Нора Робъртс
Пленена звезда (7)

Седма глава

Разположиха се в една денонощна закусвалня близо до мотела. Първо си взеха кафе, достатъчно силно, за да ги събуди. Сервира им го една сънена сервитьорка с розова униформа и пластмасова табелка, която съобщаваше, че името й е Мидж.

Емджей седна в сепарето, като закачи джинсите си на счупената пластмасова седалка на бара, измъкна написаното на ръка меню от найлоновия плик и опря лакти на изпоцапания с кафе линолеум, който покриваше масата им.

От грамофона гърмеше много стара кънтри мелодия, а въздухът бе напоен с миризмата на пържеща се мазнина.

Тук не сервираха естетика, ала сервираха закуски. Двадесет и четири часа в денонощието.

— Това е почти прекалено идеално — отбеляза Емджей, след като си поръча огромна закуска, включваща две палачинки, яйца и резен бекон. — На нея дори името Мидж й подхожда, работлива, способна и дружелюбна. Винаги съм се чудила дали хората заприличват на имената си, или обратното. Например Бейли, спокойна, прилежна, умна. Или Грейс, елегантна, женствена и щедра.

Джек потърка наболата си брада.

— А Емджей какво значи?

— Нищо.

Той вдигна вежди.

— Разбира се, че значи нещо. Мери Джо, Мелиса Джейн, Маргарет Джоан, какво?

Тя отпи от кафето см.

— Това са просто инициали. И съм ги узаконила.

Устните му трепнаха:

— Ще те черпя нещо за пиене и всичко ще си кажеш.

— Дакота, аз съм от стар род собственици на кръчми. Не ти е по възможностите да ме напиеш.

— Ще трябва да го проверим… Може би в твоето заведение. Тъмно дърво? — попита с лека усмивка. — Много месинг, ирландска музика, през почивните дни на живо?

— Аха.

— Това вече е разговор. И като те гледам как го управляваш, може да проведем първия рунд веднага щом се измъкнем.

— Дадено. — Емджей взе отново чашата си. — Търпение нямам.

— Какво, да не би досега да не се забавляваме?

Тя се облегна назад, докато сервитьорката слагаше препълнените им чинии на масата.

— Благодаря. — После взе вилицата и се зае със закуската. — Имаше си и добри моменти. Може ли да видя бележника на Ралф?

— За какво ти е?

— За да се възхитя от красивата му найлонова подвързия — отвърна Емджей мило.

— Разбира се, защо не? — Той се надигна, измъкна бележника от джоба си, хвърли го на масата и се зае с яйцата си, докато тя го прелистваше. — Виждаш ли някое познато име?

Точно заради самоуверения му тон й бе толкова приятно да вдигне очи към него, да се усмихне и да каже:

— Всъщност да.

— Какво? — Би грабнал тефтера, ако Емджей не го бе издърпала извън досега му. — Кое?

— Т. Салвини. Това трябва да е един от доведените братя на Бейли.

— Без майтап?

— Без майтап. След името му има петица с три нули. Само си помисли. Тим или Том са въртели бизнес с Ралф. Ти си въртял бизнес с Ралф. А сега аз, в широкия смисъл на думата, въртя бизнес с теб. — Тъмнозелените й очи срещнаха неговите. — Светът е малък, нали така, Джек?

— Така изглежда.

— Има още едно плащане, около пет хиляди. Както изглежда, сметката е пристигнала на осемнадесети… Преди четири, не, преди пет месеца. — Тя потупа замислено с молива по ръба на масата. — Чудя се какво е направил някой от тези мухльовци, или и двамата заедно, което е струвало двадесет и пет хиляди, за да мълчи за него Ралф.

— Хората през цялото време правят неща, за които искат да се мълчи… И си плащат за това, по един или друг начин.

Емджей наклони глава:

— Ти си истински изследовател на човешката природа, нали, Дакота? И освен това си циник.

— Животът е цинично нещо. Е, имаме една сигурна връзка с Ралф. Може би скоро ще отидем на гости на мухльовците.

— Те са бизнесмени — възрази тя. — Не много почтени според мен, но убийството е голяма стъпка. Не си ги представям.

— Понякога това е много по-малка стъпка, отколкото си мислиш. — Той взе тефтера и го пъхна отново в джоба си. — В този циничен живот.

— Представям си ги да фалшифицират счетоводните книги. Тимъти има проблеми с хазарта. Обича да играе, а обикновено губи.

— Така ли? Е, Ралф имаше много връзки с… Да го наречем, игрите на късмета. Това се вписва напълно във веригата.

— Значи Ралф разбира, че мухльото е загазил, може би е започнал да краде, за да не му строшат краката, и го натиска.

— Може и да е проработило. А Салвини се оплаква на някой, който има повече биячи… Някой, който иска Звездите. — Джек размърда рамене и реши да остави идеята да узрее. — Във всеки случай, не се справихме зле.

— Страхотно се справихме — поправи го Емджей.

— Да кажем, че е било добре. А ти изглеждаше много добре, когато беше се подала до кръста от прозореца на колата и стреляше по камионетката. — Джек заля палачинките си със сироп. — Макар че от това сърцето ми спря. Ако някога решиш да си смениш професията, от теб ще излезе доста приличен следотърсач.

— Наистина ли? — Не бе сигурна дали тази от оценка би трябвало да се чувства поласкана, или разтревожена. Реши да се поласкае. — Не мисля, че бих могла да преживея живота си, като преследвам… Или като преследват мен. — Посипа върху яйцата си толкова сол, че Джек, самият той почитател на солта, потрепери. — А ти как можеш да го правиш? Защо го правиш?

— Как си с кръвното?

— Моля?

— Няма значение. Предполагам, човек се захваща с това, за което го бива. Мен ме бива да следя, да се връщам по следите и да разбирам какви стъпки планират да направят хората. И обичам лова. — Джек се ухили като вълк. — Обичам лова. Няма значение колко е голям дивеча, стига да го отстреляш.

— Престъплението си е престъпление?

— Не точно. Това е позицията на полицая. Ала ако разглеждаш нещата от правилната гледна точка, е също толкова удовлетворяващо да издебнеш някой утрепан от умора баща, който не плаща издръжката на детето си, колкото да окошариш бизнесмен, застрелял деловия си партньор. Можеш да пипнеш и двамата, ако познаваш човека, когото дебнеш. Повечето хора са глупави, те си имат навици, които не променят.

— Като например?

— Човек бръква в служебната каса. Хващат го, осъждат го и той не се явява да си излежи присъдата. Със сигурност обаче има приятели, роднини, любовница. Рано или късно ще потърси някого за помощ. Повечето хора не са самотници. Мислят, че са, но не са. Нещо винаги ги привлича обратно. Ще се обадят, ще дойдат. Ще оставят писмена следа. Вземи например себе си.

Тя се намръщи изненадано:

— Аз не съм направила нищо.

— Не е там въпросът. Ти си умна жена, самостоятелна, ала не би отишла далеч, не би изтраяла дълго, без да се обадиш на приятелките си. — Той загреба от яйцата и й се усмихна. — Всъщност, ти точно това направи.

— А ти? На кого би се обадил?

— На никого — Лицето му посърна. Джек продължи да яде, докато сервитьорката носеше кафето им.

— Нямаш ли семейство?

— Не. — Той набоде парче бекон. — Баща ми замина, когато бях дванадесетгодишен. Майка ми се справи, като намрази света. Имах по-голям брат, който постъпи в армията в деня, в който навърши осемнадесет години. Реши да не се връща. Не съм го чувал от десет-дванадесет години. Когато постъпих в колежа, майка ми реши, че си е свършила работата и хвана пътя. Може да се каже, че не поддържаме връзка.

— Съжалявам.

Джек сви раздразнено рамене, ядосан на себе си, че й бе казал. Не говореше за семейството си. Никога. С никого.

— Не си виждал роднините си през всичките тези години — продължи Емджей, защото не можеше да се спре. — Не знаеш къде са те, те не знаят къде си ти.

— Не може да се каже, че сме били близки, а и не сме живели достатъчно дълго заедно, за да си липсваме.

— Но все пак…

— Винаги съм си мислил, че е въпрос на ген — прекъсна я той. — Някои хора просто не могат да стоят на едно място.

Добре, помисли тя, семейството му бе нещо, за което не можеше да се говори. Това му беше болно място, дори и да не го осъзнаваше.

— Ами ти, Джек? Колко време се застояваш на едно място?

— Това е едно от хубавите неща на тази работа. Никога не знаеш къде ще те отведе.

— Нямах предвид това. — Емджей се вгледа в лицето му. — Разбираш, че нямах предвид това.

— Никога не съм имал причина да се застоявам. — Ръката й лежеше на масата, на сантиметри от неговата. Изкушаваше се да я хване, просто да я подържи. Това го разтревожи. — Познавам хора, много хора. Ала нямам приятели, не каквито са за теб Бейли и Грейс. Много хора живеят така, Емджей.

— Знам. Но ти искаш ли го?

— Никога не съм се замислял особено. — Джек потърка с две ръце лицето си. — Господи, сигурно съм уморен. Да философствам в пет сутринта, докато закусвам в крайпътно заведение.

Тя погледна през прозореца към просветващото небе на изток, към почти празното шосе.

— „А по улиците дълги, опустели…“

— „Зората в сребърните си сандали се промъкваше като уплашено момиче“ — довърши цитата той и сви рамене.

— Откъде го знаеш? — Емджей се засмя. — Какво си учил в колежа?

— Каквото ми харесваше.

— Аз също. — Тя опря лакти на масата. — Побърквах преподавателите си. Не знам колко пъти са ми казвали, че не знам какво искам.

— Ала можеш да цитираш Оскар Уайлд в пет сутринта, можеш да стреляш с девет милиметров пистолет, ядеш като шофьор на камион, разбираш от древноримски богове и съм сигурен, че можеш да забъркваш страхотни коктейли.

— Най-добрите в града. И ето ни, Джек, двама души, за които много хора биха казали, че са прекалено образовани като за професиите си, пием кафе в безбожно ранен час, докато двама мъже в камионетка с един фар преследват нас и хубавото камъче, което държиш в джоба си. Днес е Четвърти юли, запознали сме се преди по-малко от двадесет и четири часа, вероятно при възможно най-лошите обстоятелства, а човекът, който ни е събрал, е мъртъв като мумия. — Емджей избута настрани чинията си. — И какво ще правим сега?

Той извади от джоба си няколко банкноти и ги хвърли на масата.

— Ще си легнем.

Мотелската стая продължаваше да бъде неугледна, претрупана и полутъмна. Тънката покривка на цветя все още лежеше на топка там, където я бяха захвърлили преди няколко часа.

Само няколко часа, помисли тя. Имаше чувството, че са минали дни. Цял живот. Повече от цял живот. Имаше чувството, че винаги го е познавала, каза си, докато го гледаше как изпразва джобовете си върху шкафчето, че винаги е бил жизненоважна част от нея.

Ако това не бе достатъчно, може би желанието беше. Може би такова желание бе най-доброто, в което можеш да се вкопчиш, когато твоят свят се е побъркал. Не бе останало нищо и никой, на когото да вярва, освен на него.

Защо трябваше да каже не? Защо трябваше да обърне гръб на удоволствието, на страстта? На живота?

Защо трябваше да се отвърне от него, когато всичките й инстинкти й казваха, че той има нужда от тези неща не по-малко от нея?

Джек се обърна и зачака. Би могъл да я прелъсти. Не се съмняваше в това. В момента Емджей караше само на нерви, независимо дали го знаеше, или не. Затова бе уязвима и в нужда, а той бе тук.

Понякога това само по себе си бе достатъчно.

Би могъл да я прелъсти и би го сторил, ако не беше важно. Ако тя не бе толкова необяснимо и жизненоважна. Сексът би могъл да бъде успокоение, отпускане, първичен физически акт между двама възрастни със свободна воля.

И това би било всичко, което Джек би искал.

Но искаше повече.

Остана, където беше, до шкафчето, а Емджей стоеше до леглото.

— Искам да ти кажа нещо — започна той.

— Добре.

— Аз съм с теб в тази история, докато свърши, защото така искам. Довършвам това, което съм започнал. Не искам нищо от благодарност или задължение.

Ако сърцето й не прескачаше, тя би могла да се усмихне.

— Разбирам. Значи ако ти предложа ваната като място за спане, това не би било проблем.

Джек се облегна на шкафа.

— Това би било твой проблем. Ако искаш, можеш да спиш във ваната.

— Да, ти никога не си твърдял, че си кавалер.

— Не съм, ала ще държа ръцете си далеч от теб.

Емджей наклони глава и се вгледа в него. Изглеждаше опасен, много опасен, реши тя и пулсът й се ускори. Тъмната набола брада, буйната коса, твърдите сиви очи, толкова настойчиви върху изсеченото ъгловато лице.

Той си мислеше, че й дава шанс.

Чудеше се дали някой от тях бе такъв глупак, та да вярва, че Емджей има някакъв шанс.

Затова усмивката й бе бавна и арогантна. Без да откъсва очи от него, посегна и измъкна тениската от джинсите си. Видя как погледът му подскочи към ръцете й и ги проследи, докато тя свали тениската и я хвърли настрани.

— Бих искала да видя как ще се опиташ — прошепна Емджей и смъкна ципа на джинсите.

Краката му омекваха, но Джек се изправи.

— Искам аз да направя това.

Сърцето й вече пулсираше в пръстите. Тя отпусна ръце.

— Заповядай.

Раменете й бяха дълги, изящни извивки. Гърдите й бяха бели и малки, и лесно биха се събрали в мъжка длан. Ала засега той гледаше само лицето й.

Опита се да се приближи към нея, без да бърза. Хвана с два пръста ципа и бавно го смъкна. И очите му бяха приковани към нейните, когато плъзна ръце и разтвори плата.

Почувства я, гореща и гола. Почувства я как потрепери.

— Имах едно чувство…

Емджей внимателно издиша и пак вдиша. Дробовете й бяха като пълни с памук.

— Тази седмица не съм ходила в пералнята.

— Добре. — Джек смъкна джинсите й още един сантиметър по-надолу. — Ти си създадена за скорост, Емджей. Това е добре, защото няма да бъде бавно. Не мисля, че в момента бих успял да го направя бавно. — Привлече я към себе си. — Ще трябва да не изоставаш от мен.

Очите й светеха в неговите, тя вирна предизвикателно брадичка.

— Досега не съм имала проблем да не изоставам от теб.

— Досега — съгласи се той и изтръгна от нея едно ахване, когато я вдигна на ръце и улови гърдите й с гладните си устни.

Изненадата бе зашеметяваща, божествена, електрически заряд, който прониза кръвта й и подгони като камшик пулса й. Емджей отпусна назад глава и здраво обви крака около кръста му. Наболата му брада върху кожата й, зъбите му, езикът му — всичко предизвикваше отделен, зашеметяващ трепет.

И всеки отделен, зашеметяващ трепет я разкъсваше и я караше да иска още.

Паднаха на леглото, сякаш се хвърлиха презглава в пропаст. Ръцете му, вплетени в нейните — още една брънка във веригата. Устните му, впити в нейните — въпрос със само един отговор.

Тя задърпа ризата му, претърколи се с него, докато я смъкна и двамата се озоваха голи до кръста. И откри мускулите, костите и белезите по тялото на един боец. Топлината на плът, опряна в плът, бушуваше в нея като огнена буря.

Ръцете и устните й бяха не по-малко нетърпеливи от неговите. Желанията й бяха не по-малко безпощадни.

С нещо средно между ругатня и молитва Джек я обърна по гръб и задърпа джинсите й. Устните му се спуснаха по тялото й, докато смъкваше тесния панталон. Желанието го ослепяваше като с удари на чук, които му отнемаха дъха и разтърсваха сетивата му. Никой глад не бе бил някога толкова остър, толкова разкъсващ и непоносим, колкото неговият към нея. Знаеше само, че ако не я има, цялата, ще умре от желание.

Дългите голи крака, енергията, извираща от всяка пора, тежкото задъхано дишане караха кръвта му да пламти и изгаряха сърцето му.

Първата вълна на удоволствие отекна в нея, една дълга, гореща вълна с назъбени краища, която я накара да стене от изненада и наслада. Ноктите й се спуснаха надолу по гърба му, после обратно и се заровиха в гъстата му коса. Емджей го остави да я опустоши, наслади се и докато тялото й още тръпнеше, го преобърна по гръб, за да смъкне останалите му дрехи.

Чувстваше как сърцето му бумти, почти го чуваше. Вкопчиха се един в друг, плът срещу плът. Пръстите му я намериха и я докараха до ръба на отчаянието. Ако можеше да говори, щеше да се моли.

Вместо това тя обви бедра около него и го пое в себе си, бързо и дълбоко.

Пръстите му се забиха в бедрата й. Бе изгубил дъха си, сърцето му бе спряло. За момент, както се бе издигнала над него, отметнала глава назад, се почувства напълно безпомощен. Неин.

И тогава Емджей започна да се движи бързо, диво. Дишаше накъсано, пръстите й бяха вплетени в косата му. С някаква част от съзнанието си Джек осъзна, че и тя бе безпомощна. Негова.

Той се надигна и устните му алчно се впиха в гърдите й, в шията й, навсякъде, където можеше да погълне вкуса й, докато заедно се движеха в безмилостен убийствен ритъм.

После обви ръце около нея, притисна устни към сърцето й, простена името й и двамата се разтърсиха.

Останаха вкопчени, съединени, треперещи. Времето за него не съществуваше. Джек почувства как ръцете й се отпуснаха безпомощно и я целуна по рамото. Легна по гръб и я привлече върху себе си. Погали я по косите и прошепна:

— Интересен ден, а?

Емджей успя да се засмее:

— Общо взето.

Бяха потни, изтощени и много вероятно ненормални, помисли тя. Определено бе ненормално да се чувства толкова щастлива, когато всичко около нея се разпадаше.

Би могла да му каже, че никога досега не бе ставала толкова бързо интимна с мъж. Или че никога не се бе чувствала толкова близка с някого.

Но й се струваше, че няма смисъл. Това, което се случваше с тях, просто се случваше. Емджей отвори очи и се вгледа в диаманта върху олющеното нощно шкафче. Наистина ли светеше? Или това бе просто игра на светлината в стаята?

Каква сила имаше наистина той, отвъд материалното богатство? В края на краищата, това бе само въглерод, с някои примеси, които му даваха този рядко срещан наситен цвят. Бе израснал в земята и бе изваден от нея от човешки ръце.

И някога е бил държан в ръцете на бог.

Вторият диамант бе познанието, помисли тя и затвори очи. Може би някои неща се познават само със сърцето.

— Трябва да поспиш — обади се тихо Джек. Тонът му я накара да се запита накъде се бяха зареяли неговите мисли.

— Може би. — Емджей се изтърколи от него и се просна по корем на леглото. — Тялото ми е уморено, ала не мога да изключа съзнанието си. — Отново се засмя. — А може би не мога сега, когато отново мога да мисля. Правенето на любов с теб си е направо умопобъркващо.

— Страхотен комплимент. — Той седна, прокара ръка по рамото й, надолу по гърба и изведнъж рязко спря на кръста. Заинтригувано присви очи и се наведе по-близо. После се засмя: — Хубава татуировка, сладурче.

Тя се усмихна в горещите изпомачкани чаршафи.

— Благодаря. На мен ми харесва. — Трепна, когато Джек светна нощната лампа: — Хей, загаси!

— Само искам да видя по-добре. — Развеселено потърка с палец цветната фигурка върху дупето й. — Грифон.

— Наблюдателен си.

— Символ на сила… И бдителност.

Емджей обърна глава и я наклони, за да може да вижда лицето му.

— Ти знаеш най-странни неща, Джек. Обаче е вярно, затова го избрах. На Грейс й дойде вдъхновение ние трите да си направим татуировки по случай завършването. Отидохме за една събота и неделя в Ню Йорк и си направихме по една татуировка на дупетата. — Усмивката й угасна, защото сърцето й натежа от мисли за приятелките й. — Беше невероятна седмица. Накарахме Бейли да отиде първа, за да не може да се откаже. Тя си избра еднорог. Толкова в неин стил. О, Господи.

— Хайде, успокой се. Доколкото знаем, тя е добре. Няма нужда да се безпокоиш. — Размачка мускулите на гърба й. — Ние си имаме достатъчно тревоги. След два часа ще се измъкнем оттук, ще тръгнем отново на път и ти ще се опиташ да се обадиш на Грейс.

— Добре. — Емджей овладя чувствата си. — Може би…

— Бегачка ли си била в колежа?

— Какво?

Неочакваната промяна на темата постигна точно това, което той искаше. Разсея я от тревогите.

— Бягала ли си? Имаш структурата и скоростта за това.

— Всъщност, да. Аз бях спринтьорка. Никога не съм обичала щафетите. Не си падам много по отборните игри.

— Спринтьорка, а? — Джек отново я преобърна по гръб и обрисува с пръст гърдите й. — Трябва да си била издръжлива.

Тя вдигна вежди:

— Така е.

— Жилава си. — Легна върху нея.

— Абсолютно.

Той наведе глава и се заигра с устните й.

— И знаеш с каква скорост да бягаш, за да имаш сили за последния спринт.

— Точно така.

— Това е много практично. — Захапа я по ухото. — Защото този път имам намерение да не бързам. Нали знаеш приказката как се състезавали заекът и костенурката?

— Мисля, че съм я чувала.

— Защо да не опитаме? — предложи Джек и улови устните й.

Този път Емджей заспа, както се бе надявал. Отново по лице, чудеше се той, докато я гледаше от другия край на леглото. Погали я по косата. Сякаш никога не му стигаше да я докосва, а не помнеше някога преди да бе чувствал нуждата да докосва. Просто да опре рамо до нейното, да сплете пръсти.

Страхуваше се, че бе смешно сантиментален и беше благодарен, че тя спи.

Един мъж с репутацията на твърд и циничен човек не иска да го виждат как се върти като кученце около една спяща жена.

Искаше отново да прави любов с нея. Това поне бе разбираемо. Да се изгуби в секса — горещ и потен или бавен и сладостен.

Емджей щеше да се обърне към него, бе сигурен, стига да поискаше. Можеше сега да я събуди, да я възбуди, преди умът й да се бе прояснил, да го приеме, да се втурне с него в удоволствието. Но тя имаше нужда да поспи. Под очите й имаше сенки — тези тъмни очи на вещица. И когато руменината на страстта се оттечеше от кадифената й кожа, скулите й бяха бледи от умора. Тези високи скули…

Джек притисна пръсти към очите си. Да можеше някой да го чуе. Още малко, и щеше да пропише стихове, или нещо също толкова ужасно.

Затова я прегърна и се намести удобно. Щеше да поспи един час, помисли той и нагласи вътрешния си будилник. След това щяха да се върнат в реалността. Затвори очи и се изключи.

Емджей се събуди от звука на дъжд. Той й напомняше за лениви утрини, за летни порои.

Сгуши се във възглавницата и отново потъна в сън. Конят прескочи тесния поток, в който плитката вода хвърляше сини отблясъци. Сърцето й подскочи с него и тя се вкопчи по-здраво в мъжа. Усети дъх на кожа и пот.

Хълмовете край тях се извисяваха в небето като войници, застреляни от огромното бяло слънце. Жегата бе непоносима.

Той бе в черно, ала това не бе нейният рицар. Лицето бе същото — лицето на Джек, ала бе само сянка под широкополата черна шапка. Вместо сребърен меч на кръста му висеше пистолет.

Пред тях се простираше пусто поле, широко като море, с вълни от скали, остри като наточени ножове. Една погрешна стъпка, и земята щеше да се напои с кръвта им.

Но той препускаше безстрашно и Емджей не чувстваше нищо, освен сила и опиянение от скоростта.

Когато дръпна поводите и се обърна на седлото, тя се хвърли в ръцете му и нетърпеливо посрещна твърдите му, настойчиви устни.

Подаде му камъка, който пулсираше със светлина и огън, син като най-горещия пламък.

— Мястото му е при другите. Любовта има нужда от познание, а и двете имат нужда от щедрост.

Той го взе от нея и го скри в джоба до сърцето си.

— Едното намира другото. И двете намират третото. — Очите му пламнаха. — А твоето място е до мен.

В сянката на една скала една змия се разви и предупредително изсъска. Нападна.

Емджей скочи в леглото. В гърлото й бе застинал вик. Притисна ръце към бясно препускащото си сърце и се олюля, все още в плен на съня.

Змията, помисли тя и потрепери. Една змия с човешки очи.

Господи. Опита се да успокои дишането си, да овладее треперенето и се зачуди защо сънищата й изведнъж бяха станали толкова ясни, толкова реални и толкова странни.

Вместо отново да легне, намери една тениска — на Джек — и я облече. Съзнанието й още бе замъглено и не осъзна веднага, че това, което чуваше, не бе дъжд, а душ.

И само мисълта, че той бе тук, от другата страна на вратата, прогони последните остатъци от съня.

Бе жена, която се гордееше, че може да се справи с всякаква ситуация. Ала никога не бе попадала в точно такава. Помагаше й да знае, че има някой, който ще застане до нея.

А той би застанал до нея. Емджей се усмихна и разтърка очи. Нямаше да я изостави, нямаше да се отвърне от нея. И щеше да посрещне с нея каквито и зверове да имаше в храстите, каквито и змии да имаше в сенките.

Тя стана и прокара ръце през косите си. В този момент вратата на банята се отвори.

Джек излезе, последван от облак пара. Около кръста му бе увита опърпана бяла кърпа, по тялото му още блестяха капчици вода. Мократа му коса падаше върху раменете, тъмнокестенява с изсветлели до златисто краища. Още не се бе обръснал.

Емджей стоеше срещу него, разрошена от съня, облечена само с измачканата му тениска, която й стигаше до бедрата.

За момент и двамата не можеха да направят нищо, освен да се гледат.

Това бе тук, истинско и живо като тях в задушната малка стая. И грееше ярко като диаманта, който ги бе довел до този момент.

Джек поклати глава, сякаш се отърсваше от сън, може би също толкова жив и плашещ като този, от който се бе събудила Емджей. Очите му потъмняха от раздразнение.

— Това е глупаво.

Ако имаше джобове, ръцете й щяха да са в тях. Но нямаше, затова тя ги скръсти пред гърдите си и му се намръщи.

— Да.

— Аз не съм го търсил.

— Да не мислиш, че аз съм го търсила?

Би могъл да се усмихне на обидения й тон, ала бе прекалено зает да гледа начумерено и отчаяно да се опитва да избяга от това, което току-що го бе пронизало право в сърцето.

— Просто си вършех проклетата работа.

— Никой не иска от теб да правиш нещо друго.

Той присви очи и предизвикателно пристъпи напред.

— Е, друго е.

— Да. — Емджей отпусна ръце и вдигна глава. — И какво ще правиш сега?

— Ще измисля. — Джек се приближи до шкафчето, взе диаманта, после пак го остави. — Мислех си, че е просто заради обстоятелствата, но не е. — Обърна се и се вгледа в лицето й. — Все едно щеше да се случи.

Сърцето й забави ударите си.

— И на мен така ми се струва.

— Добре — кимна той и стъпи по-здраво на земята. — Ти първа го кажи.

— Тц. — За пръв път, откак бе отворил вратата, устните й трепнаха. — Ти.

— По дяволите. — Джек прокара ръка през капещата си коса. Чувстваше се сто пъти глупак. — Добре, добре — измърмори, макар тя да чакаше мълчаливо и търпеливо. Нервите барабаняха под кожата му, мускулите му се бяха усукани като въжета, ала я погледна право в очите. — Обичам те. — Вместо отговор Емджей избухна в смях. Той стисна зъби и мускулите на челюстта му заиграха. — Ако си въобразяваш, че можеш да ме правиш на глупак, сладурче, помисли си пак.

— Извинявай. — Тя едва се сдържа да не прихне отново. — Просто изглеждаше такъв обиден и ядосан. Толкова беше романтично, че сърцето ми още пърха.

— Какво, да го изпея ли искаш?

— Може би по-късно. — Емджей отново се засмя и доволният звук изпълни стаята — В момента няма повече да те тормозя. И аз те обичам. Така по-добре ли е?

Ледът в стомаха му се стопи, после се превърна в топло сияние.

— Можеш да се опиташ да се държиш по-сериозно. Не мисля, че има нещо смешно.

— Погледни ни. — Тя притисна ръка към устата си и седна на ръба на леглото. — Ако това не е смешно, не знам кое е.

Тук го хвана натясно. Всъщност, осъзна Джек, изобщо го бе хванала натясно. Решително стисна устни.

— Добре, сладурче, просто ще изтрия тази самодоволна усмивка от лицето ти.

— Да видим дали такова голямо и яко момче като теб ще успее да го направи.

Хилеше се като глупачка, когато той я бутна на леглото и скочи върху нея.