Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (22)

Глава 21

Шварц бе сам в коридора. Попитах го къде е Брейк.

— В колата, говори по радиотелефона.

Тръгнах към изхода — Брейк тъкмо се връщаше.

— Норис каза ли нещо?

— Каза много.

— Призна ли си?

— Не, разбира се. Но е готов да даде показания.

— Когато аз съм готов. Сега имам други по-важни неща. Отивам на пикник в планината. — Усмихна се тъжно и извика по коридора към Шварц: — Върни Норис в килията му. Заведи Пиърс в кабинета на прокурора, ако иска да даде показания. Ще се върна веднага, щом се освободя.

— Какъв пикник? — попитах.

— Пикник на скара. — Бутна обкованата с метал врата и тя се върна към лицето ми.

Последвах го навън до колата и се качих в нея.

— Мисля, че ще ти бъде интересно, Арчър. — Колата подскочи и гумите й изсвистяха върху чакъла на паркинга. — Един се опекъл.

— Кой?

— Не е идентифициран още. Рано тази сутрин колата му се обърнала в каньона и се запалила. Когато я намерили, дори не разбрали, че вътре има някой. Не могли да влязат, преди да дойде кранът. Тогава онзи вътре е бил вече въглен.

— Убийство ли е?

— Така изглежда. Мислели, че е нещастен случай, но се сетили да погледнат резервоара. Цял е. Което значи, че бензинът за пожара е дошъл от другаде.

— Каква марка е колата?

— Буик, модел 1948. Номерът не се разбира. Търсят собственика по номера на мотора.

Зад нас останаха и последните къщички на предградието. Стрелката на скоростомера уверено показа 80 км/ч, после 100, 120 и се поколеба около 130. Брейк пусна сирената. Преди воят й съвсем да заглуши гласа ми, попитах:

— Колата да не е зелена на цвят? Колата на Сингълтън е Буик, модел 1948.

Брейк хвърли шапката си на задната седалка.

— Не ми казаха цвета. Ти все за Сингълтън си мислиш. Каква е връзката?

— Норис казва, че е убит. — Опитах се да надвикам сирената.

Брейк я изключи.

— Норис какво знае за това?

— Луси Чемпиън му казала, че Сингълтън е убит.

— Само че тя не става за свидетел. Не се оставяй да те преметне — той всичко е готов да каже, за да отърве черния си врат от въжето.

Стрелката премина 130. На височината колата се повдигна нагоре и почти полетя. Сякаш скоростта ни бе откъснала от света и освободила Брейк от дълбоките му корени под раздробените тротоари на Бела Сити.

— Не е ли крайно време да признаеш, че сте направили грешка?

Погледна ме с присвити очи. Колата поднесе леко и той отново се обърна напред.

— Но ние имаме оръжието на престъплението, собствения му нож.

— Той й го е дал за самоотбрана. Носела го е в чантичката си.

— Може ли да докаже това?

— Не е необходимо. Вие трябва да доказвате.

— По дяволите, говориш като адвокат-шарлатанин. Мразя този вид — те винаги се опитват да попречат на закона.

— Големи думи.

— Помисли върху тях.

Прашният път се вля в асфалтовото шосе, което пресичаше долината от изток на запад. Брейк не спря на червената светлина и зави със скърцащи гуми.

— Аз какво да направя, когато те си прерязват гърлата и се запалват? Да ги потупам по рамото ли? Трябва да ги спра, да ги тикна в затвора.

— Тикни в затвора истинския убиец. Не можеш да разкриеш тези убийства поотделно — да прикачиш Лусиното на Алекс, а това, новото — на някой друг.

— Мога, ако няма връзка между тях.

— Мисля, че има.

— Дай ми доказателства.

— Сега да не съм тръгнал да събирам чист въздух!

Пътят се изкачваше нагоре през глинени склонове с жълти предупредителни знаци за свлачища. Педалът на газта почти залепна на пода, но стрелката се закова на 100 като спрял часовник. През предното стъкло като в рамка се виждаха сините гънки на планината. Имах чувството, че мога да я докосна, ако протегна ръка. Но след минута и след километър тя си оставаше все така далечна. Усетих височината в ушите си. Иззад върховете изплуваха няколко памучно бели облачета. Далеч под нас Бела Сити стоеше сред полята като шахматни фигури върху прашна дъска.

След още десетина километра и триста метра по-високо стигнахме вляво на шосето. Десетина души се бяха изправили на ръба и гледаха надолу. Брейк спря зад нов форд с отличителните знаци на транспортната полиция. От групичката се отдели един офицер и се приближи към нас.

— Здрасти, Брейк. Казах на момчетата да оставят всичко така, както си беше след като угасихме огъня. Даже направихме и снимки.

— Учите се значи. Бих ти лепнал златна звезда на челото, но нямам. Искаш ли да се запознаеш с Лу Арчър Мислителя? Капитан Холмън.

Капитанът учудено ме погледна и ми протегна твърдата си десница. Приближихме се до бариерата на отбивката. Под нас каньонът се спускаше надолу към дъбова горичка и поточе сред нея. От височината, на която стояхме, то изглеждаше като виеща се пътечка с камъни и няколко кални локви. На брега му лежеше автомобил като играчка и изпускаше дим нагоре към слънцето. Беше зелен буик.

Там, където се бе преобръщал надолу по склона, буикът бе оставил след себе си следа от обгорени храсти. Брейк се обърна към Холмън:

— Намерихте ли нещо на пътя?

— Следи от гуми. Явно не се е движел бързо.

Това събуди подозрението ми. Някой го е запалил, дигнал е ръчната спирачка и го е бутнал. Късмет, че не се е запалила гората. Добре, че нямаше вятър.

— Кога е станало?

— Трябва да е било преди изгрев-слънце. Фаровете бяха запалени. На мен ми докладваха чак към осем часа. Реших, че е убийство и оставихме трупа така, както го намерихме.

— Още не знаете кой е?

— Чакай да го видиш — като прегоряла пържола е. Но по номера на мотора ще го открием.

— Това е колата на Сингълтън — обърнах се към Брейк.

— Може и така да е — въздъхна той, — явно трябва да слезем там долу.

— Остаряваш, а? — каза Холмън. — Бих слязъл с теб, но вече бях там два пъти. Оставих няколко от моите момчета да пазят.

Те седяха на голям камък зад изгорялата кола. Въздухът бе кристалночист и почти можех да прочета думите по движението на устните им.

Брейк прескочи бариерата и се спусна надолу. Последвах го като се държах за храстите и за клоните на осакатените дървета. И двамата се задъхвахме, когато стигнахме поточето. Двамата полицаи ни придружиха до обгорените останки на колата. Тя лежеше на дясната си страна. Изглеждаше така, сякаш цял отбор с чукове бе работил добре върху нея. Лявата врата бе излетяла.

— Страхувам се, че не може да се поправи — рече единият полицай, — дори ако я измъкнем оттук.

— Много лошо — обърна се яростно към него Брейк. — Тъкмо мислех да направя едно кръгче с нея.

Качихме се отгоре на колата. Погледнах в изгорялата и подгизнала от водата вътрешност. До дясната предна врата лежеше присвито човешко тяло — лицето му не се виждаше. Брейк се спусна вътре. Задържа се с една ръка за кормилото, а другата протегна към черното тяло. Повечето от дрехите бяха изгорели, но коланът все още бе на мястото си. Брейк го дръпна и той се откопча и увисна в ръката му. Подаде ми го. Почернялата сребърна тока носеше инициалите Ч. А. С.