Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездите на Митра (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captive Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
silvyy (2009)
Корекция
Ludetinata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Пленена звезда

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2002

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-102-X

История

  1. — Добавяне

Втора глава

При най-първата възможност щеше да го убие. Жестоко, реши Емджей. Безмилостно. Преди два часа бе щастлива и свободна, обикаляше из супера като всеки нормален човек в събота и опипваше доматите. Наистина, измъчваше я любопитство за онова, което носеше на дъното на чантата си, ала бе сигурна, че Бейли си е имала причина и логично обяснение да й го изпрати.

Бейли Джеймс винаги имаше причини и логични обяснения за всичко. Това бе едно от качествата й, които Емджей обичаше.

Но сега бе разтревожена. Разтревожена, че пакетчето, което Бейли й бе изпратила по куриер предишния ден, бе не само на дъното на чантата й, а и в дъното на сегашното й положение. Предпочиташе да обвинява Джек Дакота. Той се бе вмъкнал в апартамента й и я бе нападнал. Добре, може и тя да го бе нападнала първа, ала това бе нормална реакция, когато някой простак се опитва да нахълта със сила в дома ти. Поне това бе нейната нормална реакция. Девизът й бе „Първо удряй, после питай“.

Бе унизително, че Джек успя да й натрие носа. Имаше много победи с черния си пояс за пети дан и не обичаше да губи.

Но по-късно той щеше да си плати за това.

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че Джек изглежда бе в корена на всичко това. Заради него апартаментът й беше разбит, нещата й разхвърляни на всички посоки. Сега бяха тръгнали, оставили входната врата отворена, ключалката счупена. Емджей нямаше навика да се привързва към вещи, ала въпросът не бе там. Това си бяха нейните вещи, а благодарение на него щеше да се наложи да губи време за пазаруване, за да ги подмени.

Което бе почти толкова лошо, колкото някакъв огромен негодник с пистолет да влети през вратата й, да я принуди да бяга от собствения си дом, за да си спаси живота, и да стреля по нея.

Но всичко това, всичко бледнееше пред един вбесяващ факт — тя бе прикована с белезници към вратата на един олдсмобил.

За това Джек Дакота трябваше да умре.

Кой, по дяволите, бе той? Ловец на глави, отличен в ръкопашния бой, мърляч, добави Емджей, като срита хартийките от бонбони и пластмасовите чашки в краката си. И безразсъден шофьор. При други обстоятелства би се впечатлила от начина, по който Джек управляваше колата, провираше я през движението, свиреше с гуми по завоите, прелиташе на жълта светлина и се носеше по околовръстния път на Вашингтон като шампион от Формула едно.

Ако такъв влезеше в нейния бар, призна тя мрачно, щеше да я накара да застане нащрек. Работата в кръчма в голям град означава нещо повече, отколкото да можеш да смесваш напитки и да водиш счетоводните книги. Това означава да можеш бързо да преценяваш хората, да различаваш смутителите на реда и спокойствието от самотните души. А Емджей ги умееше и двете.

Щеше да го сложи в категорията на костеливите орехи. Бе изписано на лицето му. Дяволски привлекателно лице, в края на краищата, силно и красиво. Да, щеше да бъде нащрек, помисли тя и стисна зъби, загледана през прозореца на летящата кола. Не си падаше по хубавелковците. Предпочиташе мъже, които изглеждаха така, сякаш живеят, нарушавайки правилата, и биха продължили да ги нарушават.

Джек Дакота се вписваше в тази категория. Тя се бе вгледала внимателно в очите му — сиви като гранит — и знаеше, че той не бе човек, който би позволил на пътя му да се изпречат някакви си правила.

Какво ли би направил мъж като него, ако знаеше, че в протритата си кожена чанта Емджей носеше състояние колкото цяло кралство?

По дяволите, Бейли. По дяволите. Емджей стисна в юмрук свободната си ръка и неспокойно започна да тупа по коляното си. Защо ми прати диаманта и къде са другите два?

Проклинаше и себе си, задето не отиде направо у Бейли, когато снощи се върна, след като затвори заведението. Ала бе уморена и предполагаше, че Бейли вече бе дълбоко заспала. И тъй като приятелката й бе най-стабилният и практичен човек, когото познаваше, тя просто реши да изчака да научи, както бе сигурна, много практичната и разумна причина.

Глупаво, каза си сега. Защо бе приела, че Бейли й бе изпратила диаманта, просто защото е знаела, че Емджей ще си е у дома през деня, за да получи колета? Защо бе приела, че диамантът е фалшив, копие, въпреки че в придружителната бележка Бейли я молеше да го държи непрекъснато у себе си?

Защото Бейли просто не бе човек, който би изпратил един син диамант, струващ повече от милион, без предупреждения и обяснения. Тя бе гемолог, специалист по скъпоценните камъни, всеотдаен, блестящ и търпелив. Как иначе би продължавала да работи за онези мухльовци, които се правеха на нейни роднини?

Емджей стисна устни при мисълта за доведените братя на Бейли. Близнаците Салвини се държаха с Бейли като с досадница, нещо, от което не могат да се отърват, защото баща им в завещанието си й е оставил някакъв процент от бизнеса. А Бейли, сляпо предана на семейството, винаги бе намирала оправдания за тях.

Сега Емджей се чудеше дали те не бяха част от причината. Дали не се бяха опитали да отмъкнат нещо? Не би го изключила. Но й бе трудно да повярва, че Тимъти и Томас Салвини могат да са толкова глупави, та да се опитат да направят нещо с Трите Звезди на Митра.

Така ги бе нарекла Бейли, а очите й имаха такова замечтано изражение. Три безценни сини диаманта, в златен триъгълник, някога държан в отворените длани на статуята на бог Митра, а сега собственост на Смитсъновия институт. Салвини, с репутацията на Бейли зад гърба си, трябваше да оценят и удостоверят диамантите.

Ами ако на тези негодници им бе влязла мухата да ги задържат за себе си?

Не, това бе прекалено безумно, реши Емджей. По-добре да вярва, че цялата тази каша бе някакво объркване, че я бяха взели за някой друг.

И много по-добре бе да се съсредоточи върху това, как да отмъсти на Джек Дакота задето съсипа следобеда й.

— Ти ще умреш. — Каза го спокойно, наслаждавайки се на думите.

— Е, да, всеки умира рано или късно. — Той караше на юг по шосе номер деветдесет и пет и беше благодарен, че тя спря да го кълне достатъчно задълго, за да го остави да мисли.

— В твоя случай ще е по-рано, Джек. Много по-рано.

Движението бе натоварено заради няколкото почивни дни около Четвърти юли, ала все пак бързо.

Колко ли унизително би било, чудеше се Емджей, да измъкне глава през прозореца и да вика за помощ? Убийствено, предполагаше, ала би могла да опита, ако се надяваше да има някаква полза. Щеше да е по-добре, ако попаднеха в някое от неочакваните задръствания, които спираха колите в продължение на километри.

Къде, по дяволите, бе пътната полиция и любопитните зяпачи, когато имаше нужда от тях?

И понеже километри напред се очертаваше безметежно пътуване, тя реши сама да се заеме с идиота Джек Дакота.

— Ако искаш да преживееш още един изгрев, спри тази нещастна кола, разкопчей ме и ме пусни да си вървя.

— Къде да вървиш? — Той откъсна очи от пътя, колкото да я погледне. — Обратно в апартамента си?

— Това е мой проблем, не твой.

— Вече не, сестричке. Приемам го лично, наистина лично, когато някой стреля по мен. А тъй като ми се струва, че ти си причината за това, ще те позадържа.

Ако не караха със сто и тридесет километра в час, щеше да го ощипе. Сега само раздруса веригата си.

— Свали тези проклети неща от мен.

— Как ли пък не!

На скулата й подскочи едно мускулче.

— Сега се насади, Дакота. Ние сме във Вирджиния. Отвличане, прекосяване на границата на щат. Това е федерално престъпление.

— Ти дойде с мен — напомни й той. — Сега ще стоиш с мен, докато разбера какво става. — Вратите опасно изтракаха, докато изпреварваше на косъм един дълъг камион. — И трябва да си ми благодарна.

— О, много трябва да съм ти благодарна. Нахлу в апартамента ми, сби се с мен, изпотроши всичко и ме закопча за дръжката на вратата.

— Точно така. Ако не го бях направил, сега вероятно щеше да лежиш в същия този апартамент с куршум в главата.

— Те търсеха теб, приятелче, не мен.

— Не мисля. Моите дългове са платени, не свалям ничия жена и напоследък никого не съм ядосвал. Освен теб. Никой няма причина да праща след мен биячи. Ти, от друга страна… — Джек отново плъзна поглед по лицето й. — Някой те иска, сладурче.

— Хиляди ме искат. — Емджей протегна дългите си крака и се попремести към него.

— Сигурен съм. — Той не се поддаде на желанието да погледне към краката й, само си помисли за тях. — Но освен безмозъчния идиот, когото нарита яко, има още някой, който много се интересува от теб. Дотолкова, че да ме подлъже и да ме върже с теб. Ралф, копеле такова. — Джек разрови и изпод един вестник и една скъсана тениска измъкна телефона. Хвана с една ръка волана, с другата набра номера и стисна телефона под брадичката си. — Ралф, копеле такова — повтори, когато чу отговор.

— Д-д-дакота? Ти ли си? Н-н-намери ли я?

— Като се измъкна от тази каша, идвам за теб.

— Какво… За какво говориш? Намери ли я? Виж, това е с-с-сладка работа. Само д-д-два часа работа за ц-ц-цяла надница.

— Заекваш повече от обичайното, Ралф. Няма да имаш такъв проблем, след като ти избия зъбите и ти ги вкарам в гърлото. Кой иска тази жена?

— В-в-виж, имам проблеми тук. Трябва да затворя рано. Празници са. Имам лични п-п-проблеми.

— Няма къде да се скриеш. За какво бяха тези фалшиви документи? Защо ме излъга?

— Имам п-п-проблеми. Големи п-п-проблеми.

— Сега аз съм ти големият проблем. — Той натисна леко спирачките, изви около една кола със свален гюрук и влетя в първата лента. — Ако този, който дърпа конците, се опитва да ме проследи, кажи му, че съм в колата си и просто се разхождам. — Помисли за момент и добави: — И жената е с мен.

— Джек, чуй ме. Ч-ч-чуй ме. Кажи ми къде си, остави я и си к-к-карай по пътя. Не се забърквай. Нямаше да те хвана за тази работа, ако не знаех, че можеш да се оправиш. Сега ти казвам, скрий я някъде, кажи ми к-к-къде и заминавай. Далеч. Не ти трябва.

— Кой я иска, Ралф?

— Н-н-не ти трябва да знаеш. П-п-по-добре да не знаеш. П-п-просто го н-н-направи. Ще ти д-д-дам пет бона. Отгоре.

— Пет бона? — Джек вдигна вежди. Когато Ралф даваше допълнителни пари, те бяха големи. — Направи ги десет и ми кажи кой я иска, и може да се спазарим.

За негово голямо удоволствие Емджей изрази бурно протеста си с порой от ругатни и заплахи. Така блъфът ставаше по-убедителен.

— Д-д-десет! — изписка Ралф, потресен в продължение на цели десет секунди. — Добре, добре, десет бона, ала без имена. И п-п-повярвай ми, Джек, спасявам ти живота. Само к-к-кажи къде ще я скриеш.

Джек се усмихна мрачно, направи едно кратко и анатомически невъзможно за изпълнение предложение и затвори.

— Е, сладурче, кожата ти за мен вече струва десет хиляди. Сега ще намерим едно хубаво тихо местенце, за да ми кажеш защо да не ги взема.

Той излетя в една отбивка, направи бърз завой на сто и осемдесет градуса и пое обратно на север.

Устата й бе пресъхнала. Искаше й се да вярва, че бе от викането, но гърлото й се бе свило от страх.

— Къде отиваш?

— Просто прикривам следите. Не могат кой знае колко да проследят един клетъчен телефон, ала няма да навреди да сме внимателни.

— Обратно ли ме връщаш?

Джек не я погледна и не се засмя. Макар че нервността в гласа й му достави удоволствие. Ако бе достатъчно уплашена, щеше да проговори.

— Десет хиляди е силен стимул, сладурче. Да видим дали ще можеш да ме убедиш, че струваш повече жива.

Той знаеше какво търси. Обикаляше по второстепенни пътища, промъкваше се през натовареното по празниците движение. Бе забравил, че бе седмицата на Четвърти юли. Което също не бе лошо, помисли си, тъй като нямаше изгледи за кой знае какви възможности да обърне една студена бира и да гледа фойерверките.

Освен ако не дойдеха от жената до него.

Тя наистина бе фитил. Сигурно вече бе изплашена, ала се държеше. Джек бе благодарен за това. Няма нищо по-дразнещо от скимтяща жена. Но, изплашена или не, бе сигурен, че при първа възможност щеше да се опита да му вземе здравето.

Нямаше намерение да й дава такава възможност.

Ако имаше късмет, след като се установяха някъде, до два часа щеше да измъкне от нея цялата история.

После може би щеше да й помогне да се измъкне от кашата, в която бе затънала. Срещу съответната цена, разбира се. Цената щеше да е малка, защото в момента бе ядосан и имаше желание да се разправи с онзи, който го бе насадил с нея.

Който и да бе това, доста се бе потрудил. Ала не бе избрал оръжието си добре. Джек ясно си представяше плана им. Ако бе уловил жертвата си и я бе вкарал вързана в колата си, мъжете с камионетката щяха да ги изхвърлят от шосето. Той щеше да остане с впечатлението, че това е акция на конкурентен ловец на глави, и макар че нямаше да се раздели с наградата си без бой, те щяха да са повече и по-добре въоръжени.

Ловците на глави не ходят да плачат пред полицаите, когато съперникът им отмъкне плячката.

Разбойниците можеше да го оставят с няколко синини, може би с леко сътресение на мозъка. Но от начина, по който онзи мъж канара размахваше пистолета си в апартамента на Емджей, Джек мислеше, че бе по-вероятно да се сдобие с чисто нова дупка в някоя жизненоважна част от тялото си. Защото канарата бе олигофрен. Затова в момента Джек бягаше заедно с една сърдита жена, малко повече от триста долара в налични и четвърт резервоар гориво. И имаше намерение да разбере защо. Намери това, което търсеше, на север от Лийсбърг, Вирджиния.

Туристите и тръгналите на разходка по празниците, освен ако късметът им изневеряваше, изобщо не биха погледнали към съборетина като този мотел. Ала ниската постройка с лющеща се избеляла зелена боя по вратите и изровен паркинг напълно отговаряше на неговите изисквания.

Той спря на най-далечния край на паркинга, далеч от струпаните до рецепцията ръждясали коли, и изключи двигателя.

— Тук ли водиш всички жени, с които излизаш, Дакота?

Той й се усмихна неочаквано чаровно.

— Само висша класа за теб, сладурче.

Знаеше точно какво мисли тя. В момента, в който я освободеше, щеше да се нахвърли върху него. А ако успееше да се измъкне от колата, щеше да се втурне към рецепцията, колкото бързо можеха да я понесат безкрайните й крака.

— Не очаквам да ми вярваш — подхвърли небрежно и се пресегна да откопчае белезниците от дръжката на вратата. — Обаче това няма да ми е приятно.

Емджей бе опъната като струна. Джек чувстваше как тялото й се напряга за скок. Трябваше да бъде бърз и трябваше да бъде груб. Преди да бе успяла да издиша, ръцете й бяха закопчани зад гърба й. Отвори уста, но той я затули с длан.

Тя се мяташе и въртеше, опитваше се да го ритне, ала Джек я натисна на седалката с лицето надолу. Докато успее да сложи лепенка на устата й, бе останал без дъх.

— Излъгах те. — Задъхано разтърка новата синина на ребрата си, където го бе улучил лакътят й. — Може би малко ми беше приятно. — Върза краката й със скъсаната тениска, като се опита да не оценява дължината и формата им. Но, по дяволите, бе само човек. След като я омота като пуйка, наниза белезниците върху скоростния лост и вдигна прозорците. — Горещо като в ада, нали? — отбеляза светски. — Е, няма да се бавя. — Заключи колата и се отдалечи, подсвирквайки си.

Отне й известно време да се посъвземе. Бе изплашена, осъзна Емджей. Наистина, изплашена до мозъка на костите си, и не можеше да си спомни някога преди да бе изпитвала такава вцепеняваща паника. Трепереше и трябваше да спре. Треперенето нямаше да й помогне.

Веднъж, малко след като откри своето заведение, затваряше късно през нощта. Бе сама, когато мъжът дойде и й поиска пари. Тогава също бе изплашена, ужасена от дивия поглед в очите му, в който прозираха наркотици. Затова му подаде чекмеджето с парите, точно както препоръчваха полицаите.

После му подаде дебелия край на бейзболната бухалка, която държеше зад бара. Бе изплашена, ала се справи. С това също щеше да се справи. Парцалът, с който бе запушена устата й, имаше вкус на мъж и я вбесяваше. Тя не можеше да го изплюе или да се измъкне от него, затова се отказа и се съсредоточи да се освободи от белезниците. Ако можеше да измъкне ръцете си от скоростния лост, щеше да се огъне, да прекара краката си между ръцете и да спечели известна подвижност.

Бе ловка, каза си Емджей. Бе силна и умна. О, Господи, бе изплашена. Простена и изхленчи от безсилие. Белезниците сякаш бяха циментирани към лоста.

Само ако можеше да види, да се извърти така, че да види какво прави. Бореше се, само дето не си изкълчи рамото, докато накрая успя да се обърне. Задърпа стоманата. От челото й сякаш извираше пот, стичаше се в очите й.

Спря, затвори очи и си пое въздух. С треперещи пръсти опипа ключалката на белезниците. Представи си какво прави и внимателно, бавно размърда ръцете си, докато започна да чувства как желязото се плъзга. Раменете я боляха от неестествената поза, но тя стисна със зъби парцала в устата си и се изви.

Усети как нещо поддава, надявайки се, че това не бе някоя става, и накрая, когато белезниците се измъкнаха от лоста, се стовари изтощена на седалката.

— По дяволите, добра си — отбеляза Джек, като отвори вратата. Извади я и я метна на рамо. — Още пет минути, и щеше да успееш. — Отнесе я в една стая в края на бетонната сграда. Вече бе отключил вратата и преди да влезе обратно в колата, бе спрял за минутка да гледа и да се възхищава на борбата й.

Сега я стовари на леглото. Тъй като адреналинът й се бе върнал и Емджей се бореше с него, той просто се просна върху гърба й и я остави да скача, докато се изтощи.

Това също му доставяше удоволствие. Не се гордееше, помисли Джек, ала му доставяше удоволствие. Тази жена имаше невероятна енергия и неизтощими сили. Ако се бяха срещнали при други обстоятелства, сигурно щяха да разкъсат тези евтини хотелски чаршафи и да се разделят като приятели.

Щеше да му е трудно да не си я представя гола.

Може би полежа върху нея и вдъхва аромата й малко по-дълго от необходимото. Не бе светец, нали, каза си мрачно и закопча една от ръцете й за металната табла на леглото.

Изправи се и прокара ръка през косата си.

— Правиш го по-трудно от необходимото и за двама ни — каза й той, докато тя го изпепеляваше с горещите си зелени очи. Бе задъхан и знаеше, че не можеше да обвинява за това единствено кратката схватка. Тесните й, стегнати бедра, притиснати към слабините му, го бяха оставили неудобно възбуден.

А Джек не искаше да бъде.

Отвърна се от нея, пусна телевизора и усили докрай звука. Със свободната си ръка Емджей вече бе разкъсала парцала, с който бе завързал устата й, и съскаше като змия.

— Можеш да викаш колкото си искаш. — Той извади един малък нож и преряза телефонния кабел. — И трите съседни стаи са празни, така че никой няма да те чуе. — Засмя се. — Освен това споменах на рецепцията, че сме на сватбено пътешествие, така че и да те чуят, никой няма да ни безпокои. Връщам се след минутка. — Излезе и затвори вратата зад себе си.

Тя отново затвори очи. Боже мили, какво ставаше с нея? За момент, само за един луд момент, когато я бе притиснал към леглото с тежестта на тялото си, Емджей се беше почувствала безсилна и разгорещена. От страст. Това бе лудост, лудост, лудост. Но през този луд момент си бе представила как Джек я съблича и обладава, как я опустошава, бе си представила устните му върху своите, ръцете му върху себе си.

Нещо повече, тя го искаше.

Потрепери, молейки се това да е само някаква неестествена реакция на шока.

Не бе жена, която не харесва добрия, здравословен, горещ секс. Ала не се отдаваше на непознати, на мъже, които я нокаутираха, връзваха и хвърляха на леглото в някакъв евтин мотел.

А и той бе възбуден. Емджей не бе толкова глупава, нито толкова зашеметена от шока, че да не почувства реакцията му. По дяволите, този мъж лежеше върху нея, нали? Но се отдръпна.

Мъчеше се да успокои дишането си. Джек нямаше да я изнасили. Той не искаше секс. Той искаше… Един Бог знае какво.

Не чувствай, заповяда си тя. Само мисли. Само си проясни главата и мисли.

Бавно отвори очи и огледа стаята.

С една дума, бе отвратителна.

Очевидно някоя заблудена душа бе решила, че крещящата комбинация от оранжево и синьо ще придаде на евтино обзаведената претрупана стая някаква екзотика.

Човекът не би могъл повече да бърка.

Завесите бяха тънки като хартия и изглеждаха от същия материал. Ала Джек ги бе спуснал пред тесния прозорец, така че стаята бе потънала в дълбока сянка.

От разклатения си сив пиедестал телевизорът бълваше зле озвучен филм за Херкулес. Единственият шкаф бе обкръжен с презастъпващи се ваденки. До леглото имаше метален сейф. За два долара в монети по четвъртинки би се позабавлявала да го отвори.

Жълтият стъклен пепелник на нощното шкафче бе назъбен и не изглеждаше достатъчно тежък, за да послужи за оръжие. Дори през оглушителните викове на Херкулес се чуваше ръмжащото плюене на климатика, който с абсолютно нищо не разхлаждаше стаята.

Картината до вратата, която трябва да водеше към банята, бе крещяща репродукция на есенен селски пейзаж с яркочервен хамбар и крави с глупави муцуни.

Протегна ръка и вдигна нощната лампа. Беше стъклена, яркосиня със сивкавожълт абажур, но поне тежеше. Можеше да свърши работа.

Чу ключа в ключалката и я остави.

Джек влезе с червено-бяла хладилна чанта и я сложи върху шкафа. Сърцето й прескочи, като видя своята чанта, провесена през рамото му, ала той я хвърли толкова небрежно на пода до леглото, че тя отново се успокои.

Диамантът бе все още в безопасност. Както и консервата със сълзотворен газ, отварачката за нея и торбичката с монети, които понякога носеше като оръжие.

— Нищо не харесвам повече от един наистина лош филм — отбеляза Джек и се спря да погледа как Херкулес се сражава с няколко свирепи на вид воини, облечени в кожи и с развалени зъби. — Винаги съм се чудил откъде ги измислят тези диалози. Имам предвид, дали наистина е звучало толкова зле на латвийски или на какъвто там език е било написано, или просто се е загубило при превода? — Сви рамене, отиде до шкафа, вдигна капака на хладилната чанта и извади две кутийки с безалкохолни напитки. — Сигурно си жадна. — Приближи се до нея и й подаде едната. — Не ми приличаш на човек, който би си порязал носа. — Оказа се прав. Емджей грабна кутийката и жадно отпи. — Тук няма такива екстри като рум сървиз — продължи той. — Ала отсреща има закусвалня, така че няма да останем гладни. Искаш ли нещо сега?

Тя го погледна над ръба на кутийката.

— Не.

— Добре. — Джек седна на леглото и й се усмихна. — Тогава да поговорим.

— Що не ме целунеш отзад?

— Примамливо предложение, сладурче, но се опитвам да не мисля на тази тема. — Потупа я приятелски по бедрото. — Сега, доколкото разбирам, и двамата сме се забъркали в някаква каша, а ключът е у теб. Кажи ми кой те гони и защо, и аз ще се оправя с това.

Най-непоносимата й жажда бе вече задоволена, затова Емджей отпи бавно.

— Ти ли ще се оправиш с това? — попита с натежал от сарказъм глас.

— Да. Смятай ме за твоя герой. Като добрия стар Херкулес — Той потупа с палец по телевизора зад себе си. — Кажи ми, и аз ще се оправя с лошите момчета. После ще ти представя сметката. И ако предложението да те целуна отзад е още в сила, ще се заема и с това.

— Да видим. — Тя изви глава и го погледна в очите. — Какво беше казал на твоя приятел Ралф да направи? — Изръмжа и го повтори.

Той само поклати глава:

— Така ли се говори с човек, който те спаси от куршум в мозъка?

— Аз те спасих от куршум в мозъка, приятелче, макар много да се съмнявам, че би го улучил, след като очевидно е толкова малък. А ти за отплата ме тормозиш, връзваш ме, запушваш ми устата и ме стоварваш в някакъв евтин мотел, в който наемат стаи за по час.

— Увериха ме, че това е семеен хотел. — Господи, тя бе истински огън, помисли Джек. Плюеше го въпреки преимуществото му, предизвикваше го, макар да не се надяваше да спечели. И бе дяволски сексапилна с тесните си джинси и изпомачканата риза. — Помисли за това — предложи той. — Онзи безмозъчен гигант спомена нещо в дух, че прекалено много говоря, което ме навежда на мисълта, че са ни подслушвали от камионетката. Трябва да са имали апаратура и него са го хванали нервите. Иначе, ако беше тръгнала с мен като добро момиче, щяха да ни спрат някъде по пътя и да те отмъкнат. Не са искали пряко да се намесват и да има свидетели.

— Ти щеше да си свидетел.

— Не се безпокой. Щях да се ядосам, че някой друг ловец на глави ми е отмъкнал плячката, ала хората в моя бранш не тичат да се оплакват в полицията. Щях да си загубя наградата, да реша, че съм си пропилял деня, може би да се оплача на Ралф. Поне те така са си го представяли. А Ралф сигурно щеше да ми пробута някоя лесна задачка, за да съм доволен. — Очите му отново станаха остри. — Някой му е стъпил на шията. Искам да знам кой.

— Не мога да ти кажа. Не познавам твоя приятел Ралф…

— Бивш приятел.

— Не познавам горилата, която ми разби вратата, не познавам и теб. — Бе доволна, че гласът й бе спокоен, без следа от треперене. — А сега, ако не ме пуснеш, ще съобщя за всичко това в полицията.

Устните му трепнаха.

— Това е първият път, когато споменаваш полицията, сладурче. Блъфираш. Ти не искаш да ги забъркваш в тази работа. Това е още един въпрос.

Бе прав. Емджей не искаше полиция, не и преди да бе говорила с Бейли и да бе разбрала какво става. Но сви рамене и погледна към телефона, който Джек бе прекъснал.

— Можеше да говориш, че е блъф, ако не беше прерязал кабела.

— Ти нямаше да се обадиш на полицията, ала на онзи, на когото щеше да се обадиш, може телефонът му да се подслушва. Не си направих всичкия този труд да намеря това луксозно усамотено местенце, за да ни проследят. — Наведе се напред и улови брадичката й. — На кого щеше да се обадиш, Емджей?

Погледът й остана спокоен, докато се опитваше да не обръща внимание на топлината на пръстите му, на усещането от неговата кожа върху нейната.

— На любовника си — сопна му се тя. — Той щеше да те накълца на парчета. Щеше да ти изтръгне сърцето и да ти го покаже, докато още тупти.

Джек се усмихна и се приближи още малко. Просто не можа да се сдържи.

— Как се казва?

Главата й бе празна, тотално и глупаво празна. Емджей за миг се вгледа в стоманеносивите му очи и се отърси от ръката му.

— Ханк. Като разбере, че си се забъркал с мен, ще те разкъса на две и ще те хвърли на кучетата.

Той прихна.

— Може и да имаш любовник, сладурче. Може да имаш десет любовника. Но нямаш любовник на име Ханк. Прекалено много време ти отне да го измислиш. Добре, щом не искаш да изплюеш камъчето и да разчиташ на мен да ни измъкна от това, ще опитаме по друг начин. — Стана и се наведе. Чу я как бързо пое въздух, когато посегна към чантата й. Без да каже дума, изсипа съдържанието й на леглото. Вече бе прибрал оръжията. — Използваш ли някога тази отварачка за консерви за нещо друго, освен да отвориш някоя бира?

— Как смееш! Как смееш да ми ровиш нещата!

— О, това са дреболии след всичко, през което сме минали заедно. — Джек взе кадифената кесийка и изсипа диаманта в дланта си. Камъкът засия като пламък, въпреки че в стаята бе мрачно. Възхити му се, както не можеше да му се възхити в колата, докато претърсваше чантата й. Той бе яркосин, голям колкото бебешки юмрук и изрязан така, че да хвърля сини огнени отблясъци. Докато лежеше в ръката му, Джек почувства странна нужда да го пази и защитава. Почти толкова необяснима, помисли си той, колкото нуждата да защитава тази чепата и неблагодарна жена. — Е… — Седна, подхвърли камъка и го улови. — Разкажи ми за това, Емджей. Как в ръцете ти е попаднал син диамант, достатъчно голям, за да задави котка?