Пол Дохърти
Притъмняващото небе (6)

Трета глава

Накрая кралство Шотландия бе предоставено на Робърт Брус.

През следващите два дни се отдадох на задълженията си в домакинството на кралицата. Разтревожена от новините, които бяха дошли от юг, Изабела нареди на слугите си да се подготвят за отпътуване. И така, под мой надзор те опаковаха съдържанието на гардероба й, в който имаше копринени конци на стойност шест лири, сребърни нишки за двайсет лири, четири дузини наметки, трийсет чифта чорапи, десет корсажа, една туника от лен, четирийсет туники от коприна и така нататък. После натъпкаха рубините, сапфирите, смарагдите и другите скъпоценни камъни в ковчежетата й, заключиха ги, запечатаха ги и ги натовариха по каруците. Междувременно Изабела писа до служителите си от Хазната в Уестминстър и до кралската болница „Света Екатерина“ край Тауър, която щедро покровителстваше. Искаше всички да са наясно, че макар да е заточена на север, тя все още държи на интересите си в Уестминстър, Лондон и навсякъде другаде. Освен с приготовленията на багажа аз бях заета и с някои задачи от медицинско естество — стривах прахове, забърквах лекове и пълнех бурканчетата си с разни мазила. Изабела пращеше от здраве, но изглеждаше умислена и отчуждена. Струваше ми се, че се блъска над някакъв проблем, които явно не можеше да сподели с мен.

Няколко дни след службата в памет на Ланъркост и набързо състоялото се погребение на тленните му останки в църковното гробище Едуард свика съвета си в приемната на игумена. Съвсем ясно си спомням онова великолепно помещение с мраморна камина, в която весело пращяха борови цепеници, поръсени с изсушени билки за ароматизиране на въздуха. Въпреки че вече беше пролет, времето навън беше доста хладно. Леденият дъжд блъскаше по еркерните прозорчета с боядисани рамки, а студеният вятър, който нахлуваше през тях, караше цветните ленени завеси да танцуват. Столовете, табуретките и пейките бяха наредени покрай стените и в средата на стаята беше оставена само една огромна дъбова маса, обградена от кожени кресла. Украсените с хералдически символи плочи по пода бяха покрити с дебели ориенталски килими, а стените бяха декорирани с гоблени, посветени на радостта от лова, и цветни стенописи, изобразяващи сцени от живота на свети Франциск. Точно срещу камината беше поставен голям шкаф, претъпкан с украсени със скъпоценни камъни подноси, чаши от венецианско стъкло и метални съдове от Дамаск, които блестяха на светлината от восъчните свещи и буйно пламтящите факли, окачени по стените. Именно тук се затваряха Едуард и Гавестън, за да обсъждат кризата, завладяла Англия. Да, кралят и фаворитът му може и да не предприемаха кой знае какво, но затова пък се съвещаваха на поразия! Двамата бяха станали изключително подозрителни и имаха нужда от уединено кътче, където да се чувстват в безопасност. Обширната приемна на игумена беше идеалното място за тази цел — стените й бяха дебели и в тях нямаше пролуки, през които да надничат разни шпиони, вратата беше солидна, а над главите ни се извисяваха само лъскавите тавански греди, от които висяха знамената на кралския двор. До масата стоеше огромен сандък, пълен с какви ли не документи, но най-вече — с писма от шпионите на краля, осведомяващи го за събитията на юг.

За всеобща изненада, Едуард най-после беше взел някакво решение. Както винаги, кралят и фаворитът му бяха облечени еднакво — и двамата носеха мантии в тъмносиньо и алено, поръбени със златни нишки и обточени с хермелин. Лицата им бяха гладко избръснати и напомадени, а косите им — старателно сресани и подредени. Кралят седеше в единия край на огромната маса, а Гавестън — в другия. Отдясно на Едуард се беше разположила Изабела, облечена в снежнобяла роба и дълга златистозелена туника без ръкави, обсипана с украшения от позлатено сребро. Прекрасните коси на кралицата бяха прибрани в мрежеста шапчица и скрити под тюлен воал. От другата страна на масата се бяхме настанили аз, лейди Вески, отец Дънивед и братята Бомон, плътно увити в плащовете си, за да се предпазят от хапещия студ. Докато Едуард ни обясняваше защо ни е повикал, Изабела стоеше със сведени очи и си играеше с пръстена със сапфир, който носеше на средния пръст на лявата си ръка. В края на изложението си кралят измърмори, че бил допуснал огромна грешка, и тъжно се взря в Гавестън.

— Негово величество — започна фаворитът, подбирайки думите си, — осъзна, че идвайки на север, сме попаднали в капан. Куриерите ни докладват, че пътищата, мостовете и речните бродове на юг са изцяло под контрола на графовете.

— Тоест не можем да очакваме никаква помощ — намеси се Анри Бомон, разкопчавайки копчето на плаща си, на което бяха изобразени сребърни лилии на зелен фон. Отдолу се показа скъп зелен жакет. Анри отметна плаща от раменете си и посочи към вратата. — Не разполагаме с войска. Само с уелските стрелци на Ап Ител, собствените ни стражи и евентуално някакви местни наемници.

— Да, да — смразяващият шепот на Гавестън прозвуча като обвинение към некомпетентността на Едуард.

Кралят се беше затворил в Йорк и не можеше да събере никаква войска — нищо чудно, че търпеше нокталиите и техните безчинства и пренебрегваше смъртта на Ланъркост. Погълната от собствените си грижи, аз не си бях давала сметка колко голяма е опасността, надвиснала над Короната и над господарката ми. В този момент обаче истината нахлу в съзнанието ми като придошла река. Едуард не само се беше превърнал в беглец в собственото си кралство — скоро кралят можеше да се прости и с короната си.

— Не можем ли да поискаме помощ от Франция? — промълви лейди Вески.

Едуард поклати глава.

— Ами от Шотландия? — попита Дънивед.

— Това би било държавна измяна! — кресна Бомон. — Но какво друго можем да сторим?

— Ваше величество — изправи се Дънивед, изблъсквайки стола си назад, — умолявам ви да се вслушате в думите ми — проповедническият глас на доминиканеца беше силен и въздействащ. — Аз виждам само един изход — милорд Гавестън, граф на Корнуол, да напусне за известно време кралството и да потърси убежище някъде далеч от краля.

— Тоест да отиде в изгнание, така ли, братко Стивън? — попита Едуард, хвърляйки убийствен поглед на изповедника си. — И защо да го прави? Какъв крал ще съм, ако позволя на поданиците си да ми диктуват кой да участва в кралския ми съвет?

Никой не посмя да възрази. Гневните изблици на Едуард плашеха всички. Погледнах към Изабела. Тя все още си играеше с пръстена си и изглеждаше погълната от собствените си мисли.

— Наредих да подготвят замъка Скарбъро за обсада — рече Гавестън, размърдвайки се в стола си. — Ще го укрепят и ще го снабдят с провизии. Не е далеч оттук — намира се на източното крайбрежие.

Отец Дънивед плесна с ръце. Sic tempora — такива бяха времената! Радвахме се и на толкова. Псалмописецът обаче е бил съвсем прав, когато е казал: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища и мислите Ми — по-високо от вашите мисли“^[1]. Без да иска, Гавестън беше подготвил сцената, на която щяха да се изиграят и останалите действия от кървавата пиеса. Тримата Бомон прегърнаха идеята. И не само те — в онзи момент всички си мислехме, че замъкът Скарбъро е чудесно убежище. Освен това там имаше пристанище, от което Гавестън спокойно можеше да отплава в изгнание, ако междувременно променеше плановете си.

После фаворитът премина към подробностите около пътуването ни до крайбрежието. Тъкмо обясняваше, че ще прати хората си да разузнаят какво е положението по пътищата до Скарбъро, когато тишината в манастира беше нарушена от настойчивото биене на камбана — недвусмислен сигнал за тревога. Едуард веднага скочи на крака и извика Ап Ител. Капитанът на кралската стража и уелските му стрелци мигновено се втурнаха в залата с извадени мечове. Анри Бомон нареди да му донесат портупея, а Луи побърза да надене епитрахила^[2] си в знак, че е духовно лице и следователно — не може да се намесва в никакви битки. В този момент всички си мислехме, че Ланкастър и останалите графове са се добрали до Йорк и са успели да се промъкнат в манастира. В приемната на игумена настана хаос. Единствено Изабела остана седнала — кралицата беше извадила броеницата си и съсредоточено прехвърляше зърната й от слонова кост и седеф между пръстите си. Приближих се до нея и приклекнах до стола й. Тя ми се усмихна и нежно ме погали по главата.

— Много сте мълчалива, милейди…

— Video atque taceo — промълви тя. — Държа си устата затворена, но очите ми са отворени на четири! Съветвам те да сториш същото, Матилда. Дръж си очите отворени!

Изведнъж в залата издрънча звънец и врявата постихна. Един млад францисканец, останал без дъх, си проправи път през тълпата и коленичи пред краля, който стоеше с разперени ръце, докато Ап Ител му запасваше портупея.

— Ваше величество — първоначално монахът заговори на местния диалект, но после премина към нормански френски. — Ваше величество, няма опасност от нападение, но… — той вдигна глава. — Един от хората на милорд Гавестън, мастър Лейгрейв, беше открит по същия начин…

Останалата част от съобщението беше заглушена от крясъците на ужас, които се надигнаха в залата. Гавестън свали портупея си и се върна в стола, притиснал устата си с ръка досущ като някое уплашено хлапе. Едуард погледна към мен и ми направи знак да тръгвам.

— Върви — просъска Изабела, без да вдига глава — Върви, Матилда! Vide atque tace — дръж си устата затворена, а очите си — отворени на четири!

И така, аз излязох от приемната на игумена, придружавана от мургавия Ап Ител и трима от стрелците му — всичките с кожени нагръдници и нахлупени качулки. Минахме през вътрешните дворове на манастира, прекосихме градините и влязохме в главния двор, чиято каменна настилка блестеше от дъжда. Там вече се беше събрала тълпа. Тримата останали аквили се бяха скупчили около гротескно изкривеното тяло на Лейгрейв. От разбитата глава на другаря им бликаше кръв, която се смесваше с калта по земята. Пробих си път през навалицата и застанах над него. Лейгрейв беше паднал почти на същото място, на което бяхме открили и Ланъркост. Озърнах се към камбанарията и нейните зловещи прозорци.

— Мистрес — затътри се към мен брат Юсибиъс. — Тъкмо биех камбаните в чест на Благовещението и рецитирах думите на молитвата: Angelus Domini annuntiavit Mariae — Ангел Господен възвести на Мария…

— Давай нататък — прекъснах го аз.

— Тъкмо залюлявах Петър и Павел за седми път — продължи той, хвърляйки поглед към църковната кула, — когато отвън се дочуха писъци…

— Ние също бяхме наблизо — намеси се Рослин. — Всъщност търсехме Филип. Четиримата закусихме заедно, но после той изчезна нанякъде…

Дрехите и косите на аквилите бяха подгизнали от дъжда, но те не обръщаха внимание — бяха твърде разстроени и уплашени. И тримата носеха портупеите си, но — също като Ланъркост — Лейгрейв беше свалил своя.

— Къде са мечът и камата му? — попитах аз, кимвайки на брат Юсибиъс в знак на благодарност за сведенията му.

— Един Бог знае — отвърна ми Рослин и рязко скочи на крака — тримата аквили даваха израз на чувствата си, крещейки по зяпачите наоколо.

В този момент отец Дънивед — с епитрахил на врата и шишенце миро в ръка — си проби път през тълпата. Докато той помазваше трупа, аз погледнах към църквата. На вратата стоеше Дьо Монтегю. Тъкмо му давах знак да се приближи, когато брат Юсибиъс прошепна в ухото ми:

— Те бяха!

— Моля?

Послушникът изпъна костеливия си показалец и ми посочи към тримата Бомон, които се бяха скрили от дъжда под покритите порти, които водеха към двора на църквата.

— Какво за тях? — попитах.

— Видях ги да говорят с мъртвия.

— С Лейгрейв ли? — попитах аз, приближавайки се още повече до звънаря; отец Дънивед тъкмо опрощаваше греховете на мъртвеца.

— Не, с първия.

Взрях се в лицето на Юсибиъс и изведнъж осъзнах, че звънарят далеч не е толкова глупав, колкото изглежда.

— Видях ги да говорят с него сутринта преди произшествието — добави Юсибиъс. — В ябълковата градина. Доста неща виждам аз и за няколко дребни монети мога да ви кажа много повече — заяви той и изчезна.

Дънивед вече беше опростил греховете на мъртвеца, така че се изправи, усмихна се и бързо се отдалечи. Аквилите заеха предишните си места около обезобразения труп на другаря си. Огледах го внимателно — тялото му беше цялото натъртено, костите му — потрошени, в черепа му зееха пукнатини, а по лицето му — ужасни рани. Едната му ръка и десният му крак стояха някак неестествено изкривени и вече се вкочаняваха в тази гротескна поза.

— Някой видя ли го да пада? — попитах.

В двора се мотаеше някакво момче, понесло наръч съчки, и Рослин го повика. Брашното по престилката на момчето подсказваше, че работи в близката пекарна. Махнах му да се приближи и го разпитах. Момчето говореше на някакъв неразбираем диалект и на всичкото отгоре заекваше, но аз все пак успях да разбера, че господарят му — фурнаджията, го изпратил в склада за дърва, за да вземе подпалки. Когато излязло от склада, момчето си спомнило за клюките, които се носели из манастира напоследък, и погледнало към църковната кула. Подадох му една монета. Момчето я сграбчи и така се разбъбри, че се наложи да го накарам да говори малко по-бавно. И така, огнярчето ми разказа, че видяло от камбанарията да полита някакъв грамаден черен силует, който приличал на „чудовищен гарван“. Тялото паднало на земята като камък. Не, заяви момчето, жертвата не размахвала нито краката, нито ръцете си. Не се чул и писък. Тялото просто се завъртяло във въздуха, ударило се в скосения покрив на църквата, после отскочило от керемидите като топка и полетяло към калдъръма. Щипнах момчето по бузата и му благодарих. После му казах да внимава да не измокри подпалките и то побърза да си тръгне.

Аквилите също чуха разказа на огнярчето. За съжаление, не можаха да ми кажат кой знае какво за Лейгрейв, освен че е бил доста близък с Ланъркост и смъртта му го е съкрушила. После аз реших, че ще е по-добре да поговорим на спокойствие, далеч от любопитните погледи на зяпачите, и двамата с Дьо Монтегю поведохме орлетата към покрития вход на църквата. Докато вървяхме натам, забелязах, че тримата Бомон надзъртат от убежището си и любопитно наблюдават послушниците, които отнасяха тялото на Лейгрейв върху една носилка, взета назаем от лечебницата на манастира. Ние се скрихме от дъжда под арката на входа, на която беше изобразен справедливият съдник Христос в Деня на Страшния съд. Под релефа бяха издълбани думите: Hic est locus terribilis! Domus Dei et Porta Caeli — „Колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни“^[3].

— Какво искате от нас, мистрес? — попита Рослин, потърквайки устни с нокътя на палеца си. — Имаме си работа — трябва да се погрижим за тялото на Лейгрейв.

— Очевидно убиецът ви е нарочил — отвърнах му аз. — Кой е той и защо се занимава с вас — това не знам. Двама от другарите ви вече бяха убити. Вие може да сте следващите. Затова ви питам и ви моля да ми кажете истината — защо се случва всичко това?

Тримата младежи, които бяха „хвърчали нависоко“ и години наред се бяха облагодетелствали от влиянието на Гавестън, ме изгледаха мрачно.

— Това беше напъхано в ботуша на Лейгрейв — приближи се към мен Рослин и ми подаде някакво парче пергамент.

Знаех какво пише в малкия веленов свитък, още преди да го развия.

Аквиле Петри, не хвърчете толкоз нависоко,

защото господарят ви Гавестън затъва все по-дълбоко.

— Това ли е всичко? — попитах.

— Не можем да ви кажем нищо повече, мистрес — рече Рослин и пъхна палци в портупея си, който беше обсипан с безброй декоративни гвоздейчета. — Разбира се, че сме уплашени — примката доста се затегна около вратовете ни. Ще имаме предвид предупреждението ви. Няма съмнение, че въпросът е a l’outrance — на живот и смърт — заключи той и си тръгна, а останалите аквили го последваха.

Аз издърпах Дьо Монтегю по-навътре в църквата, облегнах се на една колона и се взрях в разкошната олтарна преграда.

— Кажи ми, Бертран — тамплиерите ли вършат тези гадости?

— Не — Дьо Монтегю се приближи към олтара и се прекръсти. — Разбирам подозренията ти, Матилда, но не си права — той извърна поглед. — Поне така мисля. А сега трябва да тръгваме.

— Не бързай толкова — смигнах му аз. — Скоро ще си имаме компания.

— Каква компания?

Направих му знак да замълчи. В този момент резето на вратата хлопна и в църквата влязоха тримата Бомон, тропайки с крака и изтръсквайки дъждовната вода от плащовете и ботушите си.

— Ето че отново се срещаме, мистрес — поклони ми се Анри с престорена любезност. — А ето го и писаря на кралицата — промърмори той, хвърляйки язвителен поглед към Дьо Монтегю, — потънал в разговор със сянката на нейно величество.

— Всички ние сме сенки под Божието слънце — сопнах му се аз.

В отговор тримата Бомон просто продължиха да се взират в мен.

— Защо ме проследихте дотук? — попитах. — За да разберете какво знам? Уверявам ви, че не знам много. А може би сте дошли, за да ми кажете за какво сте си говорили с Ланъркост в ябълковата градина сутринта, преди той да умре?

Усмивката на лейди Вески моментално посърна. Луи се прокашля и се извърна. Анри, както винаги, продължи да се ежи.

— Доста сте пряма, мистрес. Е, аз ще ви отвърна със същото — той хвърли поглед към Дьо Монтегю. — Пуснете камата, тамплиере! Не забравяйте, че сте тук единствено по милостта на кралицата.

— И по Божията милост също, милорд — отвърна дръзко Дьо Монтегю.

— Може и така да е — отговори Бомон, — макар че по всичко личи, че Бог е изоставил ордена ви на произвола. А сега, мистрес Матилда, ще бъда честен с вас — Анри стоеше толкова близо до мен, че усещах миризмата на вино в дъха му. — Срещнах се с Ланъркост, защото исках да разбера какво съобщение е занесъл в Шотландия и какви са плановете на краля. Напоследък се нароиха доста слухове, които твърдят, че Едуард възнамерява да поиска помощ от шотландците.

— Това едва ли е ваша работа, милорд.

— Нима? — Анри щракна с пръсти. — Аз пък не съм на това мнение. Помисли, жено! Гавестън е в огромна опасност. Ястребите кръжат над главите ни. Вашата господарка, Бог да я пази, е бременна. Как мислите — дали политиката, която води фаворитът, е в нейна полза? А може би е в полза на краля? Не, милейди, Гавестън пази само собствената си кожа и делата му не са заплаха само за мен, ами за всички нас — заяви той, а после се поклони и излезе от църквата, последван от роднините си.

— Е, скоро ще разберем дали Брус ще ни помогне, или не — замислено каза Дьо Монтегю.

Кимнах и погледнах към сумрачния неф. За миг ярките стенописи, изобразяващи мъките на Ада и сладостите на Рая, завладяха съзнанието ми напълно. Особено силно впечатление ми направи образът на една кралска двойка, обгърната в сияние.

— Кралският двор е като човешкото тяло — казах — и моята задача е да проуча симптомите му.

След тези думи аз прекосих нефа и отворих вратата към камбанарията. На приземния етаж нямаше никого. Помолих Дьо Монтегю да ме придружи, сграбчих стълбата с две ръце и тъкмо понечих да се покатеря на нея, когато съзрях на пода някакъв блестящ предмет — декоративно гвоздейче, подобно на онези, с които аквилите кичеха портупеите си. Вдигнах украшението от земята и го подадох на Дьо Монтегю.

— Какво прави това тук?

Дьо Монтегю се ухили, разпаса портупея си, хвърли го на пода и посочи към стълбата.

— Отворът е твърде тесен дори за невъоръжен човек, Матилда, а ако носиш меч и кама, ще ти е още по-трудно да се провреш през него.

— Ето защо, значи, Ланъркост и Лейгрейв са свалили портупеите си! — възкликнах аз и се огледах наоколо. — Явно брат Юсибиъс има да отговаря за още много неща.

После двамата с Дьо Монтегю се изкачихме до върха на кулата и старателно претърсихме наоколо, но древната камбанария сякаш отказваше да издаде онова, което знаеше за мистериозната смърт на двамата млади мъже. Особено голямо внимание, разбира се, обърнах на прозореца, от който бяха паднали жертвите. Не намерих следи от кръв, но по наклонения перваз имаше отпечатъци от ботуши с широка подметка и тесен ток — точно от типа, който Гавестън и хората му обичаха да носят. Камъкът беше гладък и засъхващите кални отпечатъци в средата му бяха ясно очертани. Дано Бог ми прости за несъобразителността, която проявих тогава — вместо да разгледам следата по-внимателно, аз си извадих очевидния извод, че Лейгрейв вероятно е стоял на перваза, а после… после какво? Дали се беше самоубил? А може би някой го беше бутнал? Или пък го беше принудил да скочи? Но защо Лейгрейв беше оставил оръжията си и се беше качил в тази усамотена камбанария, от която беше паднал и приятелят му? И в двата случая трябваше да е замесен още някой — откъде иначе щеше да се вземе онова загадъчно послание? Погледнах през рамо. Дьо Монтегю се взираше в мен с любопитство. Споделих с него подозренията си. Той заобиколи дървената конструкция, към която бяха прикрепени камбаните, и ми подаде ръка.

— И на мен не ми хрумва нищо, Матилда. Хайде да вървим — той стисна пръстите ми и ме заведе до стълбата.

На следващия етаж, вместо да продължи надолу, Дьо Монтегю ме дръпна в един от мрачните и рушащи се ъгли, вонящи на влага и птичи изпражнения.

— Какво има, Бертран?

Той пусна ръката ми и се загледа в пространството зад гърба ми. С мъка потиснах тръпките, които ме побиха.

— Когато ти казах, че според мен тамплиерите нямат нищо общо с тези загадъчни смъртни случаи — той потри уста с опакото на ръката си, — имах предвид братството като цяло. Не е изключено обаче някой тамплиер да е решил да действа на своя глава. Може да се е дегизирал и да се е промъкнал в манастира, смесвайки се с добрите братя.

— Озъл! — възкликнах аз. — Но нали ми каза, че той е заминал за Шотландия?

— Заклех се да пазя тайна, Матилда — Дьо Монтегю се взря в очите ми и въздъхна. — На теб обаче мога да ти се доверя. Озъл наруши нарежданията на Магистъра. Каза, че няма да напусне Англия, докато не отмъсти на Лисабонеца за онова клане. Око за око, зъб за зъб, живот за живот. Нали познаваш Озъл… — той стисна ръката ми. — Видя какво направи в пустошта. Той няма да се спре, преди да е получил кървавото си възмездие — Дьо Монтегю се приближи до стълбата и погледна надолу. — Озъл е убеден, че Ланъркост е казал на Гавестън за срещата ни в Дяволската дупка, който пък — кой знае защо — е предал сведението на Александър от Лисабон — той се хвана за стълбата. — Възможно е Озъл да е отговорен за смъртта на двамата аквили.

Когато стигнахме до приземния етаж на кулата, Дьо Монтегю вдигна портупея си от пода и каза, че ще отиде да потърси Озъл.

— Хайде да се поразходим — хванах го за ръката аз.

И така, двамата излязохме от църквата. В този момент обаче при нас дотича някакъв запъхтян слуга и ни съобщи, че заседанието на кралския съвет се е отложило, но че нейно величество кралицата се нуждае от мен. Благодарих му и изчаках да се отдалечи.

— Матилда? — повика ме Дьо Монтегю.

— Бертран — издърпах го аз обратно в покрития вход, — какво ще кажеш за загадъчното послание към аквилите? Авторът му несъмнено е искал да подразни Гавестън — вътре пишеше, че затъвал все по-дълбоко.

— Той наистина затъва, Матилда — Дьо Монтегю извърна очи към небето. — О, да, чух слуховете за тайните му преговори с Брус. Разбира се, официално фаворитът твърди, че се е свързал със „съюзниците на Едуард в Шотландия“ — той се намръщи. — Какви са тези съюзници?! Да, напълно е възможно Гавестън да преговаря тайно с Брус от името на краля, но за това едва ли има някакви писмени свидетелства — би било твърде опасно.

— И?

— Това показва колко е отчаян Гавестън. Представлението е към края си, Матилда, но как ли ще свърши? — той сви рамене, а после ме целуна по устата и си тръгна.

Останалата част от деня прекарах с господарката си. През повечето време Изабела беше мълчалива, но за сметка на това — много дейна. Беше написала няколко писма и без да ми ги покаже, ме накара да се погрижа да стигнат до Хъл и до още някои пристанища. Кралицата нямаше търпение да се махне от манастира, така че двете посветихме всичките си усилия на приготовленията около заминаването ни. Освободих се чак на другия ден по обед и веднага се върнах към разрешаването на загадките, с които се бях сблъскала. Първо трябваше да си поговоря с брат Юсибиъс. Написах бележка на Дьо Монтегю, за да му съобщя къде отивам, и се върнах в църквата. В кулата нямаше никого, така че прекосих нефа и се отправих към олтара на свети Франциск, който се намираше в единия от трансептите. Стъпките ми отекваха в празната църква. Страничните олтари тънеха в мрак, като изключим мъждивата светлина на горящите тук-там свещи. Пред очите ми се мяркаха ту изрисуваните образи на ангели небесни, ту този на свети Франциск, прегърнал някой прокажен с капещи меса, червена уста и кървясали очи. Статуите и каменните фигури, издълбани в стените, се взираха невиждащо в мен. Почувствах лека тревога и дори — страх.

Спомних си думите на брат Юсибиъс, че входът за костницата се намира под стенописа, на който е изобразено Слизането на Христос в Ада, и го потърсих с поглед. Не след дълго го видях — доста схематичен, но въпреки това силно въздействащ образ на Le Bon Seigneur^[4], протегнал ръце към множеството души, очакващи възкресението в преизподнята. Входът към костницата беше покрит с дъбов капак, поставен на нивото на каменната настилка. Лостът, с който се затваряше, беше изваден от металните скоби и лежеше на пода. Вдигнах капака и в очите ми блесна светлина — в дъното на стълбището гореше някакъв фенер.

— Юсибиъс? — провикнах се аз. — Юсибиъс?

Тръгнах да слизам по стъпалата. Щом се озовах долу, вдигнах фенера от земята и огледах страховитата костница. Пред мен се простираше дълъг коридор, по чиито стени имаше широки полици, отрупани с човешки останки. Някои от черепите още бяха бели, но други бяха станали кафяви от старост, а под всички тях имаше множество кости, наредени една върху друга като подпалки.

— Юсибиъс? — извиках отново.

Студът в костницата беше непоносим. Гласът ми прозвуча силно и отекна от каменните стени. Един плъх прекоси пътя ми, цвърчейки пронизително, сякаш възмутен, че съм нахлула в ловното му пространство. Продължих да вървя, вдигнала фенера високо над главата си. Множеството ниши, които се редяха край мен, бяха тъмни, но в края на коридора сякаш проблясваше нещо. Тръгнах натам под зловещия поглед на струпаните от двете ми страни черепи. Щом стигнах до целта си, вдигнах фенера още по-високо и се огледах. Брат Юсибиъс седеше подпрян на стената. Черепът му беше разбит. Оръжието на убийството — една дебела кост — лежеше захвърлено в скута му. Лицето му се беше превърнало в кървава маска, чертите му бяха зловещо изкривени, а невиждащите му очи се взираха мрачно в мен. Приклекнах до него. Едната му ръка все още стискаше меч, а другата — портупей. Полицата от дясната му страна беше разчистена от костите и на нея стояха няколко угаснали маслени лампи и една тенекиена тава, пълна с почетни ленти, монети, малки медали и кръстове.

— Ах, ти, крадлива сврако! — прошепнах аз и се прекръстих.

Юсибиъс явно беше използвал мястото като скривалище за дреболиите, които му бяха давали или пък беше намирал в църквата. Тук бяха и портупеите на двамата аквили — вторият открих зад гърба на мъртвия послушник. Явно убиецът го беше изненадал и го беше хванал в капан в страховитата костница. Сигурно лесно беше преодолял жалките опити на глуповатия звънар да се защити, а после с лекота беше разбил черепа му. Един Бог знаеше защо. Промълвих една молитва, а после се обърнах стреснато — нещо беше прошумоляло зад гърба ми. Бързо вдигнах фенера с едната си ръка, а с другата посегнах към камата си. Тъкмо реших, че въображението ми ме е подвело, когато забелязах някакво движение. Към мен се приближаваше призрачна сянка. Всъщност не — отдалечаваше се. Извиках след нея, но тя бързо потъна в мрака. Хукнах да я гоня, но тя ми се изплъзна. После чух шум от стъпки по стъпалата и вратата на костницата хлопна. Плувнала в пот, аз оставих фенера на земята и се затичах към изхода, но капакът вече беше залостен. Приклекнах на стълбището и се загледах в купчините кости край мен. Мъртвите не ме плашеха. Повече ме тревожеше убийството на Юсибиъс. Отидох да огледам трупа му още веднъж, но не открих нищо ново. Върнах се на стълбището и се заослушвах. Не мина много време и отгоре се дочуха стъпки. Извиках и в отговор чух гласа на Дьо Монтегю. Той вдигна капака и ми помогна да изляза от костницата. Докато се измъквах навън, пред погледа ми се мярна някакво парче плат с пришито върху него копче. На копчето беше избродирана сребърно-златна лилия на тъмнозелен фон — емблемата, която тримата Бомон носеха с гордост. Пъхнах парчето плат в кесията си, а после се приближих до една колона и седнах в основата й. Фенерът образува светло петно пред мен. Дьо Монтегю имаше много въпроси, така че ме последва и побърза да ми ги зададе. Казах му какво се беше случило и какво бях намерила.

— Не сега! — прекъснах аз по-нататъшните му въпроси. — За момента всичко това ми изглежда напълно безсмислено — изправих се на крака — Откри ли Озъл?

— Не. Укрил се е. Ирландеца умее да се дегизира, така че ще се покаже, когато той поиска — Дьо Монтегю посочи към капака на пода. — Но не мисля, че има нещо общо с това.

Замълчах. После двамата с Дьо Монтегю излязохме от църквата и аз незабавно осведомих игумена за зловещото си откритие. Помогнахме на братята да отнесат трупа на Юсибиъс в дома на покойника, а аз прибрах портупеите на Ланъркост и на Лейгрейв и ги изпратих на Рослин заедно със съобщението, че са били намерени в едно тъмно ъгълче на църквата. Игуменът, разбира се, си даваше сметка, че убийството на Юсибиъс е свързано със смъртта на аквилите, но на уплашените монаси каза, че звънарят е бил убит от някакъв случаен злосторник, незнайно как успял да се промъкне в манастира.

Освободих се чак късно следобед. Кралят и кралицата бяха отишли на някакво тържество в сградата на Градската община. Дьо Монтегю продължи да търси Озъл, а аз се оттеглих в стаята си, която се намираше до покоите на Изабела. Измих се и се преоблякох, а след като си отдъхнах и се успокоих, се заех да приготвя някои лекове. Спомням си, че разбих няколко яйчени белтъка за лечение на открити рани, смесих малко мускус и кехлибар за облекчаване на тежка кашлица, захарен сироп и валериана срещу тревожност, а накрая приготвих и най-често употребяваното средство в двора — стрити корени от чемерика за дезинфекция чрез опушване. Докато работех, в ума ми нахлуваха спомени. Страхът на Гавестън. Безпокойството на Едуард. Изабела, бяла като статуя. Лейгрейв и потрошеното му тяло, проснато на земята като труп на пребито псе. Постоянното шушукане на Юсибиъс и хитрата му, многозначителна усмивка. Твърде ясните отпечатъци по перваза на прозореца в камбанарията. Мрачната костница, където бъбривата уста на Юсибиъс беше замлъкнала завинаги. Онази сянка, бягаща през мрака, и накрая — копчето с герба на семейство Бомон. Засега обаче аз не виждах връзката между тези картини.

Щом приключих с приготвянето на лековете, седнах пред малкото си писалище и започнах да описвам онова, което знаех. Взех един лист от скъпия велен, който Изабела ползваше за писмата си, и записах върху него всичко, което бях видяла, чула и върху което бях разсъждавала.

Според великата Тротула^[5] фундаменталният силогизъм в медицината е, че ако човешкото тяло беше съвършено, сетивата ни щяха да бъдат много по-развити. Обонянието ни например щеше да е силно като у кучетата, а зрението ни — остро като у котките. Човешкото тяло обаче не е съвършено и затова се налага лекарите да следят симптомите му, като се започне от двайсет и деветте признака за болест, които могат да се проявят в урината, та се стигне до петте признака, които възвестяват приближаването на смъртта. Всъщност, разкриването на убийство и диагностицирането на заболяване имат много общо помежду си. И така, аз реших, че е време да опиша симптомите, които бях забелязала, и да ги проуча внимателно.

Primo: Клането в Дяволската дупка несъмнено беше дело на нокталиите, но кой им беше казал, че групата тамплиери, която току-що беше пристигнала от Шотландия, ще бъде там по това време? Джефри Ланъркост, който беше чул за това от брат си? Или пък някой друг, който също беше узнал за срещата? Но кой можеше да е този друг?

Secundo: Ланъркост. Той беше свалил портупея си и се беше качил в камбанарията. Защо? С кого се беше срещнал? Ако се беше срещнал с убиеца си, как нападателят му беше успял да надвие един млад и силен воин? Възможно ли беше нападателите му да са били повече? И защо срещата им се беше състояла на това място?

Tertio: Лейгрейв. Въпреки онова, което беше сполетяло приятеля му в камбанарията, той също се беше качил там. Защо? И защо на свой ред беше свалил портупея си? Явно той също се беше чувствал в безопасност като Ланъркост. И пак — млад и силен воин… Беше ли застанал Лейгрейв на перваза на прозореца и ако да — защо? Принудили ли го бяха? Сам ли беше скочил, или някой го беше бутнал? Огнярчето от фурната обаче не го беше чуло да пищи — според думите му тялото на Лейгрейв просто паднало като камък.

Quarto: Защо убиецът се беше спрял точно на църковната камбанария — това мръсно и тясно помещение с онези застрашително полюляващи се камбани? Аз също бях изложена на опасност там. Кой ме беше видял да се качвам горе? И кой беше дръпнал въжетата на камбаните? Юсибиъс — на шега, или убиецът, за да ми навреди?

Quinto: Юсибиъс. Защо беше убит той? Някой го беше проследил в костницата и му беше разбил черепа, затваряйки бъбривата му уста завинаги. Защо? Какво толкова е знаел послушникът?

Sexto: Загадъчното послание до аквилите, в което се казваше, че Гавестън затъвал все по-дълбоко. Очевидно авторът предупреждаваше орлетата на Питър, че с господаря им е свършено. Дали убиецът наказваше самите аквили, или пък се целеше в Гавестън и просто се опитваше да отслаби защитата му? В такъв случай, кога щеше да се прицели към самия фаворит?

Septimo: Тримата Бомон. Копчето върху парчето плат сочеше, че те може да са замесени в смъртта на Юсибиъс. Но защо? И за какво си бяха говорили с Ланъркост в ябълковата градина?

Octavo: Изабела и нейното отчуждено държание. Какво замисляше кралицата?

Nono: Едуард и Гавестън, хванати в капан от настъпващите към Йорк графове. Какво можеха да сторят кралят и фаворитът му и какво щеше да стане, ако попаднеха в ръцете на графовете?

Прегледах бележките си на фона на звуците, които се носеха от двора — манастирът се готвеше за вечерната молитва и за падането на нощта. Очите ми бяха натежали, а умът ми беше уморен; изобщо цялото ми същество плачеше за сън. Тази нощ спах непробудно и добре че стана така, защото на следващия ден започна слизането на Едуард и Гавестън в Ада. На сутринта през портите на манастира влетяха неколцина кралски вестоносци, чиито дрехи бяха целите опръскани в кал, а конете им — грохнали от изтощение. Новините, които донесоха, бяха ужасяващи. Графовете бяха много по-близо до Йорк, отколкото си беше въобразявал кралят. Смъртта на Ланъркост и Лейгрейв остана на заден план, пометена от гръмовния тътен на онова бурно време. Дворът изпадна в паника. Единствената възможност за спасение, с която разполагаха Едуард и Гавестън, беше бягството. И така, каруците бяха запрегнати, а товарните коне — изведени от конюшните. Голямото преследване беше започнало. Графовете бяха твърдо решени да заловят Гавестън и да го запратят във вечната нощ. Те нямаше да се съгласят на компромис, нито пък щяха да проявят милост. Ако Гавестън им паднеше в ръцете, щяха да го убият. Адът се разтвори и на главите ни се изсипаха безброй беди. Дори времето не беше на наша страна. Дъждовни бури и свирепи виелици задръстиха пътищата с кал. Принудени да бързат, Гавестън и Едуард изоставиха Изабела и свитата й и продължиха напред сами. Дългият ни керван от каруци и коне едва креташе през пущинаците, а суграшицата и хапещият вятър, напомнящи повече за отминалата зима, отколкото за настъпващата пролет, никак не ни помагаха. Приличахме на уморена и обезсърчена войска, побягнала от бойното поле. Топлехме се на едва тлеещи лагерни огньове, носехме подгизнали от влага дрехи, чешехме изранените си от ездата задници и непрекъснато пъшкахме и охкахме. Храната и водата ни бяха отвратителни, а виното, което пиехме — по-кисело и от оцет. Бягахме отчаяно, сякаш бяхме дивеч, преследван от освирепели хрътки, докато войските на Ланкастър, Херефорд, Уорик и Пембрук летяха към нас, развявайки бляскавите си знамена и затягайки обръча си все по-плътно. Въпреки това графовете не нападаха — изчакваха, за да видят какво ще стане.

В крайна сметка, Едуард и Гавестън решиха да изчакат кралицата и един ден кралският съвет се събра в някакъв крайпътен хан. Общото помещение беше мърляво, прозорците бяха покрити с кирливи парцали, от почернелите таванските греди висяха връзки гниещ лук, огънят вдигаше пушек, а долнопробните пейки и маси бяха прогизнали от мазнина, но въпреки това именно там беше хвърлен жребият. Отвън ни пазеха само войниците на Ап Ител — не разполагахме с никаква друга защита. Великите графове наближаваха — техните съгледвачи вече се бяха сблъскали с нашите, а шерифите и господарите на имения от Нортумбрия^[6] или не бяха получили вестта, че кралят има нужда от подкрепление, или се преструваха, че не са. Застигнаха и ни и по-лоши новини. През северната граница беше преминала многочислена шотландска войска, съставена както от конници, така и от пешаци. Въпреки че печелеше победа след победа в Шотландия, Брус явно беше решил да се възползва докрай от слабостта на краля. Моята господарка изглеждаше изтощена и, трябва да призная, Едуард го забеляза. И така, на мъждивата светлина в крайпътния хан беше взето следното решение: Едуард и Гавестън щяха да продължат на север, а Изабела и свитата й, придружавана от аквилите и техните оръженосци, щеше да потърси убежище в Тайнмаут. Александър от Лисабон и неговите нокталии вече бяха там, така че те също щяха да се присъединят към охраната на кралицата. С нея щяха да тръгнат и всички цивилни лица, слуги и свещеници, включително Дънивед.

Наближихме Тайнмаут късно на следващата сутрин. Процесията ни представляваше дълга колона от каруци и коне, която с мъка се придвижваше по тесния път към грамадната крепост, чиито стени бяха издигнати около един стар бенедиктински манастир, кацнал върху стръмния нос над устието на река Тайн и навъсеното Северно море. Тайнмаут! Грамада от камък, защитена от високи крепостни стени откъм сушата и непристъпни скали откъм морето. Западният подстъп пък се отбраняваше от триетажна стражева кула, от която можеше да се наблюдава както околната пустош, така и крайбрежните пътища. Тайнмаут определено не беше някое провинциално имение или пък кралски дворец — личеше си, че крепостта е предназначена за отбрана при военни действия. Денят, в който влязохме вътре, беше ясен и слънчев, но това не можа да пропъди чувството за надвиснала опасност, което беше обхванало всички ни. По назъбените стени се забелязваха множество стрелци, а между ярките знамена, развяващи се на фона на окъпаното в светлина утринното небе, бяха наредени катапулти и каменохвъргачки. На влизане в замъка минахме покрай един древен кръст, покрит с мистериозни символи. Освен това се наложи да изслушаме проповедта на някакъв местен отшелник, който явно беше чул за пристигането ни и беше побързал да дойде да ни посрещне.

— Човекът не е нищо повече от топящ се под слънцето сняг! Прах, разнасян от вятъра! Вълнички, накъдрили за кратко водата! Той е като стрела, прелитаща през светлината към мрака! За миг проблеснала искра! Тръстика проста! Или пък хилава трева! Той е като крехко цвете! Мъгла над земята! Носи се като дим във въздуха! Или като пяна по морските вълни!

О, да, много добре си спомням думите, които чухме, докато минавахме в лек галоп през портите на крепостта. В двора на замъка ни очакваха Александър от Лисабон и неговите нокталии, облечени в обичайните си черни дрехи, както и самият кастелан^[7], придружен от свитата си. Едва се овладях при вида на тези шейсетина убийци, надянали лъскави доспехи и въоръжени до зъби. Сега те се топлеха на запалените в двора мангали и тъпчеха устите си с разни закуски, но неотдавна се бяха опитали да ме убият. Извърнах поглед — не исках да срещам наглите им погледи, нито пък да виждам бойните им знамена в златно и черно, забити в земята. Наблизо, припичайки се на слабото утринно слънце, се бяха изтегнали верните им псета. Кастеланът — опитен воин, който беше служил при стария крал — бързо пристъпи напред и приветства кралицата с кратка, но много любезна реч. Управителят на замъка сякаш беше отгатнал, че Изабела не изпитва особени симпатии към Лисабонеца и неговата пасмина. След като формалностите по посрещането ни приключиха, слугите ни отведоха в някогашните покои на игумена, разположени на най-горния етаж от южната стена. Кастеланът, Бог да го благослови, направи всичко по силите си, за да настани кралицата удобно, но покоите на игумена не бяха нищо повече от едно орлово гнездо. От едната му страна се откриваше гледка към замъка, а от останалите три — към мрачното, развълнувано море, притиснато от тежки, навъсени облаци. Покрай тесните бойници непрестанно прелитаха чайки, които огласяха пространството от зори до мрак. Напоеният с морска сол северняк духаше свирепо и все напираше да проникне през дебелите капаци на прозорците и тежките завеси, които ги покриваха. Отвъд стените на замъка се простираше безбрежна пустош, а между тях непрекъснато се стелеше гъста мъгла, която често ни покриваше като саван, поглъщайки всеки звук и размивайки очертанията на всеки предмет и човек.

Куриерите идваха и си отиваха, трополейки по подвижния мост над рова. Едуард и Гавестън бяха преценили ситуацията напълно погрешно. Графовете бяха отминали Йорк и бяха продължили след кралската свита. Явно никой не се интересуваше от шотландските войски, които прииждаха от север, нито пък от съюзилите се с Брус фламандски капери, които настъпваха към крайбрежието. Кастеланът, разбира се, беше осведомен за събитията, така че Тайнмаут беше в пълна бойна готовност. Тримата Бомон, които ни придружаваха, се опитаха да се наложат, но управителят на замъка не се даде нито на тях, нито на аквилите. Вместо това умело убеди кралските любимци, че трябва да се включат в охраната на замъка, и в крайна сметка те приеха. И така, нокталиите се настаниха в стражевата кула; Бомон — в покоите на игумена, а аквилите и тяхната свита заеха позиция на Дъкет Тауър — източната кула, издигаща се над морето.

Дните минаваха Изабела си почиваше, затворена на сигурно място в покоите си. Дьо Монтегю беше убеден, че Озъл се е прикрил сред придошлата в замъка тълпа, мотаеща се из замъка, а тя беше доста шарена. В крепостта се стичаха множество занаятчии и търговци, скитници и местни жители, които очакваха със страх това, което предстоеше да се случи. И най-накрая то се случи — замъкът беше напълно изолиран. Никакви вестоносци или пратеници. Никакви каруци с провизии. Никакви странстващи проповедници, занаятчии или търговци. Да, все още изпращахме съгледвачи, но те така и не се връщаха. Нощем из пустошта грейваха огньове, същото се случваше и в обвитото от мъгла море. Кастеланът поиска аудиенция при Изабела. Тя го прие в личните си покои, облечена с вълнена рокля, кожени обувки и пелерина, плътно увита около врата и гърдите й. Стаята се осветяваше от потрепващи факли и се отопляваше от припукващи мангали, които прогонваха злите духове, витаещи из вездесъщата мъгла. Независимо че Изабела го покани да седне, кастеланът — опитен войн със сурово лице — настоя да коленичи в краката й. После отправи поглед зад гърба й, където стоях аз, и към стола от дясната й страна, в който се беше настанил Дънивед.

— Ваше величество — започна кастеланът, а после замълча, но не след дълго продължи. — Ваше величество, из пустошта е пълно с войници. Фламандските пирати също не са далеч. Накратко казано, хванати сме в капан. Боя се…

— От какво, сър?

— Тази крепост може да устои на всеки враг — отвърна той.

— Тогава от какво се боите, сър?

— От предателство, ваше величество.

— Имате предвид измяна! — озъби му се Дънивед.

— Преподобни братко, нощес изпратих един от най-добрите си разузнавачи…

— Още ли изпращате разузнавачи? Мислех, че вече сте престанали — прекъсна го доминиканецът, видимо обезпокоен.

— Да, братко, престанахме. Но този разузнавач не беше изпратен извън стените на крепостта…

— Пратили сте го да разузнае отвътре? — намесих се аз.

— Точно така, мистрес. Та след като се върна, разузнавачът ми докладва, че от замъка се изпращали сигнали.

— Какви сигнали? — попита Изабела.

— Много прости, ваше величество, но едновременно с това — недвусмислени — отговори кастеланът. — Някой заставал на стените на крепостта и просветвал оттам с фенер. Сигналите обаче били подавани ту от едно, ту от друго място, така че едва ли ще успеем да разберем кой е виновникът — той облиза устни. — Аз лично съм готов да защитавам този замък до смърт. Сигурен съм и в лоялността на хората си. За съжаление не мога да гарантирам за всички, които са се приютили тук. Ако в замъка има предател, ваше величество, позволете ми да ви покажа единствения изход, който мога да ви предложа аз — кастеланът се надигна с пъшкане, а коленете му изпукаха. — Моля, последвайте ме…

И така, всички ние тръгнахме след управителя на замъка. Във вътрешния двор заварихме Дьо Монтегю, който разговаряше с кавалерите на кралицата — млади мъже, едва завършили обучението си като пажове. Кастеланът прошепна нещо на Изабела и кралицата ми нареди да кажа на Дьо Монтегю и кавалерите й да ни последват. После продължихме да се придвижваме покрай стените на замъка, минахме през няколко кули, прекосихме множество вътрешни дворчета и един голям двор, изпълнен с мъгла, и най-накрая стигнахме до укрепената с железни гвоздеи порта на Дъкет Тауър, където се бяха настанили аквилите и оръженосците им. Времето беше доста мразовито, така че вратите и капаците на прозорците бяха здраво залостени. Кастеланът обаче не ни поведе нагоре по тясното вито стълбище, което скоро щеше да се превърне в пътека на убиец, ами вдигна един дървен капак на пода, взе една факла от гнездото й в стената и всички тръгнахме надолу по някакви стръмни каменни стъпала.

Коридорът, по който поехме, беше тесен и ние имахме чувството, че варовиковите му стени ни притискат. Леденостуденото течение жилеше лицата ни. От време на време кастеланът спираше, за да запали някоя от обилно насмолените факли, окачени по стените. Пламъците мигом лумваха и осветяваха мразовития мрак. Понякога стъпалата ставаха толкова стръмни, че ни беше трудно да се задържаме на краката си. Дьо Монтегю и кавалерите на кралицата тихичко ругаеха, а Дънивед се зае да призовава светците и думите му: Miserere nobis^[8] отекваха в тъмнината. След първото стълбище се наложи да преодолеем още едно. Изабела не се оплакваше. Подпряна на мен и на Дънивед, тя решително вървеше напред и сякаш се опитваше да запамети всяка стъпка. Студът стана още по-нетърпим. Бученето на морето, подобно на барабанен тътен, се приближаваше все повече. Изведнъж тъмнината започна да се разсейва и след още няколко грубо издялани стъпала групичката ни се озова в едно заливче между скалите, покрито с дребни камъчета и пясък. Морският вятър беше свиреп, но въпреки това ние излязохме на брега и се огледахме наоколо. От двете ни страни, чак до замъка, който беше останал високо над главите ни, се редяха стръмни варовикови скали. На пясъка бяха изтеглени три лодки, а в самия залив беше закотвен голям боен кораб с масивен корпус, висока кърма и дълъг нос. Огромното платно на кораба беше прибрано, а по борда му се суетяха множество моряци.

— Ваше величество — посочи кастеланът към кораба, — ето го спасението. „Крилатият дракон“ пристигна рано тази сутрин. Капитанът е инструктиран да ви отведе оттук, ако в замъка бъде извършено предателство. Не знам кой му е дал тези нареждания, но корабът е зареден с провизии и може да остане на котва, докато е нужно. Не мога да ви кажа нищо повече — при тези думи той разпери ръце, а после ни поведе обратно към замъка.

Кастеланът беше убеден, че истинският враг е сред нас и че единственото, което може да реши проблема, е в крепостта да пристигне многочислена кралска армия. Въпреки това — предвид размирните времена, които бяха настанали — той възприемаше ситуацията като нещо нормално. Все пак беше избухнала междуособна война — съвсем естествено беше из замъка му да се спотайват врагове. О, и те определено се спотайваха! На следващата сутрин ни събуди сигнал за тревога и викове: „Aux amies! Aux armes!“^[9]. Посъветвах господарката си да остане в покоите си. После повиках Дьо Монтегю и кавалерите от свитата на Изабела, които се бяха въоръжили до зъби, и всички заедно слязохме в главния двор на замъка. Там заварихме кастелана и офицерите му, както и Рослин, който неистово сочеше към Дъкет Тауър. Кастеланът изглеждаше объркан и крещеше нещо на Рослин, но орлето беше изгубило ума и дума и просто продължаваше да сочи към кулата, поверена на аквилите. Приближих се към тях и дръпнах Рослин за ръкава. Той ме погледна с безумен поглед, а после примигна и ми кимна — явно ме беше познал.

— Изчезнаха! — промълви той.

— Кой е изчезнал?

Дънивед, целият увит в грамадния си плащ, се присъедини към нас.

— Кенингтън и двама от хората му! Изчезнаха! Бяха взели последната смяна преди зазоряване и стояха на пост — Рослин потърка лицето си. — А сега никакви ги няма!

Кастеланът нареди на офицерите си да успокоят тълпата — дворът вече се беше изпълнил с полуоблечени зяпачи, току-що измъкнали се от постелите си — и ние последвахме Рослин през призрачната мъгла до Дъкет Тауър. На входа ни чакаше Николас Мидълтън, по чието небръснато и сънено лице се четеше безкраен ужас.

— Няма ги — промълви той, опипвайки множеството религиозни сувенири и кръстове по жакета си. — Сякаш потънаха вдън земя!