Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (4)

Глава 3

Обиколих квартала, оставих колата близо до кръстопътя и се върнах на улица „Мейсън“ пеша и от долната страна. Под дървото момчето продължаваше да лъска форда. Погледна ме, като пресичах, и не ми обърна повече внимание.

Тяхната къща бе пета подред от северната страна на улицата. Отворих бялата портичка на третата къща, която носеше телевизионна антена като голямо метално перо в шапката си. Почуках на стъклената врата и извадих черен бележник и химикалка от вътрешния си джоб. Вратата се отвори на няколко сантиметра и в отвора се появи слабото бледо лице на негър на средна възраст.

— Какво искате? — устните му се обърнаха навътре върху зъбите му.

Отворих бележника и изправих химикалката отгоре:

— Нашата фирма прави общо национално проучване.

— Нямаме нужда от нищо — обърнатата навътре уста се затвори, а след нея се затвори и вратата.

Вратата на съседната къща обаче стоеше отворена. Погледът ми стигаше чак в гостната, отрупана със старовремски мебели. Когато почуках на вратата, тя се блъсна в стената. Момчето под дървото вдигна поглед от бронята, която лъскаше и каза:

— Направо влизайте. Ще се радва да ви види, тя на всеки се радва — и добави „господине“, като нарочно допълнение. После ми обърна мощния си гръб.

Някъде отвътре се обади глас — стар и немощен, но с нещо напевно в себе си:

— Ти ли си, Холи? Не, още е рано за Холи. Който и да си, влизай. Сигурно си някой познат, те идват тук вътре, а аз вече не мога да излизам. Така че влизай!

Гласът говореше без пауза, думите се нижеха една след друга с приятна южняшка провлаченост. Последвах го като нишка през гостната, по късия коридор, през кухнята и в стаята зад нея.

— Обикновено приемах в гостната, съвсем до неотдавна. Но докторът ми каза да не ставам от леглото и не мога да готвя повече, сега Холи готви. А аз ето — лежа.

Стаята бе малка и гола, светлината и въздухът влизаха през един-единствен прозорец, който сега стоеше отворен. Източникът на гласа бе леглото под него. Подпряна с възглавници, от него се усмихваше негърка с бледо хлътнало лице и огромни очи, които блестяха като тъмни фенери. Усмихнатите сини устни продължаваха да нижат:

— Имам късмет, че ставите ми са съвсем сковани от артрита, иначе ако сега се опитам да тичам из къщата, както правех, сърцето ми сигурно ще да се пръсне. Казах му на доктора, че няма полза от сърце, дето е като повреден часовник, щом не мога да стана и да се разшетам. А той ми отговори, че моето поколение е твърдоглаво и аз не можах да се удържа и му се изсмях право в лицето. Младият доктор ми е добър приятел. Ти, синко, доктор ли си?

Огромните сини очи светеха към мен и сините устни се усмихваха. Мразя да лъжа, когато срещна нещо наистина човешко. Но излъгах:

— Правим проучване сред радиослушателите в южна Калифорния. Виждам, че имате радио.

Между леглото и стената стоеше малко радио — имитация на слонова кост.

— Разбира се, че имам — гласът й прозвуча разочаровано. Горната й устна, леко окосмена, се набръчка.

— Работи ли?

— Разбира се, че работи! — въпросът подобри настроението й, тъй като й даде предмет за разговор. — Няма да държа в къщата си радио, което не работи. Слушам го сутрин, обед и вечер — точно преди да дойдеш го затворих. Ще го пусна пак, когато си тръгнеш. Но ти не бързай. Ела седни. Обичам да се срещам с нови хора.

Седнах на единствения стол в стаята — люлеещ се стол близо до леглото. Оттук можех да виждам едната страна на съседната бяла къща — кухненският й прозорец бе отворен и гледаше назад.

— Как се казваш, синко?

— Лу Арчър^[1].

— Лу Арчър — повтори тя бавно, като че изричаше късо, но силно изразително стихотворение. — Хубаво име, много хубаво. Аз се казвам Джоунс — фамилията на покойния ми съпруг. Всички обаче ми викат „лелчето“. Имам три дъщери и четирима сина, женени във Филаделфия и Чикаго. Дванадесет внука, шест правнука и чакам още. Виждаш ли снимките?

Стената над радиото бе покрита с омазнени от пръсти снимки. Тя продължи:

— Сигурно ти е приятно да поседнеш, да ти починат краката. Това проучване — добре ли ти плащат, синко?

— Не много.

— Поне носиш хубави дрехи.

— Тази работа е само временна. Исках да те питам дали съседите ти имат радио. Мъжът в съседната къща не поиска да ми отговори.

— Тоби ли? Той е надут. Има не само радио, но и телевизор — въздишката й издаде завист и примирение. — Той притежава няколко къщи на улица „Идалго“.

Уж записах нещо в бележника си и попитах:

— Ами от другата страна?

— Ани Норис няма. Когато бях на крака, и аз се отдавах на църковна дейност като Ани Норис, но никога не съм била горделива като нея. Какво лошо има в малко музика по радиото? Ани вика, че това е дяволски капан, но аз й казвам, че изостава от времето. Тя дори забранява на момчето си да ходи на кино, а всъщност могат да му се случат и по-лоши неща от малко невинно забавление. И по-лоши неща наистина се случиха… — тя замълча. Набръчканата й ръка с мъка се повдигна от одеялото, което покриваше коленете й. — За вълка говорим… Чуваш ли?

С усилие на цялото си тяло тя извърна лице към прозореца. Зад стените на съседната къща два женски гласа се караха.

— Пак се кара с квартирантката си. Чуваш ли? Единият глас бе дълбок контраалт, който лесно се връзваше с фигурата на дебелата негърка. Чувах отделни фрази:

— Вън от къщата ми… Флиртуваш със сина ми… Вън… Моят син…

Другият глас бе сопран, пълен със страх и гняв:

— Не съм… това е лъжа… Платила съм си наема за един месец.

Плътният глас го заля като вълна:

— Вън! Взимай си багажа и вън! Ще ти върна парите за останалите дни. Трябват ти да си купиш алкохол, нали, мис Чемпиън?

Външната врата се тресна и гласът на момчето се чу отвътре:

— Какво става тук? Майко, остави Луси на мира.

— Ти не се бъркай! Не е твоя работа! Мис Чемпиън напуска.

— Не можеш да я изхвърлиш — гласът на момчето прозвуча обидено. — Тя си е платила до края на месеца.

— Въпреки това напуска! Алекс, отивай си в стаята! Какво щеше да каже баща ти, ако можеше да те чуе как говориш с майка си!

— Прави каквото ти казва майка ти — каза момичето, — аз няма да остана повече тук, особено след тези клевети.

— Клевети! — отсече по-старата жена иронично. — Аз говоря за факти, мис Чемпиън, и те не са единствените. Не искам да си мърся устата с другите неща сега пред Алекс…

— Какви други неща?

— Ти добре знаеш. Не съм дала под наем чистата си прилична стая за това, за което ти я използва снощи. В стаята ти имаше мъж снощи и не се опитвай да лъжеш!

Луси отговори тихо нещо, което аз не чух. Госпожа Норис се появи неочаквано на кухненския прозорец. Нямах време да се отдръпна, но тя въобще не вдигна очи към мен. Лицето й бе каменно. Затръшна прозореца и пусна щорите.

Като се смееше и се задъхваше, възрастната жена се отпусна върху възглавниците.

— Е-е! Изглежда Ани загуби квартирантката си. Трябваше да й кажа, че си взима белята още като даваше стаята под наем на това създание Луси… С голямо момче в къщата! — и добави с прямотата на старите хора, които освен живота, нямат какво да губят: — Жалко, ако наистина напусне, няма да има какво да слушам през стената.

Станах и я потупах леко по рамото:

— Беше ми приятно да си поприказваме, лелче.

— И на мене, синко. Дано си намериш по-добра работа, дето да не трябва много ходене. Знам как се изморяват краката. Цял живот бях готвачка по големите къщи. Грижи се добре за краката си… — гласът й ме оплиташе като паяжина.

Върнах се при колата и я преместих няколко метра по-напред, за да мога да наблюдавам къщата на госпожа Норис. В работата ми имаше много ходене и шофиране, но главно седене и чакане. Беше горещо под гюрука, но ми трябваше за прикритие. Свалих си сакото, седях и чаках. Като купчинки нови монети секундите се трупаха бавно и се превръщаха в минути.

Когато часовникът на таблото ми показа два часа, едно жълто такси влезе от другия край на улицата. То забави ход и клаксонът изсвири пред къщата на госпожа Норис, после спря зад форда. Луси Чемпиън се появи с голяма кутия в ръка и шапка на главата. Зад нея Алекс Норис, вече облечен, носеше два еднакви сиви куфара. Шофьорът ги сложи в багажника и Луси несръчно и с нежелание седна на задната седалка. Алекс Норис проследи с поглед отдалечаващото се такси, а майка му следеше него от верандата.

Подкарах покрай тях и последвах таксито първо по улица „Идалго“ и после на юг по главната улица. В тази посока се намираше гарата — Луси сигурно искаше да вземе влака. Таксито спря и остави Луси и багажа й на площадчето пред гарата. Момичето влезе вътре, а аз паркирах и тръгнах към задната врата на чакалнята. В този момент тя излезе. Лицето й бе много напудрено и косата й бе скрита под шапката. Без да ме погледне, тя се отправи към редицата чакащи таксита от другата страна на сградата и се качи в едно черно-бяло. Докато шофьорът прибираше багажа й от площадката, аз обърнах колата.

Черно-бялото такси се отправи по главната улица на север към шосето и продължи по него. Под надпис, който гласеше „Мотел Маунтвю“^[2], то забави ход и зави рязко наляво. Аз го подминах, направих обратен завой на следващото кръстовище и се върнах точно навреме да видя как черно-бялото такси се отдалечава. Задната му седалка бе празна.

Паркирах малко преди надписа и се преместих на дясната седалка. Мотел „Маунтвю“ се намираше между шосето и ж.п. линията. Имаше изглед към планините точно толкова, колкото и всички останали сгради в Бела Сити. През телената ограда, по която едва-едва пълзеше лозница, се виждаха двадесет-тридесет каравани, които лежаха като китове в прахоляка на двора. Между тях си играеха деца и кучета. В близката страна на двора се намираше Г-образна панелна сграда с дванадесет прозореца и също толкова врати. На първата врата пишеше „Офис“ и пред нея стояха куфарите на Луси.

Момичето излезе отвътре, последвано от дебел мъж по тениска. Той вдигна куфарите и спря пред седмата врата, точно до ъгъла на постройката. Дори и от това разстояние Луси изглеждаше много напрегната. Дебелият отключи вратата и двамата влязоха вътре.

Подкарах в двора и паркирах пред офиса. Това бе мрачна кутийка, разделена на две от небоядисан дървен тезгях. До вратата имаше оръфан диван, а от другата страна на тезгяха — бюро, затрупано с хартии, неоправено легло и електрическа машина за еспресо. Миришеше на долнокачествено кафе. Със скоч върху тезгяха бе прилепен надпис: „Запазваме си правото да си избираме клиентите“.