Пол Дохърти
Притъмняващото небе (3)

Пролог

Колкото повече губиш…

Толкова повече сила и храброст придобиваш в очите на останалите.

Будна съм. Тъмното покривало на нощта ме притиска, а аз лежа в леглото си и кипя от негодувание срещу все по-слабата светлина в собствения ми живот. Сенки обгръщат планините и дълбоките долини в душата ми, населени с призраците от миналото. Заслушвам се в трополенето на стъпките отвън — клисарят и помощникът му с фенери в ръце стриктно изпълняват нощното си бдение тук, в обителта „Грейфрайърс“^[1], сгушена като някое птиче под великолепната грамада на „Сейнт Пол“. Ако стана и надникна през прозореца, ще зърна камбанарията на катедралата, светеща като фар над обвитата в мрак улица Чийпсайд с нейния кръст^[2], бъчва^[3] и чешма^[4]. Туптящото сърце на жужащия кошер Лондон. Печалният звън на камбаните отбелязва отминаването на часовете и бавното прокрадване на зората. Щом забият за утренята, ставам от леглото и старателно се измивам. Обличам груба риза над лененото си бельо, а на старите си крака обувам дебели вълнени чорапи и тъмни кожени сандали. Над всичко това надявам монашеското си расо, с което заприличвам на някой от добрите братя. Косата си, която сега е бяла като сняг, скривам под плътно прилепваща бледосиня пребрадка, а после — суета на суетите — се вторачвам в огледалото от полиран месинг. Взирам се в лицето си и си спомням каква бях, когато животът пламтеше в мен като горяща факла. Призраците от миналото се скупчват наоколо ми, изплувайки от онези отдавна отминали години, в които бях clerica medica atque domicella reginae camerae — служителка, лечителка и придворна дама на Изабела, съпругата на Едуард II. Тогава на земята цареше хаос, а Бог и ангелите му спяха. В онези жестоки времена Колелото на Съдбата се въртеше шеметно, събаряйки крале и принцове и донасяйки ужасяваща смърт на онези, които се сражаваха по бойните полета, гниеха из самотните тъмници или пък биваха изправяни по високите ешафоди на площадите.

Аз, Матилда дьо Клербон, известна още като Матилда дьо Ферер и Матилда от Уестминстър, бодърствам, за да приветствам тези спомени. Добрите братя ме подслониха в своята подобна на пещера обител и докато се промъквам като призрак по сводестите й коридори, усещам как гротескните изображения из тях ми се хилят, сякаш знаят защо съм тук. Истината е, че се оттеглих в „Грейфрайърс“ по волята на Едуард III, син на Изабела, наричана Вълчицата, и на нейния подобен на лисица съпруг. Това беше неговият начин да ми затвори устата. Железният крал с неговите студени очи, с лице, пазещо спомена за някогашната му красота, и златисти коси, сега изпъстрени с мръсносиви кичури, много искаше да чуе изповедта ми, но аз му отказах. За нищо на света не бих издала тайните си. Бог е свидетел, че Едуард опита какво ли не, за да ме изкуши да предам доверието на майка му, но аз всъщност нямам нищо против да стоя затворена тук. Вярно, че порядките в манастира са доста строги, но така поне съм близо до Изабела. Останките от красивото й тяло, облечени в сватбената й премяна, лежат в разкошна гробница, разположена в олтара на църквата на сивите братя. До тях пък почиват тези на Мортимър^[5] — господарят на сърцето й. Мортимър Воина, който завърши своя славен, но кратък път, висейки три дни гол от бесилката на Елмс^[6]. Накрая лично свалих студения му труп от въжето и го донесох тук, а добрите братя го покриха с копринен саван и го погребаха. Колко ли време мина оттогава? Повече от трийсет години!

И ето ме сега тук. Игуменът — млад и аскетичен на вид монах със сурово лице, но с добро сърце — ми даде една стаичка с изглед към гробището — тихо място, където през лятото растат диви цветя. Ветрецът с аромат на млада трева, който нахлува оттам, освежава килията ми и гали лицето ми. Под прозореца ми има малко писалище, на което пиша тайната си хроника. За нуждите ми се грижи един от послушниците — Саймън Иконома, както се нарича самият той. Чертите му са доста необичайни, косата му е въздълга и рошава, а на лицето му винаги грее усмивка. Той ми носи храна и всичко друго, което ми потрябва, и дори ме придружава по време на разходките ми сред надгробните камъни с избледнели надписи и очукани от стихиите кръстове. В тези моменти Саймън обича да ми посочва към гроба на някой свой събрат и подробно да ми описва дребните му прегрешения, добродетели и умения. Пита ме какво пиша. Как бих могла да разкажа на тази невинна душа за ада, през който преминах? За шумните схватки и потайните интриги в двора на Изабела; за гнусните убийци с нахлупени качулки и спуснати забрала, промъкващи се в сумрака с проблясващи в ръцете ками; за чашите, пълни с вино чак до украсения със скъпоценни камъни ръб, намазан със смъртоносна отрова; за битките като тази при Банокбърн^[7], когато рицарството на Англия падна, а разноцветните му гербове покриха подгизналата от кръв земя като гоблен; за щурмуването и оплячкосването на замъка Лийдс^[8], чийто защитници бяха провесени от стените му с надянати на вратовете примки; за екзекуцията на лорд Баделсмиър, който беше обесен и разчекнат, а месата му — сварени, накиснати в саламура и изложени на показ при портите на Кентърбъри… Да, такива са тайните, които пазя заключени в ума си.

Странна птица е този Саймън. След утренята на последното Сретение Господне^[9] тъкмо той ми подхвърли идеята да попитам игумена дали може да нарисувам нещо на стената пред килията си. Да, вярно, че съм лечителка. Всъщност съм не по-малко веща в медицината от който и да е лекар, завършил cum laude^[10] университета в Монпелие или в Салерно. Обучи ме чичо ми Реджиналд, който беше лекар при тамплиерите, преди Филип, крал на Франция и Повелител на Ада, да нападне ордена им и да го потопи в море от кръв. Освен лечителка обаче аз и съм художничка и макар дарбата ми да не е кой знае колко голяма, мога да се похваля с отлично чувство за цвят. Стенописите и рисуваните платна винаги са ме очаровали. Спомням си например кръчмата „Глиганската глава“ на Кингс Стрийт в Уестминстър. Там спряхме да си починем, когато кралската стража ме водеше към „Грейфрайърс“. Стените в салона бяха щедро украсени със смесено с масло червено олово и златен прах, нанесен с помощта на различни шаблони. Научих всичко това от кръчмаря, докато отпивах от чашата си с ейл и се опитвах да не обръщам внимание на мръснишките подмятания на придружителите си — рицарите на Едуард, които бяха по-разгонени и от ято врабци напролет. Все едно — рисунките като тези, които бях видяла по стените на кръчмата, ме успокояват, така че се зачудих дали ще успея да направя нещо подобно, изобразявайки собствения си ад. За моя радост, игуменът одобри идеята и дори поръча да измажат с хоросан стената пред килията ми. После ми осигури варно мляко, с което да я варосам, и червена креда, с която да скицирам картината си. Игуменът е щедър човек, така че ме снабди и с бои, съдове, в които да ги смесвам, и куп четки от катеричи косми и свинска четина.

И така, аз се захванах за работа с усърдието на пътуващ художник, украсяващ някоя енорийска църква. Всъщност открих, че това занимание успокоява душата ми. За тема на стенописа си избрах пира на Валтасар^[11] според описанието, дадено в Книга на пророк Даниил — въздействащ разказ за заплашителното предупреждение към царя на Вавилон, което Божият пръст надраскал на стената: „Мене, мене, текел, упарсин — изброих те, претеглих те на везните си и те намерих твърде лек“^[12]. Колко точно казано! Игуменът и останалите монаси често идват да проверят как върви работата ми. Бог да благослови Франциск от Асизи и последователите му! Вътрешно братята може и да ми се смеят, но поне не го показват. Разбира се, използвам Валтасаровия пир просто като метафора за собственото си минало — рисунките ми всъщност изобразяват зловещите сенки, които се спотайват из спомените ми. Редом с демоните обаче стоят и ангелите, които ме приласкаха и излекуваха раните ми: сивокосият парижки лекар Реджиналд дьо Деинкур — моят добър чичо; свещеникът тамплиер Бертран дьо Монтегю, който се укри в двора на господарката ми като неин писар — единственият мъж, когото съм обичала… Вярно, че не можах да пресъздам чертите му съвсем точно, но много добре си спомням изпитото му и сурово лице на проповедник с бръчици от смях покрай устата, увенчано с късо подрязана черна коса и смекчено от прекрасни морскосиви очи.

На стенописа си съм го поставила в края на тържествената трапеза, облякла съм го в тъмноморава мантия и съм го обула с червеникави ботуши за езда. В дългите му пръсти съм нарисувала паче перо, а на врата му — червен тамплиерски кръст. До него седят чичо Реджиналд и мрачният Ап Ител — началникът на стражата на Едуард. Те тримата се хранят отделно от останалите, а пред тях са поставени вкусни ястия и бял хляб. Самоличността на другите гости на моя пир е скрита зад множество символи и най-различни фантастични същества. Вместо с живот и светлина дворецът на Валтасар е изпълнен с гробовен мрак — същинско преддверие на Ада, из което витаят само безплътни духове и бледи призраци. Те се хранят със скорпиони и крастави жаби, а виното, което пият, прилича на мътната вода от някоя канавка. Във въздуха, подобно на чернокрили демони, се носят слуги, готови да изпълнят всяко желание на големците, седнали на трапезата. На първо място сред тях съм поставила Филип — кралят на Франция, който уби съпругата си, Жана Наварска. Косата му е сребристобяла, а погледът в сините му очи — студен. Всъщност ако не беше тази самодоволна усмивка на устните му, лицето му би изглеждало направо благочестиво. От двете му страни са се наредили тримата му синове — Луи, Филип и Шарл. Червендалестият Луи има вид на невестулка, длъгнестият Филип дращи лицето си с пръсти и зяпа с уста, както правеше и приживе, когато вярваше, че ужасният му баща се е вдигнал от гроба, за да го следва по петите, докато русолявият и шишкав Шарл, както винаги, протяга едната си ръка към гарафата с вино на масата, а с другата попипва дърворезбата отдолу, на която е изобразено прасе, свирещо на гайда^[13]. Зад краля са застанали тримата му довереници и шпиони; демоните, които унищожиха Ордена на тамплиерите и изпратиха безброй невинни — сред които и чичо ми — на бесилката на Монфокон. О, да, разбира се, че включих в стенописа си и правните съветници на Филип, които си въобразяваха, че ще съумеят да оплячкосат Ада и да се измъкнат невредими. Облякох ги във фестонирани жакети, обточени с кожи от плъхове. Качулките им украсих с маймунски уши, а на вратовете им увесих брусове за заточване на лъжливите им езици и препълнени нощни гърнета като наказание за клеветите, които изричаха приживе. На преден план поставих червенокосия Ангеран дьо Марини, или лорд Лисугера, който беше първи министър и главен съветник на Филип. После нарисувах и другите двама убийци — Гийом дьо Ногаре, чието тлъсто лице прилича на торба с тор, и русокосият Гийом дьо Плезанс, който пък има вид на мастиф. Английските големци седят на отделна маса. Вярно, че Едуард от Карнарвън беше крал, но заедно с това беше и голям глупак. Нарисувах го с лъскави руси коси, мустаци и брада. До него сложих тъмнокосия му фаворит с неговите женствени черти, кротки очи и блага усмивка, зад които обаче се криеше едно изключително коварно сърце. На една греда над главите им е кацнала рошава сврака с черно-бели пера и остър жълт клюн, готов за атака.

Завърших тази част от стенописа си в навечерието на Благовещение, когато зимата тъкмо се готвеше да отстъпи място на пролетта. Тези последни сцени ми напомниха за хрониката ми и ме върнаха към онзи кървав Великден през далечната 1312 година, когато едно жестоко убийство, извършено сред призрачните поля край Йорк, сложи началото на дълга поредица от смъртоносни предателства.