Нора Робъртс
Пленена звезда (8)

Осма глава

Трябваше да се научи да се съгласява с него за някои неща, каза си Емджей. Това бе компромис, това бе връзка. Наистина в такива ситуации той имаше повече опит от нея. Тя беше, в края на краищата, разумен човек, който може да приема съвети.

Как ли пък не!

— Хайде, Джек, трябва ли да чакам, докато стигнем до Монголия, за да завъртя един глупав телефон?

Той й хвърли един поглед. Караше точно от десет минути и бе изненадан, че Емджей бе чакала толкова много, преди да започне да негодува. Бе разтревожена, напомни си Джек. Последните двадесет и четири часа бяха тежки. Щеше да се отнесе с разбиране.

На куково лято.

— Ако включиш телефона, преди да съм ти казал, ще го изхвърля през прозореца.

Тя забарабани с пръсти по джобния телефон, който държеше в ръката си.

— Просто ми отговори. Как може някой да ни проследи по този мобилен телефон? Ние сме на края на света.

— Ние сме на по-малко от час от Вашингтон, градско момиче. И би се изненадала колко неща могат да се проследят.

Добре, може би той самият не беше съвсем сигурен дали може да се направи. Ала мислеше, че е възможно. Ако телефонът на приятелката й се подслушваше и ако този, който ги преследваше, имаше необходимата техника, изглеждаше възможно честотата на нейния мобилен телефон да е някаква следа. А Джек не искаше да оставя следи.

— Как?

Беше се страхувал, че ще го попита.

— Слушай, това нещо е всъщност един радиопредавател, нали така?

— Да, и какво?

— Радиопредавателите си имат честоти. Ти се настройваш на някаква честота, прав ли съм? — Това бе най-доброто, което му дойде наум, и изпита облекчение, като я видя, че стисна устни и се замисли. — Освен това искам да се отдалечим малко от мястото, където сме отседнали. Ако по петите ни беше ФБР, щях да искам да ги накарам да се въртят в кръг.

— За какво може да ни търси ФБР?

— Това е само пример. — Той не започна да блъска главата си във волана, но му се искаше. — Просто го приеми, Емджей. Просто го приеми.

Тя се опитваше, опитваше се да си напомни, че всъщност бе минал само един ден. Един-единствен ден.

Ала през този един-единствен ден животът й се бе променил.

— Поне можеш да ми кажеш къде отиваме.

— Тръгвам по шосе номер петнадесет на север, към Пенсилвания.

— Пенсилвания ли?

— Там ще можеш да се обадиш. След това ще поемем на юг, към Балтимор. — Хвърли й още един поглед. — Ако „Авлигите“ са в града, може да отидем на един мач.

— Ходи ти се на мач?

— Хей, днес е Четвърти юли. Мачове, бира, паради и фойерверки. Някои неща са свещени.

— Аз съм от „Янките“.

— Сигурно. Но въпросът е, че стадионът е добро място, където можем да се изгубим за два часа, и добро място за срещи, ако успееш да се свържеш с Грейс.

— Грейс на бейзболен мач? — Емджей изсумтя. — Да бе.

— Това е добро прикритие… — започна Джек, после се намръщи: — Да не би твоята приятелка да има нещо против националната игра?

— Стадионът не е точно средата на Грейс. Виж, едно хубаво модно ревю, или може би една вълнуваща опера…

Бе негов ред да изсумти.

— И вие сте приятелки?

— Хей, и аз съм ходила на опера.

— Окована ли беше?

— Практически — засмя се тя. — Да, ние сме приятелки. — Въздъхна. — Сигурно ти е трудно да го разбереш. Учената, ирландката и принцесата. Ала просто си паснахме.

— Разкажи ми за тях. Започни с Бейли, защото всичко започва от Бейли.

— Добре. — Тя пое дълбоко въздух и се загледа в прелитащия покрай колата пейзаж. Малки ниви, гъсти гори, хълмове. — Тя е прелестна, крехка на вид. Руса, с кафяви очи, с кожа като розов цвят. Има слабост към красивите неща, глупави красиви неща, като слончета. Колекционира слончета. Миналия месец за рождения й ден й подарих едно гипсово слонче. — Стисна устни, като си спомни колко нормално бе всичко тогава, колко просто. — Обича стари филми, особено черно-белите, и понякога може да е малко мечтателна. Но е много целенасочена. В колежа тя единствена от трите знаеше точно какво иска и се стараеше да го постигне.

От това, което чуваше, Бейли му харесваше, помисли Джек.

— И какво искаше тя?

— Гемология. Луда е по скали, камъни. Не само скъпоценни камъни. Все си говорим трите да отидем за две седмици в Париж, ала миналата година в крайна сметка отидохме в Аризона да събираме камъни. Тя беше щастлива като крава пред ясла. А е преживяла доста нещастия. Баща й умрял, когато е била малка. Бил е антиквар, така че това е още една нейна слабост, красивите стари неща. Както и да е, обожавала баща си. Майка й се опитала да продължи бизнеса, но сигурно й е било много трудно. Живели са в Кънетикът. В гласа й още се долавя акцента на Ню Ингланд. Много стилно. — Емджей за момент потъна в мълчание, опитвайки се да потисне тревогата. — Майка й след няколко години се омъжила повторно, продала бизнеса и се преместили във Вашингтон. Бейли харесваше втория си баща. Той се държал добре с нея, събудил интереса й към скъпоценните камъни, това беше неговата специалност, и я изпратил в колеж. Докато беше в колежа, майка й почина. Автомобилна катастрофа. Бейли го преживя много тежко. Вторият й баща почина две години след това.

— Трудно е непрекъснато да губиш хората около себе си.

— Да. — Тя погледна към Джек и помисли, че той е изгубил баща си, брат си, майка си. А може би никога не ги е имал истински, за да ги изгуби. — Аз всъщност никога никого не съм губила.

Джек разбра накъде са тръгнали мислите й и сви рамене:

— Човек го преживява и продължава нататък. Бейли не го ли преживя?

— Да, ала това я нарани. Такива неща оставят белези, Джек.

— Хората живеят с белези.

Той не искаше да говори за това, разбра Емджей и отново се обърна към пейзажа.

— Вторият й баща й остави процент от бизнеса. Което не се хареса на мухльовците.

— А, да, мухльовците.

— Томас и Тимъти Салвини. Те са близнаци, между другото, приличат си като две капки вода. Олизани субекти със скъпи костюми и прически за по сто долара.

— Това е достатъчна причина да не ги харесваш — отбеляза Джек. — Но за теб не е основната.

— Вярно. Никога не съм харесвала отношението им към Бейли, към жените изобщо. Най-малкото Бейли от самото начало ги е приемала като братя, а те не отвръщаха на чувствата й. Тимъти беше особено груб с нея. Имам чувството, че преди техният старец да почине, те почти не й обръщаха внимание, а после, когато тя според завещанието му наследи част от „Салвини“, станаха гадни.

— А какво е „Салвини“?

— Това е името им и името на фирмата, която се помещава в една страхотна къща на „Чеви Чейс“. Те произвеждат, купуват и продават скъпоценни камъни и бижута.

— „Салвини“… Не бих казал, че съм ги чувал, но пък аз не купувам много дрънкулки.

— Те продават невероятни бижута, особено тези, които са изработени по проекти на Бейли. И извършват консултантска дейност за частни лица и музеи. Това е също основно по специалността на Бейли. Макар че тя обича да се занимава с изработване на бижута.

— Ако Бейли се занимава с бижутерската дейност и с консултациите, какво тогава правят мухльовците?

— Томас движи деловите въпроси — счетоводство, продажби. Пътува много да търси скъпоценни камъни. Тимъти работи в лабораторията, когато му се иска, и обича да се разхожда из изложбената зала и да се прави на важен. — Емджей нервно посегна към копчетата на стереото и Джек я плесна през пръстите.

— Долу ръцете.

— Не си даваш играчките, а? — измърмори тя. — Е, както и да е, това е доста шикозна малка фирма, стара, с изградена репутация. Има си своите контакти със Смитсъновия институт и той им възложи задачата за Трите Звезди. Бейли беше на седмото небе, когато я получиха, нямаше търпение да ги сложи под онези машини, които използва.

— За да удостовери автентичността, да ги оцени.

— Точно така. Умираше да ни ги покаже, така че двете с Грейс отидохме там миналата седмица. Тогава за пръв път ги видях, ала ми се сториха почти познати. Впечатляващи, почти нереални, и в същото време познати. Предполагам, че защото Бейли ни ги беше описвала. — Размърда рамене да се отърси от усещането, от спомена за сънищата. — Ти видя единия, докосна го. Великолепен е. Но когато ги видиш и трите, заедно, сърцето ти направо спира.

— Струва ми се, че са спрели мисълта на някого. Ако Бейли е толкова честна, колкото казваш…

— Такава е — прекъсна го Емджей.

— Тогава трябва да проверим доведените й братя.

Тя вдигна вежди:

— Наистина ли биха се осмелили да се опитат да откраднат Трите Звезди? Може ли Ралф да е изнудвал единия от тях заради това, а не заради комарджийство?

— Не.

— Защо пък не? — Емджей поклати глава, отговаряйки на собствения си въпрос. — Не може да бъде. Плащанията са започнали преди месеци, а те сключиха договора съвсем наскоро.

— Сети се.

Тя помисли още малко върху това.

— Но може би са имали планове да откраднат Звездите. Ако са искали да ги отмъкнат и да изчезнат, това би съсипало фирмата… Фирмата, която баща им цял живот се е старал да изгради. И би съсипало Бейли. Дори самата мисъл би я съсипала. Тя би направила почти всичко, за да не позволи това да се случи.

— Като например да изпрати диамантите на двамата души в света, на които мисли, че може безусловно да вярва.

— Да… И да се опита да вразуми доведените си братя. Сама. — Страхът бе впил нокти в гърлото й. — Джек…

— Разсъждавай логично — сопна й се той, за да спре треперенето в гласа й. — Ако те са забъркани в това, а аз бих казал, че така всичко се връзва, значи, че имат клиент, купувач. И им трябват и трите Звезди. Докато ги нямат и трите, тя е в безопасност. В безопасност е, докато не могат да стигнат до нас.

— Те може да са изпаднали в отчаяние. Може да я държат някъде затворена. Може да са я наранили.

— Може да са я наранили, ала не са я убили. Тя им трябва жива, докато не съберат и трите диаманта. А от това, което ми разказа, твоята приятелка може да изглежда крехка, но не е глупава.

— Не е. — Емджей се овладя и погледна към телефона в скута си. Едно обаждане, реши тя, бе риск не само за нея, а и за трите. — Ако искаш да караш чак до Ню Йорк, преди да звънна, добре.

Джек стисна ръката й.

— Няма да ходим на стадиона, колкото и да ме молиш.

— Задължена съм ти не само заради мен. Трябваше да го разбера по-рано. Задължена съм ти и заради Бейли, и заради Грейс. Аз съм ги оставила в твоите ръце, Джек.

Той издърпа ръката си и я вкопчи в кормилото.

— Не ставай сантиментална, сладурче. Това ме вбесява.

— Обичам те.

Сърцето му направи един голям, бавен кръг в гърдите. Джек въздъхна.

— По дяволите. Сигурно искаш сега пак да ти го кажа.

— Сигурно.

— Обичам те. Какво значи Емджей?

Тя се усмихна, както се бе надявал.

— Слушай, Джек, дивият секс и обясненията в любов са едно. Обаче за това не те познавам достатъчно отдавна.

— Марта Джейн. Наистина мисля, че е Марта Джейн.

Емджей изсумтя.

— Грешка. И с това приключва участието ви в този кръг, господине. Пожелавам ви по-голям късмет следващия път.

Трябваше да има някъде кръщелно свидетелство, помисли Джек. Той знаеше как да търси.

— Добре, разкажи ми за Грейс.

— Грейс е сложна личност. Тя е безкрайно, невероятно красива. Не преувеличавам. Виждала съм как възрастни мъже започват да пелтечат като глупаци, като им премигне един път със сините си очи.

— Търпение нямам да се запозная с нея.

— Вероятно ще си глътнеш езика. Ала няма значение, аз не съм ревнива. И е голямо удоволствие да гледаш как мъжете се разливат в обувките си покрай нея. Ти прегледа снимките в портмонето ми, когато ми претърсваше чантата, нали?

— Да, погледнах ги.

— Там има две, на които сме с Грейс и Бейли, Джек се разрови в съзнанието си, опита се да се съсредоточи. И не искаше да й каже, че почти не бе забелязал блондинката или брюнетката. Цялото му внимание бе насочено към червенокосата.

— Брюнетката… Която на една от снимките е с голяма глупава шапка.

— Да, това е от едно от пътуванията ни за събиране на камъни миналата година. Помолихме един турист да ни снима. Както и да е, тя е страхотна и е от богато семейство. Сираче. Родителите й са починали млади и я отгледала леля й. Семейство Фонтейн са въшливи от пари.

— Фонтейн… Фонтейн… — Мислите му се въртяха в кръг. — Като универсални магазини „Фонтейн“?

— Позна от първия път. Те са богати, старомодни, противни сноби. Грейс обича да ги шокира. От нея се очакваше да завърши „Радклиф“, да направи задължителната обиколка на Европа и да си намери за съпруг някой богат, старомоден, противен сноб. Грейс прави всичко, освен онова, което се очаква от нея, и тъй като самата тя си има купища пари, изобщо не й пука какво мислят роднините й. — Емджей замълча и се замисли. — Не мисля, че би й пукало и ако беше последен бедняк. Не парите движат Грейс. Тя ги обича, пилее ги, но не ги уважава.

— Хората, които си изкарват с труд парите, ги уважават.

— Грейс не е безделник, който живее наготово от богатството си — веднага я защити Емджей. — Просто не я интересува дали хората я възприемат по този начин. Много се занимава с благотворителност, ала без да вдига шум, анонимно. Тя е един от най-щедрите хора, които познавам. И е вярна. Освен това е опака и човек на настроенията. Когато я прихване нещо, може да изчезне за дни наред. Просто да замине. Може в Рим, може в Дълът, просто трябва да замине някъде. Има къща в Западен Мериленд, сигурно би я нарекъл вила, но е малка и симпатична. Много земя, съвсем изолирана. Никакви съседи, никакви телефони. Мисля, че тази събота и неделя щеше да ходи там. — Затвори очи и се опита да си представи. — Не знам дали мога да я намеря. Била съм там само веднъж, ала тогава Бейли караше. Когато изляза от града, всичките тези селски пътища ми изглеждат едни и същи. Къщата е в планината, близо до някаква общинска гора.

— Може би си струва да се провери. Ще видим. Би ли отишла при роднините си, ако е в беда?

— Това е последното място, където би отишла.

— А при някой мъж?

— Защо трябва да зависи от някой, когото може с една усмивка да върже на възел? Не, няма мъж, при когото би отишла.

Той помисли малко за това, после премигна.

— Грейс Фонтейн, Мис Април от престижен университет? Заблуди ме шапката на онази снимка в портфейла ти. Никога не бих забравил това… Лице.

— Наистина ли? — попита Емджей сухо и го погледна над тъмните си очила. — И много време ли прекарваш да въздишаш по снимки от булевардни списания, Дакота?

— По Мис Април дълго въздишах — призна той весело. — Боже мой, вие сте приятелки с Мис Април!

— Името й е Грейс и тя позира за тази снимка преди години, когато бяхме в колежа. Направи го, за да ядоса роднините си.

— Слава Богу. Мисля, че още пазя някъде този брой. Какво тяло! — спомни си с възхищение. — Такива жени са дар за човечеството.

— Може би ще спреш някъде и ще помълчим за минутка.

Джек я погледна, без да спира да се хили.

— Леле, Емджей, очите ти са станали по-зелени. А каза, че не си ревнива.

— Не съм. — Нормално. — Това е въпрос на достойнство. Ти имаш някакви гадни похотливи фантазии за най-добрата ми приятелка.

— Не са гадни, честна дума. Похотливи може би, но не и гадни. — Изтърпя ощипването по рамото, без да се оплаква. — Обаче обичам теб, сладурче.

— Млъкни.

— Мислиш ли, че ще ми се подпише на снимката? Може би точно на…

— Предупреждавам те! — Майтапът си беше майтап, помисли той, ала човек не бива да предизвиква късмета си. По много начини. Джек излезе от магистралата и пое на изток. — Чакай, мислех, че отиваме в Пенсилвания да се обадя.

— Току-що ми каза, че Грейс има къща в Западен Мериленд. Не би било разумно в момента да ходим в Пенсилвания. Промяна в плановете. Първо отиваме към Балтимор. Хайде, обади се. Мисля, че казахме последно сбогом на нашия малък мотелски рай. — Усмихнато я потупа по ръката. — Не се безпокой, сладурче, ще си намерим друг.

— Не може да бъде същото. Надявам се — добави тя бързо и припряно набра номера. — Звъни.

— Говори кратко, не казвай къде сме. Просто й кажи да излезе навън, да намери някой автомат и да ти се обади.

— Аз… — Емджей изруга. — Телефонният й секретар. От това се страхувах. — Нетърпеливо удари с юмрук по коляното си, докато от слушалката се лееше записаният глас на Грейс. — Грейс, вдигни телефона, по дяволите. Спешно е. Ако проверяваш съобщенията си, не си отивай вкъщи. Не отивай в къщата. Намери някой автомат и ми се обади по мобилния телефон. Ние сме в беда, в сериозна беда.

— Свършвай, Емджей.

— О, Боже. Грейс, внимавай. Обади ми се. — Тя затвори и затаи дъх. — Грейс е в планината. Или нещо й е щукнало и е решила за Четвърти юли да отлети за Лондон. Или е на плажа на някой Карибски остров. Или… Или вече са я хванали.

— Не ми прилича на жена, която лесно може да се проследи. Клоня към първото ти предположение. — Той пое на север по междущатския път. — Ще се повъртим малко наоколо, после ще спрем да заредим. И да купим карта. Да видим дали ще успеем да пораздрусаме паметта ти и да намерим планинското скривалище на Грейс.

Перспективата успокои нервите й.

— Благодаря.

— Изолирано място, а?

— Насред гората, а гората е на края на света.

— Хм. Не вярвам да се разкарва там гола. — Прихна, когато тя го удари. — Само си помислих.

Намериха бензиностанция и карта. Спряха да обядват на една спирка за камиони. Простряха картата върху масата и се заеха за работа.

— Е, в Западен Мериленд има само около пет-шест общински гори — отбеляза Джек и набоде на вилицата си парче от специалитета на заведението, питка с месо. — Някоя от тях да ти напомня нещо?

— Каква им е разликата, всичките са само дървета.

— Истински градски жител, нали?

Емджей сви рамене и захапа сандвича си.

— Ти не си ли?

— Предполагам. Никога не съм можел да разбера защо хората искат да живеят в горите или по хълмовете. Къде ядат?

— У дома си.

Спогледаха се и поклатиха глави.

— Почти всяка вечер аз също — съгласи се той. — А къде отиват да се позабавляват, да се отпуснат след работа? На верандата. Ужасно.

— Няма хора, няма движение, няма ресторанти, няма кина. Няма живот.

— Съгласен съм с теб. Но очевидно нашата приятелка Грейс не е съгласна.

— Моята приятелка — натърти Емджей и вдигна вежди. — Тя обича самотата. Обича да сади разни неща.

— Какви, домати?

— Да, и цветя. Онзи път, когато отидохме там, Грейс се ровеше в калта, садеше… Не знам, петунии или нещо подобно. Аз обичам цветята, ала всичко, което трябва да направиш, е да си ги купиш. Никой не е казал, че трябва да ги садиш. В гората имаше елени. Доста бяха красиви — спомни си Емджей. — Бейли се вживя. Хубаво е за един-два дни, но тя там няма дори телевизор.

— Това е варварство.

— Абсолютно. Тя само слуша музика от компактдискове и общува с природата или нещо подобно. Има едно малко магазинче, трябва да е на поне шест километра. Там човек може да си купи хляб, мляко и пирони. Прилича на извадено от филм за Дивия Запад, само дето е на юг. Имаше и банка, струва ми се, и поща.

— Как се казваше градчето?

— Не помня. Кучешка колибка?

— Смешно. Опитай се да си представиш пътя, поне горе-долу. Трябва да сте карали по шосе номер двеста и седемдесет.

— Да, после по седемдесет, нали така? Бях малко уморена. Мисля, че дори заспах. Беше безкрайно пътуване.

— Спирали сте за тоалетна — напомни й той. — Жените не тръгват да пътуват по шосета без достатъчно тоалетни.

— Това заяждане ли е?

— Не, това е факт. Къде спирахте, какво правихте?

— Някъде край шосе номер седемдесет. Аз бях гладна, исках да хапнем в някоя закусвалня.

Затвори очи и се опита да го извика в съзнанието си.

„Още ядеш като невидяла, Емджей.“

„Е, и? Какво от това?“

„Защо за разнообразие не опиташ една салата?“

„Защото ден без пържени картофи е тъжен и пропилян ден.“

Усмихна се, като си спомни как Бейли завъртя очи, засмя се и се предаде.

— О, чакай. Обядвахме набързо, ала после тя видя табела за антикварен магазин. Голям антикварен магазин, като хамбар. Бейли изпадна във възторг, искаше да погледнем. Беше настрани от шосето и имаше някакво глупаво селско име. Ъ-ъ-ъ… — Напрегна паметта си. — „Зайчарник“, „Курник“… Не, не, нещо с вода. „Реката на пъстървите“… „Боброво поточе“! — спомни си Емджей. — Спряхме да търсим антики в този огромен битпазар или каквото и да беше това „Боброво поточе“. Бейли щеше да прекара и двата почивни дни там, ако не я бях измъкнала. Тя купи за Грейс един стар бухал и глинена кана, като подарък за къщата. Аз й купих люлеещ се стол за верандата. Толкова се измъчихме, докато го натоварим в колата.

— Добре — кимна Джек и сгъна картата. — Ще си довършим яденето и ще тръгнем към „Бобровото поточе“. Продължавай оттам нататък.

По-късно, докато стояха на паркинга пред антикварния базар, Емджей изпи една кока-кола от тенекиена кутийка. Бе правила същото по време на пътуването с Бейли и се надяваше, че това по някакъв начин ще събуди спомените й.

— Знам, че се върнахме обратно на шосе номер седемдесет. Бейли през цялото време говореше за някакви стъкларии от времето на Голямата криза. Гласеше се да се върне и да изкупи магазина. Искаше и някаква маса и се ядосваше, че не я е купила веднага и не е поръчала да й я докарат. Аз спечелих музикалното ези-тура.

— Какво си спечелила?

— Музикалното ези-тура. Бейли обича класическа музика. Нали знаеш, Бетовен. Когато пътуваме, хвърляме ези-тура да видим кой ще избира музиката. Аз спечелих и избрах „Аеросмит“.

— Мисля, че сме родени един за друг. Започва да става страшно. — Той се наведе и лекичко захапа устните й. — Как беше облечена тя?

— Откъде изведнъж този интерес как се обличат приятелките ми?

— Просто за да си припомниш всичко. Да довършиш картината. Колкото повече подробности, толкова по-ясно ще бъде.

— А, разбирам — омекна тя, стисна устни и се загледа в небето. — Панталони, нещо бежово. Бейли не обича ярките цветове. Грейс винаги й се ядосва заради това. Копринена блуза, вталена, нещо светлорозово. Имаше едни страхотни обици, тя ги е правила. Големи парчета розов кристал. Аз си ги сложих, докато тя караше. Не ми отиваха.

— Розово не би ти отивало, с тази коса…

— Това е легенда. Червенокосите могат да носят розово. Излязохме от междущатското шосе и тръгнахме на запад. Не мога да си спомня номера на пътя. Бейли го знаеше наизуст. Беше записано, но тя нямаше нужда аз да й показвам.

Той погледна картата.

— Шосе номер шестдесет и осем излиза на запад от Хагърстаун. Да видим дали ще ти се стори познато.

— Знам, че беше на около два часа път оттук — каза Емджей и се качи в колата. — Може да карам аз.

— Не, не може.

Тя огледа колата и забеляза, че задната врата бе вързана с тел, за да не се отваря.

— Тази съборетина едва ли си струва толкова да си я пазиш.

Той стисна зъби. Тази съборетина съвсем доскоро бе единствената му любов.

— По-голям шанс има да си спомниш, ако се придържаме към плана.

— Добре. — Тя протегна крака напред. — Не си ли мислил някога да я пребоядисаш?

— Колата си има чар точно такава, каквато е. И е важно това, което е под капака на двигателя, не лъскавата повърхност.

— Това, което е под капака на двигателя — повтори Емджей и погледна към стереоуредбата. — И екстрите. Обзалагам се, че тази играчка ти е струвала поне четири бона.

— Обичам музиката. А какво ще кажеш за консервната кутия, която ти караш?

— Моята кола е класика.

— Това е детска количка. Сигурно трябва да си свиваш коленете, когато сядаш зад волана.

— Поне когато паркирам, не е като да акостирам презокеански параход в пристанище.

— Гледай пътя, а?

— Гледам го. — Тя му предложи остатъка от кока-колата си. — Знам, че така изглежда, ала нали всъщност не живееш в колата?

— Само когато се налага. Иначе имам апартамент на „Мас Авеню“. Двустаен.

Прашни мебели, помисли Джек сега. Купища книги, но всъщност без душа. Никакви корени, нищо, което не би оставил зад гърба си, без да се замисли.

Точно такъв бе и животът му, до вчера.

Какво, по дяволите, правеше с нея? Зад гърба си нямаше нищо, което би могло да се нарече добър произход. Нищо, върху което да продължи да гради. Нищо, което да предложи.

Емджей имаше семейство, приятели, бизнес, който сама бе създала. Какво ги свързваше, освен ситуацията, в която бяха попаднали, сходният вкус за музика и предпочитанията към градския живот?

И фактът, че той бе влюбен в нея.

Погледна я. Сега се бе съсредоточила, бе се навела напред на седалката и се взираше намръщено през прозореца, като се опитваше да разпознае нещо.

Не бе красива, помисли си. Може да се бе влюбил сляпо, ала никога не би я определил с такава проста дума. Това странно лисиче лице ловеше окото — определено ловеше мъжкото око. Бе сексапилно, неповторимо с контраста между ъгловатите черти и сочните устни.

Тялото й бе създадено повече за скорост и движение, отколкото за фантазии. И въпреки това Джек се бе загубил в него, в нея.

Той знаеше, че когато я срещна, пое по нов път в живота си, но представа нямаше накъде ще изведе този път когото и да било от двамата.

— Това е пътят. — Тя се обърна усмихнато и сърцето му спря. — Сигурна съм.

Джек наду скоростта до сто и четиридесет километра в час.

Щом като поне един от тях бе сигурен, помисли той.