Пол Дохърти
Притъмняващото небе (4)

Първа глава

Моята прескъпа и всемогъща господарка.

През пролетта на 1312 година Изабела Френска вече се беше превърнала в истинска жена. Кралицата беше на шестнайсет години и по нищо не отстъпваше на приказните героини от романсите, които така настървено четеше. Снагата й беше висока и стройна, русите й коси блестяха като злато, устните й приличаха на току-що напъпил розов цвят, а ангелското й лице се озаряваше от поразителни светлосини очи с необичайна, леко издължена форма — наследство от майка й, Жана Наварска. По онова време по високите етажи на властта цареше пълен хаос. Великите лордове яростно се съпротивляваха срещу Гавестън, който беше провъзгласен за граф на Корнуол и се беше превърнал в дясната ръка на Едуард. Знамето с герба на фаворита — великолепен червен орел с разперени криле, което се вееше над кралския двор, бодеше очите им и разгаряше пламъците на междуособната война. Английските благородници се събираха в тази или в онази църква, протягаха ръце и тържествено се заклеваха да свалят и стъпчат това знаме, докато един ден не свикаха войниците си и не потеглиха към Лондон, предвождани от братовчеда на краля, Томас Ланкастър. Уви, когато стигнаха дотам, откриха, че кралят и неговата „кучка“ — подигравателното прозвище, което бяха измислили на Гавестън — вече са заминали на север, за да се укрият зад крепостните стени на Йорк. Целият кралски двор се беше преместил във францисканската обител „Сейнт Мери“, разположена между портите на замъка и река Ус — великолепен манастирски комплекс, построен около внушителна църква с висока камбанария. Все още си спомням нефа^[1] и олтара на параклиса, изпълнени с благословената светлина на хиляди свещи и украсени с образите на Възкресението и Светата Троица. Пък и как бих могла да ги забравя — не след дълго този Божи дом щеше да се превърне в арена на убийства. Но нека караме поред. И така, кралските слуги се настаниха в сградите, простиращи се от Бутам Бар до Фишъргейт Бар^[2], а аз и господарката ми заехме стаите над главния двор на манастира.

Изабела се беше променила. Аз — също. Бях само с няколко години по-възрастна от кралицата, а вече се бях издигнала до нейна любимка и единствена довереница. Останалите членове на домакинството й си шушукаха, че с невзрачното си лице и безцветни коси съм приличала на бледа сянка на господарката си. Така си беше — никога не съм била красавица, макар че Дьо Монтегю все казваше, че очите ми били лъчезарни, лицето ми — бяло като слонова кост, а устните ми — създадени само за целувки. Ласкател! Всъщност не — моят любим беше почтен мъж. Дали думите му са били просто една благородна лъжа? Все едно, аз лекувах кралицата, съветвах я и се грижех за делата й. Често ме викаха да присъствам на заседанията на съвета на краля и дори ми искаха мнението по разни въпроси. Връзката ми с кралицата определено се беше задълбочила: пред останалите аз бях нейна придворна дама, а насаме — най-близката й приятелка. На практика аз се грижех за цялото й домакинство. Аз бях тази, която надзираваше кухните и помещенията за миене на съдове, и тази, която поддържаше реда в канцеларията й и в огромната й гардеробна. Аз държах ключовете за ковчежетата със скъпоценностите й и за сандъците, в които се съхраняваха роклите й. Аз плащах на вестоносците като Джон де Мойн, аз изписвах златотъкани платове за главния олтар на францисканската църква, аз отговарях за доставките на круши от Галоуей — любимият деликатес на кралицата, и на сиренето „Грюер“, което баща й изпращаше от Париж заедно с куп наставления. Филип Френски много държеше да се увери, че дъщеря му спазва правилната линия на поведение — особено спрямо кралския фаворит. Хубавец беше този Гавестън, пък и умът му сечеше като бръснач! Мнозина са ме питали какви са били отношенията между него и Изабела. Честно казано, и аз все още не съм си отговорила на този въпрос, макар оттогава да изминаха десетки години. Разбира се, имам някои подозрения, но не мога да ги докажа. Независимо дали бяха сред хора, или оставаха насаме, Гавестън и кралицата се държаха като двама привързани един към друг братовчеди, а разговорите помежду им винаги преливаха от любезност. Не усещах между тях да има напрежение; същото важеше и за отношенията между краля и кралицата… поне до онзи съдбовен Великден.

През февруари 1312 година съпругата на фаворита, онази лицемерно набожна и престорено благочестива мишка, Маргарет дьо Клер, роди момиченце. Шест седмици по-късно Изабела също обяви пред възхитения двор, че очаква дете. За мен, разбира се, това не беше изненада — бях научила новината още на Богоявление. Всъщност тъкмо аз уведомих кралицата, че ще става майка — менструацията й не беше идвала поне от три месеца, коремът и бедрата й се бяха закръглили, а гърдите й бяха напрегнати. Освен това Изабела страдаше от сутрешно гадене. Накарах я да пие охладена отвара от лайка, но я посъветвах да избягва всякакви други билки. И така, господарката ми постигна своето и обяви на всички, че детето ще бъде момче, тоест бъдещ крал. Едуард от своя страна преливаше от щастие, тъй като бременността на съпругата му най-после потвърди мъжествеността му и сложи край на мълвата, която твърдеше, че двамата с Гавестън са любовници. Разбира се, любопитните люде все още ме питат дали в тези скандални слухове е имало някаква истина. Единственото, което мога да им отвърна, е, че в моите очи Гавестън беше най-близкият човек на краля — брат и сестра, майка и баща. Едуард беше самотник и се беше вкопчил за фаворита си като удавник за сламка.

Вероятно се чудите каква е била моята роля във всичко това. Е, не си мислете, че само съм се разхождала безгрижно, седяла съм в библиотеката, наслаждавайки се на сладкия аромат на рози, носещ се от градината, и съм се возила в покрита носилка или пък на гърба на някое дребно конче, докато кралската кавалкада се е придвижвала от един дворец към друг под гора от бляскави знамена. Но как бих могла да ви опиша преживяванията си? Поглеждайки назад, имам чувството, че се намирам в края на дълъг коридор, осветен от факли, от чиито сенки току изскача по някой и друг блестящ предмет. Или пък че се изкачвам по висок хълм, оглеждайки хоризонта за острия връх на някоя кула или пък за назъбените стени на някоя крепост. Същото е и когато си припомням онзи Великден на 1312 година, който беше ознаменуван със звън на стоманени остриета. Мечовете и камите бяха извадени от ножниците, знамената — развети, а бойните коне — оседлани за битка. Великите лордове — графовете на Ланкастър, Пембрук и Херефорд — се вдигнаха на бунт. По същото време французите заплашваха да завземат Гаскония, папа Климент V — пионката на Филип — сипеше проклятия срещу Ордена на тамплиерите от убежището си в Авиньон, а небето над Англия притъмняваше все повече. Гавестън трябваше да умре. През последните четири години той беше заточван, съден и осъждан, но двамата с краля така и не отстъпиха от позициите си и продължиха да отстояват мястото си под слънцето. Накрая обаче се оказа, че преговорите, които бяха проведени из разни сенчести коридори и градински беседки, са били безполезни, и статутът на фаворита предстоеше да се уреди с меч.

Докато ние чакахме в Йорк, пратениците на Едуард и Гавестън обикаляха кралството в търсене на подкрепа за господарите си. Кралят и фаворитът му се бяха отчаяли и бяха готови да преговарят дори с Робърт Брус, чиито опърпани воини бяха превзели повечето замъци и крепости на Едуард по северната граница и конните им отряди вече пореха като с нож полята на юг от Адриановия вал^[3]. И така, в Шотландия беше изпроводен един от аквилите на Гавестън. Оставям перото и се вглеждам в думата „аквили“. Така се наричаха петимата лични стражи на фаворита — хубави младежи с бащи англичани и майки гасконки. Филип Лейгрейв, Робърт Кенингтън, Джефри Ланъркост, Николас Мидълтън и Джон Рослин бяха опитни воини, закалени в множество битки, и на мен лично много ми приличаха на шайка хрътки, готова да се впусне в преследване на плячката при първото изсвирване на своя господар. Те се издокарваха в къси жакети, батистени ризи и тесни панталони, но под контешкото им облекло, накъдрени коси, гримирани очи и превзети маниери се криеха убийствени инстинкти и умения. Макар да се кипреха върху високите си ботуши от червеникавокафява кордовска кожа, а портупеите^[4], препасани на тесните им кръстчета, да приличаха на дамски пояси, от ножниците им стърчаха страховити оръжия. Петимата постоянно стояха на стража пред покоите на господаря си и независимо че се перчеха с одеждите си с герба на Гавестън, на който беше изобразен кървавочервен орел с разперени криле, отрупаните им с пръстени ръце не се отделяха от дръжките на камите им. Те самите се наричаха „Аквиле Петри“, сиреч Орлите на Питър. Хората обаче често им казваха „златните момчета“, тъй като „aquilae petri“, орловите камъни^[5] се носеха като скъпоценни амулети. Любимият шут на Едуард — едно джудже, което се обличаше в зелено от глава до пети и така заприличваше на умалена версия на Робин Худ — също се заиграваше с тази двусмислица и скоро тя се превърна от подигравка в комплимент.

И така, в Шотландия беше изпратено именно едно от тези „златни момчета“. Името му беше Джефри Ланъркост. Бог знае какъв налудничав план беше измислил кралят. Може би се надяваше шотландците да му помогнат срещу собствените му графове? Или пък да дадат убежище на Гавестън? Но в замяна на какво? Удовлетворяване на претенциите на Брус? Изабела се молеше тези кроежи да останат в тайна. Ако великите английски лордове узнаеха, че Едуард е готов да предаде шотландските им владения в ръцете на Брус, за да спаси гасконската си „кучка“, Англия нямаше да се поколебае да предаде него. Тези обречени на провал планове не ме засягаха, но благополучието на Изабела — да.

През онзи следобед от Светлата седмица седях в двора на францисканската обител. Господарката ми спеше. Аз, Бертран Дьо Монтегю и още неколцина членове на тайното тамплиерско общество планирахме да излезем от града и да се срещнем с група техни братя, които току-що бяха пристигнали от Шотландия. Щяхме да се съберем при Дяволската дупка — изоставено стопанство сред пустошта, далеч от стените на Йорк. Манастирът беше потънал в тишина. Вече си личеше, че е пролет — април беше изпълнил градината със зеленина и пъстри цветя. Изведнъж върху мен падна нечия сянка. Погледнах нагоре и видях брат Стивън Дънивед — доминикански монах, отколешен изповедник на краля, а напоследък и на Изабела. Още от самото начало Дънивед ми се беше сторил някак странен — тонзурата^[6] му беше съвършено оформена, а мургавото му лице — гладко и закръглено. Имаше хрисими очи, женствени устни и леко издадена напред челюст. Истински вълк в овча кожа! Начинът, по който държеше главата си, недвусмислено издаваше фанатизма, горящ като факла в покварената му душа.

— Benedicite, mea filia^[7] — поздрави ме Дънивед, прокарвайки зърната на броеницата между пухкавите си пръсти.

— Benedicite, Pater^[8] — отвърнах му аз.

Дънивед, както винаги, приседна до мен, сякаш бяхме съзаклятници. После се приведе и зашепна в ухото ми, а горещият му дъх опари лицето ми.

— В мир ли е душата ти, Матилда?

— Беше, братко!

Той се усмихна, потупа ме по ръката и се огледа наоколо.

Тъкмо си спомних, че доминиканецът често надушваше какво съм намислила, когато той посочи към ботушите за езда, които се подаваха изпод фустата ми.

— Заминаваш ли? Да не би нейно величество да те е пратила…

— Нейно величество си почива — прекъснах го аз. — Де да можех да си почина и аз…

— Кога ще свърши всичко това, Матилда? — Дънивед вдигна броеницата си и посочи към Пиетата — статуя, на която беше изобразена Девата, застанала под един празен черен кръст с разпнатия Христос в скута си. — Възкресението… — въздъхна монахът. — Матилда дьо Клербон… — на устните му заигра усмивка. — А може би трябва да те наричам Матилда дьо Ферер или пък Матилда от Уестминстър? Все едно — продължи той, без да дочака отговор; всъщност изповедникът на кралската двойка рядко обръщаше внимание на това, което имаха да му кажат събеседниците му. — И нас в момента ни разпъват на кръст, но кога ли нашите мъки ще дадат плод? — доминиканецът се примъкна още по-близо до мен и дрезгаво ми зашепна. — Матилда, поговори си с кралицата. Накарай я да убеди краля, че лорд Гавестън трябва да отиде в изгнание.

— Стига вече с това изгнание — сопнах му се аз, без да се замислям. — На краля вече му е дошло до гуша от подобни искания и определено няма да се остави да бъде воден за носа от хора като Ланкастър и Пембрук.

— Значи consummation est^[9], така ли? — попита ме шепнешком Дънивед. — Това ли искаш да ми кажеш? А ако избухне гражданска война? Кой ще ни защити тогава? Мислех си, че вече съм оставил воюването зад гърба си! Сега съм свещеник, Матилда, а не рицар — той замълча, заслушан в звъна на камбаните, който долетя от високата камбанария на църквата. — Тук има нещо фалшиво — промърмори той тихо.

— Какво имате предвид, братко? — попитах го аз.

— Нищо — отвърна ми той и пак ме потупа по ръката.

Обърнах се и се вгледах в лицето на този загадъчен доминиканец. Скулите му бяха високо разположени, погледът в очите му беше бдителен, масивната му брадичка беше гладко избръсната, а на дясната му буза имаше трапчинка. Този човек явно смяташе, че действа по Божията воля, и не изпитваше никакви съмнения относно пътя, по който беше поел. Дънивед се загърна по-плътно в черно-бялото си расо, а после попипа въжето, вързано около кръста му, плъзгайки пръстите си по трите възела, символизиращи свещените обети, които беше положил — за смирение, бедност и целомъдрие. Накрая промърмори нещо в смисъл, че Божията воля се изпълнявала, стана и заситни през двора. Докато го гледах как се отдалечава, реших, че трябва да внимавам с него. Продължих да вярвам в тази си преценка още петнайсет години след онзи съдбовен Великден на 1312 година.

— Матилда, Матилда!

Огледах се. Дьо Монтегю, наметнат с плащ и обут в ботуши с шпори, стоеше на прага на вратата, която водеше към общата зала на манастира.

— Трябва да тръгваме — махна ми с ръка той.

И така, аз се присъединих към мъжете, които се бяха събрали пред конюшните. С нахлупените си качулки и плътно загърнати плащове те изглеждаха като група монаси, готвещи се да тръгнат на поклонение, но под тъмните им одежди се криеха мечове и ками, а от седлата на конете им висяха бойни брадви и арбалети. Някога тези бойци с гордост бяха носили името „тамплиери“, но после кралят и папата ги бяха обявили за престъпници. Тези, които бяха успели да избягат, се бяха насочили на север и бяха поискали убежище от Робърт Брус. Шотландският пълководец беше проявил милост, а и голяма доза здрав разум, и с радост беше приветствал опитните тамплиерски воини в редиците си. И така, спасените скъпоценности и документи на Ордена вече бяха изпратени отвъд северната граница, а неотдавна след тях бяха тръгнали и петима войници, натоварени с още сандъци и ковчежета. Тъкмо с тези мъже трябваше да се срещнат Дьо Монтегю и останалите при Дяволската дупка. Щяха да ги разпитат какъв прием са получили в Шотландия, а после щяха да ги отведат обратно в Йорк. Нищо не се записваше, тъй като Брус беше обявен за враг на Английската корона и всеки, който бъдеше обвинен, че е водил преговори с него — независимо, че самият Гавестън също тайно се пазареше с шотландците — щеше да бъде осъден за държавна измяна, а после обесен и разчекнат.

Дьо Монтегю ми беше обяснил всичко това предварително. Аз щях да ги придружа, тъй като разполагах с разрешителни, подпечатани от краля, които щяха да осигурят на мен и на спътниците ми безпрепятствено придвижване. Някогашните тамплиери бяха дошли да вземат Дьо Монтегю от манастира и вече бяха готови за път. Мен ме поздравиха с мърморене и кимане. Разпознах двамина от мъжете — Саймън Естивет, който беше заел длъжността на Велик магистър на Ордена на тамплиерите в Англия, след като Уилям дьо ла Мор беше хвърлен в тъмницата на Кентърбъри, и Озъл Ирландеца, който обичаше да се хвали с келтския си чар и темперамент. Всъщност, Озъл беше убиец до мозъка на костите си и беше решен да потърси разплата за страданията, изтърпени от тамплиерите. Слава богу, присъствието на Дьо Монтегю и положението ми в двора на кралицата ми осигуриха ако не приемане, то поне търпимост от страна на тези сурови мъже, подложени на жестоки гонения. Озъл беше единственият, който ме нарече по име и ми се притече на помощ, докато се опитвах да се кача на коня си. После Ирландеца се метна на седлото си и за да разведри напрегнатата атмосфера, разказа една мръснишка историйка за някакъв манастир от покрайнините на Дъблин. Според думите му монасите от този Божи дом можели да летят и единственият начин игуменът им да ги върне обратно бил да заголи закръглените задници на монахините и да ги напляска. Неколцина от мъжете се засмяха. Озъл ме изгледа изпитателно, за да види дали е успял да ме накара да се изчервя. Аз му отвърнах рязко, уведомявайки го, че историйката му изобщо не може да се мери с разврата, който цари в английския кралски двор. Той се разсмя и пришпори коня си.

Яздех до Дьо Монтегю, но той беше потънал в собствените си мисли, така че го оставих на спокойствие. Групичката ни мина през портите на манастира, а после зави надясно по крайбрежната улица, която щеше да ни отведе до моста над река Ус, а оттам — до Микългейт Бар^[10]. Утрото беше обещало, че денят ще е слънчев, но в момента небето беше изпълнено с облаци. Въпреки това дебелобузите видни граждани на Йорк, придружавани от грозните си съпруги с тлъсти задници, се разхождаха напред-назад, демонстрирайки натруфените си премени. От реката се носеше тънка, зловонна мъглица, която изпълваше въздуха с миризмата на катран, сол, саламура и сушена риба. Тази воня се смесваше с приятните аромати, които идваха от пекарните, ковачниците и схлупените сергии, на които бяха изложени най-различни лакомства, предназначени за работниците, трудещи се покрай реката. Разноцветната градска тълпа беше съставена както от живи хора, така и от трупове, защото в ранния следобед покрай реката се точеха множество погребални шествия, които изпращаха мъртъвците до различните църкви, където щяха да се проведат бденията преди заупокойните служби на следващата сутрин. Калта и животинските изпражнения по улиците вече се втвърдяваха под топлите лъчи на слънцето. Сякаш целият Йорк беше излязъл навън. Независимо от произхода си и от положението си в обществото, хората се блъскаха в тълпата, опитвайки се да стигнат до пазарищата, или пък просто се разхождаха, наслаждавайки се на недотам чистия въздух и на пролетта, която най-после беше прогонила дългата и студена зима.

Накрая навалицата ни накара да се отклоним от крайбрежието и да тръгнем по главната улица на града, но тя се оказа също толкова натоварена и претъпкана с каруци, носилки и ръчни колички, както и с какви ли не търговци, които всячески се опитваха да привлекат вниманието на минувачите. Калайджии и шивачи хвалеха стоката си, опитвайки се да надвикат крясъците на кожухари, златари, въжари, месари и зарзаватчии. Просяците протягаха очуканите си канчета, молейки добрите хора за някоя дребна монета. Стражарите и съдебните пристави се опитваха да въведат някакъв ред, надувайки рогове и налагайки търговците без разрешителни с тояги. Продавачите обаче бяха хитри, така че просто събираха сергиите си и ги преместваха между къщите, в някой вход, на стълбите на някоя църква или пък в задната част на някоя каруца. Селяни с ниско нахлупени сламени шапки предлагаха живи кокошки, прасенца и патици. Вонята, която идваше от нагретите от слънцето канавки, купчини с боклук и изхвърлени на улицата нощни гърнета, ставаше все по-непоносима, докато накрая не издържахме и не закрихме устите и носовете си с ръце. Нищо чудно, че наричат Сатаната Господар на нужниците! Въпреки всичко обстановката ме успокои, тъй като в този хаос едва ли щяхме да привлечем нечие внимание. Всъщност гражданите на Йорк явно нямаха никаква представа за нарастващото напрежение между краля и великите лордове и главната им грижа сякаш беше да си купят комплект копчета за един фартинг^[11] или пък прасило сукалчета за четвърт марка. Градът изглежда беше напълно завладян от търговията. Хората не даваха път дори на свещениците, бързащи да причестят някой умиращ. Светлината от свещите, звънът на камбаните и мирисът на тамян изобщо не помагаха на Божиите служители да се придвижат през шумната тълпа, която беше много по-заинтригувана от подвикванията на търговците на реликви, предлагащи на вниманието им крило от Серафим небесен или пък нокът от палеца на крака на Светата Троица. Йорк беше живото доказателство, че „любовта е голямо нещо, но парите са всичко“.

Когато най-сетне минахме по моста и стигнахме до портата Микългейт, видяхме, че високите й назъбени стени са украсени със страховити трофеи — отсечените глави на неколцина шотландски бунтовници, обилно полети с катран. Очите им се взираха невиждащо в позорните стълбове отдолу, претъпкани с еретици, чиито глави и лица бяха омазани с конски фъшкии и мед. Измъкнахме се от града и поехме по пътя към Тадкастър, по който кретаха безброй каруци и пешеходци, сред които имаше селяни, пътуващи монаси, проповедници и разказвачи. Един от тях се беше покачил на стъпалата някакъв порутен крайпътен кръст и отчаяно се опитваше да привлече слушатели, крещейки стиха от Книга на пророк Исаия: „Казах в себе си, когато преполових дните си: трябва да вляза в портите на преизподнята“^[12]. Тези думи важаха с пълна сила за групичката ни, но в този момент ние не си давахме сметка за това. Яздихме още известно време, а после спряхме, за да може Озъл да се ориентира по картата си. Дьо Монтегю свали шала от устата си, наведе се към мен и ми се извини, че досега е бил толкова мълчалив. После ми обясни колко е важна задачата, с която сме се заели.

— Войниците ще ни донесат новини от Шотландия. Те са се срещнали с Брус лично. Скоро ще имаме убежище, Матилда.

Сърцето ми прескочи един удар — така ставаше винаги, когато си представях, че любимият ми може да замине.

— Не, не! — долови тревогата ми Дьо Монтегю и се усмихна — Не, ma doucette^[13]. Няма да ходя в Шотландия. Моите задължения ми налагат да остана с теб в Англия. Пък и аз съм напълно доволен от ролята си — добави той дяволито.

Точно щях да му отговоря, когато Озъл ни извика да го последваме и групичката ни препусна през „Великата пустош на Йоркшир“, както я наричаха спътниците ни. Пожарищата, подпалени от Уилям Завоевателя, съвсем бяха оголили тукашната земя и тя още не се беше възстановила напълно, макар оттогава да бяха изминали стотици години. Пред нас се простираше грамаден зелен килим, изпъстрен със златисто и черно, а там, където дивият пирен беше избуял над тревата, се забелязваха и пурпурни шарки. Не след дълго облаците затулиха слънцето и небето бързо притъмня. Във въздуха се носеше влажна мъгла и дребните ни шотландски кончета внимателно си подбираха пътя през упорития прещип и жилавия пирен. Земята беше обсипана с древни камъни, които придаваха на пейзажа още по-зловещ вид. Над главите ни летяха птици, чиито крясъци, подобни на стоновете на изгубени души, се смесваха с воя на вятъра. Известно време се движехме сред тъмен гъсталак от разкривени дървета и храсти, но скоро започнахме да се изкачваме по някакъв стръмен наклон. Чувствах се ужасно напрегната. Може би тревогата ми се дължеше на контраста между шумния град и печалната тишина, обхванала това място, зад която обаче сигурно се криеха страховити тайни.

Щом се изкачихме на възвишението, пред погледа ни се разкри същинска сцена от Ада. Насред суровия и безрадостен пейзаж се простираше широка и дълбока котловина. В центъра й се издигаха руините на стара постройка от сив гранит, чийто тръстиков покрив отдавна беше паднал. Наоколо растяха няколко криви дървета — вероятно останките от древна гора, служила за убежище на кръвожадни езически богове. Но както е казал поетът: „Можеш да нарисуваш розата, но не и благоуханието й“^[14]. Аз също не бих могла да опиша ада, в който се беше превърнала Дяволската дупка. Старата къща си стоеше кротко на мястото, но от клоните на близките дървета висяха пет трупа. Приближихме се и слязохме от конете. Наоколо имаше следи от битка — земята беше отъпкана от конски копита, а оплисканата с кръв трева беше осеяна с парчета кожа, доспехи и счупени оръжия. И това беше всичко. Не се забелязваха нито коне, нито някакви вещи — нищо освен петте трупа с избодени очи, които се поклащаха от вятъра и караха клоните на дърветата да проскърцват. Връхните дрехи и ботушите на мъртъвците липсваха. Някои от тях очевидно бяха убити още преди да бъдат обесени — телата им бяха покрити със страховити синьо-черни рани, устите им — разбити, а черепите им — строшени. Да, по света има много места, обладани от злото, и Дяволската дупка с нейните рязко спускащи се склонове, изоставена къща от груб камък в дъното и тези криви дървета, приведени под тежестта на ужасяващите си плодове, определено беше едно от тях.

Влязох в старата къща — мрачна руина с каменни стени и гол пръстен под. Въздухът вътре беше зловонен. Отвън долитаха ругатните на спътниците ми, които сваляха труповете от бесилките. Претърсих наоколо, но освен едно загаснало огнище не намерих нищо друго.

— Свалихме ги — съобщи ми Дьо Монтегю, заставайки на прага. — Дано Бог се смили над душите им.

Последвах любимия си навън. Естивет беше коленичил до един от труповете и шепнеше в ухото му молитва за опрощение на греховете, надявайки се, че така ще осигури известна утеха на безсмъртната му душа по пътя й към светлината.

— Върви, християнино! — гласът на тамплиера свещеник трепереше от ужас и гняв. — Върви да се изправиш като воин пред лицето на своя Бог и нека архангел Михаил и всичките му ангели излязат да те посрещнат. Пази се да не попаднеш в ръцете на Лукавия. А сега опрощавам всичките ти грехове…

Изчаках го да приключи, а после огледах труповете. Всичките им ценности липсваха — коланите, катарамите, ботушите, доспехите, броните и оръжията. Трима от тях явно бяха загинали в свирепата битка — по лицата, вратовете и гърдите им зееха грозни рани. Другите двама изглежда бяха обесени живи. И петте трупа бяха поругани. Носовете им бяха отрязани като на най-долни престъпници, а за да ги унижат още повече, нападателите им бяха изболи очите им и бяха натъпкали устите им с пръст и изпражнения на диви животни — отвратителна гавра със Светото причастие. Озъл и останалите бяха потънали в разговор и разгорещено обсъждаха какво може да се е случило. Аз се взрях в лицата на мъртъвците, а после вдигнах поглед към ръба на котловината. Ясно си представях как тамплиерите са били хванати в капан, а после — жестоко избити.

— Нокталиите! — изсъска Озъл.

Кимнах в знак на съгласие.

— Шотландците? — обади се друг.

— Глупости! — отсече Дьо Монтегю; лицето му беше пребледняло. — Нали с тях имаме договорка. Те не биха…

— Разбойници? — прекъсна го трети.

— Не! — извиках аз.

Спътниците ми така се бяха стреснали, че съвсем умишлено си затваряха очите за истинската заплаха — Александър от Лисабон и неговите нокталии, които Климент V и Филип Френски бяха изпратили по петите на тамплиерите с изричната заповед да ги изтребят до крак. За негов срам, Едуард Английски беше разрешил на тези убийци да преследват плячката си и в Англия.

Някои от тамплиерите поклатиха глави, видимо възмутени, че една жена си е позволила да изкаже мнение.

— Тези трупове са студени — заявих аз, приближавайки се към спътниците си. — Смъртта им е настъпила днес сутринта, вероятно малко преди зазоряване — посочих към ръба на котловината. — При други обстоятелства събратята ви са щели да бъдат в безопасност тук, но нокталиите са ги обградили и са връхлетели върху тях изневиделица. Поне така мисля — заключих аз, изтупвайки мръсотията от ръкавиците си.

— Но откъде са разбрали нокталиите, че другарите ни ще бъдат тук? — попита Озъл. — Сред тази пустош?

Въпросът беше последван от цял куп предположения. Дьо Монтегю ме хвана за рамото и ме поведе към къщата. Естивет се присъедини към нас.

— Александър от Лисабон и неговите нокталии? — обърна се към мен моят възлюбен. — Сигурна ли си, Матилда?

— А кой друг, за Бога?

Треперех. Ама че страховито място беше тази Дяволска дупка! Труповете лежаха проснати връз голата земя, клоните на дърветата се протягаха, сякаш очакваха по тях да бъдат окачени нови мъртъвци, а високата трева по ръба на котловината се люлееше от все по-силните пориви на вятъра. Над главите ни се носеха гарвани, огласящи околността със злокобните си крясъци. Сърцето и стомахът ми се свиваха от страх и единственото ми желание беше да се махна оттам.

— Ами ако се върнат? — попитах шепнешком.

— Едва ли — поклати глава Дьо Монтегю. — Не, не биха го направили, не и посред бял ден — мястото е твърде открито за изненадваща атака — той си пое дълбоко дъх. — Сигурно Александър от Лисабон е научил за срещата ни в Дяволската дупка отнякъде и е довел тук демоните си. Свършили са кървавата си работа, преди слънцето да изгрее, и са си отишли. Вероятно вече са далеч.

Не бях съгласна, но не исках да споря по този въпрос.

— Ами труповете? — поинтересувах се.

— Ще ги оставим тук — отговори Естивет и повика един от другарите си, за да му даде наставления. — Ще платя на добрите братя от манастира — продължи той, — за да ги положат в бедняшкия кът на църковното гробище. Сигурен съм, че те ще проявят милосърдие и ще им уредят прилично погребение.

— Няма какво повече да направим за тях — каза Дьо Монтегю, посочвайки към мъртвите. — Телата им ще се върнат в пръстта, а душите им — при Бога. Но кой ни е предал, Матилда? — попита той с дрезгав шепот. — Кой е казал на Александър от Лисабон, че нашите хора пристигат от Шотландия? Кой му е съобщил точното време и място, където да ги намери?

Озъл видя, че разговаряме оживено, и се приближи към нас. Останалите вече внасяха мъртъвците в къщата, покривайки ги с плащовете си и струпвайки отгоре им камъни, за да предпазят телата им от дивите животни.

— Сигурно и вие се питате същото, което се питаме и всички ние — обикновено засмяното лице на Озъл беше помръкнало, проницателните му очи горяха със студен блясък, а нервният тик на дясната му буза недвусмислено подсказваше, че кипи от ярост. — Как се случи това, Дьо Монтегю? Единствените, които знаехме, че другарите ни ще бъдат тук, бяхме ти, аз и Естивет.

— И аз — намесих се, — макар че Дьо Монтегю ми каза едва преди два дни. Можеш да го попиташ.

— Така е — промърмори Дьо Монтегю, а после махна на останалите и ни поведе по склона на котловината.

Когато се изкачихме догоре, аз се взрях в пейзажа, осеян с прещип, пирен, къпини, блата и някоя и друга горичка.

— Кой насочи събратята ви към това място? — попитах.

— Някои от тях бяха местни — отвърна ми Дьо Монтегю.

— Как се казваха? — продължих с въпросите аз.

— Морсби, Торп, Рипънхейл, Ланъркост и Истърбъри.

— Ланъркост ли? — учудих се аз.

— Да, Джон Ланъркост — потвърди Дьо Монтегю. — Защо?

— Да не би да е роднина на онзи Ланъркост от „Аквиле Петри“?

— Златните момчета на Гавестън ли? — Дьо Монтегю ме изгледа учудено, а после се намръщи. — Да, Ланъркост беше опитен боец и освен това беше родом от този край. Нищо чудно да е имал някаква връзка с някой от хората на фаворита. Да, да — той примигна срещу вятъра — Нашият човек отсядаше в една таванска стаичка близо до Улицата на касапите в Йорк и осигуряваше подслон и на други — Йорк е чудесно място за укриване. Какво всъщност искаш да кажеш, Матилда? Че Ланъркост е казал мястото на срещата ни на сродника си, който го е подшушнал на Гавестън, който пък го е издал на Александър от Лисабон и неговите нокталии, така ли?

— В никакъв случай! — възразих аз. — Мощта на тамплиерите в Англия беше сразена, а ценностите им — заграбени. При това положение, не виждам каква полза биха имали кралят или пък Гавестън от предателството на и без това изтерзаните тамплиери.

В този момент нещо ме накара да погледна към дърветата, между които се виеше пътят към Йорк. Сред гъсталака проблесна стомана.

— Jesu Miserere!^[15] — възкликнах аз, извръщайки очи към небето, и дръпнах Дьо Монтегю за ръкава.

Когато отново погледнах към горичката, там вече не се забелязваше нищо. И все пак…

— Какво има? — хвана ме за ръката Дьо Монтегю.

Вместо отговор аз тръгнах надолу по склона, търсейки прикритието на падината, а Дьо Монтегю ме последва. Внезапното ни отдалечаване привлече вниманието на Озъл и той побърза да ни настигне.

— Какво стана? — настоя Дьо Монтегю.

— Зад онези дървета имаше въоръжени мъже — отвърнах аз, след като прецених, че сме се отдалечили достатъчно от ръба на котловината.

— Невъзможно — поклати глава Озъл.

— И защо? — троснах му се аз. — Не съм луда, Озъл! Не съм и някоя плашлива девойка с развинтено въображение, на която й се привиждат опасности навсякъде. Знам какво видях. Кой друг би могъл да се крие тук, в пустошта?

— Матилда има зорко око — въпреки всичките си съмнения Дьо Монтегю очевидно ми беше повярвал. — Пък и е логично. Нокталиите сигурно са знаели, че ще дойдем тук, така че са се оттеглили и са зачакали появата ни. Така са постъпили и с другарите ни вчера вечерта. После някой съгледвач им е дал знак и те са се впуснали в атака — убедено каза Дьо Монтегю и посочи към ръба на падината. — Можем да се върнем горе и да се огледаме, но така те ще разберат, че сме ги забелязали. Най-добре да се омитаме оттук.

— Могат ли да ни нападнат в котловината? — попитах аз.

— Не — Дьо Монтегю затегна катарамата на колана си. — Твърде много сме, въоръжени сме, пък и сме в бойна готовност. Очевидно се надяват, че ще минем по същия път и на връщане, и са ни подготвили засада.

Припомних си нокталиите: отряд наемни убийци, въоръжени до зъби; най-долна измет, събрана от кол и въже. С тях винаги се движеше глутница бойни кучета — огромни мастифи със страховити челюсти и зъби, яки вратове и нашийници с остри шипове. Вихрена орда от Каинови синове.

— Да предупредим и останалите — посочи Дьо Монтегю към дъното на падината. — Най-добре ще е да се върнем по различни пътища. Щом стигнем до някое населено място, нокталиите ще се оттеглят — едва ли ще искат някой да стане свидетел на кървавото им дело.

И така, Дьо Монтегю събра другарите си и след като отклони протестите им, заяви, че единственият ни шанс в момента е не битката, ами бързото отстъпление. Планът беше да се разделим на групи и да се опитаме да се присъединим към някой керван пътуващи търговци или пък да стигнем до някое от най-близките селца. Щяхме да се срещнем отново в Йорк. Тамплиерите бързо се съгласиха. Естивет каза една кратка благословия и всички се качихме на конете си сред шума от подрънкващи сбруи, проскърцващи кожи и свободно плъзгащи се в ножниците си оръжия. Естивет измърмори още една благословия, а Озъл прокле нокталиите, пожелавайки им демоните да разкъсат душите им и да ги пратят в Ада, където да се пържат цяла вечност, цвърчейки като бекон. Остроумната му забележка предизвика няколко усмивки. После си стиснахме ръцете, взехме си сбогом и насочихме конете си към ръба на котловината. Щом се изкачихме на възвишението, се пръснахме и препуснахме в отчаян, лудешки галоп.

И така, аз, Дьо Монтегю и Озъл изхвръкнахме от Дяволската дупка, оставяйки след себе си само облак прах. Студеният вятър бръснеше лицето ми, всичко пред погледа ми се сливаше, а до слуха ми достигаше единствено тропотът на конски копита. Предчувствието за надвиснала опасност не ме напускаше. Кръвта бучеше в ушите ми, а гърлото ми така се беше свило, че едва си поемах дъх. Стиснах здраво юздите и започнах да се моля всичко да се нареди. Да, аз бях придворна дама на кралицата, но въпреки това сега бясно препусках през пустошта — сурова като душите на преследвачите ни. Независимо, че бяхме само на няколко мили от кралския двор, тези убийци като нищо можеха да ми прережат гърлото. След известно време обаче се успокоих и тъкмо се зачудих дали не съм сбъркала, когато чух зад гърба си гръмовния лай на ловни кучета — адски звук, смразяващ кръвта. Ние забавихме ход, изкачихме се на едно възвишение и се обърнахме назад. С голямо усилие успях да потисна ужасения си вик — моментът никак не беше подходящ за прояви на слабост. Под нас обаче се разгръщаше кошмарна сцена. Из огрения от слънцето пирен се стрелкаха множество сенки, от близките горички излизаха още и още, но най-страшното от всичко беше, че с всяка група преследвачи тичаше и по един огромен тъмен силует — бойните кучета на нокталиите. Сърцето ми се сви от ужас. Четирима конници и един от зверовете явно си бяха набелязали групичката ни и вече летяха към нас. Дьо Монтегю се беше вцепенил и просто се взираше в тях, покрил устата си с ръка — изглеждаше, сякаш всеки момент ще повърне. Озъл обаче запази самообладание, приведе се в седлото си, присви очи и цъкна с език.

— Нашите коне — той потупа дребното си конче по шията — не са бързи като техните, но са по-издръжливи. Ако не бяха кучетата, тези конници никога нямаше да ни хванат. Мастифите обаче ще ни настигнат, ще подплашат конете ни и ще ги нахапят по краката. Така ще ни свалят на земята. В Ирландия много пъти съм ставал свидетел на подобни сцени — тамошните водачи на кланове често прибягват до тази тактика. Все едно — каза Озъл, сграбчи юздите и завъртя коня си. — В случая имаме само един изход.

И така, тримата продължихме стремглавия си галоп. Лаят на мастифите зад нас се усилваше, а една дълга и страховита сянка почти ни застигна. Тогава Озъл ни поведе по някаква леко издигаща се пътека. От лявата й страна имаше блато, а отдясно растеше бодлив прещип. Пътеката беше малко встрани от пътя ни, но Ирландеца уверено ни водеше напред. Накрая покрай нас се извисиха две стръмни скали, покрити с лишеи, и не след дълго той дръпна юздите на коня си. После слезе от гърба му и ни даде знак да последваме примера му. Накара ни да заредим арбалетите си. След като изпълнихме заръката му, той взе оръжията от ръцете ни и ни направи знак да се отдръпнем. Коленичи на земята, постави нашите арбалети от двете си страни, а своя насочи към тесния проход между скалите. Действаше хладнокръвно като брабантски наемник^[16]. Кучешкият лай се усили още повече и заглуши тропота на конете. В този момент един от мастифите изскочи измежду скалите, обвит в облак от прах. Ушите му се вееха, грамадната му паст зееше, а якото му черно туловище изглеждаше колкото страховито, толкова и красиво. Кучето беше обучено да преследва коне, така че изобщо не обърна внимание на коленичилия Озъл, ами продължи да тича. Ирландеца изстреля островърхата стрела и тя полетя към мастифа, но, за беда, го уцели в муцуната. Това само раздразни псето и то продължи напред още по-настървено. Озъл вдигна втория арбалет. Точно в този момент кучето скочи към него и стрелата се заби в гърлото му. Въпреки това мастифът се хвърли върху Ирландеца и двамата се заизвиваха в смъртоносна хватка сред облак прах и пръски кръв. Страховитото ръмжене на кучето се смеси с бойните викове на Ирландеца и после всичко свърши. Песът се свлече на земята, а Озъл остана да лежи по очи. Опитах се да извикам, но гърлото ми беше пресъхнало. В този момент Ирландеца вдигна омазаното си с кръв лице от земята и се ухили, а след това се изправи и отупа дрехите си от праха.

— Добре съм! — успокои ни той.

После усмивката му помръкна и той ни направи знак да заредим арбалетите си отново. Дьо Монтегю вече беше дошъл на себе си. Едва по-късно научих за ужаса му от кучета, дължащ се на жестокото нападение, което беше преживял като дете. Все едно — в онзи момент бяхме изцяло съсредоточени върху застрашителния тропот на приближаващите се коне. Дьо Монтегю взе своя и моя арбалет и размени няколко думи с Озъл. В момента, в който конниците изкачиха височината и препуснаха между скалите с развети плащове, двамата тамплиери се отделиха един от друг. Нападателите ни връхлетяха така стремително, че изобщо не разбраха какво им се е случило. Озъл и Дьо Монтегю коленичиха на земята и вдигнаха арбалетите. Стрелите им полетяха със свистене и повалиха първите двама конници. Конят на третия се уплаши и хвърли ездача си от седлото. Двамата тамплиери мигом извадиха мечовете и камите си и се втурнаха в атака. Дьо Монтегю беше отличен боец, но Озъл беше роден воин, който не знаеше какво е страх и дори се наслаждаваше на звъна на стоманените остриета. Преследвачите ни бяха попаднали в собствения си капан. Тримата свалени ездачи бързо бяха довършени сред писъци, стенания и струи гореща кръв. Четвъртият се опита да избяга, но двамата тамплиери го приклещиха и го смъкнаха от седлото. Озъл притисна гърдите му с коляното си, нададе бойния си вик и многократно заби камата си в гърлото му. После се надигна и несигурно се отдалечи, зяпайки Дьо Монтегю, който минаваше между труповете, за да се увери, че са мъртви, шепнеше заупокойни молитви и чертаеше кръстове във въздуха. Приближих се и погледнах към един от нокталиите. Нашареното му с белези лице изглеждаше още по-грозно в смъртта — окървавените му устни бяха полуотворени и между тях се показваха почернелите остатъци от зъбите му.

— Край със злодеянията ти, убиецо! — прошепнах.

— Отдръпни се! — извика ми Озъл, който се приближаваше към труповете с бойната си брадва в ръка.

Огледах се.

— Да не би да се каниш да им вземеш скъпоценностите? — попитах го.

— Че за какво са ми? — ухили ми се Ирландеца. — Да ги продам в Йорк? Не, просто ще оставя послание на Александър от Лисабон. Вие вървете — той посочи към конете ни. — Дьо Монтегю, отведи дамата. По-добре да не става свидетелка на това, което ще стане — той се надигна. — Адът вече е погълнал тези грешници както вълк поглъща овца. Сега слугите на Сатаната ще напълнят устите им с разтопено олово. Искам Лисабонеца да знае, че него го чака същото — Озъл сякаш говореше на самия себе си, а обикновено приветливо му лице беше напрегнато и бледо.

И така, Дьо Монтегю ме хвана за лакътя и ме поведе към мястото, където бяхме спънали конете си. Понечих да погледна назад, но той бързо ме избута в някакъв малък проход, образувал се между плъзналия навсякъде прещип. Седнах на един камък. Дьо Монтегю ми подаде мяха си с вино и ме накара да изпия няколко глътки. После зачакахме в мълчание. Из пътеката отекваха зловещи звуци. Постепенно ужасът започна да ме напуска. Усетих вкуса на виното в устата си и тежестта в краката си. Дърветата и храстите наоколо се огъваха под напора на вятъра. Във въздуха се носеше миризмата на конска пот, кажа и диви цветя. Чу се крясък на корморан, последван от дрезгавото грачене на кръжащите над главите ни гарвани. Времето минаваше. Дьо Монтегю седна и затвори очи, а устните му се раздвижиха в беззвучна молитва. Най-после Озъл се присъедини към нас. Дрехите на един от мъртъвците, които беше използвал като престилка, бяха целите оплискани с кръв. Той ги свали и ги захвърли в храстите.

— Приключих — промърмори той. — Свърши се.

После Дьо Монтегю докара конете ни и ние ги яхнахме. Озъл предположи, че другите нокталии още преследват останалите от групичката ни и се оказа напълно прав — по пътя през пустите поля до първото селце не срещнахме никаква опасност. Там пък се присламчихме към някакъв керван с каруци, който караше провизии за манастира, и продължихме пътуването си с него. Озъл и Дьо Монтегю яздеха пред мен и тихичко си приказваха, а аз почти заспивах върху седлото и само от време на време се сепвах от шумовете наоколо. Минахме през Микългейт Бар, прекосихме главната улица и се упътихме към моста над Ус. На стъпалата на параклиса „Свети архангел Михаил“, който се намираше точно на входа на моста, се беше събрала цяла тълпа просяци. Щом ни видя да приближаваме, един от тях мигом се втурна към нас и сграбчи юздите на Озъл, молейки го за милостиня. Направи ми впечатление, че видът му е доста необичаен за просяк — мускулите му бяха напращели, а кожата му — загоряла. Едва ли беше получил този загар под ледения вятър на Йорк. По-вероятно беше да се е излагал на слънцето на Утремер^[17]. Този мъж явно беше дегизиран тамплиер. Озъл намери някаква дребна монета, подхвърли му я и препусна напред.

Оставихме конете си в конюшнята на „Пътят към Дамаск“ — голяма кръчма, даваща подслон на поклонниците, които минаваха през града. Отпред имаше широк двор, застлан с калдъръм, а отстрани — красиви цветни градини. Таванът в салона беше висок, а по пода — вместо обичайната суха тръстика — имаше жълто-черни плочи във формата на ромбове, които блестяха от чистота. В дъното на помещението се простираше дълъг дъбов тезгях, който беше така излъскан, че отразяваше светлината от маслените лампи и восъчните свещи. Покрай една от стените бяха наредени множество бъчви и ведра, изработени от ясен, леска и желязо. Пушената шунка, която висеше от широките тавански греди, изпълваше помещението с апетитна миризма. Настанихме се в една ниша с изглед към градината. Подобни детайли винаги са се запечатвали в паметта ми. Сред клиентите на заведението имаше еснафи, заможни пътници и поклонници. Съдържателят носеше касторена шапка и чиста платнена престилка, а на гърдите му бяха кръстосани две безупречно чисти бели кърпи. На яките му китки бяха преметнати още две, за да пази ръцете си винаги чисти. Поръчката ни дойде бързо — три чаши с ейл, три гледжосани купи със супа от месо и зеленчуци, три топли самуна бял хляб, увити в ленена кърпа, и едно малко гърненце с масло. Поднесоха ни и розова вода, в която да си изплакнем ръцете преди хранене. Озъл набързо благослови храната. Понечих да заговоря, за да разчупя напрегнатото мълчание, но Ирландеца ме изпревари. Той явно още не се беше отърсил от спомена за битката — очите му бяха разширени и мрачни, а лицето му — пребледняло.

— Езикът… — прошепна. — Колко е мъничък, а пък какви поразии може да свърши. Езикът — продължи той, вдигайки роговата си лъжица — всъщност е цяла вселена. Той може да отрови цялото тяло. Може да се подпали от огньовете на Ада и да изпепели цялата земя…

Забелязах, че очите на Озъл се взират в нещо над рамото ми. Обърнах се. Към масата ни се приближи някакъв мъж с ниско нахлупена качулка, но после отмина. Нахранихме се в мълчание. Когато свършихме, Озъл стана, кимна ми, потупа Дьо Монтегю по рамото и излезе.

— Какво става? — попитах.

Дьо Монтегю ми направи знак да замълча и аз се озърнах наоколо. Мъжът с качулката отново се беше приближил към нас, така че го разгледах по-внимателно. Непознатият беше облечен в тъмнозелени дрехи, а на краката си носеше ниски кожени ботуши. Чертите му едва се различаваха под ниско нахлупената му качулка. Внезапно мъжът се втренчи в нас — лицето му беше изпито и бледо, а покрай очите му имаше тъмни кръгове.

— Приятелят ви тръгна ли си? — попита той изпод качулката си. — Да не би да отиде да търси Давидовия ключ^[18]?

— Не, приятелю — отвърна му Дьо Монтегю и вдигна чашата си с ейл за наздравица. — Няма нужда от ключ. Соломоновият храм^[19] вече го няма.

Мъжът с качулката се сепна.

— Как така го няма? — шепотът му стана дрезгав.

— Унищожиха го — кратко отговори Дьо Монтегю. — В пустошта.

— В такъв случай, приятелю, аз ще си вървя — мъжът с качулката вдигна ръка за поздрав, а после бързо прекоси салона на кръчмата и излезе навън.

— Кой беше този? — попитах.

— Роджър Фърнивъл — отвърна Дьо Монтегю. — Престъпник, човек извън закона, свещеник, лишен от духовния си сан. Трябваше да ни чака тук, когато дойдем с другарите си от Шотландия, но сега… — той сви рамене.

— А странните думи на Озъл? Какво искаше да каже той с тези приказки за езика?

— Някой ни е издал, Матилда, макар че може и да не го е направил нарочно. Озъл иска да разпитаме Джефри Ланъркост.

Той взе ръкавиците си и тръгна да става от масата.

— Бертран — сграбчих го за ръката аз, — какво е направил Озъл на пътеката?

— Думите на Озъл са „сребро, очистено от пръст в горнило — прошепна Дьо Монтегю, — седем пъти претопено“^[20]. Ирландеца се закле да отмъсти на Александър от Лисабон.

— Кажи ми какво е направил на пътеката — настоях аз.

— Обезглавил е кучето и четиримата му господари и е наредил главите им на пътеката между скалите — Дьо Монтегю замълча и ме изгледа със съжаление. — Това е келтски обичай — промърмори той. — После е отрязал гениталиите им и ги е напъхал в устите им. Така Александър от Лисабон ще разбере, че битката ни е lutte a l’outrance, тоест че ще се води до смърт…