Метаданни
Данни
- Серия
- Дюн (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Children of Dune, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Бояджиев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- kpacko (2007)
Издание:
ФРАНК ХЪРБЪРТ
ДЕЦАТА НА ДЮН
ИК „БАРД“ ООД, 2004
Първото издание е на 2 части. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.15 и 16 от 1995 и 1996 год.
Frank Herbert
Children of Dune
1976
История
- — Добавяне на анотация
„Когато съм слаб, искам от теб да спазваш правата на моята свобода, защото така повеляват твоите принципи; когато съм по-силен от теб, аз ти отнемам свободата, защото това пък е в съответствие с моите принципи.“
Лито се наведе напред през тайния изход от сийча и видя чупката на скалата, издигаща се над неговото ограничено място за наблюдение. Светлината на късното следобедно слънце хвърляше дълги сенки по набраздената повърхност на скалното образувание. Една skelеton butterfly[1] потъваше в сенките и излиташе оттам, а ципестите й крила приличаха на прозрачна дантела на фона на светлината. Той се замисли колко ли трудно преживява на това място деликатно създание като пеперудата.
Точно пред него се простираше кайсиевата градина; там се трудеха деца, събиращи опадалия плод. Отвъд градината беше канатът. Той и Ганима се измъкнаха от пазачите си и се смесиха внезапно с тълпата идващи работници. За двамата не бе особено трудно да се спуснат предпазливо в един от вентилационните канали, до мястото му на връзка със стъпалата към тайния изход. Сега им оставаше само да се присъединят към децата, да стигнат до каната и да влязат в тунелната галерия. Там можеха да се движат извън обсега на хищните риби, които не позволяваха на пясъчните твари да инцистират течността за напояване. Досега никой от свободните не бе и помислял, че човешко същество ще рискува случайно потапяне във водата.
Той излезе от защитните пасажи. Скалата се разпростря от двете му страни, заемайки хоризонтално положение, сякаш се подчиняваше на неговото движение.
Ганима го следваше отблизо. Двамата носеха малки кошници за плодове, изплетени от нишки на подправката, а във всяка от кошниците се намираше херметично уплътнен пакет с екипировка и принадлежности на свободен, маула-пистолет, кристален нож… и новите дрехи, пратени от Фарад’н.
Ганима последва брат си в градината, където те се смесиха с децата-работници. Маските на влагосъхраняващите костюми скриваха всички лица. Тук бяха просто двама берачи на кайсии, ала тя чувстваше как предприетото отдалечава нейния живот от защитните граници и познатите методи. Колко проста бе тази стъпка — от една опасност в друга!
В техните кошници новите дрехи, пратени от Фарад’н, изразяваха смисъла на вече поставена цел, известна и на двамата. Ганима прибави допълнително ударение върху познатото, като избродира над качулката на ястреба тяхното лично мото на езика чакобза: „Участваме с дела си“.
Наближаваше времето на здрача; отвъд каната, който ограничаваше обработваемата площ на сийча, щеше да припадне такава вечер, че подобна би могла да се срещне на много малко места във вселената. Идваше мигът на меко осветената пустиня с извечната си самота, дълбоко просмукан от усещането, че всяко същество в нея е единствено в някакъв непознат му свят.
— Забелязаха ни — пошепна Ганима, приведена до брат си в общата работа.
— Пазачите ли?
— Не, други.
— Ясно.
— Трябва да побързаме — каза тя.
Лито потвърди думите й с отдалечаването си от скалата към овощната градина. Разсъждаваше с мислите на баща си. В пустинята всичко или се движи, или загива. В далечината на пясъка той виждаше оголеното място на Служителя, напомнящ за необходимостта от движение. Яките скали лежаха неподвижно в своята зорко бдяща загадъчност, макар че всяка година се смаляваха под яростните атаки на носения от ветровете пясък. Един ден и Служителят щеше да стане такъв.
Когато наближиха каната, те чуха музика от високо разположен вход за влизане в сийча. Инструментите бяха в някогашния стил на свободните: флейти с два отвора, дайрета и тимпан, изработен от пластмасово цилиндрично тяло с вплетени нишки на подправката, в единия край на което бе поставена силно опъната кожа. Никой не питаше кое животно на планетата може да осигури толкова много кожа.
Стилгар ще си спомни какво му казах за пукнатината в Служителя — помисли Лито. — Той ще дойде по тъмно, когато вече е твърде късно… И тогава ще разбере.
Стигнаха до каната. Спуснаха се в отворената тръба, слязоха по стълбите за оглед и приближиха до сервизния перваз. В каната беше тъмно, влажно и студено, и те чуваха плясъка на хищните риби. Всяка пясъчна твар, опитваща се да открадне от водата, щеше да бъде атакувана от тях. Хората също трябваше да се пазят.
— Внимавай — каза Лито.
Съсредоточи своята памет във времена и места, които тялото му никога не бе познавало. Ганима тръгна след него.
В края на каната те свалиха дрехите си до влагосъхраняващите костюми и облякоха новите роби. Изоставиха одеждите на свободни след себе си; после се покачиха и излязоха от друга тръба, служеща за инспекционни проверки, пропълзяха по една дюна и се спуснаха от отвъдната й страна. Там седнаха, без да могат да ги видят от сийча, запасаха маула-пистолетите и кристалните ножове и сложиха на раменете си опакованите комплекти с екипировка и принадлежности на пътуващи свободни. Музиката вече не се чуваше.
Лито стана пръв и пое енергично през долината между дюните.
Ганима влезе в крачка след него, като се движеше с вече усвоената неритмична тиха стъпка, типична за откритите пясъчни пространства.
Под върха на всяка дюна те се привеждаха ниско и се промъкваха в скритата заветна страна, където почиваха и се оглеждаха назад за преследвачи. Когато стигнаха до първите скали, в пустинята още не се бяха появили такива „опашки“. В сенките на скалите двете фигурки заобиколиха Служителя и се покачиха на перваз с широка панорама към пустинята. В далечината на бледа светваха и угасваха различни цветове. Притъмняващият въздух беше подобен на фин и крехък кристал. Пейзажът пред техния поглед, напротив, бе безкрайно суров — нищо не го спираше, а и нямаше място за двоумене. Нищо не задържаше погледа, опипващ ширналата се пред тях необятност.
Това е хоризонтът на безкрая — помисли Лито.
Приклекналата до брат си Ганима потръпна: Атаката ще започне след малко.
Тя се вслушваше и в най-слабия звук, а цялото й тяло се бе превърнало в едно-единствено сетиво за неотстъпно следене.
Лито също бе нащрек. Едва сега осъзнаваше кулминационната точка на цялото обучение и подготовка, преминали през животите, които споделяше толкова отблизо. В тукашните необятни пустинни пространства човек развиваше безусловна зависимост от своите сетива, от всички свои сетива, научаваше се да им има доверие, а животът се превръщаше в запас от складирани възприятия, всяко от които бе свързано с ежеминутното оцеляване.
В това време Ганима се покатери по скалите и се взря през един прорез обратно към пътя, по който бяха дошли.
Сега сигурността на сийча изглеждаше отдалечена на огромно разстояние от онази камара скали, изскочили в кафявопурпурната далечина с очертанията си, които се губеха в праха там, където последната слънчева светлина хвърляше сребристи ивици. Все още не се виждаше никакъв преследвач. Тя се обърна към Лито.
— Животното ще бъде хищник — каза той. — Това сочи пресмятането от трето ниво.
— Струва ми се, че си прекратил твърде рано своите пресмятания. Животното няма да е само. Династията Корино вече знае, че не се залага само на една карта.
Лито кимна утвърдително.
Умът му внезапно натежа от множество памети, дарени му от разликата с останалите хора — всички тези животи, включително и неговият собствен преди раждането. Чувстваше се преситен от толкова много живот в себе си и искаше да избяга от огромното си съзнание. Подобен вътрешен свят напомняше много силен звяр, който би могъл да го унищожи.
Обхванат от безпокойство, той се покачи до прореза, използван от Ганима, и погледна към скалите на сийча. Също там, под тези скали, се виждаше как канатът сякаш изтегля линията между битието и смъртта. В края на оазиса имаше камилски пелин, луковина, пустинна переста трева и дива люцерна. В последния светлик Лито успя да забележи черните движещи се петна на птици, които кълвяха, подскачайки в дивата люцерна. В далечината пискюлите на тревата, също като царевична свила, се раздипляха от вятъра, а носените от него тъмни сенки се втурваха в овощната градина. Тяхното движение привлече вниманието му, защото разбра, че сенките крият в своята флуидна форма друга, по-голяма промяна, дала своя откуп на преминаващите по небето дъги от сребрист прах.
Какво ли ще стане тук? — запита сам себе си.
А знаеше, че ще има или смърт, или игра със смъртта, в която игра той ще е действащо лице. Ганима ще трябва да се върне сама, повярвала в реалността на една видяна от самата нея гибел или пък принудена от дълбок и непреодолим хипнотичен импулс да съобщи, че брат й е загинал.
Неизвестностите, свързани с това място, силно го плашеха. Колко по-лесно би било да отстъпи пред силата на прорицанието, рискувайки да захвърли мощта на собственото си съзнание в абсолютно непроменимо бъдеще. А дори и съкратеният вариант на неговия сън бе достатъчно отблъскващ. Защото разбираше добре, че не се бе осмелил да приеме по-разширения. Той се обърна към Ганима и каза:
— Все още не ни преследват.
— Пуснатите след нас зверове ще бъдат едри — рече сестра му. — Може и да имаме време да ги видим.
— Не и ако дойдат по тъмно.
— Нощта ще падне много скоро — напомни тя.
— Така е. Време е да слезнем на нашето място.
Лито посочи скалите вляво и под тях, където пясъчните ветрове бяха изсекли малка вдлъбнатина в базалта. Бе достатъчна, за да ги подслони, но не и да пропусне по-едрите, вече познати същества. Въпреки това той осъзнаваше силната си неохота да влезе там, макар да разбираше, че е длъжен да го направи. Това беше мястото, посочено на Стилгар от самия него.
— Могат спокойно да ни убият — каза той.
— Трябва да приемем единствения шанс — отвърна сестра му. — Дължим го на баща си.
— Не оспорвам.
А в себе си помисли: Тази е истинската пътека; правим го, както трябва.
Но той знаеше колко опасно бе да бъдеш прав в този свят. Сега оцеляването им зависеше от силата, добрата форма и осъзнаването на ограниченията, налагани им от всеки променящ се момент. Най-здравата броня за тях бяха уменията и ходовете на свободните, докато бин-джезъритските познания оставаха в резерва. Сега и двамата се осъзнаваха като бойни ветерани, обучени от династията на атреидите, а издръжливостта и жестокостта на свободните бяха единствената им защита, въпреки че за тази най-важна подробност не загатваха нито детинските им тела, нито официалните дрехи, в които бяха облечени.
Лито докосна с пръсти дръжката на кристалния нож с отровен връх на кръста си. Ганима несъзнателно повтори жеста.
— Ще слизаме ли вече? — попита тя.
В същия миг видяха далече под себе си слабо раздвижване. Голямото разстояние сякаш намаляваше значително скритата в него заплаха. Неподвижността на Ганима моментално привлече вниманието на Лито, още преди сестра му да го предупреди с думи.
— Тигри — каза той.
— Лаза тигри — поправи го тя.
— Те ни виждат — добави.
— По-добре да побързаме — настоя Ганима. — Маула-пистолетът не може да ги спре. Достатъчно добре са обучени.
— Някъде наблизо е застанал човек, който ги направлява — заключи Лито и с големи скокове се заспуска към скалите вляво.
Ганима премълча своето съгласие, за да не хаби излишно силите си. Наблизо наистина трябваше да се е скрил някой. Такива тигри не се пускаха на свобода, преди да настъпи удобният за целта момент.
Животните напредваха бързо в гаснещата светлина, пъргаво скачайки от камък на камък. Явно бяха водени от зрението си, а вече падаше нощта — времето на острия слух. Вик на нощна птица, подобен на гласа на камбана, се понесе от високите зъбери на Служителя, сякаш за да подчертае промяната. Създанията, привикнали към особеностите на мрака, плъпваха из сенките на издълбаните от вятъра пукнатини.
Бягащите близнаци виждаха наближаващите Лаза тигри. Прииждаха, мощни като прилив, и във всяко тяхно движение се долавяше великолепието на златиста увереност в успеха.
Лито почувства, че някога се бе препъвал по тия места в усилията си да се освободи от гнетящата го душевна тежест. Сега бягаше с твърдата убеденост, че двамата с Ганима ще стигнат навреме до тясната вдлъбнатина, но очите му не изпускаха нито за миг очарователната гледка на приближаващите хищници.
Погубени сме, ако някой от нас се спъне — каза си той.
Тази мисъл поохлади неговата убеденост в сигурността и силата на собствените му познания и го накара да ускори своя бяг.