Нора Робъртс
Пленена звезда (11)

Единадесета глава

Джек помисли дали да не остави бележка. Когато се събудеше, тя щеше да бъде сама. Отначало сигурно щеше да реши, че е излязъл да намери магазинчето, за което му бе говорила, да купи нещо за ядене.

Щеше да е нетърпелива, малко раздразнена. След около час можеше да се разтревожи, че се е загубил по черните пътища.

Ала скоро щеше да разбере, че е заминал. Докато слизаше тихо по стълбите, си представяше, че първата й реакция ще бъде гняв. Емджей щеше да фучи из къщата, да го проклина, да го заплашва. Сигурно щеше да изрита нещо.

Почти съжаляваше, че щеше да пропусне тази гледка.

Можеше за момент дори да го мрази. Но тук тя щеше да е в безопасност, а това бе най-важното.

Излезе навън в леката утринна мъгла, която забулваше дърветата и замъгляваше небето. Едва се зазоряваше. Няколко птички се бяха събудили с него и опъваха гласните си струни. Цветята на Грейс разнасяха фантастичен аромат из въздуха, а по тревата блестеше роса. Той видя в края на гората една сърна, може би същата, която бяха срещнали предния ден на пътя.

Гледаха се известно време, и двамата заинтригувани и предпазливи. После, без да му обръща внимание, сърната безшумно пое между дърветата, докато те я погълнаха.

Джек погледна обратно към къщата, където бе оставил Емджей да спи. Ако всичко се развиеше, както се надяваше, вечерта щеше да се върне да я вземе. Нямаше да е лесно, знаеше го, ала накрая щеше да я убеди, че бе постъпил така за нейно добро. А ако чувствата й бяха наранени… Е, наранените чувства не са смъртоносни.

Отново помисли дали да не й остави бележка — нещо кратко и ясно. Но се отказа. Тя сама щеше да се сети достатъчно бързо. Емджей бе умна жена.

Неговата жена, помисли той и седна зад кормилото на колата. Каквото и да се случеше с него през този ден, тя щеше да бъде в безопасност.

Войник, готов за бой, рицар в пълно бойно снаряжение, Джек вкорави душата си, за да остави своята дама и да препусне в мъглата. Такова бе настроението му, когато завъртя ключа и двигателят се отзова с тъпо прещракване.

Настроението му спадна като платна, изпразнени от вятър.

Страхотно, велико, точно това, което му трябваше. Той изскочи от колата, като едва се сдържа да не затръшне вратата, и отвори капака на двигателя. Мърморейки ругатни, пъхна глава вътре.

— Да не си изгубил нещо, приятел?

Джек бавно измъкна главата си изпод капака. Емджей стоеше на верандата, свила в юмруци ръце на кръста си, с отровен блясък в очите. Трябваше му само един поглед, за да разбере, че делкото му го няма. Дори нямаше нужда да я погледне, за да разбере, че го бе хванала в крачка.

Ала си го биваше. Бе преживял какво ли не и бе виждал и по-страшни неща от една сърдита жена.

— Така изглежда. Рано си станала, Емджей.

— Ти също, Джек.

— Бях гладен. — Усмихна й се, без да скъсява разстоянието между тях. — Помислих си да отида на лов за закуска.

Тя вдигна вежди:

— Да не би сопата ти да е в колата?

— Каква сопа?

— Нали така правят неандерталците? Грабват си сопата и отиват в гората да тропнат по главата някоя мечка.

Докато Емджей се спускаше по стълбите към него, той се облегна на бронята, залепил усмивката върху лицето си.

— Мислех си за нещо по-цивилизовано, нещо като бекон с яйца.

— О, така ли? И къде щеше да намериш бекон с яйца по изгрев-слънце?

Тук го хвана натясно.

— Ами… Помислих си, че мога… Нали разбираш… Да намеря някой фермер, и… — Юмрукът й се заби в корема му и въздухът със свистене излетя от дробовете му.

— Не ме лъжи. На глупачка ли ти приличам?

Джек се закашля, пое си дъх и успя да се изправи.

— Не. Чуй ме…

— Мислиш ли, че не съм могла да разбера какво ставаше снощи? Начинът, по който правеше любов с мен? Мислеше ли, че ще ме размекнеш така, та да не разбера, че това беше прощална сцена? Копеле такова! — Отново замахна, но този път той отскочи и юмрукът й пропусна челюстта му на сантиметри.

Сега вече и Джек започна да се ядосва. Никога не се бе отнасял към някоя жена толкова грижовно, както се бе отнесъл с нея предишната нощ, а сега тя му го хвърляше в лицето.

— И какво си направила, промъкнала си се тук през нощта и си ми провалила пътуването? — Видя отговора в тънката самодоволна усмивчица, която се разля по лицето й. — О, страхотно. Много хубаво. Доверие.

— Как смееш да ми говориш за доверие! Ти щеше да ме оставиш тук.

— Да, точно така. А сега, къде е делкото? — Хвана я здраво за раменете, преди да бе успяла отново да го удари. — Къде е?

— Къде беше тръгнал? Какъв идиотски план беше измислило това твое миниатюрно посредствено мозъче?

— Ще се заема за работа — отсече той мрачно. — Ще се върна да те взема, когато свърша.

— Да се върнеш да ме вземеш? Аз какво съм ти, домашен любимец? — Емджей се дръпна рязко, ала не успя да се освободи, преди да стовари крака си върху обувката му. — Връщаш се в града, така ли? Търсиш си белята.

Толкова бе ядосан, че само за миг се замисли колко костички бе успяла да строши в крака му.

— Знам какво правя. Това е, което ще направя аз. А това, което ще направиш ти, е да ми дадеш делкото и след това да чакаш.

— Как ли пък не. Започнахме тази работа заедно и ще я довършим заедно.

— Не. — Джек я извъртя и опря гърба й върху колата. — Няма да поемам никакви рискове с теб.

— Откога ти отговаряш за мен? Аз сама решавам какви рискове да поемам. Махни си ръцете от мен.

— Не. — Той се наведе напред и хвана здраво китките й. — Един-единствен път в живота си ще правиш това, което ти се казва. Ще останеш тук. Без теб мога да се движа по-бързо и дяволите да ме вземат, няма да се разсейвам, като се тревожа за теб.

— Никой не те кара да се тревожиш за мен. И какво точно смяташ да направиш?

— Достатъчно време пропилях, като ги оставих да ме преследват. Време е да ги пипна на моя територия, при моите условия.

— Тръгнал си да гониш онези двама маниаци в камионетката? — Сърцето и се качи в гърлото и тя безмилостно го преглътна. — Прекрасно. Добра идея. Идвам с теб.

— Ти оставаш тук. Те не са открили това място и не изглежда вероятно да го открият. Тук ще бъдеш в безопасност. — Вдигна я на пръсти и я раздруса. — Емджей, не мога да те изложа на риск. Ти си всичко, което има значение за мен. Аз те обичам.

— А от мен очакваш да седя тук като някаква безпомощна жена и да те оставя ти да се изложиш на риск?

— Точно така.

— Арогантен тип. Ами ако те убият? В случай, че си забравил, това е мой проблем, моя работа. Ти си с мен, а не аз с теб, и никъде не можеш да отидеш без мен.

— Само ще ми пречиш.

— Глупости. Досега не съм ти пречила. Тръгвам, Джек, и ако не искаш да ходиш до Вашингтон на стоп, идвай с мен.

Той изръмжа, обърна се и закрачи. Замисли се дали да не я закопчае с белезници в къщата. Щеше да бъде грозна битка, почти му се искаше да изпита това удоволствие. И щеше да я надвие. Но ако нещата тръгнеха на зле, не можеше да знае колко време ще мине, преди някой да я намери тук.

Не, не можеше да я остави сама и окована вдън гори тилилейски.

Можеше да я излъже. Да се съгласи с нейните условия и после да й избяга. Нямаше да е лесно да се отърси от нея, ала това бе една възможност. Или можеше да опита нещо съвсем различно.

Обърна се към нея и се усмихна победоносно:

— Добре, сладурче, дотук бях. Писна ми.

— Така ли?

— Беше забавно, беше поучително. Обаче става напечено. Не си струва да си рискувам главата, дори за петдесетте бона, които ми обеща. Затова реших да замина на север, да се помотая там някоя и друга седмица, докато нещата се успокоят. — Сви небрежно рамене. — С теб бяхме почнали да ставаме прекалено гъсти. Това не е моят стил. Така че исках да се измъкна, да си спестя задължителната сцена. На твое място бих се обадил в полицията, бих предал камъка и бих запомнил всичко това като един от по-интересните празници.

— Будалкаш ме — прошепна тя безсилно и Джек се почувства свински.

— Да кажем, че просто продължавам по пътя си. Един мъж трябва да търси това, което е най-важното за него.

— А нещата, които ми каза…

— Хей, сладурче, ние и двамата сме свободни хора. И двамата си правим сметката. Виж какво ще ти кажа, ще те оставя в най-близкия град и ще ти дам малко пари за път.

Вместо отговор Емджей се повлече неуверено към верандата, разкъсвайки с всяка крачка сърцето му. Когато се срина и зарови лице в дланите си, му са прииска вече да бе в ада.

Тя щеше да е в безопасност, напомни си той. Всичко, което имаше значение, бе, че тя щеше…

Ахна, когато Емджей отметна назад глава и избухна в смях. Бе притиснала ръце към стомаха си, не в самозащита, а просто за да не се разпадне от смях.

— Ох, идиот такъв! — успя да произнесе тя. — Наистина ли си мислеше, че ще се хвана на това? — Едва смогна да процеди думите между разтърсващите я спазми на смеха. Колкото по-мрачно ставаше неговото изражение, толкова по-диво бе нейното веселие. — Предполагам, сега очакваш със сълзи на очи да ти подам делкото и да ти позволя да ме оставиш някъде да си ближа раните. — Изтри сълзите от очите си. — Толкова си влюбен в мен, Дакота, че не можеш да мислиш.

Сега вече можеше да мисли, реши Джек. Чудеше се как би й харесало, ако хванеше с две ръце шията й и хубавичко я стиснеше.

— Бих могъл да го преживея — измърмори той.

— Не, не би могъл. Ти си като ударен между очите, а аз познавам това чувство. Ние не можем да се отървем един от друг. Никой от нас не може да го преживее. — Пое дълбоко въздух и разтърка ребрата си. — Би трябвало да те изритам, задето се опита да направиш това, но беше прекалено глупаво. И прекалено сладко.

Джек пъхна ръце в джобовете си. „Сладко“ бе думата, която го накара да се чувства най-глупаво. Не бе успял да я изиграе, реши той. Гневът и заплахите не я бяха засегнали, а лъжите само я бяха развеселили.

Значи трябваше да опита с истината. Простата, неподправена истина. И щеше да се моли за нея.

— Добре, хвана ме натясно. — Приближи се, седна до нея и улови ръката й. — Никога на никого не съм казвал, че го обичам. Никога никого не съм обичал. Нито жена, нито роднини, нито приятели.

— Джек… — Задавена от чувства, Емджей отметна косата от челото му. — Ти просто никога не си имал този шанс.

— Няма значение — отсече той ядосано и стисна пръстите й. — Това, което ти казах снощи, го мислех. Само ти си, Емджей. — Притисна дланта й към устните си и я задържа за момент. — Не би го разбрала. Ти си имала в живота си други хора, хора, които са имали значение за теб.

— Да. — Трогната, тя се наведе и го целуна по бузата. — Има хора, които обичам. Може би не си само ти, Джек. Ала теб те има. И това, което изпитвам към теб, е различно от онова, което съм изпитвала някога към когото и да било.

Той за момент се вгледа в ръцете им. Толкова добре си пасваха, нали? Сякаш цял живот бяха чакали да се съединят.

— Дълго време съм живял както ми харесва — продължи Джек. — Избягвал съм усложнения, които не съм искал. Лесно ми беше да бягам от привързване. Преди теб. — Погледна я в очите и я докосна по бузата. — Ти вчера плака за онези други хора, които обичаш. Краката ми се подсякоха. И докато те бях прегърнал, а ти плачеше, разбрах, че бих направил всичко за теб. Остави ме да го направя.

— Имал си намерение да ме оставиш тук, защото плаках?

— Защото когато се разплака, аз най-после осъзнах какво означават твоите приятелки за теб и колко много ти се е насъбрало. Имам нужда да ти помогна. На теб и на тях.

Емджей за момент погледна настрани. На никого от тях нямаше да помогне, ако отново се разплачеше. А думите му и тихото и дълбоко чувство, което прозираше зад тях, бяха докоснали нова част от сърцето й.

— Вече те обичам, Джек. — Тя въздъхна дълбоко. — Сега съм на път да започна да те обожавам.

— Тогава ще останеш.

— Не. — Улови в длани лицето му. — Но вече не съм ти сърдита.

— Страхотно. — Той се отскубна и отново закрачи. — Не чу ли нищо от това, което ти казах? Не мога да те изложа на риск. Не мога да понеса нещо да ти се случи.

— Ала от мен очакваш да понеса, ако нещо ти се случи на теб? Не върви така, Джек. — Емджей стана и се изправи срещу него. — Не и за мен. Аз изпитвам към теб същото, което изпитваш ти към мен. Ние сме в това заедно. Наравно. — Вдигна ръка, преди да й бе възразил. — И да не си посмял да кажеш нещо тъпо в дух, че ти си мъж, а аз жена.

Всъщност бе на върха на езика му.

— Голяма полза и да го кажа.

— Значи се разбрахме. — Тя наклони глава. — И да ти кажа още нещо, да не би да ти дойде гениалната идея да се отървеш от мен по пътя. Ако го направиш, ще отида до най-близкия телефон и ще се обадя в полицията. Ще кажа, че си ме отвлякъл и си ме тормозил. Ще опиша теб и това, което наричаш кола, ще кажа номера й. Преди да си минал и двадесет километра, ще трябва да се обясняваш на най-близкия шериф.

Очите му пламнаха.

— Можеш да го направиш.

— И ще го направя. И ще го направя толкова добре, че сигурно първо ще ти поразкрасят хубавото лице, преди да те хвърлят в килията. Е, сега разбрахме ли се?

— Да. — Той безпомощно се блъскаше в ъгъла, в който го бе напъхала. — Внимавай, сладурче.

— Можеш да разчиташ на това. — Емджей се приближи към него и сложи ръце върху напрегнатите му рамене. — И можеш да разчиташ на мен, Джек. Аз съм с теб. — Без да чака отговор, докосна устни до неговите. И не получи отговор. — Аз няма да те оставя — прошепна и видя в очите му, че я разбира. Отново докосна устни до неговите. — Няма да си тръгна и да те зарежа.

Тя виждаше прекалено много, помисли Джек. Може би повече, отколкото виждаше самият той.

— Не става дума за мен.

— Точно за теб става дума. Никой не е бил до теб, но аз ще бъда. Никой не те е обичал достатъчно, ала аз те обичам. — Плъзна ръце нагоре по раменете му към лицето. — Това е разликата. Аз ще съм до теб дори когато се опитваш да се правиш на герой и да се отървеш от мен.

Джек губеше и го знаеше.

— Можеш да започнеш да си до мен от утре.

— Аз вече съм до теб. А сега ще ме целунеш ли, или не?

— Може би.

Устните й трепнаха и посрещнаха неговите. После се смекчиха и се разтвориха. Той имаше чувството, че се връща у дома. Бе едновременно сладко и вълнуващо. Целувката се разгорещи още преди Емджей да плъзне ръце под ризата му и да ги плъзне нагоре и надолу по гърба му.

— Искам те — прошепна тя и се изви срещу него. — Сега, преди да тръгнем… — Обърна глава и леко впи зъби в шията му. — За късмет. — Плъзна ръка между телата им. Зави му се свят.

— Винаги има нужда от още малко късмет.

Емджей се засмя и го издърпа от колата. Паднаха заедно на земята и се изтърколиха по още влажната от росата трева.

Беше бързо и малко отчаяно. Смъкваха дрехите си, докато слънцето започваше да грее по-силно и да пробива утринната мъгла.

— Дай аз… — задъха се Джек и дръпна джинсите й. — Не мога…

— Хайде. — Ръцете й се преплетоха с неговите. — Побързай. Господи.

Тя отново се извъртя, надигна се и спусна устни по голите му гърди. Искаше да му се наслади, да се наслади на този аромат, на това усещане. Да се засити с тях. Би могла да се закълне, че земята потрепери, когато той я обърна и впи зъби в рамото й. Едната му ръка улови гърдите й, а другата…

— Какво… Как можеш… — Главата й падна назад. Задъхано обви ръце около врата му и пусна звяра на воля.

Бе с него, всяка стъпка. Тялото й бе силно и гъвкаво, страстта й ненаситна и първична като неговата. Може би ръцете му в нетърпението си я ожулиха, но нейните бяха не по-малко смели, не по-малко груби. Емджей обърна глава, улови алчно устните му и вкуси тъмните им тайни.

Тя бе тази, която се извъртя и го привлече към себе си.

— Сега! — Очите й светеха като на котка, дебнеща плячката си. — Веднага. — Обви се около него и го притисна към себе си.

Скосените й котешки очи бяха широко отворени и приковани към неговите. Топлината й му даваше сила и през острата нетърпима страст Джек усети как сърцето му просто се пръска от също толкова силни чувства.

— Обичам те. — Устните му се долепиха до нейните, впиха се в тях. — Господи, обичам те.

— Знам. — И когато той притисна лице към косите й и потрепери, не й трябваше да знае нищо друго.

— Джек… — Погали го по главата. Слънцето светеше в очите му, тялото му тежеше върху нейното, а тревата под гърба й бе влажна. Емджей помисли, че това бе един от най-прекрасните моменти в живота й. — Джек — повтори и въздъхна.

Той почти успя да си поеме дъх.

— Може би все пак има нещо в живота на село. — После изръмжа и се вдигна на лакти. И усети как сърцето му се свива. — Защо плачеш? Да не се опитваш да ме убиеш?

— Слънцето ми свети в очите. — Почувствала се глупаво, изтри една сълза. — Във всеки случай, не е такова плачене. Не се тревожи, няма да се разрева.

— Нараних ли те? Виж, извинявай, аз…

— Джек… — Тя отново въздъхна. — Не е такова плачене, нали ти казах. Освен това, вече ми мина.

Той подозрително се вгледа в блестящите й очи.

— Сигурна ли си?

— Да. — Емджей се усмихна. — Страхливец такъв.

— Да. — И не го бе срам да си го признае. Целуна я по носа. — А сега, след като си осигурихме всичкия този допълнителен късмет, по-добре да вървим.

— Нали няма да се опитваш да ме преметнеш?

Джек си спомни как бе уловила лицето му в ръце и му бе казала, че ще е до него. Никой никога през живота му не му бе обещавал такова просто нещо.

— Няма. Доколкото разбирам, ние сме един отбор.

— Добре разбираш.

Емджей изчака да излязат на магистралата и да се насочат обратно към цивилизацията, преди да попита:

— Добре, Джек, какъв е планът?

— Нищо особено. Простите неща имат по-малко клопки. Както го виждам, трябва да стигнем до този, който дърпа конците. Единствената ни връзка с него са онези момчета в камионетката, а може би и Салвини.

— Дотук съм съгласна.

— Трябва да си поприказвам с тях. За целта трябва да ги подмамя да излязат навън, да се възползвам от предимството си и да ги убедя, че е в техен интерес да ми дадат известна информация.

— Добре, те са две момчета с пистолети, единият от които е с приблизителния размер на статуята на Вашингтон. И ти ще ги убедиш да си поприказват с теб. — Усмихна му се лъчезарно. — Възхищавам се на твоя оптимизъм.

— Всичко е въпрос на средства.

 

 

Когато Джек спря пред „Салвини“, в притъмнялото небе отекваше тътенът на гръмотевица. Сградата, отделена от базара с широк паркинг, излъчваше достойнство. И бе заключена по случай празниците.

В по-малкия и добре поддържан паркинг на „Салвини“ стоеше един самотен мерцедес.

— Знаеш ли чий е?

— На някой от мухльовците, доведените братя на Бейли. Мисля, че е на Томас. Бейли беше споменала, че ще затворят по празниците. Ако той е вътре, не знам защо.

— Дай да надзърнем. — Джек излезе и се завъртя около мерцедеса. Бе здраво заключен и лампичката на алармената му инсталация мигаше.

Той провери първо входните врати на сградата, огледа тъмната изложбена зала, ала не видя никакви признаци на живот.

— Кабинетите на горния етаж ли са?

— Да, на Бейли, на Томас, на Тимъти. — Сърцето й започна да се блъска бясно в гърдите. — Тя може да е там, вътре, Джек. Бейли рядко ходи с кола на работа, живеем толкова наблизо.

— Ъ-хъ. — И макар това да не се включваше в плана му, тревогата в гласа й го накара да се поддаде на импулса и да натисне звънеца. — Да проверим отзад — предложи след минутен размисъл.

— Може да я държат затворена вътре. Може да е ранена. Трябваше по-рано да се сетя за това. — Откъм запад небето се раздра от светкавица като назъбен нож. — Може да е вътре, ранена и…

Той се обърна.

— Слушай, ако ще вършим работа, трябва да се държиш. Нямаме време да кършиш ръце и да размишляваш.

Емджей рязко отметна назад глава и изправи рамене.

— Добре. Извинявай.

Джек се взря в лицето й, кимна и продължи към задната част на къщата, където внимателно огледа желязната врата.

— Някой се е занимавал с тези ключалки.

— Какво значи занимавал се е? — Тя надзърна над рамото му. — Искаш да кажеш, че са разбити?

— Съвсем наскоро. Няма прах, няма ръжда по драскотините. Чудя се дали е влязъл. — Провери касата. — Не се е опитвал да чупи вратата. Бих казал, че си е разбирал от работата. При други обстоятелства и аз ставам за касоразбивач, но сега нещата много се проточиха.

— Можеш ли да влезеш?

Това също не бе в плана, ала той се замисли.

— Вероятно. Знаеш ли каква е алармената система?

— Вътре до вратата има една кутия с код. Не знам кода. Набират се някакви цифри. — Емджей се овладя, преди наистина да бе започнала да кърши ръце. — Джек… — Мъчеше се да говори спокойно. — Тя може да е вътре. Може да е ранена. Ако не проверим и нещо стане…

— Добре. Но ако не успея да се справя с алармата, и то бързо, пропадаме. — Въпреки това той извади от багажника инструментите си и се зае за работа. — Пази ми гърба. Внимавай никой да не се заинтересува от мен.

Емджей се обърна и огледа паркинга и търговската улица зад него. Хората идваха и си отиваха, явно прекалено заети с покупките, които бяха направили или се опитваха да намерят, за да забележат мъжа, приклекнал до задната врата на една заключена сграда.

Гръмотевиците вече трещяха по-наблизо и дълго чаканият дъжд се изля от небето. Емджей нямаше нищо против да се намокри, мислеше, че дъждът бе само по-добро прикритие. Ала потрепери от облекчение, когато Джек й направи знак, че всичко е наред.

— След като отворя, вероятно ще имам минута — минута и половина, преди да се включи алармата. Ако не успея да я изключа, ще трябва да се омитаме, и то бързо.

— Но…

— Никакви спорове. Ако Бейли случайно е вътре, полицията ще дойде до минути и ще я намери. Ние веднага се изнасяме някъде другаде. Разбрахме ли се?

Какъв избор имаше?

— Разбрахме се.

— Добре. — Той отметна мократа коса от очите си. — Ти стой тук. Ако ти кажа да вървиш, тръгваш към колата. — Прие мълчанието й като знак за съгласие и влезе. Веднага видя алармената инсталация и вдигна вежди: — Интересно. — Направи й знак да влезе. — Изключена е.

— Не разбирам. Винаги е включена.

— Просто днес ни върви. — Намигна й, хвана я за ръката и включи джобното си фенерче. — Първо ще опитаме на горния етаж, да видим дали ще продължи да ни върви.

— Насам — посочи тя. — Кабинетът на Бейли е в дъното на коридора.

— Хубава къщичка — отбеляза Джек, оглеждайки скъпите килими и стилните цветове, докато се ослушваше за всеки звук. Не се чуваше нищо, освен барабаненето на дъжда. Протегна ръка да спре Емджей и запали лампата в кабинета.

Подредено, елегантно и празно. Чу как Емджей треперливо издиша.

— Няма следи от борба. Ще проверим останалите стаи на този етаж, после долу, и продължаваме с първи етап на план „А“. — Тръгна по коридора и спря на цял метър от следващата врата. — Върни се в кабинета и чакай.

— Защо? Какво има? — Тя долови тежката миризма, увиснала във въздуха, и разбра от какво беше. — Бейли! О, Господи!

Джек я притисна до стената и я държа там, докато Емджей спря да се бори.

— Прави каквото ти казвам — процеди през зъби. — Стой тук.

Тя затвори очи и си призна, че имаше някои неща, които просто не може да понесе. Кимна.

Той се върна безшумно и отвори вратата.

Смъртта никога не е била красива, помисли си, докато шареше с фенерчето си, ала това, което бе останало след борбата между живота и смъртта, бе лудост.

Животът бе загубил.

Обърна се и се върна при Емджей. Тя се бе подпряла на стената, бледа като платно.

— Това не е Бейли — каза й Джек веднага. — Мъж е.

— Не е Бейли?

— Не е. — Докосна бузата й. Бе ледена, но очите й вече бяха изгубили остъкления си поглед. — Ще проверя другите стаи. Не искам да влизаш вътре.

Емджей издиша дълго задържания въздух. Не беше Бейли.

— Като Ралф ли беше?

— Не. — Гласът му бе твърд и безизразен. — Много по-лошо.

Мина през всички стаи, провери ъглите и шкафовете, като внимаваше да не пипа нищо и изтриваше следите си, когато не можеше да не пипне. Без да каже нищо, отведе Емджей на долния етаж и бързо и старателно го претърси.

— Някой е бил тук — отбеляза той, като светна в малката ниша под стълбите. — Има следи в прахта. — Замислено се почеса по брадичката. — Ако някой е умен и търси къде да се скрие, това е добър избор.

Дрехите се бяха залепили на гърба й, ала не заради това трепереше.

— Бейли е умна.

Джек кимна и се изправи.

— Помни го. Да направим това, за което сме дошли.

— Добре. — Тя хвърли един последен поглед през рамо, представяйки си как Бейли се крие в тъмното. От какво ли? От кого? И къде бе сега?

Излязоха и Джек затвори вратата и изтри дръжката.

— Сигурно ако се наложи, с тези твои крака можеш за тридесет секунди да стигнеш на спринт до търговската улица.

— Няма да бягам.

— Ще правиш каквото ти казвам. — Той прибра фенерчето в джоба си. — Ще правиш точно каквото ти казвам. Без въпроси, без спорове, без колебание. — Очите му светнаха и Емджей отново потрепери. — Онзи, който е направил това горе, е звяр. Запомни го.

— Ще го запомня. — Тя потисна треперенето си. — А ти запомни, че сме заедно в това.

— Идеята е да пипна тия момчета, един по един. Ако можеш да стигнеш до камионетката, докато аз ги разсейвам, и да я повредиш, прекрасно. Обаче не поемай никакви рискове.

— Вече ти казах, че няма.

— След като ги хвана — продължи Джек, без да обръща внимание на нетърпението в гласа й, — можем да използваме тяхната камионетка. Хубавичко ще си поговорим. Мисля, че ще мога да измъкна от тях едно име. — Огледа юмрука си и й се усмихна лукаво над него. — Важна информация.

— Ох… — Емджей изпърха с мигли. — Колко мъжествено.

— Млъкни. В зависимост от името и информацията, която получим, и от ситуацията, можем или да отидем в полицията, което е резервният ми вариант, или да продължим с втора точка от плана.

— Съгласна съм.

Той отвори вратата на колата, изчака я да влезе и извади мобилния й телефон.

— Обади се. Проточи разговора до около минута, просто за всеки случай.

Тя набра номера и започна да приказва на телефонния секретар на Грейс в Потомак. Не откъсваше очи от Джек и когато той кимна, затвори.

— Втора точка? — попита, като се опита да говори спокойно.

— Сега чакаме.

След около петнадесет минути камионетката спря на паркинга пред „Салвини“. Дъждът вече бе намалял, но продължаваше без прекъсване. В укритието си зад един стар фургон Джек размърда рамене да се отръска и внимателно ги наблюдаваше. Двамата мъже излязоха, разделиха се и бавно тръгнаха да обикалят сградата. Неговата мишена бе по-едрият. Използвайки паркираните коли като прикритие, Джек се промъкна по-наблизо и видя как мъжът се наведе и взе от земята мобилния телефон на Емджей. Планът бе добър, реши Джек, даваше му нещо, с което да си напрегне миниатюрното мозъче. И докато здравенякът размишляваше, той се втурна с всички сили към него и го тресна в бъбреците. Събори го на колене и закопча белезниците около едната му здрава като стомана китка, преди да отлети, пернат като муха.

Усети изгаряща болка, когато кожата му одра грапавия мокър асфалт, и успя да се изтърколи, преди върху лицето му да се стовари обувка четиридесет и осми номер. Сграбчи я и рязко дръпна.

Емджей наблюдаваше битката от своя пост. Трепна, когато Джек падна на земята, молеше се, докато той се търкаляше, изохка, когато юмруците се стовариха върху костите. Тръгна тихо към камионетката, като поглеждаше назад през рамо.

Губеше, помисли тя отчаяно. Горилата щеше в най-добрия случай да му строши врата.

В момента, в който се гласеше да се втурне на помощ, видя как иззад ъгъла на сградата се появява вторият мъж.

След секунди щеше да стигне до тях. И планът на Джек да ги хване бързо и един по един ставаше на пух и прах. Пое въздух да извика, после присви очи. Може би имаше начин.

Хукна към „Салвини“, отдалечавайки се от Джек. Видя, че вторият мъж я забеляза, закова се на място и театрално разшири очи от изненада и ужас. Ръката му посегна към джоба, ала Емджей не помръдна и го изчака да се приближи.

След това побягна под дъжда, далеч от Джек.

И Джек, и спаринг-партньорът му чуха вика. И двамата инстинктивно погледнаха натам и видяха как червенокосата жена бяга, а мъжът я гони.

Никога не ме слуша, помисли Джек и отново го обзе ужас. После погледна обратно към огромния мъж и видя, че той му се хили.

И Джек се ухили и подпухналото му ляво око светна заплашително.

— Ще трябва да се оправя с теб, и то бързо — съобщи му приятелски и стовари юмрук в зъбите му. — Това е моята жена, дето твоят приятел я гони.

Гигантът изтри кръвта от лицето си.

— Убих те.

— Ами? — Нямаше време за губене. Помоли се краката на Емджей и неговият врат да издържат, наведе глава и се понесе напред като подивял бик. От силата на удара мъжът политна назад и главата му издрънча в стоманената врата. Джек, окървавен, натъртен и изтощен, замахна с коляно и чу приятния звук на въздух, излитащ от спукан балон.

Изви назад ръката на мъжа и, като примигваше от щипещата пот и топлия дъжд, закопча и втората белезница.

— Ще се върна за теб — обеща той, грабна телефона на Емджей и хукна да я търси.