Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трикс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Недотепа, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 30 гласа)

Информация

Корекция
проф. Цвети (2011)
Форматиране и корекция
Alegria (2012)
Корекция
NomaD (2019)

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

5

Рицарите, освен умни и глупави, избухливи и разсъдителни, добродушни и не толкова добродушни, се делят на още две групи. Едната група счита, че е въпрос на чест да прекара нощта под проливния дъжд, сред бодливите храсти и да закуси с комат сух хляб. Другата група смята, че няма нищо лошо в това да прекараш нощта в хана, да се наспиш в легло и да закусиш шунка с яйца. Двете групи се различават много лесно — втората група мирише по-малко и е с по-здрав цвят на лицето.

Сър Паклус, за късмет на Трикс се различаваше не само с разум и добрина, но и със склонност към комфорта. Затова рицарят пренощува заедно със своя оръженосец в един хан, на изхода на Дилон, който не беше много луксозен, но беше чист, а всичката дребна гад беше изчистена съвсем скоро с помощта на магия.

— Това, моето момче, е велика работа — да не откриваш хлебарки в чашата си, а нощем да не те ядат дървеници — разполагайки се на единственото легло, каза Паклус. — Но най-лошото е, когато гадовете те хапят под ризницата, а ти не можеш дори да се почешеш. Но, което си е вярно, това поддържа бойния ти хъс.

— Как са ги изтребили? — отупвайки своя сламеник, хвърлен току пред вратата (за да може коварният враг, когато се спъне в оръженосеца, да изгуби време, докато му прерязва гърлото), попита Трикс.

— Как как?… — Сър Паклус почеса косматия си корем. Рицарят се отличаваше с изключителна окосменост — нещо, в което Трикс се убеди, когато му помогна да смъкне ризницата и ризата си и когато остана само по панталони. — С помощта на магия, разбира се. Магията, моето момче, е велика сила!

— А аз си мислех, че ненавиждате магиите — замислено изрече Трикс. — Нали сте воин…

— Да ненавиждам? Магиите?! — Паклус се облещи. — Ама ти си бил съвсем непросветен! Как може да се ненавиждат магиите?! Та те са пръв помощник на рицарите в боя, а и в живота вършат много работа. Кой предсказва времето на земеделците? Магьосниците! Кой може да окъпе с огнен дъжд чудовищата? А кой може да ги вледени? Магьосниците! Кой умее да лекува рани, да праща съобщения през цялата страна, да разузнава обстановката с помощта на кристалната сфера? Магьосниците, магьосниците и пак магьосниците! Магията може всичко!

— Защо тогава не обичате магьосниците? — попита Трикс. Очите му вече се затваряха, но му беше интересно, а Паклус беше в настроение и нямаше нищо против да си поговорят. — Или един магьосник. Например този, с когото утре отиваме да воювате…

— Да не обичам магьосниците? — Паклус изсумтя. — Ако не бяха те, много отдавна Самаршан да ни е завладял. Или северните варвари. Или магьосниците-витаманти, които след Втората магическа се изпокриха на Кристалните острови.

— Тогава, този магьосник?… — повтори Трикс.

— Радион Лапад ли? Да не обичам Радион Лапад?! — Този път Паклус сериозно се възмути. — Трябва да знаеш, непочтителни младежо, че по време на Втората магическа, ние с Радион Лапад заедно гледахме смъртта в очите при Черния брод! И моят меч удържаше тълпите, докато Радион събираше сили за заклинания. А след това, съдбата ни изпрати още много случаи за съвместни подвизи!

— Тогава нищо не разбирам — призна си Трикс. — Защо воювате с него?

— Защото преди година, на чаша хубаво вино се хванахме на бас. — Паклус положи глава с въздишка върху гладкото пънче, което му служеше за възглавницата. — Радион заяви, че магьосникът винаги е по-силен от рицаря. И в честен двубой, рицарят няма как да победи магьосника. Аз отвърнах, че ще го победя! И оттогава се опитвам да превзема с щурм кулата му. Но… засега не се получава.

Трикс мълчеше и смилаше чутото.

— Чашата с вино беше голяма — замислено каза Паклус. — И май не беше една… Но бас имаше, в това сме съвършено уверени и двамата! А басът си е бас…

Трикс се досети за оръженосците. Но премълча. Все пак, през последните дни, беше натрупал опит.

— Жалко за оръженосците… — сякаш четейки мислите му, въздъхна Паклус. — Аз съм добре въоръжен и имам имунитет срещу магиите…

Той изведнъж млъкна, сякаш беше казал нещо излишно. Но Трикс, който така и нищо не беше разбрал, мълчеше.

— За да няма нищо недоизречено — проговори със суров глас Паклус. — Аз съм четвърт гном. А всички гномове издържат на магии, това при тях е вродено. Ти имаш ли нещо против гномовете?

— Аз ли? — объркано каза Трикс. — Нямам нищо против. Чел съм в летописите, че хората и гномовете никога не са воювали помежду си, напротив — сражавали са се рамо до рамо. Срещу елфите или когато се е очертавала голяма плячка.

— Вярно — вече по-меко каза Паклус. — Ако трябва да съм честен, мен гномовете не ме смятат за свой човек. Баба ми беше гномка. Имахме много рядък социален казус. При гномовете, фамилията се наследява както при хората — по бащина линия. По майчина е при елфите.

— Сигурно това е много романтична история. За тази твоя баба гномка… Нали?

Паклус рязко седна на леглото. Взе свещта и се доближи до сламения тюфлек. Наведе се над Трикс, поднесе свещта и се вгледа с подозрение в лицето му. Като не намери и следа от присмех, усмихна се сконфузено и потупа Трикс по главата, угаси с грубите си пръсти пламъка и промърмори:

— Време е да заспиваме. Утре рано ни чака път…

— Лека нощ, господарю — заеквайки изрече уплашеният Трикс.

— Лека нощ, оръженосецо. — В гласа на рицаря, все още се усещаше смущение. Той седна тежко на леглото си. Повъртя се, намествайки се. След това каза: — Романтична е, съгласен съм. Баба ми и дядо ми били изхвърлени по време на корабокрушение на необитаем остров.

— И там сигурно е имало диваци?

— Какви диваци, моля ти се! Нали островът е бил необитаем! Нямало е жива душа. Дори кози е нямало. Дядо ми се е държал геройски цели пет години, но на шестата, направил предложение на баба ми. Не бил от желязо все пак… А след една година — точно тогава се родила майка ми — до острова спрял един пиратски кораб, за да попълни запасите си от вода. Дядо ми и баба ми го завладели и уговорили главорезите да ги откарат на континента. Роднините на баба ми вече не биха я приели, тези неща са строги при гномовете, а дядо ми (той беше принципен човек) — щом се е оженил, значи това е, край! Освен това, много обичал дъщеря си. Помня, че той лично, до дълбоката си старост я бръснеше.

Трикс мълчеше, потресен от тази епична картина.

— Дядо много ми липсва — продължаваше Паклус. — Почина неотдавна.

— А баба ти? — престраши се да попита Трикс.

— Какво, баба ми?… Тя е гномка. От сутрин до вечер е в ковачницата, млати с чука. Моите доспехи тя лично ги е ковала! В тях, впрочем, също има вградена защита против магии. Моята баба е универсален майстор! — В гласа на Паклус зазвучаха нежни нотки. — Кове си чашите за пиво, фибите за брада…

— Моята баба умееше да бродира — реши се да се намеси Трикс.

— Много правилно — одобрително произнесе Паклус. — Човек, колкото и благородно потекло да има, трябва да умее да върши нещо с ръцете си. Добре… хайде, заспивай!

Очите на Трикс се затваряха и едва произнасяше думите. Той заспа бързо и дълбоко.

Паклус още дълго се въртя, веднъж стана по нужда и на връщане от двора, с грубовата симпатия изгледа Трикс, който се беше свил на кълбо върху сламеника, след това грижливо го зави с одеялото си. Нощта беше прохладна, а от морето подухваше свеж бриз. Паклус, като всеки човек с гномски примес в кръвта, стоически понасяше студа.

 

 

Отдавна се знае, че за да разбере човек дали една държава процъфтява, трябва да я обходи. Честолюбивият и жесток владетел, разорявайки селяните и облагайки с непоносими данъци гражданите, строи столица с неописуема красота. Мързеливият и безволен владетел пък, угаждайки на простолюдието, позволява на селата и градовете да растат и да процъфтяват, а в същото време, държавата му вехне и загива. Но и при единия, и при другия, пътищата в страната са запуснати, тъй като само владетел, който притежава характер и отстъпчивост, воля и търпение би могъл да покрие държавата си с мрежа от пътища, които биха я обединили по-силно и от войнишките алебарди, и от общия език, даже от общата вяра.

Кралството имаше пътища. Те не бяха еднакви в различните княжества. В княжество Дилон, никой не би отрекъл, че пътищата бяха добре поддържани. На места бяха покрити с калдъръм, другаде с пръст, там, където трябваше, имаше мостове и кръстовища, много крайпътни ханове, конюшни и неголеми форпостове за стражите. Разбира се, в най-затънтените места се случваше да има разбойници и да липсват пътища (никой не можеше да каже кое от двете носи по-голяма загуба за държавата), но като цяло, из княжество Дилон беше приятно да се пътува.

Трикс с огромно удоволствие яздеше един жребец — риж, с бяла опашка. Конят не беше млад и затова беше кротък, но не беше и стар. След окованите в желязо рицари, сега той носеше момчето на гърба си с такава лекота, сякаш носеше перце. Когато от време на време Трикс го пришпорваше, конят учудено извръщаше глава, сякаш беше забравил, че на гърба му има ездач. А, може би, беше точно така… Конят на Паклус — кафяв млад жребец, гордо крачеше отпред, а рижият кон на Трикс го следваше, без да бърза. Град Дилон беше останал зад тях и рицар и оръженосец яздеха сред безкрайните пшеничени полета.

— Сър Паклус, как смятате да победите Радион Лапад? — попита Трикс, когато му омръзна да се любува на пейзажа. Беше облечен в собствените си дрехи, защото беше отказал най-категорично да облече жълтите панталони и оранжевата риза, останали от предишния оръженосец. Паклус също не настоя, само измърмори, че онова момче е било със странен вкус — „да беше видял синята му шапка…“

— Амулетът — кратко отвърна рицарят. Той яздеше гологлав, носеше шлема си на сгъвката на ръката си, а от слънцето се пазеше, като беше покрил главата си с бяла кърпа. — Този, който вчера ми донесе гърбавото джудже. Ако не ме е излъгало, поне четвърт час, нито една атака на Радион няма да може да ме срази.

— А мен? — поинтересува се Трикс. На него му се струваше съмнителна самата същност на двубоя между рицаря и магьосника, щом Паклус използваше магически амулети. Но благоразумно реши да не се впуска в темата.

— Ти ще стоиш настрана. — Рицарят постави длан над очите си и се вгледа в далечината. — Аха… Показа се. Това значи, че и той ни вижда…

— Радион ли?

— Че кой друг?

Трикс се загледа и също видя кулата, която се показваше на хоризонта. Както се полагаше на всеки уважаващ себе си магьосник, който свободно упражнява професията си, Радион Лапад живееше в собствена кула, където се занимаваше с магии и вълшебства.

Трикс потръпна. Незнайно защо си беше представял, че ще яздят дълго… няколко дни поне…

— Господин Лапад идва ли в Дилон?

— И в Дилон, и в Босгард. Това е градче, което се намира до неговата кула. Там той работи като вълшебник — не на постоянна служба при магистрата, а от време на време, според нуждите си.

— Може би трябваше да се биете в града? — попита Трикс. — Защото в кулата ще му бъде много по-лесно да се отбранява.

— Младежо, колко пъти да ти повтарям? Това трябва да бъде честна битка! — избухна Паклус. — Никакви удари в гръб. Никакви засади. Честна битка — пристигнах, призовах те на двубой, заминах си.

Трикс отново си спомни за тези оръженосци, които не бяха успели да се завърнат и горестно въздъхна.

— Ще стоиш настрана — повтори Паклус. — Нищо няма да ти се случи. Поне знаеш ли какво представлява магията?

— Разбира се. Баща ми имаше магьосник в двора си. Не беше кой знае какво… — призна Трикс. — Но правеше някакви магии.

— Ами да, да… — Паклус кимна. — Забравих, че си с благородническа кръв. Знаеш ли каква е същината на магията?

— Разбира се. Същината на магията е: власт над света, облечена в словесна форма. Думите, които съдържат магическа сила, могат да променят реалния свят — да превръщат нищото в нещо, едно нещо в друго нещо и другото нещо пак в нищо. Общо взето, каквото си поискам, това да направя! — жизнерадостно завърши Трикс. И осъзнавайки какво беше изрекъл, моментално помръкна.

— Правилно — съгласи се Паклус. — Точно така е. Но ти не се притеснявай чак толкова. Така е само на теория. На практика, магьосниците не са всесилни.

Известно време яздиха, без да разговарят.

— Макар че Лапад е твърде близо до абсолютното могъщество — с неочаквана гордост добави Паклус. — Виждаш ли каква е кулата му? От слонова кост! Както се полага!

Кулата, до която оставаха поне две мили, се виждаше чудесно. Трикс захласнато гледаше млечнобялата игла, която се издигаше и се забиваше в небето — висока беше сто лакътя. Отдолу я подпираха могъщи колони от черен камък. Цялата беше украсена с причудлива резба; сепии и крабове на фронтоните; балкончета, придържани от атланти и кариатиди; многочислени розетки и фризове; прозорчета, украсени с изящни плетеници и дружелюбно разтворени, не по-малко изящно украсени капаци на прозорците; подаващи се направо от стените гълъби и прочие архитектурни излишества. Освен слоновата кост, за декорация беше използван кристал, който сияеше по прозорците, и някакъв черен камък — с него бяха подчертани отделни елементи от композицията, които очевидно представляваха особена важност за магьосника.

Нагоре кулата от слонова кост се разширяваше и оформяше жилищната част с размерите на огромна къща. Тя също беше необикновена, с кулички по ъглите, с резбован корниз по края на покрива и, кой знае защо, с крила, каквито имат вятърните мелници.

Трикс си помисли, че на този покрив, сигурно редовно кацат дракони.

— Откъде е взел толкова слонова кост?! — потресено попита Трикс. — Трябва да е изтребил всички слонове на света!

— Откъде ли? Сътворил я е! Освен това, слоновата кост е само отвън, за красота. Отвътре кулата е от камък.

— Това възможно ли е? Нашият магьосник казваше, че сътворените вещи нямат трайността и здравината на истинските — бързо ставали на прах…

— Имали сте калпав магьосник — сурово произнесе Паклус. — Когато магьосникът е добър, сътворените му неща са по-добри и от истинските.

— Аз къде да ви чакам? — попита Трикс. — Питам ви, не от страх, а просто така…

— Виждаш ли онази горичка? — Паклус протегна окованата си в желязо ръка. — Там ще изчакаш. Лапад обича природата, няма да подпали дърветата с фаерболите си. Гледай… виждаш ли каква градина е отгледал около кулата си! Райска градина!

На Трикс му се стори, че горичката беше твърде близо до кулата — нямаше и една миля разстояние. Но все пак, беше някакво укритие… а и магьосникът обичал природата…

— Много благодаря — каза Трикс.

Мълчаливо стигнаха до горичката и спряха. Паклус, поглеждайки подозрително към кулата, извади от торбата си амулета — яка петолъчна звезда, изработена от кървавочервен камък. Ловко я закачи на шлема си и кимна на Трикс, който помогна на рицаря да закрепи шлема върху доспехите.

— Това е древен и могъщ магически символ — замислено произнесе Паклус. — Казват, че някога е пазил целия народ. По-мощна от тази е шестолъчната жълта звезда, но за толкова силен амулет се иска специалното разрешение от Главния съвет на магьосниците.

— А как ще влезете в кулата?

— Там има врата. Аз да стигна до кулата…

Паклус измърмори нещо, което подозрително наподобяваше молитва към Хрог, богът на гномите. Извади меча от ножницата и пришпори коня си. А конят, явно подразнен от това отношение, пое от място в бодра походка. Около кулата нямаше нито гора, нито ниви, само една равна зелена ливада, покрита с алени рози. Конят препускаше по ливадата като по равен път.

Трикс слезе от седлото, преметна поводите върху един крив, сух клон и започна да наблюдава със затаен дъх какво се случва с Паклус. Конят му меланхолично пробва на вкус тревата, не я хареса и започна да души ухото на Трикс. Момчето се дръпна, за всеки случай. Обиден от това недоверие, конят тръгна да пасе.

Сър Паклус беше вдигнал високо меча и препускаше към кулата. Е, ако трябва да сме точни — не чак толкова високо… Ръцете на Паклус бяха мускулести, но къси. Трикс се улови да мисли, че боен чук или брадвичка биха стояли далеч по-уместно в ръцете на сър Паклус.

Обаче, не беше прието рицарите да се сражават с чукове. Това беше присъщо на гномовете.

Известно време нищо не се случваше и Трикс започна да си мисли, че вълшебникът Лапад може би не си е вкъщи. Може да прави магии при магистрата на Босгард? Или е излязъл да набере билки за магическите си отвари? Например, лудо биле?

Надеждите му обаче се оказаха напразни. Върхът на кулата изведнъж засия с призрачна червена светлина. Във въздуха над кулата се появи едно прозрачно привидение — огромно човешко лице. Това, очевидно, беше Радион Лапад.

Оказа се, че магьосникът е охранен и късоподстриган човек на средна възраст. Той щеше да изглежда съвсем миролюбиво, ако не бяха сурово смръщените му вежди, изригващите от очите му огнени протуберанси, а също така и размерите му. Лицето бавно се наведе — Трикс със замряло сърце си помисли, че това е само лице — нещо като висяща във въздуха куха маска — и погледна към сър Паклус.

Рицарят препускаше към кулата.

Магьосникът се намръщи още повече. Наду бузи. После духна към сър Паклус от височината на своята кула.

В миг се изви буря. Дърветата над главата на Трикс се залюляха и заскърцаха. Конят на сър Паклус се вдигна на задните си крака и се завъртя. Рицарят се опита да се задържи, но не успя — пречеше му високо вдигнатият във въздуха меч. Сър Паклус се срина на тревата като дрънчаща купчина желязо. Кафявият кон, като презря възпетите в баладите доблести на рицарските коне, хукна назад.

— Амулетът не работи — ужасено прошепна Трикс.

Но не беше напълно прав. Останал без коня си, Паклус само завъртя глава насам-натам и тръгна към кулата. Ураганът, който бушуваше, изобщо не му пречеше. Очевидно, амулетът защитаваше само човека, без коня му.

Лицето на магьосника стана още по-мрачно. Той престана да духа. От очите му изскочиха разклонени бели мълнии и заудряха по ливадата. Една от мълниите удари право по шлема на Паклус. От шлема се разхвърчаха разноцветни искри.

Но рицарят вървеше упорито напред. До Трикс достигнаха приглушени ругатни и обещания, надутият магьосник да бъде напердашен до безсъзнание.

Магьосникът се замисли. След което широко отвори уста и зарева. Ревът беше толкова силен и ужасяващ, че го чуха чак в Дилон. Трикс захлупи с длани ушите си и също завика — известно е, че най-добрият начин да не оглушее човек от силен рев, е също да реве.

Оказа се обаче, че работата не беше в рева. От устата на магьосника, въртейки се, излизаха някакви смачкани и сплескани топки. Те падаха на земята, разгъваха се и се превръщаха в отвратителни чудовища. Между тях имаше и пъргави твари, които приличаха на маймуни, и яки минотаври, и грамадни рогати демони, и подскачащи ококорени топки, които приличаха на късове сурово месо. Изглежда, действието на амулета не се разпростираше върху чудовищата и те шумно и радостно се нахвърлиха върху сър Паклус.

Впрочем, изглеждаше, че рицарят се радва на тяхното появяване. Той съсече на две половини първия минотавър, отби с меча си огненото кълбо, което една маймуна му подхвърли и стори това толкова сръчно, че отбитата топка изпепели рогата на един демон, заедно с главата му. Размахвайки меча и без да пуска никого близо до себе си, рицарят се придвижваше към кулата, оставяйки след себе си съсечени и страховито обезобразени тела и локви разноцветна кръв.

— Ура! Ура! Да живее доблестният сър Паклус! — развика се Трикс и заподскача на едно място. Той изведнъж престана да се притеснява от положението си на оръженосец, напротив, започна да вижда в него известни преимущества. Подвигът извършваше сър Паклус, а Трикс получаваше възможността да разказва: „Когато веднъж, със сър Паклус видяхме сметката на великия магьосник Радион Лапад“…

Оказа се, че сбърка с викането. Трикс разбра това веднага, щом един от минотаврите, който се беше приземил далече от сър Паклус се обърна към него, когато чу виковете му, и бодро заприпка към горичката.

Рижият кон пръв усети положението. Ненапразно беше преживял толкова години под рицарското седло. С едно движение, той издърпа поводите от клона и препусна през горичката към своя кафяв събрат, който стоеше до пътя, на безопасно разстояние. На Трикс му оставаше само да го изпрати с поглед и отново да се съсредоточи върху минотавъра.

Чудовището, тичайки, беше озъбило страховитата си бича паст. Пастта беше снабдена с остри и хищни зъби. Тялото на минотавъра, покрито с ръждива груба козина, беше защитено с плътни доспехи от железни пластини. В ръцете си, сякаш не му бяха достатъчни силата и острите зъби, минотавърът държеше дълга алебарда.

Трикс запищя толкова пронизително, че дори Паклус, който вече почти беше стигнал до кулата, го чу. Рицарят се обърна, поколеба се за част от секундата, после, сипейки ругатни, се хвърли да спасява оръженосеца си. Паклус тичаше удивително бързо с късите си крака, но нямаше никакво съмнение какъв ще бъде изходът от ситуацията. Минотавърът имаше достатъчно време да направи Трикс на пържоли и да ги излапа. Може би дори да ги поопече на огъня.

Впрочем, видът на минотавъра говореше за това, че той няма нищо против да хапва момченца и в суров вид.

Първата мисъл, която мина през главата на Трикс, беше доста разумна.

Минотаврите могат ли да се катерят по дърветата?

Един бегъл поглед към съседните дървета обаче хвърли Трикс отново в униние. Най-високото дръвче беше колкото два човешки ръста. Минотавърът ще го смъкне от върха на дървото с алебардата си, дори без да се повдига на пръсти.

Втората мисъл, както се случва в критични ситуации, беше глупава.

Както е известно, минотавърът е получовек, полуживотно. И като всяко чудовище се бои от три неща: от силен огън, от течаща вода и от твърд човешки поглед.

Ако не беше толкова уплашен, Трикс щеше да забележи, с каква лекота минотавърът прекрачи една димяща яма, оставена от магическа светкавица, без да се поколебае, притича през горящата трева и леко прецапа през бързия ручай.

От страх, Трикс не виждаше нищо, освен злобните, кървясали очички, острите рога, оголените зъби и сплъстената козина по муцуната на минотавъра. Той се изправи, като се стараеше да си придаде горда осанка (ако беше малко по-висок, можеше да се получи), впи поглед в очите на минотавъра и закрещя, колкото му сили държаха (прозвуча като кукуригане, но малко по-силно):

— Стой! Пред теб стои човек!

Прозвуча много гордо, но минотавърът, кой знае защо, не спря. А това, че момчето стоеше на едно място и го гледаше в очите, изглежда само го разяри. Той отметна глава, издаде оглушителен рев и тичайки замлати с лявата си ръка по гърдите си. Желязната броня гърмеше и се покриваше с дълбоки вдлъбнатини. В дясната ръка, минотавърът продължаваше да стиска алебардата.

Трикс вече нямаше никаква мисъл в главата си. Да бяга беше късно, да се покатери на дървото — глупаво, а да се бие беше направо смешно.

Трикс го втресе.

— На колене! — викна той. — Твоята ярост е безсилна пред моята храброст! Още една крачка и ще издъхнеш в адски мъки! Сърцето ти ще спре и ще престанеш да дишаш!

Минотавърът спря и загледа Трикс. Между чудовището и момчето имаше само десет крачки. На Трикс му се струваше, че усеща зловонния дъх на минотавъра. Малките и зли очички гледаха надолу, сякаш очакваха там да намерят някакъв капан.

— Една крачка и ще умреш, като безмозъчен бик в кланица! — заплаши го Трикс. — Моли ме за милост, чудовищно създание, рожба на тъмнината и хаоса!

Не се знае кое точно разсърди минотавъра — дали сравнението с бика или фразата за тъмнината и хаоса, откъдето той наистина произлизаше. Чудовището отново се озъби и уверено пристъпи към Трикс.

И замря.

Върху муцуната на минотавъра бавно се изписа учудено изражение. Той захвърли алебардата и започна с две ръце да смъква доспехите от себе си. Здравите кожени връзки, с които бяха закрепени железните пластини не издържаха и се изпокъсаха, а доспехите изпопадаха до краката на минотавъра. Чудовището взе да дере с нокти гърдите си. След това, няколко пъти се удари силно с юмрук някъде в областта на сърцето. Въздъхна шумно и с облекчение. Направи крачка назад и се вторачи уплашено в Трикс.

С още по-голям страх, Трикс гледаше минотавъра.

Чудовището се обърна и погледна кулата от слонова кост и лицето на магьосника, което сякаш сега гледаше към тях.

— Само опитай! — заплаши го Трикс. Погледът му попадна върху един камък — гладък и заоблен от водата и вятъра, голям колкото юмрук. — Да си чувал как великият воин Маргон Зеленозъбия видял сметката на циклопа, като го ударил ловко с един-единствен камък в окото?

Трикс бързо измъкна колана от панталоните си, наведе се, взе камъка и го сложи в примката. Прашката не стана много убедителна, пък и в баладата за Маргон Трикс кой знае колко не вярваше, но все пак…

— Един камък е достатъчен, за да строша главата ти и да разхвърлям вонящия ти мозък из околността! — заяви Трикс. — Аз самият се ужасявам понякога от постъпките си! Около мен, никой не може да се чувства в безопасност, когато хвана оръжие в ръката си! Не един звяр съм погубил!

Ако трябва да сме точни, от ръката на Трикс бяха паднали два звяра — един полусляп елен, който по време на лов сам се набучи на копието (Трикс рева един час след това, скрит в храстите) и едно мъничко зайче, което той уцели именно с прашка. Белката, в която се беше прицелил, успешно изчезна.

Минотавърът отново погледна към кулата. Сега магьосникът съвсем явно ги наблюдаваше. И лицето му беше начумерено. Освен това, към него приближаваше Паклус, а малобройните оцелели чудовища бяха изостанали далече назад.

На физиономията на минотавъра се изписаха едновременно отчаяние и злоба. Той вдигна отново алебардата и пристъпи към Трикс.

Момчето опъна прашката и пусна камъка напосоки, горе-долу към минотавъра.

neskoposkoto_i_010.png

Камъкът се понесе по такава причудлива траектория, сякаш Трикс беше пуснал с прашката си някаква обезумяла птица. Тя пък, много недоволна от действията му, пищеше силно и пронизително. Камъкът описа дъга и попадна точно върху челото на минотавъра, между очите му, малко над страховито издуващите се ноздри. Главата на минотавъра се разхвърча на малки парченца и ситни сиви пръски. Без да издаде нито звук, защото нямаше с какво, минотавърът рухна на тревата, в краката на Трикс.

Носеше се страшна смрад! Всичко наоколо беше покрито с лепкава сива гадост, която вонеше неописуемо.

Паклус, който беше набрал скорост, отчаяно се опита да спре, но не успя. Той налетя на пълна скорост върху обезглавения минотавър, държейки меча в изпънатите си напред ръце, и падна долу, като прониза и забоде в земята косматото тяло на чудовището.

— Браво, браво! — чу се зад гърба на Трикс. — Но съвсем излишно, приятелю.

Борейки се с желанието да повърне, Трикс се обърна и видя до себе си човек. Дългата сива дреха и малката черна шапчица, изрисувана с тайнствени знаци, не оставяха никакво съмнение, че човекът е магьосник.

— Радион! — извика Паклус, който се въртеше около тялото на минотавъра и се опитваше да измъкне меча си. — Сега ми падна! Ей сега… ей сега…

Взе да души и лицето му се изкриви от погнуса.

— Каква е тази воня?! Да не би да си решил да ме отровиш?!

— О, вонята ли — тя е само следствие от твърде художественото ми заклинание — махна небрежно с ръка Радион. — Сега ще я разкараме. — Намръщи се и произнесе: — Сладкият и чист въздух, наситен с уханието на цъфтящи далечни поля и покрити със сняг планински върхове, окъпа полето на кръвопролитната сеч и отнесе смрадта и зловонието…

Въздухът се изчисти. Вонята в миг изчезна.

— Призовавам те на двубой! — Паклус най-сетне освободи меча си. — Защитавай се, сноб самодоволен!

— Сър Паклус — взе да го увещава Лапад. Лицето му сега изобщо не беше толкова страшно като призрачната маска, която се носеше над кулата. — Сър Паклус, не може ли да оставим настрана нашия стар спор, предвид сегашните обстоятелства…

— Предаваш ли се? — победоносно извика Паклус.

Магьосникът въздъхна и Трикс усети, че ей сега ще бъде извършено убийство.

— Господарю, недейте! — панически закрещя той. — За какво беше спорът ви? Че сте по-силен от магьосника ли? А господин Лапад твърдеше, че е по-силен от рицар? Или вие твърдяхте, че магьосникът не може да победи рицаря, а господин Лапад настояваше, че рицарят не може да победи магьосника ли?

— Ами… — разтърси меча си Паклус. — Не помня. Има ли значение?

— Не е ли възможно и двамата да сте прави? — попита в пристъп на красноречие Трикс. — Прав сте, че господин Лапад не успя да ви победи. Той също е прав, че и вие не го победихте. Нали сте стари приятели?! Защо да враждувате до края на живота си?

Рицарят замислено изгледа магьосника.

Магьосникът широко се усмихна.

— Ти умъртви злодейски шестнайсет мои оръженосци! — възмутено каза Паклус. — Как да ти простя?!

Трикс едва се удържа на краката си, като чу за шестнайсетимата оръженосци.

— Кой ти каза, че са мъртви? — възмути се Лапад. — Ти знаеш най-добре от всички, че аз винаги съм спазвал хуманността в бойната магия!

Паклус се изкашля. Погледна оцелелите чудовища, които се бяха приближили на безопасно разстояние и от скука се закачаха помежду си. Върна меча в ножницата си.

— Ако ми докажеш, че са живи… — намръщено каза Паклус. — Тогава… тогава… презрян негоднико…

— Здравей, бойни друже! — тихо изрече Лапад.

Очите на Паклус се напълниха със сълзи:

— Здравей, Радик! Здравей, вълшебнико!

Старите приятели се прегърнаха. Магьосникът също изтри очи с широкия ръкав на плаща си.

— Благодаря ти, че обезглави минотавъра си — каза Паклус. — Това е Трикс — новият ми оръженосец. Славно момче! Не биваше точно той да загине от лапите на чудовището.

— Не бях аз — усмихна се Лапад. — Той сам се справи.

— Как тъй сам? Сам си отнесе главата ли? — не разбра Паклус.

— Не. Твоят оръженосец сам уби минотавъра. С камък и прашка.

Сър Паклус се поотдръпна от магьосника, погледна към минотавъра, после към Трикс, видя колана в ръцете му и се разсмя с пълно гърло.

— Какво?! С камък и прашка?!

— Но нали Маргон Зеленозъбия уби циклопа с един камък! — възкликна Трикс, който беше започнал да разбира какво е направил.

— Помня, помня — кимна усмихнат Лапад. — Аз бях там. С един камък, да! И го уцели точно в окото!

— Невъзможно е да убиеш минотавър с прашка — твърдо каза Паклус. — Не стават чудеса!

— Защо да не стават? — Радион Лапад поклати глава. — Никой магьосник няма да се съгласи с теб! А твоят оръженосец е магьосник!

Той се приближи до Трикс и одобрително го потупа по рамото.

— Трябва да ти призная, че за начинаещ магьосник, твоите заклинания не са лоши.

 

 

Трикс клечеше в малката градинка, на върха на кулата. Той беше отгатнал, че на върха на кулата, могат да кацат дракони — между куличките имаше прекарани яки колове от желязно дърво, което любителите на дракони високо ценяха заради неговата устойчивост на огън. Освен коловете за дракони, на покрива имаше място и за малка градинка, засадена предимно с цветя: маргаритки, незабравки, камбанки, но имаше и домати, и краставици, и други различни зеленила. Най-красивата част от градината, беше покрита със стъкло, като в оранжерия. Под стъклото бълбукаше весело ручейче — тук със сигурност беше използвана магия. На брега на ручейчето имаше малка красива къщичка, а около нея щъкаха човечета, големи колкото човешки палец. Някои от тях беряха гъби или събираха орехи, други се къпеха в ручея, а трети просто се мотаеха. Те не виждаха Трикс, който ги наблюдаваше и искрено се радваха на живота.

— Помислих си: какво да ги правя? — разказваше високо Радион Лапад. Сдобрените рицар и магьосник седяха до единия кол за дракони с по чаша вино в ръка. — Ако ги освободя, ще се обидиш и ще кажеш, че не воювам сериозно. Ако ги взема за ученици, нищо няма да се получи, тъй като нямат грам склонност към магии. Да ги убия? Не върви, няма за какво… Да ги задържа като пленници? Значи трябва да отворя приют за оръженосци-неудачници. Освен това, ще ми изпотъпчат градината с билките, ще ми издраскат магическите книги — дечурлига, какво да ги правиш? Реших да ги смаля и да ги заселя в градината си. Да си живеят живота като задружна компания, пък по-нататък ще видим…

— Това не е хубаво! — упрекна го Паклус. — Момчетата мечтаеха за подвизи, а ти си ги превърнал в джуджета.

— Аз съм магьосник — моята професия е и да пакостя на хората — разсъдително произнесе Лапад. — Ще имат предостатъчно подвизи, повярвай ми! Ту някой бръмбар ще ги нападне, ту ще се появи къртица… пълно е с приключения. Знаеш ли какво? Хайде да ги освободиш! Аз ще им върна предишната големина. Това, което им се е случвало тук, те почти няма да си спомнят, ще им е като насън. Сега главичките им са мънички, не могат да поемат много спомени. А ти ще ги върнеш в Дилон и ще им кажеш, че си ги освободил от плен при коварния Лапад.

— На мен милостиня не ми трябва! — гордо отвърна Паклус.

— Каква милостиня? — учуди се Лапад. — Какво не ти харесва?

— Прието е в бой… — започна неуверено рицарят.

— Ами ние се бихме! Ако искаш, можеш пак да ме тупнеш! Само че не много силно!

— Не знам… — Паклус се поколеба.

— Хайде, хайде! И без това ти трябва оръженосец!

— Имам си оръженосец! — застана нащрек рицарят.

— Трикс ли? Откога магьосниците служат като оръженосци?

Трикс хвърли поглед към Паклус и Лапад, след което продължи да наблюдава човечетата. Едното, което беше облечено с много ярки дрехи, беше неговият предшественик…

— Трикс не е магьосник! Той е с благороден произход и иска да стане рицар!

— Аз пък разбрах, че иска да си отмъсти на насилниците! — уточни Лапад. — А магията, можеш да ми вярваш, е най-доброто средство за отмъщение!

— Посмали малко!

— Наравно с рицарската професия — поправи се бързо Лапад. Той явно не желаеше отново да се карат. — Паклус, приятелю… Знаеш колко важни са по време на война магьосниците… И колко рядко се среща този дар у хората. Само елфите по мъничко разбират от това…

— Не знам… не знам… — Паклус засумтя.

На Трикс чак му стана приятно от това бурно наддаване.

— Ще направиш жертва в името на цялото кралство, Паклус!

— За какво му е на кралството още един магьосник? А и времето е мирно!

— Сега е мирно. Длъжен съм да ти кажа — Лапад понижи гласа си, — че обстановката в последно време стана много напрегната. Витамантите на Кристалните острови се оправиха от поражението. Говори се, че по пътя на жестоки експерименти от обикновени хора са се научили да правят магьосници. Разбира се, това са слаби магьосници, нищо особено, но са хиляди, Паклус, десетки хиляди!

— Стига лъга! — съвсем по детски отговори Паклус. — Хиляди?

— Да!

Настъпи тишина. Трикс леко почука по стъклото, като се стараеше да привлече вниманието на нещастните си предшественици. Човечетата бързо се скриха в къщичката. Изглежда решиха, че гърми.

— Трикс! — високо го повика Паклус.

Трикс скочи и изтича към рицаря.

— Чу ли какво си говорехме? — попита Паклус.

— Да — призна си Трикс.

— Решавай, тогава! Какво искаш повече — да останеш с мен или да станеш ученик на Радион Лапад?

Трикс се разколеба. Рицарят явно беше огорчен от този обрат. Той се беше спуснал да спасява оръженосеца си, когато почти беше стигнал до кулата.

— А не може ли да стана и рицар, и магьосник едновременно? — опита се да изхитрува Трикс.

— Можеш — едновременно отвърнаха Лапад и Паклус. Спогледаха се и Радион изрази общото мнение: — Само че ще бъдеш слаб рицар и лош магьосник.

— Наистина ли имам склонност към магията? — попита Трикс.

— Ти знаеш ли какво представлява магията? — с въпрос му отговори Радион.

— Изкуство да променяш света с думи.

— Правилно. А защо думите могат да променят света?

— Не знам. — Трикс вдигна рамене. — Това сигурно е тайна? Може би са нужни специални думи?

— Да — кимна Лапад. — Работата е там, моето момче, че светът е това, което хората си представят. Някога хората се договорили, че небето е синьо, слънцето — жълто, а тревата — червена…

— Радион, тревата е зелена — тихо изрече Паклус. — Колко пъти трябва да ти казвам?

Магьосникът се смути.

— Разбира се, че е зелена. Аз се обърках. За да е по-нагледно.

— Виното в чашите ни какво е на цвят? — настойчиво попита Паклус.

Лапад въздъхна:

— Е, помня де, помня!… Стига си ми натяквал! Баща ми не различаваше цветовете, от него съм го наследил. Кръвта и виното са червени, тревата и жабите — зелени. „Това, което се разлива, е червено, това, по което стъпваш, е зелено“…

— Аз измислих това, за да му напомня — гордо съобщи Паклус. — Давай нататък!

— И така — прокашля се магьосникът. — Някога отдавна, хората се договорили какъв да е светът наоколо. И това е станало с помощта на думите, разбира се. Измислили обяснение за всяко нещо на този свят. Но думите могат да бъдат различни. И силата им е различна! Ако подбереш правилните думи и убедително изречеш нещо, светът може да ти повярва. И да се промени.

— Затова на магьосника винаги му трябва слушател — добави Паклус. — Даже да е някой тъп минотавър. Затова умните магьосници винаги си имат спътници. Например, ученици.

— Добрите магьосници — Радион изрече това с такъв тон, че стана ясно, че той причислява себе си към много добрите магьосници — могат и сами да си говорят. Но, разбира се, с компания е най-добре! Колкото по-простодушен и доверчив е спътникът ти, толкова по-добре действа магията.

Той погледна косо към Паклус и отпи бързо от виното, сякаш беше казал нещо излишно. Но рицарят не бе си помислил нищо лошо.

— Кои въпроси във вълшебството са верни и кои — не? — зададе още един въпрос Трикс.

— Това е много точен въпрос — кимна Лапад. — И както е при всеки точен въпрос, в него се съдържа и отговорът. Верни са тези думи, на които хората вярват! От които им спира дъхът и им става топло на душата!

— А защо измислените думи губят силата си? — попита Трикс.

— Хубав въпрос! — оживи се Лапад. — Ти имаш заложби на велик магьосник! Веднъж измислено, заклинанието може да бъде употребявано много пъти. Но от честа употреба, то се износва, светът все по-малко и по-малко вярва в него, вълшебството става все по-слабо и по-слабо. А ако го запишеш и започнеш да го раздаваш наляво и надясно, само след няколко месеца и най-силното заклинание се превръща в нищо! Затова магьосниците пазят своите заклинания и не ги използват без нужда, по-често импровизират и не използват магия за дребни битови работи.

— Решавай, момчето ми — каза Паклус. — Ти си славен оръженосец и аз мога да направя от теб рицар. Но ако решиш да станеш магьосник… — Паклус замълча, после добави тъжно: — Може да се срещнем на бойното поле от една и съща страна. И докато ти съчиняваш своите красиви думи, аз ще те пазя с меча си от чудовищата.

Трикс кимна. Помисли секунда. После отиде при рицаря и го прегърна.

— Значи ли това, че избираш кариерата на рицар, момчето ми? — трогнато попита Паклус.

Радион Лапад се усмихна.

— Не, сър Паклус. С ваше позволение, ще остана да изучавам магия при вашия приятел — отговори Трикс. — Аз съм ви много благодарен. Щях да се постарая да бъда добър оръженосец и рицар. Но ми се струва, че магията е моето поприще.

Паклус кимна и печално каза:

— Прав си, Трикс. Желая ти късмет!

Трикс се обърна към магьосника и попита:

— Какво да сторя сега, учителю?

Радион присви очи.

— Слез два етажа по-надолу, ученико. Там ще откриеш една голяма и мръсна кухня. Постарай се до довечера да я поизчистиш. И не забравяй, че магьосниците не използват магията за дреболии.

— Слушам — каза Трикс и изобщо не се учуди.

Хвърли един последен поглед на миниатюрната къщичка и тръгна към стълбата. Зад гърба му, Паклус каза шепнешком на Радион:

— Той е прекрасно хлапе, но не забравяй, че е малко нескопосан.

— О, да! — с удоволствие се съгласи магьосникът. — Виждам. Но от такива като него стават най-добрите магьосници.

А Трикс, докато вървеше към кухнята се усмихваше като човек, който най-сетне е намерил своето място в живота.

neskoposkoto_i_011.png