Сергей Лукяненко
Нескопоското (3)

3

Трикс беше идвал в Дилон два пъти — в детството си, преди десет години (оттогава му беше останал само споменът за вкуса на шарения захарен памук и за мургавия огнегълтач, който забавляваше народа на площада) и преди четири години (колкото и странно да е, пак беше запомнил само огромното изобилие от сладкиши и капризната Тиана, която, винаги когато в замъка дойдеше някое момче, настояваше то да я забавлява).

Сега обаче Трикс беше зрял и сериозен човек, съхерцог в изгнание, който беше чел и слушал много за главния град на княжеството! Трикс остави течението да носи лодката покрай крайбрежните улици, застлани с каменни плочи с цвят на шоколад и заоглежда с интерес, който подобаваше на положението му града, разположен върху двата бряга.

Устието на реката се разширяваше плавно, минавайки покрай кафявите хълмове, които се спускаха надолу и опираха в самата вода.

Десният бряг беше смайващо празничен. Куполите на храмовете извисяваха искрящите си като снежнобяла кристална захар глави над ярките, приказно красиви, като шарени бонбони покриви. Тук-таме в небето се врязваха кулите на магьосниците, които приличаха на причудливо украсени, с върхове от крем сладкиши. Но най-вече привличаше окото княжеският замък на върха на хълма с яките си стени и тумбестите си отбранителни кули с цвят на карамел. Страховито стърчаха зъберите, издялани от сиво-зелен камък, който напомняше фъстъчена халва…

На левия бряг се беше заселила градската беднотия и там нямаше нищо, върху което да спре човек погледа си — пълна бъркотия от схлупени кафяво-ръждиви къщурки, сякаш някакъв великан беше разтрошил комат сух черен хляб в ръката си и беше изсипал трохите върху склона…

Но най-удивителни от всичко бяха мостовете, под които минаваше лодката — сякаш безтегловни и полупрозрачни. Велики магьосници ги бяха направили от здраво разноцветно стъкло преди стотици години. Когато изгряващото слънце се промъкваше през тях, по мътните води на реката грейваха разноцветни отблясъци — червени, сини, зелени, жълти…

Трикс усети, че стомахът му бучи, макар че когато отплава от тръстиките, беше успял да излапа почти половин кокошка. Сега обаче му се хапваше нещо сладко. Не знаеше как да си го обясни… Може би, защото великият княз Дилон, основателят на този град и могъщ маг, според легендите, бил голям почитател на сладките неща. Казват, че когато умирал, неговата душа се вселила в града…

Когато минаваше под последния — дванайсетия мост, Трикс се замисли, че така може да подмине столицата — още малко и широката река щеше да го изкара в естуария… щеше да е късмет, ако му помогнеха рибарите, защото срещу течението сам нямаше да се оправи.

Той хвана веслата и след четвърт час непривична работа, която му докара първите в живота му мазоли (благородните пришки от меча и вулгарните такива, които му бяха направили тесните обувки, не се брояха), носът на лодката глухо се удари в един покрит с тръстикови рогозки шлеп. Той беше закотвен в покрайнините на Дилон и беше любимо място на рибарите. Във вехтите му надстройки, където едно време качваха товара, сега прекупвачи търгуваха и сортираха риба.

— Какво си докарал? — звънко се провикна един седем-осем годишен малчуган, който дотича до лодката на Трикс и затанцува на място от излишък на енергия. Босите му пети отбиваха бесен столичен ритъм. — Хей ти! Какво докара, какво докара?

— Себе си — промърмори Трикс, покатервайки се на шлепа и замятайки въжето върху едно дървено колче, което изглеждаше по-здраво от останалите. Момчето загуби всякакъв интерес към него и хукна обратно към прекупвачите. — Хей! — Трикс внезапно беше осенен. — Стой, хлапе!

— Аха? — Малчуганът веднага се върна. Беше мургаво момче, силно почерняло от слънцето, с олющени рамене, голо до кръста, само по едни панталони до коленете — скъсани, но боядисани в яркооранжево. Дилон се славеше с ярката евтиния на цветовете си. — Какво?

— Искам да продам тази лодка — пак промърмори Трикс.

— Аха. — Малчуганът хвърли един бърз поглед на лодката и се втурна покрай сала, крещейки силно. — Продава се лодка, цялата, направена в съхерцогството преди две години, от планински бор, добре осмолена, има си весла, за една златна и две сребърни монети!

Трикс се почеса по главата и загледа учудено лодката си. След това измъкна торбата си и зачака. Наоколо вонеше силно на риба. Току до него влачеха някакъв сандък, сложен върху два пръта, който издаваше странни звуци. В него, като мокра камара лежеше нещо, което шаваше, с широки пипала, целите в шипове и с грапава кожа. Между гънките на мокрото и мърдащо нещо, към Трикс гледаше едно свирепо лилаво око.

Не минаха и пет минути и към Трикс се приближи един брадат и не много висок рибар, облечен с груба платнена роба и с широкопола шапка. Погледна лодката. Клекна и пипна дървото. Скочи в лодката и пристъпи напред, назад по дъното, проверявайки нещо. Попита:

— Далече оттук ли я открадна?

Трикс се замисли за секунда, но реши да не спори и отвърна:

— Стопаните й няма да се появят.

Рибарят плю през борда и каза:

— Една златна…

Но Трикс, преизпълнен с доверие към оценката на хлапето, врътна глава.

— Една златна и две сребърни. Това е добра цена.

Рибарят се покатери върху шлепа. Изгледа Трикс със съмнение. След това бръкна в джоба на робата си и извади шепа монети.

— Добре, така да бъде… Ще вземеш ли в сребро?

— Ще взема — съгласи се Трикс.

— Извинявай, че нямам медни — измърмори рибарят и наброи дванайсет сребърни монети. — Разбира се, маляк, не бива да дрънкаш монетите, където ти падне…

Преди да успее да се учуди от факта, че един прост рибар от столицата може ей така да извади от джоба си дванайсет сребърни монети, Трикс не се усети веднага, че го наричат „маляк“. Хвърли на рамо торбата с остатъците от храната си, събра в шепа монетите, без да ги брои и заслиза по стълбите.

— Хей! — малчуганът с оранжевите панталони притича до него и настойчиво го дръпна за ръката. — А за мен?

Без да спори, Трикс мълчаливо му подаде една монета.

— Охо… — Момчето ахна, гледайки с възторг парата. — Благодаря ти…

— Да не вземеш да показваш парите, където ти падне… „охо“ — каза Трикс. — Ще ти отвинтят главата.

— Аха… — кимна момчето и пъхна ръка в джоба си. — Няма. А ти, в града ли отиваш? Аха?…

— Аха… аха — катерейки се по брега, отговори Трикс. — Тук крайбрежната улица не беше толкова представителна, както в центъра, но също беше застлана с плочи. Жалко обаче, че плочите тук-таме се бяха напукали и бяха потънали в мръсотия.

— Може ли малко да се поразходя с теб? — неочаквано попита момчето, вървейки след него по стълбите.

Трикс се огледа. И забеляза (на наблюдателност рицарите ги учат от най-ранно детство), че някакви по-големи хлапета, които се мотаеха по шлепа и помагаха на търговците, оглеждат приятеля му. На брега, също така се размотаваше една група момчета, които бяха по-малки от Трикс, но спокойно можеха да му вземат монетата.

— Може — разреши Трикс.

Те повървяха мълчаливо известно време. Отдясно се простираше зле поддържан бряг, а отляво се виждаха запуснати постройки, от които се носеше рибна воня.

— Следят ни — унило проговори момчето и тръгна по-бързо, като се стараеше да върви пред Трикс. — Аха…

Трикс се огледа назад. Наистина, една групичка, която преди малко се мотаеше по пристанището, сега вървеше подире им. Трикс успя да преброи шестима.

— Върви спокойно — каза Трикс. — Ей сега ще се появи някой и те ще се уплашат.

— Аха… ето, че се появиха — тъжно отбеляза момчето. — Сега ще ни оберат.

И действително, пред тях изскочиха две момчета, на възрастта на Трикс. По всичко личеше, че бяха тарторите на групичката отзад.

Трикс се огледа, с надеждата да види някого, който да им помогне. Но рибарите и търговците бяха останали далеч назад.

Под краката му обаче имаше един дълъг, здрав прът. Досущ като този, с който Трикс се упражняваше с капитана на стражата, преди да му дадат учебния меч. Трикс вдигна пръта, изтри калта в гащите си, за да не се хлъзгат ръцете му и го стисна с бойна хватка, която носеше в учебниците красивото име „младежко забавление“: дланите, стиснати една над друга върху вертикално разположения прът.

Едното от момчетата, яко и набито (веднага си личеше, че нямаше да израсте на височина, но в раменете — охо, можеше да стане колкото цял гардероб!) се изплю на земята, направи крачка напред и попита:

— Сигурно те бива да се биеш с тояга?

— Да — отвърна Трикс, колкото може по-уверено.

Всъщност, изобщо не го биваше, а и с прът за последно се беше бил преди повече от три години. Ех, ако имаше меч! А най-добре — меч и ризница!

— Грак, донеси ми моята тояга — заповяда момчето и приглади къдравата си коса.

Неговият спътник, на мига се метна към постройките. Трикс се огледа назад — момчетата, които вървяха след тях, се бяха спрели и изчакваха. Изглежда му предстоеше да се бие само с главатаря им. Е, рицарското благородство, понякога прониква и в най-примитивните души…

— Аха. Той е най-добрият в боя с тояги в цялото Рибарско селище — прошепна на Трикс малкият му спътник. — Ти също можеш да се биеш, нали?

Трикс гледаше мрачно как Грак носи тоягата на своя приятел. Чудесна тояга — дълга метър и половина, също като тази, която Трикс беше намерил в калта, но от хубаво и здраво дърво, ръчно изработена, с вдлъбнатини за дланите, явно често употребявана, но жива и здрава, докато той държеше в ръцете си най-обикновен буков кол…

— Мога, разбира се — каза Трикс, за да вдъхне увереност на малкия си спътник, а, може би и на самия себе си. — Представа нямаш какъв съм майстор!

Изведнъж го заля вълна от вдъхновение. Учителят му се отнасяше към тоягата с голяма доза презрение, както подобава на рицар, но при липса на избор…

— Бойната тояга е нещо просто и безхитростно, като войнишката дума — каза Трикс. — Ударите й са преми и честни, те не са подли като стрелата на арбалета и коварни като стоманеното острие. Както дървото израства от земята и се стреми към небето, така и тоягата избива земята изпод краката на противника и го праща на небето! Не е важно колко е здраво дървото — важно е да имаш несломима воля! Тоягата е продължение на ръката на воина, ударът е продължение на погледа на воина, победата е продължение на пътя на воина. Стъпките в битката са в кръвта ми така, както са в кръвта на птицата движението на крилете й, а на рибите — плуването!

— Еха! — възкликна малчуганът. — Еха! Аха! Дай му да разбере! Той знае само да ни обира стотинките! Аха!

Трикс тъжно помисли, че пламенната му реч, достойна да намери място в хрониките и учебниците, беше напразна — трябваше да говори по-силно, току-виж, врагът му се уплашил… А така — само малкият сополанко изпадна във възторг…

Нямаше обаче какво да се прави — къдрокосият водач на бандата беше хванал пръта и вървеше насреща му. Своята тояга, той държеше другояче — успоредно на земята, с широко поставени ръце. Този захват също беше познат на Трикс, той се наричаше „душа човек“ и го използваха само много опитните бойци…

В следващия миг къдрокосият завъртя ръце, сякаш завърта корабен щурвал, колът му описа кръг и силно удари Трикс с единия си край.

Ръцете на Трикс, сякаш от само себе си заработиха. Неговият прът излетя срещу вражеския, отби излъскания му от много удари край, който беше нацелен към лицето на Трикс и настъпи с къси и яростни замахвания от ляво надясно и от горе надолу…

В очите на къдравия се появи страх. Той тръгна да отстъпва, отбивайки ударите на Трикс и повече не се опитваше да атакува. Трикс обаче вече беше обсебен от боя. Тоягата летеше в ръцете му и даже отбитите удари караха противника му да стене от болка. А само след няколко секунди, врагът вече не успяваше дори да се защити — един от ударите попадна в коляното му, вторият — в слънчевия сплит, а третият щеше да го уцели в шията и ако подплашеният Трикс не беше спрял ръката си в последния момент, можеше да му счупи врата или да раздроби челюстта му.

— Предавам се! — развика се къдравият, падна назад в калта и изпусна пръта. — Предавам се! Предавам се! Не можеш да биеш паднал човек!

Трикс се спря. Истинският рицар проявява благородство дори когато врагът му е с долен произход.

— Да не си посмял повече да заставаш на пътя ми! — страховито изрече Трикс. — Ясно ли е?! И само да сте обидили това… — той погледна към малкия, който с огромна радост подхвана тоягата на сразения противник — … това невинно дете! Тогава аз ще се върна и ще ти строша и ръцете, и краката!

— Какво невинно дете е този?! — възмути се къдравият, като с едната си ръка разтриваше коляното си, а с другата се държеше за корема. — Той хем не живее тук, хем се мотае по пристанището… Рибарите не дават да го бием — разправят, че бил малък… Като е малък, да ходи да проси пред някоя черква!

Трикс вдигна кола си.

— Хубаво, няма да го закачаме! — извика главатарят, бързо се измъкна назад и се опита да стане. — Да беше казал, че владееш смъртоносни хватки!

Трикс погледна гордо своята тояга, метна я на рамото си и изрече наставнически:

— Мен са ме учили да се бия най-добрите майстори от северните планински манастири. Ясно ли ти е?

— И аз така си помислих… — Къдравият стана и погледна мрачно към своите приятели. — Не биваше така… пред всички… Сега ще трябва да фрасна на всеки от тях по един в зъбите, за да не ми се ежат…

Трикс и неговият сияещ от щастие спътник минаха покрай сразените грабители, без да им обръщат повече внимание. А те ги гледаха с уважение и страх — видимо победеният им водач се славеше до този момент с бойните си умения.

— Ти защо ходиш на кея, щом не бива? — попита Трикс.

Момчето изсумтя и не отговори. Впрочем, даже на неизкушения в житейските дела Трикс му беше ясно, че такива места като рибния пазар, където ловкият малчуган би могъл да изкара някоя и друга пара, благодарение на острия си нюх, в Дилон не бяха чак толкова много на брой.

— Как се казваш? — попита Трикс.

Момчето мълчеше.

Трикс повтори въпроса с малко по-висок тон.

Малкият въздъхна и изрече:

— Халанбери.

— Кръстили са те на древния герой, който е сразил дракона в Сивите планини? — попита Трикс. — Да не би да си от благородническа фамилия?

— Аха… — Хлапакът подсмръкна. — Баща ми е придворен музикант, на пияна глава ме е кръстил така.

— Защо на пияна глава? Това е славно име! Как беше… — Трикс сбърчи чело. — „И замахна с меча си Халанбери, и завиха в клисурите зверовете горски, и се изви към небесата глас на жена, а от белите й рамене се търкулна главата й…“ Словоредът е архаичен, но героят е истински!

— Аха… Знаеш ли как ми се подиграват заради това име? — тъжно каза момчето. И занарежда с преправен глас: „Уби ли дракона, Халанбери? Или само неговите трийсет дъщери?“

— Ясно — промърмори Трикс и за пръв път се замисли над съдбата на хората, които носеха имена на герои. — Тогава как те наричат?

— Аха.

— Защо ли не съм изненадан? — Трикс сви рамене. Той срещаше за пръв път човек, който да предпочита ироничния си прякор пред името си, не защото му липсваше благозвучие, а заради излишния му героизъм. — Недей да страдаш. Ако станеш рицар, ще ти трябва гръмко име.

— А ако не стана, ще ми се присмиват, докато съм жив. — Момчето въздъхна. — Благодаря ти, че не ми се смееш. Ама само как се биеш — направо страхотия! Ти със сигурност ще станеш рицар!

Трикс огледа хлапето с подозрение. И дума да няма, получи се страхотна битка! Дори капитанът би го похвалил. Но истината е, че се получи, защото се уплаши…

Двамата, през това време, бяха подминали рибарските квартали и кейовете, където имаше само складове. Занизаха се кварталите на алхимиците, които можеха да се надушат отдалеч заради миризмата на изгоряло и отровното ухание на еликсирите. Впрочем, не беше трудно да се разпознаят и къщите на тези, които разгадаваха природните тайни. Те бяха построени по един модел, утвърден от градските власти: кръглият дом се увенчаваше от островръх конусовиден покрив от дебели греди, боядисан в тревожен червен цвят, който надвисваше като козирка над стените. Така тези къщи приличаха по-скоро на огромни отровни гъби, които предупреждаваха всички с целия си вид: не се приближавай, опасно е! Впечатлението се засилваше от гъстия храсталак, който растеше между къщите. Имаше само една тясна пътечка, по която можеше да се минава. Алхимиците не признаваха оградите.

— За какво са им на алхимиците такива покриви? — попита Трикс. — За украса ли?

— Аха — удовлетворено отвърна момчето. — За украса… За да не се разхвърчи из целия град отровата след взривовете. Покривът е тежък и когато някой алхимик се взриви, пада отгоре и бух! — затиска цялата къща. Само че невинаги помага. Миналата година един покрив изхвърча и се плесна по средата на реката. Всичката риба, чак до морето, изплува с коремите нагоре. Хората в града бяха ужасно сърдити — плашеха, че ще изселят алхимиците, аха! А те отвръщаха, че ще престанат да правят бои, кибрит, отрова и всичко останало… Глобиха ги и ги оставиха на мира…

Трикс погледна с известен страх към къщите-гъби и ускори крачка. Кварталът на алхимиците не беше голям — само тясна ивица, която отделяше рибарския район и този със складовете от останалата част на града. Рибарите бяха успели да се установят на десния, по-аристократичен бряг. По всичко личеше, че гражданите предпочитаха миризмата на риба пред алхимиците, с тяхното опасно производство.

Впрочем, зад квартала на алхимиците се простираше дълбоко, обрасло в зеленина дере, което навремето беше русло на малка рекичка, а сега представляваше естествена разделителна линия между почтените граждани и останалите обитатели на десния бряг. Над дерето беше построен малък каменен мост, а оттам нататък се простираха жилищните квартали. Оттам крайбрежната улица ставаше многолюдна — бързаха пешеходци, покрай хората се промъкваха карети, разбутвайки тълпата, яздеха конни стражари.

Трикс започваше да разбира системата, по която беше построен Дилон, по-точно десният му бряг. Тесният склон на хълма при устието, беше зает от рибари, складове и алхимици — всичко, от което градът се нуждаеше и което носеше пари, но което никой жител не искаше да има под носа си и пред очите си. По-нататък се простираха жилищните квартали, които не обиждаха нито очите, нито обонянието на гражданите и които постепенно преминаваха в градини, паркове и извънградски имения. Градът, който беше стиснат в тясната речна долина, бавно растеше нагоре, по течението и започваше да обхваща и крайните квартали. И, засега, краят на това движение на един от най-големите и най-богати градове на кралството не се виждаше…

Пътищата в града, по-точно, на неговия десен бряг, също се отличаваха с необичайна подреденост и чистота. Те бяха широки — достатъчни, за да могат да се разминат две карети и се спускаха от хълмовете, надолу към реката. Улиците се пресичаха от други, по-тесни улици, които вървяха успоредно на реката. На кръстовищата много често се виждаха фонтани или паметници. Трикс, който беше свикнал да вижда как се строят първо къщите, а чак след това се мислеше усилено как да се прокарат между тях улиците, гледаше със съмнение това геометрично великолепие. Колко ли сурова и неподкупна трябва да беше градската управа, за да поддържа този ред?! Разбира се, така беше много по-удобно, отколкото улиците да криволичат и да се връщат обратно там, откъдето започваха. Но пък си намирисваше на безсърдечна тирания.

Впрочем, на левия бряг всичко беше къде-къде по-обичайно. Дори през реката, Трикс виждаше познатата бъркотия от улици, които криво-ляво се подреждаха чак пред мостовете.

— Е, чао! — малкият притежател на голямото име го дръпна за ръкава. — Чао, казах! Аха?

Трикс изгледа объркано момчето. Във всички балади и хроники, героят, когато пристигнеше в непознат град, моментално спасяваше от беда някой безпомощен жител: или гладно дете, или някоя крадла, която замеряха с камъни, или някой луд пророк, или стар, мъдър воин, или странно облечен чуждоземец, който зле говореше езика…

Всичко това поставяше началото на голямо и здраво приятелство. Благодарното дете показваше на героя града, крадлата, след като се поизмиеше, се превръщаше в писана красавица и се влюбваше в спасителя си, пророкът изричаше няколко ценни предсказания и се повличаше след героя, за да го напътства и съветва, воинът го обучаваше на тайни хватки, а чуждоземецът се оказваше принц в изгнание, който владееше майсторството на боя с такива странни предмети, в които никой не би заподозрял оръжия, като например — препарирани котки или мокри метли…

Но при него, нещата не вървяха в правилната посока…

— И къде ще отидеш? — попита Трикс.

— А? — Момчето леко се учуди. — Ще си ида у дома. Аз живея ето там… — Махна с ръка нагоре. Каменният път криволичеше между дерето и къщите на алхимиците към върха на хълма, където блестяха с белотата и красотата си покривите на богатите имения.

— Охо! — дойде ред Трикс да се учуди. — А аз си мислех, че отвъд реката…

Момчето пристъпи от крак на крак и кимна:

— Не, аз живея там, горе. Баща ми е градинарят на гилдията на майсторите на колелета.

— Нали казваше, че е музикант? — напомни му Трикс.

— Беше, докато не съсипа гласа си от пиене — кимна момчето. — Е, доскоро! Ти се биеш като истински воин. Ако се сражаваш на арената, аз ще викам за теб.

И бодро тръгна нагоре, размахвайки ръце, без да поглежда назад.

Трикс въздъхна. Това, че се сражава като истински воин, за него самия беше приятна изненада. В тази връзка можеха да се правят най-различни планове. А това, че след оръженосеца го напусна и малкото безпътно хлапе, естествено го огорчаваше. Излизаше, че никой не се интересува особено много от него. Той си помисли със странно чувство, че коварният съхерцог Сатор Гриз, в известна степен можеше да се окаже прав.

 

 

Големите градове много обичат малките момчета от провинцията. Готови са да им предоставят най-различни забавления — игри на карти и зарове, ловки и доброжелателни крадци, продавачи на древни карти, еликсири и амулети, обилно напудрени жени с уморени погледи, конни надбягвания и надбягвания с хлебарки, боеве със змейове и дресирани крокодили, уютни и задушевни таверни, където никой не пита за годините ти, ако си решил да си поръчаш една двойно препечена ракия.

Когато на момчетата им свършат парите (при срещата с крадците това става много бързо, а в разни други случаи могат да минат и няколко часа), те рядко се връщат обратно вкъщи. Най-често, решават да останат в големия град и да вземат реванш за неудачните си запознанства.

И градът щедро им предоставя възможността да останат. Момчетата започват да играят на карти и зарове, тренират ръцете си и ловко шарят по джобовете на минувачите, рисуват древни карти и приготвят любовни еликсири, започват да ги издържат стари и грозни, но богати жени, тренират коне и ловят в градските помийни ями най-тлъстите хлебарки, събират нечистотиите на конете и огризките след крокодилите, метат в таверните…

Трикс, без да подозира какво го чака, вървеше по крайбрежната улица. Когато преди четиринайсет години придворният астролог по навик лъжеше съхерцога Рат Соийе, че първородният му син е роден под щастлива звезда, дори не подозираше колко са близо до истината думите му. И сега Трикс по чудо успя да отскочи от конника, който летеше насреща му и да приклещи ръката на един обаятелен млад човек, която се опитваше да бръкне в джоба му. Този младеж беше пристигнал в града преди три месеца, веднага беше изгубил парите си на конни състезания и беше усвоил нова професия. Този обаятелен млад човек, кутрето на който Трикс с неловкото си движение беше пресрещнал, облещи очи, пребледня и, държейки ръката си силно встрани, бързо се отдалечи. Нямаше съмнение, че наглед простоватото и обикновено момче беше притиснало ръката му нарочно.

А между другото, всичко опираше до късмета! Звездите, разбира се, нямаха никакво отношение към човешките дела. На звездите хората са им дълбоко безразлични. Още повече че всички хора се раждат с абсолютно еднакъв късмет, но той се проявява в различни ситуации.

Неудачникът търговец, който всеки ден кълне съдбата си, би могъл да бъде най-преуспяващият скулптор на този свят. Играчът на зарове, на когото все не му идва ръка, би могъл да преуспее, ако отглежда лалета. Земеделецът, чиито посеви сушата изгаря, би преуспял в състезанията с лъкове, които се провеждат в славния град Ангурин, в най-ветровитата, дъждовна, студена и безлунна зимна нощ.

Причината, късметът да помага на даден човек в определени начинания, е твърде занимателна. Ако можеше да стане широко известна, тя би обърнала живота на много хора в по-добра посока. За съжаление, самият Абуир — учен от горещия Самаршан, който от двадесет и пет години се занимаваше с този въпрос, беше изключителен неудачник. Когато загадката беше на път да се реши, развълнуваният учен обърна запаления светилник върху работната си маса и пожарът погълна цялата му лаборатория, заедно с всички изследвания.

Разочарован, Абуир скъса завинаги с науката, отиде в планината, там се присъедини към една свирепа групичка и само след две години се прослави като най-страшния, неуловим и късметлия разбойник, когото светът беше познавал.

Така че никой, дори и Трикс, не знаеше къде се крие неговият късмет. И в кой момент можеше да го изостави. Колкото и да е печален този факт, ние също няма да узнаем истината…

Трикс вървеше по крайбрежната улица и зяпаше красивите къщи. Колкото повече се отдалечаваше от рибарите и алхимиците, толкова по-красиво ставаше наоколо. Пред домовете се появиха китни градинки и зелени морави, самите сгради бяха с големи балкони и тераси, подпираха ги колони, покриваха ги ярки лъскави плочи и бяха украсени с изящни дърворезби. Прозорците бяха от стъкло, а самите стъкла — чисти, без мехурчета и пукнатини. В малките паркове, в тревата играеха малчугани, наглеждани от строги гувернантки, облечени в дълги поли, с шарени чадърчета в ръцете. Навсякъде се виждаха продавачи, които тикаха количките си, отрупани с най-различни сладки изкушения, плодове и бутилки с жълта лимонада. Трикс, който открай време си падаше по сладкото, си купи голямо парче фъстъчена халва и едно шише лимонада и седна на парапета. Отчупи парченце от лепкавата сладост и се загледа замислено към княжеския замък.

Дали още сега да не отиде при регента?…

Или да отседне в някой хан, да поотпочине, да отиде на баня, да си купи прилични и чисти дрехи, за да изглежда достойно, както подобава на положението му на съхерцог в изгнание?

Сложен въпрос! Според хрониките, някои хора в неговото положение не считаха за уместно да се престарават в и се явяваха, каквито си бяха — мръсни, раздърпани, разкървавени, с което за сетен път подчертаваха драмата на своето положение. Но други изгнаници предпочитаха да се пооправят, преди да се явят, за да покажат, че духът им не е сломен, а благородството им — непокътнато…

Размисълът на Трикс беше прекъснат от появата на двама млади господа с вид на бохеми, които си приличаха, досущ братя. Младежите бяха шестнайсет-седемнайсет годишни, обути в панталони от зелено кадифе, облечени в копринени ризи с дантелени яки и маншети и къси кафяви елечета. Златистите им букли се подаваха изпод шапчиците, от които стърчаха по три перца — синьо, червено и зелено. И двамата държаха в ръцете си папки, издути от листове хартия, а от джобовете върху гърдите им се подаваха като пъстро ветрило цветни моливи. Дори за Трикс не представляваше никаква трудност да се досети, че са ученици от великата гилдия на художниците.

Момчетата погледнаха бегло към Трикс, приседнаха близо до него и отвориха по бутилка с вода или, може би, с леко вино.

— Жалко, времето не стигна — огорчено каза един от младежите. — Успях само да нахвърлям палача…

— Няма нищо, аз рисувах самозванеца — похвали се другият и отпи голяма глътка. — Ще го прерисуваш от мен.

Когато утолиха жаждата си, те разтвориха папките и започнаха да разглеждат рисунките си. Трикс любопитно проточи шия и се вгледа в скиците. Учениците художници го забелязаха, но излязоха свестни момчета и не му се скараха. Напротив, обърнаха рисунките към него и зачакаха реакцията му.

— Страшни са — каза Трикс, чувствайки, че трябва да влезе в ролята на благодарен зрител и облиза лепнещите си от халвата пръсти.

Впрочем, скиците действително не бяха лоши. Върху единия от листовете, с няколко бързи движения на черния въглен, беше нахвърляна фигурата на палача — гол до кръста, широкоплещест, с качулка, която скриваше лицето му и с размахан камшик в ръката. Качулката и крайчецът на камшика бяха подчертани небрежно с червен цвят. Не беше ясно кого налага палачът.

На другата рисунка беше нарисувано малко момче, което лежеше по корем, с набразден от камшика гръб. Момчето плачеше, крещеше и гримасничеше. Не беше толкова добре нарисувано, колкото палача, беше по-карикатурно, но въпреки това, беше живо и запомнящо се.

— На мен също ми харесва — скромно каза авторът на скицата. — Жалкото е, че малко го биха. Днес регентът беше в добро настроение.

— Какво се случи с него? — попита Трикс и усети, че го залива вълна от съчувствие към това момче.

— Десет удара с камшик и три години поправителен труд. Изпратили са го или на оризовите полета, или някъде още по-далеч, да пасе овце. Нали ти казах — днес регентът беше в добро настроение.

— Защо го наказват?

— Защото е самозванец. — Художникът, който беше нарисувал палача, се изплю през парапета. — Дойде сутринта пред двореца и взе да вика, че бил съхерцог Трикс Соийе и да моли регента за помощ и защита.

— Така му се пада на самозванеца! — свирепо изрече Трикс. — А регентът веднага ли го позна?

— Регентът изобщо не го е поглеждал — засмя се художникът. — Всички знаят, че малолетният Трикс е посечен, когато се е опитал да нападне Дерик Гриз. Посякъл го е самият Дерик. Така че регентът веднага се разпореди, всеки, който се опита да се представи за Трикс Соийе, да бъде бит с камшик и изпратен на поправителен труд! Говори се, че кралството се е напълнило с такива хитреци…

Трикс нямаше сили да каже дори една дума. Ушите му горяха. А помощник-художникът, без да забелязва реакцията му, произнесе мечтателно:

— Колко жалко, че не бях там… разправят, че съхерцогинята — госпожа Реми Соийе е спазила ритуала на Височайшата смърт, дори нещо повече — изпила е змийска отрова, след това се е пронизала с кинжал в сърцето и после скочила през прозореца на кулата и освен това се е заляла с газ и се е подпалила! Да видиш такова нещо и да го нарисуваш!… Херцогинята, обхваната от свирепи пламъци, прободена с кинжал и с изкривено от болка лице, се хвърля от прозореца! Бих кръстил картината „Горящата аристократка“. Не, по-добре ще е „Смъртта на съхерцогиня Соийе“ или „Кой пада от прозореца“!

Бум!

Юмрукът на Трикс с всичка сила се стовари върху челюстта на ученика художник. Зъбите на младежа изтракаха, той се преметна през парапета и падна по гръб на улицата. Шишето в ръката му се счупи и бледорозовото вино, разредено с вода, се разплиска във всички посоки.

— Какво ти става?! Какво правиш?! — развика се другият млад художник и отстъпи няколко крачки назад. — Откачи ли?!

По правило учениците обичат да се бият. Но тези двамата се оказаха твърде артистични натури, които можеха само да наблюдават как бият с камшик малките самозванци или как горящи жени падат от прозорците, но беше под достойнството им да се сбият на улицата.

— Колко жалко, че не си бил там! — крещеше Трикс и безстрашно настъпваше срещу двамата, които бяха доста по-възрастни и по-едри от него самия. — Колко жалко, че не си бил там, а?!

— Ненормалник… — мърмореше младият художник и се държеше за челюстта. — Луд! Сега ще извикам стражите!

— Предизвиквам те на дуел! — викаше Трикс и шареше с ръка около кръста си.

Уви, той нямаше нито меч, нито кинжал и затова отстрани изглеждаше, сякаш дърпа нагоре смъкващите се гащи.

Може би точно тези нелепи движения придадоха храброст на учениците. Този, който не беше ударен, помогна на ударения да стане. Той изплю кървава слюнка, опипа с ръка зъбите си, зави нагоре дантелените си маншети и смело тръгна срещу Трикс. Приятелят му го последва.

Но до бой не се стигна.

От групичката хора, които бяха започнали да се събират, едър и як мъжага с побеляла коса, наметнат с моряшки бушлат, излезе и застана между Трикс и художниците. Едното му око беше закрито от чиста, черна превръзка, която го оприличаваше на стар пират от детска книжка. Освен това, той накуцваше, а на лицето му личаха отдавна зараснали белези от стари рани. На пояса му висеше абордажна сабя, каквито на сушата носеха само офицерските чинове.

— Пусни веслата, юнги! — Мъжът изгледа строго художниците и размаха пръст на Трикс. — Какъв е този панаир?!

Мъжът изглеждаше толкова живописно, че и Трикс, и художниците неволно се изпълниха с дълбоко уважение към него.

— Този… Свинята — ученикът посочи към Трикс — ме фрасна по зъбите!

— Щом е свиня, значи не е „този“, а „тази“. Трябва да бъдеш последователен — едноокият се намръщи. — А ти, побойнико, какво ще кажеш?

— Той обиди ма… — Трикс се запъна. — Обиди съхерцогиня Реми Соийе!

— Изобщо не съм я обиждал! — възмути се ученикът. — Тя е храбра жена! Аз бих нарисувал с нея героичен сюжет!

Трикс пак тръгна напред, но силната ръка на едноокия го спря.

— Ясно! — строго каза мъжът. — Изслушах ви и разбрах всичко. Сега чуйте моето решение!

Тонът му беше толкова убедителен, че на никого дори през ум не мина да попита как така беше разбрал всичко от обърканите им обяснения и, изобщо, кой му беше позволил да се произнася?!

— Ей, ти! — Морякът извади сабята и я размаха по посока на пострадалия художник. — Ти си се изказал неуважително по адрес на аристократка. Затова си си го получил!

Младият художник подсмръкна.

— А ти! — Сега сабята сочеше към Трикс. — Желанието ти да защитиш една дама е благородно, но за улична разправия в нашия славен град се полага наказание с камшик! За да не затрудняваме правосъдието, аз лично ще те накажа на палубата на моя легендарен кораб „Асиопа“! Десет удара с камшик!

Тълпата изохка и Трикс разбра, че му се готви сурово наказание. Той се опита да направи крачка встрани, но тълпата с радост прегради пътя му и едноокият моряк го хвана за яката и го помъкна със себе си.

— Господин… ъ-ъ…, господин моряк! — развика се подир тях пострадалият. — Недейте десет камшика! Аз да не съм звяр! Пет-шест са напълно достатъчни!

Нямаше как да не признае човек, че младежът прояви известно благородство. Но на Трикс, в този момент не му беше до благите и великодушни мисли, чиито наченки можеха да бъдат открити и в бохемските души. Той висеше в лапите на едноокия моряк и полагаше огромни усилия да докосне с крака земята под себе си, за да не падне. Морякът го влачеше по улицата, която водеше нагоре към планината, все повече отдалечавайки се от реката. Няколкото зяпачи, които се бяха залепили за тях, поизостанаха, когато морякът ги стрелна злобно с единственото си око, но продължаваха да ги следват.

— Господине… — Трикс малко изкриви душата си. Морякът никак не приличаше на джентълмен, но все някак трябваше да се обръща към него. — Господине! Може ли да си платя?…

— Три котви в гърлото ти! Бизанмачта в задника ти! — взе да ругае морякът. — Да не би да искаш да подкупиш капитан Бамбура, страшилището на Лилавия океан и ужасът на Кристалните острови?! Още два удара с камшик!

Трикс внезапно усети леко съмнение. Суровият моряк го влачеше нагоре, където беше много проблематично да бъде намерена палубата на славния кораб „Асиопа“, с ужасния камшик. А и приказката му беше някак си… прекалено моряшка…

— Ще извикам стражите! — тихо, но заплашително произнесе Трикс.

— Мълчи, глупако! — снизи гласа си капитан Бамбура. — Чакай…

Той вкара Трикс в една уличка, която беше толкова тясна, че двама души не можеха да се разминат. Високи къщи, на по три-четири етажа се издигаха нагоре и закриваха небето, като оставяха само една малка пролука, където се вееше простряно пране. На прозореца на втория етаж седеше черен котарак и виеше страховито, за да го пуснат.

— Не зяпай! — Капитан Бамбура пусна Трикс, огледа се подозрително наляво и надясно и отвори една малка вратичка в стената. Вмъкна се вътре и го подкани: — След мен!

Трикс се поколеба.

— По-бързо, Трикс… бушприт в ребрата ти! — кресна морякът.

Трикс трепна, като чу името си. Поколеба се още секунда и последва моряка.

 

 

Наложи се да почака, докато очите му привикнат към тъмното. Трикс и капитан Бамбура се намираха в малка стаичка, затрупана с прашни вехтории. През една врата, която водеше до вътрешността на дома, едва-едва се процеждаше малко светлина. Освен светлината, през вратата проникваше миризма на печено месо и леки и еднообразни звуци, каквито се чуват, когато група хора се опитва да не вдига шум. При това, в шума сякаш се усещаха и детски гласчета. Богатото въображение на Трикс, веднага нарисува картина — пазар за роби, където пирати, заселили се в града, подлъгват малки момчета и момичета, след което им слагат печати с нагорещено желязо и ги продават на търг.

Трикс отново загледа с подозрение Бамбура.

— По-бързо, млади човече! — Морякът се устреми към вратата. — Едва не закъснях!

Зад стената се чу изстрел и пронизително запищя жена. Трикс подскочи.

— Съхерцоже, остават ми три минути! — Бамбура отново хвана Трикс за рамото и го помъкна през стаята. В коридора се разминаха с трима черни диваци (Трикс замига с очи) с набедрени препаски и копия, с младеж, който държеше в ръката си шиш с печено месо, с прекрасна млада девица с белоснежна рокля, кой знае защо, изплескана на гърдите с червена боя и с рицар, нагласен в демодирани доспехи. Впрочем, за човек, който носи върху себе си четирийсет килограма желязо, рицарят тичаше подозрително леко и безшумно.

— Какво е това?! — безпомощно възкликна Трикс.

Но капитан Бамбура вече го беше натикал в една миниатюрна и силно осветена стаичка. Тук основен предмет на интериора беше едно голямо, макар и старо огледало, пред което върху масичка горяха цяла редица свещи. Върху масичката се търкаляха пухчета, кутийки с пудра и руж, сенки, туш за мигли и разни други неща, които Трикс беше виждал в будоара на майка си.

До масичката имаше едно продънено кресло, където капитан Бамбура, на секундата се тръшна. До стената имаше кушетка, върху която лежеше и похъркваше някакъв слаб и дълъг човек, който сега се беше свил на четири.

— Искам обяснение! — не издържа Трикс. — Кой сте вие?

Капитан Бамбура, енергично разнасяйки по лицето си с пухче керемиденочервена пудра, смъкна черната си превръзка и погледна Трикс с двете си очи. Окото, което досега беше скрито зад превръзката, по нищо не се различаваше от това, което светът имаше удоволствието да вижда. След това понадигна сивата си грива и под нея се показа черна коса. Веднага стана ясно, че Бамбура е не по-възрастен от трийсет години. Хайде, трийсет и пет да са… В никакъв случай повече!

— Ти нали си Трикс Соийе?

Трикс въздъхна и кимна.

— Спомняш ли си, преди две години, по Коледа, в съхерцожеския замък, трупа пътуващи актьори изиграха една пиеса? „Заблудите на мъдростта или Големите страдания на малкия елф“?

Трикс кимна смутено. Той помнеше пиесата, макар че не беше много достойно един почти възрастен човек да гледа детска пиеса за елфи и гоблини. Баща му не престана да се подсмихва. Но на Трикс му хареса и смелият принц на елфите, който се сражаваше с краля на гоблините, заради откраднатата си сестра, и самата сестра, хареса му и коварният крал на гоблините…

— Вие сте… вие сте кралят на гоблините! — извика радостно Трикс.

Морякът Бамбура се прокашля. Беше видимо поласкан.

— От време на време, млади момко. И така, аз съм ваш длъжник. Нашият театър беше в бедствено положение, трябва да си го призная. Щедростта на ваша светлост… и на покойната съхерцогиня… ни спаси.

Трикс се изчерви. Наистина, той беше уговорил майка си, щедро да възнагради пътуващата трупа.

— На мен много ми харе… — започна Трикс.

Но в този миг по вратата се заблъска. С ботуши, май че… Чу се рев:

— Бамбура! Защо не си на сцената?! Алби вече цяла минута те търси в трюма, зрителите започнаха да се смеят!

Бамбура скочи и със скоростта на мълния излетя през вратата. Трикс успя само да забележи, че на страшния капитан крещеше едно малко, пълничко човече, облечено в шутовски одежди… прекалено шутовски, за да ги носи истински шут.

Вратата се затвори. Трикс погледна замислено огледалото. И все пак, съдбата му се беше усмихнала. Нищо, че не беше срещнал покровителите, които се полагаха на един герой, но и театърът беше място, където можеше да си поеме дъх и да помисли как ще живее по-нататък.

Отнякъде съвсем наблизо се разнесоха аплодисменти. Трикс въздъхна — много му се искаше да погледне какво става на сцената.

Тялото, което лежеше на кушетката, без да се обръща с лице към него, произнесе:

— Помръднете картината на стената, млади човече. Зад нея има дупка и оттам можете да гледате.

Като поглеждаше предпазливо към досетливия непознат, Трикс отиде до стената, където висеше една картина. Трикс, който се интересуваше от живопис, я погледна по-внимателно и реши, че тя не струва дори колкото платното, върху което беше нарисувана. Неизвестният художник беше нарисувал жена, която се усмихваше тайнствено на фона на унил пейзаж. Усмивката на жената беше толкова измъчена, че Трикс си помисли, че художникът сигурно не е пускал модела си няколко часа подред до едното място. Усетът за пропорция, също не беше в ред, а преобладаващите тягостни кафяво-жълто-зелени тонове правеха картината абсолютно непривлекателна.

Затова пък, през отвора в стената се откриваше невероятна гледка! Дупката беше направена в противоположната на сцената стена, над главите на зрителите. Малко далечко, но всичко се виждаше.

И се чуваше.

— Кил и фарватер! — крещеше на сцената капитан Бамбура. — Как можа да си помислиш, Алби, че ще те оставя на разтерзание на туземците?!

— Ав, ав, ав! — залая жизнерадостно малко бяло кученце, подскачайки около Бамбура.

— Не, Алби! — възкликна капитанът. — Ние няма да се сражаваме с туземците, ние ще ги победим с хитрост! Кажете, приятели, накъде отидоха туземците?

— Натам — завика в хор от тънки гласчета залата.

Трикс погледна зрителите, после върна картината на мястото й и попита:

— Кажете, моля, вие само за деца ли играете?

— Ние не играем, ние даваме представления — кисело отвърна човекът от кушетката. — Не само. И за техните родители и гувернантките им.

— А аз, когато чух тези гласове, реших, че тук се продават хиляди малолетни роби — призна си Трикс.

— Напротив, тук на малолетните робовладелци се продават възрастни и бедни актьори — отговориха мрачно от кушетката. — Ако не възразяваш, ще поспя още четвърт час. Моето появяване е на финала, при това мен ме изнасят през сцената мъртъв, на носилка…

Трикс въздъхна и седна на креслото, пред огледалото.

Погледна към картината.

Не, все пак има нещо в тази картина…