Нора Робъртс
Пленена звезда (9)

Девета глава

Пътят пресичаше планината. Емджей предполагаше, че това бе нещо като подвиг на съвременната инженерна мисъл, ала я караше да се чувства неспокойна, особено при всичките тези пътни знаци, предупреждаващи за падащи камъни, и високите назъбени стени от скали от двете им страни.

Тя можеше да разбере и предугади крадците, но кой би предугадил Майката Природа? Кой би могъл да я спре да не се ядоса неочаквано и може би да стовари два камъка върху колата? А след като колата бе достатъчно голяма, за да се спи редовно в нея, значи бе много хубава мишена.

Емджей гледаше напрегнато през прозореца и се молеше скалите да си стоят по местата, докато минат покрай тях.

Планините отпред се издигаха и извиваха, позеленели от лятото. От топлината и влажността въздухът бе гъст като сироп. Гумите жужаха по асфалта.

От време на време виждаше зад крайпътните дървета къщи, само ги зърваше, сякаш се криеха от любопитни погледи. Мислеше си за тези усамотени къщи, без съмнение с подредени дворове, пазени от джафкащи кучета, украсени с градини и люлки, тераси и вътрешни дворове с грилове и столове от секвоя.

Това бе един начин на живот, предполагаше тя. Ала човек трябва да се грижи за градината, да коси ливадата.

Емджей никога не бе живяла в къща. Апартаментът винаги бе подхождал на начина й на живот. За някои сигурно един апартамент би приличал на кутийка, напъхана между други кутийки в една голяма кутия. Но тя винаги се бе задоволявала да има свое собствено пространство, да се чувства част от кошера.

Защо му трябват на човек ливада и люлки, освен ако няма деца?

При тази мисъл стомахът й потрепери. Бе ли се замисляла изобщо досега да има деца? Да люшка бебе, да го гледа как расте, да завързва обувки и да бърше носове…

Грейс бе тази, която обичаше децата, помисли Емджей. Не че тя самата не ги обичаше. Имаше си цял взвод племенници, които сякаш се опитваха да населят целия свят, и Емджей бе прекарала много часове да гука над поредното бебе, да играе на пода с току-що прохождащо дете или да подхвърля топката на някоя бъдеща бейзболна надежда.

Не мислеше, че е съвсем същото, когато детето е твое. Какво ли би било собственото ти бебе да опре главичка на рамото ти и да се прозине, или да пристъпи на несигурните си току-що проходили крачета и да протегне ръце да го вдигнеш?

И защо, за Бога, си мислеше за деца в такъв момент?

Тя пъхна пръсти под слънчевите си очила и ги притисна към очите си.

После хвърли един преценяващ поглед към профила на Джек. Какво ли мислеше той за децата?

Невероятно, ала при тази мисъл усети как страните й пламват и бързо се обърна отново към прозореца. Идиотка, каза си. Познаваш го едва от вчера, а вече си мислиш за пелени и ританки.

Това, помисли мрачно, се случва с една жена, която се озове вързана с някой мъж. Цялата се размеква, особено главата.

Изведнъж нададе вик, който изненада и двамата:

— Там! Там е отклонението! Натам тръгнахме, сигурна съм.

— Следващия път направо ме застреляй — предложи Джек и се насочи към дясната лента. — Сигурно ще е по-малък шок от един сърдечен удар.

— Извинявай.

Той отби в отклонението и й даде време да се ориентира, докато поеха по шосе с две платна.

— Наляво — обади се Емджей след малко. — Почти съм сигурна, че тръгнахме наляво.

— Добре, все едно трябва да напомпам гумите. — Джек се насочи към най-близката бензиностанция и спря близо до помпите. — За какво се беше замислила?

— Замислила ли се бях?

— За известно време просто те нямаше.

Фактът, че бе разбрал, я разстрои. Тя се размърда на седалката и сви рамене:

— Просто се бях съсредоточила.

— Не, не беше. — Той хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си. — Точно това не правеше. — Погали с пръст устните й. — Не се тревожи. Ще намерим твоите приятелки. Всичко ще бъде наред.

Емджей кимна, заляна от вълна от срам. За Грейс и Бейли би трябвало да си мисли, а вместо това си мечтаеше за бебета като някаква влюбена идиотка.

— Грейс ще бъде в къщата. Трябва само да я намерим.

— Продължавай така да мислиш. — Джек се наведе напред и докосна устните си до нейните. — И иди да ми купиш една захарна пръчка.

— Всички пари са в теб.

— А, да. — Той стана, бръкна в предния си джоб и измъкна шепа банкноти. — Действай. И си купи една и за теб.

— О, благодаря, татенце.

Джек се засмя, докато я гледаше как се отдалечава на дългите си стройни крака, пристегнати в тесните джинси. Страхотно парче, помисли си и пъхна накрайника на маркуча в резервоара. Нямаше да се замисля за повратностите на съдбата, които я бяха довели в живота му и в сърцето му.

Но се запита колко ли време ще мине, преди тя да започне да се замисля. Хората не оставаха задълго в неговия живот — идваха и си отиваха. Толкова отдавна бе така, че бе престанал да се надява да бъде по-различно. Може би бе престанал да го иска.

И въпреки това знаеше, че ако Емджей реши да си отиде, никога няма да го преживее. Значи трябваше да се постарае тя да не си отиде.

Докато пълнеше ненаситния търбух на олдсмобила, я видя да се връща. И не бе единственият, който я гледаше. Момчето, което зареждаше ръждясалия пикап на съседната колонка, също не сваляше очи от нея.

Не мога да те обвинявам, приятел, помисли Джек. Като пораснеш, може да имаш късмет да си намериш жена, наполовина толкова съвършена.

И, благославяйки своя късмет, той зави капачката на резервоара и се приближи към нея. Ръцете й бяха пълни с бонбони и безалкохолни напитки. Джек се наведе към нея и улови устните й в дълга, опустошителна целувка.

— Защо го направи?

— Защото мога — отвърна той и наперено тръгна да плати сметката.

Емджей поклати глава и забеляза, че момчето се бе заплеснало и бензинът преливаше от резервоара на пикапа му.

— На твое място не бих запалила клечка кибрит, приятел — подхвърли му тя, докато минаваше покрай него, и седна в колата.

Когато Джек дойде, Емджей се поддаде на импулса, вплете пръсти в косите му и го привлече към себе си, за да го целуне по същия начин.

— Това е защото и аз мога.

— Да. — Той бе почти сигурен, че усеща как от ушите му излиза пушек. — Ама че двойка сме.

Отне му известно време да отърси съзнанието си от похотливите мисли и да си спомни как да завърти ключа.

Едновременно развълнувана и развеселена от реакцията му, тя му подаде парче шоколад.

— Нещо сладко?

Джек изръмжа, взе го и отхапа.

— Гледай пътя. Опитай се да видиш нещо познато.

— Знам, че не карахме много дълго по този път. Отклонихме се и дълго се въртяхме по странични пътища. Както казах, Бейли помнеше всичко наизуст. Бейли! — Тя притисна ръце към устата си.

— Какво има?

— Продължавам да се питам къде би отишла. Ако е в беда, ако бяга, къде би отишла? — С блеснали очи се обърна към него. — И това е отговорът. Бейли знае как да стигне до къщата на Грейс. На нея там й хареса, там се чувства в безопасност.

— Възможно е — съгласи се той.

— Не, не, тя със сигурност би дошла при някоя от нас. — Емджей яростно и отчаяно тръсна глава. — А не е могла да се свърже с мен. Значи е тръгнала насам, може би е взела автобус или влак, доколкото е можела, взела е кола под наем. — Бе толкова сигурна, че товарът от раменете й падна. — Да, това е логично и напълно в неин стил. Те и двете са там горе, мислят какво да направят и се безпокоят за мен.

Джек също се безпокоеше за нея. Тя влагаше всичките си надежди в едно предположение, ала сърце не му даваше да й го каже.

— Ако са там — напомни й той предпазливо, — първо трябва да ги намерим. Мисли, опитай се да си спомниш.

— Добре. — С наново събудил се ентусиазъм Емджей огледа пейзажа. — Беше пролет. Беше красиво. Всичко цъфтеше, дрянът, предполагам, и тези жълти храсти, с почти неонов цвят. И нещо, което Бейли наричаше „розови пъпки“. Имаше една градина — спомни си тя изведнъж. — Как се казваше… Да, разсадник. Бейли искаше да спрем и да купим на Грейс някакъв храст или нещо такова. А аз казах, че първо трябва да отидем там и да видим какво вече има.

— Значи търсим разсадник.

— Имаше някакво глупаво име. — Тя за момент затвори очи, опитвайки се да си го спомни. — Старомодно. Беше на самото шосе и беше претъпкано. Това беше една от причините да не искам да спираме. Щеше много да ни забави. — Емджей плесна с ръце. — Направихме десен завой на около километър и половина.

— Браво. — Джек хвана ръката й и я поднесе към устните си, при което и двамата се намръщиха от жеста. Никога досега през целия си живот не бе целувал женска ръка.

Рояк пеперуди запърхаха в стомаха на Емджей.

— Ами, ъ-ъ-ъ… Както и да е, Грейс и Бейли отидоха на този пазар за цветя. Аз останах в къщата. Те двете много обичат да пазаруват. Каквото и да е. Имах чувството, че ще изкупят магазина, и те почти го направиха. Върнаха се натоварени с пластмасови сандъчета за цветя, цветя в саксии и два храста. Грейс има в къщата си един пикап. Представям си какво биха написали в клюкарския отдел на „Пост“, ако разберат, че Грейс Фонтейн кара пикап.

— Грейс би ли се притеснила?

— Би се разсмяла. Но тази къща тя я пази за себе си. Роднините й, близките й дори не знаят за нея.

— Бих казал, че това работи в наша полза. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. — Забеляза я, че въздъхна, и устните му трепнаха. — Ето го твоят разсадник, сладурче. Търговията върви доста добре, дори през това време на годината.

Стана й приятно, като видя колите и камионите, паркирани отстрани на пътя, тълпите от хора, въртящи се около сергиите, отрупани с цветя.

— Обзалагам се, че имат празнично намаление. Десет процента за всяко червено, бяло или синьо цвете.

— Господ да благослови Америка. Около километър и половина, така ли каза?

— Да, и завихме надясно. Сигурна съм.

— Не обичаш ли цветя?

— Моля? — Емджей го погледна объркано. — Разбира се, много са хубави. Харесвам тези, които миришат. Нали разбираш, като… Какви бяха… Карамфили. Те не миришат като розите и не увяхват след два дена.

Той се засмя:

— Яки цветя. Това ли е завоят?

— Не, мисля, че не. Малко по-нататък. — Тя се приведе напред и потупа с пръсти по таблото. — Ето го, почти съм сигурна. — Джек превключи на по-ниска предавка и зави надясно. Пътят се издигаше и извиваше. Оградите покрай него бяха обрасли с орлов нокът, а зад тях пасяха крави. — Мисля, че е това. — Емджей прехапа устни. — Всички селски пътища тук ми се струват еднакви. Полета, скали и дървета. Как знаят хората къде отиват?

— Дълго ли карахте по този път?

— Не, тя отново зави. — Надясно или наляво? Надясно или наляво? — Продължихме да се изкачваме. Може би тук.

Той забави, за да й даде време да помисли. Кръстопътят бе тесен, от едната му страна имаше каменна къща. Куче пролая в един двор под сянката на увяхващ клен. По тревата шляпаха сиви гъски.

— Може да е тук, наляво. Извинявай, Джек, като в мъгла ми е.

— Слушай, имаме пълен резервоар с гориво и още много часове дневна светлина. Не се притеснявай.

Той зави наляво и пое по лъкатушещия път, който се катереше и спускаше. Сега къщите бяха пръснати, по нивите бе избуяло жито, високо колкото човешки бой. Където свършваха нивите, започваха гори, гъсти и зелени, надвесили клони над шосето, така че колата се провираше като през сенчест тунел.

Изкачиха един хълм и светът внезапно отново се откри пред тях — зелени планини и ширнали се поля.

— Да, Бейли едва не блъсна колата, когато изкачихме този хълм. Ако е същият хълм — добави Емджей. — Мисля, че това е част от общинската гора. Тя направо се замая. Обаче отново завихме, по някой от тези тесни пътища, които извиват между дърветата.

— Добре се справяш. Кажи по кой да опитаме.

— В момента колкото ти можеш да кажеш, толкова и аз. — Чувстваше се безпомощна и глупава. — Просто сега изглежда различно. Дърветата са се раззеленили, а когато идвахме, едва се бяха разпъпили.

— Ще опитаме този — реши Джек, подхвърли една монета и зави надясно.

Отне им само десет минути, за да признаят, че се бяха загубили, и още десет, за да намерят как да се върнат на главния път. Минаха през едно малко градче, за което Емджей нямаше никакви спомени, после обърнаха назад.

След един час обикаляне тя усети, че търпението й бе на изчерпване.

— Как можеш да си толкова спокоен? Мога да се закълна, че сме се мотали по всеки път и пътче в близките сто километра. Всяка уличка, алея и кравешка пътека. Направо се побърквам.

— Моята професия изисква търпение. Разказвал ли съм ти някога как следих Големия Бил Бристъл?

Емджей се намести на седалката. Имаше чувството, че никога няма да си възвърне усещанията в гърба.

— Не, никога не си ми разказвал как си следил Големия Бил Бристъл. Ще тръгнем ли тук нагоре?

— Няма нужда. — За да си починат, той излезе от пътя. Имаше малко разширение край нещо, което сигурно би могло да се нарече вирче. Над тъмната вода се бяха надвесили дървета, между които малки отблясъци светлина отскачаха от повърхността. — Големия Бил го търсеха за побой. Изтървал нервите си на комар и се опитал да натика печалбата в гърлото на противника си. Големия Бил е около два метра, към сто и четиридесет килограма, с огромни ръчища. И не обича да губи, знам го със сигурност, защото ми се е случвало да играя покер с него.

Тя се усмихна победоносно:

— Леле, Джек, търпение нямам да се запозная с твоите приятели.

Той усети сарказма, когато бе насочен към него, затова само й хвърли един поглед.

— Във всеки случай, Ралф плати гаранцията му, ала Големия Бил беше разбрал за една игра на покер в Джърси и не искаше да я изпусне. Законът не одобрява не само покера, но и просрочването на плащането на гаранцията, и гаранцията му беше обявена за недействителна. Бил се оказа в списъка на нередовните длъжници.

— И теб те пратиха да го издирваш.

— Ами да. — Джек потърка брадичката си и за момент си помисли, че би трябвало да се обръсне. — Трябваше да е фасулска работа. Намирам къде играе Бил, напомням му, че трябва да се яви в съда и го докарвам. Обаче Бил май беше спечелил много пари в Джърси и се беше прехвърлил да играе някъде другаде. Би трябвало да добавя, че Бил е голям, ала не и като мозъчно съдържание. И се беше развихрил, прескачаше от казино в казино, от щат в щат.

— А Джек Дакота, ловецът на глави, го следваше по петите.

— Точно така, по петите. Винаги се появявах след него. Ако се беше опитвал да се отърве от мен, нямаше да се справи по-добре. Аз прекосих цялата североизточна част на страната, прерових всеки игрален дом.

— Колко загуби?

— Не толкова, че да си струва да се говори за това. — Той отвърна на усмивката й. — Пристигнах в Питсбърг около полунощ. Знаех, че някъде се играе комар, но от никого не можах да измъкна къде, нито с подкупи, нито със заплахи. От четири дни бях по следите на Бил, живеех в колата и играех покер с някакви типове на име Прилепа и Бързия Чарли. Бях уморен, мръсен, и ми бяха останали само сто долара в налични. Влязох в един бар.

— Разбира се.

— Разказвам ти какво се случи — напомни й Джек и дръпна косата й. — Избрах го напосоки, без мисъл, без план. И познай кой беше в задната стаичка с карти в ръка и надуваше пода?

— Да видим… Би могъл да бъде… Големия Бил Бристъл?

— От плът и кръв. Търпението и логиката ме бяха довели в Питсбърг, ала само инстинктът ме накара да вляза в този бар.

— Как го накара да дойде с теб?

— Тук имах избор. Замислих се дали да не го ударя по главата с един стол. Но най-вероятно това щеше само да го раздразни. Замислих се дали да не разчитам на доброто му сърце, като му напомня, че дължи пари на Ралф. Ала той още беше във вихъра си и пет пари нямаше да даде. Затова си взех едно питие и се включих в играта. След два часа обясних на Бил ситуацията и му предложих сделка, каквато той би приел. Едно раздаване. Ако аз спечеля, той идва с мен без разправии. Ако той спечели, аз си отивам.

— И ти спечели?

— Да. — Джек отново се почеса по брадичката. — Естествено, бях скрил в ръкава си едно асо, но както ти казах, мисленето не беше между силните страни на Бил.

— Измамил си го?

— Разбира се. Това беше най-лесният начин да се излезе от тази ситуация, а и накрая всички бяха доволни.

— Освен Големия Бил.

— Не, той също. Беше му провървяло, беше спечелил достатъчно, за да плати на човека, на когото беше пукнал черепа. Обвиненията отпаднаха. Никакви проблеми.

Емджей наклони глава:

— А какво щеше да направиш, ако Големия Бил беше решил да задигне парите от залаганията и да не се върне мирно и тихо с теб?

— Щях да счупя стола в главата му и да се надявам да оживея.

— Интересен живот живееш, Дакота.

— На мен ми харесва. А поуката от историята е, че просто трябва да се оглеждаш и да следваш логиката. И когато логиката се изчерпа, следвай инстинкта. — Джек бръкна в джоба си и извади диаманта. — Вторият диамант е познанието. — Очите му срещнаха нейните. — Какво знаеш ти, Емджей?

— Не разбирам.

— Ти познаваш своите приятелки. Познаваш ги по-добре, отколкото аз познавам Големия Бил, всъщност, когото и да било. — Би могъл да й завижда, осъзна той. И щеше да помисли по-късно върху това. — Те са част от това, което си била, което си и сигурно което ще бъдеш.

Тя стисна зъби.

— Започваш да философстваш, Дакота.

— Понякога и това помага. Довери се на инстинктите си, Емджей. — Хвана ръката й и я затвори върху камъка. — Довери се на това, което знаеш.

Нервите й изведнъж избиха на повърхността на кожата й и тя настръхна.

— Ти очакваш да използвам това нещо като един вид компас? Като средство за гадаене?

— Ти го чувстваш така, нали? — Това бе шок и за него, ала ръцете му не трепваха, очите му оставаха приковани към нейните. — То само дето не диша. Нали си чувала за легендите? Ако навлезеш достатъчно дълбоко в тях, стигаш до истината. Вторият диамант е познанието. — Джек се облегна назад и сложи ръце върху волана. — По кой път искаш да поемем?

Стана й толкова студено, че се разтрепери. И въпреки това диамантът бе като слънце, изгарящо ръката й.

— На запад. — Чу се да го казва, макар да знаеше, че бе странно като за една градска жена, вместо просто да каже наляво или надясно. — Това е лудост.

— Още вчера престанахме да бъдем нормални. Няма смисъл сега да се опитваме да се върнем към това. Просто ми кажи накъде ти се иска да вървим, накъде те тегли.

И Емджей държеше камъка в дланите си и го насочваше по извиващите се между гори и скали пътища. Покрай лъкатушещия поток, почти пресъхнал заради сушата, край една малка кафява къща, толкова близо, че вратата й само дето не се отваряше на пътя.

— Надясно — обади се тя. Гърлото й бе пресъхнало и се бе свило. — Трябва да се гледа внимателно. Отминахме, сега трябва да се върнем. Отбивката й е тясна, само просека през гората. Почти не се вижда. Грейс няма пощенска кутия. Когато е тук, слиза в града и си взема писмата от пощата. Тук е — посочи с трепереща ръка. — Точно тук.

Джек отби. Пътят наистина бе тесен. Клоните на дърветата драскаха по колата, докато той караше бавно по чакъла. Направи завой, скрит от още повече дървета.

А там, насред пътеката, неподвижна като каменна статуя, стоеше сърна. Козината й светеше като тъмно злато под слънцето.

Сигурно това е бяла кошута, помисли Джек глуповато. Бялата кошута е символ на търсенето.

Сърната, вдигнала глава, втренчено ги гледаше как мъчително се приближават. После изваяното й тяло бързо се извъртя, тънките й грациозни крака се напрегнаха и тя безшумно изчезна между дърветата.

Къщата бе точно каквато си я спомняше Емджей. Сгушена от задната страна на хълма, надвесена над малък ромолящ поток, сливаща се с гората отзад. Бе на два етажа, от дърво и стъкло, с чисти прости линии и с дълга предна веранда, боядисана в яркосиньо. На нея имаше два бели люлеещи се стола и медни гърненца, преливащи от цветя.

— Работила е тук — промълви Емджей, като огледа градината. Навсякъде цъфтяха цветя, диво, сякаш не са били нарочно засадени. Потокът от цветове и форми се спускаше като река по хълма. Сред тях се извиваха широки дървени стъпала към алеята. — За къщата си в Потомак беше наела професионалист. Знаеше точно какво иска, но възложи на друг да го свърши. Тук искаше да направи всичко сама.

— Прилича на мечта. — Джек пристъпи от крак на крак, смутен от собствените си впечатления. Не бе съвсем наясно какви бяха неговите мечти. — Знаеш какво имам предвид.

— Да.

В края на алеята бе паркиран лъскав син пикап. Ала нямаше и следа от колата, с която Грейс би дошла тук. Никаква прашна кола под наем не издаваше присъствието на Бейли.

Сигурно са отишли до магазина, каза си Емджей. Всеки момент ще се върнат.

Не искаше да повярва, че бяха стигнали чак дотук, бяха намерили къщата, а нямаше да намерят Грейс и Бейли.

В момента, в който Джек спря зад пикапа, тя изскочи и хукна към къщата.

— Чакай. — Той я улови за рамото и я спря. — Да огледаме наоколо. — Внимателно разтвори пръстите й, взе диаманта и го пъхна обратно в джоба си. После хвана ръката й. — Казваш, че Грейс държи пикапа тук?

— Да, тя кара мерцедес или едно малко беемве.

— Три коли ли има приятелката ти?

— Грейс рядко има по едно, от каквото и да е. Казва, че не знае кога в какво настроение ще бъде.

— Има ли задна врата?

— Да, една към кухнята и една отстрани. — Емджей посочи надясно, като се опита да не обръща внимание на тежестта в гърдите си. — Води към малък вътрешен двор и нататък към гората.

— Първо да огледаме наоколо.

Имаше навес, пълен с инструменти, косачка, гребла и лопати. Там, където свършваше алеята, бяха наредени плоски камъни, обраснали с пролетен мъх. Още цветя, една леха, и бръшлян по склона отзад. Едно колибри се въртеше край хранилката и цветовете по пъстрите му криле се преливаха от скоростта. Когато се приближиха, то се стрелна като куршум и това бе единственият звук наоколо.

Докато обикаляха къщата и минаха през градината, ухаеща на розмарин и мента, Джек не забеляза никакви счупени прозорци или други следи от взлом. Над задната врата безмълвно висеше месингова камбанка. Нито един лист не помръдваше.

— Много е злокобно да се прокрадваме така. — Тя разтърка раменете си.

— Хайде да се прокрадваме още една минутка. Стигнаха до най-далечната страна на къщата и малкия заден двор. Там имаше стъклена масичка, тапициран стол, още цветя в големи бетонни саксии и глинени гърненца, а точно отзад малко изкуствено езерце с декоративна трева.

— Това е ново. — Емджей спря да го огледа. — По-рано го нямаше. Макар че тя говореше за него.

— Бих казал, че тази седмица твоята приятелка е посадила някои цветя. Мислиш ли, че има някое цвете или растение, което не е нейно дело?

— Вероятно не. — Но усмивката й бе измъчена. — Искам да вляза вътре, Джек. Трябва да вляза.

— Да погледнем. — Той изкачи стълбите отпред и откри, че вратата бе заключена. — Тя крие ли някъде ключ?

— Не. — Въпреки ужасната жега Емджей разтърка замръзналите си ръце. Много тихо, това бе всичко, което успя да помисли. Бе прекалено тихо. — На времето държеше резервен ключ от къщата в Потомак в една саксия отвън, обаче братовчедка й Мелиса го намери и се настани, докато Грейс беше в Милано. Наистина я ядоса.

Джек приклекна и огледа ключалките.

— Добри са. По-лесно е да се счупи някой прозорец.

— Няма да й чупиш прозорците.

Той въздъхна и се изправи.

— Страхувах се, че ще го кажеш. Добре, ще го направим по по-трудния начин. — Докато тя се мръщеше, Джек се върна до колата и отвори багажника. Вътре бе пълно с инструменти, дрехи, бутилки с вода и документи. Разрови се и намери каквото му трябваше. — Има ли алармена система?

— Не. Поне аз не знам. — Емджей огледа кожената торбичка. — Какво ще правиш?

— Ще отключа ключалките. Може да ми отнеме известно време, загубил съм форма. — Ала потри ръце, предвкусвайки предизвикателството. — Ти можеш да обиколиш и да провериш другите врати и прозорци, в случай, че е оставила нещо отключено.

— Ако е заключила една врата, значи е заключила всичко. Но ще проверя.

Тя обиколи, като до всеки прозорец се спираше, опитваше го, после се взираше през него. Докато направи пълен кръг, Джек бе вече на втората ключалка.

С интерес се загледа как фино работи той. Тук бе по-хладно, отколкото в града, ала жегата продължаваше да е нетърпима. Потта се бе просмукала в ризата му, блестеше по врата му.

— Можеш ли да ме научиш как се прави? — попита тя.

— Ш-ш-ш-т! — Джек изтри ръце в джинсите си. — Хванах го! — Изправи се и избърса челото си. — Един студен душ — измърмори той. — Студена бира. Ако твоята приятелка ги има и двете, ще й целуна краката.

— Грейс не пие бира. — Но Емджей вече отваряше вратата.

Холът бе уютен, подреден, с широк диван с тапицерия на райета и дълбоки тъмносини фотьойли. В тухлената камина бе поставена месингова саксия с пищна зелена папрат.

Емджей бързо обходи стаите с дъсчени кестенови подове и пъстри килими, слънчевата кухня с тревистозелени шкафове и бели плочки, уютната гостна, която Грейс бе превърнала в библиотека.

Къщата сякаш ехтеше около нея, докато тя тичаше нагоре по стълбите, поглеждаше в спалните и баните.

Блестящото месингово легло на Грейс бе старателно оправено, с ръчно плетената дантелена покривка, която тя бе купила в Ирландия, и пъстрите възглавници. На нощното шкафче имаше книга по градинарство.

Банята бе празна, млечнобелият умивалник и гълъбовосините поставки блестяха от чистота. Върху ракитеното плетено шкафче бяха подредени старателно сгънати хавлии.

Макар да знаеше, че бе безполезно, надзърна и в гардероба в спалнята. Той бе безсмислено пълен и педантично подреден.

— Няма ги тук, Емджей. — Джек я докосна по рамото, ала тя отскочи.

— Виждам. — Гласът й се пречупи като суха съчка. — Но Грейс е била тук, просто е била тук. Още долавям аромата й. — Тя затвори очи и пое въздух. — Нейният парфюм. Още не се е разнесъл. Това е нейният аромат. Някакъв парфюмериен магнат, който се беше влюбил в нея, го създаде специално за нея. Подушвам я тук.

— Добре. — Той самият също долавяше миризмата, класически сексапилна с диви нотки. — Може би е отишла до града на пазар или е излязла да се поразходи с колата.

— Не. — Докато говореше, Емджей отиде до прозореца. — Нямаше да заключи къщата. Тя винаги е говорила колко е хубаво, че тук няма нужда да се заключва. Прави го само когато заминава нанякъде. Бейли не е тук. Грейс не е тук и няма намерение скоро да се върне. Изтървали сме я.

— В Потомак ли се е върнала?

Емджей поклати глава. Гърдите й се бяха свили непоносимо, сякаш алчни ръце стискаха сърцето и дробовете й.

— Едва ли. Не би отишла в града на Четвърти юли. Прекалено много движение, прекалено много туристи. Затова бях сигурна, че ще остане тук поне до утре. Може да е къде ли не.

— Което означава, че някъде ще се появи. — Джек тръгна към нея, ала зърна блясъка върху бузата й и спря рязко, сякаш се бе ударил в стъклена стена. — Какво правиш? Плачеш ли? — Това бе обвинение, изречено с изпълнен с ужас глас. Тя само обви ръце около раменете си. Всички вълнения, всичкото напрежение, цялата безпомощност се превърнаха в истинско отчаяние. Къщата бе празна. — Престани. Веднага. Сериозно ти говоря. Няма никаква полза да подсмърчаш. — И определено нямаше никаква полза за него. Това го ужасяваше, караше го да се чувства глупав, непохватен и нервен.

— Просто ме остави на мира — сопна му се Емджей и гласът й прекъсна, удавен в приглушен стон. — Иди си.

— Точно това ще направя. Продължавай по този начин, и аз ще си отида. Сериозно ти говоря. Нямам намерение да седя и да те гледам как се вдетиняваш. Я се стегни! Никаква гордост ли нямаш? — В момента гордостта я интересуваше най-малко. Тя се предаде, опря чело в прозореца и даде воля на сълзите си. — Тръгвам си, Емджей — изръмжа той и се обърна към вратата. — Отивам да взема един душ и да изпия едно питие. Така че, когато отново си в ред, ще помислим какво да правим оттук нататък.

— Върви тогава. Просто върви.

Джек стигна чак до прага, после изруга цветисто и се обърна.

— Не ми трябва това.

Представа нямаше как да се справя с женски сълзи, особено ако ставаше дума за една силна жена, очевидно на края на издръжливостта си. Отново я наруга, после я грабна в прегръдките си. Продължи да ругае, вдигна я на ръце и седна с нея в широкия фотьойл.

Полюшваше я, ругаеше я и я галеше по главата.

— Изкарай го тогава. — Целуна я по челото. — Моля те. Убиваш ме.

— Страхувам се. — Тя скри лице в рамото му. В силното му широко рамо. — Толкова съм уморена и уплашена.

— Знам. — Джек я целуна по косите и я привлече по-близо към себе си. — Знам.

— Не мога да понеса нещо да им се случи. Просто не мога да го понеса.

— Недей. — Стисна я по-здраво, сякаш така можеше да задуши горещите й, ужасяващи сълзи. Ала устните му се плъзнаха по бузата й, намериха нейните устни и бяха нежни. — Всичко ще бъде наред. — Непохватно изтри сълзите й. — Обещавам ти.

Емджей го погледна с плувнали в сълзи очи.

— Просто бях толкова сигурна, че ще бъдат тук.

— Знам. — Джек отметна косата от лицето й. — Имаш право да се сринеш. Не познавам никой друг, който би издържал толкова много, без да му прегорят бушоните. Но недей повече да плачеш. Късаш ми сърцето.

— Мразя да плача — подсмръкна тя и изтри сълзите с опакото на ръката си.

— Радвам се да го чуя. — Той хвана ръцете й и ги целуна и двете, този път без да се изненадва от жеста си. — Помисли си за това. Грейс е била тук само преди час. Оправила е, заключила е. Което означава, че когато е тръгвала, не е имала никакви проблеми.

Емджей въздъхна треперливо и отново пое въздух.

— Прав си. Не мога да мисля логично.

— Това е, защото ти трябва почивка. Едно прилично ядене, един добър сън.

— Да. — Ала тя отново облегна глава на рамото му. — Може ли да поседим тук още малко? Просто да поседим.

— Разбира се. — Бе толкова лесно да обвие ръце около нея, да я прегърне. И просто да поседи.