Франк Хърбърт
Децата на Дюн (20)

„Отколе обичта ти знае Каладън —

оплакан е погиналият й владетел,

а мъката ти казва:

не скрива любовта на младите

духа на тези от небитието.“

 

Припев на жалейна песен от Хабания

Стилгар учетвори стражата около близнаците в сийча, макар да разбираше, че това е напразно. Момчето приличаше на своя съименник от атреидите — дядото Лито. Виждаха го всички, които познаваха предишния дук. Младият Лито имаше същия преценяващ поглед, както и обичайната предпазливост на своя предшественик, но при него тя контрастираше с прикритата му необузданост и склонността към внезапни и опасни решения.

Ганима приличаше повече на майка си. Тя имаше червеникавата коса на Чани, а и нейните очи, с познатото пресметливо и хитро изражение, когато трябваше да се приспособява към затрудненията. Нерядко казваше, че прави единствено онова, което се очаква от нея, но бе готова да последва Лито във всяко негово начинание.

А Лито се бе приготвил да поведе и двамата право към опасността.

Стилгар неведнъж беше премислял дали да сподели с Алая своите опасения. Ирулан не искаше да чуе и дума в този смисъл, макар самата да се обръщаше към Алая и по най-незначителния повод. След като взе окончателното си решение, наибът ясно си даде сметка, че бе възприел изцяло преценката на Лито за Алая.

Тя се отнася към хората грубо и с безразличие — каза си той. — Дори към Дънкан не е по-различна. Не ме притеснява толкова че може да ме вземе на прицел и да ме убие. По-скоро ще ме отблъсне от себе си.

Междувременно стражата беше подсилена; Стилгар, подобно на привидение, но с полагащата му се одежда на наиб, обикаляше из сийча и душеше навсякъде. През цялото време мислите му жужаха, разбунени от съмненията, които Лито бе посял. Ако човек можеше да се освободи от традицията, тогава къде ли се намираше скалата, към която да хвърли и закачи котвата на своя живот?

В следобеда, когато бе тържественото събиране по случай пристигането на лейди Джесика, той следеше Ганима, застанала с баба си до входа на Голямата зала в сийча. Още бе рано и Алая я нямаше, но хората се тълпяха, за да влязат, като скришом хвърляха погледи към детето и възрастната жена, покрай които минаваха.

Стилгар се намираше в притъмнена ниша извън людския поток; наблюдаваше и двете, но не чуваше думите им поради шумното мнозинство от зяпачи. Пратениците на много племена трябваше да бъдат днес тук, за да поздравят с връщането й своята света майка. После той се вгледа в Ганима. Как играеха нейните очи, докато говореше! Движението им направо го възхити. Какви наситеносини, упорити, питащи и преценяващи очи! И начина, по който отмяташе златисточервеникавата си коса от раменете, с врътване на главата встрани — същинска Чани! Сякаш бе изправен пред някакво призрачно съживяване заради тази обезпокояваща свръхестествена прилика.

Съвсем бавно Стилгар приближи и зае наблюдателен пост в друга ниша.

Не можеше да оприличи начина, по който зорката Гани следеше обстановката наоколо с нищо, което в собствените му представи би могло да бъде действие на дете. С изключение на постъпките на нейния брат, разбира се. Къде ли беше Лито? Стилгар погледна назад към множеството люде в коридора. Стражата неминуемо би вдигнала тревога, ако нещо не е наред. Той поклати глава. Чувстваше близнаците като предизвикателство към здравия разум, непрекъснато нарушаващо спокойствието на неговите мисли. Още малко и щеше да ги намрази. Роднините не бяха застраховани от нечия омраза, но кръвта (и съдържащата се в нея скъпоценна вода) налагаше изискването за оказване на подкрепа, което надхвърляше обичайния обсег на повечето други задължения. Животът на тези близнаци се оказваше най-голямата отговорност, пред която някога се бе изправял.

От подобната на пещера зала към Ганима и Джесика струеше филтрирана от прах светлина. Тя сякаш докосваше раменете на детето и новата бяла рокля, облечена от него, като подчертаваше блясъка на косата му, когато то се обръщаше, за да погледне към тълпящите се в близост хора.

Защо ли Лито ме безпокои и огорчава със съмнения? — недоумяваше Стилгар. Явно всичко бе направено умишлено. — Може би е искал да сподели с мен част от собствения си опит в мисловния процес. — Той знаеше защо близнаците се различават един от друг, но всеки път се бе изненадвал от факта, че неговият начин на мислене не е в състояние да приеме и се съгласи с това знание. Никога не бе изживявал и чувствал утробата като затвор на разбуденото съзнание — едно вече живо чувство от втория месец на бременността, както се говореше.

Веднъж Лито бе споменал, че паметта му е като „вътрешно холографско изображение“, което нараства по размер и съставни детайли, започвайки от момента на шоковото разбуждане, но без да променя своята форма или външни очертания.

Докато гледаше Ганима и лейди Джесика, Стилгар като че ли за първи път започна да разбира какво тегло и насилие представлява животът в тази непрекъснато блъскаща се паяжина от спомени, без умът да може да се надява, че някога все пак ще намери плътно затворено кътче за собственото си спокойствие. Изправен пред подобни условия, човек сигурно се виждаше принуден да приеме дори лудостта, да подбира и отхвърля множеството жертвени дарове в една система, в която отговорите се променят със същата бързина като въпросите.

За установената традиция не оставаше никакво място. Както не съществуваха и абсолютно точни отговори на въпроси с две лица. Тогава какво беше в сила? Това, което не е в сила. А кое не е в сила? Това, което е в сила. Познаваше този модел. Старата игра на свободните на гатанки. Въпрос: „Носи смърт и живот. Що е то?“ Отговор: „Кориолната буря.“

Защо Лито иска от мен да разбера всичко това? — запита се Стилгар. От внимателните си досегашни проучвания знаеше, че близнаците мислят едно и също за своето различие — те го приемаха за злочестина, за недъг. Родилният проход сигурно е сушаво място за такива хора — помисли си той. Невежеството облекчаваше шока в доста случаи, но за тях раждането не бе никаква загадка. Какво ли е да живееш живот, в който познаваш всичко, което може да получи нежелателно развитие? Налага се човек да бъде в непрестанна война със съмненията. Редно е той да възнегодува от разликата с останалите хора. Както и да му се стори приятна мисълта, че може да причини болка на другите, като направи познат за тях вкуса на тази разлика. „Защо тъкмо на мен?“ — ще бъде първият въпрос, останал без отговор.

Какво ли съм мислил за себе си, когато си го зададох? — отбеляза Стилгар. Крива усмивка се появи на устните му. — А защо пък точно на мен?

След като вече бе видял близнаците в тая нова светлина, той проумя защо те поемаха толкова големи рискове с не напълно развитите си тела. Веднъж Ганима му го каза съвсем простичко, след като я бе смъмрил, че се катери до почти отвесната западна стена на скалата над Сийч Табър.

„Да се страхувам от смъртта? Та аз съм била там толкова пъти!“

Как се осмелявам да поучавам тези деца? — запита се тогава удивеният Стилгар. — Би ли могъл да го стори който и да е?

Странно, но и мислите на Джесика се движеха в подобна посока, докато разговаряше с внучката си. Питаше се колко ли трудно е да носиш разум на възрастен човек в ненапълно развито тяло. На тялото му оставаше да научи онова, което мозъкът знаеше, че то вече може да върши — да подрежда правилно ответните реакции и рефлекси. Но дори на Гърни, въпреки прана-бинду подготовката, му бе изключително трудно да изпълнява нейните разпоредби.

— Стилгар ни наблюдава ей от онази ниша — каза Ганима.

Джесика не се обърна, ала се почувства объркана от странната нотка в гласа й. Момичето обичаше възрастния свободен както човек би обичал своя родител — дори когато говореше несериозно с него или го дразнеше. Но доловеното принуди Джесика да види стария наиб в различна светлина, особено пък след като вече знаеше, че сегашният облик на Аракис не се вмества в представите и изискванията на Стилгар. Нито пък новопоявилият се свят отговаря на мярката на нейните внуци.

През съзнанието й премина като на екран, без изобщо да се съобразява с нейното желание една бин-джезъритска поговорка: „Да предполагаш, че си смъртен е началото на ужаса; да разбираш неоспоримо своята преходност значи да усетиш самия край на този ужас“.

Да, мисълта за смъртта не би трябвало да е тежък за носене хомот, но животът май беше същински бавен огън за Стилгар и близнаците. Всеки от тях с мъка понасяше околния свят и копнееше за други възможности, чиито многобройни варианти не биха го заплашвали с нищо. Те бяха чеда на Авраам^[1], които научаваха много повече от стремглавото спускане на ястреба над пустинята, отколкото от всяка вече написана книга.

Лито бе смутил и объркал Джесика още в онова утро, когато двамата бяха застанали до каната, течащ под сийча. Той бе казал: „Бабо, за нас водата е капан. Много по-добре е да живеем като прах, защото тогава вятърът може да ни издигне по-високо и от най-големите зъбери на Защитната стена.“

Въпреки че знаеше за неестествената зрялост на тези деца, тя бе силно изненадана от подобен начин на изразяване, но съумя да се овладее, преди да отвърне: „Хм, това можеха да бъдат думи и на баща ти.“

А Лито бе хвърлил шепа пясък във въздуха и бе промълвил, докато го гледаше как пада: „Да, би могло. Но тогава баща ми не е можел да съобрази, че водата кара всичко да пада много бързо на земята, откъдето е и дошло.“

Сега, застанала до Ганима в сийча, Джесика сякаш бе поразена отново от тези думи. Тя се обърна, погледна към все още движещата се тълпа и докосна бегло с погледа си Стилгар, чиято сумрачна фигура бе зърнала в нишата. Не, той не беше дресирана птица, обучена единствено да принася съчки в гнездото. Той все още бе ястреб. Когато се сещаше за червения цвят, не си представяше цветя, а кръв.

— Защо така изведнъж се напрегна? — рече Ганима. — Нещо лошо ли има?

Джесика поклати отрицаващо глава.

— Лито сподели нещо с мен сутринта; това е всичко.

— Когато бяхте при насажденията, нали? Какво ти каза?

Изведнъж отново си припомни любопитството, присъщо на зрялата мъдрост, което бе съзряла сутринта върху лицето му. Сега и това на Ганима имаше същото изражение.

— Припомни ми за случая, когато Гърни напусна контрабандистите и се върна под флага на атреидите — отвърна Джесика.

— Значи сте разговаряли за Стилгар — заключи Ганима.

Джесика въобще не си зададе въпроса откъде идва нейната смущаваща проницателност. Навярно близнаците можеха да възпроизвеждат по свое желание целия мисловен поток на събеседника си.

— Да, разговаряхме — кимна Джесика. — Стилгар се дразнеше от думите на Гърни Халик, който наричаше… Пол свой дук, но Гърни все пак се наложи и пред всички свободни продължи да казва „моят дук“.

— Ясно — рече Ганима. — Разбира се, Лито не е пропуснал да отбележи, че той все още не е дук на Стилгар.

— Точно така.

— Предполагам, че разбираш, какво е искал да стори с тебе — продължи Ганима.

— Не съм напълно сигурна — призна Джесика, макар че за нея подобно признание бе особено смущаващо, тъй като дори не бе й хрумнало, че Лито може да цели нещо.

— Опитвал се е да разбуди в теб спомените ти за нашия баща — поясни Ганима. — Лито е винаги жаден да разбере още нещо от гледната точка на останалите, които са го познавали.

— Но… нима Лито има…

— Да, той може да чува гласа на вътрешния живот. Със сигурност. Разбира се, ти си говорила за него. Имам предвид баща ни. Ти си говорила за него като за свой син.

— Да — отряза Джесика.

Никак не й хареса обстоятелството, че близнаците сякаш могат да я включват и изключват по свое желание, да имат достъп до спомените й и да се докосват до всяко нейно чувство, привлякло тяхното внимание. Изглежда Ганима в момента правеше точно това!

— Лито ти е казал нещо, което те е разстроило — натърти внучката.

Джесика се изненада на собственото си усилие, нужно за сподавяне на обзелия я гняв.

— Да… каза ми.

— Противно ти е обстоятелството, че той познава баща ни така, както и нашата майка го е познавала, а пък и знае за майка ни толкова, колкото дори баща ни не е знаел за нея — продължи Ганима. — Никак не ти харесва и изводът от всичко това, а именно — какво ли ние пък можем да знаем за теб.

— Досега никога не съм разглеждала нещата от подобен ъгъл — отвърна Джесика, но усети гърлото си свито.

— Обикновено най-смущаващо е предположението, че някой е запознат с чувствената страна — продължи Ганима. — Такова е твоето усещане при подготовката, която си получила. Прекалено трудно ти е да мислиш за нас другояче, освен като за деца. Приеми обаче, че не съществува нищо, което нашите родители са правили пред останалите или насаме, а ние да не знаем за него.

Само за миг Джесика долови дълбоко в себе си импулса на своята реакция при разговора сутринта до каната, но сега силата на тази реакция бе съсредоточена върху Ганима.

— Навярно ти е говорил за похотливостта на дука — рече Ганима. — Понякога Лито има голяма нужда от юзда на устата!

Съществува ли нещо свято за тези близнаци? — недоумяваше Джесика, заливана от вълни на възмущение и погнуса. Как се осмеляваха те да говорят за чувствеността на нейния Лито? Разбира се, мъжът и жената, които се обичат, споделят удоволствието от своите тела. Това бе нещо интимно и много красиво, но не и предназначено за предмет на случаен разговор между дете и възрастен човек.

Дете и възрастен!

Изведнъж бе осенена от мисълта, че нито Лито, нито Ганима са постъпили случайно.

Тъй като Джесика не проговори, внучката продължи:

— Знам, че си шокирана. Извинявам се и за двама ни. Тъй като познавам Лито, разбирам, че и през ум не му е минало за някакви извинение. Понякога, хванал по-особена следа, забравя колко различни сме ние… от теб например.

И затова го правите, разбира се — помисли Джесика. — Вие просто ме обучавате! — После внезапно й хрумна нова догадка: Кого ли още подготвяте? Стилгар? Или Дънкан?

— Лито се стреми да види нещата такива, каквито ги възприемаш ти — каза Ганима. — Спомените не са достатъчни. Когато някой се опитва с всички сили да направи нещо, най-често не се получава.

Джесика въздъхна.

Ганима докосна ръката на баба си.

— Твоят син остави неказани много работи, които все пак трябваше да ти се кажат. Прости ни, но той те обичаше. Не го ли знаеш?

Джесика се обърна, за да скрие просветналите в очите й сълзи.

— Той познаваше страховете ти — додаде Ганима — така, както му бяха напълно известни и опасенията на Стилгар. Милият Стил. За него баща ни беше „Лекарят на животните“, а той самият — зеленият охлюв, скрит в своята черупка.

Тя затананика мелодията, от която бе взела думите. Музиката заля съзнанието на Джесика с добре познатите стихове:

Лечителю на всичките животни,

при зеленикавия охлюв,

прикрит от чудото на своя дом —

черупката, в която чака смърт —

пристигаш, както идва божество!

Дори и охлювите знаят,

че боговете всичко заличават

и церовете носят болки;

че горе вижда се небето

през пламналите двери.

Лечителю на всичките животни,

пред тебе е човекът-охлюв,

видял единственото ти око

да гледа в моята черупка!

Защо, Муад’Диб? Защо?

Ганима спря да тананика и каза:

— За жалост, баща ни остави много хора-охлюви из цялата вселена.