Сергей Лукяненко
Нескопоското (15)

5

Може барон Исмунд и да не беше най-добрият човек, но той държеше на думата си. Същата вечер огромната карета на барона с четири впрегнати коня пое към Столицата. Придружаваха я четирима стражари със суров вид, на капрата седяха двама кочияши, готвачът също не беше забравен. Разделена на две части — за господарите и за слугите, каретата се движеше не много бързо, но много меко. Лапад и Трикс се бяха разположили в господарското отделение на каретата, където имаше две диванчета и маса. Зад стената, в по-скромното помещение пътуваха готвачът, Йен и Халанбери, и Аннет, която се присъедини към тях. Имаше и малка вратичка, която позволяваше да се преминава от едната, в другата част на каретата.

В каретата имаше и малка печка, която отопляваше двете и части (кюнците минаваха под капрата, топлейки кочияшите). Лапад огледа придирчиво каретата и остана доволен.

— Това е къде-къде по-добре, отколкото да ходим пеша. Добре, че успя да преметнеш барона…

— Ама аз…

Лапад се намръщи.

— Знам, знам… Аритметика. Убеди ме. Но така и не разбрах какъв е номерът.

— Всичко е много просто — каза Трикс. — Представете си, че не баронът отваряше втората врата. Представете си, че съм избрал и посочил тази врата, която със сигурност съм решил да не отварям, а след това отварям другите две. Ето ви шанс две към едно!

— А… — каза Лапад. — А! А!!!

Вълшебникът се плесна по челото.

— Как веднага…

Трикс, който най-накрая се отърва от неприятното обвинение в мошеничество, въздъхна облекчено и се усмихна.

— Ти си юнак момче — каза Лапад. — Майсторски го преметна. Ти, ученико, направи следващата си стъпка към усвояването на професията на вълшебника.

— Коя? — учуди се Трикс.

— Когато ти прояви интерес и склонност към магията, аз те произведох в хвалач. Когато се справи самостоятелно с нелеката задача и майсторски използва магията — стана подавач. А сега, когато разбра, че не всичко е подвластно на магията, че понякога вълшебникът трябва да използва главата си и да победи без никакво вълшебство, минаваш в третата, най-висока степен на учението. От този момент ти ставаш помощник!

Потресен от неочаквано бързото си кариерно развитие, Трикс чак подскочи и едва не удари главата си в ниския таван на каретата.

— Сега твоят Айпод ще стане още по-голям, а жезълът ти ще стане почти колкото моя. Ще получиш и правото да заговаряш хората преди мен и да изискваш своя дял от наградите, които получаваме. Малка част, разбира се. В разумни граници — Лапад се прокашля. — Засега аз ще бъда твоя разум.

— Господин учител… а как помощникът става истински вълшебник? — попита Трикс.

— Това ще ти кажа едва когато станеш вълшебник. — Лапад помисли малко и подчерта: — Ако станеш.

Трикс седна и погали Айпода. Каза замислено:

— Всъщност, аз за втори път свърших работата си като вълшебник, но без помощта на магия! Първия път беше с мелничаря и тримата му сина.

— Помня — каза Лапад. — Но тогава още не беше станал подавач. А е малко прекалено хвалачът да прескача званията и веднага да стане помощник. И изобщо — каза той, лягайки на дивана — никога не пречи първо да се убедиш, че ученикът ти наистина е научил нещо. Когато се случи само веднъж, може да е просто случайност…

Той се прозина и задряма.

Трикс седеше на диванчето и размишляваше. Лапад бързо започна да похърква и беше ясно, че въпреки ямите по пътя, от които не можеха да ги спасят даже хубавите ресори, вълшебникът имаше намерение да спи чак до сутринта. На Трикс изобщо не му се спеше. Зад тънката стена, която отделяше помещението за слугите се чуваха веселите гласове на Йен и готвача — младо момче, което много се радваше на пътуването до Столицата, още повече — в такава необикновена компания. После затропаха някакви съдове и съвсем скоро замириса вкусно на печена кокошка. Единият кочияш тихо подхвана песен за пътя, за прахоляка, за мъглите, за студовете, за тревогите, за степните треви, за враните в небето и за убитите другари-разбойници, за майката, която чака вкъщи сина си… песента беше толкова протяжна и тъжна, че на Трикс му се доплака.

Ех, ако можеше сега да отвори вратата и да остави вълшебникът да си похърква самичък, да отиде при слугите, да излапа една кокоша кълка, да си поприказва с Йен… Но дали такова поведение прилягаше на един помощник — без пет минути вълшебник, на един сериозен и важен човек?

Вратата изскърца и в процепа се показа главата на Халанбери.

— Аха, ти не спиш — удовлетворено каза той. — Ела да ядем кокошка. Много е вкусна!

Заради етикета, Трикс се замисли за две секунди. Може и една да беше. След което скочи, духна пламъка на фенера, така че да е сигурно, че Лапад няма да се събуди и се вмъкна в кабинката на прислугата.

— Нашите почитания за господин ученика на вълшебника! — протягайки към него опечена кокоша кълка, по която се стичаше ухаещ сок, каза готвачът. Той беше съвсем млад, явно наскоро беше преминал от групата на чираците към истинските готвачи.

Трикс взе кокошата кълка и с удоволствие я захапа. Пробуча:

— Много вкусно… Казвам се Трикс.

— Аз се казвам Дакс. Тази чаша с вино от избите на барона, е за господин Трикс. — Готвачът му връчи чашата. — Баронът не пие, но вината му са отлични. Някои твърдят, че към птичите меса се поднася бяло вино. Пълна глупост! Към птица, печена върху въглени, най-добро е червеното!

Трикс с удоволствие отпи от виното. Йен също държеше чаша с вино и парче кокошка, а на Халанбери като на малолетен, вино не му се полагаше.

— Добре ли сте тук? — стараейки се да говори солидно (на което пречеше сокът, който се стичаше по ръката му и пълната уста с чудесно месо), попита Трикс. — Не ви ли е тясно?

Халанбери, на когото много му се говореше, с огромна радост се зае да демонстрира как е устроено помещението за прислугата — три тесни койки, една над друга, снабдени с ремъци, за да не изхвърчи някой, шкаф с провизии, малка плоча върху печката. През това време, готвачът се зае да пече следващата порция от кокошката. Димът излизаше през едно хитро направено прозорче.

— Аз не исках да ставам готвач — продължавайки започнатия разговор, каза Дмак, когато Халанбери се умори и утихна. — Бях в гилдията на майсторите на колела. Баща ми прави колела за карети, на тази колелата, впрочем, той ги е правил. И зъбчатите колела на часовника, който е на кулата на княжеския дворец в Дилон, той ги е майсторил. И малките колелца на ключалките са негова работа. Всичко, което е кръгло и се върти, е наше дело. Беше време, когато нашата гилдия отговаряше и за копчетата! Само че шивачите откупиха патента, защото доказаха в княжеския съд, че копчетата, макар и да са кръгли, не се въртят, а стоят зашити. И започнаха сами да ги правят. Такива ги натвориха — техните копчета станаха и триъгълни, и квадратни, и изпъкнали… Пу, това не са копчета, а истински срам!

— Каква интересна работа! — възкликна Трикс. В тяхното съхерцогство имаше, разбира се, представителство на гилдията на майсторите на колела, но той самият никога не беше вниквал в тънкостите на техния занаят.

— Много интересна — потвърди готвачът. — Тя, между другото е и много философска. Колелото е кръг, а кръгът е символ на вечността, а вечността — това е всемирът. Така че, когато изработваш колело, работиш за вечността!

Той размаха ръце толкова енергично, че изпусна кокошето крилце върху жарта и припряно започна да го вади.

— Никога не бих се замислил — призна си Трикс. — Гледай ти… А защо стана готвач?

— Изгониха ме — наведе глава Дмак. — За проекти, които уронват престижа на гилдията.

— Какви? Квадратно колело ли? — пошегува се Трикс.

— Не, какво говориш?! — възмути се Дмак. — Аз обичам да си похапвам. Особено кокошка върху жарава.

Трикс изгледа със съмнение високото и слабо момче, но нищо не каза.

— А какво е важно за кокошката върху жарава? — попита Дмак. — Да се пече равномерно, от всички страни, за да не изгори. И аз измислих едно такова нещо — две колела на една ос, с шишове. На шишовете нанизваш кокошките, слагаш цялата джаджа на две подпорки над жарта, въртиш ръчката на оста и месото се пече. Бързо и равномерно!

— И какво, не проработи ли? — попита Трикс.

— Работи, как да не работи — огорчено каза Дмак. — Но нашите хора се възмутиха и казаха, че това е недостойно приложение на великата идея на колелото. Отпратиха ме в гилдията на готвачите. Те пък в началото се зарадваха, но после се… уплашиха. Защото така излиза, че всеки глупак може вкусно да приготви печена кокошка! Колко готвачи ще се разорят! И… казаха, че ще се готви постарому…

Той подаде на Трикс още едно парче месо — поизгоряло, но вкусно.

— Правилно са ти казали, млади човече — през вратичката се промъкна Лапад. — Абсолютно правилно.

Вълшебникът огледа внимателно помещението, повдигна полите на мантията си и влезе вътре. Седна на табуретката, която Халанбери мигновено беше освободил и продължи:

— Не исках да преча на младежта да се забавлява, но ухаеше прекалено вкусно…

Дмак бързо му протегна парче кокошка и чаша вино.

— Аха — каза Лапад. — И как ухаеше кокошката, приготвена с помощта на колело?

— Незле — въздъхна Дмак. — Но можеше да се приготвя много бързо и в големи количества.

— И защо? — възмути се Лапад. — Ех, младост… иска ви се всичко да е колкото може по-бързо. Ти само си представи — из целия град наредени сергии, до тях малки печки, а над печките — твоето колело. И всички си купуват печена кокошка.

— И кое му е лошото? — изуми се Дмак. — Защо хората да не се нахранят бързо?

— Яденето е обстоятелствен процес и не търпи бързане — глозгайки кокала, каза Лапад. — Това предполага, че хората сядат на маса, общуват, хранят се, пият вино или пиво. След дълга и вкусна трапеза, след интересна беседа човек става от масата просветлен и умиротворен. А какво ще стане, ако се внедри твоето изобретение? Ти през цялото време повтаряш думата „бързо“. Това е една много опасна дума! Ти сигурно си изобретил и други подобни неща?

Дмак се смути.

— Ами… дреболии. Вълнова фурна, например.

— Какво е това?

— Това е желязна кутия с вратичка. В нея се вкарва с мехове горещ въздух от печката. Този въздух на вълни минава през кутията и много бързо нагрява храната. Така може да се приготви набързо нещо вкусно. Вземате една питка, слагате вътре едно кюфте, парче сирене… Когато ви се дояде, нагрявате я за една минута във вълновата фурна!

— Ужасно! — възкликна Лапад. — Разбира се, че питката с кюфтето трябва да се претопли. Никой не обича студени кюфтета… Но когато не са пресни и са претоплени, не са вкусни и са вредни за стомаха.

— Не е особено вкусно — призна Дмак. — Но ако намажеш питката с горчица или със салца, може да се яде.

— Друго какво си измислил? — продължи разпита си Лапад.

— Измислих една чаша, от която можеш да пиеш, докато вървиш. Има си капак, а през една дупка вътре се пъха сламка… Вървиш и си пиеш. И не се разплисква.

— Това може да свърши работа, когато пътуваш — малко омекна Лапад и изтръска от ръкава на мантията си виното, което се беше разляло. За щастие мантията, с която вълшебникът пътуваше, беше толкова зацапана, че виното дори нямаше намерение да попива и стоеше на капки върху плата. — Или за симпозиуми. Разхождаш се из залата, пиеш си виното през сламка… Хм, любопитно. Какво още?

— Бързи картофи…

— Това какво е?

— Картофите се режат на тънки филийки. И се слагат във вряща мазнина. Само една минута и могат да се ядат!

— Кошмар! Кошмар! Кошмар! — възкликна Лапад. — Ти представяш ли си какво може да се случи с тази страна, където се хранят така? Хората ще започнат да се хранят на крак и това ще повреди стомасите им. Заради лошото храносмилане, телата им ще станат дебели и тромави, характерът им ще се изпорти, зъбите им ще се развалят, моралът им ще отслабне. Навикът да се храниш на крак ще доведе до това, че всеки постоянно ще бърза. Това ще бъде общество, в което хората няма да имат време за мъдри размишления, а бързите и некомпетентни решения ще минават за велики. Младежо! Приеми един съвет от стария вълшебник — забрави за тези опасни начинания. Твоите наставници с пълно основание не са пожелали да ги приемат!

— Все едно, това рано или късно ще се случи — упорито настоя Дмак. — Това е прогресът, той не може да бъде спрян!

— Тогава по-добре да се случи по-късно! — възкликна Лапад. — Ако може, нека не е докато ние сме живи!

— Аз исках, когато събера пари да отворя такава лавка — призна Дмак. — „Хапни набързо!“ А когато забогатея — още една. После още една. Бързи картофки, питка с кюфте, сладък сок в чашка… слагаш повечко мед и от дечурлигата няма отърване!

— Аха, на мен ми харесва — изписка Халанбери.

Аннет, която се беше разположила върху рамото му, тихичко захихика — с което си заслужи строгия поглед на магьосника.

— Емблемата на тази лавка трябва да бъде задник — язвително подметна Лапад. — Защото от такава храна неизбежно настъпва хранително разстройство!

— Уха! Задник! — развесели се Халанбери. — Аха! Харесва ми!

— За децата ще има подаръци — добави Дмак. — Играчки. „Десетте най-велики магьосници“ например.

— Какъв е смисълът на това нещо? — порази се Лапад.

— Децата ще поискат да съберат всичките. А аз ще направя така, че в един град да има фигурките на деветте магьосника, та всички да търсят десетия, а фигурките на десетия магьосник да са много, много малко. В друг град да е пълно с тази фигурка, но другите да ги няма. И всички деца да ги търсят в „Хапни набързо“. Да идват отново и отново. С родителите си.

— Да! — с възторг каза Халанбери. — Да, да, да!

— Ти си чудовище! — възкликна Лапад. — Това… това е ужасно!

— Защо да съм чудовище? — обиди се Дмак. — На Халанбери аз бих подарил и десетте фигурки. И бих дал пари на приюта за сираци. Аз съм добър!

Лапад присви очи. И Трикс с ужас разбра, че изобретателният Дмак няма да стигне до Столицата. Или ще стигне, но във вида на някакъв полезен предмет или като малко забавно животинче.

Изглежда Аннет си беше помислила същото, защото скри в шепи ужасеното си лице.

— А на вълшебниците, чиито фигурки подарявам на децата, бих плащал част от печалбата — продължаваше нищо неподозиращият Дмак. — Не много голяма част, а оборотът ми ще е охо-хо!…

— На колко си оценил съгласието на вълшебниците за тази работа? — презрително попита Лапад.

— Предполагам, че от една лавка биха могли да са сто.

— Сто какво?

— Жълтици, разбира се! — обиди се Дмак.

— На десетимата магьосници? — присви очи Лапад.

— Не, не на десетимата. На всеки. Но си мисля, че петима от магьосниците биха могли да са от тези, които вече не са между живите. На тях няма нужда да им се плаща. А на останалите — по сто… — Дмак доля вино в чашата на смаяния вълшебник. — Между другото, господин Лапад… аз смятам, че вие задължително трябва да бъдете от тези, петимата. Бихте могли да ми изброите и останалите кандидатури. За консултацията вашата част може да бъде увеличена… малко.

— Това звучи… — Лапад се изкашля. — Това звучи любопитно. Но аз категорично възразявам против кандидатурата на главата на Академията за вълшебници, господин Хомра. Неговата репутация е силно преувеличена.

— Значи няма да е в списъка — твърдо каза Дмак.

Лапад се разсмя, наведе се напред и потупа Дмак по рамото.

— В твоята идея има рационално зърно…

— Не, засега не мога да кажа как се готвят бързо зърнени храни — със съжаление призна Дмак.

— Не, имам предвид тази… бързата питка…

— Бързите картофки.

— Добре, нека са картофки. И фигурките, да, непременно фигурките. Глинени. Ако наемеш бедните самаршанци, ще ти ги изрисуват на ръка…

— А може ли да се направи така: — неочаквано се обади Халанбери — фигурката да е на части. Вълшебникът отделно и жезълът му — отделно. За да може човек да го мести където си поиска — ту в едната ръка, ту в другата… Или шапка…

— Гениално — каза Лапад. — Вземи!

Той връчи на Халанбери една малка монетка и той засия от гордост.

— Може да се направи не просто магьосник, а магьосник-свирка — продължи Халанбери. — Хващаш го и свириш!

Вълшебникът и готвачът се спогледаха.

— Това е… някак… много смело — каза Дмак.

— Ще го отложим за в бъдеще — кимна Лапад.

На Трикс му беше безумно интересно да слуша този увлекателен разговор, но въпреки това усети, че заспива. Той се премести в другото помещение, легна на своето диванче и се завърза с ремъка.

Каретата бързо се носеше по пустинния път. Кочияшът отново припяваше нещо за пътища и за това как ще разпрегне конете и ще ги напои. От време на време зад преградката се чуваха възгласи:

— А ако някой много бърза, ще му го опаковам в кутия!

— Питката може и с кюфте, може и с парче риба…

— И банички! Непременно банички!…

Трикс затвори очи и блажено заспа.

 

 

Пътешествието до Столицата, благодарение на щедростта на барона, се оказа наистина бързо и приятно. Сменяйки конете по пътя, каретата със сигурната си охрана мина през земите на Исмунд, през земите на наследника-принц (но доколкото принц-наследник все още нямаше, тези земи се управляваха от кралски наместници и затова представляваха тъжна гледка). Лапад ту съчиняваше нови заклинания (в тези моменти Трикс отиваше при прислугата, защото вълшебникът заяви, че вдъхновението му идва само когато е сам), ту обсъждаше с Дмак бъдещето на закусвалните (решиха, че ще бъдат закусвални) „Хапни набързо“. Незабелязано стана така, че Лапад вече не беше в ролята на консултант по въпроса с вълшебниците, а в качеството си на пълноправен съдружник.

Точно след пет дни, в една хладна дъждовна вечер, когато водните капки се чудеха дали не е време вече да се превърнат в снежинки, каретата наближи югозападните врати на Столицата (народът ги наричаше Прашните, защото през лятото югозападният вятър често довяваше до градските стени ехо от пясъчните бури — последното отмъщение на Самаршан за отнетите земи). Сега обаче нямаше никакъв прах, разбира се, само дъжд, локви и кал по калдъръмения път.

Пред главните порти се беше подредила дълга върволица от талиги и карети. Тези, които бяха пеша, минаваха отделно през една малка вратичка, където кратко, но настоятелно ги разпитваха стражите. Поглеждаха и в каретите, оглеждаха багажа, затова опашката не се движеше бързо.

— Сигурно проверяват за разбойници — предположи Трикс, поглеждайки през прозореца.

— Доколкото ми е известно, проверката на всички гости е обичайна практика в Столицата — отвърна Лапад. Вълшебникът облече парадната си мантия, вчеса брадата си, почисти с парче кадифе дръжката на жезъла си и изобщо, така се накипри, сякаш не отиваше да пренощува в най-близкия хан, а отиваше направо на прием при Маркел. Освен това, Лапад дъвчеше, мръщеше се и плюеше през прозореца пръчици канела, за да затисне миризмата на свинското с чесън и тъмното пиво, които беше употребил на обяд. Можеше да си помисли човек, че не само отиваше веднага при краля, ами щеше да се целува с него по устата, както е самаршанският обичай.

Трикс не продължи да разпитва, а също се зае да се оправя — издуха си носа, почовърка с нокът засъхналото петно от яйчен жълтък на ръкава си, взе парченце канела и също я сдъвка. Не беше вкусно.

Най-сетне дойде и техният ред. Офицерът от стражата, едър мустакат мъж с белег върху лицето, с тежки стоманени доспехи и с меч на кръста, приближи каретата, присви очи и погледна герба. Гръмко произнесе:

— Каретата на барон Исмунд… Така, така… Кой идва в Столицата?

— Великият вълшебник Радион Лапад с ученика си — надменно отговори Лапад. — По важна работа.

Името на вълшебника наистина произведе ефект, само че абсолютно неочакван. Офицерът вдигна ръка и до него на мига дотичаха десетина стражари. Без да обръщат внимание на останалите гости, те заобиколиха каретата и избутаха встрани стражите на Исмунд.

— С вас, Радион Лапад, пътува ли ученикът ви, Трикс Соийе? — осведоми се офицерът.

Кой знае защо, Трикс изобщо не се зарадва на факта, че офицерът знае името му.

— Да — кратко и вече без грам високомерие отвърна Лапад. — Какво всъщност…

— В името на крал Маркел — кресна офицерът. — Вълшебнико на име Радион Лапад, вие и вашият ученик, който нарича себе си Трикс Соийе, вие сте задържани по специално кралско разпореждане! Мълчете и не произнасяйте нито дума, без разрешение! Оставете магическите книги в каретата! Стойте и не мърдайте!

Няколко стражари вдигнаха арбалетите си и се прицелиха в каретата. Кочияшът на капрата изруга силно и възхитено — явно не виждаше опасност за себе си, но щеше да има какво да разказва. Стражите на Исмунд, объркани от това, което се случваше, бяха отстъпили встрани. На тях не можеха да се надяват.

— Специалната стража, насам! — командваше през това време офицерът. — Бързо!

Паникьосан, Трикс се хвана за гърдите и напипа книгата, която висеше там. Аннет усети опасността и се шмугна в джоба му. Халанбери беше лапнал палеца си.

Йен обаче…

Един миг той стоя с отворена уста, а след това хвана Трикс за ръкава и засъска:

— Сваляй мантията! Бързо сваляй мантията!

— Какво ти става?! — смая се Трикс.

— Глупак! Ще те затворят в тъмница!

Без излишни приказки, Трикс смъкна мантията и намъкна куртката на Йен.

— Жезъла и книгата!

— Айпода няма да ти дам! — възмути се Трикс. — Жезъла можеш да вземеш…

Лапад явно чуваше суетенето и шепота зад себе си, но стоеше без да помръдне като каменно изваяние.

Трикс закопчаваше куртката, за да скрие Айпода и погледна към Дмак, който гледаше това спешно преобличане през отворената вратичка.

— Аз съм Йен — слугата! — обясни той. — Разбра ли?

— Че аз никога не съм ви виждал и не ви познавам, изобщо не ми е работа! — възмути се Дмак и затвори вратата.

Докато чакаше специалната стража, офицерът видимо нервничеше. Но ето, че се чу конски тропот и пляскане от локвите. Дотичаха още петима войници. Всички бяха като след специален подбор — с тъпи лица на селяни от най-затънтените краища, където беше позволено да се женят за сестрите си, със странни шлемове, които скриваха ушите им. Ако се съдеше по шума, който вдигаха, тези стражари не чуваха нищичко. А ако се съдеше по изцъклените им погледи — нищо не разбираха.

Офицерът направи заповеднически жест към каретата и нареди:

— Лапад и Соийе, веднага излезте от каретата! Жезлите дръжте високо и не ги пускайте на земята! Не говорете!

Вълшебникът отвори вратата на каретата и излезе тежко под дъжда. След него се измъкна Йен, като хвърли към Трикс уплашен, но едновременно с това горд поглед.

— Лапад? — офицерът насочи пръст към вълшебника.

Лапад кимна.

— Запушете устата му! — изкомандва офицерът. — Завържете ръцете му! Соийе?

Йен кимна.

— Запушете и неговата уста и завържете ръцете му!

— Защо ще връзвате детето? — неочаквано надигна глас кочияшът. — Не е редно…

— Това не е дете, а опасен държавен престъпник! — Лицето на офицера почервеня. — Няма защо да ме упреквате!

Храбрият кочияш предпочете да си замълчи и да не влиза в пререкания.

— Кой още е там? — Офицерът погледна в каретата.

— Ние сме от прислугата — жално каза Халанбери. — Аха. Аз помагам в кухнята, а това е Йен, той се грижи за дрехите на господа вълшебниците и прислугва на масата…

— Ама че господарски навици имат тези провинциални заклинатели — изсумтя офицерът. — За вас нищо не са ни казали… — Той се поколеба, но изглежда реши, че за днес е арестувал достатъчно деца. — Разкарайте се, докато не ви се е случило нещо. И друг път си подбирайте господарите!

Трикс взе с една ръка торбата с нещата, хвана с другата Халанбери и двамата изскочиха от каретата. Под ярката светлина от фенерите те видяха как на Лапад, който беше изпънал гордо снага и беше вдигнал високо главата си, му напъхват в устата огромен парцал. Йен покорно чакаше реда си.

— Може ли да се влиза в града? — обади се Трикс. — Че тук няма как да си намерим нови господари…

— Пуснете дребосъците да минат — каза офицерът. Погледна към Трикс с подозрение, но в същия момент Йен кихна силно и цялото внимание на стражаря се насочи към него. — Нито дума! Нито думичка!

Йен отново кихна.

— Наздраве — неочаквано изтърси офицерът.

— Благодаря — отвърна Йен.

— Нито дума на глас! — отново зарева офицерът. Изглежда той беше виждал как само от една дума на магьосника падат мъртви враговете и пламват градските стени. — Бързо! Бързо му запушете устата!

Трикс стисна здраво ръката на Халанбери и те забързаха към градските порти. Никой не ги спря.

 

 

Петте жълтици от Исмунд, които Лапад щедро му остави, Трикс реши да не пипа. Те с Халанбери спряха в една тъмна уличка, която миришеше лошо. Тя се намираше веднага след градските порти, малко вдясно, след като се мине под арката, ако влизате в Столицата през югозападните порти. Никога не ходете там, когато е тъмно — може да настъпите нещо гадно. Затворената лавка на кожаря, край която се оказаха двамата, беше покрита с позеленели от времето ламарини и това напълно устройваше Трикс.

— За богаташа, една медна монетка е като песъчинка в морето — каза Трикс и протегна напред ръка. — А за бедняка тя е цяло богатство. С нея той ще се нахрани и ще преспи на топло. Ако не само една, а цяла шепа, сътворени с магия, досущ като истинските, се изсипят в ръката ти — ти си богаташ!

След една секунда, в шепата на Трикс се изсипаха купчина монети, а медният покрив на лавката стана на дупки. Една част от монетите се разпиля и Халанбери клекна да ги търси в калта.

— Недей да ровиш в тази мръсотия! — изхока го Трикс. — Ако трябва — още ще направя…

— А ти все пак внимавай с тези заклинания — посъветва го Аннет от джоба му. — За вълшебника правенето на медни монети е по-страшно престъпление от държавната измяна!

— Повече няма — неубедително обеща Трикс. — Да вървим, Аха!

След пет минути (Трикс се постара да минат не по най-оживените, но и не по най-мръсните улички), те откриха първия хан. Той обаче изглеждаше подозрително, отвътре се чуваха такива вопли и звуци от удари, а пред вратата му се мотаеха такива мрачни и страшни хора, че Трикс стисна по-здраво ръката на Халанбери и те подминаха хана под лошите погледи на хората пред него.

Следващият хан беше разположен на по-широка и по-светла улица, хората около него не криеха лицата си и наоколо изглеждаше доста по-безопасно. Затова пък, около него се въртяха групички от силно нарисувани жени, които разговаряха с кресливи гласове. Трикс веднага беше хванат и в ухото му някой започна да шепне нещо много горещо. В джоба му се разшава Аннет и Трикс разбра, че и оттук трябва да си вървят, докато търпението на феята не е свършило.

По-нататък излязоха на една съвсем широка улица, настлана с калдъръм и почти без локви. Тук навсякъде светеха фенери и се разхождаха добре облечени граждани. Ханът, който Трикс забеляза, изглеждаше дори прекалено приличен — пред входа му имаше една олющена, но чиста карета, шарена табела гласеше „Трите весели гарвана“ и беше украсена с позлатена корона — тук понякога отсядаха благородници. Трикс реши, че това е доста прекалено. Но да се влачат повече под дъжда, не им бяха останали сили. Той приглади косата си, придаде на лицето си по-сериозно изражение и влезе вътре.

Това заведение наистина беше достойно за табелата си. Масите бяха постлани с покривки на квадратчета, много от посетителите се хранеха с вилици, а когато ругаеха, правеха го културно — под сурдинка.

— Какво ще обичате… — келнерът — рядко занятие за мъж, но казват, че в Столицата това е прието — внимателно огледа Трикс. Една след друга, от устата му изчезнаха думите „момче“, „хлапе“ и „младежо“ и прозвуча напълно достойното: — … млади господине?

— Стая — каза Трикс. — С брат ми и баща ми — той притисна към себе си Халанбери, който изплашено се криеше отзад — пристигнахме в Столицата. Той е търговец на риба от баронството на Галан. Но татко веднага замина… — Тук Трикс направи пауза и в гласа му прозвуча нотка на неодобрение — по работа. Нареди на мен и на брат ми да отседнем тук.

— Разбирам — кимна келнерът. — Да, наоколо е пълно с… работа. За един уважаван търговец. Вървете при Лоя.

Лоя се оказа една не много млада жена, която помагаше зад бара. Трикс разказа историята за втори път и сега тя прозвуча доста по-стройно, а в очите на жената се появи леко съчувствие:

— А имаш ли пари, сине на търговеца? Нашето заведение е прилично заведение.

— Имам — въздъхна Трикс. — Колко струва стаята?

— Десет монети на ден, парите предварително.

Трикс извади от джоба си тежките медни монети и започна да брои.

— Ще платя за три дни. Може ли?

— Трябва! — Жената веднага се развесели. — Татко ви май не бърза да си свърши работата?

— Три дни — със сигурност… — пошепна и поверително Трикс.

— За тези пари имате и пансион — великодушно реши Лоя. — Закуска, вечеря и през деня — чай с банички. Както се полага.

Монетите преминаха от стойката в ръката на Лоя, а от нейната ръка — към един навъсен мъж, който я смени зад бара. Лоя поведе Трикс и Халанбери нагоре по една скърцаща стълба към третия етаж. По дългия коридор имаше толкова много врати, че веднага се разбираше колко са големи стаите в „Трите весели гарвана“. Но беше светло — светеха две запалени свещи — чисто и даже тихо, само иззад една от вратите се носеше могъщо хъркане.

— Рицарят Аграмор спи преди турнира — каза Лоя. — При нас идват всякакви хора, случва се и барони да отседнат… Ех, дечица… моят баща също обичаше да изчезва по работа, когато идваше в Столицата… а след това си го получаваше от майка ми… Ето я вашата стая.

Тя връчи на Трикс ключа и го предупреди:

— Ако го изгубиш, ти ще сменяш бравата. А тя струва десет монети. Така че недей да го губиш.

— Няма — обеща Трикс.

— Когато огладнеете, слезте долу, ще ви нахраня. — Тя връчи на Трикс една свещ, с майчинска загриженост потупа по главата Халанбери (той веднага направи умилена физиономия) и си тръгна.

Трикс отвори вратата, двамата с Халанбери влетяха вътре и трескаво се заключиха — първо с ключа, след това и с резето, сякаш да се скрият от Столицата, която ги беше приела толкова враждебно. Веднага щом резето щракна, Халанбери захлупи с шепи лицето си и започна да хлипа.

— Какво има? — учуди се Трикс.

— Мъчно ми е за вълшебника-а-а!! За Лапа-а-ад!

— И на мен ми е мъчно — кимна Трикс, оглеждайки стаята. Беше малка, но с прозорец, който гледаше към улицата, две легла, с чисти нощни гърнета и малка масичка, върху която имаше глинена вазичка с жълто цвете. От джоба на Трикс се показа Аннет, погледна съчувствено към Халанбери, подуши с нос, литна и кацна върху цветето. Събра прашеца от тичинките и промърмори:

— Поне някаква вечеря…

— Сега им изпълняват присъдите — продължаваше да хленчи Халанбери. — Ще ги обесят, ще им отрежат главите и ще ги пуснат във врящо олио!

— Толкова сложно? Защо? — порази се Трикс.

Халанбери се замисли и за миг престана да плаче. След това каза уверено:

— За страх! Аха. За страх на останалите врагове!

Трикс въздъхна, свали куртката на Йен, окачи я грижливо на гвоздея до вратата и каза:

— Недей да приказваш глупости. Лапад е велик магьосник, той ще се измъкне. Обаче, колко съм подценявал Йен!

— Какво ти става? — попита Аннет.

— Та той влезе вместо мен в тъмница! — възкликна Трикс. — Какво благородство от страна на момче с нисък произход! Предана постъпка на верен оръженосец… както… както Атрей Кимиан смени…

— Да бе, много благородна постъпка — фръцна се Аннет и засвети леко от възмущение. — Момчето просто си е мечтало да се окаже на мястото на истински съхерцог. Дори и само за миг. Дори и в тъмница. Дори да му отрежат главата и да го сварят в олио.

— Що за глупости? — учуди се Трикс. — Какво толкова има в това, да си съхерцог?

Халанбери и Аннет весело се разсмяха.

— Аха, и ти ли смяташ така? — попита Трикс.

— Разбира се! — кимна момчето. — Йен… той е такъв. Той те обича, аха. И винаги е казвал, че ти е благодарен. Но винаги страшно му се е искало да бъде аристократ. Сега успя да прояви благородството си и да осъществи мечтата си!

Трикс легна на леглото (дюшекът се оказа твърд и неравен, но след тръскането в каретата, това не го смути). Промърмори:

— Много странно. Излиза, че човек може да постъпи благородно не само от високи подбуди, но и от лоши подбуди?

— Аха — каза Халанбери. — Аз веднъж излъгах, че съм изял всички фурми, макар че сестра ми ги беше изяла. Много важно, че ме набиха! Затова пък, Тиана цял месец ми носи сладки… после спря…

— А може да извършиш лоша постъпка от благородни подбуди — продължаваше да разсъждава на глас Трикс.

— Аха — отново каза Халанбери. — Аз виждах, че и на Тиана й се яде сладко, но всичко изяждах. И защо, мислиш? Защото тя самата се оплакваше, че е надебеляла.

— Щом като знаеш всичко — възмути се Трикс — можеш ли да ми кажеш защо арестуваха Лапад и Йен… тоест, Лапад и мен?

На този въпрос не можеха да отговорят нито мъдрият за възрастта си Халанбери, нито похапващата цветен прашец Аннет. И самият Трикс, разбира се, не знаеше отговора.

А отговорът беше съвсем наблизо. На една ръка разстояние. Достатъчно беше да се протегне и да разтвори книгата със заглавие „Тиана“.

Но на изпълнения с благородство Трикс, дори в този тежък миг и през ум не му минаваше да постъпи по този начин.