Франсин Доусън
Не мога с друга да те заменя (8)

VIII

Върху голямото бюро на Саймън Камбърланд лежеше една тънка книга, която беше излязла от печат едва преди няколко часа. „Жените в Ню Йорк — как живеят“ — гласеше заглавието. Като автори бяха посочени Норман и Виктор Камбърланд.

Двамата сега седяха пред писалището и гледаха напрегнато навъсеното лице на баща си, което не предвещаваше никакви овации за вече завършения им труд. И двамата много добре знаеха какво ще си навлекат, когато дадоха книгата в този й вид за печат. Баща им определено одобряваше темата и съдържанието на научната документация, но това в никакъв случай не се отнасяше и за предговора на Норман.

— Това е първото произведение, излязло от моето издателство, от което се срамувам — започна Саймън гневно. — Абсолютно необичайно е на публикация от този род да се поставя като увод едно съвсем лично любовно обяснение.

— Знам, татко — кимна Норман. — Но нямах никакъв друг избор. Само по този начин мога да докажа на Лин, че наистина я обичам.

— Можеш ли да си представиш в какъв вид ще започнат да излизат научните трудове, ако всеки автор се заеме да вмъква в тях личните си проблеми и преживелици?

— Това няма да се случи, татко. Норман просто използва единствената си възможност. Недей да обръщаш такова внимание на това, не е чак толкова лошо — опита се Виктор да подкрепи брат си.

— Не е чак толкова лошо? Та това е пълна излагация! С тази книга вие трябваше тържествено да встъпите в длъжност в издателството и да покажете какво можете, а сега целият колектив ще се пръсне от смях, като прочете това. Да не говорим за читателите, които ще си купят това произведение с желание да получат сериозна, систематизирана информация по темата. Вместо това ще попаднат на автентично любовно признание на един от двамата автори към някаква жена, която никой не познава.

С престорено отчаяние Саймън Камбърланд скри лице в двете си ръце. Той сериозно беше обсъдил положението със специалиста по рекламата. Рик му беше обяснил, че тази ситуация е отлична възможност издателството да проведе една съвсем нова рекламна кампания под мотото „Научната работа като шанс да откриеш идеалния партньор в живота си.“ Във всеки случай Рик смяташе, че строго личният предговор на Норман ще придаде на тази иначе съвсем суха документация един интересен облик. Това обаче означаваше, че книгата ще се продава добре, само ако рекламата се организира в съответната насока.

— Тогава да не пускаме книгата — почти прошепна Норман.

— Да не си луд. Вече излезе в тираж от четвърт милион екземпляра! Да не мислиш, че ще ги изхвърля на боклука? — баща му беше възмутен.

— Загубата няма да е чак толкова голяма, че издателството да не може да я покрие. Или се лъжа?

— Изобщо не може да става въпрос за това — Саймън сърдито погледна големия си син. — Книгата ви костваше една година време, а на издателството — доста средства. Сега е готова и така или иначе ще бъде пусната на пазара. А ти, Норман, ще можеш ли да се справиш с това, което сам предизвика?

— Какво искаш да кажеш? — Норман беше обхванат от лошо предчувствие и застана нащрек. Баща му беше изключително ловък търговец. В противен случай издателството не би си пробило така стремително път към успеха.

— Ще даваш ли интервюта, когато те помолят? А те ще го направят, можеш да бъдеш сигурен в това. Нито един критик няма да пропусне редкия шанс да разнищи изцяло историята на един болен от любов социолог.

— Не можеш да искаш от мен това, татко! Няма да ставам за смях на хората! — Норман скочи и нервно закрачи из просторния кабинет на баща си.

— Страхувам се, че вече е много късно. Всеки, който прочете невероятното ти въведение, ще бъде учуден. Това в най-добрия случай. А може би читателите ви просто ще стигнат до извода, че имат работа с двама умопобъркани, или най-малкото с един — Саймън Камбърланд започна да гледа на нещата откъм забавната им страна. При това той много добре разбираше по-големия си син. Дори ако можеше, би довлякъл тук за косите тази Лин Уокър, за да се успокои Норман най-сетне. Защото в това му състояние не го биваше за нищо.

— Щом е така, напълно ми е безразлично вече — каза Норман накрая. — Могат да идват съвсем спокойно, критиците имам предвид. Ще ги осведомя за всичко, което се случи.

— И какво по-точно мислиш да им кажеш?

— Че обичам Лин и не искам тя да е разочарована от мен. Че искам да я имам отново. Че искам да се оженя за нея.

— Това го има вече в книгата ви, дори и да не е казано толкова ясно — отвърна сухо Саймън. — Така че спокойно можем да го заменим с едно тържествено представяне на книгата. А освен това, такъв е обичаят в нашето издателство. Като се има предвид и нововъведението, което направихте с вашето хрумване, имаме двоен повод да организираме прием по случай излизането на първото, а ако зависи от мен — и последно произведение на двамата бъдещи собственици на това издателство.

— Не можеш ли да ми спестиш това? — опита се Норман още веднъж да придума баща си.

— Мога, но не искам. Ще си сърбаш попарата, която си си надробил. И всичко, което има име и ранг на литературната сцена в Ню Йорк, ще ти помогне — Саймън Камбърланд се подсмихна.

— Но как ще се изправя там? Като някакъв глупак…

— А не си ли, Норман? Чувал ли си някога някой научен автор да е прикачил към произведението си любовно обяснение?

— Моля ти се, само не започвай отново! — вдигна ръце Норман. — Предавам се. Щом искаш, ще организираме това парти.

— Можеш да бъдеш сигурен, че така и ще направим. Ето, поканите са вече изпратени — Саймън Камбърланд подхвърли една картичка към Норман.

„Камбърланд — «Уайстър Сайънс пъблишърс корпорейшън» има честта да ви покани на тържествен прием в събота, 15 ноември, в 19 часа. Ще бъде представено социологическото проучване «Жените в Ню Йорк — как живеят», първото произведение на двамата бъдещи ръководители на издателската къща — Норман и Виктор Камбърланд.“

На картичката имаше снимки на Норман и на Виктор, а отдолу с по-дребен шрифт беше написано: „Книгата е плод на едногодишен усилен труд, по време на който двамата автори са имали невероятни преживявания.“

— Татко! Как си могъл да поръчаш подобни покани? Това съвсем не е в твой стил! — Виктор изглеждаше ужасен. — Това е повече от обещание, че всеки ще може да хвърли поглед в личния ни живот!

Старият Камбърланд се изкиска.

— Аз не мисля така. Вие двамата сами направихте това — после освободи веднага синовете си, като нарочно не им даде никакви други обяснения. Естествено той никога не би си признал, че тази ситуация в много отношения го забавляваше невероятно и му доставяше голямо удоволствие. От една страна, беше много доволен от работата на Норман и на Виктор, и като съдържание, и като стил, а от друга, се беше запознал с Айлин. Дори само заради тази млада жена си заслужаваше свободната година, която беше отпуснал на синовете си. Той с удоволствие щеше да приеме Айлин за своя снаха. С естествения си чар момичето веднага го беше спечелило на своя страна. Същото се отнасяше и за Морийн Камбърланд, на която Айлин се хареса още при първата им среща.

Ако се окажеше, че и Лин Уокър е също такава забележителна личност, Саймън щеше да бъде доволен. Да попаднат двамата му сина в сериозни ръце означаваше, че ще могат най-после да се концентрират върху работата си в издателството.

Помоли секретарката си да му налее едно уиски. После още едно. След това вече решението му беше взето. Щеше да се намеси, за да помогне мъничко на съдбата.

 

 

Лин убеди много трудно Антъни Снайдер, че в края на краищата и тя има право на отпуска. Понесе невъзмутимо гнева и упреците му и нито за секунда не отстъпи от намерението си.

Сега писменото му разрешение лежеше в чантата й.

Вече трети ден прекарваше в пълно безделие, но от това не се чувстваше по-добре. Все още беше раздвоена между желанието отново да види Норман и идеята да попътува из Европа, което щеше да я отдалечи от всичко тук. Този следобед лежеше по корем върху пухкавия бял килим в сивия салон й незаинтересовано разлистваше цветни рекламни проспекти, възхваляващи красотите на Стария свят. Париж може би, това беше добра идея. Отдавна й се искаше да се запознае с френската столица.

Както и Мадрид, или пък Лисабон…

Лин се загледа в тавана и си представи колко вълнуваща би била тази екскурзия с Норман. Като че ли го видя пред себе си да коментира Европа с младежката си предизвикателна усмивка.

На вратата се звънеше вече за трети път, докато Лин най-сетне чу и стана да отвори. Нямаше и най-малка представа кой можеше да я търси. Айлин от три дни не се беше появявала изобщо, пък и тя си имаше ключ. Кой тогава я безпокоеше в средата на един нормален работен ден? Кой изобщо знаеше, че тя си е вкъщи по това необичайно време?

Отвори вратата и погледът й веднага срещна две сиви очи, които й се сториха повече от познати. Само след секунда забеляза гъстите бели вежди над тях. И това изразително лице с правилни черти също й беше познато. Косата беше гъста, но цялата бяла. Въпреки това мъжът, облечен в тъмносиньо вълнено палто, който стоеше на прага и й се усмихваше, не беше нищо друго, освен едно малко по-старо издание на Норман и Виктор.

— Вие сте бащата на Норман — изказа гласно твърдото си убеждение Лин. Мъжът не можеше да бъде никой друг.

— Да, аз съм Саймън Камбърланд — представи се той и й протегна ръка. — Ако вие сте мис Лин Уокър, значи съм попаднал точно на когото трябва.

Лин му подаде ръката си и веднага си спомни за първото ръкостискане, което беше разменила с Норман. Беше тогава, когато вечеряха мексиканска супа в бара на Хари. Тогава, когато започна всичко…

— Здравейте, мистър Камбърланд — каза тихо. Въпреки че беше напълно объркана, спокойно го покани да влезе. — Извинете за безпорядъка!

Рекламните проспекти бяха пръснати навсякъде по пода.

— Мислите да пътувате? — Саймън Камбърланд съблече палтото си и го преметна върху един фотьойл.

— Може би. Още не съм решила окончателно.

Лин предложи на госта стол и едно питие. Той кимна утвърдително и благодари.

— Вероятно се досещате защо съм дошъл? — попита и погледна Лин, която седеше напрегната срещу него.

— Да и не. Норман ли ви изпрати?

— Не, разбира се, че не. Синът ми не знае нищо за това посещение.

— Тогава защо сте тук, мистър Камбърланд? — тя чувстваше погледа на тези сиви очи върху себе си и усещаше реакцията, която той предизвикваше у нея. При това си напомняше непрекъснато, че мъжът срещу нея не е Норман, а неговият баща.

— Искам да ви покажа нещо — Саймън Камбърланд извади една тънка книжка от вътрешния джоб на спортното си карирано сако и я подаде на Лин.

Тя прочете заглавието и имената на авторите.

— Да, знам. Затова Норман ме лъга през цялото време — каза горчиво и наведе очи.

— Моля ви, мис Уокър, прочетете предговора. Много е важен.

Лин отвори книгата, разлисти първите няколко страници и се спря на увода, озаглавен „Предговор и обяснение“. Въпросително погледна към госта си.

— Да, да, четете — каза той.

Лин започна да чете. Още след няколко реда по красивото й лице плъзна гъста червенина.

— Това във всички екземпляри на книгата ли го има? — попита тихо.

Саймън кимна.

— Във всички. По-точно в двеста и петдесет хиляди екземпляра.

Лин сведе поглед и започна да чете отначало. Това, което до такава степен я беше разтърсило и впечатлило, беше следното:

„Проучванията, които направих за тази книга, са сходни с тези, които се правят за всяко подобно произведение. Разговарях с жени от различни социални слоеве и на различна възраст, задавах им въпроси за живота им, за желанията и целите им. Запознавах се с тези жени в барове и на изложби, чрез лични контакти или съвсем случайно. Повечето от тях с готовност ми даваха необходимата информация, след като ги уведомявах за целта на проучването си и за намерението си да направя, така да се каже, достоверен портрет на самостоятелно живеещите и издържащите се жени в Ню Йорк.

Тогава прочетох в един всекидневник обява, посредством, която две млади жени търсеха съквартирантка. Реших да опитам щастието си и ми провървя — двете ме приеха приятелски и ми позволиха да стана част от живота им. Опознах ги много добре, но не им доверих върху какво работя. А после стана и друго. Влюбих се в едната от двете жени — в Лин Уокър. Тя отговори на любовта ми, без да подозира нищо. Бяхме щастливи.

Тогава си позволих още една волност. Реших да уредя и брат си, Виктор Камбърланд, съавторът на тази книга, да се нанесе при нас в уютната ни компания, без да разкривам и неговата самоличност. Виктор и Айлин Швайфт, втората наемателка на апартамента, и в този момент са една щастлива двойка.

Лин обаче разкри играта ми. Посочи ми вратата и се отдръпна от мен. С право, както може би ще забележат нашите читатели. Оттогава съм най-нещастният мъж в този град. Разбрах колко много обичам тази жена, въпреки нежеланието й, за какъвто и да е контакт с мен.

И какъв е изводът от тази история? Една връзка не може да се гради върху лъжи. Може би някои жени, които ще се разпознаят в тази книга, ще разберат това сами и ще съумеят да променят живота си в правилна насока.

А към вас, уважаеми читатели, имам една молба. Стискайте ми палци да успея да спечеля Лин отново. Едва когато тя стане моя жена, аз ще бъда отново един щастлив мъж.

Норман Камбърланд“

Лин се помъчи да скрие сълзите си.

— Сигурно това е най-невероятната книга, която се е появявала на пазара в този град — тя се опита да се усмихне. — Все пак Норман трябва да се е побъркал напълно, не мислите ли и вие така, мистър Камбърланд.

— Преди си беше съвсем нормален, Лин. Побъркал се е, откакто се запозна с вас. И в момента е побъркан, и то от копнеж по вас — бащата на Норман я погледна настойчиво и някак дяволито. — Не бихте ли могла да направите усилие и да се погрижите за това, отново да стана баща на двама съвсем нормални синове?

Лин стреснато го погледна, изненадана от близостта, която долови в тона му.

— Напротив, мога. Дори съм длъжна. След като прочетох това тук, вече самата аз не мога да разбера себе си. Бях така наранена, чувствах се толкова изиграна и пренебрегната, че издигнах пред себе си цяла планина от гордост и недостъпност. И при това през всичките тези месеци не престанах да страдам по Норман.

— В такъв случай просто трябва да разрушим тази ужасна планина. С удоволствие бих ви помогнал.

— Благодаря, сър. Мисля, че в момента наистина имам нужда от помощта ви.

— Наричай ме Саймън. Също както и приятелката ти Айлин се обръща към мен — засмя се той.

Лин с удоволствие се съгласи. Мъжът, който носеше толкова ясно чертите на Норман, от минута на минута й ставаше все по-симпатичен. Двамата си направиха нещо като съвместен план за действие и когато по-късно се разделиха, вече бяха добри приятели. Най-сетне Лин можеше да си отдъхне и да се усмихне щастливо за пръв път от много време. Тази вечер дори имаше и апетит. Изяде три яйца на очи и почти цялата франзела, която Айлин беше купила. С нетърпение очакваше приятелката й най-сетне да си дойде у дома. Имаше да й разказва толкова много неща.

Айлин обаче не се появи. Тя прекара нощта при Виктор.