Франк Хърбърт
Децата на Дюн (57)

„Всяка пътека, стесняваща бъдещето развитие, може да се превърне в смъртоносен капан. Хората не проправят своя път в лабиринта на хаоса, а оглеждат обширен хоризонт, изпълнен с неповторими възможности. Стесняващата се гледна точка на бъркотията ще се понрави само на създания, чиито носове са зарити в пясъка. Появилите се по полов път уникални черти и различия са защитната преграда за живота на видовете.“

 

Наръчник на Космическото сдружение

— Защо не чувствам болка?

Алая отправи въпроса си към тавана на своята малка зала за аудиенции. Помещение, което тя прекосяваше с десет крачки в едната и с петнайсет — в другата посока. То имаше два високи, тесни прозореца, от които над покривите на Аракийн се виждаше Защитната стена.

Беше почти пладне. Слънцето палеше, надвесено над пана, който бе приютил съградения в него град.

Алая погледна надолу към Буер Агарвес — бившия табрит, а сега помощник на Зиа, който надзираваше пазачите на храма. Агарвес бе донесъл новината за смъртта на Джавид и Айдахо. С него бе пристигнала и група подмазвачи, слуги и пазачи; в дворчето отпред се тълпяха още, така че вече бе станало ясно какво послание носи Агарвес.

Лошите новини пътуваха бързо из Аракис.

Самият Агарвес беше нисък и с прекалено закръглено лице за свободен, а закръглеността му придаваше почти детински вид. Беше от новото поколение, напълняло от водата. Алая го възприемаше сякаш гледаше два различни образа: единият — с непрозрачни очи с индигов цвят и мрачно изражение на устата, а другият —— белязан с чувственост и уязвимост, но най-вече с уязвимост. Най-много от всичко харесваше плътните му устни.

Макар че имаше още малко време до обед, тя долови в мълчанието около себе си нещо, което й напомняше за залез.

Айдахо сигурно е умрял по залез слънце — каза сама на себе си.

— Буер, как се случи така, че ти си приносителят на новината? — попита, отбелязвайки пъргавата наблюдателност, вече преобладаваща в изражението на лицето му.

Агарвес се опита да преглътне и отвърна с дрезгав глас, малко по-силен от шепот:

— Нали си спомняте, че тръгнах с Джавид. И когато… Стилгар ме изпрати обратно при вас, заръча ми да ви съобщя, че нося със себе си окончателното му подчинение.

— Окончателно подчинение — като ехо повтори тя. — Какво е искал да каже?

— Не знам, господарке Алая — с умолителен тон отговори пратеникът.

— Обясни ми още веднъж какво видя — заповяда тя и отново с почуда осъзна собственото си спокойствие.

— Видях.. — той отметна нервно главата си и се загледа в пода пред нея. — Видях свещения ви съпруг мъртъв на пода в централния коридор, а Джавид, и той също като него — наблизо в един страничен пасаж. Жените вече ги приготвяха за Хуануи.

— И Стилгар те призова?

— Точно така, господарке. Стилгар нареди да ме извикат. Прати Модибо, Прегърбения, който е негов помощник в сийча. Модибо не ми каза нищо. Само рече, че Стилгар иска да ме види.

— И ти намери тялото на съпруга ми да лежи на пода, така ли?

Той срещна с отскачащ поглед очите й, преди отново да се вторачи в земята и да кимне утвърдително:

— Тъй вярно, господарке. И Джавид — мъртъв, недалеч от него. Стилгар ми каза… каза ми, че свещеният ви съпруг бил убил Джавид.

— А моят съпруг — намушкан от Стилгар?…

— Сам ми го каза, господарке. Заяви, че го е направил със собствените си ръце. Рече, че свещеният ви съпруг го довел до върховен гняв.

— Значи, гняв — повтори Алая. — А как точно е станало?

— Не ми обясни. Както и никой от останалите. Попитах, но отговор нямаше.

— И те върнаха при мен с новината?

— Тъй вярно, господарке.

— Нищо ли не можа да направиш?

Агарвес облиза устни и отговори:

— Стилгар дава заповедите, уважаема госпожо. Сийчът е негов.

— Разбирам. А ти винаги си се подчинявал на Стилгар.

— Винаги, господарке, но сега само до мига, в който ме освободи.

— Когато те отпрати обратно при мен, това ли искаше да кажеш?

— Господарке, вече се подчинявам само на вас.

— Наистина ли? Кажи ми, Буер, ако ти наредя да убиеш Стилгар, стария ти наиб, ще го сториш ли?

Той срещна погледа й с нарастваща твърдост.

— Ако вие го заповядате, милостива госпожо.

— Заповядвам ти го. Имаш ли представа накъде е тръгнал?

— В пустинята. Само това знам, господарке.

— Колко души е взел със себе си?

— Навярно половината от здравите.

— Заедно с Ганима и Ирулан!

— Тъй вярно! Останалите са с жените си, децата и покъщнината. Стилгар даде всекиму възможност да избира: да тръгне с него или да бъде освободен от поетото задължение. Мнозина предпочетоха да бъдат освободени. Те ще си изберат нов наиб.

— Аз ще избера техния нов наиб. И това ще си ти, Буер Агарвес, в деня, когато ми донесеш главата на Стилгар.

Свободният можеше да приеме избора с битка. Такъв бе обичаят. Той каза:

— Както заповядате, господарке. Но какво подкрепление ще…

— Обърни се към Зиа. Не мога да отделя много топтери за претърсването. Нужни са навсякъде. Но ще разполагаш с достатъчно бойци. Стилгар опозори честта си. Мнозина с радост ще те последват.

— Веднага се заемам.

— Чакай!

Огледа го за миг, преценявайки кого би могла да прати с поръчение да бди над този уязвим инфантилко. Налагаше се да бъде следен отблизо, преди да докаже качествата си. Зиа не можеше да не знае някой, подходящ за целта.

— Господарке, нали не съм уволнен?

— Не си. Трябва насаме и подробно да се запозная с плановете ти да пипнеш Стилгар. — Тя постави ръка върху лицето си. — Няма да жалея, докато не изпълниш точно моето отмъщение. След малко ще се успокоя… навярно. Свали ръката си. — Една от прислужниците ми ще те отпрати.

Направи почти незабележим знак на новата си камериерка Шалус:

— Нека го изкъпят и парфюмират, преди да го доведеш отново. Мирише на червей.

— Слушам, господарке.

Алая се обърна, придаде си изражение на печал, каквато не изпитваше, и забърза към покоите си. Влязла в спалнята, тя затръшна вратата, изруга и тропна с крак. Проклет да е Дънкан! Защо? Защо? Защо? Долавяше умишлената провокация от страна на Айдахо. Бе убил Джавид и предизвикал извънмерно Стилгар. Значи той е знаел за Джавид. Всичко случило се трябваше да се приеме като последното ментатско послание на Дънкан Айдахо.

Отново ядно затропа с крак по пода, беснеейки посред спалнята. Проклет да е! Проклет да е! Проклет да е!

Стилгар бе преминал към бунтовниците заедно с Ганима. Както и Ирулан.

Всички да са проклети!

Стъпалото й, блъскащо пода, се удари в нещо метално. Болката я накара да извика и тя се наведе, за да вдигне катарамата, наранила крака й. Едва не замръзна, докато я гледаше в ръката си. Беше старата тока — оригинал от Каладън — изработена от сребро и платина, с която дук Лито Атреидски бе наградил собственоръчно своя учител и ненадминат майстор на меча, наричан Дънкан Айдахо. Бе виждала Дънкан с нея не един и два пъти. И да я подхвърли точно тук!

Пръстите на Алая конвулсивно стиснаха токата. Айдахо я беше оставил, когато… Когато…

На очите й се появиха сълзи, преодолели строгата подготовка на свободните. Устата й увисна в гримаса, а тя отново почувства в себе си отгласа на старата битка, започнала в черепа й и продължила сега до върховете на пръстите. Усети как се е превърнала в двама души. Единият от тях гледаше с почуда и удивление гърчовете на плътта. Другият търсеше пощада от силната болка, разпъваща гръдния кош. Сълзите вече се лееха обилно от очите й, а учуденият в нея раздразнено питаше: „Кой плаче? Кой е този, който плаче? Сега пък кой плаче?“

Но нищо не можеше да спре сълзите и тя почувства болката в цялата й острота — обгаряща гърдите й, движеща се из тялото, докато най-сетне я запокити в леглото. А някой все още питаше, без да спре да се учудва: „Кой плаче? Кой е този…“