Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (18) (Боянският майстор)

18

Подир душната августовска нощ, сред напечените крепостни стени на Царевецката твърдина, бистрата утрин мамеше навън към зелени, свежи простори и ширни кръгозори. Докато строгата ръка на първия наместник все още успяваше да покорява буйния нрав на малолетния Калиман, твърде често палавото момче успяваше да се изтръгне от надзора на патриарха и това бе едно от най-големите му удоволствия. Този ден младият цар се събуди много рано. Скочи, изтича към прозореца. Пресният въздух лъхна в лицето му, той пое с жадни гърди, дълбоко, ненаситно. Очите му се забиха в светлото небе, по което се рееха снежни облачета, подириха в далечината тъмната сянка на Света гора, пребродиха уличките на затихналия в спокоен сън град. Птици цвъртяха лудо, възторжено.

Калиман се усмихна. Бързо и лукаво. Облече се набързо, прескочи безшумно тялото на великана телохранител, който спеше до прага на спалнята му, тихичко прекоси здрачните покои, изтича по стълбите надолу.

В соколджийницата птиците бяха будни, всяка кацнала връз своята подставка. Когато зърна царя, любимият крагуй на Калимана радостно запляска с криле. Ала след малко гордо отказа да забие нокът в ръкавицата му. Соколът бе подушил, че на тази мека жълта кожа е стояла друга птица, и не искаше да дели благоволенията на господаря си. Тогава Калиман си избра друг крагуй и отиде към конюшните, където новият му венгерски жребец, подарък от вуйчо му крал Бела IV, го посрещна с радостно цвилене. След като препусна няколко пъти по широката каменна пътека между двете крепостни стени, Калиман се отправи решително към Малката порта. Изпълнени от сляпо обожание, стражите с мъка устояваха на буйния напор на момчето. Само страхът от севастократор Александър им даваше дързост да не му се подчиняват.

— Заповед от патриарха, царю честити! Не смеем да я пристъпим!

Калиман недоволно вдигна рамене.

— Патриархът е един изумял старец! Дигнете решетката, отворете портите!

— Високият господин Александър ще ни обеси, ако се научи, царство ти! Имай милост към нас. Почакай да стигнем дружина стрелци, да повикаме пазача ти…

— Тъкмо това не желая! Сам искам! Дори братовчеда си Калояна не разбудих…

Орлето разперяше криле в тесния си затвор, жадно да политне на свобода. Зад портите се зачу глъч. Екнаха звуци от рог. Бе пристигнал керван мулета с дърва от царския забел. Време беше вече да се палят пещите и да се метне хлябът за многобройната тълпа стражи, прислужници и придворни. Двама войскари почнаха несмело да изтеглят лоста зад гърба на вратата, теглейки го чрез една желязна халка, към улея на крепостния зид. Калиман се отдръпна, за да отворят портите, ала след миг, дорде се опомнят, блюстителите с ужас видяха как пъргавият жребец подскочи във въздуха, пролетя край смаяните магаритари и се спусна надолу по стръмната пътека, която слизаше към „Свети четиридесет мъченици“. От кулата над портата отекнаха тревожни викове. Затропаха тревожни стъпки. Звъннаха щитове. Войскари се спуснаха подир беглеца. Ала младият цар весело им размахна калпака си. Лъкът и колчанът стройно се отмятаха на кръста му. В бойницата над малката порта настъпи невъобразимо смущение. Набързо приготвен отряд копиеносци се спусна по следите на палавия беглец, който летеше по посока към Света гора.

Ливадите блестяха в утринната роса с хиляди пъстри отражения. Връз всяка тревичка искряха дребни безценни камъни: сини, жълти, червени. Небето се разстилаше в чудна синева, бистро и ясно, от край до край. Остри миризми лъхаха от ливади и бостани. Калиман вдъхваше опиянен пресния въздух. От време на време волно и радостно се изсмиваше и се обръщаше назад. Коланът от сребърни точки весело дрънкаше на талията му.

Но когато зърна облака прах, който копиеносците дигнаха по друма, очите му гневно засвяткаха, той шибна безмилостно благородното животно, заби бодовете на ботушите си в корема му и още по-лудо препусна към наближаващата гора.

Там бе тихо, хладно. Слънчеви петна играеха по мъхестите камъни, хиляди плахи, непознати звуци отекваха и заглъхваха, нейде се издигаше и чезнеше плясък от води. Невидими гадини шумоляха между клоните, из шумата, в леговищата си. Високо и далече от време на време просветваше синевата на небето. И отново тишина и самота, зелен полумрак, влажна топлина.

Калиман бе щастлив. Горещият му копнеж по свобода и независимост бе изпълнен. Колкото и да обичаше чича си, гордият му нрав с мъка понасяше покорството пред оная силна воля. С алчно нетърпение царят чакаше деня на своето пълнолетие, за да може най-сетне сам да разпорежда със себе си и делата си. Отдавна той бе отхвърлил подчинението си пред втория наместник. Сам патриархът, мекосърдечен и тих старец, чувствуваше, че няма вече власт над необуздания младеж. Единствен още севастократорът можеше да му наложи волята си. Ала докога?

Младият цар скочи на земята, поведе коня за юздите и самодоволно се заразхожда из потъналите в ланшна шума пътеки. От време на време жребецът наостряше уши и неспокойно пръхтеше. Той усещаше дебнещото внимание на стражите, които отдалеч следяха и най-малкото движение на момчето.

Калиман си имаше стара мечта. Да улови малък рис и да го опитоми. Затова той сега се ослушваше дали няма да дочуе в далечината късия, нисък рев на майката, дали няма да я зърне да лази по скалите. Откак се бе пръснал слух, че дивите кози в Света гора са напуснали старите си обиталища, прогонени от алчната кръвожадност на някакъв едър рис, оттогава Калиман не ядеше и не спеше, обладан от неумолима ловджийска треска. Ала колкото и да се мъчеше да намери гнездото на хищника, младият цар не успя да открие и най-малката следа. На два пъти той се подхлъзна по насипите, издраска се по наклонените скали, веднъж едва се закрепи край една стръмна урва.

Най-сетне той отвърза коня си от буката, за която бе увил юздите му, рипна пъргаво върху седлото и тръгна назад, като си даде дума, че други път ще дойде много по-рано, преди да съмне, защото бе чувал, че рисовете излизат нощем на лов. Стражите си отдъхнаха. Оставиха смелото момче да вземе преднина и потеглиха по-късно подире му, за да не ги забележи. Защото после щяха да си патят от гнева му.

Радостен, че е издебнал бдителността на втория си настойник, Калиман тихо си подсвиркваше, яздейки в лек раван, без да бърза да се прибира в калето, ненаситен на въздух и простори. Вниманието му се спря върху една свлечена в рова кола, която пресичаше друма. Настрани, край рова, лежеше един мъж, който глухо охкаше и се мъчеше да стане. Ала навехнатият крак не му даваше покой и побледнялото му от болки лице се извиваше в мъчителни кривения. До колата се бяха смъкнали в безреден куп едри, хубави дини.

— Хей, побратиме, каква беда те е сполетяла? — извика Калиман, като скочи от коня си, доближи пострадалия и се помъчи да му помогне да се вдигне.

— Тия проклети кранти се подплашиха и ми обърнаха колата — изстена отрокът, като сочеше двата коня, които още цели трепереха, със запенени уста и плахо святкащи очи. — Чакам да почнат да минават коли за пазара, та да ми помогнат… Що излязох толкова рано, уж все да угодя на господаря си… А сега, като останат дините непродадени, ще си изплатя скоро дълговете от миналата суша! Ох, момче, недей, остави ме… Не може, виждаш, не мога да мръдна оттук… Какво ще правя сега с тоя крак?…

И продължи да пъшка и проклина съдбата си. Ала с помощта на якото момче той все пак успя да се вдигне и да се качи на коня му.

— Ами стоката? — изохка отчаяно отрокът. — Какво ще стане с нея? Кой ще я продаде на пазаря? Ще задлъжнея още повече… Да те поживи господ, милостиви момко! Заведи ме сега на пазаря, ще ти покажа дома на коняря Недко, той ми е род. Ще ме прибере и ще дойде да вдигне дините. Ех, ако остане нещо от тях…

— За стоката си не се бой, побратиме. Чакай сега да подвикна на конете ти, за да издърпат колата.

Смелото момче улови двата коня за юздите, силно им викна, шибна ги с камшика си. Укротени и покорни, животните се подчиниха на яката му десница, напрегнаха всичките си усилия, изтеглиха колата посред друма.

Калиман радостно се изсмя. След това запретна ръкавите на туниката си и почна да подхвърля дините в колата. Хубавото му лице цяло се зачерви. Пот изби по челото му. Той подхвърли с десница калпака си на отрока, с лявата изтри влажния си перчем.

— Дръж, болярино! Така. Сложи си тоя самур на главата. Виждаш ли колко ти прилича? Не вярвам да си яздил такъв кон досега… Сам цар Калиман едва ли има такъв… А сега гледай какво ще стане…

С пъргав скок момчето се метна на каруцата, подкара бързо конете.

— Довиждане на пазаря, болярино! — И то се заля отново в бистър смях. — Там ще ме намериш… Не бой се за дините, не ще струват повече от моя кон!

Изуменият отрок разбра истината, която бе почнала да гложди сърцето му чак когато край него профучаха дружина конници, които извикаха с тревожен глас:

— Не е той! Не е той! Хей, момко, къде намери коня и калпака на царя? Къде е Калиман? Накъде отиде царство му?

Мина доста, дорде бедният бостанджия можа да отвори вцепенената си от изненада уста и да им разправи чудната случка, гладейки с разтреперани пръсти царския самур, който гореше челото му.

В това време Калиман нареждаше с голямо удоволствие дините си на пазаря и хвалеше стоката с ясен и весел глас. Кесията му бързо се изпълни с червени аспри. Купувачите се трупаха край него, заглеждаха се в богатата премяна на бостанджията, взираха се в лицето му и купуваха. Дините бяха едри и евтини. Купчината бързо намаляваше.

Кой каза първи думата не се разбра. Ала отведнъж людете започнаха отвсякъде да се стичат, да се блъскат, да викат, да се надпреварват да купуват.

— Калиман! Калиман е тук!…

— Ами! Що думате?

— С очите си го видях… Кълна се в свети Пантелеймон!

— Царчето… Царчето… Дини продава…

Мълвата полетя като мълния и за миг целият пазар узна за милостивото дело на детето цар, целият пазар се събра около чудния продавач.

Калиман весело продължаваше да вика и да размахва ръце.

— Дини! Хубави дини!

Край него се трупаха смаяни людете, сякаш не можеха да повярват на очите си. И всеки се надпреварваше да си грабне диня от малкия цар. Край белите и червени аспри почнаха да падат сребърни грошове, едри златици. Бостанджията бе изплатил вече всичките си дългове. И стана нещо чудно. Пред краката на Калимана почна да се издига планина от дарове. Всеки тичаше да му поднесе най-хубавата си стока: грозде, кошничка едри яйца, тлъста патица, едри ябълки, младо прасенце… Сгорещен и изморен, той приемаше всичко, благодареше от сърце, изтриваше пламналото си лице, зобваше си от едрото грозде, отхапваше ябълка, услужлива ръка му подаде канче мътеница, той я изпи на един дъх, други метна на рамото му чифт везани сватбарски ръкави, трети му подари шарена бъклица…

С горещ възторг народът се притискаше около своя любимец, около своята най-скъпа надежда, задаваше му въпроси, разпитваше го като галено чедо, като собствена рожба. Тъй дълго бяха жадували да видят по-отблизо строго вардения питомец на суровия севастократор. Някои, по-дръзки, приближаваха до него, целуваха насълзени ръцете му, погалваха дрехата му. Някои стари жени прегръщаха с дълбока въздишка сирака и спомняха майка му и баща му.

— Бог да ги упокои! Триблажената царица Анна и великия наш самодържец Асен!

Ненарадвал се на свободата си, Калиман с мъка склони на молбите на стражите, които го подканваха да се прибира. Чак когато на пазаря се яви великият боляр Стефан и отведе палавото момче, едва тогава народът почна да се разпръсва и всеки си спомни, че има стока за продан.

Калоян посрещна братовчеда си пред спуснатия мост на Голямата порта и го обсипа с укори и възхищения:

— Как отиде без мене! Как можа да ме забравиш! Да вярвам ли това, което разправят! Сам ли покачи отрока на коня си? Я дай да пипна ръката ти… Колко си бил силен!

Калиман небрежно разправяше за подвизите си, щастлив и доволен. Отиде в конюшните да провери прибран ли е жребецът му, разпита за крака на отрока, дали врачът му го е наместил добре, заповяда да му предадат събраните пари, после с леко сърце отиде да слуша заедно с Калояна уроците на абат Витлеем.

Никой не посмя да разправи на втория наместник подвизите на буйния му питомец. Ала когато минаха три-четири дни и младият цар не се оплака от нищо, всички отдъхнаха с облекчение. Какво би сторил с тях севастократор Александър, ако на момчето се бе случила някаква беда? И отново, още по-трепетно почнаха да бдят над всяка негова стъпка. Защото всеки отговаряше с главата си заради него.

* * *

Нощем и стените на Боянското кале излъчваха непоносима жега. Александър изстена няколко пъти в съня си, обърна се неспокойно и изведнъж се сепна и отвори очи. Изтри потта от лицето си, помъчи се да си спомни нещо. Сънят изплува в паметта му, чист и ясен като наяве. Пред него бе изникнал от мрачевината брат му Асен, ала без да го доближи много. Застанал на седем-осем стъпки от него, покойният самодържец го бе изгледал с дълъг, упорит, пронизващ взор, сякаш искаше да му каже важна вест. Много нещо имаше в този поглед: страх, молба, укор.

Александър се помъчи отново да заспи, ала погледът на брат му не го оставяше спокоен. Какво го предупреждаваше покойният? Никога дотогава той не го бе сънувал. Сърцето му биеше тежко и тревожно. Сънят отлетя от клепките му. Той седна връз ложето си, подпря чело на ръката си. Долу в селището се обадиха първи петли. Хор от птици се издигна из дърветата. Задрънчаха хлопотарките на стадата. Студена светлина избистри прозорците.

Александър посрещна с отворени очи първите лъчи на слънцето.

Все по-високо и по-високо се издигаше радостният привет на птиците към светлината.

Не, не трябва да оставям Калимана вече сам в Търнов, се укоряваше той, трябваше да го взема заедно с Калояна в Бояна. Вече няма да ги оставям на грижите на Игнатий. Те избуяха много и се изплъзват от опеката му…

Ала грижите зовяха често севастократора към южните предели. Ето и сега той следеше внимателно движението на Ватаци, който с многобройна войска бе отново преминал Хелеспонта и обикаляше земите си на полуострова. С каква тайна цел? Щеше ли отново да насочи вниманието си към Солун? Или щеше да дръзне, както някога кир Теодор Комнин, да нападне българите?

Понякога Александър чувствуваше как силите напущат якото му челичено тяло. От ранни години израснал сред тревога и тежки борби, сега, когато беше почнал да наближава шестдесетата си година, той изпитваше нужда от покой и отмора. Но можеше ли той да помисли за себе си, когато брат му Асен бе поверил нему грижите за малолетния си син? По-скоро своя живот и този на собствения си син би пожертвувал, само да не падне косъм от главата на малкия цар.

И отново тревога го загриза. Веднъж Калиман да стане пълнолетен, да остави потомство — чак тогава чичо му щеше да си отдъхне. Той стана, закуси набързо и заповяда да оседлаят коня му. Бе намислил да обиколи Сер и южната граница, край която щеше да мине Ватаци с войските си. Добре беше гръкът да забележи по-ясно бдящата охрана на българите.

Навън се зачуха оживени провиквания, възклицания на почуда и Александър усети как сърцето му застина за миг, вледенено от остра болка. Какво се бе случило? Погледна през прозорчето. Стръмната пътека, която завиваше край църквата „Св. Никола“, се изпълни с ръкомахащи люде. Всички се трупаха около един морен, прашен пътник, който поглеждаше нагоре, към прозорците на палата.

На севастократора се стори, че лицето на пътника му е странно познато. С пъргави стъпки излезе в трема да го посрещне. Когато зърна пред себе си нечакания гост, изненада и смайване се изписа по лицето му. Той протегна ръце, извика развълнуван:

— Добрил е! Ти ли си, Добриле?

И го прегърна крепко до гърдите си. След това се загледа поразен в измененото лице на момъка. Бели косми бяха прошарили буйните му коси.

Разбра. Ала все пак попита:

— Научи ли нещо за Януда?

Добрил сведе клепачи. Безмерна скръб обезцвети лицето му. Пошъпна едва чуто:

— Януда е мъртва.

Тишината, която настъпи между двамата мъже, изтри завинаги това име от устните им.

Изведнъж лицето на майстора се оживи. Безпокойство изпълни очите му. Той извика:

— Къде е малкият цар?

Бръчки изпълниха челото на севастократора. Пресекнато и глухо прозвуча отговорът му:

— Защо питаш? Какво има?

Добрил подаде писмото и даровете на кира Елена и разправи за дочутия разговор в цариградския хан.

— Царица Ирина си купила от онази отрова, която действувала скрито и без никакви признаци, дордето някой нечакан ден, без никакъв повод, лицето умирало, без да може да се познае от какво… За какво й е тази отрова? Нима за добро дело?

Александър задиша тежко. След това внезапно изтича към прозореца.

— Оседлан ли е коня ми за Сер? Добре. Веднага потегляме за Търнов!

И се спусна по стълбите, следван от приятеля си, който, без да си почине и без да се подкрепи, се присъедини към людете му, в бесен галоп към престолнината.

Нито един миг вече Калиман не биваше да остава далеч от будното и тревожно око на чича си.

* * *

Калиман обиколи няколко пъти всички дворчета и пътеки, след това ядосано скокна от жребеца си и го поведе към една пейка, на която Калоян се бе задълбочил да чете някакъв псалтир.

— Когато други път вуйчо Бела ми праща дарове, първом да се помъчи да узнае дали ще мога да ги използувам. Този кон иска широки ливади, иска безкрайни друмове… Не е кон за затворник! — извика царят и тропна с крак.

Калоян вдигна умните си черни очи и с укор погледна братовчеда си.

— Защо се гневиш? Нали всичко е за твое добро?

— За мое добро! Баба ли искаш да сторят от мене? Ти можеш да станеш монах, ако искаш, ала аз ще стана бранник! За бран жадувам, кон да яздя, стрели да пущам, копие да мятам в кървави боеве! — Очите на Калимана заблестяха, руменина избликна по бузите му. — Това, което баща ми не можа да довърши, аз ще го сторя.

Калоян изгледа възхитен буйния младеж. Но поклати глава.

— Та с кого ще се биеш? Ние нямаме врагове. Никейската наследница ти е сестра. Венгерският крал ти е вуйчо. В Солун са братята на майка ти. За да вземеш Цариград от латините, трябва първо да премериш сили с никейците.

Царят сви вежди, дигна презрително рамене. Подсвирна. Поглади обраслите си с тъмен мъх бузи.

— Първо, Ирина не ми е майка и за братята й не давам пукната аспра. Ще помни Йоан Комнин кога е отмятал върховната власт на българския цар, за да се подчини на никейския! Потъкмиха се двете гръцки лисици, ала все за нашата сметка! Все дело на оня стар доброненавистник — кир Теодор! Дорде Елена царува в Никея, малоазийците няма да ги закачам. Ала тежко им, дръзнат ли те първи! Колкото за венгрите… Бела е казал на папата: „Не мога да нападам българите, защото там царува сестриният ми син…“ Празна работа! Вуйчо ми знае много добре, че венгрите винаги са яли бой от нашите и пак ще ядат. Нали са ме кръстили с венгерско име, само да се затвърди най-сетне мирът между нас. Ала на мен не ми се харесва тяхното настаняване отвъд Истъра… Ще си имаме някога работа по тоя въпрос… Пък и те не са си дигнали още очите от Белград и Браничево…

Калоян изгледа с нескрито обожание любимеца на целия народ. Чудно момче бе Калиман. Сякаш събрало наведнъж в себе си всички най-хубави качества на родовете, от които произлизаше.

По сърце бе милостив като майка си Анна и сестра й света Елисавета Венгерска. Имаше дързостта на Асена стария, мъдростта на Калопетра, бранните достойнства на Калояна, величието на духа на баща си Асена втори. А растеше по-хубав дори и от покойния си брат, който бе умрял от чума.

Какво щеше да стане с България в ръцете на тоя изключителен момък?

Бъдещият севастократор отново сведе чело над копието от един ромейски псалтир, загледан в миниатюрата, която представяше Василий II, заграден с шестима светци войници.

— Виж, това ще ти хареса! — посочи той на братовчеда си. — Когато направим новата църква в Бояна, ще искам да ми изпишат наедро, на стенописи, няколко от тия миниатюри…

Той се замисли, въздъхна.

— Майстор Добрил замина за земята на татарите и не се върна вече… Кой други може да рисува тъй добре? Кой ще зографиса новата църква? Викахме и други майстори, ала никой не може да се мери с него…

Младият цар погледна през рамото на братовчеда си хубавите миниатюри, сви вежди и продължи някаква своя вътрешна мисъл:

— Сега Ватаци пътува край южната ни граница… Твърде често взе да обикаля земите си този мъж… Това съседство взе много да ми дотяга… Как можа баща ми да извади това нищожество от тинята, в която бе затънало? Хубаво се бяха натикали в Мала Азия! — Той се изсмя. — Ала пак ще се върнат там, откъдето са дошли! Мисля, че през мое време най-сетне ще се разреши тоя възел: или гърците, или ние ще бъдем господари в тази земя! Едно време Василий Българоубиец си бе помислил, че е разчистил старата сметка… Но аз няма да бъда като баща си! За победения враг няма милост… Защото, когато той стане по-силен, няма да има милост за нас…

Калиман припряно удряше с камшика по ботушите си, подчертавайки всяка своя дума. Братовчед му прелистяше псалтира, заслушано унесен в горещото му, възторжено слово. Слънцето залезе и веднага задуха свежият вечерник.

Калоян внезапно почувствува странно да натежава мълчанието около него. Вдигна очи. Изтърва псалтира.

По-жълт от восък, младият цар притискаше с две ръце гърдите си, ловейки задъхано въздух с побелелите си устни.