Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (20) (Боянският майстор)

20

Последната цел на Ватацовата обиколка бе да стигне до Зихна, близо до българската граница край Сер. Никейският император обикаляше земите си на полуострова, подсиляше калетата, надзираваше войводите. Това, което сега държеше в ръцете си, трябваше да бъде основа, непристъпна и яко укрепена, за бъдните му завоевания. Защото, макар и сроден с българския двор, кир Ватаци не изпущаше из око всичко, което ставаше в българската държава. Слабостите трябваше да бъдат подкрепяни, раздорите засилвани, недоволствата раздухвани. Дорде младият Калиман не е още възмъжал, не е още поел в ръце кормилото на властта. Защото, ако младежът бе наследил поне половината от високите качества на баща си, никейските гърци трябваше още за дълго време да отложат честолюбивите си кроежи: да възвърнат старата мощ, старата сила на ромейската империя.

Горещината на южното лято обливаше в пот морните войскари, които крачеха с отмаляла стъпка подир войводите си. Бяха минали вече Хебъра близо до манастира Вирос. Начело на войските яздеше императорът, който разговаряше с великия доместик Андроник Палеолог и писеца си Георги Акрополита.

— Тия нещастници в Тесалоника… — казваше Ватаци — нямат късмет… Загубиха добрия си господар Йоан Комнин в разцвета на младостта му, а сега бял ден не могат да видят от своеволията на младия Димитри. Людете в града с нетърпение ни чакат. Спартен и Кампан са начело на заговора, уредили са всичко и на уречения час ще ни отворят портите.

— Само да не ги издаде някой на Димитри… — каза замислено Палеолог.

— Не, не се боя. Всичко е нагласено и обмислено до най-малките подробности. Когато стигнем пред портите, аз ще проводя, както му е обичаят, пратеници до деспота и ще поискам да ми отдаде дължимите почести като мой васал. Спартен и Кампан като негови най-добри съветници ще му кажат да откаже да стори това. Какъвто е лекомислен и суетен Димитри, сигурно ще ги послуша. Тогава аз ще имам приличен повод, за да нападна града. И нашите хора вътре ще ни отворят портите…

Ватаци внезапно прекъсна думите си. Загледа се в прашния, морен конник, който пресичаше друма им, спущайки се по една стръмна пътека надолу.

— Каква ли вест ни носи тоя гончия? — пошъпна императорът, като тревожно поглади брадата си.

Конникът бързо се изравни с челните редици, които го чакаха, спрели насред друма, бързо скочи на земята, приближи до Ватаци и извика задъхано:

— Българският цар починал!

Смаяни и поразени, гръцките войводи нададоха високи възклицания, разменяйки многозначителни погледи. Но повече радост се четеше в тия погледи, отколкото скръб. Ватаци запази спокойствието си. Каза полека:

— Бог да го прости… Той бе брат на моята снаха Елена. Невесела вест ще трябва да й проводим в Никея. И от какво е умряло бедното момче?

— Отровен! — каза кратко гончията.

Още веднъж се спогледаха всички. Ясно бе кой можеше да желае смъртта на малкия цар. Из войската се разнесе оживен шъпот. Много зеници заблестяха, много чела се вдигнаха ободрени в дръзка, невероятна мисъл.

— Какво смяташ сега да предприемеш, господарю? — попита тихо великият доместик.

Ватаци дълго мълча замислен. След това придърпа юздите на коня, бодна го припряно.

— Във Филипи ще разпънем шатри и там ще решим.

По целия път вече никой не проговори. Всеки таеше в себе си своите кроежи и надежди. Но когато императорът свика войводите на съвет в шатрата си край Филипи, тогава всички се изплашиха от дързостта на желанията си. Мнозина посъветваха предпазливост и благоразумие.

Единствен Андроник Палеолог подкрепи решението на Ватаци, който искаше да обсади Сер.

— Сега е време и сгода да използуваме слабостта, в която са изпаднали българите! — извика пламенно великият доместик. — След младия Калиман сега там царува още по-невръстният Михаил. Ние ще бъдем безумни, ако не нахлуем в България и не обсадим първия крепостен град, който се изпречи по пътя ни!

— Ще обсаждаме! — отвърна Йоан Кантакузен. — С какво? Нима сме тръгнали в боен поход, с обсадни машини и силни войски? Ако в Тесалоника има кой да ни отвори портите, нима в Сер имаме свои люде? На какво разчитаме? Или трябва да хвърляме в опасност бойната си чест, спечелена с толкова мъки и жертви? Нима не познавате кои са българите? Повтарям: на какво разчитаме?

— На случая… — извика отново Палеолог. — На благоприятния, единствения случай… И не трябва да го изпускаме. Българите сега са смутени, залисани. Вътрешни ежби ги разкъсват. Привържениците на покойния Калиман ще искат да отмъстят на Ирина. Защо да не използуваме размирията им? В краен случай какво ще изгубим? Ако не спечелим Сер, най-многото ще трябва да вдигнем обсадата и да си отидем. Нима на българите им е сега до бран? А ако падне Сер, ще сложим око и на Мелник, и на Просек. Каквото можем да вземем, няма да ни бъде излишно.

— Но това ще бъде грабеж, а не честна бран… — каза презрително Алекси Стратегопул.

— Кръвта измива всичко… — отвърна надменно Палеолог.

Беше 4 септември от 1246 година.