Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Children of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2007)

Издание:

ФРАНК ХЪРБЪРТ

ДЕЦАТА НА ДЮН

ИК „БАРД“ ООД, 2004

 

Първото издание е на 2 части. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.15 и 16 от 1995 и 1996 год.

 

Frank Herbert

Children of Dune

1976

История

  1. — Добавяне на анотация

„Животът на отделния човек, като и животът на едно семейство или дори на цял народ, се запазва като памет. Моят народ е длъжен да стигне до тази мисъл като част от своя процес на съзряване. Хората от този народ представляват единен организъм; в своята съхраняваща се памет той натрупва все повече и повече опит от преживените животи, който се събира в склада на подсъзнанието, Човечеството се надява да се възползва от събрания материал, когато това се наложи в непрестанно изменящата се вселена. Ала по-голямата част от натрупаното може и да бъде разпиляна от сляпата игра на случая, наречена «съдба». Значителен дял може и да не бъде включен във взаимоотношенията на еволюционния процес и по този начин да не му бъде дадена оценка; така той не влиза в потока на онези промени на околната среда, които оказват своето въздействие върху живата плът. Човешкият род може да забравя! Именно тук изпъква особено ценното качество на Куизъц Хадерах за което в «Бин Джезърит» не са подозирали — Куизъц Хадерах никога не забравя.“

 

Книгата на Лито по Харк ал-Ада

Стилгар не можа да си обясни причината, но според него случайното подмятане в последните думи на Лито бе особено смущаващо. То не престана да дълбае съзнанието му през целия път из пясъчното пространство до Сийч Табър, като изпъкваше пред всичко, което Лито бе вече казал горе при Служителя.

Да, тази година младите жени на Аракис бяха много хубави. Също и младите мъже. Техните ведри лица светеха от обилната вода. Очите им гледаха надалече. Нерядко без никаква преструвка показваха лицата си извън маските на влагосъхраняващите костюми и виещите се тръбички на запушалките за носа. Често пъти дори не обличаха костюмите на открито, като отдаваха предпочитание на новите дрехи, които с трептенето си загатваха за гъвкавостта на намиращите се под тях млади тела.

Тази човешка хубост изпъкваше ярко на фона на красивия пейзаж. В сравнение с някогашната Аракис, сега сетивата оставаха направо омагьосани от гледката на мъничка група зелени клони, израсли тук-там посред червеникавокафявите скали. А гъстонаселените лабиринти от времето на голямата пещера-метрополия, с изкусно изработените влагоуплътнители на всеки вход, се превръщаха в села, построени на открито и в много случаи от кирпич. От кирпич, представяте ли си!

Защо ли пожелах унищожаването на селото? — зададе сам на себе си въпрос Стилгар и се спъна, както крачеше.

Той знаеше, че е от отмиращата порода хора. Старите свободни хлипаха от почуда при вида на необичайното изобилие на тяхната планета — водата се пилееше, само за да омекоти пръстта на тухлите за строеж. Водата, необходима за построяването на едно-единствено жилище, можеше да поддържа почти година живота на цял заслон.

Нещо повече. Тези сгради бяха снабдени с пропускащи светлината прозорци, през които влитаха слънчевите лъчи, сушители на намиращите се вътре човешки тела. И прозорците се разтваряха..

Новите свободни, в своите изградени от кал домове, можеха да гледат пейзажа. Вече не бяха скупчени в сийча. Заедно с вълнението, с което очите се взираха в чудните гледки, се раздвижваше и въображението. Стилгар долавяше всичко това. Неподозираните преди възможности за наблюдение на околния свят подтикваха свободните към останалата част от Империята, зовяха ги към неограниченото пространство на космоса. Някога те бяха привързани към бедната на вода Аракис, бяха роби на горчивите, но неотложни потребности на бита. Не споделяха либерализма на лишените от предразсъдъци обитатели на повечето планети в рамките на Империята.

Стилгар не можеше да не съпоставя промените със собствените си страхове и съмнения. В отдавна отминалите дни бе наистина рядкост на някой от свободните дори да хрумне възможността за напускане на Аракис, с цел да започне нов живот в богатите на вода други светове. На тях дори не им бе разрешено да сънуват бягството.

Той се загледа в гърба на Лито, защото момчето вървеше пред него. Лито бе говорил за забраната на пътуванията извън Дюн. Тази забрана беше реалност и за повечето от обитателите на други светове, дори когато сънят представляваше разрешен предпазен вентил. Но планетарното крепостничество бе отбелязало своя връх тук, на Аракис. Свободните се бяха обърнали навътре към себе си, бяха препречили пътищата пред полета на мисълта така, както някога бяха затворили всички отвори на пещерните си обиталища.

Истинското значение на сийча — убежище във време на беди — бе изопачило същността си и се бе превърнало в ужасен затвор за един цял народ.

Лито каза истината — Муад’Диб промени всичко това.

Стилгар се почувства изоставен и без посока. Долавяше срутването на древните кумири и вярвания. Новият взор, отправен навън, бе породил нов живот, който искаше да се измъкне от затвора на въздържанието и ограничаването.

Колко хубави са тази година младите жени.

Старите пътища и начини (моите пътища! — призна той) бяха принудили народа му да забрави за собствената си история, с едно-единствено изключение — събитията, които напомняха за непосилно тежък труд. Старите свободни можеха да научат нещо от историята благодарение само на своята непрестанна миграция, на бягството от едно гонение към друго. Управниците на планетата от миналото бяха следвали стриктно отдавна установената политика на Империята, потискайки творческото начало, както и всяка проява на напредък и еволюционно развитие. Преуспяването и благоденствието бяха заплаха за същата тази Империя, за изпълнителите и крепителите на властта.

Стилгар внезапно бе поразен от мисълта, че всичко премислено от него сега е не по-малко опасно, отколкото бяха кроежите на Алая.

Когато отново се препъна, забеляза, че продължава да изостава от Лито.

Старите утъпкани пътища и древните религии казваха, че няма никакво бъдеще, а само безкрайно настояще. Стилгар осъзна, че преди Муад’Диб свободните бяха привикнали да вярват в несполуката и поражението, никога в победата. Е… бяха повярвали в Лайът-Кайнс, но той постави промяната на една скала във времето, равна на четирийсет поколения. Това не бе никакво постижение, а само мечта за нещо, която отново налагаше непрестанно вглеждане във вътрешния свят.

Муад’Диб бе променил всичко това!

По време на джихада свободните бяха научили много за предишния падишах-император Шедъм V. Осемдесет и първият падишах от династията Корино, владетел на Златния лъвски трон, установил пълна власт върху цялата Империя от безчислен брой светове, бе използвал Аракис като пробен полигон за различни варианти на упражняване на властта, които се бе надявал да приложи и в останалите части от владенията си. Господарите на планетата Аракис се бяха постарали да отгледат един постоянен песимизъм, за да укрепят основата на собствената си власт. Нещо повече, те бяха изградили в себе си увереността, че всички обитатели на този свят, дори волните свободни, са добре запознати с многобройните неправди и практически неразрешими проблеми, така че са привикнали да мислят за себе си като за безпомощни хора, които няма на какво да се надяват.

Колко хубави са тази година младите жени!

Взрян в гърба на крачещия пред него Лито, Стилгар се замисли за начина, по който младежът бе предизвикал всичките тези разсъждения, изричайки една простичка истина. След неговите думи, той самият се улови как разглежда Алая и собственото си място в Съвета от напълно различен ъгъл..

Алая много обичаше да повтаря, че старите начини бавно отстъпват пред новото. Стилгар винаги бе разбирал недостатъчната увереност, която можеше да вдъхне това твърдение. Промяната бе опасна. Фантазията следва да бъде потисната. Индивидуалната сила на волята трябва да бъде отречена. За какво друго можеше да служи жречеството, освен да отслабва силата и волята на отделния човек?

Алая винаги бе казвала, че възможностите за открито съперничество и конкуренция трябва да бъдат ограничавани до подходящо за контрол ниво. Това означаваше, че постоянната заплаха от технологично усъвършенстване би могла да се използва единствено за удържане на населението и неговите миграции в подходящи рамки, тоест за същото, за което бе служила и на предишните господари. Всяка позволена технология трябваше да е в съответствие с ритуала. В противен случай… В противен случай…

Стилгар отново се препъна. Бе стигнал до каната и видя Лито, който го чакаше под кайсиевата градина, засадена покрай течащата вода. Чу шума от стъпките си в неокосената трева.

Неокосена трева!

На какво да вярвам? — запита се сам той.

За свободен от неговото поколение бе редно да вярва, че отделната личност винаги трябва да долавя обсега на собствените си ограничения. Традициите безспорно бяха най-надеждният регулатор в едно уверено в сигурността си общество. Хората бяха длъжни да знаят границите на своето време, на своята общност, на прилежащата им територия. Нима сийчът не бе достатъчно подходящ модел на мисловния процес като цяло? Усещането на определено ограничение трябваше да обхване, да попие във всеки възможен избор на отделната личност, независимо дали ставаше дума за семейна среда, за обществена група или за което и да е от начинанията на дадено правителство.

Стилгар спря и се вгледа в Лито. Момчето го очакваше с усмивка.

Дали знае за бъркотията в главата ми? — зачуди се наибът.

И старият свободен се опита да се върне към традиционните въпроси и отговори в катехизиса на своя народ. Всяка страна на битието изискваше отделна форма, вродено и присъщо движение в кръг, на базата на потайно вътрешно познание за подходящото и неподходящото в случая. Моделът на живота на отделния човек, на общността, на всеки елемент от цялото, стигайки чак до и дори отвъд върховете на властта — този модел следваше самия сийч и неговия двойник в пясъка Шай-хулуд. Гигантският червей наистина бе най-страховитото създание, но когато бе заплашен, той също се криеше в недостъпни дълбини.

Промяната е опасна! — припомни си Стилгар.

Да, еднообразието и неизменното състояние бяха най-важните цели на властта.

Ала младите мъже и жени бяха хубави.

И те му напомняха за думите на Муад’Диб, когато бе детрониран Шедъм V: „Моята цел не е дълъг живот за императора, а продължителен живот за Империята“

Не беше ли същото, което се опитвах да кажа на себе си? — запита се Стилгар.

Той тръгна отново в посока към входа на заслона, малко вдясно от Лито. Младежът насочи крачките си така, че да го пресрещне.

Стилгар си припомни още нещо, което бе казал Муад’Диб: „Също като хората, които се раждат, съзряват, размножават се и умират, постъпват и обществата, и цивилизациите, и тези, които ги управляват“

Опасна или не, промяната бе неизбежна. Красивите млади от свободните го знаеха. Сега те можеха да погледнат навън и да я видят, за да се подготвят за нея.

Наибът бе принуден да спре. Трябваше или да го стори, или да връхлети върху Лито.

Момчето го погледна важно, като мъдрец, и рече:

— Нали виждаш, Стил? Традицията не е абсолютно единственият водач, както ти мислеше.