Пол Дохърти
Притъмняващото небе (13)

Десета глава

Той се държа като истински глупак!

Аз се върнах в замъка Уорик, но стражите отново не ме пуснаха да вляза. Слава Богу, един любезен шамбелан се съгласи да се качи в стаята ми над залата, да събере вещите ми и да ми ги донесе. Човекът явно ме беше съжалил, така че освен нещата ми ми свали и един вързоп с храна и един мях с вино. Благодарих му сърдечно и се отправих към града. Извадих златните и сребърните монети, които бях скрила в един таен джоб, пришит за колана ми, и си наех хубава стая в една голяма кръчма. После отидох на пазара и си купих малко нови дрехи, тъй като имах чувството, че старите ми одежди са безвъзвратно омърсени от събитията, на които бях станала свидетелка. След това се върнах в стаята си, измих се, намазах тялото си с благовония и се облякох в новата си премяна. Намотах старите си парцали на кълбо, отидох при просякинята, която стоеше на ъгъла, и ги пъхнах в ръцете й. Останах в кръчмата три дни, отдавайки се на пълна почивка. Междувременно бях платила на съдържателя и го бях помолила да ме уведомява кой отсяда при него и накъде се е запътил. На четвъртия ден в кръчмата пристигнаха неколцина търговци на вълна, отправили се към Йорк, които бяха така любезни да ме приемат в компанията си.

Стигнахме до Йорк три дни по-късно и аз веднага се упътих към францисканската обител. Игуменът ме приветства сърдечно, но побърза да ме уведоми, че и кралят и кралицата са се преместили в много по-голямото абатство „Света Мария“. Мастър Бертран Дьо Монтегю също се бил отбил в манастира, но после бил заминал по някакви свои дела. Преди това писарят на кралицата отправил към игумена някакви много странни искания, но добрият францисканец все пак му угодил, надявайки се, че по този начин загадъчните убийства, извършени в обителта му, най-сетне ще получат своето разрешение. Бог да благослови добрите братя. Те ме приветстваха в манастира си като своя сестра, предоставяйки ми най-удобната си стая и поднасяйки ми най-отбрани храни и напитки. На следващата сутрин Дьо Монтегю се върна.

Двамата се срещнахме в същата розова градина, където бяхме заварили Ланъркост и останалите аквили да се смеят, преди да им съобщим новината за клането в пущинака. Имах чувството, че оттогава е минала цяла вечност. В градината беше тихо, а наоколо се носеше пленителният аромат на лято. Промяната беше доста приятна на фона на мрачния замък Скарбъро, зловещата горичка на хълма Блаклоу, подгизналия от кръв труп на Гавестън и някога красивата му глава, която се беше търкулнала в шубраците като парче свинско върху тезгяха на някой месар. Споделих с Бертран всичките си страхове, които гнетяха душата ми и тормозеха сънищата ми. Любимият ми, приседнал на покритата с трева седалка до мен, ме изслуша, сякаш беше мой изповедник. След като приключих, той сподели, че кралят бил много разстроен заради смъртта на своя фаворит, но въпреки това се въздържал да тръгне срещу убийците му. Хората намирали това за много странно и слуховете се носели из въздуха като перушина из кокошарник.

— Един Бог знае как стоят нещата, Матилда — каза ми той, — но може би смъртта на Гавестън все пак е донесла някакво облекчение на краля.

После Дьо Монтегю премина към въпросите, които го бях помолила да проучи при завръщането си в Йорк. Онова, което ми каза, само затвърди подозренията ми. Любимият ми беше посетил манастирската библиотека и — за огромна изненада на игумена — беше облякъл едно „сламено чучело“, както го нарече, в човешки дрехи и го беше занесъл в усамотената камбанария, обитаваната от призраци. Описанието на последвалите събития накара Дьо Монтегю да избухне в смях. В този момент — в унисон с думите му — големите камбани забиха вечерня. Дьо Монтегю ги изчака да замлъкнат.

— Усещам, че ти вече знаеш истината, Матилда. Няма ли да ми я кажеш?

— Имай търпение, любими — погалих го по бузата аз. — Скоро ще ти кажа всичко. Нека първо изчакаме злините, извършени в мрака, да излязат на светло. Междувременно е по-добре да запазим мълчание. Така и ти, и кралицата ще бъдете в безопасност. Смъртта на Гавестън не доведе до нищо съществено, освен че изясни позициите на фигурите върху шахматната дъска. Играта обаче още не е приключила. Сега ще настъпи затишие — промърморих аз, — а после небето пак ще притъмнее. Междувременно аз ще последвам съвета на господарката си: video atque taceo — ще си държа устата затворена, а очите си — отворени на четири.

Бертран продължи да ме разпитва още известно време и дори ме накара да повторя разказа си за страховитите събития, развили се на Блаклоу Хил. Любимият ми вероятно искаше да прогони злите духове от душата ми, като едновременно с това се опитваше да научи повече подробности за Гавестън и за избиването на братята му тамплиери в Дяволската дупка.

— Но не това е коренът на злото, нали, Матилда? — попита той.

— Прав си, не е — отговорих му аз. — В основата на всичко стои злостният заговор, замислен в Шотландия. Тримата Бомон, дано Бог се смили над тях, правилно подозираха, че зад гърба им се готви някаква мерзост, но погрешно си мислеха, че тя засяга владенията им отвъд северната граница и че Едуард е постигнал някакво тайно споразумение с Брус, по силата на което кралят е щял признае претенциите на шотландския бунтовник. Това изобщо не е така. Престъплението, което е планирал Гавестън, е много по-коварно.

— И ти знаеш цялата истина?

— О, да — казах аз и се освободих от прегръдките на любимия си. — Исках да се върнеш обратно в Йорк и да изпълниш молбата ми и ето че ти го стори — аз се приближих към Дьо Монтегю и го целунах по бузата. — Не си мисли, че в замъка Уорик съм се чувствала като някоя безпомощна девица. Бог ми е свидетел, че графът и останалите велики лордове се държаха съвсем почтително с мен. Единственото, от което се интересуваха, беше да довършат Гавестън. След като го сториха, те останаха доволни — поне за момента. Знаеш, че кралят ни непрекъснато сменя настроенията си. Сега той ще заеме изчаквателна позиция и ще скърби тихо, но дълбоко в себе си никога няма да забрави случилото се с фаворита му. Накрая ще си спомни за мен и ще ме повика, за да ми поиска сметка. Аз ще му кажа онова, което иска да чуе. Времената са опасни, Бертран. Истината несъмнено трябва да излезе наяве, но аз трябва да се погрижа това да стане по най-деликатния възможен начин. Междувременно ти трябва да напуснеш двора. Изпратила съм спешно съобщение до кралицата, в което я моля да се срещнем, но един Бог знае кога ще стане това.

В крайна сметка Изабела откликна на молбата ми почти веднага. Бертран и аз се бяхме целунали и се бяхме разделили. Добрите братя францисканци тъкмо се събираха в ухаещия на тамян олтар на църквата си, когато кралицата се вмъкна в манастира без предупреждение, придружавана единствено от неколцина пажове. Господарката ми беше облечена в тъмносини одежди, около издутия й корем беше препасана сребърна верижка, а на врата й висеше украсен със скъпоценни камъни кръст. Лицето й беше почти скрито зад плътен газен воал, но дори той не можеше да потули сиянието, което се излъчваше от нея. Двете се срещнахме в приемната на игумена и веднага се разцелувахме. До кралицата беше седнал Дънивед, а на мургавото му лице беше изписано безгранично задоволство. Доминиканецът беше разбрал какво се е случило с трупа на Гавестън и открито похвали милосърдието, което бях проявила към него. В отговор аз просто му хвърлих един хладен поглед. Изабела забеляза какво става между нас, но въпреки това продължи да бъбри весело, сякаш се връщах от най-обикновена разходка. Кралицата изостави преструвките едва когато тримата останахме насаме, обгърнати от омайния аромат на розовата градина и осветявани единствено от лъчите на залязващото слънце. Нейните Fideles^[1] — онези млади мъже, които така решително я бяха защитили в Тайнмаут — моментално завардиха входовете към розариума. Изабела седна на една от покритите с трева седалки, облегна се на дървената решетка, обвита от пълзящи рози, и поглади корема си.

— Гавестън е мъртъв — каза тя. — Трябва да помолим Бог да даде покой на душата му, но същевременно трябва да Му благодарим.

И ето че с тази кратка фраза Изабела призна цялата истина. Кралицата ме погледна с крайчеца на окото си, а след това леко потупа Дънивед, който седеше смълчан до нея.

— Матилда, ma cherie, в бележката ти пишеше, че спешно искаш да се видиш с мен и с брат Стивън.

— Явно имаш да ни съобщиш много неща, дъще — усмихна ми се доминиканецът.

Изгледах студено този лицемерно набожен убиец.

— Така е — прошепнах аз, а после се обърнах към кралицата, която все още седеше облегната на дървената решетка, отметнала плътния воал от лицето си, за да може да ме вижда по-ясно.

Изабела никога не беше изглеждала по-прекрасна! Regina Vivat! Regina Vincit! Regina Imperat! — Да живее кралицата! Да бъде нейната воля и нейното царство! Господарката ми най-после беше получила своето.

— Е? — прошепна тя.

— Когато дойдохте в Англия, ваше величество — започнах аз, — вие бяхте едва на тринайсет години, но въпреки това бяхте напълно готова за висшите политически игри.

Изабела се засмя като някое момиченце, закривайки уста с обсипаните си със скъпоценности пръсти. Снежнобелите й маншети се откроиха на фона на златистата й кожа.

— Съпругът ви питаеше дълбока любов към своя фаворит. Един Бог знае истината за техните взаимоотношения, но вие, ваше величество, така и не възразихте срещу дружбата им. Огънахте снага, за да не ви прекърши бурята, и зачакахте. Проблемите заваляха. Кралят беше подложен на невероятен тормоз, вие също. Въпреки това вие запазихте хладнокръвието си. Тази година, четвъртата от брака ви, забременяхте и възможността на света да се появи наследник на Едуард I и на Филип Френски стана реалност. Съпругът ви остана много доволен от вашата бременност. Чрез нея той успя да запуши устите на всички, които се подиграваха с мъжествеността му. Освен това тя го превърна в крал, заченал наследник в утробата на любимата си съпруга. Тоест династията щеше да продължи. Гавестън обаче ви възприемаше като заплаха. Да не говорим, че Едуард често го наричаше свой син, а вие бяхте на път да му отнемете тази титла.

Изабела помаха с ръка пред лицето си и ме подкани да продължа.

— През пролетта на тази година Гавестън се превърна в истинска заплаха за Короната. Откакто е поел властта, Едуард не е имал и един миг покой и всичко това — заради фаворита му. После вие, господарке моя, забременяхте и любовта на съпруга ви към вас се задълбочи. При тези обстоятелства кралят може да е решил, че вече е крайно време да се освободи от присъствието на любимия си Гавестън. Фаворитът от своя страна може да е заплашил негово величество, като му е напомнил за злостните слухове, според които Едуард не е истински син на стария крал.

— Глупости — намеси се Дънивед. — Тези истории не могат да навредят на краля. Освен това Гавестън не би посмял…

— Глупости, братко — присмехулно повтори Изабела. — Позволете ми да ви поправя. Точно в този момент слуховете за долния произход на краля могат много да навредят на негово величество. Гавестън пък беше способен на всичко, за да спаси кожата си и да запази позициите си в двора. Четирима души познаваха истинската му същност: кралят и ние тримата. Продължавай, Матилда.

— Благодарение на фаворита си, кралят се беше изолирал от всички и не можеше да очаква помощ отникъде. Само Бомон подкрепиха Гавестън, но те, разбира се, не го сториха безкористно и на тях не можеше да се разчита. Накрая фаворитът остана сам и се превърна в лесна плячка за графовете. През последните месеци от живота си той е бил толкова отчаян, че е преговарял дори с Александър от Лисабон и неговите нокталии. Гавестън им е обещал да им помогне в преследването на тамплиерите, в замяна на което те са щели да му осигурят защита. Разбира се, при първия намек за опасност в Тайнмаут нокталиите се изпариха. За добро или за зло, не стигнаха много далеч, но това е друга тема. Междувременно най-голямото зло вече беше сторено. Гавестън узнал, че от Шотландия пристига група тамплиери, които планират да се срещнат с неколцина свои събратя от Йорк в Дяволската дупка, и подшушнал това на Лисабонеца. И така, нокталиите устроили капан на тамплиерите от Шотландия и ги избили до крак. Онези, които трябваше да се срещнат с тях, едва се измъкнаха.

— А Гавестън е узнал за тази среща от Ланъркост, чийто брат е бил един от онези тамплиери, така ли? — попита Изабела.

— Точно така. Разбира се, когато Ланъркост е споделил това сведение с господаря си, той изобщо не е подозирал, че това ще бъде използвано срещу брат му. След като му съобщихме какво се е случило, Ланъркост сигурно е отишъл при Гавестън и го е обвинил за стореното. Фаворитът вероятно е изпаднал в ужас — в крайна сметка, предателството му е отчуждило от него един от най-верните му хора. Все едно, ако Ланъркост, в яда си, не се беше отдал на пиянство, всичко можеше да приключи дотам. Виното обаче е развързало езика му и той е споделил с другаря си Лейгрейв, че Гавестън го е предал — аз се обърнах към Дънивед; доминиканецът си седеше най-спокойно, пъхнал ръце дълбоко в ръкавите на расото си. — Но освен на приятеля си Ланъркост се е доверил и на вас, нали така, братко Стивън? Разбира се, той ви е избрал случайно, но от друга страна, вие сте били възможно най-подходящият човек, на когото е можел да се изповяда. В крайна сметка, вие сте личен изповедник на краля, а освен това се славите като отзивчив човек и добър слушател. Къде се срещнахте с него, братко? Може би тук, в усамотената розова градина? Или пък в някое тъмно ъгълче на двора, където единствените свидетели на тайната ви среща са били каменните фигури на ангелите и демоните?

Дънивед извади ръце от ръкавите на расото си и започна да подръпва пискюлите на въжето, което беше завързано около кръста му. Дали не го беше използвал, за да удуши някоя от жертвите си, запитах се аз.

— Накарах Дьо Монтегю да поразпита за вас из францисканската обител и той ми съобщи някои много любопитни факти. Вие сте бивш войник, а брат ви е лорд Томас Дънивед от Западните графства. Освен това сте високообразован човек, посветил се на изучаването на камбаните. Вие сте автор на труда De Sonitu Tonitorum — „За камбанения звън“. Това обяснява и редовните ви посещения в манастирската камбанария. По време на тези визити вие сте се сприятелили с клетия брат Юсибиъс, а по-късно сте се превърнали и в негов убиец.

При тези думи Изабела се изпъна като струна. Кралицата беше извадила една коралова броеница от копринената кесия, която висеше на верижката на талията й, и си играеше с кръстчето й. Дънивед, дано Бог се смили над душата му, се взираше в мен, сякаш се наслаждаваше на всяка дума, която произнасях.

— И така — посочих към доминиканеца аз, — Ланъркост е дошъл при вас. Не мога да кажа дали ви се е изповядал, или просто ви се е доверил, но така или иначе, е споделил чувствата си. Сърцето му се е разкъсвало от гняв и мъка заради предателството на Гавестън и за да му отмъсти, той също го е предал. И така, Ланъркост ви е казал каква е била целта на посещението му в Шотландия.

— И каква е била тя? — намеси се Изабела.

— Заговор за убийство!

— Съпругът ми не е участвал в това.

— И аз не мисля, че е участвал, ваше величество. Единственото, което Едуард е поръчал на Ланъркост, е било да потърси от Брус помощ срещу графовете. Гавестън и аквилите му обаче са имали свой собствен план — да ви пленят, за да ви използват като разменна монета, или дори… да ви убият.

— Но нали Брус е принц? — промърмори Изабела. — Как би могъл да се съгласи на подобно нещо?

— Да, чувала съм този аргумент и преди, но помислете какво се случи с жените от семейството му и с тези от семействата на генералите му Стюарт, Мъри и Рандолф. Самият Брус може би се е възпротивил на този план, но военачалниците му — едва ли. Войната в Шотландия е в разгара си, милейди, така че какво са имали да губят те? И така, шотландците нападнаха Тайнмаут, където се бяхте настанили, и планът им почти успя.

Господарката ми стисна устни и извърна поглед.

— Гавестън се е преструвал, че преговаря с Брус от името на Едуард — продължих аз, — но всъщност той и неговите аквили са заговорничили с шотландците да ви отстранят, а може би дори да ви убият.

— Но защо им е било да го правят? — насмешливо попита Дънивед.

— Много добре знаете, братко. Гавестън ревнуваше Едуард от нейно величество кралицата. Смяташе, че тя и бъдещото й дете ще го изместят от сърцето на краля, и копнееше да си върне времето, когато двамата с Едуард бяха сами.

— И как е щял да го постигне? — попита ме Изабела.

— Доста лесно, ваше величество — отговорих й аз. — Войските на Брус чакаха отвъд северната граница и всеки момент можеха да се впуснат в атака, както и направиха, нападайки замъка Тайнмаут. Но нека не избързваме. Кажете ми, милейди, Дънивед сподели ли с вас какво е научил от Ланъркост?

В отговор Изабела само ме изгледа студено. Доминиканецът нервно се размърда на мястото си.

— Вие, братко Стивън — продължих аз, — сте побеснели при мисълта, че някой се е опитал да навреди на кралицата, и сте решили да накажете виновниците. Ролята на съдия и палач много ви е допаднала. Освен това сте били убеден, че каузата ви е справедлива — в крайна сметка, Гавестън е замислял ужасяващо престъпление.

— Съпругът ми не е участвал в това — повтори Изабела.

— Права сте, милейди. Гавестън просто е искал да се отърве от вас и от детето ви. И така, братко Стивън, вие сте решили да отмъстите на фаворита, но вместо да го атакувате директно, сте се насочили към аквилите му. Така сте можели да накажете и тях, като същевременно сте щели уплашите Гавестън и да отслабите охраната му. Първо сте убили Ланъркост. Той е трябвало да бъде премахнат бързо, тъй като всеки момент е можел да отиде при господаря си и да му разкаже какво ви е изповядал. Преди всичко обаче той е трябвало да плати за престъпленията си. Трябва да ви призная, братко Стивън, че сте проявили изключителна изобретателност, извършвайки кървавото си дело според легендата за смъртта на Симон Влъхва, в която се казва, че апостолите Петър и Павел са изхвърлили магьосника от върха на някаква висока кула. И така, църковната кула в манастира с нейните големи камбани, носещи имената на двамата светии, се оказала идеалното място за изпълнението на пъкления ви план. Междувременно вие сте се били сприятелили със звънаря и често сте се качвали в камбанарията, за да разучавате камбаните. Знам, че сте изследвали звъна им, понеже веднъж ви чух да казвате, че го намирате за фалшив. Помните ли? Седяхме в същата тази градина… Както и да е, в момента това не е важно. И така, вие сте решили, че камбанарията ще ви свърши чудесна работа. Там сте щели да останете с жертвата си насаме, а единственият, който е можел да ви обезпокои, е бил слабоумният брат Юсибиъс.

— И Ланъркост просто ме е последвал там, така ли? — присмя ми се Дънивед.

— А защо да не ви последва? Вие сте се били негов изповедник; един приятелски настроен доминикански свещеник, който само е искал да му помогне. Всъщност Ланъркост е имал такова доверие във вас, че дори е свалил портупея си, за да изкачи по онази стълба.

— Както знаете, по това време аз бях в църквата и отслужвах Великденската литургия.

— Да, братко, знам. Аз също бях там. Но вие сте убили Ланъркост много по-рано. Изчакали сте Юсибиъс да отиде да закуси и двамата с орлето сте се качили в камбанарията. Там никой не е можел да ви види, нито да подслуша разговора ви. И така, вие сте ударили орлето по главата и сте разбили черепа му. След като тялото му е паднело от кулата, раната, която сте му нанесли вие, е щяла да се превърне просто в една от многото.

— Но как е могъл брат Стивън да извърши всичко това? — настоя Изабела. — Нали по това време отслужваше празничната литургия?

— Первазите на прозорците в камбанарията са доста широки, ваше величество, и освен това са леко наклонени навън. Онзи ден беше валяло дъжд, така че трябва да са били и доста хлъзгави. Брат Стивън е наместил тялото на Ланъркост върху един от тях. Това едва ли е представлявало кой знае каква трудност за него, пък и междувременно никой не е можел да го забележи отдолу. След това той си е тръгнал. По-късно, в края на празничната литургия, брат Юсибиъс е ударил камбаните и цялата камбанария се е разтресла. Само звуковата вълна е била достатъчна, за да събори трупа от перваза. Освен това едната от камбаните минава доста близо до прозореца. Рано или късно тя е щяла да закачи тялото на Ланъркост и да го избута от хлъзгавия перваз. Не е било нужно вие да сте там, братко. И разбира се, вие не бяхте. По време на инцидента с Ланъркост, а после и на този с Лейгрейв, вие бяхте плътно до нас.

Хвърлих един поглед към слушателите си. Господарката ми беше свела глава, а Дънивед се беше извърнал леко встрани. Лицето му изглеждаше крайно съсредоточено. После доминиканецът зае предишната си поза, сключи ръце и се обърна към мен.

— Но Лейгрейв трябва да е бил доста подозрителен след смъртта на близкия си приятел Ланъркост… — заяви той.

— Защо да е подозрителен, братко? Лейгрейв ви е вярвал безрезервно. Пък и защо да се съмнява във вас — в неговите очи вие сте били просто един доминикански свещеник, готов да помогне на всеки нуждаещ се. Освен това сигурно е знаел за огромната утеха, която сте донесли на другаря му Ланъркост. Разбира се, не знам как точно сте го хванали в капана си, но мога да предположа. Вероятно сте го убедили, че трябва да си поговорите някъде на насаме, и сте му предложили да се качите в камбанарията. Там, уверили сте го вие, сте щели да бъдете далеч от очите и ушите на разни любопитни люде, а освен това сте щели да се огледате наоколо, за да потърсите някаква следа, водеща към убиеца на Ланъркост — за миг аз замълчах и се вгледах в суровото лице на доминиканеца; той обаче не трепна. — Все едно — продължих аз, — някак сте успели да подмамите Лейгрейв в камбанарията. Там сте го ударили по главата и сте го убили. После сте нагласили тялото му на перваза. Явно сте искали да създадете впечатлението, че орлето се е самоубило, така че сте смъкнали ботушите от краката му и сте ги притиснали към каменния перваз, оставяйки два кални отпечатъка. Но във връзка с това допуснахте грешка. След като сте оставили фалшивите следи, вие сте върнали ботушите на мястото им и сте оставили трупа да лежи на перваза. При следващото разклащане на камбаните той е щял да се изхлузи оттам и да падне в двора на църквата като камък. Така го описа и огнярчето — Лейгрейв не бил издал никакъв звук при падането си от камбанарията. Просто бил полетял надолу като ранена птица — аз се обърнах и посочих към гибелна кула, извисяваща се на фона на вечерното небе. — По моя молба, Дьо Монтегю взел едно сламено чучело, а после — за огромна изненада на игумена и добрите братя — го облякъл и се качил в кулата заедно с него. Наместил го на перваза и зачакал — усмихнах се. — Когато камбаните забили, чучелото паднало. Така и очаквах да стане. Всъщност, това е единственото логично обяснение. А и както казах, кой би се усъмнил в един безобиден свещеник? Но, разбира се, вие невинаги сте били такъв, нали, братко?

Дънивед се ухили, сякаш изведнъж си беше спомнил нещо смешно.

— Вие сам ми казахте, че някога сте били войник. Това означава, че бойните ви умения изобщо не отстъпват на тези на жертвите ви.

— Казахте, че с Лейгрейв съм допуснал някаква грешка — прекъсна ме доминиканецът. — Какво имахте предвид?

— А, да. Калните отпечатъци от ботушите на орлето, оставени по перваза на прозореца. Не ви бях казвала нищо за тях, но въпреки това, когато тримата с вас и Дьо Монтегю обсъждахме убийството, вие ги споменахте.

— Аз… Аз мисля, че ми бяхте казали…

— Матилда! — сгълча ме Изабела. — Продължавай нататък!

— Ето че стигнахме и до Дъкет Тауър в Тайнмаут — заявих аз. — Така и не разбрах, братко, защо вие трябваше да идвате там с нас. Вероятно сте успели да убедите Едуард, че кралицата се нуждае от вас. По онова време негово величество беше толкова объркан, че сигурно е бил готов да повярва на всичко, което му кажете… Не отричам, че сте били загрижен за кралицата, но основният ви мотив е бил да довършите кървавото си дело. Но нека караме поред. Щом пристигнахме в Тайнмаут, аквилите веднага са влезли във връзка със спотайващите се в пущинака войски на Брус. Именно те са изпращали онези светлинни сигнали от тъмните стени на замъка. Те са отворили и страничната врата. Мидълтън и Рослин изглеждаха доста засрамени, когато ги заварихме на онзи боен кораб, и е имало защо. Междувременно, братко, вие вече бяхте направили своя ход срещу тях. Естествено, най-доволен щяхте да останете, ако бяхте успели да ги ликвидирате всичките наведнъж, но в онзи момент това не е било възможно. И така, в онази мразовита утрин вие сте нападнали само Кенингтън. По това време Рослин и Мидълтън вече са се били оттеглили по стаите си, треперейки от студ, а вероятно и от страх. Вие сте ги изчакали да заспят и сте нанесли своя удар — свих рамене. — Кой знае, може и да сте им помогнали, сипвайки нещо упойващо в храната или в питиетата им…

— Уверявам ви…

Дънивед беше бесен, но аз си давах сметка, че това не се дължи толкова на обвиненията, отправени към него, колкото на факта, че обвинителят му е жена. Доминиканецът беше от онзи тип мъже, които смятат, че жените са по-слаби във всяко едно отношение.

— Уверявам ви — повтори той, — че вашите прахове и отвари са ми напълно чужди.

— Замълчете, братко! — вдигна ръка Изабела.

— За това също си има обяснение — продължих аз. — Вие, братко, сте били редовен посетител на манастирската библиотека. Когато ви срещнах там, ми казахте, че търсите труда на Анселм, Cur Deus Homo — „Защо Бог стана човек“, но това беше лъжа. В действителност сте търсели копие на Causae et Curae^[2] на Хилдегард от Бинген^[3] — направих пауза — В регистрите на библиотеката е записано, че сте чели този ръкопис точно преди да тръгнем за Тайнмаут. Той ви е осигурил всички познания, които са ви трябвали, за да се справите с Кенингтън и Мидълтън. Оттам сте научили и как да отровите кладенците в замъка Скарбъро. После сте отишли при някой аптекар или билкар в Йорк и просто сте му поръчали необходимите ви средства. И така, онази сутрин вие сте се промъкнали в Дъкет Тауър, пристъпвайки тихо като котка. Изкачили сте се по стълбите, а по пътя си сте залостили всички врати отвън. Разбира се, аквилите са можели да излязат от стаите си, но това е щяло да им отнеме време и освен това шумът, който са щели да вдигнат, е щял да ви предупреди. Качили сте се на върха на онази брулена от ветровете кула…

— Където Кенингтън и стражите му са ме посрещнали с отворени обятия, така ли? — подигравателно попита Дънивед.

— Разбира се! Защо да се плашат от един благ доминиканец, който им е обяснил, че не може да заспи, и им е предложил да сподели с тях меха си с вино? В Скарбъро правехте абсолютно същото нещо — обикаляхте сред защитниците и ги подканяхте да си пийнат от „чудотворния ви мях“. Сигурна съм, че стражите на Дъкет Тауър са ви посрещнали повече от радушно. И така, вие сте залостили вратата и сте предложили на уморените войници по глътка кларет. Уверили сте ги, че той ще сгрее телата им и ще донесе успокоение на душите им. Те, разбира се, са приели и не след дълго са заспали непробудно. На един здрав и силен мъж като вас, братко, едва ли му е било нужно много време, за да изхвърли телата им в морето. Вероятно сте се справили със задачата за няколко мига.

— Ами ако някой ме беше разкрил?

— Как, братко? Всички врати, включително тази на върха на кулата, са били залостени. Ако някой ви е видел да се качвате по стълбите, вие веднага сте щели да промените плана си. Ако пък някой ви е сварел на площадката или докато сте слизали надолу, веднага сте можели да се престорите на ни лук ял, ни лук мирисал и да кажете, че вие също сте се качили току-що и че сте заварили поста вече изоставен. Естествено — добавих аз, — имало е и известен риск, но той е съществувал само докато сте изхвърляли телата от кулата. Помислете, братко Стивън! През цялото време, като изключим краткия миг на убийството, вас не ви е грозяла никаква опасност!

В този момент един от пажовете на Изабела извиси глас, обяснявайки на някакъв монах, че не може да влезе в градината, и аз замълчах.

— Смъртта на Кенингтън — продължих след малко — прекърши духа на аквилите. Те потърсиха защита от господаря си, но в този момент Гавестън също беше притиснат в ъгъла. Следващата ви жертва беше Мидълтън. Той беше много набожен младеж и чувството му за вина сигурно не му е давало мира. Рослин и Гавестън не са можели да му предложат утехата, от която се е нуждаел. И така, изтерзан от преследващите го кошмари, той започнал да посещава параклиса на Девата в замъка Скарбъро всяка сутрин. Вие, разбира се, сте забелязали колко разстроено е орлето и още веднъж сте влезли в ролята на състрадателния свещеник, готов да изслуша всекиго. Една сутрин сте го причакали в църквата= Седнали сте на молитвения стол — между другото, после така и не сте го наместили в обичайната му позиция — и сте убедили Мидълтън да ви се изповяда. И така, той се е разкаял пред вас, но въпреки това вие не сте се отказали от плана си да го убиете. Въжето е било готово, а под плаща си сте носели и малкия си мях, пълен с кларет, в който сте били сипали приспивателно.

— Не забравяйте, че вратата беше заключена отвътре — вметна подигравателно Дънивед.

— Имайте търпение, братко — сопнах му се аз. — Ще стигнем и дотам. И така, вие сте заключили вратата. После сте предложили на разстроения Мидълтън утехата си, както и няколко глътки вино от „чудотворния ви мях“. Орлето с радост е приело — в крайна сметка, след Тайнмаут сънят му едва ли е бил много спокоен. Алкохолът и приспивателното, което сте сипали в него, бързо са успали жертвата ви и вие вече сте можели да пристъпите към убийството й. Нанизали сте примката на врата й, изкачили сте се по дървената стълба, прехвърлили сте другия край на въжето през таванската греда и сте изтеглили отпуснатото тяло на Мидълтън над земята. Дори да е дойдел на себе си, той не е разполагал с никакви средства за защита. Ако е носел портупей, вие сте му го взели и сте го скрили под плаща си. При това положение, дори да се е събудел, той не е имал с какво да пререже въжето около врата си, а при всеки опит за съпротива примката е щяла да се затегне още повече. Ето че стигнахме и до заключената врата.

Дънивед само примигна, а после отклони поглед.

— Нека ви кажа как сте създали тази заблуда. Взели сте ключа от вратата на ризницата и сте го оставили на пода, надявайки се хората да го помислят за ключа от църквата. Изчакали сте Мидълтън да издъхне, а после сте оставили в дрехите му обичайното си послание към аквилите. След това сте излезли от църквата и сте заключили вратата отвън. Ключът от църквата е останал у вас.

— Ами ако някой ме беше заварил в църквата?

— Голяма работа! Щяхте да го излъжете, че сте дошли малко преди него и че сте заварили Мидълтън обесен. Заключената врата пък щяхте да обясните със страха си от евентуалното завръщане на убиеца.

— Значи онези ключове са били разменени, така ли? — попита Изабела.

— Разбира се. Вие, братко Стивън, казахте заупокойните молитви за първите две жертви, но тялото на Мидълтън оставихте на грижите на Дьо Монтегю. Докато той изпълняваше ритуала, забелязах, че вие отделяте прекалено голямо внимание на вратата на църквата, като и на тази на ризницата. Спомням си сцената много добре. Тъкмо в онзи момент вие сте вдигнали ключа от ризницата от пода и да сте го заменили с този от вратата на църквата. Двата ключа много си приличаха. Освен това наоколо беше настанал такъв хаос, че едва ли е имало нужда да се тревожите, че някой ще ви види как връщате ключа от ризницата в ключалката му.

— Да, но някой е можел да ме види, докато излизам от църквата.

— Поели сте и този риск. Открехнали сте входната врата и сте надзърнали навън. Ослушали сте се. Никой не се е приближавал към параклиса — в противен случай сте щели да чуете стъпките му по покритата с чакъл пътека. Сутрешната мъгла също е била на ваша страна — спокойно сте можели да се измъкнете от църквата под прикритието й и да заключите вратата отвън.

— Ами ако някой беше забелязал, че ключът от вратата на ризницата липсва?

— За Бога, братко! Кой би забелязал такава подробност, при положение че всички бяха вперили очи в трупа на клетия Мидълтън? Кой изобщо би си спомнил, че вратата на ризницата има ключ? — вдигнах рамене. — Пък и вие доста бързо сте го върнали на мястото му.

— Ами Рослин? — попита Изабела.

Възможно ли беше кралицата също да има пръст в убийствата на аквилите, запитах се аз. После обаче реших, че този въпрос може да почака.

— По онова време — продължих аз — Рослин вече беше напълно сломен. Гавестън му беше обърнал гръб.

— Защо? — прекъсна ме Изабела.

— Защото, милейди, фаворитът трябваше да се погрижи за себе си. Единственото, което можеше да стори за орлето си, беше да му осигури охрана. Брат Стивън обаче намери начин да се справи и с това. Нали така, братко? Рослин прекарваше повечето време в стаята си, а когато я напускаше, старателно избягваше високите места. И така, на вас ви е хрумнало да вдигнете фалшива тревога. Освен за това вие сте отговорен и за всички останали беди, които сполетяха онзи замък. Вие сте замърсили кладенците и пак вие сте подпалили хранителните запаси. Задачата ви не е представлявала никакво предизвикателство — нищо не ви е струвало да наръсите малко отрова из дупките на плъховете, а да не говорим колко лесно е пламнало онова сухо подземие…

— Ами Рослин? — остана невъзмутим Дънивед.

— А, да. Рослин. След като в замъка беше вдигната тревога, всички се струпаха на стените. Вие обаче сте се отправили към Куийнс Тауър и сте извикали стрелеца на Ап Ител навън.

— Както знаете, мистрес, аз не съм уелсец.

— Кой ви каза, че стрелецът е бил повикан от уелсец?

— Чух…

— Вероятно е така, братко. Имайте предвид обаче, че макар да съм французойка, аз също мога да имитирам уелския акцент на Ап Ител. Даже често съм го правила — ей така, на шега. Нейно величество неведнъж е ставала свидетелка на тези наши закачки — аз посочих към доминиканеца. — Онази нощ вие сте направили същото. Вие сте добър имитатор, братко. Уменията, които демонстрирахте онзи път в розовата градина, имитирайки изкуството на трубадурите, бяха наистина впечатляващи. Всъщност вие сте истински актьор. Непрекъснато слагате и сваляте разни маски в зависимост от обстоятелствата. Точно вие сте накарали пазача на Рослин да изостави поста си. Едва ли ви е било трудно — все пак всички в замъка очаквахме появата я на графовете, я на краля. Веднага щом той е излязъл от кулата, вие сте изтичали по стъпалата и сте застанали пред стаята на Рослин. В джоба си сте носили ключ. Той може да е бил от стаята на Мидълтън, а може да сте го били взели и от всяка друга врата в замъка — те всички си приличаха. Възнамерявали сте да действате като в параклиса на Девата. Почукали сте на вратата. Рослин отново е бил пиян. Надзърнал е през прозорчето и е видял добродушното лице на доминиканския свещеник. Какво му казахте? Излъгахте го, че кралят пристига ли? — на устните на Дънивед се появи лека усмивка. — Все едно, Рослин ви е вярвал и ви е отворил вратата. Вие сте се държали много приятелски с него, а после сте го подканили да излезе на стените. Взели сте портупея и плаща му, преструвайки се, че ще му помогнете да си ги сложи. И така, Рослин се е обърнал с гръб към вас, за да му облечете наметката. В този момент вие сте пуснали дрехата на земята, измъкнали сте камата от портупея му и сте я забили в сърцето му. След това сте завлекли тялото му до отворения прозорец и сте го изхвърлили в нощта. Всичко това едва ли ви е отнело повече от няколко мига. После сте оставили неистинския ключ на масата, взели сте този от стаята и сте заключили вратата отвън. Накрая се появихте в двора и се постарахте да ви забележа.

— На следващата утрин отново оставихте Дьо Монтегю да се погрижи за трупа, а вие се качихте с мен в стаята на Рослин. Заехте се да събирате вещите му в онова плетено кошче, но истинската ви цел е била да размените фалшивия ключ с истинския. След като сте го направили, вие сте си отдъхнали — с това отмъщението ви е приключило. Петимата аквили бяха мъртви, всичките политнали от върховете на славата към страховитата паст на смъртта. После графовете атакуваха замъка отвън, а вие — отвътре. Хората започнаха да чуват разни странни шумове и крясъци, уж издавани от свръхестествени създания, които не ви е било трудно да наподобите — като доминиканец често сте си имали работа с вещери и магьосници. След това замърсихте кладенците, а накрая подпалихте и хранителните ни запаси. Въпреки това никой не ви заподозря. Та кой би се усъмнил в личния изповедник на краля?

— Ами вие например — подигра ми се Дънивед. — А сигурно и аквилите…

— Едва ли — троснах му се аз. — По онова време аквилите вече съвсем се бяха предали. След измяната, в която са участвали, за тях не е имало връщане назад. Пък и кого са можели да помолят за помощ? Почти всички им бяха обърнали гръб, а господарят им си имаше свои грижи. Накрая Рослин се принуди да поиска подкрепа от мен. Изобщо орлетата се бяха превърнали в овце без пастир и се лутаха наоколо самотни и най-вече — уязвими за вечно дебнещия вълк, навлякъл кожата на благ доминикански свещеник!

— Ами залавянето на Гавестън? — попита Изабела. — Как се стигна до това?

— Един Бог знае, ваше величество. Нямам много доказателства по този въпрос. Така или иначе, не смятам, че Пембрук е нарушил клетвата си. Уорик и останалите графове и без това дебнеха сгоден случай да заловят Гавестън. Може би вие, братко, сте им помогнали? Когато се върнахте в лагера на графовете, за да съобщите на Пембрук, че Гавестън е съгласен с условията му, вие сте имали възможност да осведомите Уорик накъде сме се запътили и откъде ще минем. Разбира се, направили сте го анонимно. Може би сте оставяли подобни съобщения и из кръчмите по пътя към Дедингтън. С останалото се е заел Уорик. Той е подмамил Пембрук в Бамптън, принуждавайки го да изостави Гавестън. Вие, разбира се, сте си давали сметка, че това ще е краят на фаворита. Всъщност това е била целта ви от самото начало. Вероятно тъкмо вие сте препоръчали на краля да ни изпрати в Скарбъро, макар да сте знаели, че там изобщо няма да бъдем в безопасност — аз хвърлих един бърз поглед към кралицата. — Един Бог знае обаче как сте го убедили да се отдели от любимия си Гавестън.

Изабела не трепна. Кога ли господарката ми щеше да разкрие собствената си роля във всичко това, запитах се аз. В този момент Дънивед се изправи драматично, забивайки пети в калдъръма, и приглади расото си.

— Аз съм свещеник — заяви той, а после се прокашля и продължи. — Ще настоявам да ми бъде предоставена привилегията на духовенството. Това означава, че не мога да бъда съден от кралския съд.

— Въпреки това негово величество ще разбере.

Дънивед ме изгледа снизходително.

— Какво ще разбере? — доминиканецът седна отново и сключи ръце. — Не ви ли казах, мистрес? — усмихна ми се той. — Аз изслушах изповедта на лорд Гавестън.

— И какво от това? Църковният канон ви забранява да издавате тайните, които ви е доверил по време на изповед.

— През нощта, преди да го заловят, аз се срещнах с Гавестън. Изповядах го и след като му дадох опрощение за греховете му, фаворитът ми призна, че той е убил аквилите си. Направил го е точно по начина, който описахте вие — Дънивед прехапа крайчеца на устата си.

— Шах и отново шах — прошепнах аз. — Блокирате всяка фигура, която преместя, братко. О, да, познавам ви добре. Знам какъв ще бъде следващият ви ход. Ще настоявате да се изправите пред църковния съд, който ще бъде много по-снизходителен към вас. После ще се възползвате от доказателствата, с които ви снабдих току-що, и ще хвърлите вината върху Гавестън. Това ще създаде достатъчно объркване, за да може процесът да бъде анулиран. Разбира се, кралят също ще иска да опази личния си изповедник от публично унижение.

— А вие, мистрес — посочи Дънивед към мен, — ще станете за посмешище. Какво според вас ще си помислят хората за някаква си слугиня, позволила си да повдигне фалшиво обвинение срещу изповедника на краля?

— Внимавайте, братко — дрезгаво прошепна Изабела.

— Казвам само това, което ще си помислят хората, ваше величество — промърмори Дънивед. — Гавестън се интересуваше единствено от себе си. Смятам, че всички тук сме съгласни с това. За да удовлетвори личните си интереси, той уби собствените си стражи. Фаворитът беше зъл човек, ваше величество, и си получи заслуженото. Нека ви припомня, че именно той изложи на риск живота ви и този на нероденото ви дете, опитвайки се да ви предаде на шотландците.

— А как ще обясните убийството на брат Юсибиъс? — запитах аз. — Като се замисля, вие почти не сте ме питали за него. Когато споменах за смъртта му в Тайнмаут, веднага сменихте темата и заговорихте за Кенингтън. Защо, братко? Да не би да се чувствахте виновен? Или пък се опасявахте, че ако отделим повече внимание на случая, ще лъсне някоя ваша грешка? В крайна сметка, аз едва не ви хванах на местопрестъплението в онази костница. Подценихте ме, братко, мислехте, че не представлявам никаква заплаха за вас. Смятахте ме за глупава слугиня, която лесно може да бъде сплашена, както се опитахте да направите първия път, когато се качих в камбанарията. Тъкмо вие сте ударили камбаните тогава.

— Как можахте, братко?! — просъска Изабела. — Та Матилда е моята най-близка довереница!

— Клетият брат Юсибиъс! — продължих аз. — Звънарят обаче далеч не беше толкова глупав, колкото сте си мислели вие. Всъщност тъкмо той ви е дал идеята за онова подигравателно стихче за аквилите. Спомням си как ми разказа за безнадеждно влюбения послушник брат Тиоболд, който се бил опитал да полети от камбанарията като орел… Както и да е. Вие сте се били сприятелили с него, но въпреки това той е започнал да изпитва подозрения към вас. Може би ви е поискал повече сребро? Все едно, брат Юсибиъс явно е гледал на себе си като на глупав прилеп и един ден е попитал игумена дали един прилеп може да бъде по-умен от едно куче. Кучето сте били вие. Това е било игра на думи с името на вашия орден — Domini Canes, или Божиите хрътки. Освен това звънарят често е говорел за lux et tenebrae — светлина и тъмнина. Това пък е било намек за двуличието ви, както и за черно-бялото ви расо. Юсибиъс си е мислел, че е в безопасност. Наслаждавал се е на играта. Дори беше издълбал една рисунка в стената на стаичката си в кулата. На нея беше изобразил един прилеп и още някакво животно, което приличаше на космато куче или пък на леопард. Всъщност е било вълк в овча кожа. Това отново сте били вие, тъй като брат Юсибиъс беше сигурен, че ви е зърнал да излизате през галилейската порта на църквата в деня, в който беше убит Лейгрейв. От този момент нататък звънарят се е превърнал в заплаха за вас. Докато вие произнасяхте заупокойна молитва над трупа на убитото орле, брат Юсибиъс се приближи към мен и ми прошепна, че знаел много повече, отколкото казвал. В действителност това е било скрито предупреждение към вас. Вие сте дочули разговора ни и сте решили, че вече е крайно време да запушите бъбривата уста на звънаря. И така, последвали сте го в костницата и сте разбили черепа му с някаква кост. После сте си прибрали всички поклоннически медали и монети, които сте му давали. Освен това сте взели копчето с герба на Бомон и сте го подхвърлили близо до входа на костницата, за да ме заблудите — вдигнах рамене. — Тримата Бомон обаче не бяха никаква заплаха. Те мислеха само как да запазят мястото си в двора и безценните си владения в Шотландия. Все едно, онзи ден в костницата аз почти ви разкрих, братко. Нищо чудно, че после поискахте да се присъедините към мен и Дьо Монтегю. Искали сте да разберете докъде е стигнало разследването ми и дали не съм се приближила до вас. Много хитър ход! По този начин вие, преследваният, сте можели по всяко време да научите какво кроят преследвачите ви — въздъхнах. — Е, братко, как ще обясните убийството на Юсибиъс?

— Нямате доказателства.

— Така е — съгласих се аз. — Нямам доказателства, че сте убили и Поклонника от Пустошта, но въпреки това вие сте го сторили. Той дойде тук, дегизиран като францискански монах. Искаше да ми довери някаква тайна. Вие сте ме видели да говоря с него и сте се уплашили, че още някой от добрите братя — освен брат Юсибиъс — може да е видял или да е чул нещо, което не е трябвало. По-късно двамата с Дьо Монтегю излязохме от манастира и отидохме в кръчмата „Огненото гърне“ на улица Пигстай. Повярвайте ми, братко, убийството, което сте извършили онази вечер, е било най-жестокото от всичките ви престъпления. За убийствата на аквилите и на брат Юсибиъс поне сте имали някакви причини — орлетата са били замесени в ужасен заговор, а звънарят е знаел твърде много. Поклонника обаче сте го убили просто за всеки случай. Разбира се, не сте посмели да стреляте по мен или пък по Дьо Монтегю, страхувайки се от гнева на нейно величество, но Поклонника е бил съвсем друга работа. И така, вие сте взели един лък и колчан със стрели и сте зачакали да се зададем откъм улица Пигстай. После сте простреляли Поклонника и сте изчезнали в нощта. В онзи момент вие сте убили човек, без да имате никаква причина за това. Просто сте решили да се презастраховате…

Дънивед поклати глава и понечи да си върви. Изабела му изсъска нещо на някакъв диалект, който не можах да разбера, но съм сигурна, че му каза да си тръгва. Доминиканецът вече не изглеждаше толкова арогантен. Той стана и се поклони на кралицата.

— Извинете ме, ваше величество.

— Вървете, братко.

— Преди това бих желал да разменя няколко думи с мистрес Матилда.

— Ако и тя го желае — моля. Но имайте предвид, че искам да се върне при мен здрава и читава — заяви Изабела и ми махна с ръка.

И така, аз последвах доминиканеца малко по-нататък в розовата градина. После чух как кралицата вика пажовете си. Дънивед продължи да върви, насочвайки се към малката врата, която водеше към галилейската порта на манастирската църква. Навън вече се смрачаваше и из въздуха се стрелкаха множество прилепи. Беше настанал часът, в който демоните изпълзяват от Ада, а каменните фигури на чудовищата оживяват и тръгват из света на човеците. Час, напълно подходящ за сблъсък с един коварен убиец с благо лице, но със зло сърце. Щом стигна до вратичката, Дънивед рязко спря, обърна се и се взря в мен.

— Всичко, което направих — просъска той, — беше за доброто на краля и на Короната.

— Добре, братко, но не можахте ли да намерите законен начин да го сторите? Аквилите може и да са заслужавали смъртта си, но какво ще кажете за безпомощния брат Юсибиъс, за клетия Поклонник, за двамата стражи на Кенингтън? Но по-важното, братко — пристъпих към него аз, — е, че вие сте се наслаждавали, извършвайки всички тези убийства. Съмнявам се, че ви е било за първи път, не вярвам да ви е и за последен.

— Кралят никога няма да ви повярва — изръмжа Дънивед. — Нито пък който и да е съд, бил той кралски или папски — той потръпна, сякаш за да се отърси от всяко съмнение или вина. — Аз изпълних Божията воля.

— Не се съмнявам, че вярвате в това, братко, но тази вяра ви прави още по-опасен. Можете да си тръгнете — продължих аз. — Кралят никога няма да научи какво сте сторили, но Бог знае. Вие, братко, сте се наслаждавали на властта си над живота и смъртта. Черпели сте сили от делата си. Ставали сте все по-могъщ — или поне така сте си мислили — но духовете на онези, които сте убили, никога няма да ви изоставят и един ден ще ви поискат сметка.

— Матилда — ухили ми се Дънивед, — трябвало е да се отдадете на религията.

— Като вас ли, братко?

Доминиканецът вдигна рамене, а после ме благослови подигравателно и си тръгна. Аз се върнах при кралицата. Тя отпрати пажовете си и ми направи знак да седна до нея.

— Е, Матилда? Имаш ли някакви въпроси? Сигурна съм, че имаш. Чудиш се дали съм знаела за всичко това. Слушай тогава. Дънивед ми довери какво е научил от Ланъркост. После ми каза, че Бог ще накаже аквилите. Не че това ме интересуваше… — Изабела се заигра с един от пръстените си. — Имах своите подозрения, но не можех да ги споделя с никого, дори с теб. Питах се дали Гавестън планира да ме убие и най-вече — от красивите й очи бликнаха сълзи, — дали съпругът ми е замесен в това. И така, аз реших да се боря и да се опитам да отвърна сърцето на краля от фаворита му и от неговите аквили.

— Те се бяха досетили — прекъснах я аз. — И Рослин, и Гавестън ми казаха, че сте били истинска змия. По време на последната си изповед Гавестън признал, че аз съм го спасила от най-големия му грях. Явно е имал предвид вашето убийство и това на нероденото ви дете. Рослин и останалите също бяха започнали да съжаляват за предателството, което бяха извършили, но вече беше твърде късно. Междувременно сигурно са се чудели кой е тайният им враг. Вие? Гавестън? Кралят?

— Страховете не ми даваха мира — промълви Изабела, — но накрая всичко се обърна в моя полза. Едуард трябваше да реши дали да спаси себе си, мен и детето ни, или Гавестън. И така, той направи своя избор.

— Трябваше да ми се доверите, ваше величество.

— Но какво можех да ти кажа? — прошепна кралицата. — Че Дънивед е убиец? Аз самата започнах да го подозирам едва след Скарбъро. Преди това си мислех, че самият Гавестън избива своите. Отначало не можех да повярвам, че е способен на такова злодеяние, но след събитията в Тайнмаут се убедих. Щом Дънивед се върна от Уорик, аз веднага го попитах дали има пръст в смъртта на аквилите, но той отрече и обвини фаворита. Брат Стивън никога няма да си признае престъпленията — не и пред мен, нито пък пред краля. Теб пък те възприема като обикновена слугиня, от която не смята, че трябва да се страхува. Все едно. След Тайнмаут единствената ми грижа беше да опазя бъдещото си дете. Аквилите не ме интересуваха. И така, аз притиснах Едуард — тя извърна насълзените си очи — и той не отрече, че Гавестън може да е планирал убийството ми.

— И вие заплашихте краля?

— Да, Матилда, заплаших го. Припомних му слуховете, според които той не е истински син на стария крал, и го попитах дали Гавестън не ги използва, за да го изнудва. Едуард обаче не ми отговори — Изабела въздъхна — Все едно, после, както знаеш, из крайбрежните води се появиха френски кораби и щом пристигнахме в Уитби, аз веднага изпратих капитана на „Летящият дракон“ при командира на флотилията. Той се върна с писма от баща ми, в които Филип пишеше, че е готов да ми помогне. Отговорих му, че ако се наложи да бягам от Англия, ще се кача на някой от неговите кораби.

— Но после сте се отказали…

— Да, Матилда, отказах се и отпътувах за Йорк. Там помолих съпруга си да изпрати Гавестън в Скарбъро. Всъщност ми беше все едно къде ще отиде фаворитът — просто исках да е далеч от нас. Накарах Дънивед да ме подкрепи и той го направи. Освен това поставих на Едуард ултиматум — ако Гавестън не заминеше в изгнание, щях да го сторя аз.

Кралицата се усмихна на изненадата ми.

— Заплаших го, че ще потърся убежище в църквата „Холкъм“, а после ще се отправя към най-близкото пристанище и ще отплавам за Понтийо. Казах му, че щом стигна дотам, веднага ще постъпя в някой манастир, облечена като вдовица, и ще обявя на всеослушание, че нямам съпруг, докато Гавестън не напусне Англия.

— Тоест щяхте да го унижите публично?

— Да, Матилда — потвърди Изабела. — Междувременно аз и синът му щяхме да бъдем извън неговата власт. Какво друго можех да сторя? Гавестън беше с нас цели четири години! — кралицата стисна устни. — Цели четири години аз се примирявах с неговите глупости, с арогантността му и с провокациите му към графовете. Оставях го да яде и да пие, да танцува и да се перчи, но не го изпусках от поглед. Колкото повече съзрявах, толкова повече ме намразваше той. Виждах го в очите му! Когато забременях, Гавестън се престори, че се радва, но аз знаех, че не е така. Изповедта на Ланъркост пред Дънивед само потвърди подозренията ми. Когато научи, съпругът ми остана потресен. До този момент любовта му към Гавестън никога не ме беше застрашавала, но когато това стана…

— Значи, кралят просто е оставил Гавестън на Божията воля?

— Да, Матилда, точно така. Аз го помолих за това. След Тайнмаут Едуард беше станал много отстъпчив. Освен това беше уморен и копнееше за почивка. На него също му беше дотегнало от обсебващото присъствие на Гавестън. И така — Изабела се намръщи, — съпругът ми остави нещата просто да се случат.

— Не се ли безпокоите, че след смъртта на Гавестън той може да размисли?

— Не, не — възрази Изабела. — Едуард разбира, че фаворитът му сам е отговорен за съдбата си. Освен това си дава сметка, че аз нямах друг избор, освен да се защитя. Така че… — тя се извърна.

— Ами Дънивед? — попитах аз.

— Брат Стивън вече няма да бъде мой изповедник, Матилда. Никога не съм предполагала, че е убиец. Разбрах го едва след като чух какво се е случило в Скарбъро. Ще го отдалеча от себе си. Въпреки това той ще продължи да бъде довереник на краля. Едуард едва ли ще поиска да предприеме нещо срещу него. Предполагам, че просто ще си затвори очите. Съпругът ми няма търпение да се наслади на свободата и на властта си, както и да се порадва на факта, че прекрасната му кралица е бременна с наследника му. Колкото до бъдещето… — Изабела стисна ръката ми. — Матилда, момичето ми, свърши си работата тук, а после ела при мен в абатството. Ще те чакам рано сутринта, след Христовата литургия. Да сложим кръст на всичко това.

После кралицата повика пажовете си и се отдалечи, оставяйки след себе си благоуханна диря. Аз излязох от розовата градина и се отправих към тъмната църква на манастира, из която все още бродеха духовете на убитите. Влязох в олтара на Света Богородица и запалих по една свещ за всички тях, както и за любимите си хора. Пламъците им затанцуваха в тъмнината. После се взрях в сияйното лице на Девата и зашепнах молитвата, на която ме беше научила майка ми: „Бъди благословена, Пресвета Дево, задето даде на света Спасителя на Вселената“…

Сега се намирам в друг францискански манастир и се взирам през мрака на отминалите години. Там са лицата на отдавна изгубените ми любими, сияещи в ореол от златиста светлина, но там е и лицето на брат Стивън Дънивед, както и тези на графовете Ланкастър, Пембрук, Херефорд и Уорик. О, всички те си получиха заслуженото, макар и не веднага. В театралните представления Божието възмездие идва внезапно като светкавица, прорязваща небето, но в живота е различно. Времето се точи бавно, а с него — и Божието възмездие. Накрая обаче греховете на изповедника на краля все пак го застигнаха. Това се случи в замъка Бъркли петнайсетина години след онези бурни събития в Йорк. Бях там и моето лице беше последното човешко лице, което доминиканецът видя, преди да го зазидат жив в каменната му гробница, където гние и до днес. В онзи момент в Йорк обаче тези неща тепърва предстояха. Небето щеше да притъмнява още много пъти, а след това щеше да идва и поредното Божие възмездие, отмиващо човешките грехове като дъжд.