Франсин Доусън
Не мога с друга да те заменя (7)

VII

Норман и Виктор Камбърланд седяха умърлушени в огромния, обзаведен с тежка дъбова мебел кабинет на баща си.

— Поздравявам синовете си с добре дошли в предприятието, което им принадлежи! — изрече Саймън Камбърланд иронично тържествено.

Двамата не отговориха, очаквайки продължението на нравоучителната лекция, която баща им явно се готвеше да им изнесе.

— Имахте цяла година време да работите върху това, което вие наричате проучване за самостоятелно живеещи млади жени в Ню Йорк. Може ли да попитам какво се получи в крайна сметка? И дали ще намерите скоро време най-после да започнете сериозна работа в това издателство?

Норман отговори от името и на двамата.

— Почти сме готови, татко. Ако ни дадеш още два месеца, ще можем да публикуваме изследването.

— Още два месеца? Сигурно не съм чул правилно. Ако продължите да работите с това темпо и след като заемете местата си тук, трябва да ви кажа, че няма да мине много време и издателството ще започна да тъпче на едно място, а малко по-късно и да изостане.

— Ти ни потвърди този срок, татко — настоя Норман. — Знаеш, че последната година не сме се занимавали с нищо друго, освен с това проучване. Нали така се бяхме договорили, че през цялото време, преди да заемем мястото ти, няма да ни поставяш никакви други задачи?

Норман искаше да внесе в издателството като капитал, така да се каже, поне една своя собствена творба. Затова беше помолил баща си да му предостави тази последна свободна година. Беше се заел веднага много сериозно с темата, върху която си избра да работи, беше разпитал жени от всички социални слоеве как уреждат живота си и почти завършваше проучването си, когато срещна Лин…

— Какво ще правите през това време?

— Ще подготвим проучването си за печат. Имаме да уреждаме и някои неща от личен характер — този път отговори Виктор.

— Неща от личен характер? Какво означава това? — Саймън Камбърланд вдигна учудено вежди и погледна подозрително двамата си сина.

— Татко, сигурно си забелязал, че вече сме големи мъже и това означава, че все пак… — започна Норман.

— Че сте големи мъже, при това доста представителни, това наистина съм го забелязал — прекъсна го баща му. — В такъв случай с това „неща от личен характер“ предполагам имате предвид любовни афери с жени? — той се мъчеше да говори сериозно, но очите му се смееха и стрелкаха дяволито двамата млади мъже пред него.

— Щом искаш да го наречеш така, татко… Всъщност ти колко годишен си бил, когато си се оженил за мама? — Норман много добре знаеше слабото място на баща си. Вече на шестдесет години, Камбърланд старши беше все още толкова влюбен в майка им, както като млад мъж.

— Ако наистина не знаеш, бях на двадесет и пет — отвърна Саймън. Лицето му се озари от нежна усмивка, когато погледът му попадна на снимката в сребърна рамка върху бюрото му. На нея беше майката на Норман и Виктор като младо момче. Изглеждаше на годините на Лин и на Айлин, значи около средата на двадесетте.

— Ето, виждаш ли, татко. Значи и на нас скоро ни предстои да помислим за женитба — каза Виктор. Постепенно се бяха приближили към темата, която не им даваше покой.

— Значи такава била работата. Трябваше да се досетя. Твърде добри сте, за да се нуждаете от повече от година за едно проучване. Това означава, че всички самостоятелно живеещи жени са били преценени от вас и от гледна точка на това, дали са подходящи за съпруги.

— Татко! Би трябвало да ни познаваш по-добре! — възрази Норман. — Всъщност ние срещнахме две жени, които искаме да ти представим.

— Какви изненади ни поднася живота понякога — философски поклати глава бащата. — Двамата решавате, че в продължение на една година ще се занимавате самостоятелно с научно изследване, поради което не трябва да ви възлагам други задължения, а после идвате при мен и ми съобщавате, че сте намерили жени, с които да изживеете живота си. И то по едно и също време!

— Лин и Айлин са приятелки — обясни Норман. — Живяхме при тях в апартамента им под наем.

Саймън Камбърланд се засмя.

— Практично. На вашите години не бих се сетил за това. Кои са те, тези… как се казваха?

— Лин е жената, която аз обичам и за която искам да се оженя. Работи като вътрешен архитект. Тя е много красива и много държи на работата си. — Норман се впусна да обяснява ентусиазирано, но брат му го прекъсна.

— И Айлин не е по-малко хубава. Тя е модна дизайнерка, обича ме и…

Саймън Камбърланд избухна в неудържим добродушен смях, като гледаше как грейнаха синовете му и как се надпреварваха да изтъкват преимуществата на приятелките си.

— Майка ви знае ли? — попита, като се успокои.

Норман и Виктор поклатиха глави.

— Мама винаги се вълнува толкова много дори и за най-малкото нещо — каза Виктор. — Искахме да предупредим първо теб. Може би ще можеш да й поднесеш новината предпазливо, когато ти прецениш.

— Аха. Значи и това трябва аз да свърша — дори и в такъв момент да се грижа за двама големи мъже!

Той се престори на сърдит, но естествено още тази вечер щеше да разкаже всичко с подробности на жена си Морийн. През целия си тридесетгодишен брак двамата не бяха имали никакви тайни един от друг. А освен това Морийн Камбърланд отдавна се надяваше двамата й сина най-после да завържат някаква сериозна връзка. Много й се искаше да има внучета покрай себе си.

— Значи си съгласен, татко? Ще ни отпуснеш още два месеца, нали? — напомни отново Норман за молбата им.

— Едва ли ми остава нещо друго. Но след това искам да ви видя на местата ви. Теб, Норман — като ръководител на издателската програма, а теб, Виктор — като шеф на финансовия отдел. След това искам да се запозная с двете жени, които безпокоят сънищата ви.

— Непременно! Веднага щом успеем да убедим Лин и Айлин, че сме достатъчно добри за тях — Норман изглеждаше загрижен.

— Това пък какво значи? — учуди се Саймън. — Мислех, че вече сте си говорили и те са съгласни.

— Междувременно се получиха някои усложнения. Те двете не знаят кои сме всъщност. Преструвахме се на съвсем други хора през цялото време, за да спечелим доверието им и да научим някои детайли от живота им, които да използваме за проучването си. Иначе в отношенията си към тях не сме ги излъгали с нищо, но те едва ли мислят така. Ах, татко, всичко се обърка! — Норман се опита да обясни по-подробно, защо нещата са се усложнили толкова много.

— Да. И затова Лин ни изхвърли — допълни Виктор накрая.

— Лин? Това е твоята избраница, нали? — обърна се Саймън към Норман.

— Да. Тя ми е сърдита. Мисли, че съм я използвал.

— Струва ми се, че е жена е характер — кимна баща му. — Във всеки случай съм нетърпелив да се запозная с тях.

С това той освободи синовете си.

 

 

Няколко дни по-късно Лин и Айлин обядваха в малкия вегетариански ресторант. Отново си бяха поръчали салата, но докато Айлин си хапваше с апетит, Лин безцелно ровеше с вилицата си в чинията и сякаш беше обхваната от пълна апатия.

В последно време двете приятелки се бяха отчуждили малко една от друга. Айлин редовно се срещаше с Виктор, но Лин й беше забранила да й разказва за това, защото щом заговореше за Виктор, в един момент неминуемо ставаше въпрос и за Норман. А Лин не искаше нито да чува, нито да знае нещо за него. Вече беше взела решението си — окончателно!

— Омръзна ми да живеем сами в този огромен апартамент — каза Айлин тъжно. — Ужасно пусто е, откакто Норман и Виктор се изнесоха. Ти не мислиш ли така?

— Не, изобщо не мисля така. Дори се радвам най-сетне отново да имам спокойствие — каза Лин твърдо.

Айлин обаче знаеше, че това не е вярно. През последните две седмици приятелката й беше загубила всякакво желание за каквото и да било. Сутрин тръгваше без настроение на работа, а вечер се прибираше без настроение вкъщи. Не ядеше почти нищо, беше отслабнала най-малко с пет килограма и изобщо изглеждаше невероятно зле в сравнение с това, което беше преди.

— Ти страдаш за Норман, Лин. И мисля, че е крайно време да говориш с него.

— Никога повече няма да разменя дори и една дума с този лъжец! А теб не те разбирам въобще. Като че ли все още не виждаш, че Виктор също продължавала си играе с чувствата и доверието ти.

Сега Айлин се ядоса и каза гневно:

— Това не е вярно! Виктор ме обича и иска да се ожени за мен!

Лин изохка състрадателно.

— Недей отново, Айлин! Би трябвало да си станала по-мъдра и по-малко наивна след опита, който натрупа в това отношение.

Айлин я погледна, силно засегната от думите й.

— Виктор не е кой да е! Аз го обичам и съм съвсем сигурна, че той също ме обича. Ние наистина мислим да се оженим в най-скоро време! — гласът й прозвуча твърдо, въпреки че последните думи бяха казани много тихо.

Лин се отказа от опитите си да вразуми приятелката си. На този етап вече не можеше да й се помогне. След като тя не искаше да я послуша, поне щеше да си е виновна сама. В никакъв случай нямаше да я подкрепи в това начинание, което щеше да й донесе само нещастие.

— Айлин, моля те да не споменаваш повече името Камбърланд. Постъпи както намериш за добре, но не ме въвличай в историята си с Виктор — заяви решително.

Айлин знаеше, че всяка следваща дума ще бъде излишна. Лин беше в такова състояние на духа, при което всякаква външна намеса в личния й свят беше забранена.

— Добре, Лин — съгласи се примирено. Дали искаше или не, трябваше да се съобрази с решението на приятелката си, дори и да го смяташе за напълно погрешно. И слепец би забелязал колко страда Лин, откакто Норман си тръгна.

— Трябва да тръгвам. Новата ми колекция ме очаква — каза Айлин и стана.

Лин замислено се загледа след нея. Като че ли мъничко й завиждаше за безмерното щастие, което приятелката й открито демонстрираше навсякъде, където се появеше. Сякаш искаше целият свят да бъде съпричастен с радостта й.

Прекара остатъка от деня в бюрото, без да е в състояние да се занимава, с каквато и да е сериозна работа по проектите си. Дори нямаше сили да се противопоставя на язвителните забележки на Дон, който не криеше злорадството си: най-сетне студената и неразгадаема, Лин проявяваше слабост!

Тя стана още по-очевидна, когато някакъв куриер донесе огромен букет бели рози. Белите рози бяха една игра между нея и Норман. От онзи първи букет, който той донесе в деня на настаняването си в апартамента, Норман й изпращаше по един такъв след всяка любовна нощ, винаги придружен със съответния подходящ текст върху малката картичка.

От няколко седмици това бяха първите бели рози, които Лин получаваше. Лицето й пребледня почти като цвета на розите, но тя се опита да прикрие чувствата, които се надигнаха у нея. С треперещи пръсти откачи картичката от фолиото.

„Скъпа Лин, копнея и страдам за теб всеки ден и всеки час. Моля те, нека да се видим! Обичам те безкрайно.

Твой Норман“

Очите й се замъглиха от бликналите сълзи. Внезапно обаче болката й беше потисната от надигащия се гняв, когато се сети за лъжите на Норман.

— За теб са! — каза и почти хвърли розите върху бюрото на една от двете млади секретарки. После се обърна и излезе навън, без да обръща внимание на ироничния поглед на Дон Шетърланд и на забележката му, че работното време още не е свършило. И сама знаеше много добре това.

 

 

Норман вървеше умърлушен към къщи. Откакто двамата с Виктор напуснаха апартамента на Медисън Авеню, бяха взели под наем едно просторно жилище от другата страна на Сентръл парк. Айлин често им беше на гости, когато имаше среща с Виктор. Тази вечер обаче той беше сам в апартамента.

— Изглеждаш ужасно, Норман — каза, когато брат му влезе в стаята. — Вече е време да започнеш да мислиш и за нещо друго, а не само за Лин.

— Не мога да я разбера! Поне трябва да ми даде възможност да й обясня всичко! Виктор, аз обичам тази жена и искам да се оженя за нея, по дяволите! Не може да няма някакъв начин да й докажа това.

Норман се отпусна тежко на дивана срещу брат си.

— Защо всички жени не са като твоята Айлин? Ти също не постъпи много добре с нея в началото, но сега сте една щастлива двойка.

— Цялата тази работа беше твоя идея. Сега трябва да си понесеш последствията — отвърна Виктор.

— Може би просто трябва да отида при нея и да се опитам да й обясня — каза Норман с плаха надежда.

— Това няма да ти помогне. Тя ще те изхвърли на бърза ръка. Както сам знаеш, много я бива за тези работи — отвърна сухо Виктор.

— Но трябва да има все някакъв начин да установя контакт с нея!

На Виктор му беше много тежко да гледа как брат му постоянно се измъчва. „Наистина трябва да има начин“ — каза си той и се замисли.

— Докъде си стигнал с твоя дял от проучването? — попита по едно време. В главата му постепенно започна да се оформя една идея.

— Почти съм готов. Обобщил съм всички детайли и ми остава само да направя някои корекции, за да го дооформя — Норман не разбираше как може брат му да го пита за такива неща в момента. Във всеки случай собствените му мисли бяха много далеч от този въпрос.

— Какво ще кажеш да изменим малко целия проект? — попита Виктор.

Норман го погледна изненадан.

— Какво искаш да кажеш?

— До какъв извод стигна по време на престоя си у Лин? — Виктор се усмихна и го загледа настойчиво.

— Глупав въпрос. Че я обичам. Че искам да я имам завинаги до себе си.

— Именно. В такъв случай можеш да вмъкнеш в книгата ни една, така да се каже, съвсем лична уводна глава. Това ще бъде малко необичайно наистина, но в нашата ситуация целта оправдава средствата, нали?

Норман бавно започна да схваща какво има предвид брат му.

— Това е добра идея. Представяш ли си, разпространявам сред обществото едно любовно обяснение, издадено в тираж от четвърт милион! След това само трябва да се погрижа Лин също да го прочете… Мислиш ли, че ще ми повярва най-после? — Норман скочи и започна да ходи насам-натам из стаята. Веднага се виждаше, че идеята го е въодушевила.

— Просто трябва да изпратиш книгата на Лин. Дори не е нужно да я предизвикваш, като посочиш подателя. Попадне ли веднъж в ръцете й, няма начин поне да не я разлисти.

— Така и ще направя. Кога смяташ, че книгата ще излезе от печат? — попита Норман вече на вратата.

— Това зависи от теб. Моят дял от работата е вече приключен изцяло и лежи оттатък в куфарчето ми. Когато и ти бъдеш готов, ще трябва само да съставим едно общо резюме. След това вече се включваш ти със своя увод. — Виктор видимо се радваше, че Норман отново заприлича на себе си, подкрепян от новата възможност, която му даваше шанс да спечели доверието на Лин.

— Следващата седмица ще съм готов. Остават ми още десет часа до закуска, които искам да използвам пълноценно — Норман излезе и влетя в работната си стая.

Той удържа на думата си. Цяла нощ от стаята му се чуваше тракането на пишещата машина, но брат му реши, че си заслужава да изтърпи шума. В края на краищата знаеше, че за Норман всичко зависи от това, какво ще сътвори през следващите няколко дни и нощи.