Пол Дохърти
Притъмняващото небе (5)

Втора глава

В Англия нямаше безопасно място за Гавестън.

Животът в кралския двор изобилстваше от цветове, вариращи от най-светлите тонове на сребристото и златното до най-мрачните нюанси на черното. Пъстри знамена, символи на бляскаво величие, се вееха гордо под яркосиньото небе. Масите, покрити с истинска дамаска, се огъваха под тежестта на украсени със скъпоценни камъни подноси и бокали, препълнени с апетитни ястия, сочни плодове и разкошни вина от Бордо и долината на Рейн. По стените висяха пищни гоблени, а подовете бяха настлани с изящни плочки. Из приказно обзаведените вътрешни помещения преминаваха тържествено всякакви височайши особи, натъкмени в златотъкани премени. Из дворовете се разхождаха бойни коне във великолепни сбруи, а в близката арена за турнири, покрита с кехлибареножълт пясък, се тълпяха рицари в бляскави доспехи. Свиреха тромпети и рогове. Биеха камбани. Свещеници в богати одежди коленичеха пред високите олтари на дворцовите параклиси. Светлината, струяща през цветните стъкла на прозорците, обагряше църквите във всички цветове на дъгата. Из въздуха се носеше аромат на тамян. Хоровете припяваха химни. Писарите седяха из канцелариите, облицовани с дъбова ламперия, и скрибуцаха с пачите си пера, или пък подпечатваха писмата, които вече бяха написали, с пурпурен восък. Навън беше пълно с бронирани рицари и тежковъоръжени войници, готови да изпълнят волята на краля. Разбира се, дворцовият живот си имаше и други страни. Из пущинаците, мърлявите улички, задимените кръчми и гъмжащите от плъхове тавански помещения често се извършваха страховити убийства. Злодеи с нахлупени качулки и спуснати забрала се вмъкваха в стаите на жертвите си с извадени ками или пък опънати гароти^[1]. На трапезите се поднасяха отровени вина и развалено месо. Високите ешафоди по площадите се превиваха под тежестта на обесените, а отрязаните глави, набучени по градските порти, заливаха улиците с порой от кръв. Самият въздух беше пропит от измяна и коварство, кръвожадност и предателство, притворство и високомерие. Бях виждала какво ли не и то не само из разните потънали в паяжини тавански стаички, под чиито врати пропълзяваха какви ли не гадини. Злото се беше настанило и на къде-къде по-изискани места.

Именно този контраст ми натежа и когато се върнахме от пущинака във францисканския манастир, ухаещ на билковите настойки, с които добрите братя лъскаха каменните подове. Първата ми работа беше да си поговоря с шамбелана Будон, който високомерно ме осведоми, че кралицата се е оттеглила на съвещание с краля и неговите съветници, тоест — с Гавестън. След като го разпитах по-подробно, разбрах, че аквилите са се събрали в розовата градина на игумена и празнуват завръщането на Джефри Ланъркост от Шотландия. Един послушник ни заведе дотам. Градината беше райско място с отлично поддържани цветни и билкови лехи, свежи полянки и покрити със зеленина беседки и алеи. В центъра на всичко това беше оформен кръг от бял камък, около който бяха подредени няколко пейки, отрупани с възглавници, и още толкова седалки, покрити с мека трева. Наблизо имаше фонтан, изваян във формата на Иесеевото дърво^[2], който изливаше струите си в корито от сив камък, пълно със златни рибки. Именно там бяха насядали петимата аквили. С тях беше и брат Стивън Дънивед. Момчетата на Гавестън си бъбреха и се смееха, а доминиканецът подръпваше струните на виолата си, вещо имитирайки изкуството на менестрелите. Компанията се допълваше от дяволските изчадия Бомон — нечестивата троица, въплъщение на злото! О, да, в онези ранни месеци на 1312 година ми предстоеше доста добре да опозная Анри, брат му Луи и сестра им Изабела, станала по-известна като лейди Вески след брака си с някакъв злочест благородник. Бомон бяха деца на Европа — във вените им течеше английска, френска, испанска и сицилианска кръв, а според слуховете — и адска. Когато им изнасяше, Бомон можеха да се преструват на очарователни, любезни, благородни и дори храбри. В действителност обаче и тримата бяха невероятни лицемери и всеки миг можеха да ти забият нож в гърба. За пари и земи бяха готови на всичко.

В онзи далечен ден Бомон седяха в розовата градина плътно един до друг. Анри носеше зелен жакет, украсен със златна лилия, снежнобяла батистена риза, поръбена с брокат, и впити панталони, под които се очертаваха яките му крака, обути в кастилски ботуши с шпори. Лейди Вески беше облечена в рокля със същия хералдически символ и сребърни кантове по краищата, на раменете й беше наметнат тъмновиолетов плащ, а косата й беше прибрана под бяла пребрадка със светлосин воал. Тази жена може и да се носеше като монахиня, но в действителност имаше сърце на куртизанка. Макар че беше свещеник, Луи също беше облечен богато — черното му августинско расо беше изработено от най-фина вълна, обущата му — от мека кожа, а сребърният шнур, вързан около закръглената му талия, беше обсипан със златни украшения. И тримата имаха огненочервени коси, бяла кожа, нагли луничави лица и леко дръпнати светлозелени очи, в които винаги гореше подигравателно пламъче. Аквилите бяха свалили жакетите, плащовете, портупеите и ботушите си и седяха от двете страни на семейство Бомон само по туники, ризи и тесни панталони в най-различни цветове. Беше късен следобед, така че орлетата на Гавестън вече си бяха хапнали и пийнали до насита и сега се бяха отдали на почивка. По земята се търкаляха множество кани, бокали и подноси. Две от хрътките на Гавестън се разхождаха сред остатъците и душеха парчетата печени пъдпъдъци, резените шунка и неузрелите плодове. Иззад живия плет се носеха крясъците на паун, а над бълбукащия фонтан се стрелкаха първите пролетни лястовички. Щом ни видя да влизаме в градината, Дънивед ни се усмихна и продължи абсурдната си песничка:

Когато сьомгата ловува,

а селдата лети и рог надува…

Компанията в розовата градина посрещна стихчето с весел смях. Дънивед обаче забеляза мрачното ни настроение и прекъсна представлението си.

— Ето го и скелета на пиршеството^[3]. Защо така сте оклюмали? Мистрес Матилда? Мастър Бертран? Какво има? Да не би да имате някакви новини за Ланкастър?

Анри скочи на крака и леко наклони главата си назад.

— Да не би този кучи син да е минал в настъпление? — попита той, поглеждайки към брат си и сестра си.

Семейство Бомон беше дълбоко предано на краля, но според Томас Ланкастър членовете му трябвало да бъдат изпратени в изгнание, тъй като имали „пагубно влияние върху негово величество“ и му давали „много лоши съвети относно управлението на кралството“. В действителност те просто се възползваха от благоволението на Едуард и то с пълни шепи.

— Не се безпокойте, Ланкастър все още кротува — уморено отвърна Дьо Монтегю. — Търсим Джефри Ланъркост. Имаме да му съобщим нещо за роднината му Джон.

— Аз съм Ланъркост — лениво се изправи един от аквилите.

Мъжът беше тъмнокос и набит, с леко гърбав нос и пълно лице, поруменяло от изпитото вино. Около хлътналите му очи се забелязваха големи тъмни кръгове, а кожата над разгърдената му риза беше осеяна с капчици пот. Явно беше яздил дълго, а после беше изпил доста вино, за да се освежи. Огледах го внимателно и в спомените ми мигом изникна изкривеното от ужас лице на единия от убитите тамплиери — приликата беше очевидна.

— Е? — разпери ръце Ланъркост. — Какво имате да ми съобщите за брат ми?

— Може би е по-добре да разговаряме насаме. Въпросът е личен.

— Тук сме насаме — отвърна орлето и присъстващите избухнаха в смях. — Нямам никакви тайни от приятелите си. Е, какви новини ми носите?

— Брат ви Джон… — обадих се аз, тъй като вече ми беше дошло до гуша от целия този театър. — Брат ви Джон — повторих — е мъртъв. Дано Бог се смили над душата му.

Арогантността на Ланъркост веднага се стопи, а физиономията му така посърна, че сърцето ми се сви от жал. Той се олюля и един от другите аквили — май че русокосият Рослин — стана да го подкрепи.

— Не, не! — прошепна Ланъркост, а после ни махна с ръка. — Май наистина е по-добре да поговорим насаме. Елате с мен.

И така, тримата излязохме от великолепната розова градина и застанахме под една колонада от сив камък. Дьо Монтегю се опита да подходи към въпроса деликатно, но убийството си е убийство и на света няма думи, които да го направят по-малко болезнено. Ланъркост го изслуша, скрил лицето си в ръце, а когато отново погледна към нас, по страните му се търкаляха сълзи.

— Вие също сте тамплиер, нали? — обърна се той към Дьо Монтегю, насилвайки се да се засмее. — Да, всички в двора знаят тайната ви, но кого го е грижа? Мнозина от приближените на краля имат роднини тамплиери. Горкият Джон! — гласът му се усили — явно гневът беше надвил скръбта му. — Александър от Лисабон и неговите нокталии… — той въздъхна. — Всичките ще увиснат на въжето, кълна се! Лично ще се заема с това.

— Успокойте се — приближи се към него Дьо Монтегю. — Има кой да се погрижи за Лисабонеца. Сега обаче искам да си поговорим за нещо по-важно. Брат ви беше родом от този край, нали така, от Йорк?

Ланъркост кимна.

— Един от другарите ми, Озъл — продължи Дьо Монтегю, — ми каза, че Джон е бил водачът на групата и че именно той е предложил срещата да се състои в Дяволската дупка. Брат ви споделял ли е с вас нещо за това?

Ланъркост се замисли. После си спомни нещо и лицето му се сбърчи от мъка. Явно вече осъзнаваше какво е имал предвид Дьо Монтегю с въпроса си. Личеше си, че не иска да ни лъже, но се чувстваше твърде засрамен и виновен.

— Да — прошепна той. — Каза ми.

— А вие казахте ли на някого?

— Не, не — развълнувано се изправи Ланъркост. — Аз… Аз… — той запелтечи. — Може и да съм казал на някого от другите аквили, но… Не, не мога…

След тези думи Ланъркост понечи да си тръгне, но аз го хванах за ръката. Той не направи опит да се освободи. Вместо това се взря отчаяно в мен.

— Казахте ли на друг?

— Не, не съм казвал на никого — промърмори той, а после се откъсна от мен и бързо се отдалечи.

Двамата с Дьо Монтегю очевидно нямахме повече работа там, така че се целунахме набързо в сенките и после всеки тръгна по пътя си. През следващите няколко дни се засичахме рядко. Той избягваше да идва в канцеларията на кралицата, оправдавайки се ту с едно, ту с друго, но, както разбрах по-късно, се беше занимавал с делата на братството си. Повечето от другарите му се бяха измъкнали от нокталиите, но трима от тях сякаш бяха потънали вдън земя. Молехме Бог да се смили над клетите им души. Вероятно шайката на Лисабонеца ги беше докопала и телата им вече лежаха захвърлени в някое блато. Мъртъвците, които бяхме оставили в къщата в падината, също бяха изчезнали — Александър от Лисабон ги беше използвал като примамка и сега, след като вече не му трябваха, сигурно беше излял гнева си върху тях. По някое време Ланъркост се върнал при Дьо Монтегю и го попитал за трупа на брат си, а когато научил истината, се опечалил още повече. Тази трагедия обаче скоро беше изместена от други новини. Великите английски лордове бяха свикали войските си и бавно се придвижваха на север. Покрай тези събития господарката ми непрекъснато се съвещаваше с Едуард и Гавестън и двете се виждахме все по-рядко. Тревожех се за здравето й, но макар и фина, Изабела беше много жилава. Беше на шестнайсет, в пълния си разцвет, и се беше превърнала в елегантна дама с изискано поведение. Сините й очи и златистото й лице сияеха от бременността, косата й блестеше като злато, а тялото й, което редовно къпех, пращеше от здраве. Коремът й наедряваше все повече и тя се шегуваше, че била станала „леко тлъста“. Така или иначе, главната грижа на кралицата в момента не беше бременността, а опасността, която ни грозеше. Веднъж, описвайки ми нерешителността на Едуард и безплодните опити на Гавестън да се отърве от изгнание, тя изпусна нервите си.

— Крайно време е — просъска Изабела, седнала в края на огромното си легло — лорд Гавестън да замине за някъде и да не се връща повече. А сега ме чуй, Матилда — тя се заигра със златистите пискюли на кувертюрата. — Графовете ще се опитат да ни хванат в капан. Трябва да имаме готовност за бягство.

— Ами разговорите ви с краля и Гавестън? Те не доведоха ли до нещо? — попитах я аз.

— До какво могат да доведат разговорите с двама глупаци? — сопна ми се Изабела. — Плановете на Едуард са направо безумни. Кани се да се изправи срещу великите лордове, да се съюзи с шотландските бунтовници и дори… — за миг господарката ми замълча. — Да, кралят поиска подкрепление дори от възлюбения ми баща. Но това са пълни глупости! — тя махна с ръка. — Аз съм enceinte^[4], за Бога! Би трябвало да си почивам в някоя градинска беседка в Шийн, Уиндзор или пък в Уестминстър, а не да тичам из пущинаците като някой подплашен заек — тя ме погледна право в очите. — Небето притъмнява, Матилда. Време е да сложим край на тези щуротии.

И така, с тази кратка реплика заровете — фалшиви или не — бяха хвърлени и за Изабела вече нямаше връщане назад. По онова време обаче аз все още не си давах сметка за трагичния начин, по който можеше да свърши играта. Задълженията ми в двора бяха да съветвам и да предпазвам господарката си. Понякога си имах работа със зловещи тайни и страховити сенки, но те се размиваха сред останалите ми задачи, които никак не бяха малко — домакинството на Изабела се беше разраснало неимоверно. Тя беше domina^[5] на огромни имоти както в Англия, така и във Франция. Разполагаше със своя собствена хазна, канцелария и счетоводство. Отделните звена на домакинството й се оглавяваха от кралски чиновници като Уилям Будон, Джон де Флийт и Ебюло дьо Монтибю. За нея работеха трима готвачи, двама аптекари и цял куп шамбелани, отговорници за провизиите, специалисти по подправките, церемониалмайстори, коняри, перачки и миячки. Сандъците и ковчежетата й бяха пълни със скъпоценности, като се започне от пръстена на свети Дънстан^[6], та се стигне до разкошна колекция от фламандски платове. Изабела притежаваше соколи, ястреби, хрътки, товарни коне, бойни коне и дребни ездитни кончета. Разбира се, аз не се включвах пряко в домакинските дейности, а само съблюдавах те да се изпълняват според желанията на господарката ми. След Великден например се грижех да не се палят огньове, огнищата да бъдат почистени и украсени, а на прозорците да се окачат ленени завеси за предпазване от пролетните ветрове. Особено зорко следях какво става в кухните и в складовете за провизии — на трапезата на Изабела в никакъв случай не трябваше да попада развалена или замърсена при приготвянето храна. Настоявах всички слуги, които сервираха отвъд великолепната златна солница^[7] с форма на кораб, да мият ръцете си редовно и да поддържат чисти съдовете и приборите, предназначени за кралицата.

Имах някои задължения и извън домакинството. Настаняването на кралския двор във францисканската обител привлече цял легион от просяци — кои истински, кои мними — които се тълпяха пред портите на манастира и молеха за милостиня. Подаянията, отпускани им от кралицата, бяха моя грижа. Обикновено се заемах с тази дейност сама, но нерядко се случваше да я възложа и на някой друг. Между просяците имаше един мъж, който се открояваше сред останалите. Наричаше се Поклонника от Пустошта и нямаше как да остане незабелязан — кльощав тип с мрачно изражение, безумен поглед в ококорените очи и огромен родилен белег от дясната страна на лицето. Сигурна бях, че е ходил в Утремер и е прекарал немалко време под палещото слънце на Палестина. Гласът му беше плътен, а поведението му — властно. Често го виждах, а веднъж свещеникът, който раздаваше подаянията, дори ми докладва, че Поклонника имал безочието да поиска среща с господарката ми или с „някой от нейния ранг“. Разбира се, получи отказ. Имахме си по-важни неща за вършене, но аз все пак не забравих настоятелния поглед в очите на просяка и гръмовния му глас. По онова време все още не знаех каква съществена роля му е отредена в жестоката пиеса, която се разиграваше край нас, а и програмата ни беше толкова натоварена, че не ни оставаше време дори да се замисляме над подобни молби, а камо ли пък — да ги изпълняваме.

Ето с такива неща се занимавах и през първите няколко дни след завръщането си от Дяволската дупка, но събитията, които последваха малко по-късно, така ме разтърсиха, че ще ги помня, докато съм жива. Семената на злото вече бяха засети, а те винаги дават богата реколта. И така, в онзи злощастен ден двете с господарката ми стояхме коленичили върху молитвените пейки в олтара на манастирския параклис, а брат Дънивед, пременен в празничните си одежди, тъкмо приключваше Великденската служба. Църковните камбани биеха, а доминиканецът вече вдигаше ръка, за да благослови присъстващите. Аз бях потънала в мислите си и разсеяно се взирах в дървената статуя на Иуда, върху която бяха поставени дванайсет свещи, угасени по време на утренята, отслужена на Велики четвъртък, като символ на безчестната постъпка на апостолите, които бяха изоставили Христос. В този миг откъм покрития с калдъръм двор долетяха пронизителни писъци. Дънивед бързо привърши благословията си. Погледнах към кралицата. Тя ми кимна и аз се присъединих към тълпата, която вече напираше да излезе през вратата за мъртвите. Отвън лежеше тялото на Ланъркост. Плащът му беше усукан около него, отдолу стърчаха ботушите му. Вратът му беше някак неестествено извит, а от строшения му череп бликаха струи кръв.

Отнякъде дотича войник. Наредих му да държи тълпата настрана и се приближих, за да огледам зловещата сцена. Разбира се, Ланъркост беше мъртъв — вратът му беше счупен, а черепът — разбит.

— Какво стана? — изправих се аз и се отдалечих от трупа.

В този момент Дънивед изскочи от църквата — явно някой вече го беше осведомил за случилото се. Доминиканецът все още беше облечен в тържествените си одежди, а в ръцете му имаше шишенце с миро.

— Какво стана? — повторих аз.

Дънивед коленичи до мъртвеца и бързо го помаза. Аз прошепнах една кратка заупокойна молитва и се огледах. Около трупа вече се беше събрала цяла тълпа зяпачи. Някои от тях сочеха към камбанарията, издигаща се в южната част на църквата. Войникът твърдеше, че Ланъркост бил паднал оттам. Вдигнах поглед. Кулата беше осеяна с тесни бойници, а на върха й имаше осем големи прозореца — по два на всяка стена. Камбаните вече бяха замлъкнали, но птиците, които гнездяха в камбанарията, все още вдигаха шум. Сведох очи към тялото на Ланъркост. Трупът му беше облечен само в кафяв плащ, риза и тесни панталони; шпорите от ботушите му бяха свалени, портупеят му също не беше на мястото си. Войникът се опитваше да удържи тълпата. Погледнах през рамо към Изабела — кралицата стоеше на вратата на църквата заедно с две от придворните си дами и мрачно наблюдаваше ставащото. Направих й знак да не се приближава. Тя ми кимна и се върна в църквата. Изведнъж си дадох сметка колко много се беше променила господарката ми напоследък; колко по-затворена и вглъбена беше станала. В този момент се чу пронизителното изсвирване на тромпет — знак, че Едуард и Гавестън се приближават — и всички паднахме на колене. Кралят и фаворитът бързаха напред, а зад тях подтичваше игуменът.

Дънивед привърши заупокойната си молитва, промърмори нещо в смисъл, че трябва да си смени дрехите, и побърза да си тръгне. Едуард и Гавестън очевидно се бяха облекли набързо — и двамата носеха дълги мантии без ръкави от пурпурно кадифе, навлечени върху обикновени ризи и тесни панталони, а на краката си бяха нахлузили меки кожени ботуши, които се хлъзгаха по калния калдъръм. Брадите им бяха наболи, косите им стърчаха на всички страни, а очите им бяха помътнели, сякаш кралят и фаворитът му бяха пиянствали цяла нощ. Гавестън приклекна до трупа. После повдигна главата му и опипа страховитите рани по лицето, шията, гърдите и краката му. Лично аз вече бях сигурна, че Ланъркост е паднал от камбанарията върху скосения покрив на църквата, а после се е изтърколил от него и е политнал към земята. Фаворитът се протегна и ме потупа под брадичката; очите му бяха пълни със сълзи.

— Значи е паднал, така ли? — попита ме той.

— Най-вероятно, милорд.

— Най-вероятно! — сопна ми се Гавестън. — Убит ли е бил, самоубил ли се е? Явно ще трябва да се задоволя със заключението на онзи надут пуяк Ингълрам Беренгер.

Извърнах поглед. Споделях мнението на Гавестън за Беренгер, но знаех кога трябва да си държа езика зад зъбите. Кралският коронер^[8] си беше кралски коронер и щеше да си свърши работата. Аз, разбира се, щях да сторя същото.

— Милорд — прошепнах, — имате ли представа за какво му е било на Ланъркост да се качва в камбанарията?

— Не — отвърна ми фаворитът, вдигайки поглед към мен. — Не съм говорил с него от два дни.

Гавестън беше изпечен лъжец, но в този случай усетих, че казва истината. Същевременно обаче в погледа му освен съчувствие се четеше и нещо като вина. После фаворитът продължи да оглежда трупа и на мен ми се стори, че се опитва да избегне въпросите ми. Изправих се. Двама рицари знаменосци с тежки брони се приближиха и започнаха да разгонват зяпачите. Цяла нощ беше валяло и утрото беше влажно и студено. Въглените в мангалите, които послушниците бяха докарали в двора, пукаха и хвърляха искри. От вътрешността на манастира прозвуча звън на камбана. Докато оглеждах обезобразеното тяло на този млад мъж и се опитвах да разбера дали е бил бутнат, или е скочил сам, към нас се приближиха неколцина пекари от близката фурна. Гавестън се изправи. Гасконецът стискаше зъби, но красивите му очи бяха изпълнени с тъга. Усещах безнадеждността му. Да, той беше като роден брат на краля, негов фаворит и граф на Корнуол, но въпреки това трябваше да се крие в този затънтен францискански манастир в Йорк. Да не говорим, че тук също го дебнеха какви ли не опасности. Въпреки че още нямах доказателства за това, аз не мислех, че Ланъркост се е самоубил. Смятах, че е бил убит. Гавестън явно подозираше същото. Три години по-рано той де факто беше управлявал Уестминстър и беше разполагал с живота на всеки в кралството, а сега дори собствените му стражи не бяха в безопасност. Изабела беше права — небето наистина притъмняваше и само Бог знаеше какво ще ни донесе бъдещето!

В този момент в двора дотича някакъв вестоносец. Той коленичи пред краля върху измокрения от дъжда калдъръм и тихо му предаде съобщението, което носеше.

— Милорд! — Едуард се приближи към фаворита си и протегна отрупаната си с пръстени ръка към него. — Питър, братко мой — гласът му беше напрегнат. — Чакат ни неотложни дела. Дойдоха новини от юг. Матилда, mon coeur^[9] — Едуард се усмихна и лицето му мигом придоби онова негово неустоимо очарование, — ще ми направиш ли една услуга? — прошепна той и затършува в кесията под мантията си, след което измъкна оттам едно копие на Тайния си печат и ми го подаде. — Вземи този печат — той ще ти осигури достъп до всичко, което ти е нужно, за да разследваш този случай. А сега върви и открий каква е истината зад всичко това. Хайде, Питър…

Гавестън клекна до трупа и целуна окървавената му коса както майка би целунала рожбата си. После го погали по лицето, усмихна ми се през сълзи, стана и тръгна след краля. Игуменът уреди тялото на Ланъркост да бъде отнесено в помещението за покойници в манастира. Аз пъхнах восъчния печат в джоба на роклята си и се върнах в църквата. Вътре нямаше никого. Изабела и придворните й дами сигурно се бяха измъкнали през страничната врата, откъдето изнасяха мъртвите. Влязох по-навътре в мрачния неф и се огледах. Имах чувството, че във всеки ъгъл са се притаили безброй сенки, готови да изпълзят от скривалището си веднага щом светлината угасне. В наситения с аромат на тамян въздух още се носеше блед спомен за празничните песнопения, камбанния звън и свещените думи на литургията. Сега обаче всичко тънеше в мъртвешка тишина. Очуканите статуи на ангелите и светиите, окъпани в светлината на свещите, ме изпиваха с каменните си очи. Гротескните фигури ми се зъбеха в мрака. Затворих очи. По-рано през деня Ланъркост беше дошъл в църквата и се беше изкачил по стъпалата към камбанарията. Защо? Дали се беше почувствал виновен заради смъртта на брат си и това го беше накарало да отнеме живота си? Или пък някой го беше подмамил и го беше убил? Но защо би му било на някого да убива един от аквилите? Цвърченето на мишките, които притичваха из сенките, отекна в тишината и ме стресна.

— Добро утро, мистрес Матилда.

Подскочих и се обърнах по посока на гласа. В този момент иззад кръщелния купел, сврян в едно тъмно ъгълче на църквата, спокойно излязоха тримата Бомон, плътно загърнати в разкошни зелени плащове. Изведнъж ми хрумна, че това сигурно е тайното им място за срещи.

— Милорди, милейди — поклоних се аз в опит да скрия тревогата си.

— Бяхме в църквата — рече Анри, сваляйки шала, който покриваше устата му.

— Разбира се, че сте били, милорд. Молехте ли се?

— Всички ние трябва да се молим, Матилда.

— И все пак някои може би имат по-голяма нужда от други, милорд.

— Точно така — усмихна се лейди Вески, приближи се и стисна ръцете ми, преструвайки се на много сърдечна, макар че истинската й цел беше да ме задържи. — Този клет войник беше от свитата на Гавестън, нали? — попита тя, надявайки на лицето си загрижена гримаса, но лицемерието й се прокрадна в гласа й — да, тя беше на страната на Гавестън, но аз дълбоко се съмнявах, че двамата са приятели.

— Какво се случи? — попита Луи с престорено набожния тон на свещеник, който смята миряните за сбирщина идиоти.

— Какво да ви кажа, отче — отговорих, освобождавайки ръцете си от хватката на лейди Вески. — Ланъркост явно е паднал от камбанарията.

— Но какво е правил там? — прошепна Луи.

— Не ме е уведомил — сопнах му се аз. — Предстои да се уточняват още много неща, но ако вие сте били в църквата, трябва да сте го видели да се качва в камбанарията…

Тримата Бомон поклатиха глави като един. Ако ставаше дума за други хора, вероятно бих намерила жеста им за забавен. Това семейство обаче беше всичко друго, но не и забавно. Напротив, Бомон бяха изключително опасни люде.

— Трябва да вървя — поклоних се аз.

— Милейди — Анри се доближи до мен и впи студените си зелени очи в моите. — Кажете ми — лорд Гавестън преговаря ли с шотландците?

— Дори и със Сатаната да преговаря — отвърнах, — аз няма откъде да знам. Лорд Гавестън не обсъжда подобни въпроси с мен. А сега, ако позволите, бих искала да се оттегля — имам си и други задължения.

— Всички ние си имаме — усмихна се Анри. — Е, все едно… — той сви рамене и ми махна с ръка.

Поклоних се отново и тръгнах към вратата на камбанарията. Тъкмо хванах резето, когато усетих, че зад мен има някого. Обърнах се. Тримата Бомон стояха зад гърба ми и ме гледаха изпитателно. Изведнъж си спомних нещо, което Изабела ми беше казала. По времето на предишния крал семейство Бомон се бяха сдобили с обширни владения отвъд северните граници — имения, замъци, стопанства… Естествено, че щяха да се интересуват от намеренията на Гавестън! Ако Едуард се договореше с Брус, какво щеше да стане с техните владения?

— Разбирам защо се интересувате от отношенията между Гавестън и шотландците, милорд, но това не ме засяга.

Анри вдигна рамене.

— Някой ден може и да ви засегне, Матилда! Дните на лорд Гавестън са преброени. Негово величество кралят не може вечно да се скита по пътищата на кралството като някакъв поклонник или просяк. Той трябва да бъде в Уестминстър!

— В такъв случай, милорд — сопнах се аз, — обсъдете този въпрос с краля, не с мен. А сега — сбогом.

Вдигнах резето, вратата се отвори и аз озовах в кулата на камбанарията. Там беше толкова тъмно, че когато от мрака изникна някаква сянка, едва се сдържах да не изпищя. Отстъпих назад. Пред мен стоеше някакъв послушник, облечен в сиво расо. Лицето му беше издължено и кльощаво, очите му бяха изпъкнали, устата му непрестанно ломотеше нещо, а ушите му стърчаха като дръжките на кана.

— Съжалявам, милейди — почеса се той по плешивата глава.

— Кой си ти? — попитах го аз, пристъпвайки към него.

— Брат Юсибиъс. Аз съм звънарят. Бия църковните камбани. Винаги съм го правил.

— Значи знаеш какво се случи. Защо не излезе навън?

— Уплаших се — отговори той с треперещ глас. — Много се уплаших, милейди. Всъщност излязох. Надникнах през вратата и видях краля и милорд Гавестън. Мъжът, който се беше пребил, явно беше един от техните хора и аз се уплаших да не ме набедят. Съжалявам.

— Успокой се — пресегнах се аз и докоснах ръката му, покрита с лунички и изпъкнали вени. — Значи ти отговаряш за камбаните, така ли?

— Не, аз съм само помощник — отвърна брат Юсибиъс, а после посочи към дебелите въжета, които висяха от правоъгълния отвор на тавана. — Бия камбаните преди Христовата литургия — той се усмихна глуповато. — Наричаме ги Петър и Павел. Грижа се и за костницата в трансепта^[10] — намира се под стенописа, на който е изобразено Слизането на Христос в Ада. Заповядайте — подкани ме Юсибиъс. — Добре сте дошла. Тук рядко ми идват гости.

И така, аз затворих вратата и се огледах наоколо. В тясната стаичка на Юсибиъс имаше само един сламеник, едно столче и една разнебитена масичка. Мрачните ъгли на запуснатото помещение бяха пълни с паяжини, натежали от прах. Камбанарията се намираше на шестия етаж на старата кула и до нея се стигаше по здрава дървена стълба. Дадох на звънаря една монета и той тутакси се разприказва. Подовете били изработени от дъбови дъски, понеже камъните били твърде тежки за подобна конструкция. Кимнах. Каменните платформи действително са тежки и се изграждат трудно, а ако някоя от тях поддаде, последиците може да са катастрофални. Така или иначе, Юсибиъс биел камбаната по време на Христовата литургия, за вечернята и за утренята. Не, поклати глава звънарят, сритвайки една бирена чаша под сламеника, той не живеел тук, но често се качвал в кулата, за да си почине и да поразмишлява. Тази сутрин пристигнал точно преди началото на празничната литургия, но не забелязал нищо нередно. Бил камбаните в началото на службата, при освещаването на хляба и по време на благословията накрая. Вратата към църквата била отворена, така че думите на отец Стивън (не, увери ме Юсибиъс, той не познавал добре доминиканеца): ite, missa est — „вървете си, службата свърши“, се чули ясно. Звънът на Петър и Павел тъкмо заглъхвал, когато отвън долетели писъците.

— Клетникът полетя от камбанарията досущ като брат Тиоболд, разбивайки на пух и прах тишината и спокойствието в манастира.

— Кой е този брат Тиоболд?

— Беше послушник, но се спомина отдавна — осведоми ме звънарят, а после продължи да клюкарства. — Взе, че се влюби в една прислужница, и двамата станаха любовници. След като тя го напусна, Тиоболд се качи на върха на кулата и се опита да полети като орел. Преди да скочи, издълба няколко думи в стената на камбанарията. Все още си стоят там.

— Значи се е самоубил, така ли?

— Тихо! — Юсибиъс притисна показалец към устата си; под нокътя му се беше насъбрала мръсотия. — Духът на Тиоболд още броди из камбанарията и може да ви чуе.

Благодарих на звънаря и се постарах да запомня предупреждението му, че поклащащите се камбани могат да бъдат много опасни. После се изкачих по стълбата и се озовах на първия етаж от кулата. Тръпки ме побиха — помещението беше мрачно и страховито, а през тесните бойници нахлуваше студен въздух. Юсибиъс се провикна след мен, напомняйки ми да внимавам и осведомявайки ме, че отива да закуси. Всички етажи на кулата бяха потънали в мръсотия, из ъглите висяха паяжини, а по пода се валяха боклуци и птичи изпражнения. Най-сетне стигнах до камбанарията. Със сводестия си таван помещението приличаше на пещера, а тежките камбани заедно с въжетата и огромната дървена конструкция, към която бяха прикрепени, изглеждаха като някаква страховита военна машина. Отстрани оставаше съвсем малко място за движение. Прозорците бяха още по-големи, отколкото ми се бяха видели от двора — всеки един от тях беше около шест стъпки висок и също толкова широк, а зидарията беше към две стъпки дебела. Каменните первази бяха леко наклонени навън, за да може да се оттича дъждовната вода, и достатъчно широки, че на тях да стъпи човек. Камбаните бяха на едно ниво с прозорците и ако се залюлееха, спокойно можеха да изблъскат от кулата всеки, имал неблагоразумието да застане на пътя им. Това ли се беше случило с Ланъркост? Обиколих помещението предпазливо и старателно огледах пода, отрупан с курешки и гниещи пера и омазан с маслото, боята и лустрото, използвани за смазка и поддръжка на камбаните. Бронзовите гърла на Петър и Павел бяха покрити със сиво-сини петна, образували се под влиянието на стихиите. Малко над острите ръбове на камбаните бяха издълбани имената им, а под тях — датата на освещаването им.

Съвсем ясно си спомням онази стаичка на върха на църковната кула — зловещо място, което определено не стана по-приветливо, когато вътре се стрелна някаква птица с разперени криле и затъмни светлината, а после изхвръкна обратно навън, издавайки дрезгав писък. Дали тези стени бяха станали свидетели на убийство? Сам ли беше дошъл тук Ланъркост, или някой го беше придружавал? Какво ли се беше случило в действителност? Опирайки се с ръка о стената, аз внимателно се приближих до прозореца, от който ми се струваше, че трябва да е паднала жертвата. Огледах хлъзгавия перваз, но не забелязах нищо нередно. После се наведох през прозореца и дъхът ми едва не секна — височината до настлания с черни плочи покрив на църквата, а после и до огромния двор беше главозамайваща! Фигурите на монасите, които минаваха по калдъръма, приличаха на точици! Отдръпнах се назад и се взрях в грубите стени от дялан камък, в смълчаните камбани и в прашните ъгли на камбанарията. Изведнъж в паметта ми изникнаха думите на Юсибиъс за брат Тиоболд. Затърсих посланието на самоубиеца с очи, но не забелязах нищо, докато не се върнах до мястото, от което най-вероятно беше паднал Ланъркост. Върху гладкия камък над прозореца действително се различаваше някакъв отдавнашен надпис, който гласеше: „Тиоболд, който люби силно и загуби много“. Опипах буквите с пръсти. Дали Ланъркост беше чувал за тази история? Възможно ли беше да не е могъл да понесе вината заради смъртта на брат си и да се е самоубил? Едва ли — Ланъркост беше воин, а и службата при Гавестън доста беше калила характера му. В такъв случай, можеше ли да е бил убит? Не беше изключено, но един воин щеше да се съпротивлява на нападателя си и определено нямаше да го последва до тази усамотена стаичка. Именно в това се криеше цялата загадка.

В този момент нещо проскърца. Аз застинах на мястото си и ужасено се огледах наоколо. Камбаните се движеха! Все още стоях пред прозореца, от който вероятно беше паднал Ланъркост, а Петър и Павел се поклащаха бавно като две гигантски чудовища, внезапно пробудили се от сън. Наклониха се назад, а после се устремиха към мен, разтворили широките си гърла. В мига, в който зърнах тежките им железни езици, осъзнах, че ако остана тук, както сигурно беше направил Ланъркост, камбаните ще ме избутат през прозореца. Но защо се клатеха? Нямаше причина да ги бият по това време на деня… Прилепих се към стената и внимателно тръгнах към изхода. Камбаните се залюляха още по-силно, а острите им ръбове запориха въздуха като бръсначи. За щастие Петър и Павел се движеха в различни посоки, така че ако запазех спокойствие и действах предпазливо, можех да се измъкна. Накрая успях да се добера до стълбата и заслизах към долния етаж.

— Братко Юсибиъс! — извиках.

Камбаните иззвъняха глухо веднъж и замлъкнаха. Погледнах към въжетата, които висяха през отвора на пода. Който и да ги беше дърпал, вече беше спрял. Когато стигнах до приземния етаж, бях останала почти без дъх, а грубата ми вълнена рокля беше подгизнала от пот и вече се вкочаняваше от мразовития въздух в кулата. Изведнъж в паметта ми изникна далечен спомен от детството ми, прекарано на село — аз тичам надолу по някаква стълба, а баща ми ми крещи да внимавам. Стресната от виковете му, майка ми изхвръква от къщата с развети поли. Примигнах. Не можех да се отърся от тревогата си. Измъкнах камата си от скритата под плаща ми ножница и се огледах наляво и надясно, но в тъмната стаичка нямаше никого. Въжетата на камбаната все още се поклащаха. Вратата към църквата беше открехната. Измъкнах се от кулата и влязох в нефа. Наоколо имаше толкова много тъмни ъгли, че из тях можеше да се крие цял отряд злодеи. Отворих предната врата и се озовах в покрития вход. В долната част на стълбището, вперили погледи в мен, стояха орлетата на Гавестън.

— В църквата ли бяхте? — попитах аз обвинително.

Из големия двор сновяха монаси, по калдъръма трополеше каруца, натоварена с тор от конюшните. Виждаха се множество ръчни колички, натоварени със зеленчуци. Един послушник пъхаше папрат в мангалите и тихичко си тананикаше някакъв химн. Всичко изглеждаше наред, но аз още не можех да дойда на себе си. Ужасите, които бях оставила в тясната камбанария, рязко контрастираха с потъналия в ежедневните си дейности манастир и четиримата младежи, които се взираха в мен с любопитство.

— Какво има, мистрес? — излезе напред русокосият и червендалест Рослин, който беше увил плаща си около якото си тяло.

Плащовете на останалите аквили бяха отметнати назад. Всичките носеха кожени нагръдници и бяха в пълно бойно снаряжение.

— Дойдохме да видим къде е загинал Ланъркост — изкачи се Рослин по стъпалата, подрънквайки с шпорите си. — Но защо питате? Какво се е случило? И за да ви отговоря на въпроса — не, не сме влизали в църквата — той посочи към Мидълтън. — Николас обаче каза, че е чул камбаната да бие.

Вгледах се в другаря на Рослин. Видът му беше доста необичаен — главата му беше обръсната, жакетът му беше целият окичен с религиозни сувенири и амулети, а на портупея му висеше молитвена броеница.

— Всичко е наред — отвърнах аз и се облегнах на каменната рамка на църковната врата, а гротескната фигура с маймунско лице, щръкнали уши, изпъкнали очи и изплезен език, която беше изобразена на нея, се взря свирепо в мен. — Елате с мен — прошепнах аз и поведох аквилите към църквата.

И така, аквилите ме последваха в нефа сред звън на шпори, проскърцване на кожа и шум от измъкване на оръжия от ножниците им, тъй като двама от тях извадиха мечовете и камите си. Аз приседнах в основата на една колона. Някъде из църквата се отвори врата и по пода затропаха сандали. Клисарят и помощникът му бяха дошли да подрежат фитилите на свещите в олтара. Махнах на войниците да се приближат към мен. Въпреки предпазливостта си и страховития си вид, те ме послушаха и приклекнаха. Явно Гавестън им беше казал, че кралят ми е поверил Тайния си печат и ми е наредил да разследвам смъртта на другаря им.

Настаних се по-удобно. Нефът на църквата не беше най-подходящото място за обсъждане на подобни въпроси, но ситуацията го оправдаваше — редът и хармонията в кралския двор бяха грубо погазени. Кралят и фаворитът му се бяха превърнали в бегълци, сменящи убежище след убежище. Колелото на Съдбата се беше завъртяло отново. Аквилите също усещаха промяната и си даваха сметка, че славните им дни са отминали. Войските на графовете преследваха и тях, а сега един от другарите им беше убит при загадъчни обстоятелства. Орлетата искаха да разберат какво се е случило, но в същото време бяха много уплашени.

— Как загина Ланъркост? — изрази мислите на всички Рослин, но гласът му прозвуча по-силно, отколкото беше възнамерявал, и отекна из подобната на пещера църква.

— Не знам — отвърнах уморено. — Да не дава Господ, но е възможно и сам да е отнел живота си.

Думите ми бяха посрещнати с поклащане на глави и шумни възражения.

— А може и да е бил убит — добавих.

Аквилите замълчаха.

— Ако е бил убит — продължих, — трябва да разберем защо, как и от кого. Дали някой му е определил среща в камбанарията? Ако е така — с какво го е примамил? С кого се е срещнал Ланъркост? Нападателят сам ли е бил, или са били повече? Въпреки че — свих рамене аз — камбанарията е твърде тясна, за да побере повече от един убиец. И така, господа, ето въпросите, на които трябва да си отговорим: защо, как и кой?

Гласът ми постепенно заглъхна. Бях уморена и все още не можех да осмисля всичко, което бях видяла и чула.

— Ланъркост не е носел оръжие — промърмори Кенингтън.

С дребното си, но жилаво телосложение, яката си челюст, близко разположени очи и неспокойна натура Кенингтън ми напомняше за бойно куче. Черната му коса беше ниско подрязана, на дясната му буза имаше белег, а пръстите му никога не се отделяха от дръжката на камата му.

— И? — попитах аз.

— За да свали портупея си, значи трябва да е имал среща с някого, на когото е имал доверие.

— И на кого би се доверил Ланъркост? — попитах. — На кого вярвате вие?

Кенингтън замълча.

— На лорд Гавестън? На негово величество краля? Помежду си?

Никой не отговори. Загледах се в избледнелия стенопис зад гърба на аквилите, който осмиваше абсурдността на живота. От стеблото на една бяла лилия стърчеше главата на щъркел, стиснал в човката си риба. Измежду перата на птицата пък се подаваше маймунско лице, увенчано с рога и бълващо огън. Най-големият абсурд в живота обаче беше предателството и убийството на приятел, помислих си аз.

— Е, господа?

— Нищо не знаем! — Филип Лейгрейв, чието почти моминско, розовобузесто лице бе обрамчено от мека руса коса, грабна портупея си и се изправи на крака. — Ако си спомняте, когато ни донесохте новината за смъртта на клетия Джон Ланъркост, ние седяхме в розовата градина. А после… — той сви рамене, препаса портупея си и направи знак на останалите аквили да последват примера му.

— Какво после? — рязко попитах аз.

— Джефри се оттегли от компанията ни, сипейки заплахи срещу Александър от Лисабон. После се затвори в себе си. Идваше тук, за да се моли. Но какво значение има всичко това? — попита Лейгрейв мрачно.

Останалите също се изправиха и онези, които бяха свалили портупеите си, ги запасаха отново.

— Да не би да се страхувате от нападение? — попитах. — Тук, в кралския двор? От какво всъщност се боите, господа?

— От нищо — отговори Лейгрейв през рамо.

— Опитвам се да помогна — казах. — Аз не съм ви враг, господа!

— Вие сте жена! — глупавата забележка на Кенингтън предизвика няколко усмивки.

Спомних си клюките, които твърдяха, че аквилите са хомосексуалисти, подражаващи на библейския Давид, чиято любов към Ионатан многократно превъзхождала любовта към която и да е жена.

— Жена, значи… Нима вашите майки и сестри не са жени? Нима нейно величество кралицата не е жена? Какво значение има полът? Сърцето ми е добро, а волята ми е силна. Жена или не, нека ви попитам следното, господа: ако Ланъркост е бил убит, не се ли боите, че някой от вас може да е следващият? Затова ли сте се въоръжили до зъби като някакви разбойници от Чийпсайд?

Рослин пристъпи наперено и се надвеси над мен. Останалите аквили се опитаха да го спрат. Заслоних очи, за да се предпазя от светлината, която нахлуваше през рисувания прозорец на отсрещната стена. Бях твърдо решена да не показвам страха си. Очаквах Рослин да стане нападателен, но по лицето му се четеше единствено страх. Другите аквили продължиха да го викат. Той обаче измъкна един малък свитък от кесията си и ми го подаде. Развих го и зачетох:

Аквиле Петри, не хвърчете толкоз нависоко,

защото господарят ви Гавестън затъва все по-дълбоко.

— Кога пристигна това? — попитах ги.

— Всички спим в една спалня в крилото за гости на манастира — приклекна до мен Рослин. — Ланъркост имаше навика да става рано и да излиза доста преди зазоряване, но ние спим до късно. Тази сутрин все още бяхме по леглата, когато камбаната за Христовата литургия удари — той засрамено извърна поглед. — Бяхме по-загрижени за телата си, отколкото за душите си, мистрес. Все едно — Рослин посочи към парчето пергамент, — намерихме това заковано за вратата на спалнята ни. Един Бог знае кой го е изпратил. Можете да го задържите, ако искате — той се изправи, поклони ми се и бавно се отдалечи заедно с останалите.

Останах в църквата още известно време, за да се окопитя. Когато най-после се успокоих, утрото вече преваляше и аз се отправих към склада за провизии, за да закуся с малко мляко и хляб. Там заварих брат Юсибиъс, който се беше надвесил над огромна купа с овесена каша. Звънарят привърши закуската си, избърса устата си с опакото на ръката си и ме увери, че преди да излезе от църквата, не е видял никого нито в камбанарията, нито в нефа. После предложи да ме придружи до дома на покойника, където беше отнесено тялото на Ланъркост. Моментално забравих за храната и на драго сърце приех. Юсибиъс не спря да бърбори през целия път дотам. Минахме през множество настлани със сиви плочи дворове, няколко ябълкови градини и пекарни, покрай скриптория^[11] и библиотеката, канцеларията на игумена и тази на свещениците, които се занимаваха с подаянията за бедните, и накрая — през една малка градина, пълна с цъфнали овошки. Домът на покойника представляваше едноетажна постройка, подобна на хамбар, с червени керемиди по покрива и грубо издялано разпятие на вратата. Стените вътре бяха варосани, а в цепнатините по тях бяха втъкнати билкови китки. Пръстеният под беше преметен и поръсен с цветчета. В средата на помещението имаше огромна маса, а покрай стените бяха наредени няколко по-малки. Върху някои от тях лежаха трупове, покрити със савани, изпод които стърчаха голи крака и ръце. После Юсибиъс ме предаде в ръцете на брат Малахий, който подготвяше телата за погребение — едър францисканец с гола глава и буйни бели мустаци и брада. Малахий гордо ми представи своите „посетители“, както ги наричаше той, а после ме отведе до централната маса, дръпна савана и откри голото тяло на Ланъркост. Брат Малахий беше направил всичко по силите си, за да приведе трупа му в приличен вид, но по главата и тялото на Ланъркост имаше множество грозни рани, които красноречиво свидетелстваха за жестокото му падане от камбанарията.

Прегледах тялото внимателно и забелязах, че по тила и слепоочията му има дълбоки вдлъбнатини. В този момент чух някакъв шум и се обърнах. На прага стоеше Дьо Монтегю. Направих му знак да се приближи. Той пристъпи напред, погледна трупа, а после се прекръсти и каза, че ще ме изчака отвън. Огледах тленните останки на Ланъркост още веднъж, прошепнах една заупокойна молитва, благодарих на брат Малахий и излязох навън при Дьо Монтегю. Попитах го къде е бил, но той поклати глава. После ме хвана за ръката и ме поведе към килията си — тясно помещение с варосани стени и оскъдна мебелировка, което се намираше близо до манастирската трапезария. Единственият що-годе луксозен предмет вътре беше цветният гоблен, на който беше избродиран златен кръст на червен фон. Дьо Монтегю беше изсипал съдържанието на дисагите си върху леглото, а сега седна на крайчеца му и се зарови из вещите си. Сред тях имаше една малка реликва, един псалтир със сребърна украса, изобразяваща петте рани на Христос, и няколко кожени кесийки, съдържащи един орден — подарък от майка му, една къдрица от косата й и една от косата на отдавна починалата му сестра. Сред предметите имаше още една флейта, една детска играчка и множество сувенири от различните тамплиерски светилища, които Дьо Монтегю беше посещавал.

— Моите скъпоценности — заяви той, без да вдига поглед. — Чух за смъртта на Ланъркост, но имах по-неотложна работа. Озъл и останалите преминаха северната граница и признаха Брус за пълноправен владетел на Шотландия. Нокталиите ни накараха да забравим и последните си остатъци от лоялност към Английската корона. Другарите ми отнесоха в Шотландия всичките ни притежания, включително и моите. Само това ми остана — Дьо Монтегю загреба вещите си от леглото и ги изсипа обратно в дисагите си. — Тези неща ми напомнят за детството ми край Лилшал, за постъпването ми в Ордена, за службата ми в Утремер… — той се изправи и ме хвана за ръцете. — Сега съм изцяло твой.

Усмихнах се на рицарската му поза. В отговор обаче той само ме изгледа тъжно.

— Аз може и да оставам тук, Матилда, но светът се промени. Принадлежността ми към Ордена вече не е тайна. Преди хората може и да са подозирали, че съм тамплиер, но сега вече го знаят със сигурност. За щастие, кралицата ме е взела под крилото си, така че колкото и да иска да ме унищожи, Лисабонеца не може да ме пипне. Освен това вече всички знаят за кървавото му дело в пустошта. Дълбоко в себе си Едуард едва ли е останал доволен от това грубо потъпкване на авторитета му. По времето на стария крал Лисабонеца незабавно щеше да увисне на бесилото.

— Старият крал изобщо нямаше да го допусне в кралството си — добавих горчиво аз.

— Така си е — въздъхна Дьо Монтегю.

— Къде ли е сега Александър от Лисабон? — попитах.

— Скрил се е в манастира при Тайнмаут заедно с нокталиите си — поне така ми каза Озъл, преди да замине — за миг Дьо Монтегю замълча — Току-що пристигам от града. Слуховете се разгарят като огън в стърнище. Графовете напредват бързо. Един Бог знае как ще свърши всичко. А що се отнася до Ланъркост, братята ми ме питаха…

Описах му накратко какво се беше случило и споделих с него, че според мен Ланъркост е бил убит. Собствените си преживявания в камбанарията запазих за себе си. Независимо от страховитите си подозрения, трябваше да запазя хладнокръвие и да остана нащрек. Ланъркост бе убит почти веднага след като му бяхме съобщили за смъртта на брат му. Тоест след като бяхме намекнали, че Джефри може да се е раздрънкал и така да е станал причина за кървава кланица в Дяволската дупка. Дали тамплиерите бяха решили да си отмъстят на Ланъркост? Те ли бяха изпратили в манастира убийци, които да въздадат бързо правосъдие? Вгледах се в лицето на Дьо Монтегю. Прекрасните му очи се взряха проницателно в мен. Нека Бог ми прости, но за известно време аз хранех подозрения към тамплиерите. После още един от аквилите падна покосен от смъртта.