Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (32) (Боянският майстор)

32

Играта бе тънка и опасна.

Защото и двете страни играеха на най-висока цена: живот и власт.

Царското семейство излезе да посрещне на три поприща извън града прескъпите си гости. Цял Търнов се бе стекъл, за да приветствува тоя, който носеше най-светлите надежди на страната. Ала не само от любопитство се бяха струпали огромните тълпи по крепостните стени, по двете страни на друма край Етъра, в подножието на Царевец, по ливадите извън градските порти. Не само за да се насладят на нечуваната гледка: как Ирина и севастократор Калоян ще си подадат ръка и как Петър ще прости на сестра си Десислава. Людете искаха да изпратят своя поздрав и да изкажат своята любов на благонравния мъж, за когото се носеше чудна мълва от Белград до Мидия, и от Обрущица до Драч. Под широк свилен покрив, носен от шестима млади болярски синове, тържествено пристъпяха белите коне на цар Михаила, майка му, младата царица, севастократорица Анна и севастократор Петра. Начело на дружината яздеха три редици царски стрелци, подир тях десет реда копиеносци, после идеха тръбачите, които високо издигаха тромпетите си, с веещи се пряпорци по тях. Подир покрова следваха кастрофилактът на престолнината заедно с видните представители на всички съсловия. Шествието се завършваше от няколко стотни пешаци и царските телохранители.

Когато зърна пристигащите гости, бляскавото шествие спря посред друма.

В далечината се дигаха облаци прах. Изникнаха първите редици на боянската конница. Зададе се и тежката колесница на севастократорицата, теглена от шест черни коня, покрити с червени чулове. Калоян яздеше отдясно на кочията, следван от многобройна и пъстра свита. Целият му двор го следваше: от първия столник до последния крагуяр, врач и певец.

Народът избухна в диво ликуване, спусна се от всички страни край друма, с мъка възпиран от веригите блюстители, които вардеха край пътя.

Михаил Асен препусна коня си срещу гостите. Калоян също бодна жребеца си и скочи на земята, още преди да е слязъл царят. Общата кръв заговори. Двамата братовчеди протегнаха ръце един към други. Калоян бързо свали самурения си калпак, притисна го до сърцето си, наведе чело. Младият цар го прегърна. Размениха си тройна целувка по бузите.

Помирението бе станало.

По всички лица цъфтяха усмивки. Народът възторжено ревеше, обсипвайки с цветя гостите, които се здрависваха с посрещачите. Десислава се качи на един златисто-червен жребец, със зелен чул, обсипан с жълти звезди, като застана отдясно до царицата, в първата редица под покрова. Засмяното й лице не издаваше с нищо тайната тревога, която стискаше сърцето й. Тя отговаряше любезно и весело на въпросите на Ирина и от време на време махаше с ръка на присъствуващия народ.

Топлите призиви на тълпите накараха царицата да побледнее. Ала нито една черта на лицето й не показа гнева и вълнението й. Само слънчевият лъч, който трептеше в зениците й, разкриваше зеленото злато на гордите очи, които святкаха в отровна омраза.

Мостът пред градските порти бе покрит със златотъкан килим. Кефалията се стъписа напред и поднесе хляб и сол. На площада пред „Св. 40 мъченици“ бе построена нарочно чешма, от която течеше вино. Там всеки можеше да отиде и да получи пълно канче. Дълго под стените на Царевец народът ехтя в радостни провиквания. Докато най-сетне се разпръсна по кръчми и стъгди, да сподели впечатления. Из целия град се носеше някакво трескаво опиянение, някакво скрито очакване. Никой не знаеше точно какво ще стане, ала трябваше да стане нещо. И много очи често се отправяха към светналите прозорци на Царевец и Трапезица, където знатните се готвеха за тържествен пир.

Седнали между царя и майка му, Калоян и Десислава оживено и весело разговаряха с велможите и съпругите им, които ги обсипваха с въпроси от всички страни на дългата, тясна трапеза. Застанал зад гърба на боянския севастократор, предан столник винаги първи опитваше храната преди него, според обичая. Други верен чашник опитваше първите глътки от чашата му. По всички лица се разливаше радостно благоразположение. От време на време отекваха волни смехове. Нито един от съзаклятниците не спираше по-дълго от необходимото взор върху любимия Александров син. Разговорът се въртеше все около безразлични неща. Имаше време за по-важните слова. Те щяха да се кажат между двамата братовчеди насаме.

Каква ще бъде цената на примирието? Какви отстъпки ще направи Търнов, какво ще жертвува Бояна?

Тежко, болярско хоро разкърши снагите на знатните в отмерени и важни стъпки. Млади девойки и момци пееха стародавни напеви от времето на Симеона и Самуила. Поети изказваха похвали за младия цар и малката царица, за мъдрата и прекрасна Ирина, за храбрия и достоен превисок господин Петър, за кръшната гиздавост на Десислава и благочестието на Калояна…

Вечерта, преди да си легне в отредените покои, Калоян остави пред вратите си трима тежковъоръжени верни блюстители.

Царската потеря излезе рано сутринта. Отдавна се разнасяше мълва из Хема, че старият глиган отново преброждал земите на Килифарево. Обградиха гората с верига пазачи. Дивият звяр трябваше да остане вътре, за да свият постепенно обръча си около него. Разделиха се на няколко дружини и почнаха да дирят следите. Щом подушиха дирите, загарите почнаха да се дърпат на ремъците си, да треперят и да скимтят. Никъде около гората не се откриха следи. Твърде вероятно бе, че животното е останало вътре.

Болярките носеха своите соколи връз облечените си в ръкавици левици, за по-дребен лов. Загарите следваха с весел лай припкащите коне. Десислава имаше бял сокол, скъп дар от съпруга й, който не скъпеше нищо, за да я зарадва.

— Той е свикнал да стои на тази ръкавица… — обясняваше тя на царицата. — И ако само за един миг връз нея кацне друг сокол, не желае да стои вече там…

Ала в лекия, безгрижен разговор тя не изпущаше из очи всяка стъпка на мъжа си, който яздеше редом с Михаила, и двамата следвани от свитата си.

Есенната гора и околните скали бяха окичени в богати и силни шарки. Сред яркото жълто, сред сребристото мораво някои ниски дръвчета горяха алени като кръв. Етърът лениво влачеше зелено-сивите си води. Въздухът бе пропит с влага, макар че чистото небе се извисяваше бледосиньо, ведро.

— Научихме, че Теодор Ласкарис бил напоследък тежко болен… Боя се, че този добър човек не ще трае още дълго време… Жалко, че Елена почина твърде млада… Кой ще се грижи за детето им Йоан?… — твърде искрено се тревожеше царица Ирина, като увличаше гостенката си в постоянен, занимлив разговор.

— Елена не можа да преживее тревогите на войната между Никея и България… — каза тъжно Десислава. — Тежко е наистина за една царица да гледа как се хвърлят едни срещу други в кървав бой войските на бащината й държава и на мъжовото й царство.

Тя подири с очи съпруга си. Изтръпна. Калоян и Михаил Асен не се виждаха никъде. Внезапно бяха изчезнали. Ала не издаде с нищо вълнението си под изпитателния поглед на Ирина. Само попита тихо и спокойно, ала твърдо:

— Къде са царство му и господин Калоян?

Тънките й устни бяха останали без капка кръв.

Царицата се извърна учудена. Прибрани в сърмена мрежа, косите й светнаха, набраздени в огнени ивици.

— Вероятно са се отделили насаме из някоя пътека. Нали има още доста да приказват и преговарят… — Тя се обърна към севастократорската свита, която бе препуснала по дирите им, направи им знак да се върнат. — Не ги безпокойте… Нека си продължат разговора в мир… — Тя направи същия знак и на Михаиловите люде. — Оставете ги двамата да могат да разрешат добросърдечно всички трудни въпроси…

Ирина се прекръсти благочестиво.

В същия миг Десислава хвърли бърз и безпокоен взор към Калояновите хора, които я гледаха с ням въпрос. Очите й забелязаха тревожното лице на Добрила. Може би изчезването на един художник нямаше да направи никому впечатление.

Майсторът прочете всичко в този бърз, изплашен, молещ взор:

„Върви, върви… Настигни ги, намери ги… Следи… Внимавай…“

И също тъй бързо отвърнаха преданите му очи:

„Разбирам. Ще сторя всичко, което е по силите ми.“

Лаят на загарите приближаваше все повече. Съвсем близо отекваха ловджийските рогове. Само опитно око можеше да различи накитените с клони ловци, които теглеха една също тъй украсена с шума кола, в която бе скрит остроок стрелец. Той първи забелязваше едрия дивеч и го подгонваше към желаната посока.

Когато се извърна, за да поеме лъка си от верния оръженосец, Десислава забеляза, че синята наметка на майстор Добрил не се мярка между севастократорската свита.

Радост, смесена с дълбока тревога, за миг изпълниха лицето й в напрегнато вълнение. Тя леко се залюля на седлото. Няма молитва се издигна в сърцето й: Запази го, господи, заварди Калояна от неверни козни… И дай отплата на всеки злочинител…

Ирина забеляза неспокойствието й. Ноздрите й се разшириха в кратък трепет на ликуващо тържество. За да не се издаде, тя прехапа устни, сведе бързо дълги, извити клепки. Задиша бързо.

Разрешението наближаваше. Още малко търпение. Още малко.

Прикривайки своята собствена тревога, тя даде знак на дъщеря си Мария и зет си Мицо да приближат, да й помогнат в поддържането на разговора.

Великият боляр на емонската земя приличаше по-скоро на женствен юноша, отколкото на борав бранник. Натруфен в свила и кадифе, със златна кордела около челото и отрупани с пръстени ръце, той постоянно опипваше накъдрената си, лъскава брада, дългите букли, които падаха до раменете му, загрижен да не се повреди нито една подробност от грижливо подбрания му облек. Младата му съпруга бе весело и безгрижно дете, което се радва на първия си лов. Най-малката Асенова дъщеря ловко се целеше в зайците, които пресичаха пътеките и им изпращаше по една стрела с оловена топка накрая, достатъчна да зашемети животното.

Михаил Асен и братовчед му Калоян яздеха сами в една широка пътека, между две редици едри букове. Слънчеви петна играеха по листата, по едрите мъхести камъни. Краката на конете потъваха във влажната шума, останала още от миналата есен. Шумът на лова ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, според дирята на бягащия дивеч. Калоян забеляза, че бяха останали сами. Тънко недоверие полази за миг по жилите му. Ала веднага се успокои. Не бяха ли само двама? Един срещу други? Какво можеше да му стори този крехък младеж, въоръжен само с лък и копие?

Те продължиха разговора си.

— Аз съм съгласен да опростя всички бегълци и да им разреша да се върнат в земите си… — казваше младият цар. — Съгласен съм да отстраня от управата и зетя си Петър…

Калоян забеляза, че царят не наричаше вече зетя си севастократор. А това бе вече доста лично указание за добра воля.

— Но майка ми ще бъде много огорчена, ако й бъде наложено да отиде в манастир… — продължаваше примирително той. — Ето какво съм намислил. Тази нощ доста дълго обсъждах този въпрос. И взех решение да я изпратя да живее в именията на втория ми зет Мицо. В Несебър. Тя ще остане там дотогава, докато се умирят духовете…

Калоян се ослуша. Някакви тихи, постоянни стъпки се долавяха недалеч от тях. Той посочи подир едно светло, чезнещо петно. Придръпна от колчана си една стрела.

— Искаше ми се да сложа и аз нещо в чантата на моите ловджии.

И продължи разговора, неволно протягайки ръка към лъка си.

— Теодор Ласкарис е много болен. Едва ли ще изкара до края на годината. Щом склопи очи, настойниците на сина му ще бъдат твърде заети да си оспорват първенството. Знаеш каква омраза пламти в никейския двор към Музалон, любимеца на императора. Хората не могат да простят на тоя неизвестен мъж от тъмен произход наградите и високите отличия, с които го удостои Ласкарис. Защото не искат да видят, че Георги Музалон ги заслужи единствено с отличните си качества на най-верен, най-мъдър и предан съветник… Палеолозите, Кантакузините, Стратегопулите ще му отнемат веднага званието протовестиарий, ако изобщо Ласкарис не го назначи и наместник на царството… Ето, тъкмо за този час трябва да бъдем готови. Елена е мъртва. Родството ни с Никея е скъсано. Епирският деспот ще ни помага. Трябва да възвърнем на родината си старите граници на великия Асена… От Мидия и Перитор, до Солун и Гоменица… Но затова се иска да бъдем всички единни, сплотени, помирени… Дай прошка на побегналите велики войводи.

Михаил спря коня си. Ослуша се в приближаващия глъч на ловджиите.

— Солун? — той поглади замислено хубавото си бяло чело, спря взор върху сокола, който стоеше неподвижен на стискащата поводите му левица. — За Солун ще влезем в разпра с Комнините… Окото на Михаил Епирски е все в него, а и вуйчовците ми няма да се откажат от правата върху деспотството си.

Калоян го изслуша търпеливо. Без да покаже досадата си. Младият момък все още мислеше чрез ума на майка си. Вуйчовците му… Какво значение имаше тяхната воля за изгодите на българското царство?

— Михаиле… — каза кротко севастократорът, — ако ние отидем да се бием с никейците, то няма да леем кръвта си, за да възвърнем на солунския престол братята на майка ти. Тяхната съдба няма да бъде коз в никейските ръце, когато водим преговори за мир…

Той искаше да намекне за срамния регински договор. Михаил почервеня. Смути се. Почна нетърпеливо да се оглежда. Дългите му клепки трепнаха неспокойно. След това изведнъж се промени. Очите му заблестяха. Дишането му се учести в порив на някакво чудно чувство. Калоян го гледаше внимателно. Невъзможна мисъл почна да се бори с честното му сърце. Той настръхна, долавяйки с цялото си същество някакъв лъх на дебнеща опасност. Някъде наблизо се чуваше шум от счупени сухи клони, от спотаени шъпоти.

Царят отвърна бързо:

— Имаш право. Комнините не могат да се месят повече в нашите работи. Аз реших. Ще изпратя майка си в манастир…

Някакъв остър вик пресече словата му.

— Пази се, господство ти!

Севастократорът внезапно се дръпна, наведе глава. Стрелата профуча до самото му ухо. Втора одраска ръката му. Трета се заби в коня му. В гъстия лес отекна шум на боричкащи се тела. Добрил отчаяно и високо викаше за помощ.

Калоян гневно издърпа стрелата от плешката на цвилещия жребец.

Огледа се. Михаил Асен, цял сведен върху коня си, летеше напред по широката пътека. Зави надясно. Още малко, и щеше да се скрие зад един завой.

Тогава човекът, който не дръзваше да се прицели ни в бягаща сърна, ни в плахия заек, който жалеше и най-дребната животинка на земята, спокойно дигна лъка си.

Стрелата звънна съдбовно.

Михаил Асен подскочи връз седлото, улови с две ръце острието, което се бе забило в шията му. Кръв обагри бялата му атлазена туника.

И се строполи на земята.

* * *

Гората се изпълни с изплашени призиви. Звуци от рог дълго и тревожно зовяха. Всеки тичаше и се блъскаше в другия, без да разбира какво става. Загарите лаеха яростно възбудени. Конете се дърпаха от ръцете на ездачите, пръхтящи неспокойно.

Десислава усети как леден мраз сковава устата й. Нито един вик, нито един въпрос не можа да се изтръгне от побледнелите й устни. Тя само стискаше трепетно ръце, заслушвайки се в страшните слова, които ехтяха от всички страни.

— Злополука. Станала грозна злополука при лова!…

От по-преди научените люде разнасяха с ловко усърдие грозната вест.

— Някой от високите гости паднал убит!…

— Незнайна стрела улучила за зла чест един от ловджиите…

Най-сетне отвсякъде се издигнаха гласове:

— Калоян загинал!

Тогава внезапно Десислава намери в себе си сили. Тя се извърна към Ирина. Царицата приближи към нея коня си. Лицето й бе замръзнало в дълбока тъга. Двете жени едновременно скочиха на земята. Ирина протегна ръце към младата вдовица. Ала севастократорицата гордо я отблъсна.

— Разбирам…

— Каква зла съдба, Десиславо… Имай упование в бога, за да преживееш този страшен час. Калоян е мъртъв. Какво нещастие, какво неизмеримо нещастие…

Големите очи на Десислава станаха зли като на разярена вълчица. Страните й се зачервиха като в треска.

— Бог ми е свидетел, Ирино, че никога никой предател не ще плати по-скъпо черната си измама…

Тя млъкна. Изведнъж лицето й стана по-бяло от снежен крин. От гората се зададе мрачно шествие, което наближаваше с бавни крачки малката полянка, където бяха събрани жените. Четирима ловджии държеха ниско носило, връз което бе проснато мъртво тяло, покрито с окървавен плащ.

Подире им следваше мълчалива, изплашена тълпа оръженосци и зевгари, боляри и войводи. Кучетата завиха дълго и зловещо. Мнозина високо заплакаха. Севастократор Петър се приближи, прекръсти се, вдигна плаща.

Два женски вика изпълниха гората.

Единият на безумна радост.

Другият на грозна изненада.

Ирина падна на колене пред мъртвия си син, простря ръце към неочакваната, страшна гледка. И с нечовешки вопъл закри лице в напръсканите му с кръв дрехи.

Калиман І бе отмъстен.

Откъм гората се зададоха препускащи конници. В миг всички тия допреди малко покрусени ловджии се превърнаха в дръзки бранници. Отекнаха нови викове. Тържествуващи, възторжени:

— Да живее Калиман II. Да живее новият цар! В Търнов! В Търнов!

В кратката въоръжена борба падна убит и севастократор Петър. А Мицо, другият зет на царицата, успя да побегне в общата залисия заедно с жена си и майка й. Обзети от безумна радост, боляри и войводи прегъваха коляно, целуваха ръцете, дрехите, ботушите на новия цар. Гончии се спуснаха към Търнов. Градът се изпълни с ръкомахащи, викащи, ликуващи люде. Килими се метнаха по чардаците, хоругви се развяха по порти и прозорци, шествието на еснафите обиколи три пъти целия град, в кръчмите виното се лееше даром.

Всички привърженици на Ирина се преметнаха на страната на новата власт. Неколцина, по-уличени в нехвелити дела, побягнаха. Други останаха в плен. В общата залисия, когато всеки искаше да спаси кожата си, никой не се сети за спасението на един човек, може би най-невиновния от всички: младата съпруга на убития цар.

Чак когато наближи в пределите на зетьовата си земя, Ирина си спомни за малката царица — Ростислановата дъщеря. Ала тя знаеше, че Калоян е твърде благороден, за да й стори нещо зло. И не грижа за изоставеното момиче, а коварна мисъл я накара да изпрати бърз вестогонец до баща й: с молба за помощ и закрила.

Когато знатните търновци начело с кастрофилакта и кефалията отидоха да поднесат на новия венценосец ключовете на града, молейки го да приеме поканата им и да влезе тържествено в престолнината, където людете го очакваха с жадно нетърпение, севастократор Калоян им отговори полека и кротко:

— Разбирам нетърпението на търновци… И аз желая от сърце да мога по-скоро да вляза в своя любим роден град, да седна връз престола на моите славни предци… Ала аз още не съм увенчан законен самодържец на царството. Нека първо се събере великият болярски синклит. Нека каже и той думата си. Тогава чак ще приема от ръцете му венеца на славните си чичовци.