Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (25) (Боянският майстор)

25

Влагата в тъмницата разяждаше бавно крехкото здраве на художника. Остра кашлица него оставяше нощем да спи, мъчеше го и го душеше като зла мора̀ чак до разсвет. Когато пропееха първи петли, той отпущаше морното си трескаво тяло в тежка дрямка, разкъсвана от сънища и видения, които той смесваше в пъстра игра между сън и действителност. Горещата му длан чертаеше в полумрака огромни, могъщи образи, през полуотворените му очи сияеха чудни светлини: сини светкавици, зелени звезди; плахи сенки никнеха из мрака на стените, оживяваха: светци в ковани жълти ризници, с лилави туники и червени хламиди, светици в малинови наметала, със златни диадеми и прозирни була… А най-често, над всички други, сияеше образът на Христа Вседържателя, комуто Добрил непрестанно отправяше дълбоки искрени молитви.

Понякога молитвата му ставаше тъй гореща и сърдечна, че му се струваше как Исус го гледа с дълбок и благ взор, кимайки му благоволително. И тия големи, проникващи до глъбините на душата очи го преследваха после цял ден, когато не знаеше навън съмва ли, или мръква, отпуснат в полусън на коравото си ложе. Напоследък той страдаше, преследван от нов, упорит образ, който искаше да се въплъти в магията на багрите, светлините и полусенките. Лицето на Богородица: наведено встрани, замислено и скръбно или с вдигнати нагоре очи, окъпани в пламенни сълзи, с жигосано от безмерна скръб чело…

Често образът на светата майка взимаше подобието на тънките Десиславини черти: малката, пурпурна уста, изящно извита в лъкообразен вид, тихите големи и кротки очи, правите, сякаш изписани вежди, тясното лице, бледо румено, с отсенък на слонова кост…

И майсторът не знаеше къде свършва преклонението пред безпорочната дева и къде почва новото чувство, което властно разцъфтяваше в сърцето му и отново изпълваше живота му с блянове и видения.

Навън силен вятър се блъскаше в яките бойници и проточено и дълго виеше в мрачевината, като гладен вълк.

Добрил лежеше на одъра си, извърнат по очи, за да може да диша по-добре, с пламнало чело, разкъсван от хиляди образи, които безредно нахлуваха в него и диреха сътворение. Той ясно виждаше през затворените си клепки високите вълни на бурно, стихийно развълнувано море. Връз тях се носи кораб с наведена мачта, по която се издуват разгънати от силен вятър платна. Светкавиците се оглеждат в желязото на щитовете, които са окачени връз високата кормилна част. Из мрачевината на стихиите изплува бледа сянка, върви по страхотните талази, приближава с издигната за благослов ръка: свети Никола закриля и спасява загиващите… Над бучащите води се спуща като стрела бяла птица. Ала не, това не е чайка. Това е светъл гълъб, който блести като ясно сребро. Около главата му сияе бяла нимба… Той слиза над главите на апостолите, из крилете му излизат ослепителни лъчи, които завършват накрая с тъмночервени пламъци. Апостолите гъсто се тълпят един до други, облечени в сини, бели, жълти и малинови хитони. Светлата птица се превръща в бял кръст, който стои над главата на Христа, по средата на нимбата, около челото му. Исус седи върху червен одър, в лявата си ръка държи свитък, с дясната сочи Юда, който потапя хляб в солницата. Всички апостоли имат нимби, само Юда няма. Връз коленете им е прострян дълъг, общ бял месал с черни ивици по края. Върху масата е сложена проста храна: хляб, ряпа, чесън… Христос е седнал в началото на полукръглата трапеза и всички ученици следват вляво от него, чак до десния край, където е апостол Петър…

Картината изпъква тъй ясно, синият химатий на Исуса блести като утринно небе, лицата на апостолите оживяват, лица на млади, на стари, на средна възраст мъже… Някои от тях гледат Христа със замислен и тъжен взор, а други втренчено и изпитателно впиват очи в предателя Юда… Добрил вдига чело, изстенва дълбоко, скача и сяда на одъра. Стиска чело в ръцете си. Да имаше бои и четки, да задържи, да сътвори това, което тъй ясно бе видял във въображението си…

Той пада на колене. Издига ръце. И отново с безмълвен зов проси милост и закрила… Христос вседържител ще простре десница над него… И художникът се заклева, че ако някога бъде свободен и севастократор Калоян удържи обещанието си, той ще изпише връз кубето на Боянската църква образа на Исуса, тъй както сега го вижда в треската на молитвата, чезнещ като цветна мъгла във влажните изпарения на тъмницата: гъсти кафяви коси и раздвоена брада обкръжават продълговатото лице, чиито големи бадемовидни очи излъчват мощна и блага правдивост… Това е самият образ на божията милост и правда, която държи и управлява света… Добрил усеща как сърцето му бие в бурни, неравни скокове. Той вярва, че ще бъде спасен. Бледата, благославяща десница изниква все по-ясно сред убитите, тъмни багри: зелено, тъмносиньо.

Навън вятърът се смесва с плясъка на дъжда, който мие основите на крепостта. В килията е съвсем тъмно. На майстора му става страшно. Сякаш е сам в целия свят, откъснат от всички живи същества. Опитва се да запее нещо, ала не може. Той отива към тежката дъбова вратичка, удря с юмруци по нея, стене и крещи. Да чуе поне човешки глас, да зърне лъч от светлина. Струва му се, че е жив заровен в дълбока подземна гробница. От прозорчето почват да се стичат вадички вода, които бързо почват да мокрят краката му. Той отново ляга на одъра, разтърсен от кашлица, която пронизва с огнени мечове гърдите му.

Някаква ръка полека се допира до рамото му. Безшумно някой е отворил вратата и неусетно е приближил до него. Добрил трепва, с мъка смазва един безумен вик на устата си. Той протяга ръце, дири в мрачевината да познае кой стои пред него. Тих шъпот се свежда над ухото му:

— По-скоро… Подир мене… Ни дума…

Майсторът чувствува край себе си някаква снажна осанка, която стъпва на пръсти. Двамата се промъкват през полуоткрехнатата врата. Борините на дългия тесен отвод са загасени. В мрачевината художникът забеляза, че едрата осанка е на някакъв плещест мъж, с дълго наметало и ниско спуснат шлем.

Стражите са изчезнали. Ала не. Там са. Само че спят дълбок сън, легнали накуп край хладните каменни стени. Мъртви ли са, спят ли, пияни ли са? Или се преструват, че не ги виждат, Добрил цял трепери от тревожна възбуда. Ала не смее да зададе нито един въпрос. Само върви край непознатия, който мълчаливо му бе подал една наметка и шлем, подобни на неговите. В крепостното дворче няма жива душа. Поройният дъжд плющи със страшна сила по плочите. От време на време лилави светлини раздират небето и Добрил вижда под една стряха два коня. Малката порта безшумно се затваря подир двамата конници. В това време старата прислужница на Десислава за последен път прегръща и прекръства младата мома, загръща плътно наметката около стройния стан, спуща ниско качулката над челото й. Подава й с треперяща ръка канче светена вода.

— На̀, пий… Налях я зимъс от онова място на Етъра, където владиката хвърли кръста на Водокръщи… За крепкост и сполука…

Двете жени се ослушват и чакат изтръпнали да чуят условния знак. Боляринът Стефан се бе заклел, че ще извърши успешно намисленото. В деня, когато неговите люде поемат караула на тъмницата, в която лежи верният майстор на Калояна — тримата щяха да избягат в Средец. Там, където се стичаше всичко недоволно, всичко преследвано от тиранията на Ирина и зетя й Петър.

Десислава загаси вощениците една по една. Полуотвори прозорчето. Дъждът бе спрял. Два реда маргарит от наниза й бяха купили свободата да премине незабелязано през крепостната порта. Верен страж щеше да свирне два пъти под прозорците, когато забележи, че край брега на Етъра малката дружина приближи със запалена борина.

След малко сред плътната тишина, в която се чуваше само плясъкът на придошлата река, тихо се чу два пъти да се изсвири. Десислава бързо прегърна за последен път вярната си прислужница, която след смъртта на родителите й бе станала най-довереното лице, излезе в полутъмния трем, полека заслиза по мраморната стълба. Откачи веригите на портата, отмахна резето. Малките й ръце с мъка държаха огромния ключ, който отдавна бе взела от джоба на брата си и който никой не можа да намери, колкото и да го дириха, та трябваше да дирят майстор чак откъде Щипонье, за да направи нов.

Момата полека отключи, застана за миг изтръпнала, със сърце, което биеше чак до гърлото. Дали наистина катепан Матея бе раздал бисерите й на стражите, които щяха да дежурят тази нощ?

Тя открехна тежката врата. Плах вик замръзна в гърдите й. Ледени струи я обляха. Отпусна ръце примряла, подпря се до стената.

Долу, на края на стълбите, стоеше севастократор Петър. Лицето му бе свито като на хищник, който се готви за опасен скок. Около него се тълпяха сенки с борини в ръка.

Десислава усети как силите й се стопяват. Сви се на две, като подкосено цвете. Падна.

* * *

Двамата конници нетърпеливо се ослушват и заглеждат в тъмната грамада на градище Трапезица. Вече няколко пъти те палят и загасват борината според условеното. Най-сетне някакъв човек изниква в мрака, бързо приближава към тях. Почти залита, газейки в локвите, с разперени ръце и разрошени коси. Гласът му звучи глухо и сковано:

— Бягайте… Бягайте… Десислава е хваната… Бягайте по-скоро… Ще тръгнат и вас да дирят…

Един миг на колебание… Десислава… Как ще се яви великият болярин Стефан без нея пред севастократор Калояна… Ала няма време за губене.

Двата конника изчезват по посока към южната градска порта.

След малко в бойницата нахлуват въоръжени люде.

— Минаха ли преди малко оттука двама гончии на севастократора?

— Да. Пропуснахме ги, понеже казаха условната дума. Имали бърза поръчка да занесат вести в Дубровник.

— Безумци! Не познахте ли, че това не са гончиите на севастократор Петра? Това са били великият боляр Стефан и майстор Добрил…

Дъждът, който почва отново да вали, изтрива всяка следа по калните друмове. Сякаш двамата конници са потънали в земята. След три часа потерята, която бе изпроводена подире им, се върна обратно в царския град Търнов. Посърнали и грижовни.

Всесилният зет на царицата щеше жестоко да ги накаже.

Още двама бегълци бяха отишли да увеличат многобройната тълпа недоволници, които се стичаха от всички страни към севастократорската твърдина в Бояна, към самостойната държавица на Калояна.