръсни търговци с човешката плът!

След това сложи камата в ножницата и като коленичи пред нозете й, хвана ръцете й и ги обсипа с целувки.

— О, не плачи, мила моя… не плачи — утешаваше я той. — Нима мислиш, че от това си станала по-малко чиста, по-малко хубава? Те са осквернили тялото ти, но твоята душа е запазила чистотата и невинността си!

— О, Арторикс, моля те, остави ме — извика Мирца, като покри пак лицето си с ръце. — Не мога да те гледам в очите…

При тези думи Мирца избяга навътре в шатрата и се хвърли в обятията на Цетул.

Арторикс погледа известно време с благоговение към мястото, дето се скри Мирца. После излезе из шатрата. От душата му бе паднало тежко бреме, защото пречката, която на Мирца се струваше непреодолима, за него не беше непреодолима.

На следния ден, рано заранта, при Марк Крас, който стануваше на един ден разстояние от гладиаторския стан, дойде един Спартаков пратеник и му предаде една навосъчена табличка, върху която бе написано на гръцки следното:

На Марк Лициний Крас от Спартак поздрав:

Искам да поговоря с тебе във вилата на патриция Тит Осилий, която се намира на пътя от Опидум за Силвиум на еднакво разстояние от моя стан и от твоя. Ще те чакам във вилата с триста конници. Разчитам на честността ти.

Спартак

Крас прие без колебание предложението на Спартак. Той поръча на пратеника да се върне веднага при Спартак и да му съобщи, че след четири часа ще бъде с триста конници в посочената вила. При това той му поръча да увери Спартак, че може да разчита на честността му.

Към 10 часа преди обед Крас пристигна във вилата, начело на триста конници. При вратата на вилата го посрещнаха началникът на гладиаторската конница, Мамилий, един центурион и десет декуриони.

Те го въведоха почтително в малката картинна галерия на вилата, дето го очакваше Спартак.

Като направи знак на гладиаторите да се оттеглят, Спартак поднесе ръка към устата си и каза:

— Поздравявам те, благородни Марк Крас!

— И аз те поздравявам, храбри Спартак! — отвърна любезно Крас.

И двамата пълководци останаха известно време на крака, като се разглеждаха мълком един друг.

На височина Крас стигаше едва до рамото на Спартак. Той имаше среден ръст и беше доста пълен.

Докато Спартак наблюдаваше внимателно строгите черти на кокалестото му, мургаво, чисто римско лице, късата шия, широките рамена и изкривените нозе на Крас, последният се възхищаваше от прекрасната херкулесовска фигура на Спартак, от благородното му високо чело, от блясъка на очите му и от прямотата, която лъхаше от хубавото му лице.

Най-чудното беше, че Крас, въпреки волята си и недоволството от самия себе си, изпитваше непреодолим възторг от Спартак.

Пръв наруши мълчанието Спартак:

— Я ми кажи Крас, не ти ли се струва, че тая война продължи много?

Римлянинът се поколеба за миг, после каза:

— Да, продължи извънредно много.

— Ами ние не бихме ли могли да я спрем? Пъстрите очи на Крас светнаха и той отвърна веднага.

— Как?

— Като сключим мир.

— Мир ли? — запита смаян Крас.

— Че защо не?

— Ами… защото… е, според тебе как бихме могли да сключим мир?

— Как ли? Ами че както се сключва мир между две воюващи страни.

— А! — възкликна Крас, като се усмихваше иронично. — Значи, ти искаш да сключим с тебе такъв мир, какъвто сме сключвали с Анибал, с Антирх, с Митридат?

— Че защо не? — запита с леко ироничен глас Спартак.

— Че вие воюващ народ ли сте? — запита го троснато Крас.

— Ние сме съюз от няколко народа, които воюват срещу римската тирания.

— Я гледай ти! — възкликна иронично Крас. — Аз пък мислех, че вие сте сган от подли гладиатори, които са въстанали против законния си господар.

— Да се разберем — отвърна спокойно Спартак. — Че сме роби на несправедливото всемогъщество, роби сме, но ние не сме подли. Колкото се отнася до законността на правото ви над нас, за това по-добре да не говорим.

— С една дума — каза Крас, — ти искаш да сключиш мир с Рим, като да си Анибал или Митридат, нали? Е, кои провинции да ти дадем? И колко военни разноски искаш?

Очите на Спартак пламнаха от гняв и той понечи да отвърне на Крас, както заслужаваше да му се отвърне, но се овладя, потърка челото си с дясната ръка и каза със сдържан тон:

— Аз не дойдох тук, за да се караме, Крас. Не те оскърбявам, не искам да ме оскърбяваш и ти.

— Не ме оскърбяваш ли? Ами желанието ти да преговаряш с мене за мир какво е? Не е ли жестоко оскърбление? Само човек, който не е роден на брега на Тибър, не може да разбере позора на подобно предложение? Римляните да преговарят за мир с въстаналите роби и гладиатори! За твое нещастие ти, Спартак, не си роден римлянин и не можеш да разбереш колко голямо е оскърблението, което ми нанесе.

— Може да е тъй. Но и твоята безгранична гордост, с която си закърмен от рождение, не ти позволява да разбереш какво оскърбление нанасяш не на мене, нито пък и на другарите ми, а на самата природа, на великите богове с това, като ни смяташ едва ли не за животни.

В картинната галерия отново настъпи мълчание. По едно време Крас вдигна глава и каза:

— Ти си омаломощен и неспособен да се съпротивляваш дълго време и затова предлагаш мир. Добре. Какви са условията ти?

— Имам шестдесет хиляди бойци. Ти знаеш, пък и в Рим знаят дали умеят да се бият. В Италия има милиони роби, които пъшкат, оковани във вериги. Те се присъединяват непрестанно към войската ми, ще се присъединяват и в бъдеще. Войната се води вече от три години и може да продължи още пет, десет години, докато накрай изтощи Рим. Аз съм изморен, но силите ми не са изчерпани.

— Ти забравяш, че Помпей иде с легионите, които са победили Серторий, и че Лукул тия дни ще пристигне в Брундизиум с легионите, които са се сражавали срещу Митридат.

— Значи, и Лукул! — възкликна побледнял Спартак. — Заклевам се в боговете, че Рим прави голяма чест на гладиаторите! За да ги победите, вие сте принудени да изпратите срещу тях всичките сили на империята, а смятате за недостойно да преговаряте с тях за мир! И след кратко мълчание добави:

— Ако аз съм забравил Лукул, ти пък си забравил, че когато Крас, Помпей и Лукул ме победят с тристахилядната си войска, славата от тая победа (ако, разбира се, подобна победа може да донесе слава) ще бъде разделена между Лукул, Помпей и Крас.

Крас прехапа устни, защото Спартак тоя път засегна най-слабото му място. След като си помисли малко, каза:

— Я да чуем условията ти.

— Нашата войска ще бъде разпусната. Римският сенат ще помилва тържествено другарите ми и те ще се завърнат в цирковете и школите, дето са били, преди да се присъединят към движението ми. На мене и на малкото мои другари, които са били рудиарии, както и на началниците, включително центурионите, ще се гледа като на рудиарии.

— При тези условия предпочитам да разделя славата от победата с Лукул и Помпей.

— Но щом си съгласен да сключиш мир, какви ти са условията?

— Ти и сто души по твой избор ще си останете свободни. Останалите ще ни се предадат, а после сенатът ще реши, какво да се прави с тях.

— При тези… — заговори Спартак, но Крас го прекъсна:

— Или пък, щом си изморен, остави ги. Ще бъдеш свободен. Ще ти се даде римско поданство и квесторски чин във войската ни. Лишени от мъдрото ти ръководство, в една седмица те ще бъдат напълно сразени.

Спартак пламна, но се овладя.

— Да ги напусна ли? — извика с разтреперан от гняв глас. — Да ги предам ли? Никога! При тези условия аз предпочитам да умра с другарите си на бойното поле.

И тръгна към вратата:

— Прощавай, Марк Крас.

Но когато стигна при прага, той се спря и като се обърна към предводителя на римляните, запита:

— Ще те видя ли пак в първата битка?

— Ще ме видиш.

— Ще се биеш ли с мене?

— Ще се бия.

— Прощавай, Крас.

— Прощавай.

Като излезе на площадката пред вилата, Спартак се метна на коня си и препусна към стана, последван от тристата конници.

Щом стигна в стана си, той заповяда на гладиаторите да вдигнат шатрите и да се приготвят за път. Като премина реката Брадан, Спартак поведе войските си към Петелия, дето пристигна към полунощ.

На разсъмване неговите разузнавачи му доведоха един римски декурион, който отивал начело на един конен отряд при Крас. По този декурион Лукул беше изпратил до Крас писмо, с което го уведомяваше, че е пристигнал в Брундизий и че щял да потегли веднага срещу гладиаторите.

Спартак загуби всяка надежда. Имаше само един изход: да нападне и разбие Крас.

Спартак тръгна обратно към Брадан. Привечер той се доближи до реката и се разположи на стан на една миля от левия бряг и на осем мили от стана на Крас, който се беше разположил на десния бряг на реката.

През нощта Крас прекара войските си на левия бряг на реката и заповяда да се разположат на стан на две мили от гладиаторския стан.

Зазоряваше се. Четири римски кохорти копаеха усилено рова около стана. Отишлите за дърва три гладиаторски кохорти забелязаха работещите римляни. Без да губят време, те се доближиха тичешком до рова, хвърлиха дървата и клоните върху римляните и извадиха мечовете си.

Римските легионери, чиито шатри се намираха наблизо, чуха виковете на нападнатите си другари и веднага се притекоха на помощ.

Гладиаторите от стана, като видяха битката, която техните другари водеха, побързаха и те да се намесят в нея. В скоро време броят на сражаващите се нарасна твърде много.

През това време Спартак привършваше писмото си До Валерия. Той сви като тръба папируса, запечата го с восък и го даде на един от тримата гладиатори, които беше изпратила Валерия.

— Това писмо поверявам на трима ви. Предайте го на господарката си, на която сте толкова много предани… — каза Спартак.

— Предани сме и на тебе — прекъсна го гладиаторът, който взе писмото.

— Благодаря ви, братя — отвърна Спартак. — Вървете по пусти и трудни пътеки, за да не попаднете в ръцете на неприятеля. Ако за нещастие се случи нещо с някого от вас, нека другите занесат писмото. А сега тръгвайте и дано боговете ви закрилят из пътя!

Спартак ги изпрати до входа на шатрата си.

— Излезте от декуманската порта — каза им той.

В същия миг до слуха му стигна шум от сражението и той се затече да види какво става. Като разбра, че не му оставаше нищо друго, освен да нападне колкото може по-скоро неприятеля, Спартак заповяда на бойците си да се наредят в боен ред. След това се обърна към тях със следните думи:

— Братя! Това сражение е съдбоносно. Зад гърба ни е Лукул, който е тръгнал от Брундизий срещу нас. Отдясно ни заплашва Помпей, който е потеглил вече към Самний. Пред нас е Крас. Днес трябва да победим Крас и след това да се хвърлим върху Помпей или пък да загинем всички, както подобава на храбреци, които са спечелили толкова победи над римляните. Нашето дело е справедливо и свето. То няма да загине. Победата се постига с кръв и великите задачи се осъществяват със себеотрицание и жертви! По-добре е да загинем като храбреци, отколкото да се примирим с жалкото съществувание на страхливци. На потомците си ние ще завещаем знамето на свободата и равенството, обляно с нашата кръв. Братя! Никой да не отстъпва нито крачка назад. Победа или смърт!

В тоя миг му доведоха врания нумидийски кон, който Спартак обичаше много. Спартак изтегли меча си и като го заби в гърдите на животното, извика:

— Днес не ми трябва кон. Ако победя, ще си избера някой от конете на неприятеля, ако пък ме победят, никога не ще имам нужда от кон.

От думите и постъпките на Спартак гладиаторите разбраха, че предстоящото сражение щеше да бъде от съдбоносно значение за тях и поискаха да ги поведе срещу неприятеля.

Спартак заповяда на тръбачите да тръбят пристъп.

Както напролет, когато се топят снеговете, потокът се спуща бясно надолу по планината, като събаря и повлича всичко из пътя си, така бясно и неудържимо се спуснаха срещу римляните гладиаторите.

Гладиаторите нанесоха такъв силен удар на Красовите легиони, че те се олюляха и започнаха да отстъпват.

Щом Спартак забеляза отстъплението на римляните, заповяда да тръбят сигнала, който бе уговорил предварително с Мамилий.

Като чу сигнала, Мамилий, който стоеше зад гладиаторските легиони, препусна, начело на осемте хиляди конници, към десния фланг на римляните.

Крас, който наблюдаваше от една височина битката, заповяда на Квинт да посрещне неприятелската конница, като в същото време изпрати четири легиона срещу десния фланг на гладиаторите. Петнадесетте хиляди римски конници разгънаха с изумителна бързина фронта си и Мамилий, който смяташе да нападне във фланг римските легиони, се видя принуден да се бие лице срещу лице с многобройната римска конница. Четирите легиона нападнаха с устрем десния гладиаторски фланг. Срещу тях Граник изкара двата единствени резервни легиона.

Докато Красовата войска броеше деветдесет хиляди души, Спартаковата броеше едва петдесет и седем хиляди. При това съотношение на силите естествено трябваше да се очаква, че изходът на сражението ще бъде благоприятен за римляните.

Когато римските легиони, притиснати силно от гладиаторите, ускориха отстъплението си и почти го удариха на бяг, Крас заповяда да дадат сигнал да очистят фронта. След четвърт час фронтът биде очистен и Крас поведе свободно трите легиона срещу гладиаторите, които си бяха поразстроили редовете при преследването на бегълците.

Битката пак пламна със страшна ожесточеност в центъра. Между това другите пет хиляди римски конници обиколиха левия фланг на осемхилядната гладиаторска конница, която се биеше с десетхилядната римска конница, и я нападнаха в гръб.

В същото време, въпреки необикновената храброст на Граник и гладиаторите, Мумии успя да заобиколи десния им фланг.

При това положение гладиаторите не можеха вече да се надяват на победа. Сега те се въодушевяваха от жаждата за отмъщение и от твърдото желание — да дадат скъпо живота си на неприятеля.

Това не беше сражение, а жестока сеч, свирепо клане.

След първото заграждане на гладиаторите сражението продължи още цели три часа.

Десният и левият фланг, притиснати силно от римските легиони, отстъпиха твърде назад. Само центърът, дето се биеха юнашки Спартак и Арторикс, все още се държеше срещу неприятеля.

Като видя, че бойците му отстъпват, Граник се хвърли сред кипежа на сражението. След като уби един трибун, двама десетници и осем или десет бойци, ранен на двадесет места и цял облян в кръв, Граник най-сетне се строполи мъртъв на земята. Македонецът Еростен, началник на десетия легион, загина също тъй като храбрец.

В центъра загина младият и красив Тевлопик, когато се биеше храбро, начело на легиона си.

Напълно разбитите конници видяха как се строполи мъртъв на земята началникът им Мамилий, улучен от десет стрели.

Свечери се, а борбата все още продължаваше. Изтощени, ранени, облени в кръв, гладиаторите се биеха вече като диви зверове.

Спартак не само че не отстъпи, но заобиколен от хиляда гладиатори, се вмъкна като клин в редиците на шестия римски легион, който, макар и да беше съставен от Мариеви и Сулови ветерани, не можеше да устои на бесния напор на гладиаторите. Спартак се биеше като разярен лъв. В късо време той уби Мамерк, двама центуриони и десетина десетници, които се бяха хвърлили върху му, за да насърчат бойците си.

До Спартак се биеше с невиждана храброст нумидиецът Вибсалда, началник на единадесетия легион.

Мракът се сгъсти, а римляните, които бяха вече пълни победители, трябваше все още да се бият.

Скоро месечината изгря и освети с бледите си лъчи страшната картина на кръвопролитието.

Повече от тридесет хиляди гладиатори лежаха мъртви на просторното поле. Между тях лежаха около осемнадесет хиляди римляни. Сражението беше свършено. Петнадесет или шестнадесет хиляди гладиатори, изморени до крайност от осемчасовото сражение, се оттеглиха в близките планини.

Само на едно място борбата все още не стихваше. В центъра Спартак и другарите му продължаваха да се бият с мощ, която сякаш никога нямаше да се огъне.

— Хей, Крас! Де си? — викаше от време на време Спартак с прехрипнал глас. — Нали обеща да излезеш насреща ми? Хей, Крас! Де си?

Преди два часа Спартак бе заповядал да отведат Мирца далеч от сражението.

Той знаеше, че ще загине, и не искаше тя да бъде свидетелка на смъртта му или пък да я види, че пада мъртва пред очите му.

След един час Спартак, чийто щит беше надупчен като решето от копия, видя как паднаха двамата му последни другари Вибсалда и Арторикс. Пронизан от една стрела в гърдите, Арторикс извика с нежност към приятеля си, когато падаше:

— Спартак!… В Елисея… ще те видя отново… сред…

Цял покрит с рани, обграден от купчини трупове, Спартак въртеше със светкавична бързина меча си и събаряше един след друг връхлетелите го римляни, които възлизаха на не по-малко от седем-осемстотин души. Най-сетне едно късо копие, хвърлено от дванадесет крачки, се заби в лявото му бедро и Спартак падна на коляното си.

Приседнал с подвити крака и предпазвайки се с щита, Спартак вършеше с меча си чудеса на нечовешка храброст, подобен по величието на духа си и по атлетическата поза на Херкулес, заобиколен от кентаврите. Но накрай, пронизан от седем-осем стрели, хвърлени от десет крачки в гърба му, падна на гръб и преди да издъхне, промълви една дума само:

— Ва… ле… рия.

Около него останаха неми и удивени всички римляни, които видяха отначало на битката до последния миг как геройски се би и как геройски загина.

Така свърши животът на този велик човек, чиито изключителни дарби му отредиха място между най-прочутите пълководци, които познава историята.

След два часа римляните се оттеглиха в стана си. Зловещата тишина на полесражението, осветено от бледите лъчи на печалната месечина, се нарушаваше само от стенанията на ранените и умиращите, които лежаха тук-там сред безбройните трупове.

На това страшно поле, застлано с трупове, се мяркаше само една сянка. Тя се движеше с мъка сред труповете към мястото, дето сражението бе най-ожесточено и продължително.

От живия блясък, който излъчваше от време на време сянката, се виждаше, че тя носи шлем и ризница, които отразяваха лъчите на месечината.

Без съмнение беше гладиаторски или римски воин, който навярно търсеше някой свой убит другар.

Воинът вървя дълго време, докато най-сетне стигна до мястото, дето бяха събрани най-много трупове и дето лежеше мъртъв и Спартак. Воинът, който беше твърде дребен на ръст, се спря, наведе глава и започна да разглежда един след друг труповете. Когато откри трупа на Спартак, той повдигна с мъка русата му глава и я сложи върху трупа на един от римските центуриони, когото предводителят на гладиаторите бе собственоръчно убил.

Един лунен лъч падна върху бледото и все така хубаво лице на Спартак и дребният воин, който плачеше неудържимо, почна да го целува с трогателна нежност.

Нашите читатели са се досетили още в началото, че тоя воин беше Мирца. Когато гладиаторите бяха разбити и всеки потърси спасение в бягство, Мирца се изтръгна от ръцете на тези, на които я бе поверил Спартак, и се върна на полесражението, за да намери труповете на брат си и на Арторикс и да целуне за последен път милите им лица.

— О, Спартак… братко мой! — мълвеше тя през сълзи, като целуваше лицето му. — В какво състояние те виждам! Как са те обезобразили, мили! Колко рани! Колко кръв!

В този миг до слуха й достигна ясното стенание на някого, който лежеше наблизо. Мирца млъкна за миг и след това пак занарежда безутешно:

— Няма ли вече никога да видя светлите ти очи, които ме милваха с толкова нежност и любов? Няма ли да видя вече, братко мой, благата ти усмивка, която озаряваше хубавото ти лице? Няма ли да чуя звучния ти глас, с който ми отправяше благодарствените си, сърдечни думи за малките ми грижи около тебе? О, братко мой… Ти не виждаш, не чуваш, не чувствуваш! О, Спартак, мили мой братко!

Мирца прегърна студения труп на Спартак и зарида като дете.

В тоя миг до слуха й пак стигна нечие стенание, може би по-слабо, но по-продължително от първото.

Мирца не мръдна от мястото си и продължи да целува изстиналото лице на Спартак.

Стенанието пак стигна до слуха й, тоя път придружено от някаква дума.

Тогава Мирца скочи на крака изплашена и запита, без да разбере какво върши и какво изрича:

— Кой ме вика? Никой не отвърна.

Мирца остана като вкаменена на мястото си.

— Мирца! О, моя Мирца! — чу се тоя път ясно гласът на умиращия.

— Какво чувам? — възкликна зарадвана Мирца. — Истина ли е? Арторикс!

В един миг тя се озова при Арторикс, който беше потънал в кръв. Лицето му беше студено и той с мъка повдигаше от време на време клепачите си, натежали от съня на смъртта.

Мирца се надвеси над него и започна да го целува.

— Ти си жив! Ти си жив, мили, възлюбени мой Арторикс? — мълвеше поривисто Мирца. — Аз ей сега ще превържа раните ти! Ще те стопля с целувките си! Ще те заведа на сигурно място! О, ти няма да умреш, мили мой, няма, няма! Топлият дъх и пламенните целувки на Мирца като че ли вдъхнаха малко живот на умиращия. Той отвори полуизгасналите си очи и промълви с отпаднал глас:

— Значи, ние вече стигнахме в Елисейските полета! Така скоро? О, Мирца! Но защо е тъй студено… в Елисейските полета?

— Не — промълви Мирца, като продължаваше да го гали. — Ние не сме в Елисейските полета! Аз съм тук! Твоята Мирца… Ти си жив… Ще живееш, защото искам да живееш! Нали ще живееш, мой любим Арторикс?

Арторикс беше затворил очи, сякаш за да не изпусне нищо от хубавото видение, което изпълваше душата му с блаженство. Но пламенните целувки на Мирца го откъснаха от унеса. Той отвори очи, обгърна с отпадналите си ръце врата на момичето и промълви:

— Но, значи, истина е! Аз съм още жив… и боговете ми даряват щастието да те целуна в предсмъртния си час…

— Да, да… но ти няма да умреш… Аз съм твоя… Твоя с цялата си душа…

— О, умирам доволен… Хезус… чу… молитвите ми… Гласът на Арторикс отпадаше все повече и повече. Вълнението изчерпи и последните му сили.

— О, Мирца! — промълви Арторикс, като целуна момичето. — Чувствувам… че умирам…

Мирца усети до устните си студените му, потръпващи устни и разбра, че любимият й вече издъхва.

— Няма да умреш сам! — промълви тя. — Чакай ме… Заедно ще умрем и заедно ще идем в Елисейските полета.

Тя извади от ножницата камата му, заби я в шията си и прегърна любимия си.

— Умирам с тебе — промълви тя — и заедно с тебе ще дойда на оня свят при добрите души…

— Какво… направи? — запита с безжизнен глас Арторикс.

— Споделям участта ти… мили мой…

След тия думи тя долепи устни до устните на Арторикс и така съединени завинаги с последната си целувка, издъхнаха.

В това време двама гладиатори, които вървяха бавно и предпазливо по бойното поле, стигнаха до мястото, където бе паднал Спартак, загърнаха трупа му в широка черна наметка и с големи усилия го извлякоха из полесражението на близкия път, дето ги чакаше селянин с кола, запрегната с волове.

Те сложиха трупа в колата и отгоре му наслагаха много чували с жито, които лежаха до колата така, че трупът остана напълно скрит.

Колата тръгна: след нея тръгнаха и двамата гладиатори.

Тия двама гладиатори бяха близнаците Ацилий и Аквилий синовете на Либедий, управителя на Тускуланската вила на Валерия. По всяка вероятност те отнасяха тялото на убития си предводител на жената, която го обичаше повече от всичко на света, за да го избавят от позора, на който щяха да го изложат безочливите победители.

Заключение

Петнадесет дни след сражението при Брадан гладиаторската война свърши. Няколко хиляди гладиатори, оцелели от поражението, разпръснати из планините, без предводители и без връзка помежду си, бяха за няколко дни изклани от войските на Крас и на Помпей, който бе стигнал на мястото на военните действия. Само около шест хиляди гладиатори бяха хванати живи и после избесени по Апиевия път от Капуа до Рим.

Когато римляните погребваха убитите си край Брадан другари, потърсиха трупа на Спартак, но не можаха да го намерят. По изчезването на Спартаковия труп се направиха хиляди предположения, но нито едно от тях не беше близко до истината.

Така завърши тази война, която трая почти четири години и в която гладиаторите показаха с храбростта си, че са достойни за свободен живот, а Спартак се прояви като един от най-способните и славни военни предводители в света.

Двадесет и два дни след поражението при Брадан Крас и Помпей бързаха към Рим с войската си. Всеки от тях смяташе, че той е унищожил гладиаторите и че нему се пада да бъде избран консул. Докато двамата пълководци бързаха към Рим, Валерия седеше на един стол в конклава си в Тускуланската вила.

Тя беше много бледа и на лицето й се виждаха следи на дълбока и скорошна скръб. Клепките й бяха зачервени и подути от продължителния плач. От очите й, от цялото й лице лъхаше безутешна печал, която свиваше от болка сърцето на всеки, който я видеше.

Тя седеше пред една мраморна маса, на която имаше бронзова, изкусно позлатена урна. Беше опряла глава на лявата си ръка. В дясната си ръка, която висеше отпусната над пода, Валерия държеше папирус. Тя не откъсваше поглед от урната и така затворена в скръбта си, напомняше Ниоба (Ниоба — легендарна фригийска царица, олицетворение на майчината скръб по загубена рожба. — Б. р.) и като че ли казваше:

„Погледнете, може ли да има мъка, равна на моята!“

До масата, покачена на малко столче, стоеше права малката Постумия. Тя прокарваше белите си ръчички по изящно украсената урна и от време на време поглеждаше с умните си очи недоволна майка си, като че ли искаше да я укори, задето е толкова мълчалива.

Изведнъж Валерия трепна, погледна папируса, който държеше в дясната си ръка, и пак го зачете.

Ето какво беше написано върху папируса:

„На божествената Валерия от Спартак

Поздрав!

От любов към тебе, моя божествена Валерия, аз влязох в преговори с Крас и му предложих да сключим мир. Заради тебе и заради любимата ни Постумия бях готов на всичко, но сицилийският претор ми предложи да откупя живота и свободата си с цената на измяната.

Предпочетох да се покажа неблагодарен към тебе и безчовечен към малката ми Постумия, вместо да предам братята си и да опетня името си с петното на вечния позор.

Когато получиш писмото ми, вероятно няма да бъда жив. Предстои ни решително сражение, в което ще загинем всички.

Такава е волята на съдбата.

В навечерието на смъртта си чувствувам нужда, о моя обожаема Валерия, да ти поискам прошка за всички безпокойства и мъки, които съм ти причинил. Прости ми и не забравяй, че когато умирам, ще те благославям.

Бъди силна и живей заради любовта ми, заради милата ни Постумия. Тоя е моят завет, тая е молбата на един умиращ.

Сълзите ме задушават. Успокоява ме само мисълта, че ще мога да прегърна безсмъртния ти дух в един по-хубав свят.

Последната ми мисъл и последният трепет на сърцето ми са за тебе. Целувам те.

Твой Спартак“

След като прочете писмото, тя го целуна и се разплака.

— Защо плачеш така, мамичко? — запита печално Постумия.

— О, миличката ми! — възкликна Валерия, като почна да гали русата главица на Постумия. — Нищо не ми е… Не се безпокой.

Тя привлече към себе си главицата на Постумия и почна да я целува като я обливаше в сълзи.

— Нищо не ти е, пък плачеш! — каза с укор Постумия. — Когато плача, казваш, че съм лоша! Сега, мамичко, пък ти си лоша!

— О, не говори така! Не говори така! — промълви Валерия, като целуваше още по-горещо Постумия. — О, да знаеш как ме измъчваш!

— Ами че и ти ме измъчваш, като плачеш.

— О, колко си мила и жестока едновременно, моя единствена любов!

При тези думи Валерия пъхна писмото в пазвата си, протегна ръце към Постумия и като я сложи на колене, прибави:

— Имаш право, мое дете, бях лоша… Но отсега нататък ще бъда винаги добра, ще мисля само за тебе и ще те обичам неизказано много. Ще обичаш ли и ти клетата си майчица?

— Да, ще я обичам, много, много! — При тези думи тя обви врата на майка си и почна да я целува. След малко Валерия започна пак да милва урната. В конклава настъпи продължително мълчание. По едно време Постумия запита майка си:

— Мамичко, какво има тук вътре?

Очите на Валерия се напълниха със сълзи.

— Клето дете!

И след малко, едва сдържайки хълцанията си, добави с треперещ глас:

— В тая урна, милото ми, е прахът на баща ти. — И пак зарида неудържимо и безутешно.

 

Капрера, 25 юни 1874

Драги ми Джованьоли,

Аз погълнах вашия „Спартак“, макар че имам малко време за четене, и той ме изпълни с въодушевление и възторг към вас.

Надявам се, че нашите сънародници ще оценят големите достойнства на произведението ви, ще го четат и ще се научат от него на несломима упоритост в борбата за светото дело на свободата.

Вие, римлянино, сте обрисували не най-добрия, а най-блестящия исторически период на великата република, периода, в който гордите господари на света започнаха да затъват в блатото на порока и развалата. Но въпреки че порокът и развалата ги завладяха, между тях се издигаха такива исполини, каквито никоя епоха и никой народ не са давали.

„От всички велики хора най-велик бе Цезар“ — е казал един велик философ, а Цезар даде облик на епохата, описана от вас. При това вие сте изваяли Спартак — тоя Христос и изкупител на робите — сякаш с длетото на Микеланджело. Аз, който съм почти освободен роб, ви благодаря за това и ви благодаря за миговете на вълнение, които преживях при четенето на книгата. Често се чувствувах наелектризиран от бляскавите победи на Спартак — много пъти сълзи овлажняваха страните ми и когато стигнах до края, стана ми неприятно, че романът ви е тъй кратък. Нека вашите съграждани укрепват при спомена за толкова герои, които до един спят в родната земя, земята, която няма да има вече гладиатори, няма да има и господари. Винаги ваш

Дж. Гарибалди

На адвоката

Франческо Джованьоли

Председател на гражданския и наказателен съд в Риети

На тебе, татко мой, който отгледа с майчина нежност и майчини грижи мене и любимите ми братя, останали без майка; на тебе, който ревностно, с възпитателно слово и с блестящ всекидневен пример на домашни и граждански добродетели, научи сърцата ни да обичат красотата и истината, да се прекланят пред справедливостта и свободата; на тебе, когото сме обичали винаги и винаги ще обичаме повече от всичко, посвещавам тоя роман, вдъхновен от свободата; и скърбя само, че е много незначително свидетелство за неизгладимата признателност, за горещата обич, за безграничната преданост, които храня към тебе. Но ако тая книга, такава, каквато е, има някаква стойност, това се дължи на тебе, защото много малкото, което струвам, е създадено от тебе.

И тъй, приеми я с чувства, подобни на тия, с които ти я предлагам и с които; целувайки ръката ти от все сърце, се подписвам

Твой любещ те, покорен и предан син

Рафаело

Рим, 12 март 1874

Въстанието на Спартак и неговото историческо значение

Настоящият кратък исторически очерк, ще улесни съвременния читател на „Спартак“ от Рафаело Джованьоли не само да оцени по-добре качествата на това художествено произведение, но и да вникне по-дълбоко в историческата обстановка, при която се е подготвило и избухнало въстанието на робите.

По всеобщо признание то бележи най-високата точка в революционното движение през античната епоха. Доскоро това се оспорваше от мнозина представители на западната историческа наука, макар че в античното писмено предание въстанието е отразено съвсем правдиво и убедително. Хораций, един от най-големите римски поети, е дал особено картинен израз на силата и значението на Спартаковото въстание в една от своите еподи „Последното спасение“, която започва с думите:

„Ето вече второ поколение, откакто Рим се затрива в гражданската война и се срива в праха със собствените си сили.

Този наш Рим, който можа да оцелее невредим и от набезите на съседните марси; (Марсите заплашили сериозно Рим по време на Съюзническата война, т.е. повече от едно поколение преди Хораций да се роди.) него не успяха да унищожат и етруските пълчища на Порсена и войнствената му съперница Капуа. Не можа да го унищожи и бясната стихия на Спартак…“

А даровитият гръцки историк Апиан, който живял и работил през втори век от н.е., т.е. цели три века след Спартаковото въстание, пише:

„Трета година вече продължавала тази страшна за римляните война, над която отначало се надсмивали и към която отпървом се отнасяли презрително, смятайки я за «гладиаторска» война. Когато в Рим били насрочени изборите за следващите командуващи /претори/, всички били обзети от страх и никой не поставял кандидатурата си…“

От приведените по-горе свидетелства от творбите на Хораций и от „Гражданските войни“ на Апиан се вижда, че въстанието на робите сериозно раздрусало устоите на римското робовладелско общество и че кошмарът, който гнетял съзнанието на неговите най-ярки представители, витаел векове наред.

В настоящия послеслов бих желал да се спра върху няколко черти на Спартаковото въстание и на неговия предводител, на които досега не е обръщано нужното внимание. Преди всичко трябва да се подчертае, че през 80-те години пр.н.е. военно-политическата обстановка в Рим, Италия и провинциите била извънредно напрегната. Само няколко години преди това била отшумяла бурята, която съпровождала Съюзническата война. Причините за нея са достатъчно ясни. На мнозинството от италийците им било дотегнало да се отнасят към тях като граждани от втора категория и те твърдо настоявали да бъдат изравнени в правно отношение с римляните, още повече че били натоварени с непосилното данъчно бреме и с носенето на военната служба. Съюзническата война избухнала най-напред в Пицен /една малка област в Средна Италия, разположена на брега на Адриатическо море/, но обхванала бързо съседните сабински и самнитски области, цяла Апулия, Лукания и Калабрия. Населението на тези области, предимно дребни селски стопани, също се дигнало на въоръжено въстание, защото било заплашено за своето съществуване от бързия растеж на латифундиите /едрите поземлени владения/. За да се справи с въстаниците, римското правителство се видяло принудено да изпрати срещу тях своите най-добри пълководци Марий и Сула. И в този случай то приложило своя отдавна изпитан политически похват „разделяй, за да владееш“. Обнародвани били нови закони. Един от тях давал граждански права на всички съюзници, които още не били вдигнали въстание, а друг обещавал граждански права на онези, които в срок от 60 дни сложат оръжие. Чрез този ловък ход римското правителство постигнало преследваната цел — да разедини силите на възбудените съюзници и да се справи сравнително бързо с тях. Но пролятата от въстаналите кръв не отишла напразно. Рим бил принуден да даде граждански права на почти цялото свободно население в Италия. От борбите на воюващите помежду си робовладелски групировки обаче пострадали извънредно силно робите. Там, където могли, те взимали участие във войната като обикновено поддържали най-радикално настроените римски демократи или се впускали и в самостоятелни военни действия. Във всеки случай през десетилетията, които предхождат въстанието на Спартак, те представлявали най-многобройната, най-жестоко потиснатата и, разбира се, най-революционно настроената класа в Рим. Всъщност робите очаквали само водача, който да ги поведе. Моментът за вдигане на масово въоръжено въстание бил благоприятен не само поради посочените вече вътрешнополитически, но и поради редица външнополитически условия. По същото време, когато бушувала и завършила жестоката Съюзническа война в Италия, обширни области в Мала Азия, Гърция, Македония и Тракия били опустошени и разорени в кръвопролитните войни на Рим срещу Митридат VI Понтийски, а в Испания все още не било потушено въстанието срещу централната римска власт, предвождано от марианеца Серторий. (Това въстание бушувало с особено голяма сила и обхванало обширни области на Пиринейския полуостров, защото към него се присъединило и местното недоволно от римската власт население. То било потушено едва след коварното убийство на Серторий в 72 г. пр.н.е., когато въстанието на Спартак в Италия било в пълен ход.) Така че редица големи въстания на робите в Италия избухвали и преди въстанието на Спартак. И ако не самият Спартак, то сигурно неговите предци могли да получат добра закалка под непосредственото въздействие на събитията, които предхождали Първото Сицилийско въстание през 137 г. пр.н.е. и масовите въстания в Гърция, предвождани от демократично настроени водачи.

Увенчаният с неувяхваща слава тракиец Спартак, който подготвил, организирал и възглавил най-голямото въстание на робите през античната епоха, се родил като свободен човек в днешните български земи. Той произхождал от земите на тракийското племе меди, което живеело по поречието на средна Струма и към края на II век пр.н.е. се очертава като един от големите и сериозни противници на римските завоеватели в тази част на Балканския полуостров. За ролята, която медите играли особено към края на II и началото на I век пр.н.е., може да се съди и от близките съюзнически отношения, които те поддържали с Митридат VI Понтийски.

Оскъдните, но ясни известия, оцелели до наши дни показват, че по време на военните действия между римляните и медите Спартак паднал в плен. После бил продаден в робство, но поради своята необикновена физическа сила и красота, той привлякъл набитото око на Лентул Батиат, собственик на гладиаторска школа в Капуа.

Смелостта, светкавичната съобразителност и прозорливост на Спартак, неговата неустрашимост и готовност за саможертва като пълководец и като войник, са изтъквани вече неведнъж. Тези негови качества се признават и подчертават от всички антични писатели, както и във всички наръчници по история на древна Италия. Няколко важни черти в характера, в политическото и военно ръководство на Спартак са останали все пак слабо, за да не кажем почти напълно незасегнати в досегашните изследвания. Една такава черта, която Спартак проявява при поддържането на военната дисциплина в своя лагер, е неговата пълна незаинтересованост спрямо частната собственост и изобщо спрямо материалните блага. Знае се от най-добри източници, че Спартак забранявал на своите бойци да придобиват и трупат предмети от благородни метали.

Друга черта, която отличава политическото и военното ръководство на Спартак, е демократизмът, който този голям пълководец на античния пролетариат въвел и прилагал при воденето на военните и невоенните дела. Докато другите предводители на въстания в древността не успели да налучкат демократично ръководство и по правило съзнателно се връщали към формите, отличителните знаци и титлите, присъщи на древноизточната и елинистическата монархия, Спартак създал и прилагал, макар и безшумно, едно подчертано демократично ръководство, облечено в републикански форми.

На трето място би трябвало да се кажат няколко думи и за първоначалния организационен център — Капуа, на Спартаковото въстание. В Капуа съществували прастари антиримски традиции. Всъщност Капуа — преминала във Втората Пуническа война на страната на Ханибал, за което понесла сурово наказание — била по своята култура по-скоро гръцки, отколкото самнитски или кампански град. Самнитско било само ръководството на града. Патилата, които преживяла Капуа по-късно, допринесли да се запази в нея бунтарският дух. Не случайно тъкмо в Капуа и в града Нуцерия едно поколение преди въстанието на Спартак, избухнало въстанието на селските роби през 104 г. пр.н.е., предвождано от римския конник Тит Минуций Ветий. Но то било смазано бързо. Въпреки това сред основната маса на капуанските граждани, както и сред селското население на нейната област, свободолюбивият бунтарски дух се запазил. Така било и по времето, когато Спартак организирал и възглавил въстанието на робите в капуанската гладиаторска школа. Борческото настроение на капуанци и особено на робите улеснило в не малка степен дръзновените помисли на Спартак и на неговите другари, когато ударил часът за решителни действия.

Бележка за книгата и нейния автор

Рафаело Джованьоли, авторът на една от най-популярните книги в света, е роден на 13 май 1838 година в Рим, където е и починал на 15 юли 1915 година.

Пламенен патриот и смел революционер, който жадува да види час по-скоро отечеството си избавено от чуждото иго, той постъпва в сардинската войска и взема участие в освободителните кампании през 1859, 1860 и 1866 година. По-късно се включва в национално освободителните отреди на Гарибалди, в които се отличава като способен и храбър офицер. Буен и непримирим, но крайно честен в обществено-политическите борби, Джованьоли е бил избиран няколко пъти за народен представител в Рим и Тиволи. Бил е преподавател по италианска литература в лицея във Венеция и професор по история във Висшия педагогически институт в Рим.

Рафаело Джованьоли е писал стихове, есета на литературно-естетически теми, пиеси, но те не представляват особен литературен интерес, а някои от тях дори са напълно забравени.

Джованьоли е затвърдил името си като автор и на исторически романи, в които възсъздава бита, нравите и духа на езическия и средновековния Рим („Спартак“ — 1874, „Опимия“ — 1875, „Плантила“ — 1878, „Месалина“ — 1885, „Публий Клавдий“ — 1905, „Фаустина“ — 1881, „Бенедикт IX“ — 1900).

По-известна и ценена е книгата му „Разказите на майор Сиджизмондо“ — популярна история на Ризорджиментото, на което Джованьоли е посветил и други трудове.

Измежду всички негови творби най-значителен и най-популярен в Италия и в чужбина е романът му „Спартак“. Излязъл през 1874 г. с предговор от Гарибалди, романът се наложил веднага на вниманието на широките читателски среди и бил преведен на руски, френски, немски и испански.

Въстанието на робите, трагичният му завършек, както и личните истории и драми на главния герой Спартак, са разгънати в една основно проучена историческа обстановка, пропита с характера и духа на епохата. Прибавим ли към историческата достоверност и умението на Джованьоли да фабулира и разказва увлекателно, а също така и преклонението му пред героизма и свободата, става обясним възторгът на читателите на тоя роман. От него са се възхищавали и Джузепе Гарибалди и Карл Маркс.

Издаван и преиздаван много пъти в Италия и в редица други страни, романът продължава да вълнува и днес читателите с неувяхващия подвиг на смелия и благороден Спартак, борил се и загинал за свободата на угнетените.

Обяснения на географските имена