Пол Дохърти
Притъмняващото небе (10)

Седма глава

Кралят и Гавестън се разделиха и гасконецът се затвори в Скарбъро…

Най-после си легнах. Бях толкова уморена, че просто се стоварих върху леглото, увих се в един плащ и потънах в дълбок, но неспокоен сън, изпълнен с кошмари. Присъниха ми се сцени на жестоко насилие, мръсни улички, из които трябваше да се промъквам, и площади, осветени от факли, по чийто бесилки се люлееха трупове. Изпитах огромно облекчение, когато се събудих на следващата сутрин. Беше още рано. Съблякох се и се измих. Кралицата още не беше станала, така че отидох на Христовата литургия, а после се заех със собствените си дела. Малко по-късно игуменът отслужи заупокойна литургия за Поклонника, както и за още двама мъртъвци — някакви просяци, които били намерени покрай стените на манастира. Службата беше проста. Без тамян, без песни, само печалните слова на молитвата, в която се говореше за Деня на Страшния съд, а после се казваше, че телата на мъртвите ще бъдат предадени на пръстта, а душите им — придружени до Небесата от архангел Михаил и всичките му ангели. После тримата мъртъвци бяха пренесени в гробището и увитите им в савани тела бяха спуснати в земята. Игуменът освети гроба и ми направи знак да се приближа. Щом го сторих, той сложи ръка на рамото ми и внимателно се взря в мен.

— Мистрес, не бих искал да ви обидя, но трябва да ви кажа, че жестоките убийства, извършени в късна доба, нямат място в нашата обител, посветена на мирна и кротка служба в името на Бог. Желая ви всичко най-хубаво, Матилда. Предайте най-искрените ми благопожелания и на господарката си. Въпреки това ще излъжа, ако кажа, че няма да се зарадвам, когато си заминете.

И така, аз излязох от църковното гробище и незабавно поисках Изабела да ме приеме в покоите си. Стаята й беше пълна с придворни дами, кавалери и пажове, както и с носачи, които пълнеха сандъците и ковчежетата й. Изабела ми хвърли един поглед и нареди на всички да излязат. Кралицата се беше увила в дебели дрехи, а лицето й беше доста бледо. Попитах я дали е добре, но тя каза, че просто малко й е прилошало и че скоро ще й мине. Настоях да й приготвя билкова отвара. Тя се настани в креслото си и протегна пръсти към поставения наблизо мангал. Аз приседнах на едно столче до нея, наведох се към ухото й и й разказах за всичко, което се беше случило междувременно — за срещата си с Поклонника, за думите на Озъл… Едва тогава осъзнах колко зряла беше станала кралицата и колко беше заприличала на баща си — онова „страшилище за синовете на гордостта“, както е казал един поет. Тя нито веднъж не ме прекъсна, нито пък ме попита нещо. Щом свърших, протегна и двете си ръце над мангала, сякаш искаше да извлече от припукващите въглени не само топлина, но и сила.

— Благодаря ти, Матилда. Аз също съм чувала тези слухове, но се съмнявам в тях да има някаква истина. Както и да е, опасността в подобни случаи не идва от това, че клюките може да са верни, а от възможността да се превърнат в реалност. Съпругът ми от своя страна не прави нищо, за да разсее съмненията на хората, и ето че сега бягаме от английските графове, притичваме от Йорк до Тайнмаут и обратно и сме принудени да се молим за помощ на някакъв си шотландски бунтовник. А Едуард трябва да седи на трона на предците си в Уестминстър, да раздава правосъдие и да управлява кралството си.

В този момент на вратата се почука и в стаята влезе Дънивед. Изабела му посочи един стол, а после отново се обърна към мен.

— Матилда, трябва да си поговоря с брат Стивън. Обсъдих положението и със съпруга си. Решено е — най-късно утре сутринта ти и добрият брат тук — тя се усмихна на доминиканеца — ще тръгнете за Скарбъро.

Погледнах към изповедника на кралицата. Дънивед беше отметнал качулката си назад, а ръцете му бяха скрити в ръкавите на расото му. Доминиканецът изглеждаше невероятно спокоен и едновременно с това — бдителен и аз за пореден път се зачудих каква ли е неговата роля в интригите в двора. Изабела явно нямаше търпение да остане насаме с него и вероятно възнамеряваше да му изповяда всичко, което бяхме обсъждали досега. И така, аз се поклоних и излязох от стаята.

До обяд новината за предстоящото ни заминаване вече беше обиколила целия манастир. Опаковах багажа си. Кралицата нямаше нужда от мен, така че се заключих в стаята си, седнах пред писалището, извадих един лист велен и започнах да записвам наблюденията си. Тъкмо хванах перото, когато на вратата се почука. Помислих, че някой слуга ми носи съобщение от кралицата и изпъшках, но пред вратата стоеше Дьо Монтегю. Любимият ми си беше взел сбогом с Озъл и аз почувствах мъката му от загубата на една толкова важна връзка с останалите тамплиери. Той седна на един стол и заговори за старите времена. Оставих го да излее болката си, но Дьо Монтегю беше голям познавач на хората и скоро усети, че мислите ми са другаде. Усмихна ми се и посочи към листа велен на писалището.

— Да не би вече да съставяш обвинението? Ами да взема да ти помогна тогава. По-добре, отколкото да се вайкам… Е, откъде да започнем? Какво ще кажеш за Поклонника?

И така, известно време двамата обсъждахме историята, която ни беше разказал мистериозният ни посетител.

— Кой ли е поръчал убийството му? — попита накрая Дьо Монтегю, потропвайки с крака.

— Вероятно същите хора, които са се опитвали да го премахнат и преди — предположих аз. — Може би враговете му не са били забравили за него, както си мислеше той.

— Тоест или Гавестън, или кралят — саркастично отбеляза Дьо Монтегю, изправяйки се на крака. — Ясно, че с този белег на лицето Поклонника трудно би останал незабелязан, но в момента кралят и фаворитът му си имат доста други проблеми. Дали не е било просто нещастен случай?

Попитах го какво има предвид.

— Ами може някой разбойник да е имал намерение да нападне и трима ни, но присъствието на Озъл да го е стреснало и той да е избягал.

Тъкмо отворих уста да му отговоря, когато на вратата се почука отново. След като Дьо Монтегю беше влязъл, аз не бях спуснала резето обратно и ето че сега, без да дочака отговор, в стаята нахълта Дънивед. Доминиканецът изглеждаше изключително развълнуван от нещо, а лицето му се беше разкривило от гняв. Попитах го какво става, но той само поклати глава, прекръсти се и закрачи из стаята. От време на време спираше, за да погледне към разпятието или към някоя от цветните картини, окачени на стената. Трябва да ви кажа, че имам отличен усет за хората и винаги познавам кога се опитват да ме измамят. Яростта на доминиканеца обаче беше неподправена. Явно кралицата му беше казала какво съм научила предишната нощ. Най-после Дънивед застана на едно място. Дишането му се беше учестило. След като се прекръсти още веднъж, той се удари в гърдите и каза:

— Mea culpa, Матилда — аз съм виновен.

Посочих му един стол. Той седна, а от гърлото му се изтръгна въздишка на облекчение. После доминиканецът хвърли един бърз поглед на Дьо Монтегю, стана, заключи вратата и спусна резето. След това се върна на стола си, скръсти ръце пред гърдите си и се вторачи в мен.

— Идвам от покоите на кралицата, Матилда. Научих истината за клането в Тайнмаут и че планът е бил Изабела да бъде убита.

— Да, информаторът ни действително ни наведе на тази мисъл, но това не значи, че е истина — отвърнах аз.

Дънивед потри лицето си, а после посочи към листа велен на писалището.

— Хайде всички да помислим заедно. Струва ми се, че това е най-доброто, което можем да сторим, преди да се заключим в Скарбъро.

Предложението на доминиканеца ме изненада, но въпреки това аз приех. Разбира се, присъствието на Дьо Монтегю и най-вече на Дънивед ме притесняваше, но от друга страна, логиката на доминиканеца беше безпогрешна. В онази крепост щяхме да сме далеч от кралицата, а враговете, от които щеше да ни се наложи да се отбраняваме, едва ли ни мислеха доброто.

— Е, Матилда, какво предлагате да направим? Какво да предприемем? Утре сутрин заминаваме за Скарбъро. Признавам си, че ще тръгна с огромна неохота. Защо ли? Защото нейно величество кралицата няма да бъде с нас. Тя ще отпътува за Хаудън и ще се настани там — Дънивед посочи към мен. — И така, Матилда, вие лекувате тялото, а аз — душата. Хайде да видим тогава с какви симптоми разполагаме тук. Какви въпроси трябва да си зададем?

И така, аз взех перото и започнах да си водя записки, използвайки тайния шифър, който овладявах все по-добре.

— Трима от аквилите на Гавестън — казах на глас — бяха мистериозно убити. И тримата паднаха от високо. Смъртта им беше ужасна, но в нея имаше и доста голяма доза ирония. Дали по този начин убиецът им не е искал да се погаври с прозвището им, с представата за полетели орли? Казвам „убиец“, защото тук несъмнено става дума за убийства — при всеки от труповете беше намерено следното подигравателно стихче:

Аквиле Петри, не хвърчете толкоз нависоко,

защото господарят ви Гавестън затъва все по-дълбоко.

— Така или иначе, само Бог знае защо Ланъркост се е качил на върха на онази усамотена кула — продължих аз. — Остава и въпросът как нападателят му е успял да го надвие и да го хвърли от камбанарията. Орлето е свалило портупея си, оставило го е на приземния етаж, откъдето по-късно го е откраднал брат Юсибиъс. Това ме кара да си мисля, че Ланъркост е имал среща с някого, на когото е вярвал, но с кого?

Дънивед промърмори нещо в знак на съгласие. Дьо Монтегю изглеждаше напрегнат. И така, аз се върнах към записките си.

— Второ: Лейгрейв. Въпреки скорошната смърт на другаря си той също сваля портупея си, качва се в кулата и пада оттам по същия начин. Най-странното обаче е, че той дори е стоял на перваза на прозореца. Защо? Кой друг е бил там?

— Сигурна ли сте, че е стоял на перваза? — попита Дънивед. — Видяхте ли отпечатъци от обувките му?

— Да, да — отвърнах аз разсеяно.

— А не е ли възможно — намеси се Дьо Монтегю — и двамата мъже да са отишли в кулата с някого, на когото са вярвали, и той да ги е бутнал отзад?

— Не — поклатих глава аз. — Бях там. Первазът е доста широк. Ако някой се опита да те бутне отзад, спокойно можеш да се хванеш за него, да се обърнеш и да окажеш съпротива или поне да вдигнеш тревога. В камбанарията няма много място. Ако двама мъже се сбият там, те неминуемо ще се блъснат в някоя от камбаните и така ще вдигнат шум. Ланъркост и Лейгрейв обаче са паднали, без да издадат и звук. Освен това в камбанарията нямаше никакви следи от борба.

— Въпреки това ти твърдиш, че брат Юсибиъс е видял нещо, нали така? — попита Дьо Монтегю.

— О, не мисля, че това е просто твърдение — обърнах се аз и изгледах двамата си помощници. — Юсибиъс наистина е видял нещо. Той много си падаше по лъскавите неща, в това число и по сребърните монети. Сигурна съм, че е искал да залови убиеца сам, за да може после да поиска награда. Освен това обичаше да разполага със сведения, до които другите нямат достъп. Така хората, които го мислеха за глупак, накрая оставаха смаяни от ума му. Чудя се какво ли представляват рисунките, които е издълбал на стената в кулата. Едната може да изобразява орел или прилеп, а другата — куче, вълк или пък някой от леопардите от английския кралски герб. Ами въпросът, който е задал на игумена — дали прилепът можел да е по-умен от кучето — какво ли означава той? Или пък двете латински думи, които Поклонника му е надраскал с въглен върху бялата стена в костницата — lux et tenebrae — светлина и тъмнина? За какво са му били те? Кого е видял? И кой го е проследил в костницата и е разбил черепа му? — аз замълчах, за да запиша въпросите си върху парчето велен, а Дънивед си зашепна някаква молитва. — Трето — продължих, — Кенингтън и двамата му стражи.

— Ето това вече е загадка — намеси се Дьо Монтегю. — Тези мъже са били въоръжени до зъби и са наблюдавали зорко както морето, така и самия Тайнмаут. Знаели са, че отвън се спотайват вражески сили. Чудех се… — той щракна с пръсти и се огледа. — Тайният тунел под Дъкет Тауър! Възможно е убиецът да е проникнал в кулата през него. Не забравяйте, че е било късно през нощта…

— Но за да стигне до върха на кулата — прекъсна го Дънивед, — той е трябвало да мине покрай стаите на другите аквили и така е щял да ги разбуди.

— Не и ако се е придвижвал тихо — поклати глава Дьо Монтегю.

— Така е — промърморих аз. — Спомнете си какво ни показа кастеланът — всички врати в кулата, включително тази, която водеше към площадката на върха, се залостваха и отвън. Убиецът може да се е възползвал от тази особеност, за да си осигури достатъчно време за бягство, в случай че се вдигне тревога.

— Точно тук теорията ми издиша — намръщи се Дьо Монтегю. — Убиецът — или по-вероятно убийците — е трябвало да минат през вратата на върха на кулата. Там обаче са били Кенингтън и другите двама стражи. Ако някой ги беше нападнал, те щяха да измъкнат мечовете и камите си и да настане врява. Тревога обаче не е била вдигната. Въпреки това някой несъмнено се е качил на върха на кулата, надвил е тези трима войници и ги е хвърлил върху скалите долу.

Докато си записвах всичко това, Дънивед и Дьо Монтегю продължиха да си шепнат, опитвайки се да си обяснят събитията в Дъкет Тауър.

— Четвърто — продължих аз, поглеждайки през рамо към двамата си помощници, — самият Тайнмаут. Брус явно е бил осведомен, че кралицата е отседнала там и че смята да избяга през прохода под Дъкет Тауър. Това обяснява и защо шотландците атакуваха главната порта и заливчето едновременно.

— Deus solus et Maria ancilla Trinitatis — прошепна Дънивед. — Само Бог и Мария, рабинята на Светата Троица, я спасиха.

Дьо Монтегю измърмори нещо в знак на съгласие, а аз се върнах към записките си.

— Пето: Поклонника от Пустошта. Той пристига в Йорк в търсене на справедливост и отмъщение и ни разказва онази лъжлива история за краля…

— Но дали наистина е лъжлива? — попита Дьо Монтегю. — Ако нашият благороден господар тежеше на мястото си, хората щяха да подминават подобни клюки с презрение, но при неговото поведение са готови да повярват на всичко за него.

Не възразих.

— Шесто: Озъл. Той потвърди подозренията ни за случилото се в Тайнмаут и дори изказа предположението, че кралицата и бъдещото й дете е можело да бъдат не само пленени, но и убити…

Реакцията на Дънивед ме изненада. Думите ми сякаш отново разпалиха гнева, който тлееше в него, и доминиканецът скочи на крака, оголи зъбите си като някое куче, а очите му засвяткаха.

— Долна мерзост! — просъска той. — Който и да стои зад това, заслужава смъртта на Симон Влъхва^[1]!

След тези думи Дънивед отново тръгна да се разхожда из стаята, потривайки ръце и мърморейки си нещо на латински под носа. Наблюдавах го с огромно любопитство. Под маската на смирен свещеник брат Стивън беше същият яростен фанатик, каквито бяха и повечето от останалите доминиканци — Светата Инквизиция неслучайно подбираше членовете си от техния орден.

— Успокойте се, братко — прошепна му Дьо Монтегю. — Гневът няма да ни помогне да разрешим тези загадки.

— Но това е предателство, Бертран! — извика Дънивед, сядайки обратно на стола си. — Долна измяна! Представям си какво щеше да стане, ако кралицата и нероденото й дете действително бяха попаднали в ръцете на шотландските нашественици… На какви унижения и дори мъки можеха да бъдат подложени…

— Въпреки това трябва да запазим хладнокръвие — намесих се аз. — Хайде да разгледаме въпроса, сякаш е научен казус, и да се запитаме за следното: можеше ли Брус наистина да навреди на кралицата? Какво щеше да обяснява после на европейските монарси, на Светия отец в Авиньон и най-вече на бащата на Изабела в Париж?

— О, сигурен съм, че щеше да измисли нещо — прекъсна ме Дьо Монтегю. — Щеше да каже, че е било нещастен случай и че той всячески се е опитал да го предотврати, давайки на хората си най-строги указания. После щеше да се оправдае с размирните времена и може би дори щеше да се опита да хвърли вината върху Едуард Английски и момчето му за забавления Гавестън. В крайна сметка, тъкмо те оставиха младата бременна кралица в онази усамотена крепост сред скалите.

Трябваше да се съглася с логиката на Дьо Монтегю. Едуард и Гавестън като нищо можеха да операт пешкира при един подобен развой на събитията. Дънивед си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Но къде се корени всичко това? — попита той. — Спомням си, когато двамата дойдохте в розовата градина и донесохте на Ланъркост скръбната вест за смъртта на брат му. По-късно из двора плъзнаха слухове, че в пущинака са били избити неколцина тамплиери и че братът на Ланъркост е бил един от тях. Едва след тези събития започнаха убийствата — Дънивед погледна Дьо Монтегю с крайчеца на окото си.

— Разбирам накъде биете, доминиканецо — лаконично заяви Дьо Монтегю, — но ви се заклевам в Евангелието и дори в самото Свето причастие, че моите братя не са виновни за смъртта на Ланъркост, Лейгрейв и Кенингтън.

— Но кой може да е виновен тогава? — предизвикателно попита Дънивед. — Убийствата на аквилите започнаха именно след онова клане в пущинака. Мистрес Матилда, по времето, когато Ланъркост падна от камбанарията, двамата с вас бяхме в църквата. В случая с Лейгрейв кралят ни беше повикал на съвет. В Тайнмаут пък и тримата бяхме заедно с кралицата, когато…

— Има и още нещо — прекъснах го аз. — Поклонника ни каза, че Ланъркост и Лейгрейв са ходили в „Огненото гърне“ на Пигстай и доста са си пийнали. Двамата аквили изглеждали много потиснати и споменали в разговора си думите „предателство“ и „измяна“. Всичко това ме навежда на следния въпрос: възможно ли е Гавестън да е отговорен за убийствата на орлетата си? И ако да, защо му е била нужна смъртта им и как е успял да ги премахне?

Дънивед погледна към разпятието на стената, прошепна една молитва, а после се вгледа внимателно в мен.

— Нещо друго? — попита той.

Поклатих глава. Доминиканецът изпухтя, а после се надигна от стола си.

— В такъв случай, сбогом — благослови ни той и се отправи към вратата. — Ще се срещнем отново.

Рано на следващата сутрин, още преди мъглата да се е вдигнала и слънцето да се показало над хоризонта, аз посетих Изабела в покоите й. За известно време тя само стискаше ръцете ми, гледайки ме тъжно. После ме придърпа към себе си, прегърна ме и ме целуна по бузите. След това се отдръпна, но продължи да стиска ръцете ми.

— Пази се, Матилда — каза тя, а после рязко се извърна, сякаш искаше да се възпре от повече приказки.

И така, аз се поклоних и излязох от стаята.

Пътуването ни през огряната от слънцето пустош към Скарбъро премина без произшествия. Кавалкадата ни се състоеше както от каруци, така и от ездачи, сред които бяха Гавестън, двамата му аквили, тримата Бомон и техните хора. Придружаваха ни и множество носачи, коняри, каруцари и всякакви други слуги. Кралят беше изпратил с нас и Ап Ител, чиито уелски стрелци препускаха от всички страни на шествието ни като защитен кордон. Според слуховете графовете трябваше да са наблизо, но ние така и не срещнахме вражески войски. През нощта отседнахме в някаква кръчма край стария римски път, който свързваше Йорк с Лондон, а на следващата сутрин вече усетихме морския бриз. Скарбъро беше малко пристанищно градче, чието заливче служеше за подслон на множество рибари и пирати, а по време на буря — и на големи търговски кораби, превозващи вълна. Градчето се беше сгушило зад един хълм, гледащ към морето. От другата страна на възвишението се простираха именията на местните богаташи, а на билото му беше кацнал замъкът. Крепостта доста приличаше на Тайнмаут, но за щастие изглеждаше много по-приветлива. Тук, както ни увериха, щяхме да бъдем в безопасност. Ако ни нападнеха откъм сушата, корабите, чакащи в пристанището, веднага щяха да ни откарат далеч от опасността. Освен това брегът тук не беше така скалист, както в Тайнмаут, а и лятото вече беше дошло, така че сцената, която се разкри пред очите ни, беше много приятна.

Кастеланът, грубоват йоркширец на име Саймън Уорд, който се беше сражавал във войните, водени от стария крал, беше изпълнил дадените му инструкции стриктно и старателно беше подготвил замъка за обсада, снабдявайки го с провизии и оръжие. Той ни чакаше във вътрешния двор, а когато се появихме, коленичи и целуна пръстена на Гавестън. След това нареди на слугите си да ни настанят по стаите. Вътрешността на замъка Скарбъро беше доста хаотично застроена — от главната му стражева кула се влизаше в един голям вътрешен двор, който от своя страна водеше към още и още дворове и дворчета. В сърцето на крепостта се извисяваше главната кула, или Куийнс Тауър, а под нея беше разположен така нареченият Мосдейл Хол — двуетажна постройка от дърво и хоросан със спални помещения на горния етаж и голяма трапезария на долния. Скарбъро представляваше истински лабиринт от тесни криволичещи улички, високи сиви стени, открити дворчета и най-различни по размер и предназначение постройки и помещения. Навсякъде се забелязваха стръмни стъпала, които водеха или нагоре към укрепените врати на кулите, или надолу към потъналите в мрак подземия. Аз и Дьо Монтегю отседнахме в Куийнс Тауър, Гавестън се разположи в Мосдейл Хол, а двамата му аквили, Мидълтън и Рослин, се настаниха близо до нас. Дьо Монтегю ми се стори доста неспокоен. Попитах го какво има и след като багажът ни беше разтоварен, той ме отведе в градината, близо до параклиса на Света Богородица, и ми описа недостатъците на Скарбъро.

— В замъка има само два водоизточника — каза ми той — и те лесно могат да бъдат прекъснати. Пространството е застроено хаотично. Войниците на Уорд не са много, а ние разполагаме само със стрелците на Ап Ител, свитата на Бомон и аквилите на Гавестън. Честно казано, чудя се дали тези хора ще са достатъчни за отбрана на стените на замъка и същевременно ми се струва, че сме прекалено много, за да успеем да се изхраним в случай на обсада.

Странно — има сцени, които съм запомнила в детайли, макар да съм ги видяла преди повече от петдесет години, докато в Скарбъро съм била и след лятото на 1312 година, но въпреки това описанието му ме затруднява. Все едно, Гавестън влезе в крепостта много наперено, но само след няколко дни сред войниците плъзнаха слухове, че двамата с краля са допуснали огромна грешка. Проблемът беше, че именията на местните богаташи, разположени между замъка и брега, щяха да попречат на Гавестън да стигне до пристанището в случай на обсада, а да не говорим, че там можеха да го причакват бойните кораби на графовете. Ап Ител също потвърди мрачните прогнози на Дьо Монтегю. Крепостта не разполагаше с достатъчно войници и нямаше шанс да устои на едно по-сериозно нападение. Това, разбира се, нямаше как да остане скрито от врага ни, който щеше разпредели силите си в различни точки на атака и така да ни накара да разпръснем защитниците си и постоянно да ги местим.

Въпреки всичко Гавестън продължаваше да се държи като господар на положението. Фаворитът ходеше облечен в кралския плащ в синьо, червено и златно, украсен с леопардите на Англия, и настояваше над стените на замъка постоянно да се веят кралските знамена, сякаш вътре се беше подслонил самият Едуард. Слава Богу, сър Саймън Уорд беше надежден човек. Той беше снабдил Скарбъро с провизии и оръжие, но за съжаление отбранителната сила, която беше събрал, се състоеше единствено от неколцина ветерани, още толкова наемници и шепа местни войници. Дори аз, въпреки че не съм особено веща във военните дела, си давах сметка, че това е крайно недостатъчно. „Щитът на Гавестън“, както го наричаше самият той, също не можеше да ни осигури кой знае каква защита. В състава му влизаха неколцина рицари и техните оръженосци, облечени в железни ризници; Ап Ител и неговите стрелци, натъкмени в кафяво-зелените си униформи, кожени нагръдници и стоманени шлемове, и хората на Бомон с техните подобни на нощни гърнета шлемове и кръгли щитове. Управителят на замъка пък разполагаше с неколцина тежковъоръжени пехотинци, малък отряд конници и шепа копиеносци и стрелци, облечени в леки платнени или кожени одежди. Самият замък имаше доста страховит вид и отвън изглеждаше трудно превземаем, но отвътре представляваше просто един мрачен лабиринт от тесни улички и стръмни стъпала, водещи или нагоре, към брулените от свирепия вятър кули, или надолу, към безбройните мрачни подземия, складови помещения и коридори.

Моята стая в Куийнс Тауър представляваше правоъгълно помещение, чиято единствена украса беше разпятието, окачено на една от мърлявите стени. Леглото обаче беше удобно, а вещите ми спокойно се побраха в осигурения за целта сандък. Кастеланът уреди да ми донесат и едно писалище, един стол, един леген и кана за миене и едно ковчеже за документи, в което да съхранявам принадлежностите си за писане. Подът беше чист, а миризма на плесен и прах почти се прикриваше от благоуханния дим, който се вдигаше от поръсените с билки мангали. Вратата беше масивна и разполагаше както с ключалка, така и с резе. Тесните прозорци пропускаха достатъчно въздух и светлина, а при нужда можеха да се закрият с наличните дървени капаци. Тясната ниша, в която беше разположен нужникът, беше старателно почистена.

И така, аз се настаних възможно най-удобно, но гледах да не се застоявам много-много в стаята си. Вместо това ходех в малкия параклис на Света Богородица или се разхождах из градината около него, отгледана с голяма любов от някой от предишните кастелани и неговата съпруга. Мястото беше направо пленително. Моравите бяха ниско окосени, а билковите и цветните лехи — отлично поддържани. Над грижливо подрязаните храсти се издигаха дървени решетки, отрупани с пълзящи рози. Имаше дори малко езерце с шарани, в средата на което бликаше фонтан, изваян във формата на кула. Самият параклис, до който се стигаше по настлана с чакъл алея, представляваше проста постройка с дървен покрив, който с течение на времето беше придобил златистокафяв оттенък. Олтарната преграда беше богато украсена. Нямаше трансепти, така че колоните, поддържащи тавана, бяха вградени направо в измазаните с хоросан стени, а основите и капителите им бяха оформени като преплетени лози, боядисани в грабващо окото зелено. Близо до вратата имаше древен кръщелен купел — най-обикновен казан, поставен върху ниска подпора. Над него беше изрисуван свети Христофор с младенеца Иисус в ръце. В другия край на параклиса се издигаше малък каменен олтар. Над него беше окачена изящна сребърна дарохранителница с филигранна верига, а до нея висеше олтарен светилник в поставка от мед и стъкло, който обагряше всичко наоколо в рубиненочервени отблясъци. Подът, настлан с плочи в черно и жълто, ми напомняше за шахматна дъска, но това, което ме очароваше най-много, бяха картините по двете странични стени — дванайсет въздействащи миниатюри, по шест на всяка стена, на които бяха изобразени типичните дейности за всеки месец от годината. Рисунките бяха изпълнени в наситено синьо, зелено и кафяво, а сюжетите варираха от угояването на прасета през ноември до клането на волове през декември. В олтара имаше и някаква стълба, по която — както научих по-късно — се катереха слугите, за да почистват мръсотията, натрупала се по тесните прозорци, покрити с рогови пластини. Ризницата^[2] се намираше вляво от олтара и представляваше доста скромно помещение; всъщност не беше нищо повече от една тясна килия. Рисунките, които някога бяха украсявали стените й, отдавна бяха избледнели, а вратичката, от която се излизаше в градината, беше заключена и залостена с ръждясали резета. Пред малкия олтар на Девата, разположен отляво на главния олтар, бяха поставени един молитвен стол и една молитвена пейка, където се извършване тайнството на изповедта.

Обичах да седя в градината или да се навъртам в параклиса — мястото беше тихо и непретенциозно и ми действаше невероятно отпускащо. За съжаление, покоят му скоро щеше да бъде нарушен от жестоко убийство. През останалото време също не скучаех — макар да бях оставила повечето от медицинските си материали и пособия при кралицата и да нямах възможност да се занимавам със забъркването на лекове, аз скоро си намерих дружка в лицето на знахарката на замъка — дребна старица, която имаше навика да си говори сама, но освен това знаеше безброй начини за лечение на отворени рани, стомашни неразположения или хрема. Щом успях да я убедя, че може да ми се довери, тя незабавно се отпусна и от този ден нататък не спря да бъбри, като най-словоохотлива беше по отношение на собствените си лекове. Вярно, че жените като нея често стават обект на подигравки, но тази старица беше изключително веща лечителка. Познанията й за гъбите например бяха направо необятни, макар че тя лично ги смяташе за особено опасни и така и не беше вкусвала гъба. Освен медицински теми двете със знахарката често обсъждахме и клюките, които се носеха из замъка. Тъкмо от нея научих, че кастеланът не вярвал Скарбъро да устои на многочислена армия и че войниците му открито негодували, задето им се налагало да защитават гасконското парвеню.

Не помня името на старицата — дано Бог ми прости за това — но от нея научих страшно много неща за местните лековити растения и за различните заклинания, използвани при прилагането им. Отначало се чудех дали не е вещица, но после тя разсея съмненията ми. Един ден сбръчканото й лице се разтегли в усмивка, тя ме сграбчи за ръката и ме придърпа към себе си.

— Гледам в очите ви, мистрес, и в тях виждам душата ви. И двете знаем, че магиите не могат да излекуват никоя болест. Една молитва към добрия Господ или пък към благословената Му Майка би била много по-ефикасна — тя ми намигна, — но нашите пациенти не знаят това. Те си мислят, че заклинанията действат и това, разбира се, повдига духа им. Не може да не сте забелязали, че след това лечението им протича много по-гладко и те оздравяват много по-бързо.

Ясно си спомням как се разсмях при тези думи. Друг път знахарката направи една много странна забележка, която ме накара да се замисля. Тогава обаче беше неин ред да задава въпроси. И така, една сутрин аз си порязах ръката и отидох при нея, за да си взема малко изсушен мъх, смесен с пресечено мляко — чудесен лек срещу загнояване. Старицата с удоволствие прие да ми услужи. Двете седнахме в ъгълчето на масата и аз запретнах ръкава си. Знахарката внимателно проми раната, а после нанесе отгоре й малко от лековитата смес, служейки си с плоската страна на един нож, който беше дезинфекцирала на пламъка на една свещ. Щом приключи, аз й благодарих и предложих да й платя. Тогава старицата сграбчи пръстите ми и се взря в мен.

— Мистрес — прошепна ми тя, — вярно е, че нашето изкуство е забулено в мистерии, но в това отношение то изобщо не може да се мери с човешката природа. Кажете ми, защо негово величество кралят, при цялата си мъдрост, изпрати лорд Гавестън тук?

— Замъкът е укрепен и освен това разполага с пристанище — отговорих й аз. — Ако стените му случайно бъдат превзети, лорд Гавестън винаги би могъл да се качи на някой кораб и да отплава за чужбина.

Старицата наведе глава, засмя се тихичко на себе си, а после отново ме погледна.

— Но откъде кралят и фаворитът му биха могли да знаят това?

— Не си играйте с мен, мистрес — помолих я аз. — Говорете направо.

— Живея в замъка от седемдесет лета, мистрес, и мога да ви уверя, че кралят и лорд Гавестън никога не са идвали тук. Та, питам се, защо му е на негово величество да изпраща фаворита си на място, което не познава? Често ходя до града и трябва да ви кажа, че слуховете се роят като мухи над купчина тор. Хората говорят, че великите графове са наблизо — старицата посочи към прозореца, — а колкото до корабите… — тя се разсмя. — Пристанището, мистрес, е пълно с пирати от Англия, Фландрия, Ено и Франция. Те най-вероятно изобщо няма да пуснат спасителния кораб да влезе в залива, а дори да го сторят, един Бог знае дали ще му разрешат да излезе.

Лечителката имаше право — този въпрос тормозеше и мен. Защо кралят ни беше изпратил в замъка Скарбъро? Дьо Монтегю и Анри Бомон също бяха озадачени.

— Да не би негово величество да иска лорд Гавестън да попадне в ръцете на графовете? — намигна ми старицата, а после прехапа устни. — Един Бог знае, мистрес, но така или иначе, аз вече казах твърде много. А колкото до раната ви…

Знахарката отказа да говори повече на тази тема, но аз знаех, че сред слугите из замъка се носят същите слухове. Дънивед, който обичаше да дава ухо на клюките, също беше научил за тази теория и изказа следното предположение:

— Може би въпросът не е в замъка, а в пристанището — промърмори той с усмивка. — Ако Гавестън тръгне да бяга, той едва ли ще се качи на кралски кораб. По-вероятно е да вземе някоя пиратска галера, която не би привлякла вниманието на останалите кораби.

Така или иначе, това беше само един от многото ни проблеми. За останалите Гавестън продължаваше да свиква съвета си. Не че на заседанията му се решаваше нещо… Единственото, което ни оставаше, беше да чакаме. Великите лордове всеки момент можеха да ни обсадят, но според фаворита негово величество кралят събирал войска и се канел да приклещи врага пред стените на замъка. За жалост, този вариант съществуваше само в нелепите мечти на Гавестън. В крепостта не пристигаха новини нито от краля, нито от кралицата. За да се разсейвам, аз поемах какви ли не задачи и работех дори в кухните на замъка — оживено място, от чиито тавански греди висяха парчета шунка, нанизи наденица, плитки лук и цели гроздове диви птици. Огнярчетата от пекарните също имаха нужда от помощ при събирането и сушенето на подпалките и лесковите съчки, които се използваха като шишове в огромните пещи. И така, аз ставах рано и се включвах в ежедневните дейности на замъка. Обичах да вдъхвам влажния и хладен утринен въздух и да се наслаждавам на синьото небе, обещаващо още един слънчев ден. Към неговия аромат се примесваха и миризмите от кухнята, които бяха повече от пленителни, понеже Гавестън настояваше на трапезата му да се поднасят само деликатеси. Обичам пекарните. Уханието на прясно изпечен хляб, който се носи от тях, винаги събужда в мен горчиво-сладките спомени за щастливите дни, прекарани в Париж, когато чичо ми Реджиналд ме изпращаше по разни задачи из града и аз тичах по Рю де Корделие, докато пекарите вадеха първата партида самуни за деня.

И така, аз си казвах сутрешните молитви в прекрасната градина, а после изчаквах капелана на замъка — припрян сивокос свещеник — да приготви параклиса за литургията. Понякога Дънивед и Дьо Монтегю се присъединяваха към мен, но те обикновено отслужваха утренята в собствените си покои. Веднъж Дънивед отбеляза, че Гавестън не се отдавал често на молитви, и попита дали майката на фаворита действително е била вещица. Аз се усмихнах и отвърнах, че не знам, а после споделих собствените си тревоги относно необмислените действия на краля и на Гавестън. О, да, помня всяка една подробност от онези дни — уютния параклис с изящните му стенописи и прекрасната му градина; сутрешните ми занимания в пекарната и в кухнята… Пък и как бих могла да ги забравя, при положение че точно там ужасът започна отново?

Трябва да е било около шестия ден след пристигането ни в замъка. Двамата с Дьо Монтегю тъкмо закусвахме в склада за провизии, когато Дънивед влетя вътре; полите на черно-бялото му расо се развяваха от силния сутрешен вятър.

— Мистрес Матилда, трябва да дойдете в параклиса! — каза той задъхано.

И така, тримата прекосихме двора и минахме по покритата с чакъл алея, която водеше до църквата. Рослин и тримата Бомон вече се бяха скупчили пред вратата. Капеланът се бореше с бравата. Дьо Монтегю си проправи път през тълпата.

— Не би трябвало да е заключена — изхленчи капеланът, а после приклекна и надзърна през ключалката. — Няма ключ! — промърмори той.

— Вие ли заключихте вратата снощи? — попита го Дънивед.

— Не, никога не я заключвам. Защо да го правя? Замъкът е укрепен, пък и в параклиса няма нищо ценно. Освен дарохранителницата, разбира се, но кой би я откраднал?

Тръгнах покрай стената на църквата, която гледаше към градината. Прозорците бяха съвсем тесни, запълнени с рогови пластини, отдавна изгубили цвета си под въздействието на стихиите. Върнах се при останалите.

— Много съм разтревожен — заяви Рослин. — Не мога да намеря Мидълтън. Той обича да идва тук по зазоряване. Напоследък беше много обезпокоен и непрекъснато се молеше.

Спомних си религиозните символи, закачени по жакета на Мидълтън.

— Направо беше обезумял! — добави Рослин.

Самият той също не изглеждаше на себе си. Орлето крачеше напред-назад и току потропваше по вратата на параклиса, сякаш се надяваше да събуди някого вътре.

— Мислите, че може да е вътре ли? — попита Дънивед.

Рослин вдигна рамене. В този момент по покритата с чакъл пътека бавно се зададе мургавият Ап Ител, задъвкал залък хляб. С него бяха и неколцина от стрелците му. Помолих го за съдействие и той веднага изпрати шестима от хората си до склада за дърва с нареждането да донесат някоя талпа, която да използват като таран. Не след дълго младежите се върнаха с едно огромно парче дърво и заблъскаха с него по ключалката вляво. Щом вратата поддаде, те преместиха усилията си към кожените панти вдясно. Шумът от ударите привлече още зяпачи. Накрая кожените панти се скъсаха, вратата полетя назад, а бравата се разпадна. Вътре ни очакваше кошмарна сцена. Красивият параклис с неговата изящна сребърна дарохранителница, обагрена от червеникавите отблясъци на олтарния светилник, се беше превърнал в обиталище на смъртта. На една от таванските греди беше завързано дебело въже, от което висеше тялото на Николас Мидълтън. Значките по жакета му проблясваха на мъждивата светлина. Импровизираният ешафод, състоящ се от помощната стълба, използвана в олтара, подпряна на таванските греди, изглеждаше също толкова зловещо, колкото и всяка крайпътна бесилка. Обутите в ботуши стъпала на орлето сочеха към пода, краката му, пристегнати в зелени панталони, бяха леко раздалечени един от друг, ръцете му се поклащаха безжизнено покрай тялото, а вратът му беше извит като на кокошка. Един поглед върху моравото му лице, изцъклените му очи и изхвръкналия от устата му език, ми беше достатъчен, за да се уверя, че е мъртъв.

Помолих присъстващите да не пипат трупа, след което се огледах наоколо, стараейки се да запаметя всеки детайл. Стълбата беше опряна в таванските греди. Ключът от входната врата на параклиса лежеше захвърлен на пода. Вратата на ризницата зееше полуотворена. Молитвеният стол беше леко отместен. Влязох в ризницата, но там нямаше нищо — само прах и тишина. Вратата към градината все още беше здраво залостена с ръждясалите си резета. Върнах се в олтара и огледах зловещата сцена. Хората на Ап Ител бяха застанали при разбитата входна врата и се опитваха да попречат на зяпачите да влязат в църквата. По моя молба трупът беше свален от въжето и положен върху каменните плочи на пода. Рослин се изправи над него; лицето му беше призрачно бледо. Орлето трепереше, отваряше и затваряше уста, а очите му примигваха. Огледах го внимателно. Възможно ли беше той да е убиецът? От една страна, той знаеше, че Мидълтън е идвал тук, но от друга, изглеждаше така ужасен и съкрушен… Поредното мистериозно убийство явно съвсем беше сломило бойния му дух.

Откъм входната врата се дочу врява и аз се обърнах. В параклиса влезе Гавестън, придружен от управителя на замъка. Фаворитът зърна трупа, изстена и сведе поглед към земята. След като се посъвзе, вдигна глава, но на лицето му беше изписана дълбока скръб. Огледах го внимателно, за да разбера дали не се преструва. Гасконецът доста се беше променил — тъмната му коса се беше прошарила, по красивото му лице се бяха появили бръчки, бузите му бяха хлътнали, а погледът в очите му беше направо безумен.

— Как? — дрезгаво попита той. — Как?

— Един Бог знае — прошепна Дънивед.

— Ти! — изкрещя Гавестън, посочвайки ме с пръст. — Ти трябваше да откриеш защо се случва всичко това…

Изражението на фаворита беше измъчено. Замислих се дали да не го разпитам, но после се отказах. Каква полза би имало? Той и без това щеше да ме излъже. Гавестън не беше от хората, които биха разкрили душата си пред някого.

— Е? — изкрещя той.

— Милорд — сопнах му се аз, — как бих могла да открия нещо, при положение че се щураме из кралството като някакви разбойници?

Гавестън вдигна юмрук. Ръката на Дьо Монтегю моментално се стрелна към камата. В този момент Ап Ител дотича и прошепна нещо в ухото на фаворита. Гасконецът го изслуша разсеяно, а после се завъртя на токовете на ботушите си и излезе от църквата. Аз стиснах зъби и се съсредоточих върху трупа. Дънивед взе ключа от пода и тръгна да обикаля наоколо, шляпайки със сандалите си по каменните плочи.

— Няма тайни входове, нито тайни проходи — извика той, поклащайки глава, а после се върна и помоли Дьо Монтегю да каже една заупокойна молитва за мъртвия.

Любимият ми се съгласи, коленичи от едната страна на тялото на Мидълтън и зашепна в ухото му опрощение за греховете му. През това време аз изследвах тялото — пръстите му, дланите, главата… Не открих никакви следи от насилие; никакъв знак, че орлето е било убито. После се огледах наоколо. Дънивед се беше приближил до входната врата и изпробваше дали ключа, който беше намерил на пода, ще влезе в разбитата ключалка.

— Изглежда, че Мидълтън сам е отнел живота си — прошепнах аз, след като Дьо Монтегю приключи с молитвата. — Но откъде е взел въжето? — извиках, обръщайки се към капелана, който веднага се отзова.

— Винаги държим въже в сандъка в ризницата — каза той, а после разпери ръце. — Но това е замък, мистрес — човек лесно може да се сдобие с въже…

— Значи — посочих трупа аз, — Мидълтън е дошъл тук рано тази сутрин…

Повишеният ми тон затвори устите на зяпачите и те моментално се скупчиха около нас. Сред тях бяха и тримата Бомон, които се държаха така, сякаш пред очите им се разиграваше пиеса.

— Явно си е донесъл въже отнякъде или пък го е намерил тук — продължих аз. — После е заключил вратата, извадил е ключа, преместил е стълбата, качил се на нея, завързал е въжето за таванските греди, направил е примка, затегнал я е около врата си и се е обесил.

Въпреки възраженията на Рослин, Дьо Монтегю претърси дрехите на мъртвеца и в десния му ботуш намери някакъв малък веленов свитък. След като го разви и го прочете, той ми го подаде. На него с едри букви беше надраскано обичайното послание:

Аквиле Петри, не хвърчете толкоз нависоко,

защото господарят ви Гавестън затъва все по-дълбоко.

Прочетох думите на глас. Рослин изхлипа като дете.

— Значи не е самоубийство, ами убийство… — прошепна Дьо Монтегю.

— Това е то — напевно промърмори Ап Ител и приклекна до мен. — Гавестън затъва, genethig — малката ми.

— Така е, fy cyfaielin — приятелю — прошепнах аз. — Единствените въпроси, на които остава да си отговорим, са кога и как ще се случи това.

После помолих капелана да се погрижи за трупа, а Дьо Монтегю и Дънивед изведоха Рослин в градината. Аз коленичих до трупа и го огледах още веднъж. След това се прехвърлих към стълбата и въжето — един от стрелците на Ап Ител преряза примката точно над възела и ми я подаде. Проучих и останалата част от църквата. Прозорците бяха тесни, а роговите им решетки изглеждаха доста солидни. Ръждясалите резета на вратата в ризницата очевидно не бяха помръдвали от години. Капеланът каза, че в параклиса нямало нито крипта, нито таен вход. Накрая огледах входната врата, ключа, който беше пъхнат обратно в разбитата ключалка, и скъсаните панти, но въпреки всичките си усилия не открих нищо, което да ми подскаже как е бил убит Мидълтън. А не беше ли възможно орлето само да е отнело живота си, след като е получило подигравателното послание? Не, не можех да си представя, че един толкова религиозен човек би извършил греха на Иуда. Но от друга страна, как можеше един млад воин да стане жертва на убийство?

Присъединих се към останалите в градината на параклиса и всички седнахме на тревните седалки до една дървена решетка, покрита с пълзящи рози. Сутринта беше ясна и свежа, а ароматът на цветя — нежен и успокояващ. Ужасяващото убийство, на което бяхме станали свидетели току-що, просто нямаше място сред тази прелест. Рослин все още беше в шок от случилото се. Разпитах го, но той не можа да ми каже кой знае какво. И двамата аквили били много уплашени за живота си и упорито избягвали високите места. Мидълтън се бил отдал на религията още по-страстно и непрекъснато се молел в стаята си, пред някакъв триптих, на който били изобразени Страстите Христови. Стряскал се от всяка сянка Рослин скри лице в шепите си. После ми призна, че двамата с Мидълтън дори обсъждали възможността да напуснат Гавестън, но така и не могли да измислят къде другаде да отидат. Рослин беше истински воин, но тайнствените нападения срещу аквилите бяха прекършила духа му. Беше обсебен от мисълта, че го преследват. Твърдеше, че отвсякъде го дебнели зловещи сенки. Когато го попитах какво има предвид, той ми обясни, че бил обграден от всякакви привидения и призраци, сред които били и духовете на избитите му другари. Не можах да преценя дали в думите му има някаква истина, или просто е обезумял от страх. После Рослин ми каза, че миналата нощ чул някакво драскане по вратата си. Той излязъл на стълбищната площадка и до слуха му достигнал ужасяващ шепот — сякаш цяла орда демони заговорничели в тъмнината. Настръхнах. Трябва да ви кажа, че Смъртта действително броди сред нас, а из тъмните ъгли наистина се спотайват демони, които наблюдават делата на хората и тръпнат в очакване на следващото кърваво престъпление, извършено в изблик на гняв. Вярвам в думите на проповедника, който казва, че Сатаната ни следи внимателно и много се радва, когато види поредния потомък на бащата на убийството, Каин.

— Искате ли да се изповядате? — обърна се Дьо Монтегю към Рослин. — Да получите опрощение за греховете си?

Орлето го изгледа мрачно.

— Твърде късно е за това — промърмори той. — Мястото ми в Ада е подготвено и Смъртта вече чука на вратата ми.

— Ами господарят ви? — попита Дънивед. — Той не може ли да ви помогне с нещо?

— Някога летяхме нависоко, но ето че се приближихме прекалено много до слънцето и лъчите му опърлиха крилете ни. Сега падаме надолу като камъни.

— Моля ви — прекъснах го аз, — другарите ви са мъртви. Не можете ли да ни помогнете да накажем убиеца им?

— Не знам — прошепна Рослин. — Човек не може да избяга от греховете си, мистрес. Аз обаче нямам представа кой е убил другарите ми, нито пък как и защо го е сторил — той се изправи. — Може би е искал да ги накаже…

— За какво?

— Всеки прави своя избор, мистрес. Аз, вие… Но вие трябва да внимавате с господарката си. Тя е истинска змия!

— Глупости — сопнах му се аз. — Да не би да намеквате, че нейно величество има пръст в тези убийства?

— Истинска змия — повтори Рослин, а после изведнъж млъкна, сякаш едва тогава осъзна с кого говори. След това промърмори, че трябва да отиде при Гавестън и бързо се отдалечи.

— Прилича на човек, осъден на смърт — отбеляза Дьо Монтегю. — Чудя се дали ще остане, или ще избяга…

— Но къде би могъл да отиде? — попита Дънивед, ставайки на крака.

Дьо Монтегю отвори кесията си и извади оттам някакво малко ключе.

— Намерих този ключ в джоба на Мидълтън — каза той. — Сигурно е от стаята му. Можем да отидем там и да се опитаме да разберем какви мисли са се въртели из главата на орлето.