Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездите на Митра (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captive Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
silvyy (2009)
Корекция
Ludetinata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Пленена звезда

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2002

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-102-X

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Емджей разбираше риска и реши да не спори с Джек, каквото и да й кажеше да прави. Нямаше да задава въпроси. В края на краищата, тук той бе специалистът, а тя имаше нужда от професионалист.

Тази клетва изтрая по-малко от половин час.

— Защо само обикаляш наоколо с колата? — попита Емджей. — Трябваше да завиеш наляво на ъгъла. Забрави ли как се стига дотам?

— Не, не съм забравил. Никога не забравям как да стигна донякъде.

Тя завъртя очи към него.

— Е, ако имаш в главата си карта, значи просто си направил погрешен завой.

— Не съм.

Мъже, помисли Емджей и изсумтя.

— Казвам ти, аз живея тук. Апартаментът ми е на три преки.

Джек си бе казал, че ще бъде търпелив с нея. Тя бе под голямо напрежение, а и двамата бяха преживели един дълъг и тежък ден.

Добрите му намерения отидоха там, където и клетвите на Емджей.

— Знам къде живееш — сопна й се той. — Два часа дебнах около вас, докато ти пазаруваше.

— Не пазарувах. Купувах, а това е съвсем различно. И още не си отговорил на много простичкия ми въпрос.

— Случва ли тя се някога да млъкнеш?

— А на теб случва ли ти се някога да не бъдеш груб?

Джек спря на светофар и забарабани с пръсти по волана.

— Искаш да знаеш защо обикалям наоколо? Ще ти кажа защо обикалям наоколо. Защото има две момчета с пушки в една камионетка, които ни търсят, търсят специално тази кола, и ако случайно са някъде наоколо, бих предпочел да ги видя, преди те да са ни видели. А причината за това е, че предпочитам да не бъда застрелян тази вечер. Достатъчно ясно ли е?

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Защо не каза още отначало?

В отговор той измърмори и отново зави. Мина спокойно половин пресечка, спря до тротоара и изключи двигателя.

— Защо спираш тук? Още сме далеч. Виж какво, Джек, ако нивото на тестостерона ти е ниско и се чувстваш объркан, няма да те обвинявам. Аз мога да…

— Не се чувствам объркан. — Прииска му се да започне да си скубе косите. — Аз никога не се чувствам объркан. — Протегна се и отвори жабката.

— Добре тогава, защо…

— Отиваме пеша — съобщи й той и извади малко фенерче и девет милиметров пистолет. Постара се Емджей да види пистолета и, без да бърза, провери пачката. Тя дори не мигна.

— Това е безсмислено. Ако трябва да…

— Ще го направим както аз реша.

— О, голяма изненада. Аз само питам…

— Писна ми да обяснявам, наистина ми писна! — Ала Джек въздъхна. — Ще минем по тази улица, после между онези два двора, край сградата на следващата пресечка, после през задната врата на блока. Отиваме пеша, защото така по-трудно ще ни забележат, ако следят сградата.

Тя го обмисли от всички страни и кимна:

— Е, в това има логика.

— Благодаря, много благодаря. — Той грабна чантата й и докато Емджей протестираше изненадано, извади оттам портмонето.

— Какво, по дяволите, правиш? Това са си моите пари. — Грабна празното портмоне, от което Джек бе извадил банкнотите и ги пъхаше в джоба си, после го зяпна, когато измъкна диаманта и го прибра при парите. — Дай ми го. Да не си си загубил ума?

Посегна към него. Той просто я блъсна обратно на седалката, задържа я на място и, рискувайки отново да го разкървави, притисна устни към нейните. Тя се заизвива, изломоти нещо, което сигурно бе проклятие, и заби юмрук в ребрата му. След това реши му съдейства.

А съдействието й, горещо и живо, бе много по-трудно за устояване от протестите й. Джек за момент се изгуби в нея и изпита шока от това, че бе безпомощен да постъпи по друг начин.

Бе като първия път. Всепоглъщащо. В главата му се въртеше мисълта, че цял живот бе чакал да открие устните си, притиснати към нейните.

Толкова просто. Толкова ужасяващо.

Юмрукът, с който го бе ударила, се отпусна и отворените й пръсти се плъзнаха и собственически се обвиха около рамото му. Мой, помисли Емджей.

Толкова лесно. Толкова зашеметяващо.

Когато той се отдръпна, те се вторачиха един в друг в мъждивата светлина, двама волеви хора, чийто свят току-що се бе разклатил под краката им. Ръката й още бе отпусната на рамото му, неговата на нейното.

— Защо го направи? — едва успя да промълви тя.

— Беше най-вече за да те накарам да млъкнеш. — Ръката му се плъзна от рамото й към косите. — После се промени.

Емджей кимна много бавно.

— Да, промени се.

Изведнъж му се прииска да я издърпа на задната седалка и да се направи на хлапак. Тази идея почти го накара да се усмихне.

— Не мога да мисля за това сега.

— Да, аз също.

Ръката му в косите й се отдръпна и с изненадващо сладък жест хвана нейната, вплете пръсти в нейните.

— По-късно ще помислим.

— Да. — Устните й трепнаха. — Предполагам.

— Да вървим. Не, не вземай чантата. — Тя отвори уста да възрази и Джек просто измъкна чантата от нея и я хвърли отзад. — Това нещо тежи цял тон. Може да се наложи да се движим бързо. Взех парите и камъка, защото може да открият колата или да не се върнем при нея.

— Добре. — Емджей излезе и го изчака на тротоара. Погледна за миг към пистолета, който той прибра в кобура на рамото си. — Знам, че е рисковано. Трябва да го направя, Джек.

Той отново хвана ръката й.

— Тогава да го направим.

Тръгнаха по пътя, който Джек бе избрал, промъкнаха се между дворовете, където без особен ентусиазъм ги залая куче. Луната бе изгряла, като ярък фар, който едновременно посочваше пътя им и ги осветяваше.

За момент му се прииска да я бе накарал да смени бялата си тениска, която грееше в тъмното като сигнална светлина. Но тя се движеше добре, с дълги и безшумни крачки. Той вече знаеше, че Емджей би могла и да бяга, ако се наложи. Трябваше да се задоволи с това.

— Ще правиш каквото ти казвам — започна Джек тихо, оглеждайки задната част на блока й. — Знам, че това противоречи на твоята природа, ала ще трябва да го преглътнеш. Ако ти кажа да вървиш, ще вървиш. Ако ти кажа да бягаш, ще бягаш. Никакви въпроси, никакви спорове.

— Не съм глупачка. Просто искам да знам защо.

— Този път ще изпълняваш каквото ти се казва, а после ще обсъждаме защо.

Тя се стараеше да не изостава от него.

— Колата й е тук — каза му тихо. — Малката бяла кола.

— Добре, значи може да си е вкъщи. — Или, помисли той, не е могла да я подкара. Но реши, че не това имаше нужда да чуе Емджей. — Ще минем отстрани, по пожарната стълба. Никакъв шум, никакви разговори.

— Добре.

Погледът й вече бе прикован към прозореца на Бейли. Той бе тъмен, пердетата бяха спуснати. Бейли никога не си спускаше пердетата, помисли тя. Бейли обичаше да гледа през прозореца и рядко си засенчваше изгледа.

Вмъкнаха се вътре като сенки и тихо тръгнаха по стълбите, Джек на половин крачка пред нея. Светна лампата на охранителната система и освети коридора и стълбите. Той погледна към входната врата, без да се отлепва от стената. Ако някой наблюдаваше, лесно щеше да ги забележи, когато попаднат под лъча.

Това бе риск, който трябваше да поемат.

Докато изкачваха стълбите, Джек се ослушваше за всякакви звуци, всякакво движение. Бе толкова късно, че бе рано. Сградата спеше. Зад никоя от вратите, покрай които минаваха, нямаше дори звук от среднощна телевизионна програма.

На третия етаж Емджей за пръв път издаде звук, само едно бързо поемане на дъх, което веднага сподави. Вратата й бе запечатана с полицейска лепенка.

— Твоята съседка с пухкавите пантофи е извикала полицията — прошепна Джек. — Обзалагам се, че търсят и теб. — Протегна ръка. — Ключът?

Тя се обърна, приковала поглед към вратата на Бейли, бръкна в джоба си и му го подаде. Той й посочи обратно към стълбите, за да й даде възможност да избяга, извади пистолета си и отключи вратата.

Приведе се, светна фенерчето и се огледа. Не забеляза никакво движение. Влезе вътре, протегнал ръка да задържи Емджей. От това, което бе видял, вече знаеше, че вътре няма никой, ала преди да я пусне да влезе с него, искаше да провери спалнята и кухнята.

Бе направил само няколко крачки, когато ахването й, този път несподавено, го накара да се обърне.

— Назад — заповяда Джек. — Тихо.

— О, Господи. Бейли! — Тя се втурна към спалнята, като прескачаше разкъсаните възглавници и преобърнатите столове.

Джек стигна до вратата една крачка преди нея и грубо я избута настрани.

— Овладей се, по дяволите. — Отвори вратата. — Тя не е тук. Иди затвори входната врата, заключи.

Емджей с треперещи крака се върна, като заобикаляше разрушенията в хола, затвори вратата, заключи я и безсилно се облегна на стената.

— Какво са й сторили, Джек? О, Господи, какво са й сторили?

— Седни. Чакай да видя.

Тя стисна очи и се помъчи да възвърне самообладанието си. През съзнанието й прелитаха образи. Тя и Грейс, седнали в сянката на една скала, докато Бейли щастливо събира камъни. Те трите, смеещи се глупашки късно през нощта над кана с вино. Бейли, с падаща върху лицето й руса коса, загледана сериозно в чифт италиански обувки на витрината на магазин.

— Ще помогна — заяви Емджей и въздъхна. — Мога да помогна.

Да, помисли той, като я видя как изправи гръб и изпъна рамене, вероятно можеше.

— Добре, но тихо и бързо. Не можем да рискуваме да запалим лампите, нито много да се бавим.

Джек плъзна лъча на фенерчето през стаята. Съдържанието на чекмеджетата и шкафовете бе разпиляно по пода. Някои чупливи неща бяха изпотрошени. Възглавниците, дюшеците, дори облегалките на столовете бяха разкъсани и изтърбушени.

— В този хаос няма да можеш да разбереш дали нещо липсва. — Той огледа пораженията и прецени, че тази жена си е падала по бисквитите. — Обаче мога да ти кажа, че според мен твоята приятелка не е била тук, когато това се е случило.

Тя притисна ръка към сърцето си, сякаш за да задържи надеждата.

— Защо?

— Тук не е имало борба. Това е било търсене, бързо, разхвърляно и най-вече тихо. Бих казал, че имаме доста добра представа какво са търсели. Дали са го намерили, или не…

— Тя сигурно го е взела със себе си — обади се Емджей. — В бележката й много ясно пишеше, че трябва да пазя диаманта и да го нося със себе си. Тя също го е носила.

— Ако е така, вероятно още е у нея. Но не е била тук — повтори Джек, обхождайки с лъча на фенерчето хола. — Не се е борила тук, не е била наранена. Няма кръв.

Коленете на Емджей отново омекнаха.

— Няма кръв. — Тя притисна ръка към устата си, за да сдържи риданието си от облекчение. — Добре. Тя е добре. Изчезнала е, както и ние.

— Ако е толкова умна, колкото казваш, точно така е постъпила.

— Достатъчно умна е, за да избяга, ако е трябвало да бяга. — Успокои се, като огледа по-внимателно разхвърляната стая. — Не е взела колата си, значи е тръгнала пеша или с градския транспорт. — При тази мисъл сърцето на Емджей се сви. — Тя не познава улиците, Джек. Не познава опасностите. Бейли е много умна, ала е наивна. Прекалено лесно се доверява, обича да вярва в доброто в хората. Много е мила. — Емджей потрепери.

— Сигурно е прихванала нещичко от теб. — Приятно му стана, че това я накара да се усмихне, макар и малко. — Дай просто набързо да огледаме наоколо, може нещо да изскочи. Провери дрехите й, вероятно ще можеш да разбереш дали е взела нещо.

— Тя има несесер за пътуване, никъде не тръгва без него. — Успокоена от този прост ежедневен факт, Емджей се насочи към тесния шкаф.

Дори и там всичко бе измъкнато, преобърнато и изпразнено. Но тя намери несесера, отворен и с разпиляно по пода съдържание — четка за зъби, сгъваема четка за коса, шампоан и сапун.

— Тук е. — Влезе в спалнята и огледа дрехите. — Не мисля, че е взела нещо. Липсва един костюм, доста нов, доколкото си спомням. Официален син копринен костюм. Сигурно е облечена с него. По дяволите, обувки и чанти… Не знам, тя ги колекционира като пощенски марки.

— Има ли някакво скривалище? Някъде, където да пази пари в налични?

— Да. — Малко й бе неприятно, ала го поведе към кухнята. — Леле, колко ще се ядоса, като види това. Бейли обича реда, това й е нещо като мания. А кухнята… — Тя изрита някакви консерви, покрити с брашно, захар и кафе, изсипани от кутиите им. — Би ти се скарала, ако намери троха в тостера.

— Според мене всички ние имаме по-големи проблеми от неподредените апартаменти.

— Прав си. — Емджей се наведе и извади консерва със супа. — Това е едно от тайните й скривалища — обясни тя и отвъртя капака. — И парите не е взела. — В гласа й прозвуча облекчение. — Вероятно не се е връщала тук, откакто… Хей! — Дръпна кутията, но той вече бе измъкнал парите. — Върни ги!

— Слушай, не можем да рискуваме да използваме кредитни карти, затова ни трябват пари. Пари в налични. — Пъхна успокояващо дебелата пачка в джоба си. — После ще й ги върнеш.

— Аз ли ще й ги върна? Ти ги взе.

— Подробности — измърмори Джек и я хвана за ръката. — Да вървим. Тук няма нищо, а ние предизвикваме късмета си.

— Мога да й оставя бележка, в случай, че се върне. Престани да ме дърпаш.

— Тя може да не е единствената, която ще се върне. — Избута я през входната врата и я повлече по стълбите.

— Трябва да разбера какво става с Грейс.

— Едно по едно, Емджей. За малко ще изчезнем.

— Мога да й се обадя, по моя или по твоя мобилен телефон. Джек, ако Бейли и аз сме загазили, Грейс също е загазила.

— Движите се в пакет, а?

— Е, и? — Тя се забърза с него към задната врата, подгонена от наново надигнало се безпокойство. — Трябва да се свържа с нея. Тя има къща в Потомак. Не мисля, че е там, сигурно е в къщата си в провинцията, но…

— Мълчи. — Той отвори вратата и огледа притихналия паркинг, спящия квартал. Дотук всичко бе минало лесно и безпроблемно. Лесните и безпроблемни неща го караха да застане нащрек. — Мълчи, докато се измъкнем, а? Господи, колко си приказлива. — Измъкна я навън. Емджей изсумтя:

— Не виждам какъв е проблемът. Който и да е търсил Бейли и диаманта, вече си е отишъл.

— Което не значи, че няма да се върне. — Мярна отражението на лунната светлина от покрива на камионетката, която току-що пристигна на паркинга.

— Понякога мразя да съм прав. Бягай! — извика и я блъсна напред.

Извъртя се да пази гърба й и се опита да каже една бърза молитва да не са ги забелязала. И реши, че в момента Господ е зает, защото вратите на камионетката рязко се отвориха. Пистолетът бе в ръката му и първият изстрел изгърмя, преди да се втурне след нея.

Надяваше се, че този изстрел ще накара преследвачите им да се замислят.

— Казах да бягаш! — извика Джек, когато връхлетя върху нея и едва не я събори.

— Чух изстрел и помислих…

— Не мисли. Бягай. — Хвана я за ръката и с благодарност установи, че тя нямаше проблем да не изостава от него.

Прелетяха през дворовете и този път кучето прояви по-жив интерес към тях, озвучавайки с лая си няколко преки. Луната лееше светлина. Макар да не чуваше стъпки зад гърба си, той не намали темпото. Заобиколиха сградата и взеха завоя.

Джек се спря да огледа улицата и се втурна към колата.

— Влизай! — Хвърли се на шофьорското място. Нямаше нужда да си прави труда да й го казва.

Емджей вече бе отворила вратата и се пъхаше вътре.

— Не са тръгнали след нас — задъхано каза тя. — Това е лошо. Трябваше да тръгнат след нас.

— Схващаш. — Той завъртя ключа и колата излетя точно в момента, в който камионетката със скърцане на спирачки се появи иззад ъгъла. — Дръж се.

Макар да не бе вярвала, че е възможно, Джек обърна огромната кола в обратна посока, като се качи с две колелета на отсрещния тротоар, целуна леко бронята на един паркиран автомобил и се понесе със сто километра в час по тихата улица.

Когато направи първия завой, камионетката бе на три дължини зад него.

— Можеш ли да стреляш?

Емджей взе пистолета от седалката.

— Да.

— Да се надяваме, че няма да ти се наложи. Сложи си колана, ако успееш. — Завъртя олдсмобила в следващия завой. Емджей удари лакът в таблото. — И не насочвай това нещо в тази посока.

— Знам как да си служа с пистолет. — Тя стисна зъби и погледна през задното стъкло. — Карай. Приближават се.

Той хвърли един поглед към огледалото за обратно виждане и прецени разстоянието до налитащите фарове.

— Не този път — обеща Джек. Извиваше през улиците като змия, докосваше за миг спирачките, натискаше газта, въртеше кормилото така, че гумите стенеха. Предизвикателството, скоростта, лудостта го накараха да се усмихне.

— Обичам да го правя на музика. — И наду докрай радиото.

— Ти си ненормален. — Ала Емджей се усети, че се смее лудешки. — Те искат да ни убият.

— На куково лято. — Той изскочи на булевард с четири платна и ускори до сто и двадесет. — Този танк може да не изглежда кой знае как, но се движи.

— Камионетката също. Не си се откъснал.

— Още не съм започнал. — Погледна бързо наляво, после надясно, и прелетя на червено. Движението не бе натоварено, въпреки че се движеха към центъра. — Това му е проблемът на Вашингтон — отбеляза той. — Няма нощен живот. Политици и посланици.

— Има достойнство.

— Да, вярно. — Извъртя колата в поредния завой с осемдесет километра в час и заизвива по тесните странични улички. Чу звъна на метал в метал — един куршум бе ударил задната му броня. — Сега стават лоши.

— Мисля, че се опитват да улучат гумите.

— Току-що ги купих.

Стари или нови, помисли тя, един куршум в гумите, и играта свършваше. Пое дълбоко въздух, задържа го, после се измъкна до кръста от прозореца и стреля.

— Да не си полудяла? — Сърцето му подскочи в гърлото и Джек едва не се удари в един стълб. — Прибери си главата, преди да са ти я отнесли.

Прекалено разтревожена, за да се страхува, Емджей стреля отново.

— Тази игра се играе от двама. — С третия куршум улучи фара. Пръснатото стъкло напомпа адреналина й. Нямаше никакво значение, че се бе целила в предното стъкло. — Ударих ги.

Джек изръмжа нечленоразделно, впи ръка в дъното на джинсите й и я вмъкна вътре. За пръв път през живота ръцете му трепереха върху волана.

— За какво се мислиш, за Бони Паркър ли?

— Те изостават.

— Не, аз ги надбягвам. Остави ме да се оправя с това, а?

Извъртя обратно към булеварда, пресече го напреки и със серия от удари прескочи в отсрещното платно. От триенето на метал в бетон изскачаха искри, ярки като звезди. С майсторство, на което Емджей се възхити, изви колата в широка дъга и пое на север.

— Опитват се и те. — Тя се извъртя на седалката и въпреки ругатните на Джек измъкна отново главата си през прозореца. — Не мисля, че ще… — Изсмя се при хрущящия звук на метал. — Продължават. Движат се на север по южното платно.

— Виждам, нямам нужда от коментар. Прибирай се и си сложи колана.

Със сто километра в час излетя по отбивката за околовръстния път. И пресметна, че бе спечелил достатъчно време, за да успее. Зави на първото отклонение и пое към Мериленд.

— Изгуби ги. — Емджей припълзя и ентусиазирано го млясна по бузата. — Бива те, Дакота.

— Вярно е. — Той също се бе разтреперил. В момента, в които реши, че може да си го позволи, спря на банкета и изтри усмивката й, като я сграбчи за раменете и я разтърси така, че зъбите й затракаха. — Никога повече не прави нещо толкова глупаво. Имаше късмет, че не изпадна от прозореца и не те улучиха в главата.

— Престани, Джек. — Ръката й вече се свиваше в юмрук. — Сериозно говоря. — После я отпусна, когато той я привлече към себе си и силно я прегърна. Лицето му бе заровено в косите й, сърцето му биеше бясно. — Хей! — Потупа го по гърба, смутена и трогната. — Само ти помагах.

— Недей. — Устните му намериха нейните в отчаяна целувка. — Просто недей. — И я отдръпна също толкова рязко, колкото я бе сграбчил. — Влязла си ми под кожата — измърмори той, бесен на чувствата, които бушуваха в душата му. — Млъкни. — Завъртя глава, когато тя отвори уста. — Просто млъкни. Не искам да говоря за това.

— Добре. — И на нея стомахът й трепереше. Старателно, сякаш съдбата на света зависеше от това, закопча колана си, докато той отново излезе на пътя. — Наистина искам да се обадя на моята приятелка Грейс.

Той бе стиснал здраво кормилото, ала гласът му бе спокоен:

— Сега не можем да рискуваме. Не знаем какво оборудване имат в камионетката, а още са прекалено близо. Утре ще видим какво можем да направим.

Емджей разбра, че за момента трябваше да се задоволи с това, и нервно изтри ръце в коленете си.

— Джек, знам, че ти рискува да отидем до апартамента на Бейли, за да ме успокоиш. Благодарна съм ти.

— Просто част от обслужването.

— Така ли е?

Той погледна през рамо и срещна очите й.

— Не, по дяволите. Казах, че не искам да говоря за това.

— Аз не говоря за това. — И тя не бе сигурна, че знае какво да прави с неочакваните чувства, които бушуваха в душата й. — Просто ти благодаря.

— В такъв случай ще ти кажа, че няма защо. Виж, връщам се обратно в мотела. Повече си гладна, или повече си изморена?

Това поне не изискваше никакво мислене.

— Гладна.

— Добре. Аз също.

Много имаше да мисли, каза си Емджей. Приятелката й я нямаше, един безценен син диамант се бе озовал у нея — или в джоба на Джек — и я преследваха, стреляха по нея и й слагаха белезници.

На всичкото отгоре много се страхуваше, че се влюбва в някакъв наперен ловец на глави, който караше като луд и целуваше като в сънищата.

В това нямаше никакъв смисъл, и макар да обичаше да бъде неразумна в някои области, сърцето й не бе една от тях. Него винаги бе държала със здрава ръка и бе плашещо да усети как то се изплъзва от пръстите й заради мъж, в когото буквално се бе сблъскала едва вчера.

Тя не бе нито романтичка, нито фантазьорка. Но бе честна. Достатъчно честна, за да си признае, че каквито и опасности да я дебнеха отвън, също толкова големи и също толкова реални опасности криеше собственото й сърце.

 

 

Той трепереше от яд. Некадърност. Не можеше да приеме, че бе обкръжен от такава пълна некадърност. Вярно, че трябваше набързо да наеме тези хора, почти без препоръки, ала бе вбесен, че не бяха успели да изпълнят такава дребна задачка, да се справят с една жена.

Не се съмняваше, че самият той би се справил с нея, ако бе рискувал да излезе на светло.

Сега, когато луната бе залязла и звездите избледняваха, той стоеше на терасата и успокояваше душата си с чаша вино с цвета на прясна кръв.

Донякъде грешката бе и негова, трябваше да си го признае. Определено трябваше да провери по-внимателно Джек Дакота. Но важно бе времето, а той бе повярвал, че онзи глупак поръчителят бе способен да намери някой достатъчно кадърен, който да я хване, и достатъчно умен, за да я предаде.

Очевидно Джек Дакота бе не умен, а инат. А жената имаше вбесяващ късмет. Емджей О’Лиъри. Е, може би тя имаше ирландски късмет, ала късметът можеше и да изневерява. Той щеше да се погрижи за това. Както щеше да се погрижи и за Бейли Джеймс. Тя рано или късно трябваше да се появи. Той щеше да бъде готов. А Грейс Фонтейн… Жалко. Е, щеше да намери и третия диамант. Тогава щеше да ги има всичките. И страшна цена щеше да плати всеки, който се опиташе да го спре.

Пръстите му стиснаха крехкото столче на чашата. По камъните се посипаха парченца стъкло. Разплиска се вино. Той мрачно се загледа как червената течност попива между пукнатините. Не само кръв щеше да се плиска, обеща си той. И то скоро.