Нора Робъртс
Пленена звезда (1)

Първа глава

Човек би убил за една бира. Голяма, запотена халба, пълна с тъмна вносна бира, по-сладка от първа целувка. Една бира в някакъв полутъмен прохладен бар с телевизор, по който предават мач, и около него още неколцина запалянковци.

За да минава времето, докато наблюдаваше апартамента на жената, Джек Дакота си фантазираше.

Пяната отгоре, дъхът на хмел, първата голяма глътка за разхлаждане и утоляване на жаждата. А след това бавно вкусване, глътка по глътка, при което човек се убеждава, че всичко в света би било наред, ако политиците и адвокатите обсъждаха неизбежните конфликти над чаша бира в местната кръчма и хвърляха по едно око на мача.

Бе малко рано за пиене, едва минаваше един, ала жегата бе толкова силна, че цял хладилник, пълен с кутийки сода, просто не бе толкова привлекателен, колкото една студена запенена бира.

Екстрите на древния му олдсмобил не стигаха чак до климатик. Всъщност тези екстри бяха сърцераздирателно малко, освен скъпото, продънващо ушите стерео, което бе инсталирал на олющеното контролно табло. Стереото струваше около два пъти повече от застраховката на колата, но човек трябва да има музика. Когато бе на път, той обичаше да го надуе до дупка и да пее на висок глас заедно с Бийтълс или Стоунс. Мощният осемцилиндров двигател под очукания калносив капак бе регулиран педантично прецизно, като швейцарски часовник, и отнасяше Джек където поискаше да отиде, при това бързо. В момента двигателят си почиваше, а Джек като отстъпка пред тихия квартал бе намалил стереото и си тананикаше Бони Райт. Тя бе един от малкото му реверанси към музиката след хиляда деветстотин седемдесет и пета.

Джек често си мислеше, че се бе родил не в своето време. Представяше си, че би бил доста добър рицар. Черен. Обичаше недвусмислената философия, че правото се защитава със сила. Би застанал на страната на Артур, мислеше той, като си барабанеше с пръсти по волана. Ала в случая с Камелот щеше да действа както си знае. Правилата усложняваха нещата.

Би му било приятно да язди из Запада. Да лови разбойници, без разните му там законови глупости, просто да ги проследява и да ги доставя. Живи или мъртви.

А сега лошите си наемаха адвокат или държавата им го осигуряваше, и накрая съдът им се извиняваше за неудобството.

„Ужасно съжаляваме, господине. Това, че сте изнасилвали, грабили и убивали, не е никакво оправдание да посегнем на вашето време и на човешките ви права.“ Лоша работа.

И това бе една от причините Джек Дакота да не постъпи на работа в полицията, макар че когато бе двадесетинагодишен, се бе замислял за това. Правосъдието означаваше нещо за него, винаги бе означавало. Но той не виждаше особено правосъдие в правилата и предписанията.

Затова на тридесет години бе ловец на глави.

Пак ловеше лошите, ала така човек работи, когато сам реши, плащат му за онова, което е свършил, и не трябва да се съобразява с безчет бюрократични измишльотини.

И тук имаше правила, но един умен човек знае как да ги заобиколи. Джек винаги се бе смятал за умен.

Документите за настоящата му набелязана жертва бяха в джоба му. Ралф Финкълмън го бе извикал тази сутрин в осем, за да му възложи преследването. Ралф бе оптимист, който постоянно се безпокоеше за всичко — комбинация, мислеше Джек, която би трябвало да е задължителна за един поръчител на заеми. Той лично не можеше да разбере идеята да се дават заеми на напълно непознати — непознати, които, след като бяха стигнали дотам, да имат нужда от поръчител, явно бяха доказали, че на тях не може да се разчита.

Ала в това имаше пари, а парите според него вероятно бяха достатъчен мотив за почти всичко.

Джек току-що се бе върнал от Северна Калифорния, където трябваше да проследи един избягал длъжник, и Ралф само дето не се разплака от благодарност, когато му домъкна тъпия селянин, опитал се да направи състояние с обири на магазини. Ралф бе подписал гаранцията. Твърдеше, че мислел момчето за прекалено глупаво, за да избяга.

Джек би му казал направо, че момчето е било прекалено глупаво да не избяга.

Но не му плащаха да дава съвети.

Бе планирал да си почине няколко дни, може би да гледа няколко мача в Балтимор, да избере някоя от познатите си, която да му помогне с удоволствие да си изхарчи парите. Едва не отказа на Ралф, ала човекът толкова хленчеше, толкова се молеше, че сърце не му даде.

Затова отиде в кантората и взе документите за някоя си Емджей О’Лиъри, която явно бе решила да не си прекара деня в съда, обяснявайки защо е застреляла женения си приятел.

Сигурно и тя щеше да се окаже някоя тъпа гъска. Една хубава жена — а от снимките и описанието правеше впечатление на точно такава — с поне два грама мозък винаги можеше да баламоса съда и съдията защо е теглила куршума на един блуден счетоводител.

Не беше като да е убила някакъв пропаднал нещастник.

Сладка работа, което не обясняваше защо Ралф бе толкова нервен. Той пелтечеше повече от обичайното и очите му шареха из претрупания прашен кабинет.

Но Джек нямаше намерение да анализира Ралф. Той искаше набързо да приключи с работата, да изпие тази бира и да започне с удоволствие да си харчи парите.

Допълнителните пари от тази задачка означаваха, че ще може да измъкне онова първо издание на „Дон Кихот“, за което си мечтаеше, така че можеше да изтърпи да се поти няколко часа в колата.

Не приличаше на човек, които издирва редки книги или обича философски спорове на тема природата на човека. Носеше изсветлялата си от слънцето кестенява коса на стегната опашка — което бе израз повече на неприязънта му към бръснарите, отколкото на модни предпочитания, макар че това подчертаваше дългото му тясно изсечено лице. Устните му над трапчинката на брадичката бяха плътни и твърди, и изглеждаха поетични, когато не бяха презрително извити. Острите му като бръснач сиви очи ставаха меки като дим при вида на пожълтяващите страници на първото издание на Данте или потъмняваха от удоволствие, ако зърнеха красива жена по тънка лятна рокля. Веждите му бяха извити и леко демоничният им вид се подчертаваше от бледия диагонален белег отляво, спомен от сблъсъка с един сгъваем нож в ръцете на нагъл беглец от правосъдието, който не искаше Джек да вземе парите си.

Джек си взе парите, а беглецът се размина със счупена ръка и нос, който никога нямаше да е същият, освен ако щатът не се изхвърлеше за пластична операция.

Което ни най-малко не би изненадало Джек.

Имаше и други белези. Дългото му стройно тяло бе покрито с бойни белези и имаше жени, които обичаха да гукат над тях.

Той нямаше нищо против.

Бавно протегна дългите си крака, разкърши схванатите си рамене и се замисли дали да не си вземе още една сода и да си представя, че е бира.

Когато английската спортна кола мина покрай него със свален покрив и гърмяща музика, Джек поклати глава. Наистина бе тъпа гъска, макар че одобряваше вкуса й за музика. Колата съвпадаше с описанието, а бързият поглед към жената, докато прелиташе край него, го потвърди. Късата червена коса, развяваща се от вятъра, я издаваше от километри.

Странно, помисли той, докато я гледаше как се измъква от малката кола, паркирана пред него, как една жена, която изглежда по този начин, може да е толкова глупава.

Не би я нарекъл лесна. Не изглеждаше в нея да има нещо лесно. Бе висока, а Джек имаше слабост към дългокраки опасни жени. Тесните й момчешки бедра бяха пристегнати в избелели джинси, бялата памучна тениска бе напъхана в тях, а малките й гърди красиво я опъваха.

Тя измъкна от колата чантата си и той се наслади на интересната гледка на стегнато женско дупе в тесни джинси. Подсмихна се и потупа с ръка сърцето си. Нищо чудно, че някакъв мухльо бе изменил на жена си заради това парче.

Лицето й бе ъгловато като тялото й. Макар да бе млечнобяло, обрамчено от пламтящи коси, в него нямаше нищо миловидно. Издадена брадичка, издадени скули и пълни, чувствени устни — много сексапилно лице.

Жената носеше тъмни очила, но от документите Джек знаеше, че очите й са зелени. Чудеше се дали бяха зелени като мъх, или като изумруди.

С огромната чанта, преметната през рамо, и пликовете от супера в другата ръка, тя се запъти към него и към блока. Той си позволи да въздъхне веднъж по свободната й, гъвкава походка.

Наистина си падаше по дългокраки жени. Излезе от колата и тръгна след нея. Не допускаше да му създаде кой знае какви проблеми. Можеше малко да хапе и дращи, но не приличаше на жена, която би се обляла в сълзи. Джек наистина не можеше да понася това. Планът му бе прост. Можеше да я хване и отвън, ала мразеше публичните изпълнения, когато имаше друг избор. Затова щеше да се напъха в апартамента й, да й обясни ситуацията и да я прибере.

Тя изглеждаше така, сякаш нямаше никакви грижи, отбеляза той, докато влизаше в сградата след нея. Наистина ли си мислеше, че полицията няма да провери домовете на нейните приятели и познати? И ходеше на пазар със собствената си кола. Странно, че още не я бяха прибрали. Но пък полицията си имаше достатъчно работа и без да тича след някоя жена, която току-що се е сдърпала с любовника си.

Надяваше се приятелят й, който живееше с нея, да не е вкъщи. Почти един час бе наблюдавал прозореца и не бе видял никакво движение. Не чу никакъв звук, докато небрежно се разхождаше под отворените прозорци на третия етаж, нито когато влезе вътре, за да слуша на вратата.

Ала човек никога не можеше да бъде сигурен.

Тя подмина асансьора и се насочи към стълбите, Джек също. Жената нито веднъж не погледна назад, което го накара да мисли, че е или изключително самоуверена, или има много неща на главата си.

Скъси разстоянието между тях и й се усмихна:

— Искате ли да ви помогна?

Тъмните очила се обърнаха към лицето му. Устните й не трепнаха ни най-малко.

— Не. Няма нужда.

— Добре, но аз се качвам няколко етажа. Отивам на гости при леля си. Не съм я виждал от… По дяволите, две години. Тази сутрин току-що пристигам в града. Забравил съм колко е горещо във Вашингтон.

Очилата отново се отвърнаха.

— Не е от горещината — каза тя. Гласът й бе сух като пясък. — От влажността е.

Той се позасмя, усетил сарказма и раздразнението й.

— Да, така казват. През последните няколко години бях в Уисконсин. Там съм израснал, ала бях забравил… Дайте да ви помогна.

С плавно движение се опита да се вмъкне вътре, докато жената премести чантата и пъхна ключа в ключалката. Със също толкова плавно движение тя го блокира с рамо и отвори.

— Няма нужда — повтори.

Джек се промъкна като змия и здраво хвана ръката й.

— Госпожице О’Лиъри… — Успя да каже само това, докато лакътят й се заби в брадичката му. Изруга, премигна да проясни зрението си и едва избегна ритника в слабините си. Но ударът попадна достатъчно близо, за да го накара бързо да промени подхода си.

Обясненията можеха да почакат. Сграбчи я, а тя се извъртя в ръцете му и го настъпи по крака толкова силно, че той видя звезди посред бял ден. А това бе преди да го удари с юмрук в лицето.

Торбата й с покупките бе излетяла настрани и жената нанасяше всеки удар с рязко издишване. Отначало Джек блокираше ударите й, което не бе лесна работа. Очевидно бе тренирала бойни изкуства — малка подробност, която Ралф бе пропуснал.

Когато тя застана в бойна поза, той също застана.

— Това няма да ти помогне. — Не му беше приятно да мисли, че ще трябва да я удари, може би по сексапилно издадената брадичка. — Ще те прибера и предпочитам да го сторя, без да те разкрасявам.

Нейният отговор бе един бърз летящ ритник в корема му, който би му се искало да можеше да оцени от разстояние. Ала бе прекалено зает да се стовари върху една маса. Дяволите да я вземат, биваше си я. Очакваше жената да се втурне към вратата и бързо скочи на крака да й пресече пътя. Но тя просто го заобиколи. Очите й бяха скрити зад тъмните очила, устните изкривени в гримаса.

— Хайде де — подигра му се Емджей. — Никой не може да се опита да ме нападне на моя територия и да си отиде жив и здрав.

— Не съм някакъв побойник. — Джек изрита три твърди зрели праскови, които се бяха изтърколили от нейната торба. — Аз съм представител на закона, а ти си арестувана. — Вдигна ръка в знак на примирие и с надеждата погледът й да се е насочил натам, бързо й направи ключ и я просна по гръб.

Хвърли се върху нея и би могъл да се наслади на дългите стегнати линии на тялото й, притиснато под неговото, ала коляното й си бе избрало по-добра цел от първоначалната. Болка, каквато само един мъж може да разбере, се разля на гадни вълни, той завъртя очи и изсъска. Но продължи да я държи.

Сега превъзходството бе негово, тя го знаеше. Когато бе изправена, беше бърза и ръцете й бяха почти толкова дълги, колкото неговите, така че бяха почти наравно. Ала когато се боричкаха, той бе по-тежък и по-силен. Това я вбеси дотолкова, че да прибегне към мръсни номера. Впи зъби в рамото му като капан за мечки и почувства как адреналинът и удовлетворението се разливат в нея, когато Джек започна да вие от болка.

Търкаляха се по пода, преплели ръце и крака, и се блъснаха в ниската масичка. Голямата синя купа, пълна с шоколадови бонбони, падна и се разби с трясък. Едно парче се заби в здравото му рамо и го накара отново да изругае. Тя стовари един удар в лицето му, друг в бъбреците.

Тъкмо започваше да мисли, че в края на краищата ще го надвие, когато той я метна. Пльосна се звучно и преди да бе успяла да си поеме дъх, Джек бе хванал ръцете й зад гърба и бе седнал върху нея.

Фактът, че самият той дишаше задъхано, й доставяше съвсем малко удовлетворение. И за пръв път Емджей сериозно се изплаши.

— Не знам защо, по дяволите, си го застреляла, след като си можела да го пребиеш — измърмори Джек. Бръкна в задния си джоб да извади белезниците и отново изруга, защото откри, че по време на тупаника бяха изпаднали. Не бе водил такъв бой с жена, откак лови Голямата Бетси, а тя бе сто килограма чисти мускули. — Слушай, така само ще стане по-лошо. Защо просто не тръгнеш кротко, преди да сме изпочупили още нещо в апартамента на приятелката ти?

— Смачка ме, простак такъв — процеди Емджей през зъби. — И това е моят апартамент. Ако се опиташ да ме изнасилиш, ще те унищожа. От теб няма да е останало нищо, което ченгетата да остържат от обувките си.

— Аз не насилвам жените, сладурче. Ако някакъв си счетоводител не е можел да си държи ръцете далеч от теб, това не означава, че и аз не мога. А ченгетата не се интересуват от мен, те искат теб.

Тя издиша, опита се да поеме дъх, но той тежеше върху дробовете й.

— Изобщо не разбирам за какво, по дяволите, говориш.

Джек измъкна от джоба си документите и ги размаха пред лицето й.

— Емджей О’Лиъри, обвинена за причиняване на тежко телесно увреждане, довело до смърт, и така нататък, и така нататък. Ралф е много разочарован, сладурче. Той е доверчив човек и не е очаквал хубава жена като теб да се опита да се измъкне и да не си плати заема от десет хиляди.

— Това е номер. — Тя видя името си и някакъв адрес в центъра, изглежда на издалия заповед за арест. — Сбъркал си човека. Аз не съм вземала заем за нищо, не съм била арестувана и живея тук. Идиоти ченгета — изръмжа Емджей и отново се опита да го хвърли от гърба си. — Предай го на сержанта си или на когото там трябва. Изяснете нещата, а след това аз ще заведа дело.

— Добре го каза. И, предполагам, никога не си чувала за Джордж Макдоналд?

— Не съм.

— Значи е било наистина грубо от твоя страна да го застреляш. — Надигна се дотолкова, че да я обърне с лице към себе си, и стисна китките й. Очилата й бяха паднали, забеляза той, и очите й не бяха нито като мъх, нито като изумруди. Бяха със зеления цвят на сенчеста река. — Слушай, ако си искала да въртиш любов със своя счетоводител, това не ми влиза в работата. Ако си решила да го застреляш, не ми пука особено. Обаче ако не си платиш заема, това вече ме ядосва.

Тя вече дишаше малко по-леко, ала ръцете му стискаха в стоманена хватка китките й.

— Моят счетоводител се казва Холи Бергмън и никога не съм въртяла любов с него. Никого не съм застрелвала и не мога да не си върна заема, защото не съм вземала заем. Искам да видя документите ти, приятелче.

Той помисли, че бе доста нахално от нейна страна да има изисквания в положението, в което беше.

— Казвам се Дакота, Джек Дакота. Занимавам се със залавяне на избягали длъжници.

Емджей се вгледа в лицето му и присви очи. Реши, че й прилича на герой от уестърн. Хладнокръвен гангстер, закоравял комарджия. Или…

— Ловец на глави. Е, за моята глава няма обявена награда. — Не бе изнасилване, не бе обир. Страхът, който бе смразил сърцето й, се разтопи и се превърна в гняв. — Ти, кучи сине. Вмъкваш се тук, разкъсваш мебелите ми, съсипваш покупки за двадесет долара, и всичко защото не знаеш кого да следиш? Ще ти съдера задника, обещавам ти, и после няма да можеш да си кажеш името. Няма да… — Замълча, когато той пъхна пред очите й една снимка.

Това бе нейното лице и фотографията може да бе направена вчера.

— Да имаш сестра близначка, О’Лиъри? Която кара английска спортна кола със същия регистрационен номер и ходи с някакъв мъж на име Бейли Джеймс?

— Бейли е жена — промълви тя, вторачена в снимката си, докато в нея се надигаха нови тревоги. Дали не ставаше дума за Бейли, за онова, което Бейли й бе изпратила? Какви неприятности можеше да има приятелката й? — И това не е нейният апартамент, моят е. Нямам близначка. — Погледна го отново в очите. — Какво става? Добре ли е Бейли? Къде е тя?

Под стегнатите му ръце пулсът й се забърза. Емджей отново се бореше ожесточено, със сила, очевидно събудена от страха. И Джек бе съвсем сигурен, че това не бе страх за самата нея.

— Не знам нищо за тази Бейли, освен че в документите под нейното име е написан този адрес.

Но започваше да надушва нещо и то не му харесваше. Вече не мислеше, че Емджей О’Лиъри е тъпа гъска. Една жена с капка мозък в главата си не би се оставила толкова лесно да бъде хваната, ако бягаше.

Ралф, помисли той и намръщено се вгледа в лицето й. Защо беше толкова нервен тази сутрин?

— Ако не ме лъжеш, много лесно можем да го проверим. Може да е чиновническа грешка. — Ала не мислеше така. И козината му започваше да настръхва. — Слушай… — започна той и точно в този момент вратата се отвори и влетя един гигант.

— Трябваше да я изведеш навън — заяви гигантът и размаха внушителен девет милиметров магнум. — Прекалено много говориш. Той чака.

Джек нямаше много време да реши как да играе. Огромният мъж не му бе познат, но той познаваше този тип мъже. Много мускули, никакъв мозък, голяма бръсната глава, малки очички и масивни рамене. Пистолетът бе голям като топ и приличаше на детска играчка в големите му ръце.

— Извинявай… — Той бързо стисна китката на Емджей, надявайки се тя да разбере, че й дава знак да не се безпокои и да стои мирно и тихо. — Имах тук малко неприятности.

— Само жената. Трябваше да изведеш жената.

— Да, работех по това. — Джек се опита да изобрази една приятелска усмивка. — Ралф ли те праща?

— Хайде, ставай. Веднага. Тръгваме.

— Разбира се. Няма проблеми. Пистолетът вече не ти трябва. Всичко е под контрол. — Ала пистолетът продължаваше да сочи към него и дулото му, широко като океан, бе прицелено в главата му.

— Само тя. — Гигантът се ухили и увисналите му устни оголиха огромни зъби. — Ти сега не ни трябваш.

— Добре. Сигурно искаш документите. — Поради липса на нещо по-добро Джек грабна пътьом една консерва с доматен сос и я хвърли. Консервата улучи носа на огромния мъж и се чу приятен хрущящ звук. Джек се наведе и се хвърли напред с главата като овен. Сякаш се удари в стена, но от удара и двамата полетяха назад и се стовариха върху един кожен фотьойл.

Пистолетът изгърмя, проби една огромна дупка в тавана и куршумът рикошира в стаята.

Емджей си помисли да избяга. Можеше да излети през вратата, преди двамата да са се разплели. Ала се сети за Бейли, за онова, което тежеше в ръчната й чанта. За кашата, в която по някакъв начин се бе забъркала. И щеше да е лудост да избяга.

Посегна към пистолета, но падна назад, защото Джек се стовари върху нея. Тя омекоти удара му и той бързо се изправи, скочи във въздуха и ритна с два крака огромния мъж в корема. Добра форма, оцени Емджей и самата тя стана. Протегна предпазливо ръка към ръчната си чанта, хвана я, завъртя я над главата си и я заби в гладката кръгла глава на мъжа.

Той падна тежко върху дивана и пружините се скъсаха с жално стенание.

— Съсипахте ми апартамента! — извика Емджей и зашлеви Джек по бузата, просто защото най-лесно можеше да стигне до него.

— Дай ме под съд.

Джек се изплъзна от един юмрук с размер на парен чук и се наведе. Противникът му го блъсна в стената и болката прониза цялото му тяло. Картините паднаха, стъклата се разбиха върху пода. Като през мъгла видя как жената атакува, една червенокоса кълбовидна мълния, която излетя и се стовари като холера върху огромния гръб на мъжа. Тя започна да го налага с юмруци по лицето, а той се въртеше диво и се опитваше да я хване.

— Задръж го! — изкрещя Джек. — По дяволите, задръж го поне за минутка! — Забеляза пролука, грабна каквото бе останало от крака на масата, и се втурна напред. Замахна, докато двамата се въртяха като полудяло двуглаво тяло. Ако продължеше, щеше да пръсне черепа на Емджей. — Казах да го задържиш!

— Искаш да го удуша, както съм започнала? — Тя с гърлен звук впи ръце в гърлото на мъжа, стисна като менгеме краката си около широкия му кръст и изкрещя: — Удряй, за Бога! Престани да танцуваш наоколо и удряй!

Джек замахна като бейзболист и с всички сили удари. Кракът на масата се сцепи като клечка за зъби, бликна кръв като от фонтан. Емджей едва успя да отскочи назад и мъжът рухна като съсечен.

Тя за момент остана така, опряна на ръце и колене, като дишаше тежко.

— Какво става? Какво, по дяволите, става?

— Не е сега времето да се чудиш. — Джек я хвана за ръката и я издърпа да стане. — Такива като него обикновено не ходят сами. Да вървим.

— Да вървим? — Докато я влачеше към вратата, тя успя да хване дръжката на чантата си. — Къде?

— Навън. Като се събуди, той ще е гаден, а ако си има приятелче, следващия път няма да извадим такъв късмет.

— Да бе, голям късмет. — Ала Емджей бягаше с Джек, също като него гонена от инстинкта за самосъхранение. — Кучи син! Ти се вмъкна в апартамента ми, започна да ме буташ, само дето не ме застреляха заради теб.

— Аз ти спасих задника.

— Аз спасих твоя! — извика тя, като ругаеше цветисто, докато трополяха надолу по стълбите. — И когато имам една минута да си поема въздух, ще те направя на парчета.

Взеха рязко завоя и едва не налетяха върху една съседка. Жената, с тупирана коса и пухкави пантофи, стреснато се залепи за стената и притисна ръце към силно начервените си бузи.

— Емджей, какво за Бога… Какви бяха тези изстрели?

— Госпожо Уедърс…

— Няма време. — Джек едва не я събори, като се втурна към долния етаж.

— Не ми крещи, простак такъв. Ще те накарам да си платиш за всяко смачкано зърно грозде, за всяка лампа, за всеки…

— Да, да, схванах. Къде е задната врата? — Емджей посочи към коридора, той кимна и двамата се измъкнаха навън и заобиколиха зад ъгъла на блока. Скрит зад храстите отпред, Джек огледа улицата. На по-малко от една пресечка имаше камионетка без прозорци, а край нея нервно се въртеше дребен, зле облечен мъж с птиче лице. — Наведи се — нареди той, благодарен, че бе паркирал точно отпред. Изтичаха по тротоара и Джек почти хвърли Емджей на предната седалка на колата си.

— Боже мой, какво, по дяволите, е това? — Тя избута консервната кутия, върху която бе седнала, изрита хартиите, разпилени по пода, после се озова сред тях, когато Джек я хвана за врата и я натисна.

— Долу! — изръмжа той и запали двигателя. Лекото изсвистяване му подсказа, че мъжът с птичето лице бе стрелял от автоматичния пистолет със заглушител, който бе извадил.

Колата на Джек със скърцане се отлепи от бордюра, взе завоя на две колела и се стрелна като куршум по улицата. Емджей, подмятана като яйца в счупена кутия си удари главата в контролното табло, изруга и се опита да запази равновесие, докато той изпреварваше една огромна кола.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Отново ти спасявам задника, сладурче. — Джек хвърли един поглед към огледалото за обратно виждане и със скърцане на гуми зави рязко надясно. Две хлапета, които си караха велосипедите по тротоара, вдигнаха юмруци да аплодират маневрата. Той инстинктивно им отговори с ослепителна усмивка.

— Не карай толкова бързо тази таратайка. — Емджей изпълзя на седалката и се вкопчи в дръжката. — И ме пусни да сляза, преди да си сгазил някое дете, което си разхожда кучето.

— Няма да сгазя никого. — Джек я погледна бързо. — Ако не си забелязала, мъжът от камионетката стреляше по нас. И щом съм сигурен, че сме се отървали от него, ще намеря някое спокойно местенце, на което да се скрием, и ти ще ми разкажеш какво, по дяволите, става.

— Не знам какво става.

— Глупости.

И понеже бе сигурен в това, той реши да рискува. Изви към бордюра, бръкна под седалката си и измъкна едни белезници. Преди да бе успяла да мигне, закопча китката й към дръжката на вратата. Сега вече нямаше начин да му избяга, преди да бе разбрал защо върху него налетя онази сто и петдесет килограмова горила.

За да не чува виковете й и все по-изобретателните й заплахи и ругатни, пусна стереото си и я заглуши.