Франк Хърбърт
Децата на Дюн (32)

„Видях кръвта му и парче плат, разкъсано от остри нокти. Сестра му направи подробно описание на тигрите, чиято атака не подлежи на никакво съмнение. Разпитахме един от затворниците, а останалите са мъртви или задържани. Всичко свидетелства за заговор на Корино. Намесата на ясновидец потвърди показанията.“

 

Отчет на Стилгар пред Комисията в Ландсрада

Фарад’н внимателно следеше Дънкан Айдахо с помощта на системата за наблюдение, търсейки нишка към странното поведение на този човек. Беше ранен следобед и Айдахо стоеше пред помещенията, отредени за лейди Джесика, очаквайки тя да го приеме. Дали щеше да го направи? Разбира се, светата майка добре знаеше, че ги следят. И все пак, дали ще го приеме?

Фарад’н се намираше в стаята, от която Тйеканик бе ръководил обучението на Лаза тигрите. Впрочем тази стая бе строго засекретена защото съдържаше забранени инструменти и приспособления изработени от ръцете на иксианци и тлейлаксианци. Оперирайки с ключовете от дясната си страна, Фарад’н можеше да наблюдава Айдахо от шест различни ъгъла, а така също и да се прехвърли в апартамента на лейди Джесика, където техниката за шпиониране с нищо не отстъпваше по съвършенство.

Очите на Айдахо притесняваха Фарад’н. Осеяните с точици очни ябълки, които на Тлейлакс бяха дадени на голата във възстановителните резервоари, правеха техния притежател напълно различен от останалите човешки същества. Фарад’н докосна своите клепки, долавяйки твърдата повърхност на постоянно носените контактни лещи, скриващи плътносиния цвят на дълбоко пристрастен към подправката. В очите на Айдахо със сигурност се отразяваше съвсем друг свят. Би ли могло да бъде иначе? Фарад’н бе почти готов да се свърже с хирурзи от Тлейлакс, за да получи търсения от него отговор.

А защо Айдахо направи опит да се самоубие?

Наистина, това ли се опита да направи? Не може да не е знаел, че няма да го допуснем.

Той продължава да бъде плашеща загадка.

Тйеканик искаше да го задържи на Салуса или да го убие. Може би второто беше за предпочитане.

Фарад’н превключи на фронтален план. Айдахо бе седнал на твърда пейка до вратата на апартамента на лейди Джесика. Фоайето представляваше помещение без прозорци, а дървената светла облицовка на стените бе украсена с изображения на копиеносци. Не бе напускал мястото си повече от час и очевидно беше готов да чака там до безкрайност. Фарад’н се наведе към екрана. Преданият и ненадминат фехтовач на атреидите, инструкторът на Пол Муад’Диб, бе получил благосклонен подарък от времето през годините, прекарани на Аракис. Той се бе появил отново с младежка стъпка. Разбира се, задължителна е била и строгата диета с подправката. Не по-малко впечатляващ изглеждаше и обменният баланс, осигуряван винаги от тлейлаксианските резервоари. Дали Айдахо си спомняше нещо от своето минало преди резервоарите? Никой от завърналите се чрез тях към живота не се осмеляваше да го твърди със сигурност. Каква загадка бе този гола!

Отчетите с данни за смъртта му се намираха в библиотеката. Сардукарът, нанесъл смъртоносния удар, съобщаваше за неговата сила и мъжество — деветнайсет воини бяха убити от Айдахо, преди да го повалят. Деветнайсет сардукари! Струваше си тялото му да бъде отнесено в резервоарите за възвръщане към живота. Но тлейлаксианците го бяха превърнали и в ментат. В отново създадената плът сега живееше необикновено същество. Какво ли бе себеусещането на човека-компютър в допълнение към всичките му други дарби?

А защо направи опит да се самоубие?

Фарад’н познаваше собствените си качества и не хранеше почти никакви илюзии за себе си. Той беше историк-археолог и умееше добре да преценява хората. Нуждата го бе принудила да привлича онези, които биха му служили, както и внимателно да изучава атреидската династия. Възприемаше я като цената, винаги предявявана от аристокрацията. Управлението изискваше проницателно познаване на онези, които разполагат с личната ти власт. Не един и двама владетели се бяха сгромолясали заради грешките и невъздържаността на своите служители.

Внимателното проучване на атреидите разкриваше превъзходния им талант при избора на изпълнители на тяхната воля. Те се бяха научили да поддържат предаността и усърдието на своите воини.

В този смисъл действията на Айдахо не изглеждаха типични.

Защо ли?

Фарад’н присви очи, опитвайки се да проникне под кожата на този мъж. Голата оставяше впечатление за трайност, за нещо, което не би могло да се износи. Той бе олицетворение на самостоятелно, високоорганизирано и хармонично цяло. Тлейлаксианските резервоари сякаш бяха въвели в действие някаква извънчовешка съставка. В този човек се чувстваше самообновяващо се движение, сякаш живееше в съответствие с неизменни закони, започвайки всеки път отначало. Движеше се в строго определена орбита, а неговата издръжливост и трайност бяха като на планета, която обикаля около своята звезда. Отговаряше на натиска, без да се разпада на парчета; само леко преместваше орбитата, запазвайки по такъв начин всичко значимо.

Защо си сряза китката?

Независимо от конкретния мотив, той го бе направил заради атреидите, в името на неговата управляваща династия. Те бяха звездата, около която обикаляше.

Нещо го кара да вярва, че моето решение да задържа лейди Джесика тук увеличава силата им.

Ментатът мисли по опосредстван начин — припомни си Фарад’н.

Така разсъжденията придобиваха по-голяма дълбочина. Ментатите също грешаха, но твърде рядко.

Стигнал до това заключение, Фарад’н едва не повика помощниците си, за да им нареди да отпратят и лейди Джесика, и Айдахо. Спря миг преди да го стори и се отказа. И двамата — голата-ментат и бин-джезъритската вещица — оставаха пулове с непозната стойност в играта за власт. Айдахо трябваше да си отиде, тъй като в противен случай размириците на Аракис бяха неизбежни. А Джесика щеше да остане тук, за да може династията Корино да извлече полза от нейните необикновени познания.

Фарад’н разбираше, че играе сложна и смъртоносна игра. Но той от години се готвеше за подобна възможност — още когато бе осъзнал, че е много по-интелигентен и чувствителен от заобикалящите го. Откритието го бе стреснало като дете, което щом порасна, гледаше на библиотеката едновременно като на спасителен пристан и учител.

Ала сега го измъчваха съмнения дали наистина притежава способности за подобна игра. Вече бе отстранил майка си и нейните съвети, които винаги бяха представлявали опасност за него. Тигрите! Тяхното обучение бе отвратително деяние, а използването им — същинска глупост. Колко лесно беше да ги уличат! Венсика трябваше да бъде благодарна, че се отърва само с изгонване. Съветът на лейди Джесика в случая съвпадна великолепно с неговите потребности. Светата майка трябваше да бъде принудена по някакъв начин да разкрие мисловните ходове на атреидите.

Колебанията му постепенно изчезваха. Замисли се отново за нарастващата безпощадност и издръжливостта на своите сардукари, причина за което бе собствената му заповед за безмилостно обучение и отказ от всякакви удобства. Сардукарските легиони оставаха малобройни, но отново всеки войн бе равностоен на свободните. Ала и това беше недостатъчно, докато Аракийнският договор ограничаваше относителния обем на силите. Свободните можеха да го победят със своята многочисленост, освен ако гражданската война не ги умори и отслаби.

Още беше много рано за открито сражение с тях. Трябваше му време. Необходими бяха нови съюзници от недоволните Големи династии и новопоявилите се мощни групировки на Малките династии(*). Налагаше се да търси нов подстъп към финансите на ПОСИТ. Да, наистина му трябваше време, за да станат по-силни неговите сардукари, докато свободните отслабват.

Фарад’н отново погледна към екрана, който показваше търпеливия Айдахо. Защо ли голата искаше да види лейди Джесика тъкмо сега? Не можеше да не знае, че ги следят, че всяка тяхна дума и жест се записват и подлагат на анализ.

Защо?

Фарад’н премести погледа си от екрана към поличката до контролното табло. На бледата светлина различи ролките със запис на последните отчети от Аракис. Шпионите му проявяваха усърдие, заради което трябваше да ги похвали. Много неща в докладите го обнадеждаваха и му доставяха удоволствие. Той затвори очи и по-важните места в тях потекоха през мисълта му със странната си редакция, използвана за ограничаване обема на материала:

Тъй като планетата става плодородна, свободните забравят натиска, произтичащ от нуждата от налична обработваема земя, а техните нови общности губят традиционния си характер на укрепен сийч. От детството си свободните са били поучавали в канона на старата култура: „Обичай познанието на собственото си битие — сийчът представлява сигурна опора, от която тръгваш към света и вселената,“

По традиция те казват: „Внимавай за Масива“, което означава, че основното познание е съсредоточено в Закона. Обаче новата социална структура постепенно забравя някогашните законови ограничения; дисциплината отслабва. Новите вождове на свободните знаят само древния Начален Катехизис на своите предци, скрит в митовия градеж на техните песни. Хората от новите общности са по-непостоянни и по-открити; те по-често се карат и са по-малко подвластни на авторитети. Хората от старите сийчове са по-дисциплинирани, по-склонни към групови действия и мотивирани за упорита работа; те се отнасят и с по-голямо внимание към своите ресурси. По-възрастните все още вярват, че подреденото общество е идеалната реализация на отделния индивид. Младите непрекъснато се отдалечават от този възглед. Останалите от предишната култура отломки поглеждат към тях и казват: „Смъртоносният вятър е издълбал вашето минало“

Фарад’н бе доволен заради неоспоримата яснота на резюмираното от него. Новите различия на Аракис можеха да доведат единствено до насилие. Основните идеи изпъкваха отчетливо в ролките със записа:

„Религията на Муад’Диб черпи главната си сила от културната традиция на стария сийч, докато новата култура все повече се дистанцира от тези школи.“

Съвсем не за първи път той се запита, защо Тйеканик бе прегърнал подобна религия. Башарът изглеждаше странно в новата си вяра. Външно той беше безупречно искрен, но показваше, че го прави сякаш против собственото си желание. Приличаше на човек, стъпил умишлено във въртопа, за да изпита силата му, но уловен от въздействия, неподвластни на неговия контрол. Промяната в Тйеканик безпокоеше Фарад’н поради пълната липса на личностен момент в поведението му. Сякаш представляваше нова версия на начина, по който се проявяваха твърде старите сардукари. Впрочем това изглеждаше и като предупреждение, че младите свободни биха могли да се върнат към предишното, че вродените и твърдо установени традиции могат отново да вземат връх.

Фарад’н още веднъж спря мисълта си върху ролките с докладите. В тях имаше нещо обезпокояващо: упоритото присъствие на отломка от културата на най-старите времена на свободните „Водата на Зачатието“. Амнионната^[1] течност на новороденото се събираше при раждането, минаваше през дестилация и се смесваше с първата изпита от него вода. Обичайната форма изискваше кръстницата да поднесе сместа с думите: „Пий водата на твоето зачатие“. Дори младите свободни спазваха тази традиция.

Водата на твоето зачатие.

Фарад’н изпита погнуса при мисълта, че би могъл да пие дестилираната амнионна течност, с която се е появил на този свят. И си представи оцелялата от близнаците Ганима, чиято майка бе умряла, когато тя е поглъщала тази необикновена вода. Дали по-късно се е замисляла за странната връзка със своето минало? Навярно не. Тя бе отгледана като свободна. Нормалното и приемливото за свободните е станало такова и за нея.

В този миг той съжали за смъртта на Лито II. Щеше да бъде интересно те двамата да обсъдят същия въпрос. А може би щеше да го направи с Ганима, ако се появеше такава възможност.

Защо Айдахо си сряза китката?

Въпросът изникваше всеки път, когато погледнеше към екрана на системата за следене. Съмненията го заливаха отново и отново. Тъй силно искаше да притежава способността за потъване в загадъчния унес с подправката, както го бе правил Пол Муад’Диб, за да може оттам да огледа бъдещето и да узнае отговорите на своите въпроси. Но при него, независимо от погълнатото количество подправка, обикновената способност за осъзнаване, изследваща единствено настоящето, отразяваше вселена, изпълнена с несигурности.

В екрана-шпионин се появи прислужница, която отвори вратата на лейди Джесика. Жената повика с жест Айдахо, който стана от пейката и влезе. По-късно прислужницата щеше да направи подробен отчет, но любопитството на Фарад’н отново пламна с пълна сила; той завъртя друг ключ върху таблото и видя как голата се появява във всекидневната на лейди Джесика.

Колко сдържан и спокоен изглеждаше ментатът. И колко бездънни бяха тлейлаксианските му очи.