Франсин Доусън
Не мога с друга да те заменя (2)

II

Точно в десет се позвъни на вратата. Айлин отвори и се озова пред огромен букет бели рози, зад които се криеше Норман.

— Бели рози за сивия салон и за двете ми очарователни съквартирантки — каза, той и влезе. Огледа се наоколо и натопи букета в красива бяла ваза. Изглежда, че Норман не оставяше нищо на случайността. Потърси подходящо място за цветята и накрая ги постави върху мраморния перваз на камината.

След това се зае да разопакова куфар и кашони, които изглеждаха ужасно тежки.

— Да не би да носите колекцията си от минерали? — попита Айлин учудена.

— Не — книги, които обаче не са по-леки — Норман се засмя.

Двамата заедно преместиха масата за кроене и някои други неща в спалнята на Айлин. Там наистина имаше достатъчно място за всичко. Норман предложи да преместят леглото й в по-отдалечения ъгъл, а да поставят голямата маса пред двата прозореца. Направиха разместването и стаята стана наистина по-приветлива. Преди на Айлин все й изглеждаше прекалено голяма и празна, а сега представляваше чудесно съчетание на работен кабинет и спалня.

Норман постави един матрак на пода във вече освободената стая и се зае грижливо да подрежда многото си книги върху белите етажерки на стената. Айлин го погледа известно време, но после реши, че това занимание може да продължи с часове.

— Да направя ли кафе? — предложи тя.

— Не. Аз ще направя — Норман скочи и се отправи към кухнята с няколко кутии в ръка.

Айлин се зачете в някои заглавия на книгите му. Това беше все специализирана литература на теми, които не й се виждаха много интересни. Философски, социологически, книги по икономически въпроси, които изглеждаха много сериозни и скучни. Сред тях се виждаха няколко джобни романа, които като че ли бяха четени многократно.

— Сервирано е! — провикна се Норман откъм салона.

Айлин влезе оттатък и остана удивена. Бялата кръгла масичка беше покрита с най-различни вкусни неща, приготвени от готово маслено тесто, а кафето ухаеше приятно и горещо в красива порцеланова каничка.

Момичето погледна Норман слисано.

— Като у майка ми — промълви и си наля кафе.

Сложи в чинията си няколко от сладките, които Норман беше намазал с мармалад, и все още учудена ги опита. Още веднъж остана приятно изненадана — бяха много вкусни.

Замислено загледа този мъж, който изглеждаше пълен с изненади. Както беше облечен с избелелите си дънки и мека бяла риза, той в никакъв случай нямаше вид на прилежен домакин. Небрежната му прическа пасваше на лицето му, озарено от доволна момчешка усмивка.

— Много се радвам, че ти е вкусно. Кога ще се върне приятелката ти? — попита той.

— Около седем — отговори Айлин дъвчейки.

— Значи ще се храним в седем и половина. Каня ви на вечеря.

— Как така? Нали снощната вечеря беше за твоя сметка?

Норман като че ли се забавляваше от нещо.

— Точно така. А тази вечер съм решил да убедя дамите в готварските си способности. Вече съм донесъл всичко, което е необходимо за едно пълно меню за четирима — обясни той сияейки.

Лин се прибра по-късно от обикновено. Преговорите с един важен клиент се бяха проточили непредвидено дълго и сега тя беше напълно изтощена и потисната. Само една топла вана можеше да подобри настроението й.

Още щом прекрачи прага, й се стори, че нещо не е както преди. Изглеждаше различно, миришеше различно, изобщо имаше нещо необичайно. После забеляза празнично подредената маса за хранене. Беше силно учудена от това, както и от разкошния букет бели рози, чието място беше намерено толкова подходящо, като че ли самата тя го бе поставила върху камината. Никъде другаде в целия апартамент не би изглеждал по-добре, отколкото там.

— Ваната ти е приготвена, Лин. Побързай! — чу тя гласа на приятелката си от кухнята. Айлин се появи с чаша леденостудено мартини в ръка. — Вземи това. И по изключение се къпи тази вечер само половин час. Норман е наготвил толкова вкусно…

— Норман какво? — Лин като че ли не повярва на ушите си.

— Наготви! И не ме питай как и какво. Нищо няма да кажа, това е изненада. А сега моля те, по-бързо! Ще бъде жалко, ако храната изстине — подкани я Айлин отново и се врътна към кухнята.

Лин не се опита да противоречи. Тръгна към банята и както винаги започна да се съблича още по пътя и да пуска дрехите си една след друга на земята. Изведнъж се сети, че ще трябва да се откаже от тези си привички за в бъдеще и се подразни за момент. Ето ти сега мъж съквартирант! Така обичайната свобода в действията и навиците щеше да стане на пух и прах, а вместо това трябваше непрекъснато да се съобразява с всичко и дори в дома си да бъде постоянно нащрек.

Тя се потопи в ухаещата пяна и блажено се отпусна, затваряйки очи. Не забеляза как Норман с усмивка вдигна от пода сивото й сако и грижливо го постави на закачалка. По-нататък намери полата й и се огледа за други следи от тази жена, която още от първия момент, в който я видя, му беше допаднала изключително много и дори и да не искаше, беше станала постоянен обект на мислите му.

 

 

Той се върна в кухнята и се зае да приготви бързо мешана салата. Усмихна се на удивлението на Айлин, която все още не можеше да го възприеме в тази му светлина, и й обясни какви са съставките на най-важната част от тази салата — специалния сос, без който нищо не би се получило. Айлин кимна, но не престана да го гледа учудено. „Как е възможно един мъж да бъде такъв виртуоз в кухнята?“ — мислеше тя. Тя самата се затрудняваше да приготви дори най-обикновено ястие. А когато казваше, че ще готви, това означаваше да затопли някакво готово, или в най-добрия случай полуготово ядене в микровълновата печка.

— Можеш да отидеш да правиш компания на приятелката си, Айлин. Но точно в осем ще ви чакам — Норман не искаше да бъде притесняван при последните си приготовления.

Малко по-късно се чу гласът му:

— Лин, Айлин, яденето е готово!

Двете приятелки бяха в стаята на Лин и се приготвяха.

— Чу ли, Лин? Първо извика теб — забеляза Айлин с дяволита усмивка.

— И какво от това? Това не означава нищо — Лин се подразни. Тя все още не беше срещала Норман, откакто се върна вкъщи. Бързо облече тясна черна рокля от много тънък плат, плътно прилепнала по тялото. Този тоалет като че ли беше създаден точно за нея, подчертавайки безупречните форми на сякаш изваяната й фигура. Събра на тила си тъмнорусата си коса и сръчно я прибра в кок. Знаеше, че тази прическа й отива много, разкривайки изпъкналите скули и откроявайки погледа на бадемовидните наситеносини очи, които излъчваха нещо загадъчно.

— Изглеждаш невероятно, Лин! — възкликна Айлин, действително очарована от вида на приятелката си.

— Също както и ти, скъпа — върна й комплимента Лин. В действителност Айлин също се беше нагласила добре. Носеше широк копринен костюм в кралско синьо, който чудесно контрастираше с тъмната й коса и придаваше на сивите й очи тъмния оттенък от цвета на теменужката.

— Къде сте се скрили? Идвайте вече! — чуха те отново гласа на Норман и побързаха да се отзоват.

— Всъщност аз хапнах малко с шефа си в „Сарди“ — каза Лин, като хвърли поглед на трапезата, — но в сравнение с това, което виждам тук, менюто беше направо нищожно.

Кръглата бяла маса в салона беше застлана с покривка от сива коприна, на която чудесно изпъкваше скъпият бял порцелан на Лин. Красивите винени чаши с черни столчета явно принадлежаха на Норман. Върху белите подложни чинии бяха поставени стъклени купички със салата, която напомняше на Лин за френската кухня.

— Моля, заповядайте! — покани ги Норман и запали две свещи, поставени в красиви сребърни свещници, които явно също бяха негови.

Лин и Айлин заеха безмълвно местата си и опитаха салатата. Спогледаха се учудени от невероятния й вкус, а после и двете се обърнаха одобрително към Норман.

— Това е моята специална салата за особени случаи — обясни им той гордо.

Двете жени продължаваха да го поглеждат изненадано от време на време. Тази вечер той беше облечен с тънък костюм от сив лен. „Има вкус“ — установи Лин не без удоволствие.

Веднага щом приключиха със салатата, Норман им сервира следващото ястие: съвсем крехко рибно филе с масло върху канапе от спанак, полято с лек сметанов сос с пресни краставички. Предложи им към него тънко сухо бяло вино.

Лин полагаше усилия да се концентрира върху великолепното меню, за да не вдига погледа си непрекъснато към очите на Норман, които неустоимо я привличаха. Постави късче филе на върха на езика си и то сякаш веднага се разтопи.

— Струва ми се, че никога през живота си не съм яла толкова добре приготвена риба — кимна одобрително към Норман и Айлин я подкрепи.

Норман им предложи лимонов сок.

— Това е най-подходящото леко предястие преди основното ядене — каза той и се усмихна.

— Кажи, Норман, да не би в социологическия факултет да изучавате задължително и готварско изкуство? Или най-малкото ви учат междувременно и на това, да се запознавате самостоятелно с неговите тънкости, за да си помагате при реализацията си в живота?

Въпросът на Лин прозвуча провокиращо. Този мъж сякаш беше пълен с изненади и тя искаше да намери обяснение поне за част от тях.

Норман се засмя весело.

— Социологията е едно, а да готвиш добре — съвсем друго нещо. И не са необходими нито много средства, нито пък уроци за това, как да се храниш добре. Просто трябва да умееш да подбереш подходящите съставки, за да се получи едно добро съчетание.

— Много благодарим за лекцията по готварство — каза Лин леко иронично и го погледна предизвикателно.

— Не бъди нахална, Лин — упрекна я Айлин. — Трябва да се радваш, че ни глезят така. — После попита любопитно. — Какво следва сега?

Айлин понечи да стане и да занесе мръсните чинии в кухнята, но Норман я накара да седне.

— Не сега. Днес аз съм дежурен по кухня.

— Да се надяваме, че няма да е нужно да се реваншираме — изохка тя, докато Норман беше оттатък. — Никога не бих могла да приготвя нещо подобно на това невероятно меню.

— Нито пък аз. Но ми се струва, че Норман не го прави, за да спекулира. Просто иска да ни покаже какво може — добави Лин и си запали цигара, с което си спечели един пълен с упрек поглед от страна на Норман, който тъкмо влизаше.

— По време на ядене не се пуши. Това е изключително вредно за стомаха.

Лин смачка цигарата в пепелника, който Норман веднага отнесе. След това с обигран маниер им предложи основното ястие, карайки ги да се чувстват така, като че ли се намират в най-скъпия ресторант. Това бяха гърди от фазан върху хрупкаво сварено бяло зеле, гарнирани с малки картофчета.

Лин и Айлин занемяха и си размениха красноречиви погледи.

— Невероятно — промърмори накрая Лин. — Страхувам се, че трябва да ти платим, Норман. Дотук беше перфектен във всичко. И за останалото ли е така?

Норман се усмихна многозначително на тази забележка и Лин чак сега си даде сметка колко двусмислено се е изразила. Лека червенина плъзна по врата й към лицето.

— Имах предвид, че рядко можеш да срещнеш мъж, който по професия е социолог, кара такси, готви като всепризнат майстор, носи чудесно ушит скъп костюм…

— … и спи върху матрак, поставен направо на пода в стаята си под наем — завърши Айлин описанието.

— Именно — потвърди Лин.

Норман ги погледна учудено.

— Но кое е необикновеното тук? По тази логика аз също бих могъл да ви попитам по каква причина две толкова хубави млади жени като вас живеят съвсем сами в огромен луксозен апартамент, въпреки че той явно не им е нужен целия и им струва твърде скъпо?

Казани от всеки друг, тези думи биха прозвучали като безсрамен намек, но Норман гледаше толкова мило и съчувствено, че двете останаха с впечатлението, че той наистина се интересува от проблемите им, и решиха да му се доверят.

— Ще видите, че заедно ще се оправим с всичко — увери ги той, след като двете завършиха разказа си. — Аз ще се грижа за кухнята и почистването на жилището. Айлин ще даде обява и ще се опита да си намери постоянна работа, вместо да приема от време на време ту този, ту онзи ангажимент. А ти, Лин, се опитай да не работиш толкова много, а да се щадиш повече. Страхувам се, че шефът ти те използва.

Лин кимна потиснато. Наистина в последно време се чувстваше много изтощена и онеправдана. Най-много я беше яд на самонадеяния Дон Шетърланд, който непрекъснато получаваше признанието, полагащо се на нея самата. И това ставаше така, защото проектите, които той предлагаше, бяха разработени в повечето случаи от Лин.

— И ще си разпределиш задачите така, че да имаме време за някои общи занимания — продължи Норман. — Спомняте ли си кога за последен път сте били в музей?

— Не знам… аз никога нямам време… — Лин опита да обясни, че това не е липса на интерес от нейна страна, а по-скоро липса на възможност.

— Време ще се намери. Аз ще се занимая с това — Норман събра мръсните чинии и ги понесе към кухнята. След минута се появи с поднос, върху който имаше четири купички с шоколадов крем и каничка кафе.

— Много си мил, Норман, но аз не мога повече. Имам чувството, че ако хапна само още един залък, ще се пръсна — Лин изохка и побутна десерта пред себе си.

— Нима наистина съм толкова мил? — Норман я стрелна с поглед и лицето му се озари от многозначителна усмивка.

Тя сведе поглед и сконфузено промърмори нещо неясно, докато посягаше към цигарите си.

— Сега мога ли да пуша?

Норман кимна и й подаде огънче. Тя вдиша дълбоко дима и го погледна право в очите.

— Без съмнение ти си много интересен мъж, Норман. Но запомни, моля те, че ние и двете не желаем да се бъркаш в живота ни. В края на краищата не сме деца и нямаме нужда от контрол.

Изражението на Норман се промени, сякаш се разкайваше.

— Извинявай, Лин. Не исках да останете с впечатлението, че ви се налагам по някакъв начин — каза той тихо. — Просто исках да ви предложа помощта си.

— Чудесно. Значи можем да разчитаме на теб, когато ни се наложи. В момента обаче мисля, че нямаме нужда от помощ — Лин стана от масата. — А сега ме извинете, но съм много уморена. Имах ужасен ден, а и от тази обилна вечеря съвсем ми се доспа.

Айлин щеше да възрази, но изражението на приятелката й я накара да замълчи. По лицето й се четеше всичко друго, само не и умора. Лин изглеждаше несигурна, нервна, а очите й издайнически проблясваха.

— Приятни сънища! — каза Айлин. — Ще помогна на Норман при почистването.

Лин кимна и хвърли изпитателен поглед на приятелката си, напускайки стаята. На Айлин й се стори, че този поглед трябваше да означава предупреждение. И тя лесно се досети за какво…

 

 

Лин легна облечена и се втренчи в тавана. От десет минути вече пушеше непрекъснато и не спираше да мисли.

Както и да умуваше и да увърташе, поне пред себе си трябваше да признае истината — беше се влюбила в Норман Камбърланд, за когото уж знаеше много неща, а всъщност чувстваше, че не знае нищо със сигурност. Всичко, което Норман до този момент беше разкрил за себе си, някак не си пасваше.

Вчера изглеждаше като студент — непосредствен, открит и симпатичен, а тази вечер имаше вид на преуспяващ млад бизнесмен, самоуверен и амбициозен. Както беше успяла да установи при един бегъл поглед в стаята му, Норман имаше чудесно подбрана библиотека и освен това изискана колекция от скъпи чаши и сребърни свещници, които сигурно струваха едно малко състояние. Носеше ту стари, избелели от дългата употреба дънки, ту чудесно ушит скъп костюм, който го правеше невероятно елегантен. Веднъж се държеше като голямо момче, друг път — като опитен мъж, който я караше да се чувства невероятно беззащитна и несигурна. И освен това имаше очи, които преследваха Лин непрекъснато, независимо от това дали ги гледаше, или мислеше за тях.

Тя си даде сметка, че никога досега не е срещала мъж като Норман. Цялото му поведение и всичко, което казваше, свидетелстваше за това, че е извънредно образован. А в същото време твърдеше, че изкарва прехраната си като таксиметров шофьор. Нещо не беше както трябва. Лин си постави за цел да разгадае тайната му, но реши да не споделя опасенията си с Айлин. Приятелката й беше явно напълно спечелена от Норман, разбираше се толкова добре с него, че никога не би оправдала недоверието й, а още по-малко пък би я разбрала и подкрепила.

Още цял час Лин лежа неподвижна и втренчена в пространството пред себе си. Едва след полунощ, когато шумовете в апартамента утихнаха, тя стана, съблече роклята си и наметна пъстро копринено кимоно, за да отиде в банята. Искаше да свали грима си и да вземе душ.

Стоеше гола пред едната от двете мивки и внимателно бършеше от очите си сенките и туша за мигли, когато видя в огледалото пред себе си лицето на Норман. Обърна се бързо и едва в този момент се сети за своята голота.

— Вън! — каза тя и светкавично сграбчи някаква кърпа, притискайки я към тялото си.

— Извинявай, Лин. Не знаех, че си в банята — промърмори той притеснено и бързо се обърна. Лин облече кимоното си и припряно го загърна пред гърдите си.

— Следващия път предвидливо ще заключа — гласът й звучеше дрезгаво.

— Няма да е необходимо. Наистина не влязох нарочно — отново се извини той. — Но след като и без това сме будни, имаш ли нещо против да изпием по един коняк заедно?

Лин забеляза умоляващия израз в очите му и тъй като и тя самата имаше нужда от едно питие преди сън, кимна. Двамата се отправиха към салона.

— Никога повече няма да се повтори да те притеснявам в банята — каза Норман с променен глас, след като се чукнаха и отпиха. А след като Лин не отговори, добави тихо. — Искам да кажа — докато не ми се разреши.

Лин се опита да намери някакъв отговор, обаче нищо не й дойде наум. Вместо това усети погледа на Норман върху лицето си, върху тялото си, което коприненото кимоно по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше. Едва сега забеляза, че Норман е по къси панталони и тениска. Опита се да не обръща внимание на шоколадовия тен на хармоничното му силно тяло, на мускулестите рамене и ръце. Накрая каза:

— Не трябва да започваме тази игра, Норман.

— За коя игра говориш? — очите му издаваха, че му е пределно ясно какво има предвид Лин.

— Обичайната игра. Тази, която се играе между мъжете и жените. Аз не искам — опита се да прозвучи убедително, но очите й опровергаваха думите, а гласът й потрепна несигурно и развълнувано.

На Норман му трябваха само няколко секунди, за да разбере с абсолютна увереност, че тази красива жена срещу него се вълнува от същите чувства, каквито бяха завладели и него. Той остави чашата си и бавно тръгна към Лин, която сякаш се опитваше да се смали и да се слее с фотьойла. Взе чашата от ръката й и се надвеси над нея. Опря се с две ръце на облегалките на стола и приближи лице към косата й. Устните му нежно се плъзнаха по нея, насочвайки се към ухото й. Лин усети горещия му дъх и потръпна, когато той я целуна съвсем нежно, почти недоловимо.

— Аз не бих го определил като игра. Влюбих се в теб още първия път, когато те видях.

Шепотът му беше станал дрезгав. Лин остана неподвижна, докато устните му докоснаха бузата й и най-сетне се спряха върху нейните. Изведнъж напрежението й се изпари. Тя обви ръцете си около гърба му и едновременно с това устните й се разтвориха. Очите му бяха толкова близо, че видя антрацитните зеници сред сивотата на ирисите. Целувката му ставаше все по-настойчива и страстна и Лин затвори очи, поддавайки се на неудържимото чувство, което я теглеше към този мъж. Той я повдигна и я притисна към мускулестото си тяло, без да отделя устните си от нейните. Залялата я топла вълна на удоволствие, започваше да се превръща в неподправена възбуда. Лин потръпна цялата и се отпусна в прегръдките му. Усети езика му в устата си. Беше прималяла и не се отдръпна, когато ръцете му се плъзнаха под тънката коприна, галейки тялото й. Пръстите му сякаш оставяха огнена следа по нежната й кожа, плъзгайки се първо по гърба й, сетне надолу към заоблените полукълба. После изведнъж почувства дланите му върху пълните си стегнати гърди, и едва тогава от гърлото й се отрони възторженото, дълго сдържано стенание.

За секунда Лин дойде на себе си, сякаш събудена от собствения си глас, и си даде сметка, че познава този мъж едва от двадесет и четири часа. Отдръпна се от него и го погледна изпитателно.

— Съгласен ли си да приемем, че тази сцена беше просто вместо целувка за лека нощ?

Очите му бяха придобили цвета на черен гранит.

— Защо трябва да се преструваме, Лин? Не очаквахме ли и двамата всъщност нещата да се развият точно така и в края на краищата да спим заедно?

Норман понечи да я целуне отново, но тя се изплъзна от ръцете му.

— Сега трябва да спя, Норман. Сама.

Той кимна. Целуна я съвсем леко и нежно и я придружи до вратата на спалнята й.

— До утре, скъпа. Кога трябва да излезеш от къщи?

— В седем и половина — гласът й все още леко трепереше от изживяното вълнение.

— Бедничката ми! В седем ще ти приготвя закуска и след това ще те закарам в бюрото ти — обеща Норман и нежно докосна с пръст устните й.

— О, не е необходимо. Сутрин пия само кафе, а на работа отивам пеша. Десетте минути бърз ход ми действат много освежаващо.

Норман само се усмихна и й пожела лека нощ и приятни сънища. След това Лин се обърна и затвори вратата след себе си.