Сергей Лукяненко
Нескопоското (12)

2

Късно вечерта, след три дни, „Сепията“, пристана в Дилон.

На връщане Трикс не посмя да рискува и да предизвика силен вятър. Нямаше защо, а и Хорт, разтревожен от количеството вода в трюма, помоли да бързат по-бавно. Така че Трикс, след няколко опита, успя да сътвори умерен вятър, който на моменти ставаше поривист и който подгони „Сепията“ към дома.

Трикс малко се безпокоеше, че целият екипаж беше научил, в какво бе превърната княгинята. Може би Йен се беше раздрънкал, може би Шараж го беше напуснала прочутата планинска сдържаност, или Паклус, докато празнуваше с екипажа победата, повечко си беше пийнал. Но щом видеха в ръцете на Трикс книгата, изведнъж всички ставаха много вежливи и само дето не се кланяха. Последен разбра за новия облик на княгинята малкият Халанбери — лично Трикс му разказа, като махна с ръка на безсмислената секретност. Той реагира учудващо спокойно — въздъхна и каза: „Все пак, щеше да бъде по-интересно, ако я беше превърнал в жаба, аха…“

Донякъде, Трикс се утешаваше с това, че артистите се канеха да напуснат Дилон и да заминат на „гастролно турне“, както загадъчно и неразбираемо се изразяваше Майхел. На Трикс му се струваше, че немалка роля за това тяхно решение играеше желанието им да се спасят някъде по-далече от брега, където от време на време излизаха витаманти. Колкото до Паклус, Тикс нямаше притеснения. И не защото вярваше в мълчанието му. За рицаря спасяването на Тиана беше нещо съвсем обикновено, едва ли не делнично в богатия му на приключения живот. Трикс подозираше, че само след седмица, Паклус трудно щеше да си спомня за тяхната велика битка с Гавар.

На пристана беше дошъл да посрещне кораба, еднокракият кръчмар. Трикс се досещаше, че той съвсем не е толкова прост, колкото искаше да се представи. По всичко личеше, че някой му беше съобщил за пристигането на кораба, който беше собственост, както подозираше Трикс, не на някакъв митичен капитан в запой, а на самия кръчмар. Изглежда, пиянството на капитана беше приключило с това, че старата шхуна, заради дългове беше сменила собственика си, а той, от своя страна я беше дал под наем, без да се надява особено, че ще си я върне.

Ако се съдеше по реакцията на кръчмаря, това беше точно така.

— Върнахте се! — развика се той, когато Паклус стъпи на земята. — Да ми се пукне жлъчката, ако не е вярно! Това корито е непото… Този як кораб ще послужи и на други смели моряци!

Паклус, който беше най-силен от всички и по тази причина му се наложи най-дълго време да стои на помпата, изпомпвайки вода от трюма, мрачно изгледа кръчмаря и не пророни нито дума. Онзи оцени правилно ситуацията и се дръпна настрана.

Натоварена с денкове, към които пристанищните отрепки хвърляха алчни погледи, храбрата команда се добра до най-близката прилична таверна, където окупира една маса в отделна зала. Всички си поръчаха пиво, дори и за Халанбери поръчаха чаша вино от круши.

— За мен беше удоволствие да плавам с вас — пръв каза Хорт. — Беше ми приятно да си спомня младите години.

Всички дружно надигнаха чашите.

— Да се бия с вас, рамо до рамо, беше наслада — в отговор изрече Паклус.

Всички отново вдигнаха чашите и погледнаха към Трикс.

— Да правя магии във вашата компания — за мен е чест и голямо щастие! — с жар изрече Трикс и заслужи одобрителните погледи на приятелите си.

Когато артистите завършиха благодарствените си речи, всички обърнаха поглед към Йен. Той вече няколко минути обмисляше нещо, намръщил челото си.

— Да беля картофи за вас и да готвя каша стана радостта на моя живот! — израпортува Йен.

Беше удостоен с одобрителни кимвания.

— Да мия палубата, по която вие стъпвахте — беше просто великолепно! — изписка Халанбери. — Аха. Но да беля картофи не ми харесва…

Суровият варварин се усмихна и го потупа по главата:

— Ти се справи добре. Кажи, не искаш ли да се присъединиш към нашата трупа?

— Да чистя театъра ли? — натъжи се Халанбери.

— Не, ще те вземем за актьор. Ти ми харесваш, малък смел войнико! Ще ми бъдеш побратим!

Няколко секунди Халанбери обмисля съблазнителната перспектива. Но поклати глава отрицателно:

— Благодаря, но не мога да оставя сестра си! Оставам с Трикс.

Трикс въздъхна като си представи какво ще каже Лапад по този повод. Но реши да не спори.

— Да се лети около вас е феерия! — внезапно извика Аннет, която беше кацнала на облегалката на един свободен стол.

Паклус мълчаливо протегна към нея пълната си халба и Аннет отпи една капка пиво.

— Ние сторихме едно голямо и добро дело — тържествено каза Паклус и стана. — Може би някой някога ще съчини легенди и балади за това. Но засега — мълчание! Витамантите имат дълги ръце!

Всички закимаха с разбиране.

— Да вървим — Паклус кимна на Трикс. — Ще те изпратя до дома на Лапад.

Макар че вече се беше бил в истинска битка, Трикс прие с благодарност предложението на рицаря. И работата, разбира се, не беше във витамантите — нощният град крие множество неприятни сюрпризи, дори без магии: алчни разбойници, пияни хулигани, самаршански бедняци, които градските власти предпочитаха да наемат за копане на канавки и чукане на камъни…

Но към могъщия рицар, който придружаваше две момчета и малко дете, разбира се, никой не посмя да се приближи. Те стигнаха до къщичката на Лапад без никакви приключения. Прозорците светеха и се чуваше тиха музика от лютня. В градината бавно се разхождаше летящото огънче.

— О… — с нотка на завист каза Паклус. — Радион има гости… хайде, вървете, аз ще почакам, докато вратата се затвори след вас и ще продължа по пътя си…

— Къде ще отидете, рицарю, сър? — съчувствено попита Йен.

— Малко ли са хановете в Дилон? — Рицарят сви рамене.

— Не, не! Не може така! — Йен хвана рицаря за ръката. — Да вървим! Лапад е ваш приятел, ще ви приюти за една нощ.

Трикс си помисли със съмнение, че Йен прекалено много си въобразява. Разбира се, Паклус и Лапад са приятели, но не беше работа на Йен, който самият имаше права при Лапад колкото една мишка, да го кани в къщата!

— А ти как мислиш? — Паклус с надежда попита Трикс.

— Ще се обиди, ако не влезете! — убедено отговори Трикс.

Огънят — пазач направи един кръг около тях, но не ги спря. Трикс отиде до вратата и почука. Вътре продължаваше да звъни лютня и нечий приятен глас тихо и припяваше. Трикс бутна вратата и тя се отвори.

Пред очите им изникна зрелище, колкото учудващо, толкова и смущаващо.

Точно зад вратата, в коридорчето стоеше един чичо, който, ако се съдеше по лицето му, беше от простолюдието, но дрехите му бяха на богат човек — или търговец, или виден майстор от някоя от гилдиите. Под мишницата си държеше малко сандъче. Малко по-нататък седеше една старица със свадливо лице и стискаше в ръка брокатена кесия. Зад гърба и стоеше възрастен лакей. И търговецът, и старицата си хвърляха враждебни погледи. Точно до входа на големия салон, стоеше младеж с изящна външност, облечен в риза от дантели и батиста и панталони до коленете. И младежът държеше в ръцете си пакет.

— Накъде без ред? — възмути се господинът, когато Трикс се запромъква покрай него. — Аз, кажи-речи, от обяд чакам тук!

От джоба на Трикс изскочи Аннет и гневно запищя:

— Смрадливец! Падни на колене или ще се превърнеш в гнил пън! Пред теб стои ученикът на Радион Лапад — великият магьосник Трикс Соийе!

— Ами, веднага да беше казал, че си магьосник — спокойно каза чичото. — Моля, минете, ваше е правото… Но никак не ви приляга да заплашвате честния дърводелец! Нашата гилдия е уважавана в този град, без нас, за благородните господа няма да има нито люлки за отрочетата им, нито ще имат маси, на които да се нахранят, нито мебели, за да са уютни домовете им!

Старицата не каза нищо, само впери в Трикс такъв недоволен поглед, че той не издържа и обърна настрана главата си. Съпровождан от ескорта си, той влезе в салона, където имаше още доста граждани, които по нищо не си приличаха:

— мургав младеж с бягащ поглед, който криеше нещо в пазвата си,

— младо момиче с разплакани очи, което се притискаше към майка си,

— навъсен стражар, който хвърляше подозрителни погледи на мургавия младеж,

— музикант, който много приятно свиреше и пееше на лютня старинни балади,

— древен старец, около когото се бяха подредили в кръг трима яки мъже, които ако се съдеше по поразителната им прилика, бяха братя-близнаци.

— Е-е… — проточи Паклус, като се огледа. — Нашият Радик май е решил да поработи… за благото на град Дилон…

В това време, вратата на кабинета се отвори и оттам излезе развълнуван и зачервен мъж на средна възраст. Подир него се показа Лапад, с думите:

— … ще се убедите, че ефектът му е дългосрочен, за разлика от корените на ехинопса и компресите с оцет… Следващият!

В този момент, той зърна Трикс и лицето му светна от искрена радост.

— Върнал си се! О! И Паклус!

Магьосникът и рицарят се прегърнаха, Трикс си заслужи одобрително потупване по рамото, Аннет получи кимване, а Йен и Халанбери бяха удостоени едва с мимолетен поглед.

— За днес, приемът свърши! — тържествено обяви Лапад. — Върна се моят ученик, когото бях изпратил до… ъ… до Сивите планини за могъщ еликсир. До утре! Елате утре!

Хората безропотно тръгнаха към изхода, поглеждайки недоволно към Трикс. От антрето се опита да се покаже дърводелецът, но Лапад така го изгледа, че и той не посмя нищо да каже.

Само старецът с тримата синове остана седнал.

— Дядо! Дядо! — високо изрече Лапад. — Утре ще приемам, вървете си у дома да си почивате, моля ви!

— Не съм глух! — със скърцащ глас отвърна дядото. — Не бива да си ходя у дома, вълшебнико. Ще умра.

— Ти още си пълен със сили, още дълго ще ходиш по тази земя! — опита се да го успокои вълшебникът. — Ела утре!

— Ако не ме приемеш, тази нощ ще умра — упорито отговори дядото. — Ето тези ще ме довършат. — Той погледна сурово към синовете си. — Омръзна им вече да чакат, кого ще определя за наследник. Ще се наговорят и нощес ще ме удушат с възглавница.

— Тате, какво говорите! Нали заповядахте да изхвърлят всички възглавници! — възмути се един от синовете.

— Затова съм жив! Ако не ме удушат, ще ме отровят, знам ги аз тези негодници!

Тримата синове се спогледаха някак замислено и с интерес.

— Добре — предаде се Лапад. — От уважение към белите ти коси… какво искаш, дядо?

Дядкото се изкашля и каза:

— Аз имам трима сина. Най-големият е умен, средният — силен, а най-малкият е добра душа. Когато усетих, че краят ми наближава, реших да поделя помежду им това, което имам. На най-големия да оставя воденицата, защото той умее да се оправя с воденичните камъни. На средния реших да оставя магарето — да работи на пристанището като товарач. А на най-малкия — моя любим котарак, защото само той е такъв сополивец, който никога не би изхвърлил животинка на улицата.

— До момента не виждам проблем — призна Лапад.

— Аз дори не ги различавам! — неочаквано силно завика старецът. — Те са близнаци, заради това майка им умря при раждането! Викнах ги и ги питам — кой е най-големият и всеки ми отговаря, че е той!

Братята наведоха глави.

— Наговорили са се, така ли? — поинтересува се Лапад. — Това е неочакван ход. Силен ход!

— Татенце — помоли единият от братята. — Недейте да делите имането. Позволете ни да го продадем.

— Включително и този смрадлив котарак! — добави вторият.

— Парите ще си поделим поравно! — замоли се третият. — Няма да се караме! Та нали сме еднояйчни близнаци!

— Продайте и поделете всичко, когато баща ви си отиде — предложи Паклус, който също се увлече от ситуацията. — Просто е!

— Ами ако най-големият, тоест аз, след смъртта на баща ни размисля и не пожелая да делим? — попита единият от братята.

— Аз съм най-големият и съм много умен, а всички умни хора са алчни — каза вторият.

— За мен, най-големият син, волята на тате е свещена — печално рече третият.

Лапад се разсмя гръмогласно:

— Браво на братята! Как го завъртяха! Трикс, я покажи майсторлъка си. Как ще помогнеш на стария мелничар?

Трикс се замисли.

— Дядо, а вашите синове, нямат ли някакви белези, които да се различават? Някакъв белег по рождение…

— Единият от детството си има следа от каиша ми на лявото бедро, там, където го фрасна токата — спомни си дядото. — Другият няма нокът на едното кутре, падна му, когато воденичният камък му притисна пръста… А третият има белег на крака си — разтоварваше една каруца и изпусна буре… Но кой кое — не помня!

— Данните са недостатъчно — печално каза Лапад. — Логиката в случая е безсилна…

— Да използваме заклинание за подобряване на паметта? — предложи Трикс.

— Не бих те съветвал — каза Лапад. — Когато човек е на такава преклонна възраст и най-безобидната магия може да го убие.

— Тогава, заклинание за истина! — каза Трикс — Братята да си признаят кой кой е…

— Ще се оплачем на регента! — каза единият брат.

— Забранено е да се използва такава магия спрямо честните хора! — добави вторият.

— А да криеш кой си от благородни подбуди — не е престъпление! — заключи третият.

Трикс се замисли. Лапад го гледаше усмихнат.

— Добре — каза Трикс. — Кой има на бедрото си следа от каиш?

Братът, който стоеше отляво, вдигна ръка.

— Кой няма нокът на кутрето си?

Братът, който стоеше в центъра, вдигна ръка и показа нокътя си.

— А белег на крака?

Братът, който стоеше отдясно, кимна.

— Това е напълно достатъчно — каза Трикс. — Добрият брат не може да е заслужил бащиния гняв до такава степен, че да получи за цял живот белег от колана. И така, отляво е или силният, или умният. Умният брат не би могъл да притисне пръста си между воденичните камъни. Значи в центъра е или силният, или добрият. Силният брат не би изпуснал бурето. Тоест, в дясно е или умният, или добрият.

— Аз мисля, че това изобщо не ни помага… — почеса се Паклус.

— Това ни дава всичко! — тържествено отвърна Трикс. — Да допуснем, че от ляво е силният. Тогава, в средата е добрият. А от дясно е умният! Нали?

— Ами ако отляво е умният? — попита Паклус.

— Тогава, в средата е силният, а в дясно — добрият!

— И какво от това? Имаме два варианта — и двата, еднакво вероятни. Лапад е прав, тук логиката е пас!

— Ние знаем със сигурност, че този в средата, който не е умният, не е най-големият син! — гордо каза Трикс. — Той няма да получи мелницата!

Синът в средата зяпна. Погледна братята си. Те извърнаха глави.

— А дребният добитък, като магаре и котарак, може да се раздели в работен порядък — продължи Трикс. — Склонен съм да вярвам, че умният брат също не би получил каиш по задника. Значи от ляво е силният! При това положение, в средата не е силният, нито умният, а добрият, което се потвърждава от факта, че заради добрата си душа, той се е опитал да работи на воденицата, без да е подготвен! И, разбира се, братът, който си пада по умствения труд и стои от дясно, не е могъл да се справи с товаро-разтоварната работа. Край! На силния — магарето, на добрия — котарака, а на умния — мелницата!

Дядото се почеса по главата.

Пръв не издържа братът отдясно.

— Аз ли не ставам за работа?! — викна той. — Аз ли?! Когато трябва нещо да се мъкне, или да се товари, все мен търсят — затова се нараних!

— Аз ли не съм умен?! Аз ли съм си притиснал пръста в камъните, защото не ме бива?! Ами че аз от петгодишен съм на мелницата, затова си притиснах пръста! — обиди се братът, който беше в средата.

— Мен ме пердашеха само заради добрата ми душа! — бушуваше братът от ляво. — Те правеха белите, а след това ме молеха: „Братко, кажи, че си ти, теб татко те обича, няма да те бие силно!“

Трикс погледна гордо към вълшебника. Той пък кимна одобрително. Тогава Трикс смигна на Паклус, който съвсем се беше объркал и му каза:

— Логиката изобщо не може да бъде приложена в човешките отношения. Всеки факт може да бъде тълкуван по всякакъв начин. Точно това направих аз. Главното тук беше да се разгневят спорещите, те да се обидят на несправедливостта.

— Той наистина ще стане добър вълшебник — призна Лапад. — Донесохте ли малко брашно, дядо? Нека силният ти син го занесе в килера. И край, край! Приемът свърши!

Когато старецът, заедно със смутените си синове си тръгна, Радион, с доволен вид изтри ръцете си в работната си мантия и каза:

— Добра вечер! Три златни, шест сребърни монети… Гъска, брашно, кошничка с яйца, няколко нови кърпи, парче кадифе за нова мантия, две заклани кокошки… ей, момче… как ти беше името…

— Йен, ваша мъдрост.

От неочакваната титла, Радион леко се смути, но не й обърна особено внимание:

— Младежо Йен, върви в кухнята, оскуби кокошките и ги опечи с подправки. Можеш ли?

— Разбира се! — Йен се стараеше с всички сили да покаже своята полезност. — Халанбери, стига си бърка в носа! Тръгвай да приготвим вечеря!

— Аха!

— Този, малкият да си измие ръцете със сапун! — викна след тях вълшебникът. Въздъхна тежко и промърмори, докато се спускаше в креслото: — Толкова се надявах, че някъде по пътя, тези дечурлига ще се изгубят…

— Лапад, така не бива, това са деца! — с упрек каза Паклус и седна до него.

— Ако бяха възрастни, щях да ги превърна в нещо полезно за домакинството! — запъна се Лапад. — Апропо… как мина вашето… пътешествие?

— Удачно — отвърна Трикс. — Кня…

— Тихо, тихо, тихо! — замаха с ръце Лапад. — Не ме интересуват твоите роднини, твоите любовни похождения и неудобствата ти по пътя. Излезе в отпуска — какво по-хубаво?!

Трикс въздъхна.

— Никой ли не загина?

— Абсолютно — каза Паклус, след като поразмисли. — Нали мъртвите не могат да умрат втори път?

— Не, не и не! — затръска глава Лапад. — Те само могат да намерят покой. Това е съвсем друга работа. Аз тук бях принуден да окажа малко помощ на местното население. Нали разбирате… — Той помълча. — Трябва да се яде!

— В днешно време го няма предишното уважение към магията… както и към изкуството на меча… — кимна Паклус. — Няма да повярваш, че успешния край на нашия поход, ние отбелязахме в една ужасна таверна. С пиво! Там дори нямаше благородно вино…

— Трикс, в бюфета! — изкомандва Лапад.

Трикс извади и донесе от бюфета тумбеста бутилка (изглежда Лапад не беше преброил точно даровете на благодарните граждани) и по своя инициатива, три чаши. Лапад отпуши запечатаната с восък тапа и наля вино и на тримата.

— Седни — покани той Трикс.

Трикс примъкна един стол и седна при рицаря и магьосника.

— И така, млади мой ученико… — Вълшебникът подуши виното и удовлетворено кимна. — И така, млади мой ученико, аз съм много радостен да ти съобщя следния факт — ти преминаваш от редови хвалач в подавач!

— Браво! — каза Паклус и отпи от виното.

— От този момент, ти можеш да ми помагаш в магиите, да твориш собствени вълшебства без разрешение и да поздравяваш другите вълшебници, не, покланяйки им се до кръста, а само с вежливо кимване! Сега ще почувстваш как расте твоята заклинателна книга…

И действително, Трикс почувства, че нещо помръдна на кръста му — неговият Айпод уголеми размера си.

— А колкото до твоя ученически жезъл — можеш да го превърнеш във вълшебен!

— Как? — възхитен, попита Трикс.

— Как — как? Омагьосай го!

— Как именно?

— Ах, да, няма как да знаеш. Табелите за ранговете… — кимна Лапад. — Така… жезълът на хвалача по всичко прилича на вълшебен, но всъщност е обикновена пръчка.

— Знам — тъжно кимна Трикс.

— Жезълът на подавача е нещо много по-сериозно! Можеш така да го омагьосаш така, че когато потрябва, да свети със страшна червена или с магическа зелена светлина, или така, че когато удариш с него по земята или някого от враговете, той да изпуска снопове искри, или пък в момент на голяма опасност, когато ръцете ти се изпотят от страх, да започне заплашително да ръмжи и страховито да стене. Но само едно от трите!

— Аха… — Трикс се замисли. — Ами жезълът на помагача?

— Жезълът на помагача може едновременно да свети, да хвърля искри и да издава звуци!

— А на истинския вълшебник?

— Истинските вълшебници са ограничени единствено от фантазията си — засмя се Лапад. — Аз, например, обичам, когато ударя с жезъла, да цъфтят цветя. А ако се уплаша, от нея ще излети ято зловещо грачещи гарвани и ще започне да кръжи над мен.

— Всъщност, какво прави вълшебният жезъл? — тихо попита Трикс, предугаждайки отговора.

— Прави впечатление на околните — също толкова тихо отговори Лапад. — Искам да разбереш, момчето ми — деветдесет процента от работата на вълшебника е работа за зрителите!

Трикс кимна.

— Затова пък, ефектният жезъл ще ти помогне да твориш по-силна магия! — ободри го вълшебникът. — Хайде, пий до дъно, мой славни подавачо!

Трикс въздъхна и пресуши чашата си на един дъх.

Виното беше гъсто, сладко и силно — къде-къде по-силно от виното, което той беше свикнал да пие в дома на родителите си. Главата му се замая.

— Той се представи чудесно в битката — вметна Паклус. — И от самото начало…

— Нищо не искам да слушам! — с болка в гласа възкликна Лапад. — Нищо! Нямам право!

— А ако разкажа история, която се е случила с мен незнайно кога и незнайно къде? — попита Паклус. — Веднъж при мен дойде един мой познат млад магьосник…

— Това е добра идея! — грейна Лапад. — Само без имена!

Йен и Халанбери тържествено донесоха от кухнята печените кокошки. Лапад, чието настроение се оправи окончателно при вида на храната, откъсна за Йен крак и крилце, на Халанбери — крак, след което ги прати да вечерят в кухнята. Съдейки по хихикането, което се чуваше от време на време и по тракането на чиниите, там те изобщо не скучаеха.

— И в този момент, ние видяхме кораба на вита… на неприятеля! — разказваше Паклус.

Аннет, която през всичкото време мрачно летеше из стаята, се спусна до ухото на Трикс и му пошепна:

— Мили, и аз ще отида да вечерям…

— Къде?

— Ами тук наблизо има едно място… — мъгляво отвърна феята. — Остави ми парченце от сладкиша, моля те!

— От кой сладкиш?

— От този, който сладкарят донесе на Лапад — благодарност за… за един еликсир — днес Аннет предпочиташе да се изяснява с недомлъвки. — Чао, мили!

Феята отлетя, а Трикс, който по молба на вълшебника отиде още веднъж до бюфета за нова бутилка вино, продължи да слуша историята за своя героизъм. Към виното вече посягаше много предпазливо, но въпреки това, съвсем скоро започна да клюма и за малко да проспи завръщането на Аннет.

— Целувки на всички в тази зала! — възкликна феята, влитайки през отвореното прозорче. И започна с весел смях да кръжи и да танцува над масата.

Лапад и Паклус, които току-що бяха обсъждали дали ще успее злият витамант да се добере по морското дъно до Кристалните острови, млъкнаха и я зяпнаха.

— Защо сте толкова мрачни? — засипвайки магьосника и рицаря с блестящ сребрист прашец, питаше феята. — Защо не се радвате, заедно с мен? Искам да е весело! Искам да празнуваме!

— Аннет, кажи ми, ти можеш ли да станеш висока колкото нас? — попита Паклус, поглаждайки брадата си.

Лапад, който вече беше задавал този въпрос, скептично се усмихна. Но феята неочаквано престана да танцува във въздуха и отвърна:

— Да. Но затова ще трябва да ме целунеш.

— Аз съм готов! — на мига отговори рицарят.

Аннет се спусна и кацна върху протегнатата длан на Паклус. Лапад изхъмка със съмнение. Рицарят се прокашля, много внимателно поднесе Аннет към устните си и я млясна.

— Ха-ха-ха-ха-ха! — стремително отлитайки към тавана, завика Аннет. — Толкова голям, а вярва в приказки! Аз съм фея на цветята! А цветята са малки! Аз не мога да порасна! Ха-ха-ха-ха-ха! Какво се мръщиш, сър рицарю? Няма защо! Всеки път, когато се намръщиш, в света умира по една фея!

— Ако не престанеш да се кикотиш, една моя позната фея, със сигурност ще умре! — кресна рицарят и стана червен като домат.

Феята се изсмя презрително, но се отдалечи и млъкна. Лапад стана, отиде до кабинета си и се върна с кутия шоколадов сладкиш, който остави на масата:

— Аннет, заповядай при нас. Жалко, че не можеш да ни правиш истинска компания, но…

Не се наложи дълго да я уговаря. Трикс, който от няколко минути вече почти заспиваше, за една секунда затвори очи. След това видя, че половината сладкиш е изяден!

— Бива си те! — възкликна той. — Колко излапа за една секунда!

Лапад, Паклус и Аннет го зяпнаха с недоумение. Изведнъж Трикс се усети, че от кухнята не се чуваха гласовете на Йен и Халанбери, под масата се бяха събрали пет бутилки от вино, а в ръката на магьосника се беше появила отнякъде димяща лула.

— Ти спа цял час седнал, мой млади ученико — меко каза Лапад. — Върви да си легнеш. Можеш да легнеш в моята спалня. Аз ще пренощувам в кабинета си.

— Ако въобще си легнем! — бодро каза Паклус.

Трикс не пожела да спори и да настоява — така и така, очите му се затваряха. Той тръгна към спалнята на магьосника. Ако се съдеше по леглото му, Лапад не беше лягал цяла седмица. Смъкна обувките си, съблече куртката и без да се съблича повече се повали на леглото. Сложи под възглавницата книгата — Тиана, която грижливо беше крил в пазвата си, дори когато заспа на масата. Не се сдържа, измъкна я и известно време я разглежда, като поглаждаше буквите Т.И.А.Н.А.

Събуди го Аннет — вече като че ли беше сутрин, защото навън съмваше, но за Трикс беше минал само един миг, откакто беше затворил очите си. В началото той долови само една тиха и нежна песен:

Спи, моя радост, заспи!

В замъка всичко угасна.

Феи сънуват звезди,

стражи похъркват негласно.

Месец в небето блести,

спи и чудовище страшно…

Бързо очи затвори,

Спи, моя радост, заспи…

Заспи! Заспи!

Тази приспивна песен беше най-разпространената в кралството, но също така имаше и доста съмнителна слава. Разправят, че хората я научили от кръвопийците-елфи и от другите зли и разпуснати малки народи, които само дебнеха в тъмното, за да нападнат сънените деца. Но елфите и останалата съмнителна измет отдавна бяха натирени вдън гори, а приспивната песен притежаваше остатъчна магия и много добре приспиваше непослушните деца. Нали всяко културно наследство трябва да се пази! Затова през цялото си детство, Трикс заспиваше с тази песен…

В замъка всичко притихна,

Мрачни, тъмниците спят.

Призракът също покри се…

Някъде чува се писък —

Теб не засяга това!

Бързо очи затвори!

Спи, моя радост, заспи!

Заспи! Заспи!

Аннет припяваше песничката и подпъхваше одеялото му от всички страни. Не че Трикс се нуждаеше от това — беше топло, но на всеки му е приятно, когато се грижат за него…

Врата не скръцва във нощта,

че тук живее мойто птиче

в охолство и във красота…

Няма си грижа за нищо

Моето птиче прекрасно.

Всичко за него е — ясно!

Мама е само нещастна.

Нервите скъса ми ти!

Спи, моя радост заспи!

Заспи! Заспи!

Под напева, който му беше познат от младенческите години, Трикс започна отново да заспива. Но Аннет внезапно замлъкна. След това силно ощипа Трикс по бузата и възмутено викна в ухото му:

— Нямаш нито срам, нито съвест! Какво си мислиш, че правиш?!

— Какво?! — Трикс седна уплашен в леглото и издърпа одеялото до брадата си.

— Ти замъкна невинното момиче в леглото си! — Аннет обвинително посочи книгата.

— Ама това е книга! — възмути се Трикс.

— Е, и?

— Тя само лежи до мен! Даже в баладите… — Трикс беше сънен и не можа да си спомни историята, която му трябваше, но после фразите от приключенията на барон Хмар изплуваха от само себе си. — Когато доблестният Хрей спаси прекрасната Азол от лапите на разбойниците, той легна до нея, за да си почине…

Аннет се намръщи. Попита го:

— Така ли е казано?

— Ами да… легна, за да си почине, а своя верен меч Оксогон положи между себе си и Азол…

— Виждаш ли! — Аннет запърха с крилца. — Единствената ситуация, когато благородният юноша може да легне в едно легло с дама е, когато между тях има положен остър меч!

Трикс помисли и реши, че Аннет е права. В баладите, героят или лягаше до дамата, а веднага след това следваше сватба, или в леглото те бяха трима — героят, неговият меч и дамата му.

— Аз нямам меч — призна си той. — Може би жезълът ще свърши работа?

— Прибери момичето в шкафчето — тропна с крак във въздуха Аннет. — Дръж се, както подобава!

Засраменият Трикс скри книгата в нощното шкафче, като предварително измъкна оттам един изсъхнал сухар, стара лула, празно шише с надпис „Ароматна вода № 4“ и остатък от молив. Всичко това очевидно принадлежеше на Лапад.

Едва сложил глава върху възглавницата, той видя, че върху леглото се е нагласила Аннет и го гледа умилено в очите.

— Какво? — попита Трикс.

— Каня се да поспя, мили!

— Как не! Като благороден юноша… — Трикс хвана феята с два пръста за талията — аз съм длъжен да те пратя да спиш на табуретката!

— Неблагодарник — изхлипа феята и се изтръгна от ръцете му. — Добре, добре, затвори ме в кутийка, сложи ме в шише, завържи ме с конец… — тя замълча за секунда, след което възкликна с неочакван ентусиазъм: — Завържи ме! Завържи ме, мой строги господарю!

— Така — каза Трикс и пусна Аннет. — Аз наистина съм твой повелител, нали не си забравила? А ти си моят фамилиар! Вълшебен слуга! Така че аз ти заповядвам — стой кротко, легни си където искаш, но не на леглото и… и въобще не ми досаждай!

Той постави феята на табуретката, сложи глава на възглавницата и веднага заспа.

Събуди го някакво натрапчиво и неприятно усещане. Отвори очи и видя, че Аннет си беше направила нещо като кушетка от флакона от „Ароматна вода № 4“, лежеше върху нея, подпряла с ръце главата си и го гледаше мечтателно.

— Какво искаш? — пошепна Трикс.

Аннет кокетно повдигна раменца и игриво махна с крачета.

Трикс въздъхна и седна на леглото. Слънцето вече грееше с пълна сила. Време му беше да става.

— Аннет, трябва да поговорим — каза Трикс.

Феята веднага застана нащрек — като всеки, който чува тази фраза.

Чудна работа! Почти всички хора (нечовешките създания — също) умират да си поприказват. Воините разказват за геройствата си. Момичетата обсъждат с приятелките си своите любими. Злобният Черен властелин, застанал на прага на завладяването на света се впуска в дълъг разговор със сразения си противник — сякаш специално му предоставя време да събере силите си и да победи.

За какво ми е думата? Да вземем теб, любезни мой читателю. Да, да, именно теб! Към теб се обръщам. Ако си млад — иди при майка си и й кажи: „мамо, трябва да поговорим“. Ще видиш колко забавно ще побледнее тя и колко безпомощно ще увиснат ръцете й! А ако си възрастен и ти самият имаш деца — извикай сина си и му кажи: „Синко, трябва да поговорим“. Какви емоции само ще се изпишат върху лицето му! Какви тайни ще заизлива през сълзи — и кой изяде сладкото, и кой си играе с кибрита, и кой играе игри в Интернет и са му пуснали вирус…

А става дума само за едно предложение — да направим нещо, което в никакъв случай не може да бъде осъдително, нещо, което отличава човека от животното. Да поговорим!

По същия начин и феята веднага се усъмни, че нещо не е наред.

— Слушам те — промълви тя.

— Аннет, ти си най-добрата фея на този свят — каза Трикс. — Аз самият те призовах. И съм много щастлив от това, че толкова ме обичаш и че така се грижиш за мен.

— О… — печално каза феята.

— Но… — продължи Трикс. — Ти си фея. Мъничко, прекрасно създание от света на магията и цветния прашец.

— Ами ако все пак успея да порасна? — попита феята. — Ако стана висока колкото теб?…

— Аннет, не е там работата — каза Трикс. — Съвсем не е в това. Ти си фея — вълшебно създание. А аз съм човек.

— Като съм вълшебна, значи ли, че съм по-лоша? — пошепна феята.

— В никакъв случай! — Трикс въздъхна. — Как да ти го обясня?… Например, ако попадна на необитаем остров с момиче-гном…

Аннет вдигна глава и очите й заблестяха радостно.

— Не, примерът не е сполучлив! — възкликна Трикс, като си спомни за Паклус. — Гномите, елфите — всички те са като хората. Малко по-различни. Но минотаврите, сфинксовете, грифоните, феите, духовете…

— Ние също сме живи, нали? — каза Аннет. — Но по друг начин. Ние също мислим, мечтаем. Страхуваме се, радваме се. Между нас има и добри, има и лоши…

— Така е, но вие сте вълшебни. Хората и феите могат да бъдат приятели. Могат да се обичат. Но… не като хората.

— Знам — каза Аннет. Тя слезе от шишенцето за тоалетна вода и седна върху старата лула на Лапад. — Аз прекрасно разбирам всичко. Но ти си ме създал такава, Трикс. Не уточни как именно трябва да те обичам. Да беше казал: „Обичай ме като сестра“. Или: „Обичай ме като вярно куче“. Щеше да ми е по-лесно.

— Извинявай — каза Трикс. — Не помислих. Аз съм толкова… неопитен магьосник.

Аннет мълчеше и гледаше встрани. Промълви:

— Аз се надявах, че бързо ще изчезна. След един-два дни… Така става с феите на цветята… Но ти ме създаде много устойчива. Аз ще живея, може би, много месеци. Или много години.

Трикс премълча — беше глупаво да се извинява точно за това.

— Трябва някак си да се приспособявам — въздъхна Аннет. — Кажи, много ли я обичаш тази Тиана?

— Не знам — каза Трикс и сърцето му бързо-бързо затупка. — Аз… още не съм се влюбвал в никого.

Аннет въздъхна и изтри с ръка очите си.

— Обичаш я — каза тя. — Щом казваш, че не знаеш, значи я обичаш.

Те помълчаха известно време.

— Искаш ли да те преомагьосам? — попита Трикс. — Така, че да не ме обичаш…

— Не! — Аннет излетя нагоре. — Не смей да си го помисляш! Ако го направиш, ще поискам да си отмъстя и ще започна да правя какви ли не гадости! И второ… и второ — да не си посмял! Не искам да се преомагьосвам!

Те пак замълчаха.

— Трикс и Тиана — мрачно произнесе Аннет. — Трикс и Аннет… Трикс и Тиана… Трикс и Аннет… Трикс и Аннет не звучи добре, като се замислиш. Звучи като име на болест.

Трикс изсумтя.

— А Трикс и Тиана звучи като името на някоя гореща южна страна, където всички тичат насам-натам с копия и без гащи! — отмъстително добави Аннет.

Трикс не каза нищо.

— Значи — печално каза Аннет — щом ти я обичаш толкова много, ще трябва и аз да я обикна. И дори да се грижа за нея — добави тя с отвращение. — Какво да се прави… Но запомни — няма да носиш със себе си в леглото книгата!

— Няма — съгласи се Трикс.

— Ако ти се доще да я целунеш по корицата — ще го правиш не по-често от един път в денонощието и то под мое наблюдение!

— А може ли да я погалвам по страниците?

Аннет се замисли.

— Може би, да. Само не по корицата. И не по първата страница.

— Може ли да я чета?

— Последната страница, може — кимна феята. — Смятай това за съвет.

Трикс кимна.

— И така — неестествено бодро произнесе феята — да затворим тази тема. С теб, ние сме приятели… за цял живот. Обичайте се… аз ви благославям.

— Ами, не знам, може Тиана изобщо да не ме обича…

— Тя не е чак толкова глупава! — избухна феята. — Върви да се измиеш. Лапад изобщо не си е лягал, вече разбута Йен и той приготвя закуската. Върви. Повече към тази тема няма да се връщаме… Ако искаш… Дори мога да ти ушия торбичка за тази… книжка. За да не я мърляш в пазвата си, а да виси на шията ти… — Аннет помълча и жлъчно добави: — Тепърва ще свикваш!

— А торбичката от какво ще е?

— Ще я ушия от розови листенца, конецът ще е от слънчев лъч, а иглата — от перо на феникс — със сладко гласче обеща Аннет. — От каквото намеря, от това ще я ушия, глупако! Порови из шкафовете на Лапад, твоят учител е такъв спестовник, че със сигурност ще се намери парче коприна… или някакъв стар парцал.

Трикс кимна с благодарност.

* * *

Както се оказа, магьосниците понасят нощния живот далече по-добре от рицарите. Радион Лапад беше бодър и весел, гордо седеше в едно кресло и оттам помагаше на Йен кухнята.

През това време, сър Паклус мирно похъркваше на пода, загърнат в стара конска попона. Призори, когато рицарят вече не се държеше на краката си, се опита да смъкне от стената един древен гоблен, който изобразяваше изгрева на слънцето и да се завие с него, но беше спрян от домакина и положен върху попоната, която намирисваше на конска пот.

Всъщност, в това нямаше нищо за чудене. Рицарите се славеха голямата си физическа издръжливост, освен това, те употребяваха сгряващите напитки в неимоверни количества. Но въпреки това животът им преминаваше изключително размерено. Сутрин — събуждане и дълго пиене на зелев или краставичен сок. През деня — пътуване, обяд, двубои с чудовища и други рицари. Вечерта, ако се случеше да им провърви — голяма битка с враговете. Ако не им провърви, което ставаше по-често — сражение с виното или с пивото в близката кръчма. А през нощта — дълбок и здрав сън.

Магьосниците пък от своя страна, нямаха никакъв дневен график. Сутрин магьосникът отваря очи и го изпълват гениалните му замисли. Редове от нови, могъщи заклинания, които ще разтърсят света, а него — вълшебника ще покрият с неувяхваща слава (както и със злато, разбира се), препълват главата му. Магьосникът закусва набързо, хваща перото и сяда зад писмената си маса (е, може да приседне върху някой гнил пън с надланника си, ако е на път). И ето, тържествения миг е близо… ето… ето сега ще се появят на бял свят вълшебните редове!

— Скъпи, не би ли могъл да поседиш с детето, докато почистя зеленчуците за супата? — пита жената на магьосника (да, да, колкото и да е странно, магьосниците са семейни люде).

Магьосникът се заема послушно да си играе с детенцето, тъй като на съпругата му се осмелява да противоречи единствено Черният властелин (всъщност, точно заради това Черният властелин се съгласи да стане такъв, след което превърна жена си в авлига и отпътува към своя Замък на ужасите).

Но ето че зеленчуците са почистени и магьосникът сяда отново да се труди над пергамента. Първите редове на заклинанието вече са готови, а перото е потопено в мастилницата.

Кристалната топка на масата започва да проблясва. Сигурно някой колега — вълшебник, иска да си поприказват за магиите и да се оплаче от главоболието си след вчерашния симпозиум.

Разговорът е приключен, магьосникът отново хваща перото. И гледа замислено кристалната топка.

Какво обаче става по широкия свят? Струва ли си да се започва работа по ново заклинание, преди да се разбере какъв е курсът на златния кралски талер към сребърния самаршански динар? И как е завършил инцидента между едно от големите и две от малките княжества в Сивите планини? Избран ли е нов глава на конгреса на витамантите? Освен това… освен това, може и да се позабавлява и да погледне с помощта на кристалната топка какво става в женската баня на Дилон. Просто така, за вдъхновение!

Ето, че всичко е приключило и магьосникът хваща отново перото. Ей сега ще настъпи мигът на творчеството!

Но тъкмо в този момент жена му го вика да обядва супа. И започва да го пили заради липсата, както на златни талери, така и на сребърни динари в тяхното семейство.

След обяда магьосникът малко си почива — трудно се работи на пълен стомах. След това идва градския херолд и го моли да му разкаже нещо за магиите, тъй като гражданите се интересували. Над какви заклинания работи в момента уважаемият вълшебник? А кое е първото заклинание, което е измислил? Трудно ли се става магьосник в днешно време — говори се, че било само с връзки? Вярно ли е, че някои от заклинанията на магьосниците били измислени от техните ученици? Кого от колегите си уважава вълшебникът, а кого — не чак толкова? Много ли плащат за заклинанията?

Херолдът си отива, а магьосникът остава, тъпо вторачен в кристалната топка. Всички прекрасни думи, измислени сутринта са се изпарили някъде. Или херолдът ги е отмъкнал със себе си, или са се попилели покрай дрънкането с колегите…

И така — цял ден.

Ако магьосникът е ерген, пречат му, вместо жената и детето, глупавият му слуга и поредният авантюрист, който е решил да отмъкне от съкровищницата на магьосника артефакт, който никога не е съществувал. Ако магьосникът е на мисия, пречат му мравките, които са го полазили под мантията, глупавите въпроси на партньора му — рицар и идиотските изцепки на партньора — крадец, поривите на студения вятър, който все не може да омагьоса, или прекалената жега, от която няма къде да се скрие.

И така, чак късно през нощта, под светлината на звездите и вълшебния огън, магьосникът започва да твори своите заклинания. И вече не са толкова прекрасни, каквито са му се стрували сутринта.

Но това не е проблем.

Така че магьосниците прекрасно понасят всяка дневна програма. Могат еднакво добре да не работят и сутрин, и вечер, и през нощта. И никак не е чудно, че тогава, когато сънят вече е повалил рицаря, вълшебникът отваря поредната си бутилка вино.

— Добро утро, господин Лапад — вежливо поздрави Трикс. — Да помогна ли на Йен в кухнята?

— На подавача не му приляга да се занимава с готвене — отвърна Лапад. — Нека Йен… щом се е стоварил върху нашите глави… да си заработи прехраната.

Трикс мислено много се зарадва. Изглежда Лапад все пак беше решил да остави Йен тук. Но не даде да се разбере, а само кимна и попита:

— Какво ще разпоредите за днес, господин Лапад?

— Прости работи. Ще закусим и ще започнеш да събираш багажа.

Трикс го загледа учудено.

— Отиваме в столицата, глупави ученико! При крал Меркел.

— З-защо? — заекна Трикс.

Столицата беше далече. А кралят — много сериозно нещо! Трите княжества, волните барони, кралските територии — цялата огромна държава вече много години ликуваше под владичеството на древния род Маркел. В сравнение с владенията на краля, дори княжество Дилон беше малко и скромно, да не говорим за съхерцогството на Соийе и Гриз…

— За да се занимаем с това, което приляга на вълшебниците — сурово отвърна Лапад. — Ще задаваме въпроси. Ще търсим отговори. Закуси здраво, млади подавачо, защото скоро няма да обядваме!

Трикс въздъхна и седна на масата.