Пол Дохърти
Притъмняващото небе (8)

Пета глава

Те бяха решили да отвлекат кралицата на Англия.

Два дни след като Александър от Лисабон и нокталиите му бяха изтрити от лицето на земята, ни събуди сигнал за тревога. Зората тъкмо пукваше. В покоите на кралицата нахлу един от офицерите на кастелана, който ни съобщи, че страничната врата на крепостта е била намерена разбита.

— Слава Богу — добави той, — това ни осигури малко време. Успяхме да вдигнем тревога, преди портата да бъде атакувана.

Въпреки дебелите стени грохотът на битката вече достигаше до нас.

— А защо не я заключихте? — Изабела беше облякла плаща си и вече насочваше членовете на свитата си към вътрешния двор.

— Един сержант и неколцина войници се опитаха, но бяха изненадани и избити. В замъка нахлуха шотландски войници. Сега се опитват да стигнат до главната порта.

Мъжът продължи да бръщолеви, но ние вече не го слушахме — трябваше да се подготвим за тръгване.

Дьо Монтегю, кавалерите на кралицата и другите членове на свитата й вече се бяха въоръжили до зъби. Скъпоценностите на Изабела отдавна бяха свалени в заливчето под Дъкет Тауър, а останалият й багаж се пренасяше в момента. Щом се приготвихме, Дьо Монтегю и кавалерите ни изведоха от покоите на игумена. Гъстата морска мъгла не ни позволяваше да видим какво се случва в другия край на замъка, където защитниците му отчаяно се опитваха да отблъснат нашественическите войски, но смразяващите звуци на битката — писъците, виковете и звънът на оръжията — отекваха навсякъде. В далечината гореше огън и пламъците му проблясваха през мъглата. Из небето се носеше черен дим. Въпреки това за момента не ни грозеше реална опасност — кралицата беше добре охранявана.

Когато стигнахме до Дъкет Тауър, открихме, че Рослин и Мидълтън вече са избягали през прохода. Последвахме ги бързо и скоро се озовахме на брега, вдъхвайки студения морски въздух. „Крилатият дракон“ беше готов за отплаване — носът му сочеше към открито море, грамадното му платно беше наполовина вдигнато, а от високата кърма се вееше кралският флаг. По вълните между брега и кораба се люшкаше цяла флотилия от малки и големи лодки. Приливът още не беше започнал. И така, ние излязохме от укритието си между скалите и се затичахме към водата, за да посрещнем спасителите си. Първата лодка се приближи към брега с вдигнати весла и килът й застърга по обсипания с камъчета бряг. Шестимата гребци веднага се притекоха на помощ на кралицата и придружителите й и ги качиха на борда. Дьо Монтегю, Дънивед и аз изчакахме втората лодка. В този момент един от кавалерите на Изабела изкрещя нещо и посочи към дългата редица снежнобели скали. Морето се беше отдръпнало и между тях и водата се беше появила широка пясъчна ивица, покрита с водорасли и камънаци. Вгледах се през изтънялата морска мъгла и зърнах проблясък на стомана, мяркаха се и някакви цветове. Дъхът ми секна от ужас. Наоколо се разнесоха тревожни викове. Явно шотландците бяха открили някакъв път през скалите и сега войските им препускаха към нас по брега. Цяло чудо беше, че кралицата не бе попаднала в капан още в прохода под Дъкет Тауър.

Кавалерите на Изабела закрещяха на гребците да побързат. Погледнах към морето. Лодката, която беше взела господарката ми, вече плаваше към кораба, но останалите още не бяха стигнали до брега. Една от дамите на кралицата — да ми прости Господ, но съм забравила името й — която беше останала с нас, се просна на мокрия пясък и захлипа истерично. Озърнах се към скалите. Шотландците приближаваха, а доспехите и оръжията им блестяха на слънцето. После отрядът им се закова на място, а облечените им в черна кожа стрелци излязоха напред. Те се прицелиха и стреляха, но, за щастие, не бяха преценили добре разстоянието и стрелите им паднаха далеч от целта. Вдигнал меча си, Дьо Монтегю веднага се зае да организира защитата ни. От прохода под Дъкет Тауър се изсипваха множество стрелци, слуги, пажове и войници от замъка и всеки, който носеше арбалет или дълъг лък, се включи в битката. Шотландците се втурнаха в атака и в бързината изпотъпкаха собствените си стрелци. В този момент Дьо Монтегю нареди на нашите да стрелят и челната редица на нападателите ни беше повалена. Вторият ни залп не беше така мощен, тъй като само стрелците с дълги лъкове бяха имали време да заредят отново. После шотландците връхлетяха върху нас и брегът се огласи от свистенето на стоманените им мечове и странните им бойни викове. Мъжете яростно се вкопчиха едни в други, докато накрая нападателите ни бяха отблъснати. Спасителите ни вече ни чакаха в плитчините, така че Дьо Монтегю и кавалерите ни избутаха сред разбиващите се в брега вълни. Оттам ни поеха гребците, които ни натовариха по лодките. Защитниците ни също се оттегляха към водата и веднага щом се озовяха на борда на някоя лодка, започваха да обстрелват преследвачите ни. Водата се обагри с кръв. Виковете на нападателите ни станаха още по-яростни. Кастеланът, Бог да го благослови, ни беше изпратил още войници, които вече изскачаха от прохода под Дъкет Тауър и атакуваха шотландците в гръб. Лодките бяха претоварени — из тях лежаха множество умиращи войници, покрити с ужасяващи рани, от които бликаше кръв. Една стрела се беше забила дълбоко в гърдите на изостаналата след кралицата придворна дама и бедната девойка се давеше в собствената си кръв. Капитаните на лодките крещяха на гребците да потеглят.

Най-сетне се освободихме и се понесохме срещу гигантските вълни на прилива. По водата плуваха трупове и се носеха кървави дири. Шотландците осъзнаха, че вече няма смисъл да ни преследват, така че се обърнаха с лице към опасността, прииждаща от Дъкет Тауър. Неколцина от тях вече бягаха обратно към скалите. Лодките ни продължиха да се придвижват към кораба, борейки се с прилива, и скоро почти се блъснаха в борда на „Крилатият дракон“. Изкачихме се по въжените стълби, след което моряците ни изтеглиха на палубата и ни захвърлиха там. Въпреки че бях цялата подгизнала, аз се заех с ранените и умиращите. Капитанът на „Крилатият дракон“ нямаше време за нас. Единствената му грижа в момента беше да измъкне кораба си от крайбрежните води, тъй като сигналните светлини, проблясващи по върховете на скалите, предупреждаваха, че там е пълно с фламандски пирати. До обяд аз и корабните лекари бяхме направили всичко по силите си за ранените войници. Дьо Монтегю и Дънивед също много ни помогнаха. По едно време Мидълтън и Рослин започнаха да се навъртат край нас, но аз ги пропъдих. Дьо Монтегю запази присъствие на духа и продължи да действа също толкова решително, колкото беше действал и на брега. Благодарих му за всичко, което беше направил и продължаваше да прави за нас. Дънивед определено ме впечатли — личеше си, че доминиканецът е бесен, но въпреки това той успя да се овладее. Всички имахме своите подозрения за случилото се, но в онзи момент нямаше време за приказки.

Щом приключихме, телата на мъртвите бяха предадени на морските дълбини, а душите им — на Бога. Късно следобед екипажът и пасажерите се събраха под навеса, разпънат пред капитанската кабина, и Дънивед отслужи една наистина трогателна заупокойна литургия. Свирепият северен вятър издуваше платната, а слънцето приличаше все по-силно. Извисявайки мощния си глас, доминиканецът се помоли за душите на мъртвите, а после ни даде тон и всички ние запяхме химн, благодарни за избавлението си. Имах чувството, че сънувам. Корабът се клатушкаше по вълните, наоколо се носеха остри миризми, а дървенията и корабните въжета непрекъснато издаваха някакви звуци. Небето над нас беше ясно и палубата беше окъпана в слънце. Какъв контраст с обвитите в мъгла скали на Тайнмаут!

Привечер кралицата излезе от каютата си и отново ни събра под навеса, където Дънивед беше отслужил заупокойната литургия за мъртвите. Изабела беше невредима и напълно спокойна. Лицето й изглеждаше като изсечено от мрамор, а косата й беше скрита под качулката на плаща й. Господарката ми изрази признателността си към капитана и към служителите си, раздавайки им скъпоценни камъни, а после седна в капитанското кресло и попита Дънивед колко са загиналите.

— Осмина — отвърна доминиканецът. — Една придворна дама, един паж и шестима слуги. Войниците от замъка, които се изправиха в наша защита, дадоха два пъти повече жертви.

Изабела не промълви нито дума. По лицето й не помръдваше нито едно мускулче, а очите й се взираха в морето, без да мигат. Дънивед я попита как се чувства и тя му отвърна, че се чувства добре, но после отново се върна към мислите си, а сините й като сапфири очи продължиха да светят със същия студен блясък. Рослин и Мидълтън, които цял ден бяха тичали по някакви задачи, се присъединиха към нас. Орлетата изглеждаха засрамени. Бях ги зърнала да обикалят наоколо по-рано през деня и, разбира се, на литургията на Дънивед. Двамата твърдяха, че яростната битка при заливчето на Тайнмаут им е дошла като гръм от ясно небе. Капитанът на „Крилатият дракон“ — моряк от пристанището Хъл с бръсната глава и жизнерадостно лице — се застъпи за тях и каза, че аквилите дори са искали да се върнат на брега и да помогнат, но той ги е спрял. Капитанът не беше вчерашен, така че много добре разбираше, че нападението над кралицата е било предварително планирано.

Тази вечер аз и Дънивед останахме с Изабела до късно. Тя настоя на кораба да бъде отслужена вечерня. След това двамата с доминиканеца се опитахме да я въвлечем в разговор, но господарката ми само поклати глава и ни направи знак да замълчим.

— Не сега — прошепна тя. — Матилда, братко Стивън — сега трябва да застанем неподвижно, да мълчим и да наблюдаваме.

Нямахме избор. „Крилатият дракон“ се беше превърнал в лечебница, но едновременно с това беше готов за битка. Капитанът беше твърдо решен да изведе кралицата от пълните с врагове води и да я закара до някое сигурно пристанище. След една нощ благополучно плаване той се срещна с Изабела и й съобщи, че до залез-слънце ще стигнем до пристанището на Уитби край бреговете на Йоркшир.

— Уитби е обикновено рибарско селце, но на скалите над него се намира един доста голям женски манастир — той се усмихна. — Сигурен съм, че игуменката ще ви приеме с радост и ще ви осигури отлични условия за пребиваване.

Късно следобед „Крилатият дракон“ действително влезе в заливчето на Уитби и господарката ми моментално настоя да бъде свалена от кораба. И така, лодките ни откараха на брега. Един вестоносец веднага потегли към величествените постройки на „Света Хилда“, които бяхме зърнали още от морето, за да съобщи на игуменката, че пристигаме. Не след дълго група монахини в тъмносиви одежди и няколко слуги от манастира дойдоха да посрещнат кралицата на пристанището и да я отведат в покоите, които й бяха приготвили набързо. До онзи момент аз не бях мислила за нищо друго освен за опасността, която бяхме избегнали на косъм, и едва тогава осъзнах, че съм уморена и че сигурно изглеждам ужасно мърлява и раздърпана.

През следващите три дни се отдадохме на пълна почивка. Стаите, в които ни настани игуменката, бяха просторни и удобни и ни осигуриха невероятно спокойствие на фона на кошмарното бягство от Тайнмаут и бурята, която се завихряше около трона на Англия. Дните минаваха. От манастира потеглиха множество вестоносци, яхнали най-бързите коне от конюшнята на игуменката. Освен това изпратихме куриери до капитана на „Крилатият дракон“, който сви три пъти платната на кораба си в чест на Светата Троица и отплава от Уитби. След няколко дни се върна и веднага отиде да докладва на кралицата.

Аз определено се радвах, че съм далеч от Тайнмаут. Манастирът „Света Хилда“ се оказа чудесно място за почивка, сред чиито красоти Изабела спокойно можеше да си отдъхне. Облицованите ни с дъбова ламперия стаи бяха богато обзаведени, градините бяха изпълнени със зеленина, а вътрешните дворове осигуряваха чудесна сянка през слънчевите дни, които се заредиха един след друг. През повечето време аз стоях в лечебницата и помагах в грижите за ранените или пък пълнех гърненцата и бурканчетата си с разни лекове. Дьо Монтегю помоли кралицата за разрешение и замина по някакви свои дела; същото сториха и аквилите, които наеха коне и препуснаха по дирите на господаря си. През манастира непрекъснато минаваха пътници, които донасяха какви ли не слухове, но Изабела така и не издаде намеренията си. Господарката ми определено владееше изкуството на дворцовите интриги. Като дете тя беше понасяла невероятни гаври от страна на тримата си братя и се беше научила на търпение. Разбира се, това беше само временно — под усмивката и любезното си държание тя кроеше коварни планове. За съжаление, не ги споделяше с мен. И така, аз се ограничавах до грижите за здравето й. Един ден кралицата ми позволи да я прегледам и за мен беше огромно облекчение да открия, че въпреки изпитанията, през които бяха преминали, тя и детето в утробата й бяха добре. Външно Изабела приличаше на крехко цвете, но всъщност беше изключително устойчива. Тялото и духът й бяха в отлична форма. Е, коремът й вече доста беше наедрял, съпътстваха я и обичайните за бременните болежки, но такива дребни проблеми не можеха да стреснат господарката ми. През повечето време кралицата си стоеше в стаята и диктуваше писма на писарите си или пък се съвещаваше с Дънивед. Когато излизаше, отиваше да се срещне с игуменката и послушничките й или пък се появяваше в трапезарията на манастира и започваше да играе ролята на добра господарка. С всичко това Изабела целеше да се предпази, но не само — стената, която издигаше пред себе си, служеше и като прикритие за коварните й планове.

Междувременно кралицата почти не общуваше с мен, като изключим онзи път, когато ме повика, за да ме разпита за Тайнмаут, нокталиите и смъртта на аквилите. В последния ден от април обаче тя най-после се почувства готова за разговор и покани мен и Дънивед в личните си покои — богато наредено осмоъгълно помещение. Вътре имаше лъскави дъбови столове, писалище, умивалник и няколко кожени кресла, поставени пред покрита камина. Над нея пък беше окачен пищен гоблен, разказващ чудната история на Кедмон^[1], който се превърнал от обикновен пастир в нежен поет. От двете страни на гоблена имаше разкошни картини в червено, златно и черно, които изобразяваха сцени от живота на света Хилда и други големи светци от северните графства. Тежката врата беше залостена и заключена. Тъмночервената кожена завеса беше спусната, а черно-белите плочки по пода бяха покрити с дебели килими — сякаш кралицата беше искала да заглуши всички възможни звуци отвън, пък и отвътре. Украсените с религиозни символи стъкла на малките еркерни прозорци бяха позлатени и омекотяваха още повече лъчите на залязващото слънце. Изобщо мястото беше много подходящо за провеждане на тайни съвещания.

Изабела изглеждаше великолепно в кехлибарената си рокля от скъпа тафта, която беше облякла под изящен жакет без ръкави в синьо и златно. На краката си носеше сребърни чехли, поръбени с мека агнешка кожа, а върху косите си — разкошен тюлен воал. Докато се настанявахме, забелязах, че обсипаното със скъпоценни камъни ковчеже, в което кралицата държеше своите secretae litterae — тайни писма, е отворено. Отгоре на купчината лежеше някакво писмо, което очевидно беше получено съвсем скоро — веленът, върху който беше написано, изглеждаше съвсем нов. Освен това писмото носеше пурпурния печат на тайната канцелария на Филип Френски. Кога ли го беше получила господарката ми и защо ли го беше запазила в тайна? Известно време тримата стояхме скупчени около камината, обградени от танцуващите сенки, които свещите и маслените лампи хвърляха по стените. Дворът на манастира беше потънал в тишина — сестрите се бяха събрали в параклиса за вечерната си молитва. Изведнъж Изабела сложи край на любезностите.

— Откъде да започна? — гласът на кралицата беше гневен. — Измъкнахме се от Тайнмаут само благодарение на Божията милост! Не си мислете, че съм неблагодарна — тя ме ощипа по ръката. — Дьо Монтегю и кавалерите ми се справиха отлично със ситуацията, но това изобщо не биваше да се случва — кралицата ме ощипа още веднъж. — Кралят и Гавестън сърбат попарата, която сами си надробиха. Нокталиите получиха възмездие за делата си, но загадките около смъртта на тримата аквили все още не са разгадани. Най-важният въпрос обаче е следният: какво се случи в Дъкет Тауър? Защо бяха убити Кенингтън и хората му? За да бъдат наказани за нещо, или за да бъде изпълнен заговорът срещу мен?

Изабела и Дънивед се спогледаха, сякаш знаеха още нещо. Аз стиснах зъби, а после невинно попитах:

— Заговор срещу вас ли, ваше величество?

Пък и какво друго можех да кажа? Изабела от доста време ме държеше встрани от делата си. Кралицата ми се усмихна, потупа ме по ръката и се наклони към мен.

— Разбира се, Матилда. И ако добрият Господ не се беше намесил, онези шотландски войници щяха да проникнат през портата на Дъкет Тауър. Явно са знаели не само къде се намирам, ами и откъде смятам да избягам. Затова бяха на брега.

Отново ми се наложи да стисна зъби. Думите на Изабела звучаха като заучени и аз имах чувството, че кралицата не се опитва да стигне до истината, а да разбере какво знам аз.

— Ваше величество, има ли новини от Тайнмаут? — попитах.

— Да — отговори Изабела. — Новините са добри. Кастеланът е успял да отблъсне нападателите, а любимите ми братовчеди Бомон са невредими и предполагам, че скоро ще се присъединят към нас.

— Слава Богу — промърмори Дънивед. — Но нека ви попитам следното, ваше величество: на вашите благородни братовчеди може ли да се… — той замълча.

— Да се разчита ли? — довърши Изабела. — Братко Стивън, не вярвам на никого освен на хората в тази стая!

— Ами предателството в Тайнмаут? — попитах аз.

— В писмото си до мен — отговори Изабела — кастеланът признава, че един предател едва ли би се затруднил да се прокрадне през мъглата, да разбие страничната врата на крепостта и да я остави отворена за нападателите отвън.

— Но кой е можел да си направи тази уговорка с шотландците? Замъкът беше обсаден. Никой освен вестоносците не можеше да излезе, а дори те бяха изпращани рядко.

— Тамплиерът Озъл е успявал да влиза и да излиза от замъка безпрепятствено — отвърна Изабела. — Защо не и някой друг? Така или иначе, Дъкет Тауър беше нашият изход от Тайнмаут. Предателят очевидно е знаел за него, така че нищо не му е пречело да мине оттам, за да излезе от крепостта и да предупреди шотландците. Да не забравяме и светлинните сигнали, изпращани от стените на замъка — добави тя горчиво.

— Права сте — промълвих аз. — Шотландските войски действително са можели да проникнат в Дъкет Тауър, но така те са щели да се изложат на прекалено голяма опасност. Приливът е можело да дойде и да им отреже пътя за бягство. При това положение те са щели да бъдат принудени да се придвижат през кулата, тоест да се справят с войниците там. Да не говорим, че по пътя към покоите на игумена също са щели да срещнат съпротива. В крайна сметка, можело е въобще да не стигнат дотам, а при всеки опит за отстъпление са щели да бъдат избити. Кастеланът щеше да се погрижи за това. Да — заключих аз, — шотландците е трябвало да ви изкарат от замъка, затова са атакували. Очевидно става дума за заговор, но защо? И кой стои зад него? — погледнах към Дънивед, но той само се прекръсти и промърмори една благодарствена молитва.

— Кой стои зад заговора? — повторих въпроса си аз и се обърнах към кралицата; тя обаче също не ми отговори. — Страхувахте ли се от подобно предателство, ваше величество? И ако да, защо изобщо се настанихте в Тайнмаут?

— Какъв друг избор имахме, Матилда? При всички положения беше по-добре да се укрием в замъка, отколкото да се скитаме из пущинаците. Една крепост, разположена върху скалите над морето, със сигурност е по-безопасно убежище от някое запуснато стопанство в равнината.

Кимнах в знак на съгласие.

— Ами „Крилатият дракон“? Кой му нареди да чака в заливчето?

— Съпругът ми, по мое настояване.

— Защо?

— Страхувах се, Матилда. И все още се страхувам.

— От какво?

Изабела сведе глава и разтри челото си с тънките си бели пръсти.

— Не знам точно. Ако знаех, досега да съм се изправила срещу опасността.

— Ами благочестивият ви баща? — добавих аз подигравателно.

Изабела се изкикоти в шепата си.

— Какво за него, Матилда?

— Ваше величество — рязко й отвърнах аз, — баща ви няма как да не е замесен в бедите, сполетели Англия.

— Така е, Матилда, права си — Изабела се облегна в стола си и хвърли един поглед към Дънивед, който седеше вляво от нея.

Псалмописецът неслучайно е казал, че човешкото сърце е лукаво^[2] — точно така си е. Кралицата и загадъчният доминиканец очевидно бяха сключили таен съюз помежду си и този бегъл поглед, който си размениха, ги издаде. По онова време аз естествено нямах представа какво крият от мен. Дънивед беше изповедник на Изабела и тя споделяше с него тайните си. Мислех си, че и аз се ползвам с доверието й, така че определено проявих ревност в онази ситуация. Но времето също има своите тайни и понякога разкриването на цялата истина отнема години. Все едно, в онзи момент аз не се съмнявах, че Изабела се е свързала с баща си. Припомних си думите на кастелана за френските кораби, кръстосващи крайбрежните води, и се зачудих дали пък капитанът на „Крилатият дракон“ не беше отнесъл до тях някое тайно послание от кралицата и не се беше върнал с отговор. Това би обяснило и новото писмо, носещо тайния печат на Филип Френски.

— Ами негово величество кралят? — попитах.

— Негово величество кралят — рече Изабела саркастично — е бърз като сърна, така че се е измъкнал от преследвачите си и вече наближава Йорк. Ще ни чака там.

— А графовете?

— Изтеглили са се на юг от река Трент, но, разбира се, ще се върнат — Изабела вдигна рамене. — Просто им излиза твърде скъпо да държат войските си на бойното поле — заключи тя и се изправи. — Матилда, ma cherie^[3] — погали ме кралицата по лицето, — и тук е като в шаха — фигурите може и да са се върнали на първоначалните си места, но това не означава, че играта е приключила.

О, да, играта определено не беше приключила! Новините валяха като порой. Войските на Брус, командвани от пълководеца му Дъглас, бяха отстъпили. Тайнмаут беше в безопасност. Тримата Бомон бързаха на юг, а кралските служители обикаляха из пущинака и издирваха изгубените каруци и кончета, натоварени с багажа на кралицата. Повечето от вещите й бяха открити, но някои от тях изчезнаха безследно. Томас от Ланкастър, братовчедът на краля и водачът на графовете, изпрати на Изабела съобщение, с което я уверяваше, че не би искал враждата на великите лордове с Гавестън да се отразява на отношенията им с краля и кралицата. Писмото беше много мило, но, за съжаление — пълно с лъжи. Е, поне Изабела щеше да си получи обратно част от багажа, задържан заедно с този на краля край Ново Кастро — Ланкастър се ангажираше да й го изпрати.

Дьо Монтегю също се върна. Любимият ми се промъкна в манастира един късен следобед и двамата се срещнахме в розовата градина на свети Ейдан. Той обаче не пожела да разговаряме там. Вместо това излязохме от „Света Хилда“ през антиохийската порта, спуснахме се по стръмната пътека между скалите и се озовахме в малкото рибарско селце. Дьо Монтегю явно добре се ориентираше сред тесните му улички, настлани с едър чакъл, и уверено ме поведе към някаква кръчма в покрайнините, където се събираха разни пътуващи търговци. Кръчмата се казваше „Давидовото коляно“ и гледаше към скалистия морски бряг — доста приятно местенце, което съм запомнила добре. Общото помещение беше разделено на ниши, в които бяха поставени по една маса и две пейки. Във въздуха се носеше апетитната миризма на печена риба и бадеми. Ние поръчахме еленско на скара, мариновано в смес от вино, черен пипер и канела, както и пресен ейл, който се вареше в една пристройка зад кръчмата. Дьо Монтегю изплакна ръце в ароматизираната с билки вода, която ни поднесоха, и лакомо се нахвърли върху храната, а аз му заразказвах какво се беше случило в негово отсъствие. След като свърши, той избърса устата си със салфетката и придърпа свещта по-близо до нас. Очите му бяха зачервени, а лицето му — уморено и изпито. Дьо Монтегю доближи свещта още повече и двамата се взряхме един в друг.

— Вече четири години сме заедно, Матилда, но ето че дойде време да се разделим. Някога домакинството на Изабела ми осигуряваше идеалното прикритие, но сега вече всички знаят, че съм тамплиер. Сигурно и сама се досещаш, че трябва да бягам и че това може да се наложи всеки момент.

Кимнах.

— Особено сега — той си пое дълбоко дъх. — Както знаеш, Орденът на тамплиерите в Англия и Уелс беше напълно унищожен. Онези от членовете му, които не бяха заловени, се укриват. Агентите на Филип ни преследваха през цяла Франция, Ено и Фландрия, стигнаха дори отвъд Рейн. Но ето че Брус най-после ни даде убежище и сега тамплиерите от Англия, Уелс и Ирландия се стичат в Шотландия. Идват и от по-далеч — от Франция, Кастилия, Арагон, Италия и Рейнската област. Тези мъже са се крили с години, Матилда. Същевременно до слуха им непрекъснато са достигали страховитите истории за зверствата, на които са били подлагани братята им из тъмниците на Лувъра и навсякъде другаде из Франция. Чували са за разпъването и обесването, за изгарянето и сваряването, за отрязването на крайници и избождането на очи, за отсичането на уши… — той сниши глас. — Но ти вече знаеш всичко това. Тамплиерите са в кръвна вражда не само с Филип и министрите му, но и с неговите роднини, а това включва и кралицата. Сега те се събират в Шотландия и сърцата им преливат от гняв, а ушите им кънтят от потресаващите истории. Те искат мъст, Матилда — за миг Дьо Монтегю замълча, а после продължи. — И така, Брус изпратил на юг два отряда. Първият се предвождал от Джеймс Дъглас, опитен и безпощаден боец, а вторият…

— От Естивет, водача на тамплиерите — довърших аз.

Дьо Монтегю кимна.

— Естивет разполагал с двеста-триста войници, чийто брой непрекъснато нараствал, тъй като към тях се присъединявали и множество шотландски тамплиери, както и хора от армията на Брус, симпатизиращи на каузата ни. Преминавайки през пустошта, отрядът им не срещнал никаква съпротива и се придвижвал бързо. Единственото желание на Естивет и другарите му било да намерят нокталиите, да ги въвлекат в битка и да ги избият до крак. Знаехме, че шайката на Лисабонеца се е настанила в Тайнмаут, а после на Озъл му хрумна да се престори на техен водач. Онзи страхливец Александър от Лисабон лесно захапа стръвта.

— И тамплиерите избиха хората му, така ли? — попитах.

— До един. Разбира се, с изключение на войника, комуто беше позволено да се завърне от бойното поле, за да разкаже за случилото се. Александър от Лисабон и нокталиите бяха разкъсани на парчета, а труповете им — захвърлени из близките блата. Доспехите, оръжията и конете им минаха в наше владение. Тамплиерите в Шотландия много ще се зарадват на тези новини, докато Филип Френски вероятно ще побеснее.

— Тамплиерите участваха ли в нападението срещу кралицата в Тайнмаут?

— Не — бързо отговори Дьо Монтегю. — Озъл никога не би се съгласил на това. Освен това се срещнах с него — Ирландеца все още се подвизава в Англия — и той ми се закле върху кръста и образа на Христа, че нашите братя не са замесени в този заговор. Това е най-свещената клетва за един тамплиер, така че аз му вярвам. В шотландския двор обаче се говори — Дьо Монтегю се наведе през масата, а гласът му се сниши до шепот, — че Гавестън имал доста силно влияние над краля. Носят се и слухове, че атаката в Тайнмаут е имала за цел кралицата да бъде взета за заложница.

— И да бъде използвана като разменна монета в пазарлъците със съпруга й?

— Разбира се.

— Ами предателят? Кой е бил?

— Никой не знае. Някои споменават името Бомон.

— Невъзможно! — възразих аз. — Те са роднини на кралицата, пък и подобна постъпка би ги запратила в немилост…

— Слушай, Матилда, когато става дума за богатства и земи, не може да се вярва на никого. Някои от английските лордове, които имат владения в Шотландия, вече застанаха на страната на Брус. Защо да не го сторят и семейство Бомон?

Сведох поглед и се замислих. Тези Бомон действително будеха подозрения. Как така се бяха измъкнали от Тайнмаут невредими? Възможно ли беше да са имали някаква тайна договорка с Брус?

— Сигурен ли си, че нападателите ни не са искали да убият кралицата? — попитах.

— Разбира се. Помисли, Матилда. Изабела е кралица на Англия и принцеса на Франция. Ако я беше взел за заложница, Брус можеше да поиска помощ от баща й и същевременно да настоява Едуард да се оттегли от Шотландия, отказвайки се от всичките си претенции.

— Така е, прав си — побързах да се съглася аз, — но не в това е проблемът, Бертран. Истинската загадка е кой стои зад този заговор. Кой друг, освен тримата Бомон, кой друг би могъл да се облагодетелства от него? — направих пауза. — Какво ще кажеш за графовете? С отвличането на кралицата те биха могли да накарат Едуард да предаде Гавестън. Ами Филип Френски? На него би му доставило огромно удоволствие да види зет си унижен. Освен това ако Изабела беше заловена, той можеше да си я прибере обратно във Франция. Така щеше държи в ръцете си не само нея, но и бъдещия наследник на английския трон. Едуард щеше да стане за посмешище, а Гавестън — по-уязвим от всякога. Хората пък щяха да решат, че така Бог наказва краля заради непристойните му отношения с фаворита.

Отпих от ейла си, неспособна да реша кой можеше да е измислил този коварен план. Бременната Изабела щеше да свърши отлична работа на всеки един от възможните си похитители.

— Пълна мистерия — прошепнах. — Въпреки това някой определено се опита да предаде кралицата в Тайнмаут. Затова ли Кенингтън беше хвърлен от Дъкет Тауър? Дали не е бил надушил нещо? Или пък е бил премахнат като част от подготовката за нападението над крепостта? Така или иначе, кралицата се спаси само по Божията милост. Ако се бяхме забавили още малко, замъкът можеше да бъде превзет и всички ние щяхме да се озовем в капан.

— Едно е сигурно — Бертран избута чашата си с ейл и взе плаща си — и то е, че тамплиерите нямат нищо общо със смъртта на аквилите. Озъл ми се закле.

На излизане от кръчмата забелязах някакъв поклонник с тояга, върху чийто плащ бяха закачени най-различни украшения за спомен — раковината на свети Яков от Компостела^[4], палмови клонки от Светите земи и медал за спомен от Рим с папската емблема. За миг в паметта ми изникна безумното лице на Поклонника от Пустошта, белязано с тъмночервено родилно петно, който беше досаждал на кралицата в Йорк. После обаче забравих за него. След като се върнахме в манастира, реших да не докладвам на Изабела за разговора си с Дьо Монтегю. И без това имахме прекалено много работа покрай поредното приготвяне на багажа на кралицата, пък и каква полза би имало? Само щяха да възникнат още въпроси, а заплетените загадки, с които се бяхме сблъскали, можеха да се разрешат единствено с течение на времето и с натрупването на доказателства.

Не след дълго Бомон пристигнаха в манастира в целия си блясък. Тримата се опитваха да се представят за героите на деня и не спираха да се хвалят с невероятната храброст, която били проявили при „великата обсада на Тайнмаут“, както бяха започнали да я наричат. Успееха ли да си намерят някой достатъчно глупав слушател, те мигом се захващаха да му разказват за подвизите си. Лорд Анри — точно като древния Хораций — се изправил срещу опасността сам и отблъснал врага едва ли не с голи ръце. У лейди Вески тутакси се вселил духът на Минерва и тя посяла невиждано опустошение с арбалета си. Луи пък — същи старозаветен Мойсей — отправял молитва след молитва към Всемогъщия. О, да, що се отнасяше до лъжи и измами, Бомон бяха sans pareil^[5]! Нечестивата троица беше успяла да събере свитата и багажа си и беше препуснала на юг като триумфиращия Цезар, влизащ в Рим. „Истинска каменна стена“ бяха точните думи, с които Анри описваше как бил бранил Тайнмаут. В действителност Бомон нямаха никаква представа какво точно се е случило и не можаха да ни кажат нищо за заговора, вследствие на който шотландците бяха проникнали в замъка и едва не бяха заловили кралицата. Изабела от своя страна нямаше какво друго да стори, освен да приветства „милите“ си братовчеди с отворени обятия.

Веднага щом Изабела се приготви, великолепното ни шествие пое към Йорк. Пред Микългейт ни чакаше група рицари знаменосци в бляскави ливреи в синьо, златно и алено. Тяхната задача беше да ни въведат в града под пищните знамена с леопардите на Англия. Местните жители бяха зарязали търговията си и изцяло се бяха посветили на посрещането на своята приказно красива кралица, в чиято утроба растеше кралският наследник и която така чудотворно се беше спасила от сатанинския заговор на Брус. Виното се лееше едва ли не от чешмите, а по площадите, над буйните пламъци на огньовете, се въртяха огромни шишове, на които се печаха цели волове. На всеки ъгъл се произнасяха речи. От прозорците висяха шарени знамена. Свиреха тромпети и рогове. Хората надаваха радостни викове. Изабела тържествено се придвижваше по пометените улици, поръсени за случая с ароматни треви, а сбруята на млечнобялото й конче, украсена със златни и сребърни шевици, проблясваше на светлината на слънцето. Покрай моста над река Ус се разиграваха грандиозни улични представления. Кметът и членовете на градския съвет, пременени в разкошни одежди, поднесоха на кралицата кесия със сребърни монети и прекрасен бокал от венецианско стъкло. По-нататък група девойки със снежнобели роби и венци от пролетни цветя на главите изиграха пред нея някаква сцена от миналото на града, а после й подариха един поднос от чисто злато, инкрустиран със скъпоценни камъни. Хористите от близката църква, облечени в тъмночервени мантии, запяха: Isabellae reginae, laus, honor et gloria — хвала, чест и слава на кралица Изабела! На стъпалата на църквата „Свети архангел Михаил“ се разиграваше още някаква жива картина, възхваляваща живота на местния герой Търстън. И така, докато стигнем до портите на францисканската обител, денят превали. Там, според обичая, ни чакаше цяла тълпа парцаливи просяци, дошли да измолят милостиня от кралицата. Изабела вече ми беше дала една голяма кесия с медни монети, така че свитата й продължи към двора на манастира, а аз останах пред портите единствено в компанията на Дьо Монтегю. Бог ми е свидетел, просяците бяха ужасно много! Клетите създания бяха целите нашарени с белези, очите им бяха кървясали, а уродливите им тела бяха покрити с ужасяващи язви. Смрадта, която се носеше от тях, беше толкова силна, че не можеше да бъде прикрита нито от благовонията, струящи от дрехите и телата на придружителите на кралицата, нито от ароматните облаци тамян, които ги следваха. Бедняците протягаха костеливите си пръсти, изкривени като ноктите на граблива птица, и почти изтръгваха монетите от ръцете ми. Бързах да приключа с това задължение, като едновременно с това се стараех да разпределя подаянията възможно най-справедливо. Изведнъж сред морето от мършави фигури се появи и Поклонника от Пустошта. Нямаше как да го сбъркам — тъмночервеното родилно петно върху загорялото му от слънцето лице го издаде отдалеч. Той си проправи път до мен и докато си взимаше монетата, пъхна в ръката ми някакъв малък свитък.

Веднага щом раздадох милостинята и влязох в манастира, аз разгънах потъмнелия от мазнина лист и прочетох следното странно послание: „Ego sum vox clamans in deserto — Аз съм глас на викащия в пустинята^[6]. Моля ви — заради благото на господарката ви — трябва да се видите с мен или пък да ми уредите среща със самата нея. Ще чакам всеки ден по вечерня при портата на Голгота.“

Подадох бележката на Дьо Монтегю, който я прочете и се намръщи.

— Трябва да се видиш с него, Матилда, и то колкото се може по-скоро. Аз ще дойда с теб.

Разбира се, не можех да осъществя тази среща веднага. Кралят и Гавестън, облечени в скъпа коприна, кадифе и хермелин, вече очакваха господарката ми в главния двор на манастира. Изабела и свитата й бяха посрещнати с подобаващите за случая почести. После хората на краля и на кралицата се разбъркаха и дворът се изпълни с невероятна смесица от цветове. Отстрани зяпаха монаси, облечени в тъмнокафяви и сиви раса. Произнесоха се речи. Размениха се целувки и прегръдки. Рослин и Мидълтън също бяха там, облечени в разкошната униформа на господаря си. Аз вдигнах поглед към камбанарията и си припомних зловещата й история. Звънът на огромните Петър и Павел отекваше над бляскавата тълпа. Замислих се над тайните, които пазеше църковната кула, но после човешкият поток ме поде и ме отнесе към покоите на игумена, където щеше да се състои тържеството за посрещането на кралицата.

Домакините ни ни бяха подготвили едно наистина царско угощение. Масите се превиваха под тежестта на златните и сребърни съдове, които отразяваха ярките пламъци на запалените свещи. Готвачите и слугите непрекъснато внасяха какви ли не отбрани ястия, като се започне от еленско и телешко и се стигне до лебеди и миноги^[7], а виното се лееше като из ведро. Въпреки това всичко изглеждаше някак лишено от съдържание. Всъщност по време на отсъствието ни нищо не се беше променило и на следващата сутрин поизтрезнелият крал и фаворитът му ни повикаха в същата зала, за да ни опишат суровата действителност, пред която се бяха изправили. Срещата беше открита от все още зачервения от погълнатото снощи вино Едуард. Кралят си беше все същият, но не и Гавестън — красивото лице на фаворита беше бледо и изпито, по гладката му кожа се бяха появили бръчици, а в някога тъмната му коса се забелязваха сребърни нишки. Гавестън беше отслабнал и изглеждаше завладян от тревога. Все не можеше да си намери място и току потриваше корема си, сякаш беше пълен с горчива жлъчка. Нямаше я вече някогашната му арогантност, а двамата аквили, застанали зад стола му, бяха като живо отражение на безпокойството му.

Всъщност смъртната им присъда вече беше издадена. Великите графове нямаха намерение да търпят съпротива. Гавестън трябваше да се предаде, да се изправи пред съда им и да бъде екзекутиран. Времето за преговори беше изтекло. Графовете събираха войските си отново и блокираха пристанищата, за да попречат на фаворита да се измъкне по море. От Франция не чакахме никаква помощ — тази врата беше затворена. На войници от графството също не можеше да се разчита. Шерифите и управителите на имения не бяха сигурни какъв ще бъде изходът от кризата и ни бяха обърнали гръб. Призивите, които изпращаше кралят, оставаха без отговор, а отговорниците по мобилизацията не можеха да съберат нито войници, нито продоволствия за войската. Едуард беше събрал същите съветници, с които беше разговарял и в деня на убийството на Лейгрейв. И така кралят смотолеви нещо за някакъв предател, който шотландците били внедрили в Тайнмаут, след което каза, че бил невероятно щастлив да се събере с кралицата си, за чиято безопасност така ревностно се бил молил и трудил. По време на несвързаната му реч настроението на Гавестън видимо се промени, разкривайки буйния гасконски нрав на фаворита — мускулчетата по лицето му затрепериха от гняв, той хапеше устни, а пръстите му току посягаха към дръжката на камата му. Изабела от своя страна остана напълно спокойна. Всъщност кралицата изглеждаше така, сякаш се връща от най-обикновена обиколка из кралството си, протекла сред царски разкош.

Най-после Едуард стигна до поантата на речта си — в рамките на следващите двайсет и четири часа Гавестън трябваше да замине за замъка Скарбъро. За миг кралят замълча, а после попита кой ще придружи фаворита. Тишината, която последва, беше красноречива. Causa finita — каузата беше загубена. Гавестън също!

Фаворитът огледа присъстващите умолително. Съчувствах му — положението му действително беше ужасно. Едуард се обърка още повече и запелтечи, че Гавестън не можел да замине сам — трябвали му придружители, които да гарантират сигурността му.

Най-накрая Дънивед предложи услугите си. Изабела ме погледна с крайчеца на окото си и едва доловимо ми кимна. Включих се неохотно. Тримата Бомон също се писаха доброволци. След срещата двете с господарката ми останахме насаме и тя ми благодари.

— Така е най-добре, Матилда — погали ме кралицата по косата, а после постави длани от двете страни на лицето ми. — По този начин съпругът ми ще се убеди, че не съм изгубила вяра в благополучния изход от всичко това. Ти и Дьо Монтегю трябва да придружите Гавестън.

— И? — попитах.

— Да си отваряте очите на четири — отвърна ми тя.

Опитах се да си представя Гавестън, затворен в замъка Скарбъро.

— Ами кралят?

— Кралят не може да изостави кралството си и да се затвори в Скарбъро — каза уморено Изабела. — Едуард трябва да замине на юг и да се опита да си осигури подкрепа. Може да поиска заеми от лондонските търговци. Аз… — тя извърна поглед и в онзи момент аз си дадох сметка какво предстоеше да става.

— Скарбъро ще бъде обсаден, нали? — попитах. — А кралят не иска той или вие да попаднете в ръцете на графовете.

— Продължавай.

— Но някой все пак трябва да преговаря с тях. А кой би бил по-подходящ за целта от изповедника на кралицата и най-доверената й придворна дама, посветена в кралските дела?

— Така е, Матилда, права си.

— Ами тримата Бомон? Сигурна съм, че те сноват между двата лагера.

— И това е вярно — промърмори Изабела. — Милите ми братовчеди, тези вечно изплъзващи се хитреци, винаги са гледали само собствения си интерес.

— Възможно ли е те да са били предателите в Тайнмаут? — попитах.

— Нищо чудно, особено като се има предвид онова копче с герба им, което ми каза, че си намерила до входа на костницата. Бомон със сигурност кроят някакъв свой план.

— Но защо им е трябвало да ви предават на шотландците?

— Не знам — усмихна се накриво Изабела. — Може би за да впечатлят Брус и да спечелят благоволението му. Владенията на Бомон в Шотландия са изключително доходоносни. Семейството им притежава огромни площи обработваема земя, тучни ливади, гъсти гори и множество пълни със сьомга потоци.

— А аквилите? — попитах. — Възможно ли е Бомон да са виновни за смъртта им?

— Мила ми Матилда, Анри Бомон е толкова вероломен, че стига да пожелае, той може да засрами и Иуда. Да, те се въртят около английския трон и се умилкват на краля и на Гавестън, но в крайна сметка, мислят само за себе си.

— Но какво биха спечелили от смъртта на аквилите?

— Отслабване на защитата на Гавестън. Не е ли това начинът на действие при всяко едно покушение? Първо да се премахнат пазачите?

— Quis custodiet custodes? — цитирах аз известния афоризъм на Ювенал: „Кой ще пази пазачите?“^[8].

— Много точно казано! — Изабела пристъпи по-близо до мен и аз се загледах в прелестното й лице, обрамчено от бяла пребрадка, в съвършената й кожа, сини очи и алени устни. — Опознах съпруга си добре, Матилда, и смея да твърдя, че знам какво става в душата му. Той е самотен и уязвим. Майка му Елеонор е починала още докато той е бил невръстно момче. Старият крал е бил твърде зает да коли шотландците и да заговорничи срещу баща ми, за да се грижи за сина си. Вследствие на това в сърцето на съпруга ми е останала огромна празнина и аз не мисля, че ще успея да я запълня. Гавестън обаче би могъл. Естествено, че Бомон ще искат да го премахнат. Но и тук като в шаха, Матилда, трябва да се отстранят първо пешките. Чак тогава по-важните фигури стават уязвими.

— Значи убийците отстраняват аквилите един по един и така се промъкват все по-близо до Гавестън? Да, нищо чудно да са Бомон. Те със сигурност смятат фаворита за огромна пречка пред собствените си амбиции.

— Точно така — притисна пръст към устните ми Изабела, — точно така, Матилда. Ако Гавестън бъде отстранен, кой ще заеме мястото му в сърцето на краля? Някой Бомон? За това ли мечтаят те? — тя замълча, а после добави сухо. — Един Бог знае. Така или иначе, моите мили братовчеди гледат само собствения си интерес — кралицата извърна поглед, мърморейки си нещо под носа, а после ми кимна и бързо излезе от стаята.

Подготовката за отпътуването на Гавестън за Скарбъро започна незабавно. Кралските служители бяха убедени, че графовете имат шпиони не само в Йорк, но и в самия манастир. Най-големият им ужас беше, че когато Гавестън поеме на път, великите лордове ще изпратят войските си да го пресрещнат. Тъкмо по тази причина трябваше да се действа бързо и потайно. Споделих с Дьо Монтегю какво ми беше казала кралицата и любимият ми моментално се съгласи с думите й.

— Всички искат Гавестън да се махне — промърмори той.

— Освен краля…

— Освен краля! — гласът на Дьо Монтегю беше изпълнен със сарказъм.

Протегнах ръка и прокарах пръст по устните му.

— Да не би да мислиш, че и кралят вече се е уморил от Гавестън? — попитах.

— Помисли, Матилда! Кой според теб контролираше Короната през последните четири години — кралят или Гавестън? Откакто почина баща му, Едуард не е имал и миг покой. Нещо повече — за тези четири години той така и не е управлявал реално. Погледни какво става с него — кралят се е превърнал в беглец в собственото си кралство. Едуард вероятно кипи от гняв, но едновременно с това сигурно е ужасно уморен. А времето си лети — разпери ръце Дьо Монтегю. — След четири години на трона кралят е затънал в проблеми. Брус и Филип Френски го притискат. Лордовете от Камарата на общините в Уестминстър настояват да се срещнат с него. Висшите духовници също имат дълъг списък с оплаквания. Те искат кралят да се установи и да упражнява властта си. Съпругата му — млада и красива жена — е бременна, може би с бъдещ наследник. Не казвам, че негово величество желае злото на фаворита си, но може би му е дошло до гуша от всичко това и иска да си осигури малко спокойствие.

После Дьо Монтегю си тръгна, но жестоките констатации, които беше направил за краля, останаха с мен още дълго.

Рослин и Мидълтън също дойдоха да говорят с мен. Тъкмо излизах от скриптория — изискано обзаведено помещение, изпълнено с любимите ми миризми на велен, мастило и кожени подвързии. Обичах да се разхождам по излъскания му до блясък под и да наблюдавам работата на монасите, които преписваха ръкописи или пък илюстрираха страниците на часословите с прелестните си миниатюри. Дънивед също беше там — доминиканецът стоеше пред една стена с множество преградки, където се съхраняваха неподвързаните ръкописи. Когато го попитах какво прави, той ми обясни, че търсел копие на Cur Deus Homo — „Защо Бог стана човек“ — на Анселм^[9]. После се върна към диренето си. Усмихнах се, за да скрия изненадата си, но после се засрамих — в крайна сметка, доминиканският орден беше прочут с високообразованите си представители, преминали през школите на Оксфорд и Кеймбридж. Да, Дънивед в никакъв случай не беше прост проповедник. Към коя ли дисциплина от тривиума^[10] или от квадривиума^[11] клоняха интересите му, запитах се аз. После се упътих към изхода. Рослин и Мидълтън седяха и ме чакаха в малкото дворче отпред. Щом ме видяха да приближавам, двамата се изправиха и застанаха на пътя ми, а Рослин вдигна ръка с разтворена длан в знак на добронамереност.

— Мистрес Матилда, не искаме да ви притесняваме, но се боим да не би да сте забравили за другарите ни Ланъркост, Лейгрейв и Кенингтън…

— А господарят ви помни ли ги? — сопнах се аз.

— Напоследък му се събраха доста други проблеми — момчешкото лице на гологлавия Мидълтън изглеждаше угрижено, а пръстите му току се стрелкаха към броеницата на врата му, сякаш орлето търсеше в нея някаква свръхестествена защита.

— Значи господарят ви не го е грижа за тях, но вас — да, така ли? Много внимавайте, господа, вече ви предупредих. Убиецът на вашите другари може би дебне и вас.

— Помним предупреждението ви, мистрес — прошепна Мидълтън, — но как бихме могли да се защитим, като не знаем кой е врагът?

— И аз не знам, сър. Ако знаех, щях да ви кажа.

— Попаднахме на следа… — започна Рослин, а после се озърна наоколо, сякаш подозираше, че в дворчето може да се е скрил някой шпионин. — В деня, в който беше убит Лейгрейв — продължи той, — някакъв францискански монах, или най-малкото мъж, облечен в кафявото расо на ордена, е бил забелязан да излиза през галилейската порта на манастирската църква.

— Може да е бил всеки — отвърнах аз. — Из манастира непрекъснато сноват монаси.

— Не, не — поклати глава Рослин. — Послушникът, който беше убит… брат Юсибиъс, нали така? Та той казал на игумена, че онази сутрин, когато отишъл да удари камбаната за молитвата в чест на Благовещение, заварил църквата празна. После чул шум и се обърнал, но силуетът, който зърнал, не вървял бавно като останалите братя, а тичал и почти изхвръкнал през галилейската порта.