Сергей Лукяненко
Нескопоското (17)

2

Много е трудно за човек, който добре… хайде, нека не е добре, ами поне малко разбира от магия да обясни нещо на тези, които са много далече от нея.

— Не съществува шапка-невидимка — каза Трикс. — И наметало-невидимка не съществува. И рубашка-невидимка. И панталони…

— Защо? — попита Тиана. — Нали в летописите пише за тях…

— В летописите! — въздъхна Трикс. — Всеки вълшебник се замисля рано или късно: дали да не създам нещо такова, което да облечеш и да станеш невидим. Примерно, вълшебна шапчица. Създава я един, после друг, после трети… Но заклинанието се износва и престава да върши работа. След това се създават вълшебни наметала. След това — вълшебни панталони. Но вече сто години никой не може да създаде нищо невидимо. Всичко е изпробвано.

— Ами вълшебен пръстен? — предложи Тиана.

— Имало е. И пръстени, и брошки, и обици… Лапад ми е разказвал. Той също искаше да направи нещо невидимо, но не стана.

Тиана въздъхна. Те се върнаха в хана, за да обсъдят как да действат по-нататък. И веднага се сблъскаха с главния проблем — как незабелязано да проникнат, първо при Сатор Гриз, а след това и при краля.

— Да се намажем с вълшебно мазило… — изброяваше Тиана.

— Това е правено — каза Трикс. — Но е много студено да тичаш гол на това време. Освен това, мазилото се измива от дъжда. Да си невидим, докато вали, е много трудно. А когато вали сняг, той се залепва по теб и ставаш видим.

Тиана въздъхна и разпери ръце.

— Не, трябва да се промъкнем така, както сме си — реши Трикс. — Най-напред при Гриз. Да му подхвърлим улики…

— Трябва да разберем къде е отседнал!

— Това е най-просто — успокои я Трикс. — Ние… Съхерцогството, де, имаме представителство при кралския двор. На улицата на Всички Верни Васали. Голяма къща на три етажа, с мансарда. Там отсядат и търговци, и съхерцози… когато пристигат тук.

— А как ще се промъкнеш вътре?

Трикс вдигна рамене.

— Това може да го направи само килър… — размишляваше на глас Тиана. — Слушай! Нали си вълшебник! Направи заклинание, все едно, че си килър!

Трикс се замисли. След това каза неуверено:

— Аз веднъж направих заклинание, че мога да се бия с прът. Още преди да срещна Лапад. И се получи. Халанбери видя. Но нали разбираш, аз можех криво-ляво да се бия, обучавали са ме за това, но просто бях мързелив. Заклинанието ме накара да си спомня всичко. А килърите ги учат на всякакви хитри неща — как да се качват по стени, как да се крият в сенките… Не знам дали ще ми се получи.

— Тоест, заклинанието работи, само ако човек умее нещо, така ли? — учуди се Тиана.

— Да — призна си Трикс. — Ако изобщо не можеш да рисуваш, заклинанието няма да те направи художник. Ако искаш да станеш силен, трябва да имаш поне малко мускули…

— Но нали си играл на криеница! — неочаквано каза Халанбери. Той седеше на леглото и тихичко си приказваше с Аннет, но не изпускаше нищо от разговора. — И по дърветата си се катерил! Опитай! Аз вярвам в теб!

Трикс погледна неговите големи, невинни, наивни, доверчиви, широко отворени, трогателни… въобще, неговите детски очи и кимна:

— Добре. Ще опитам.

Известно време, той се разхожда из стаята, от вратата до прозореца — пет крачки насам, пет крачки натам. После пое дълбоко въздух и започна:

— Далеч оттук, в горещите самаршански пустини, сред черните скали, брулени от вятъра и изпепелени от слънцето, се издига известната по целия свят школа за килъри „Дебнещата змия“. Управлява я древен старец — учител Абв — казват за него, че на света няма човек, който може да го победи в безчестен двубой. Безпомощните младенци, които постъпват тук, биват обучавани в тайните изкуства на килърите. Люлеят ги в люлки, които се удрят в стените, за да ги научат да се предпазват от ударите. Разтягат с въжета ръцете и краката им, извиват и обтягат ставите им, за да станат по-гъвкави и подвижни. Карат ги да пренасят на гръб пясък, от една до друга дюна и обратно, за да станат издръжливи. Измъчват ги с жажда и глад, за да ги направят търпеливи.

Халанбери изхлипа и покри с длани лицето си. Ободрен, Трикс продължи:

— Тях ги учат да вдишват веднъж в минута, за да не ги издава дишането им. Учат ги да боравят с всякакви оръжия — от отровен кинжал до прът от каруца. Когато навършат пет години ги пускат в стая, в която има възрастен войник. Те трябва или да го убият, или да умрат. На десет ги разделят на две групи и едната група трябва да унищожи другата. На дванайсет, малкото, които са успели да доживеят до тази възраст, напускат школата като завършени убийци и шпиони — срещу огромни пари ги наемат безжалостни тирани, кръвожадни разбойници и бирници. На осемнайсет, тези, които са оживели, се връщат в школата, за да учат новите нещастни деца…

Халанбери се разхлипа и се опита да запуши ушите си, но Аннет го хвана за пръстите и с всичка сила издърпа ръката му.

— И ето, че — тържествено изрече Трикс — могъщото вълшебство научи младия вълшебник Трикс Соийе на всичко, което знаеха и умееха килърите… — Той се замисли за секунда и бързо добави: — Без да променя ни най-малко благородния му характер!

— Ето това беше много предвидливо! — похвали го Аннет, след като прелетя до Тиана, взе носната и кърпичка и се върна при Халанбери. Той вече ридаеше на глас.

— Защо плачеш? — попита го Трикс.

— Мъчно ми е за децата! — призна Халанбери. — Всички ли умират наистина?

— Не знам — призна си Трикс, след като поразмисли. — Казах го, за да звучи по-страшно. Иначе не виждам защо да се убиват децата, които не са успели да станат килъри? Децата също са хора. По-добре е учителят им Абв да ги изпраща да работят на плантациите с хашиш, в солните мини или в каменоломните. Да печелят пари…

— Аха, така е много по-добре — зарадва се Халанбери и изтри сълзите си. — Благодаря ти… А ти сега стана ли убиец?

Трикс повдигна рамене.

— Трябва да се провери — делово каза Аннет. — Може би трябва да убиеш някого?

— Не искам! — уплаши се Трикс.

— Защо трябва веднага да убива? — застъпи се Тиана. — Трикс, ако вече си станал убиец, трябва да успееш да се скриеш в тази стая. Така, че никой от нас да не може да те види!

Трикс огледа със съмнение стаичката.

— Под леглото! — с радост предложи Халанбери. — Аз, когато баща ми ме заплашваше да ме напердаши, винаги се криех под леглото! — Веднага се натъжи и добави: — Е, невинаги помагаше, аха…

— А аз се криех в шкафа — призна си Тиана. — Когато ми ставаше мъчно… Но ние в двореца имаме много шкафове…

През това време Трикс, без да се замисля, отстъпи към вратата. Опря гръб в стената. Тихо пристъпи покрай нея, плъзгайки се безшумно по рендосаните дъски. Обърна глава и загледа Тиана и Халанбери с ъгъла на очите си.

Трикс не разбираше защо прави това. Но усещаше, че така трябва.

— Олеле! — изведнъж възкликна Тиана. — Къде е Трикс?

Халанбери подскочи на леглото толкова пъргаво, че разкъса с крак стария дюшек и сламата му се разлетя във всички посоки.

— Трикс — развика се той. — Трикс, къде си се скрил?!

Без да дочака отговор, той се наведе и надникна под леглото. След това се хвърли на пода и пъргаво се вмъкна под леглото, на което седеше Тиана. Извика:

— Няма го тук!

— Измъквай се тогава! — отвърна Тиана, оглеждайки се уплашено.

— Няма, страх ме е! Ами ако са го изяли чудовищата?

— Какви чудовища? — изплашено попита Тиана.

— Не знам. Гладни! Невидими!

Тиана вдигна краката си от пода и каза възмутено:

— Защо сте наели стая без шкаф?! Трикс, къде си? Излизай!

Трикс, който изобщо не очакваше такъв ефект, не се обади веднага. Към него обаче се приближи, без да бърза Аннет, и пошепна в ухото му:

— Давай, давай! Аз те виждам.

Трикс се отлепи от стената и погледна към Тиана.

— Ох! — само успя да каже тя. — Аз… гледах право към теб! Към теб! И не те видях!

— Вълшебните същества обаче виждат! — каза Аннет. — Килърите може и да могат да замазват очите на хората, но срещу магията не пеят…

Халанбери погледна изпод леглото, видя, че Трикс е цял и невредим и бързо се заизмъква оттам.

— В представителството мисля, че нямаше вълшебни същества — каза Трикс. — Така си мисля… не знам!

— Аз ще дойда с теб, мили — каза Аннет. — Можеш да ми вярваш — едно вълшебно същество винаги ще намери общ език с друго такова!

— Само че най-напред — напомни им Тиана — трябва да решим какво точно да подхвърли Трикс на Сатор. Трябват ни доказателства за предателството!

— Какви доказателства? — с любопитство попита Халанбери.

— Ами… — замисли се Тиана. — Злато, например. Реали от Кристалните острови. Ако у Гриз намерят сандък със златни реали, това вече си е явно свидетелство за измяна! Можеш ли да ги направиш?

— Не. — Трикс поклати глава. — Злато мога да направя само от друго злато.

— Много добре! — засия Тиана. — Гриз е донесъл пари, нали така? Ти трябва да ги намериш и да превърнеш кралските талери във витамантски реали! Знаеш ли как изглеждат витамантските реали?

Трикс се почеса по носа.

— Виждал съм един път. Такива, малки и кръгли…

Тиана въздъхна.

— Да слезем долу и да попитаме кръчмарката дали не й се намират витамантски реали. Хората плащат с какво ли не, намират им се и варварски марки, и планински крони… Ще ги разгледаш хубавичко. Важното е да открием хазната на Гриз… Но трябва и още нещо.

— Писмото от Евикейт — предположи Трикс.

— Писмото няма как да подправим, печатите му са вълшебни — въздъхна Тиана. — Пък и заговорниците не си пишат писма, а общуват чрез пратеници. Виж, ако се намери някакъв предмет…

— Пръстен, да речем — предложи Трикс. — Пръстен с тайния знак на Евикейт, за да се подчиняват всички на неговия приносител!

— Ти знаеш ли как изглежда този пръстен? — попита Тиана.

— Не, не знам — усмихна се Трикс. — И никой не знае. Важното е да изглежда така, сякаш принадлежи на витамантите!

В погледа на Тиана се появи неподправено уважение.

— Браво на теб! — каза тя. — Значи сега ни трябва пръстен…

Трикс извади кесийката, която преди време му беше дал Гриз и я изтърси на масата. В нея имаше обикновено златно пръстенче с две рубинчета и леко изкривена и поизгризана сребърна лъжичка с почти изтъркания герб на Соийе.

— Става — реши той. — Какви са символите на витамантите?

— Бял гълъб — символ на мира, яйце — символ на възраждането, отворена книга — символ на мъдростта, кръг — символ на вечността — взе да изброява Тиана — пясъчен часовник…

— Стига, стига! — прекъсна я Трикс. — Нямам залежи от злато, че да направя всичко…

Той стисна здраво семейните ценности на Соийе в шепата си, въздъхна и произнесе:

— От златото и среброто, от скъпоценните рубини, в шепата на вълшебника изникна ужасен витамантски пръстен. Върху кръглата сребърна халка беше поставена златна подложка, във вид на разтворена книга, а там беше изкусно гравиран гълъб със зловещи червени рубинени очи, седнал върху яйца…

— Стана ли — полюбопитства Тиана.

Трикс разтвори шепата си и двамата се заеха да изучават пръстена.

— Гълъбът е много настръхнал — отбеляза Тиана. — А очите му са изцъклени…

— Ами нали мъти яйцата — опита се да се оправдае Трикс.

— И какво от това?

— Грее ги. — Трикс повдигна рамене. — С всички сили.

— И е някак тъжен… — продължи неуверено княгинята.

— Това е самец — каза Трикс. — Гълъбицата му е отишла на гости при някоя приятелка. А него го е оставила да мъти яйцата. Той ги топли и тъгува…

— А защо са му червени очите?

— Не се е наспал нощес — каза Трикс, след кратък размисъл. — Мислил е за живота, за гълъбицата си, за яйцата…

— Подиграваш ли ми се? — попита Тиана.

— Аз ли?! — Трикс погледна момичето с толкова честни и чисти очи, че тя се смути от въпроса му. — Не! Точно така си го представях този гълъб.

— Добре — неуверено каза Тиана. — Може и да свърши работа… Ще ни трябва и още нещо. Нещо страшно и зловещо.

— Нещо, с което искат да убият Маркел! — предложи Халанбери. — Кинжал.

— Отрова — опъна се Тиана.

— Въже! — реши да даде лептата си Аннет.

Трикс замаха с ръце:

— Не, не! Това са глупости! Кинжалът, отровата или въжето на витамантите по нищо не се отличават от обикновения кинжал и обикновеното въже, които съхерцогът би носил със себе си. Трябва ни нещо специално и необикновено!

— Нещо гадно и отвратително! — добави възторжено Халанбери.

— Нещо такова, че Маркел веднага да реши да скъса отношенията си с витамантите — добави Тиана.

— И да екзекутира Сатор Гриз — кимна Трикс.

— Нека да е магическа кукла като при диваците — предложи Аннет.

— Кукла ли? — не схвана Трикс.

— Диваците, които живеят на южните острови, са правели кукли, в които слагали коса от човека, на когото искали да навредят. След това баели на куклата най-различни ужасии и на човека, чиито коси били натъпкани там, му ставало лошо.

— Ако се сдобием с нечии коси, на тях и така може да им се бае — отбеляза Трикс. — „Нека на този, на когото са косите, му изсъхнат пръстите на ръцете и краката!“, например. За какво ни е кукла?

— За нагледност. Диваците са слаби магьосници, нямат особено въображение. Куклата им помага да се съсредоточат. Ако у Сатор намерят кукла, която изобразява краля…

— И ножици, за да отрежем кичур коса! — предложи Тиана.

— Ами, да опитаме — реши Трикс. — Кралят, разбира се, е защитен от магии. Но въпреки това няма да му стане приятно, че се опитват да го омагьосат.

След дълги спорове решиха куклата да бъде порцеланова — все пак, щеше да изобразява краля. Изпратиха Халанбери до салона за хранене, откъдето той отмъкна успешно чашка и чинийка от порцелан. Твърдеше, че чинийката е била празна, но кой знае защо, се облизваше, докато говореше.

След това Трикс се усети, че няма никаква представа как изглежда Маркел. Може би само в профил, но върху талерите кралят беше изобразен на млади години, освен това в монетния двор го бяха разкрасили, както подобава. Затова се наложи да отиде до двореца и да купи една натруфена гравюра с лика на краля и на всичкото отгоре да плати на клюкарчето, за да разбере от него до каква степен гравьорът е разкрасил Маркел. Оказа се, че става дума за дреболии — малко му е смалил шкембето, направил го е малко по-висок и е прикрил плешивината му, като му е сложил гъста грива.

Едва привечер, след много опити, Трикс успя да сътвори порцеланова кукла, която наистина да наподобява краля. На върха на главата й бяха оставени дупчици, където трябваше да бъдат пъхнати косите от краля.

Облеклото на краля така и не се получи — и с панталоните, и с блузата, и с мантията се случваше същото, което стана при опита да направи дрехите за Тиана. Наложи се отново да обикаля лавките, да купува игли, конци и ножици, след което Тиана, с помощта на Аннет, скалъпи от остатъка от магическите дрехи същия „кадифен чувал за картофи“.

— Когато бях малка, много обичах да обличам куклите си — съобщи Тиана, ловко дошивайки гащите на краля. — Всички момичета ги учат на това, за да развиват художествения вкус и въображението им… освен това на кулинария, на танци… а момчетата на какво ги учат?

— Ние играем… играехме — поправи се Трикс — на войници. — За да се учим на майсторството на пълководците. Разбира се и на танци… на карти — също…

— Защо на карти?

— За да имаме подобаващи обноски във висшето общество. Можеш да биеш тези, които са с по-долен произход от теб. От тези, които са по-високо от теб — губиш, но така, че да не се забелязва. А с тези, с които сте равни по положение играете просто така…

Тиана скъса и последния конец и нахлузи гащите на куклата Маркел. След това наметна мантията върху раменете на краля. И се залюбува на резултата.

— Прилича — призна Трикс.

Известно време мълчаха и гледаха куклата. Маркел изглеждаше весел и едновременно с това — много зловещ. И колкото по-весел беше, толкова по-зловещо изглеждаше…

— Сега ще отида до резиденцията на Гриз — каза Трикс. — Как обаче да проникна при краля? Утре има прием на алхимиците, след това — съд…

— Значи трябва да се вмъкнеш с алхимиците — кимна Тиана. — Не се притеснявай за това. Аз ще се заема.

— Ти ли?! — възкликна Трикс.

— Ти? — изуми се Аннет.

— Аха, ти значи! — радостно каза Халанбери. — А как ще го направиш?

— Ще издам тайната на Дилонското княжество — вдигна рамене Тиана. — Тайната на фойерверка „Гърмящ облак“. Него могат да го правят само нашите алхимици.

— Мислиш ли, че столичната гилдия ще се заинтересува чак толкова? — със съмнение попита Трикс.

— Сигурна съм. В Дилон в тъмница са затворени петима шпиони на столичните алхимици.

— Гледай ти да не се окажеш в тъмницата на гилдията, след като им издадеш тайната — обезпокои се Трикс.

— Всъщност нищо няма да им кажа — каза Тиана. — Откъде да знам как алхимиците правят „гърмящ облак“?!

— А… — смути се Трикс.

— Само ще им обещая. Ще им кажа, че аз и един мой приятел, тоест ти, притежаваме по една половина от рецептата на този фойерверк. И ще я дадем на столичната гилдия, ако ни приемат… и ни включат в делегацията, която ще ходи при Маркел, за да докажат сериозните си намерения.

— Ами когато разберат измамата? — ужаси се Трикс. — Алхимиците са едни… след това ще ни отровят живота!

— Ако не успеем да убедим Маркел в правотата ни — спокойно отвърна Тиана — животът ни така и така ще бъде отровен. А ако го убедим, аз ще заповядам на нашите алхимици да споделят рецептата си. Това е.

— Да, звучи логично — призна Трикс.

И се загледа тъжно през прозореца, където вече беше започнало да се мръква…

 

 

Тази вечер в Столицата заваля първият сняг — неочаквано ранен и лек, той се топеше още преди да докосне уличната кал. Лелките, които се връщаха от пазар ругаеха времето и опяваха, че за всичко са виновни вълшебниците, които с безотговорните си заклинания са успели да объркат дори годишните времена. Децата, зарадвани от неочакваното развлечение се опитваха да правят снежни топки, които впрочем приличаха по-скоро на топки от кал. Кочияшите, за всеки случай, вдигнаха цените, обяснявайки го с повишения риск на конския травматизъм и поскъпналия заради лошото време овес. Като цяло, мъжете бяха доволни — имаха добър повод по пътя към вкъщи да се отбият в кръчмата и да се сгреят с едно-две силни питиета или с чаша горещо вино, подправено с билки.

Ако тази вечер близо до улицата на Всички верни васали се окажеше някой много наблюдателен човек, който при това да гледа само надолу, уж за да си намери някоя изпусната монетка, то той щеше да забележи едно странно явление — върху снега изникваха като че ли отникъде следи от подметки с неголям размер. Този човек би могъл да си помисли, че по улицата броди покрита с наметало-невидимка, останало по чудо от древни времена, вълшебница или някой не много висок мъж. А ако на улицата имаше някакво вълшебно същество, то щеше да забележи един юноша, когото редките минувачи не забелязваха, а той трябваше да си отваря очите, за да не се блъсне в човека насреща си.

Но на улицата нямаше нито наблюдателни хора, нито вълшебни същества. Така че Трикс се добра до резиденцията на съхерцозите Гриз и Соийе без каквито и да било проблеми. Той подмина и резиденцията на князете Дилонски, и множеството баронски резиденции, които в по-голямата си част бяха празни, ако не броим тези, в които тук-таме, около бумтящите печки се грееше по някой задрямал пазач. Подмина и представителството на Самаршан, което, разбира се, не се водеше на улицата на Верните васали и макар че беше разположено на тази улица, се водеше на съседната. И ето че накрая, пред Трикс изникна познатото му (изключително от регистрите на съхерцогското имущество) триетажно здание с мансарда. Табелата над вратата беше със сменен надпис. Бяха заличени и гербът на Соийе, и името. Засега никой не беше посмял да дорисува втората част на герба на Гриз — Разполовения Трон — за това се изискваше кралско разпореждане, така че той си беше останал същият — половин трон и кесия със злато. На заличената част на Соийе беше втората половина на трона и меч… Соийе бяха преди всичко велики воини, а Гриз — най-обикновени богати търговци…

Трикс стисна упорито устни. Та той е вълшебник! А в момента е и нещо като килър. По-силен е от всеки воин и от всеки търговец! Ще отмъсти… ох, как жестоко ще отмъсти!

Жестоко и подло.

Като подхвърли на врага фалшиви улики…

Но дали безчислените му прадеди биха одобрили такъв подход?…

Трикс сбърчи чело и се помъчи да си спомни семейните предания. Най-вече онези фрагменти, за който хронистите говореха мъгляво и предпазливо…

Да, нямаше съмнение.

Многочислените прадеди го одобряваха. Ако в този миг те можеха да наблюдават Трикс от прекрасния свят след смъртта си или от новото си прераждане, то сигурно щяха да ръкопляскат и щяха да крещят: „Герой!“

В летописите нямаше нито един барон, херцог или крал, който да не беше победил поне веднъж враговете си с помощта на хитрина и коварство.

Намираха се и такива, които бяха загубили, тъй като не бяха успели да надхитрят или да излъжат врага си… но в хрониките за тях почти не се споменаваше.

Трикс въздъхна. Не, той не може да загуби, в никакъв случай не може! Ако това се случи, неговите родители ще останат неотмъстени, Тиана — дадена за жена на стария некромант, Лапад ще изгние в тъмницата, Йен ще бъде обезглавен, Халанбери ще стане скитник, а Аннет ще умре от мъка…

— Мъчи те мисълта за това, което предстои да направиш ли? — пошепна в ухото му Аннет, която беше кацнала на дясното му рамо.

— Защо съм толкова нескопосан? — попита Трикс. — Защо ми е толкова противно да сторя това?

— Изобщо не си нескопосан — меко каза Аннет. — А дори и да си, какво от това? Важното е, че си добро и съвестно момче, което не обича подлостите. Сега обаче си в такава ситуация.

— Знам — мрачно каза Трикс. — Както и да е, пристигнахме. Ти усещаш ли дали тук има някакви вълшебни същества?

— Аз да не съм хрътка! — изуми се Аннет. — Не знам. Засега не виждам такива. Ако се появят, ще му мислим.

Трикс огледа още веднъж къщата. Снегът пред входа и беше изринат, навсякъде светеше и даже отнякъде се дочуваше музика от клавесин. Изглежда, вътре беше пълно с народ. Прием ли даваха Гриз? На такова приличаше…

Впрочем така може би беше по-добре. Вместо да се спотайва в тъмното, ще пълзи като ужасна сянка покрай веселящите се врагове.

И ще върши своето черно дело!

— Ако едно зло трябва да бъде наказано с друго зло — аз съм готов! — твърдо каза Трикс. В следващия миг, той трябваше да отскочи и да се притисне към стената на сградата, за да избегне връхлитащата го карета. Явно нито кочияшът, нито конете го бяха видели.

Трикс наблюдаваше мрачно отстрани как от каретата се изсипват гостите. От думите, които достигаха до него, можеше да разбере, че у Гриз е пристигнал главният кралски камериер. Той не беше последният в дворцовата йерархия, което означаваше, че Гриз е добре приет от Маркел…

Слугата, който беше пристигнал заедно с гостите, почука с тежкото чукче, което висеше на вратата. Отвори му разпоредителят на приема — с пищна перука и празнична жълта ливрея.

Камериерът — слаб мъж на средна възраст, жена му — също толкова слаба и не много висока, дъщеря му — пъпчива девица на около петнайсет, слязоха от каретата и се отправиха към къщата. Трикс тръгна мълчаливо след тях, като се беше навел леко и гледаше встрани.

Колкото и голям опит да имаше един убиец, опитният слуга си оставаше почти вълшебно същество. Разпоредителят на приема започна да нервничи и да върти глава, сякаш се опитваше да различи нещо безплътно, но неуместно.

— Ъ… ъ… това с вас ли е? — внезапно тръсна той.

Сърцето на Трикс заби бясно, но той продължи да върви напред.

— Кое — това? — гнусливо попита камериерът.

— А… — Разпоредителят се огледа. — Вие четирима ли сте?

— Трима! — отсече камериерът. — Слугата остава при каретата.

Разпоредителят погледна още веднъж през Трикс и се примири.

— Да, разбира се. Моля, господине, минете…

Кралският камериер, въртейки съкрушено глава, влезе заедно със семейството си в къщата, Трикс се промъкна след него и веднага се долепи до стената.

Широкото фоайе, през което се влизаше в къщата беше ярко осветено. Слугите поемаха връхните дрехи на гостите и ги отнасяха в гардероба. До широката стълба, която водеше към втория етаж, седеше арфистка, лекичко пощипваше струните на арфата и свиреше нещо в тон с клавесина, чиито звуци се чуваха отгоре. Тъкмо камериерът беше свалил наметката си и към него се приближи един слуга с поднос, върху който имаше най-разнообразни чаши.

— Лялик! — подвикна строго жена му.

— Чашата за приветствения тост — задължителна е! — отвърна и камериерът и грабна една по-голяма чаша.

— Лялик!

Изобщо, ясно беше, че приемът у Гриз беше в своя разгар и че той беше решил да остави у гостите си възможно най-благоприятното впечатление за себе си.

Трикс остави новопристигналите да се оправят сами и се прилепи зад слугата, който излезе от кухнята с поднос, пълен с хапки и тръгна нагоре, по стълбите. Доколкото Трикс си спомняше, на първия етаж се намираха стаите на прислугата, кухните, килерите и други помещения, които не го интересуваха. На втория етаж бяха залите за приеми, а на третия — личните покои на съхерцога и неговото домочадие. Трикс тръгна натам и само мимоходом забеляза, че слугата с подноса тръгна към голямата зала, пълна с непознати хора.

При завоя на стълбата, която водеше към третия етаж го очакваше първото изпитание. Там стоеше дежурен охранител, когото Трикс добре познаваше…

Сид Канг!

Началникът на стражата на съхерцог Гриз!

Заговорник, предател и клетвопрестъпник!

Стараейки се да не гледа Канг в очите, Трикс бавно заизкачва стъпалата. Сид Канг, който скучаеше, подпрян на перилата и гледаше надолу към пълната зала, застана нащрек. Изправи се и сложи ръка върху ефеса на меча си.

Трикс затаи дъх, но продължи нагоре.

— Има ли някой? — тихо произнесе Канг. — А? Усещам те!

На Трикс, от страх, ръцете му се изпотиха. Сид Канг беше стар и опитен воин и дори владееше някои прости заклинания. Ами, ако се окажеше, че притежава…

— Орловият взор на опитния воин леко минава през завесите на тайните! — важно изрече Канг.

Трикс едва не прихна от смях и веднага престана да се страхува.

Това заклинание ли трябваше да бъде? Тази надута глупост ли щеше да му позволи да види невидимото? Е, да, ако тук стоеше някое уплашено момченце, което не разбира нищо от магии, можеше и нещо да се получи. Магията работи, когато някой вярва в нея… Но самият Трикс вече беше почти вълшебник! Той призоваваше бури, беше се сражавал с витамантите, беше превръщал живо момиче в книга и обратно!

За него не бяха нищо любителските заклинания на Канг, дето му ги беше подарил някой неопитен селски вълшебник или които сам си беше измислил…

Известно време Канг се оглежда, след което се успокои и отново се облегна върху перилата. Трикс беше толкова близо, че можеше да го докосне… или да го изрита малко под кръста, та предателят, дрънчейки с тежката си броня да се изтъркаля по стълбите…

— Не се отвличай! — прошепна му Аннет.

Трикс със съжаление се обърна и продължи нагоре. Той не беше сигурен дали ако на третия етаж вратата се отвореше от само себе си, това нямаше да заинтригува бдителния страж, но му провървя. Вратата беше открехната. Трикс се шмугна вътре и се огледа.

Третият етаж беше разделен на две еднакви части, за всеки от съхерцозите. Надясно бяха владенията на Гриз, а наляво — бившите владения на Соийе.

Колкото и да беше странно, входът към половината на Соийе се охраняваше. И не от стражи — на олющен стол, преметнал крак върху крак, седеше минотавър!

Щом зърна Трикс, минотавърът опули бичите си очи и скочи. На височина беше малко по-висок от Трикс. Честно казано, това беше някакъв странен минотавър — нисък и слаб, несъразмерен, с рогца, които едва се подаваха, рядка козинка и алебарда в ръцете, която явно не му беше по мярка.

— Ти… ти… кой си? — много тихо попита минотавърът. — К’о пра’йш тука? А? Оле… олеле! — Минотавърът заотстъпва и се опита да се скрие зад стола.

От рамото на Трикс излетя феята и хвръкна към минотавъра. Огледа го внимателно и го попита:

— На колко си години?

— Пет… Пет… пет… — изсумтя минотавърът и разпери дланта си.

Трикс разбра. Някой вълшебник — или неопитен, или страхлив, не беше призовал възрастен минотавър — воин, а подрастващ. Разбира се, в битка с човек и обикновен минотавър би излязъл победител, да не говорим за това, че обикновеният воин или крадецът биха побягнали ужасени само при вида на чудовището. Но този минотавър още не притежаваше истинска свирепост.

— Познаваш ли този, който е пред теб? — попита Аннет през това време.

Минотавърът изгледа уплашено Трикс. И закима с глава.

Да, и дума да не става, победата над минотаврите в битката между Паклус и Лапад, беше създала на Трикс определена репутация пред тези свирепи твари!

— Аз стои и никого не пуска — жално каза минотавърът. — Не бийте мене! Аз просто стои!

— Аннет, ние нямаме работа натам — тихо каза Трикс. — Там са бившите покои на Соийе. Наляво сме…

— Добре — отвърна феята. — И замаха с юмруче към минотавъра: — Внимавай! Никого не си видял, нищо не си чул, разбра ли, рогати?

Минотавърът закима.

— Ако не — ще станеш на пържоли — заплаши го феята.

Минотавърът с целия си вид показваше, че не желае да го сполети такава участ.

Аннет се върна при Трикс и доволно произнесе:

— Да вървим. Този няма да посмее и гък да каже, може да плаши само кравите…

Трикс кимна и те влязоха в половината, която принадлежеше на Гриз. Тук, все още беше влажно и прашно, като във всяка къща, в която дълго време никой не е живял, но навсякъде имаше сандъци, денкове и кутии със съкровищата, които бяха донесени. Трикс бързо откри спалнята на Гриз и се опита да отвори ключалката със заклинание. Уви, нито първото, нито второто, нито третото заклинание, които той измисли, сработиха.

— Чакай — каза Аннет и увисна над ключалката. Влезе в нея до кръста, така че отвън останаха само стройните й крачета (Трикс целомъдрено отвърна поглед) и взе да човърка нещо. Нещо дрънчеше и скърцаше, феята дори изруга тихо и обясни: — Щеше да ми прищипе ръката…

Накрая, бравата изтрака неохотно и вратата се отвори.

— Какво щеше да правиш без мен, мили… — гордо каза Аннет, измъквайки се от дупката на ключалката.

Леглото не беше оправено, в отворения гардероб висяха в безпорядък дрехи. Изглежда всички слуги се бяха занимавали с подготовката на приема и никой не беше подреждал стаите на господарите. Трикс претърси набързо стаята, погледна и под леглото, и в гардероба, дори почука по стената там, където му се стори съмнително.

Нямаше никакви следи от сандък със съкровище или тайник, където да се намира.

— Може би трябва да измислиш заклинание за намиране на злато? — попита Аннет.

Трикс само се разсмя. Всички възможни заклинания за намиране на злато, сребро и скъпоценни камъни, бяха измислени и използвани преди много години. Също като заклинанията за невидимост и заклинанията за отваряне на чужди ключалки…

При желание от това можеха да се направят печални изводи за човешката природа.

— Да потърсим в спалнята на съхерцогинята… — предложи Трикс.

И в този момент той чу как хлопва врата — някой влизаше в половината на Гриз.

Да не би да бяха сбъркали и минотавърът, преборвайки страха си, беше вдигнал тревога?

Или все пак Сид Канг беше заподозрял нещо?

Трикс долепи ухо до ключалката и внимателно се заслуша.

— Колко пъти трябва да ти повтарям — недей да щипеш прислужничките пред хората! — раздаде се ядосан глас. — Това е неприлично!

Сатор Гриз!

— Тате, ти постоянно ги щипеш! — отвърна на Сатор един противен кукуригащ глас.

Дерик Гриз!

Братовчедът!

Трикс стисна юмруци.

— Аз, сине, правя това кулоарно и куртоазно — наставнически каза Сатор. — А ти го правиш вулгарно и просташки. Такова поведение подхожда на някой ситен баронет, а не на бъдещ… хм.

— Херцог — каза Дерик.

— Да. Херцог. Как ти се струват тези глупаци?

Дерик се разсмя.

— И на мен… — каза Сатор. — „Не бихте ли могли да ми заемете стотина жълтици за неопределено време…“ Позор! Кралството е потънало в корупция! При това в дребна… Да вървим, сине. Да си наемем камериер с честни кралски талери…

Дерик захихика глупаво.

Трикс чу как тропна съседна врата. След това се чу звънтене. Трикс и Аннет се спогледаха. Вече беше ясно — Сатор Гриз криеше парите си в стаята на сина си.

След няколко минути, бащата и сина напуснаха стаята на Дерик. Трикс изчака да утихнат стъпките им, след което се върна при гардероба.

— Какво правиш? — попита Аннет. — Нали парите не са тук!

— А пръстена с гълъба? Ами куклата на краля? — попита Трикс.

Той помисли и скри пръстена в един таен вътрешен джоб на камизолата, с която пътуваше Сатор Гриз. Съхерцогът едва ли щеше да облече това, отивайки на прием при краля, а детективите щяха без усилие да намерят пръстена.

Трикс се усмихна ехидно и скри куклата в тоалетната до спалнята, на дъното на кошчето, в което бяха поставени старателно нарязани, меки парцали. Когато я намерят, Маркел ще освирепее двойно.

И едва след това Трикс отиде в съседната стая. Аннет отново му помогна да отключи вратата, а сандъка те намериха лесно — беше под кревата на Дерик. Трикс опря крака в леглото и, макар и трудно, измъкна тежкия сандък.

Затруднението дойде след това. Ключалката, с която беше заключен сандъка се оказа много по-малка от тази на вратата и Аннет не можеше да се вмъкне в дупката й.

— Какво ще правим? — объркано попита Трикс.

— Непременно ли трябва да го отваряш? — попита феята. — Ето ти сандъка. Вътре са монетите. Работи!

— Вярно! — Трикс се поуспокои. — Старият дъбов сандък, вече дълги години служеше за походна каса на съхерцозите Гриз. Якото дърво и изкусната ключалка надеждно пазеха златото и среброто. Но никой не можеше да спре магията — магията, която проникваше през капака на сандъка и превръщаше кралските талери в гнусни витамантски реали, превръщайки гордия профил на крал Маркел в злобното лице на магьосника Евикейт!

Нещо иззвъня тънко и сандъкът засия с жълто-розова светлина.

— Оха! — Аннет чак настръхна. — Стана ли?

— Трябва да е станало — каза Трикс, с усилие връщайки сандъка на мястото му. — Важното е Сатор да не идва днес за втори път за пари…

— Едва ли — успокои го Аннет. — Вече всички гости са се събрали долу.

След като се измъкнаха от спалнята на Дерик, Трикс се замисли: дали да не остави на стената някакъв заплашителен загадъчен знак? Или да направи още някаква дребна гадост… например, да отреже всички копчета от официалните им дрехи?

Но от небето (или от другаде) гледаха строго поколения предци на младия Соийе, който вече беше взел да поумнява. Тук нямаше място за дребни пакости — залогът беше много голям!

— Да вървим, Аннет… — каза Трикс.

Минотавърът седеше пред половината на Соийе и се правеше, че не вижда Трикс. Сид Канг отново се развълнува, но Трикс мина бързо покрай него, не се удържа и погледна в залата за приеми.

Веселбата беше в разгара си. Гостите обикаляха залата с чаши вино в ръка и чинийки с храна, събираха се на групички и весело бърбореха, пушеха с наргилетата, в които бълбукаше розово вино и тлееше ароматен тютюн. На малката сцена имаше фокусник и жонгльор, малък оркестър от клавесин, цигулка и флейта, звучеше тиха музика, а от долния етаж, пригласяше арфата. В полилеите и канделабрите горяха свещи; децата, които бяха доведени, за да бъдат приобщени към висшето общество седяха чинно пред една голяма камина, печаха нанизани на шишове наденички и ябълки и слушаха една възрастна жена с добро лице — Трикс дори я позна — това беше една стара разказвачка на приказки, чиито разкази и той беше слушал като дете.

Ако нещата не се бяха развили така, Трикс също можеше да присъства тук, но в съвсем различна роля. Можеха всички заедно да дойдат тук — и семейство Соийе, и семейство Гриз. Да получат аудиенция при краля, да отидат на Големия есенен бал, а след това да се върнат в съхерцогството като задружна и весела компания.

Трикс вдигна поглед и загледа право в очите своя братовчед Дерик, който се разхождаше важно между гостите с чаша червено вино в ръката си.

Очите на Дерик се разшириха, той пребледня и изпусна чашата.

Трикс бързо премести погледа си и отстъпи встрани.

Една дама с пищна розова рокля, която Дерик заля с виното го загледа с негодувание. Отнякъде се появи Сатор и се извини на дамата, с мека усмивка прегърна Дерик през раменете и го отведе настрана, тъкмо при Трикс.

— Вече дори чашата си ли не можеш да държиш — зловещо попита Гриз. — Какво ти става?

— Аз… аз… — Дерик се огледа, след това погледна жално към Гриз. — Аз видях… стори ми се…

— Е?

— Стори ми се, че точно тук, на това място стои братовчед ми…

— Какъв братовчед?

— Трикс. Стои и ме гледа тъжно!

— Какви ги дрънкаш?! — Сатор се огледа. — Откъде ще се вземе тук, нали го хванаха и сега е в тъмницата, а утре ще го екзекутират! Тук навсякъде е пълно с охрана!

— А на рамото му седеше едно мъничко прекрасно момиченце с прозрачни дрехи, риташе с крачета и ме гледаше закачливо… — убито довърши Дерик.

— Така… — каза Сатор след като помълча. — Очевидно е, че още ти е рано да посещаваш балове с такова изобилие на млади момичета. Марш в стаята! Полей се с кофа студена вода и лягай да спиш — но на твърда дъска, не на матрак. И ръцете ти да са над одеялото, разбра ли?

Унизен, оглеждайки се уплашено, Дерик се запъти нагоре. Сатор въздъхна и изведнъж промърмори нещо, от което Трикс едновременно се смути и възгордя.

— Защо, защо на мен ми се падна този глупак, а на Соийе — умното и смело момче? Защо е това наказание…

Сатор се върна при гостите, а Трикс, с поглед, забит в пода, се промъкна покрай стените до стълбата към първия етаж и след като изчака разпоредителя на приема да влезе в кухнята, я за парче месо, я за чаша вино, излезе на улицата и затвори вратата след себе си.

— Бъди малко по-внимателен — упрекна го феята. — Ти все пак не си невидим. А килърските умения изчезват, ако гледаш хората в очите.

— Бях се замислил — каза Трикс. — Извинявай. Мислех си за мама… за татко… За това, че можехме да бъдем тук заедно…

Феята въздъхна и погали Трикс по ухото.

— Разбирам те. Да си ходим, мили, трябва да се наспиш.

— Феите имат ли си майки и татковци? — попита Трикс.

— Имат си, разбира се — отвърна феята. — Те поставят… поставят малката фея в цветната пъпка и след три дни тя излиза оттам, превърнала се в прекрасна голяма фея.

— Значи ти не си ги виждала — учуди се Трикс.

— Не… — призна феята. — При нас е така.

— Недей да тъгуваш — каза Трикс.

— Аз не тъгувам. Гномите дават децата си под наем да ги използват в съседните рудници, докато станат пълнолетни… Драконите изгонват малките от гнездото в момента, в който се научат да летят. Минотаврите обаче са много грижовни родители…

— При нас — хората — сякаш всичко е омесено — въздъхна Трикс. — Всякак става…

— Затова сте хора — каза феята. — С всяко вълшебно същество можеш да намериш общ език, защото знаеш предварително, в каква ситуация как ще постъпи. Хората са непредсказуеми… — Тя помълча, ритайки с крачката си, след това се засмя и добави: — Затова и ви харесвам.

Трикс се усмихна и каза:

— Искаш ли на връщане към къщи да минем през лавката за цветя и да купим един букет на Тиана?…

— Пу за мен всичкия прашец! — радостно се съгласи феята.