Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (30)

Глава 29

В девет и половина вечерта бяхме вече в кантората ми. Обадих се на дежурната телефонистка и тя ми каза, че между осем и девет, двадесет четири пъти ме е търсила някаква жена, която отказала да остави името си. Благодарих й и казах, че вече сам ще отговарям на телефона.

Запалих настолната лампа на бюрото. Светлините от булеварда преминаваха през силуета на момичето до прозореца.

— Погледнете тези красиви светлини нагоре по хълма! — каза тя. — Никога не съм виждала града през нощта — млад и вдъхновяващ.

— Млад — да, но вдъхновяващ…

Застанах зад нея и се загледах в колите, които профучаваха долу. В полумрака почувствах Силвия много близка. Усещах забързаното време. Фаровете проблясваха и изчезваха като ярки минути, които изкачат от мрака и потъват пак в мрак.

— Някой ден ще се наложи да го повдигнем целия и да сложим здрави основи под него.

— Харесва ми така, както е — отвърна тя. — Цяла Нова Англия е само основи и нищо друго. На кого са му притрябвали основи?

— На вас, например.

Обърна се и рамото й ме докосна като приятелска ласка на мрака.

— Да, вярно е. Вие нали имате здрави основи, Арчър?

— Не съвсем. Вътрешността ми е жироскопична. Не смея да спра въртенето й.

— Това е даже по-добро от основи. И от нищо не се боите, нали?

— Не, не се боя — с циничен смях отвърнах аз. После се засмях истински, но Силвия не се присъедини.

Телефонът рязко иззвъня. Вдигнах слушалката и казах:

— Ало.

Никакъв отговор. Само леко жужене в празното пространство и изщракване на другия край. Аз също затворих.

— Никой не се обади.

— Може би беше тази жена Бес. — На светлината, която влизаше отвън, лицето на Силвия изглеждаше побеляло, а очите й — огромни.

— Съмнявам се. Тя не знае, че това е адресът на кантората ми.

— Мислите ли, че ще дойде?

— Да. Трябват й пари за бягство — потупах се по издутия от банкнотите джоб.

— Бягство — повтори Силвия, като че за пръв път чуваше тази дума. — Какъв ли мизерен живот води! Ооо, така се надявам, че ще дойде!

— Толкова ли е важно?

— Трябва да разбера истината за Чарлз, каквато и да е тя. — И добави тихо: — Искам и да я видя.

— Ще имате тази възможност — посочих й тайното прозорче, през което можеше да следи какво става в приемната, и й подадох слушалките на микрофона. — Стойте тук и водете бележки. Аз ще говоря с нея в приемната. Всичко ще бъде наред.

— Не ме е страх. Толкова дълго се страхувах от всичко. Сега изведнъж спрях.

В десет без осем минути син шевролет бавно премина по отсрещната страна на булеварда. Фаровете осветиха лицето на жената зад кормилото.

— Това е Бес. Стойте тук и не мърдайте.

Затворих вратата след себе си и хукнах надолу по стълбите към улицата. В десет без две шевролетът се върна и спря точно срещу входа, където чаках. С три крачки пресякох тротоара, отворих вратата на колата и опрях дулото на пистолета в ребрата на жената. Тя дигна ръчната спирачка и форсира мотора. Измъкнах ключа. Опита се да одраска лицето ми, но аз здраво стиснах пръстите й.

— Успокой се, Бес. Хванах те.

— Винаги ме хващат — дълбоко въздъхна тя. — Е, какво искаш?

— Същото, каквото и преди. Само че този път ти всичко ще ми кажеш!

— Кой ти каза?

— Пет бона ми казват.

— Искаш да кажеш, че ти ми носиш парите?

— Да, но първо трябва да ги заслужиш.

— И след това ще ме пуснеш да си отида?

— Да, ако си що-годе чиста, нямам предвид пороците, разбира се.

Наведе се напред и се взря напрегнато в очите ми, сякаш бъдещето й бе скрито там. Отдръпнах се.

— Дай да видя парите!

— Горе в кантората ми.

— Какво чакаме тогава?

Слезе от колата. Тялото й бе ослепително в плътно прилепналата жълта рокля с редица златни копчета отгоре до долу. На стълбите я опипах, не намерих оръжия, но си поопарих пръстите. В светлината на стаята обаче видях, че губи това, което притежаваше. Миналото й вече се изписваше по лицето й. На флуоресцентната светлина пудрата и червилото й — бяло и оранжево — изглеждаха напукани и олющени. Порите на носа и шията й бяха мръсни. Разпадаше се сякаш от неизлечима болест, която бе прихванала в кабинета на съпруга си.

Усети студения ми поглед и механично вдигна ръка към прическата си. Косата й висеше на зеленикаво руси и черни кичури. Сигурно цял следобед се бе опитвала да я оправи с кислородна вода пред огледалото в някой евтин хотел. Какво ли си мислеше, като я гледаше момичето в другата стая?

— Не ме зяпай — рече Бес. — Прекарах тежък ден.

Седна на стол далеч от лампата и кръстоса крака. Те поне бяха все същите.

— И тежък ден те чака. Хайде, говори.

— Няма ли да ми покажеш парите?

Седнах с лице към нея и поставих на масичката между нас петте кафяви пачки. В настолната лампа до мен бе вграден микрофон и аз го включих.

— Пет хилядарки, казваш?

— Имаш работа с честни хора. Можеш да им вярваш.

— Какво очакваш да ти кажа?

— Всичко! Всичко, което знаеш.

— За това ще трябват години.

— Надали. Ще започнем с нещо просто — кой уби Сингълтън?

— Лео Дюрано го застреля. — Замъгленият й поглед се върна към парите. — Сега сигурно ще попиташ кой е Лео Дюрано.

— Вече се запознах с него. И с досието му.

Нищо вече не я учудваше.

— Но ти не познаваш Лео така, както го познавам аз. По-добре никога да не бях го срещала!

— Преди десет години са го арестували за развращаване на малолетни. Ти ли беше малолетната?

— Аха. Той беше този, за когото ти казах, че ме настани на гардероба в онзи нощен бар. Разбраха, че живеем заедно незаконно. Той лесно се отърва — съдебният лекар каза, че е ненормален. Мен трябваше да питат, да им кажа колко е луд. Тикнаха го в лудницата за известно време, но Уна го измъкна оттам. Тя го измъква от всякакви неприятности още от дете.

— От това няма да може да го измъкне. Кажи сега за Сингълтън.

— За мен и Чарли?

— За теб и Чарли.

— Той беше единствената голяма любов в живота ми — изрекоха напуканите й устни. Прекара бледите си ръце от гърдите надолу по бедрата си сякаш избърсваше или пък съживяваше някакъв спомен. — Срещнах го твърде късно, вече бях омъжена за Сам. Сам и аз живеехме в Аройо бийч. Сам бе потънал в работа — никакви забавления, а аз не съм родена за това. С Чарли се запознахме в един бар. Той имаше всичко — хубава външност, висока класа и пилотска униформа. Високата класа — това е единственото нещо, към което винаги съм се стремяла. Прекарах с него още онази първа нощ — бях като омагьосана. Преди Чарли не знаех какво наистина е това. Лео и Сам, и останалите не можеха дори да достигнат до повърхността ми. Чарли трябваше да се върне в частта си, но идваше през почивните дни. Как само го чаках! Когато Сам го мобилизираха на кораба, аз забравих дори как изглежда. И сега не си спомням. Беше съвсем различно, когато Чарли трябваше да замине. Пратиха го в Гуам. Не можеше вече да идва така често. Чакането се проточи. Той не ми пишеше.

Но Сам ми пишеше и скоро се върна. Избрах по-малката от двете злини. Пък и му бях жена. Установихме се в Бела Сити и аз започнах да се грижа за домакинството и любезно да поздравявам глупавите му пациенти. Никога не споменах за Чарли пред него, но мисля, че той се е досетил за това, което премълчавах. Едвам издържах този живот и една година. Следях новините за семейството на Чарли във вестника и броях дните — така цяла година. Събуждах се сутрин, задрасквах датата на календара и пак си лягах.

Една събота сутрин не се върнах обратно в кревата. Качих се на автобуса, отидох в Аройо бийч и се обадих на Чарли. Започнахме пак отначало, почти всяка събота и неделя. Мисля, че това бе през лятото на 1946. Но не продължи дълго — през септември ми каза сбогом и замина да учи в Харвард. През зимата останах при Сам. Беше дълга зима. Лятото бе хубаво, но кратко. Следващата година, щом започнаха дъждовете и видях зеленината по хълмовете, не издържах повече. Вече не чувах какво ми казва Сам — минаваше през главата ми като вятър.

Качих се на влака за Ню Йорк и оттам за Бостън. Чарли имаше самостоятелен апартамент в Белмънт, но не се зарадва, като ме видя. Каза, че съм част от ваканциите му в Калифорния, че не ставам за Бостън. Глупости. Казах му какво мисля за него и си тръгнах оттам само с роклята на гърба си. Беше март и валеше сняг. Исках да се хвърля в реката, защото се казваше река Чарлз и това щеше да го пощури. Поне така се надявах.

Стоях и гледах снежинките, които потъваха във водата. После се обърнах и тръгнах към метрото. Дори и настинка не хванах. Станах проститутка и заживях в Бостън. Веднъж се обадих на Чарли и му разказах какво правя. Той ми тресна телефона. Исках да се хвърля под влака. Взирах се в релсите цял час, но не можех да се помръдна.

Някакъв тип в бяла риза с колосана яка ме видя и ме прибра. Оказа се безработен танцьор от Монреал — Пол Терие. Живя на моя издръжка до края на годината — опитвахме се да направим танцов номер. Да си чувал за улица „Лагошетиер“ в Монреал?

— Не съм.

— Мизерна улица. И номерът ни бе мизерен. Пол твърдеше, че от мен може да стане добра танцьорка. Боже, колко се опитвах! Но явно не ми достигаше талант. А той беше твърде стар, със схванати стави. Успяхме да продадем номера в няколко третокласни заведения в Бъфалоу, Толедо и Ниагара. После се озовахме в Детройт. Станах сервитьорка, опитвах се да събера пари да отворим балетно студио, но нищо не излезе. Няколко пъти опитахме стария номер с изнудването, но Пол обърка нещата и избяга в Канада. Остави ме аз да обера пешкира. Тогава Лео отново се появи в живота ми.

— Време беше вече.

— Ти поиска да чуеш всичко — усмихна се накриво тя. Това бе нейната сага и тя щеше да я разкаже посвоему. — Лео разбрал, че съм в затвора в Детройт. Беше станал доста голяма клечка в комарджийския бизнес в Мичигън. Не ме беше забравил и ме измъкна оттам. След толкова години отново се преместих при Лео и Уна. Ниска класа, но имаха пари.

— И заживяхте щастливо заедно!

— Въобще не е смешно. Лео започна да откача, по-лошо от преди. Стана толкова лошо, че изпратих пари на Сам за осигуровка. Мислех, че ако стане нетърпимо, ще се върна тук, при Сам. Те не знаеха нищо за него.

— Кои те?

— Лео и сестра му. Тя се разпореждаше с парите му, когато той започна да губи паметта си. В края на миналата година съвсем откачи. Опита се да застреля един диригент. Заведохме го на лекар и ни казаха, че е болен от двадесет години и че е в последната фаза на парезата. Повече не можехме да останем в Мичигън. Той имаше много врагове. Ако разберяха, че е откачил, щяха да го извадят от играта или да го ликвидират. И така дойдохме тук в Калифорния. Пробутах на Уна идеята за „Аройо бийч“.

Още от Бостън, когато Чарли Сингълтън ме изрита от живота си, една мисъл не ми даваше покой. Той смяташе, че аз съм от калта и затова исках да се върна в Аройо бийч с много пари и да го накарам да се гърчи като червей. Да го подмина на улицата и да се престоря, че не го познавам. За това мечтаех, но когато наистина го срещнах, проявих слабост и пак се озовах там, откъдето бях започнала — в планинската му колиба, събота вечер. Не ми пукаше какво ми бе причинил в миналото. Той бе единственият мъж, с когото ми беше приятно. Допреди две седмици всичко вървеше както в доброто старо време. Тогава бомбата избухна — Лео разбра за мен и Чарли. — Замълча, стоманеносините й очи се замъглиха.

— Луси ли му каза?

— Невъзможно! В онази къща Луси ми беше единствената истинска приятелка. Освен това тя бе медицинска сестра — не би направила такова нещо с един психически болен. Тя ни предупреди, че Лео ни преследва. Дойде с такси в планината минути преди Лео.

— Тогава кой е насъскал Лео?

— Уна, разбира се, но ние късно се сетихме за това. Луси ме закара до хотела, където имах среща с Чарли. Когато се върнала, Уна я подложила на разпит къде съм и с кого съм. Луси нищо не й казала и Уна я уволнила. Мисля, че Уна е знаела всичко още от преди. Пуснала Лео и го насъскала срещу нас. Може би лудостта им е семейна черта, тя трябва бая да е откачила, за да даде на Лео зареден пистолет и зелена светлина. Но тогава не разбрах това. Бяхме в колибата с Луси, когато погледнах през прозореца и видях Лео в колата заедно с Уна. Чарли излезе навън — не разбираше на каква опасност се излага. Приближи се до колата и Лео стреля в него. Чарли падна, но пак се изправи. Уна отне пистолета на Лео, а ние се притекохме и всички заедно успяхме да го вържем. След това Уна започна да ни разказва как Лео я принудил да го докара горе. Тогава й повярвах. Бях много уплашена и й повярвах. Винаги ме е било страх от Уна. Каза, че трябва да прикрием случилото се, иначе… Все едно, че нищо не е било. Забрани да водим Чарли в болницата. Беше ме страх да й противореча. Взех каквито дрехи имах в колибата, и закарах Чарли и Луси през прохода в Бела Сити.

През пролетта и лятото няколко пъти бях ходила при Сам — в случай че пак ми дотрябва. Той мислеше, че работя като манекен в Лос Анджелис. В добри отношения бяхме, но не можех да му кажа истината — че единият ми любовник е застрелял другия и че Сам трябва да оправи нещата. Казах му, че Чарли ме е нападнал и аз съм го застреляла. Луси потвърди. А Чарли вече бе изгубил съзнание и не можеше да говори.

Сам ми повярва. Накара ме да му обещая, че ако оправи Чарли, ще остана при него в Бела Сити завинаги. Обещах му — бях в ръцете му.

Може би раната беше по-сериозна, отколкото изглеждаше, или пък Сам не го биваше за хирург. Той обвини Луси за това, което се случи после — твърдеше, че не му асистирала както трябва. Сам винаги и за всичко прехвърля вината на някой чужд гръб. Чарли умря през онази нощ — на операционната маса, без даже да се свести от упойката.

— Кой му сложи упойката?

— Не знам. Не бях там. Не можех да гледам как изтича кръвта му.

— Странна жена си ти, Бес.

— Защо да съм странна? Можех ли да гледам как Сам го реже? Чарли беше моето момче. Обичах го. — Замълча и след малко добави: — Но ще ти кажа какво наистина е странно: човек никога не обича онзи, който го обича. Не можех да обичам мъж, който бе влюбен в мене като Сам. Сам беше добър човек, когато го срещнах, но беше луд по мене. Аз не го обичах, а той не е глупак и разбра това. Това го съсипа.

В неделя сутринта Сам направи нещо ужасно. Чарли лежеше мъртъв в къщи и Сам мислеше, че аз съм го застреляла. Беше твърде късно да му кажа истината. Сам се страхуваше да не ме загуби пак и това го подлудяваше. Тогава той наряза Чарли на парчета — като някой месар. Беше се затворил долу в мазето и не ме пусна там. По шума разбрах какво прави. Долу имаше стара газова пещ, останала там от майка му. Когато Сам се качи пак горе, в мазето бяха останали само кости. Прекара следващите три нощи да ги връзва с тел. Винаги е имал сръчни ръце. Когато скелетът бе готов, той го лакира и му сложи етикет от един медицински склад. После го окачи в шкафа. Заплаши ме, че ако посмея някога да го напусна, той ще… — И тя направи движение сякаш прерязваше гърлото си с лакираните си пръсти.

От съседната стая се чу сподавен стон.

— И това ли е доказателство? — високо попитах аз.

— Ще го намериш в шкафа в кабинета му. Освен ако вече не си го намерил.

— Какво направихте с колата на Чарли?

— Сам я скри в плевнята, под някакви стари дъски и отпадъци. Аз му помогнах.

— Ти ли му помогна да изгорите Макс Хейс, когато откри колата?

Бес не ме чу. В другата стая плачът се усили. Бес се заслуша в него — бледата плът висеше по лицето й като мокра глина върху арматура.

— Ти ме измами — извика тя.

Нещо падна меко и тежко от другата страна на вратата. Опитах се да я отворя, но тялото на Силвия пречеше. Пресегнах се и я обърнах по гръб. Беше припаднала. Отвори бавно очи и каза:

— Много се извинявам. Такава глупачка съм!

Бес се опитваше да отключи външната врати. Пачките с парите бяха изчезнали от масичката.

— Сядай тук! — извиках към напрегнатия й жълт гръб. — Още не съм свършил с теб!

Тя не отговори. Цялата сила, която й бе останала, бе насочена към ключалката и бягството. Ключалката се завъртя и вратата рязко се отвори — отвън нахлу Уна. Устата й бе запенена. В очите й видях същия мрак, който познавах от очите на брат й. Но пистолета, който стискаше, бе истински.

— Знаех си, че ще те намеря тук с него! Ето това е отплатата за продажни приятели като тебе, Вионовски!

— Не, недей! — Бес се подпираше несигурно на отворената врата.

Отдръпнах се до стената и бързо измъкнах пистолета си, но закъснях. Бес политна напред от първия куршум, който изстреля Уна, и се свлече на пода от втория.

Стрелях, за да убия. Уна умря, както стоеше на крака, от една малка дупчица в слепоочието й. После тялото й рухна. Стисках ръката на Силвия, докато пристигна полицията. Отначало тя бе студена като лед. Постепенно се стопли и усетих пулсирането на кръвта й.