Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (2)

Глава 1

Чакаше пред вратата на кантората ми — ниска, набита жена, облечена в синьо сако и панталони. Под сакото носеше синьо поло, а отгоре — яка от норка, която обаче не успяваше да смекчи чертите й. Лицето й бе ъгловато и почерняло от слънцето, а тъмната й късо подстригана коса подчертаваше момчешкото в нея. Не бе типът жена, която става в осем и тридесет сутринта, но може би не бе лягала цяла нощ.

Докато отключвах вратата, тя отстъпи назад и ме погледна така, както ранобудна птичка гледа огромен червей.

— Добро утро — поздравих аз.

— Господин Арчър?

Без да чака отговор, тя ми подаде късите си дебели пръсти. Ръкостискането й, подпомогнато и от пръстените, бе твърдо като на мъж. Освободи ръката си и като ме прихвана за лакътя, ме вкара в собствената ми кантора, затваряйки вратата зад себе си.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Арчър.

Вече започваше да ме дразни.

— И защо?

— Какво защо?

— Защо ви е приятно да се запознаете с мен?

— Ами защото… Я да се разположим удобно, за да можем да говорим.

— За нещо конкретно ли?

Настани се в креслото до вратата и огледа приемната ми, която не беше нито голяма, нито скъпо обзаведена. Тя като че отбеляза точно това. Единствената й реакция бе да сключи в скута си отрупаните си с пръстени ръце. На всяка ръка носеше по три пръстена с доста едри диаманти, които изглеждаха истински.

— Имам една работа за вас — обърна се тя към хлътналото канапе от изкуствена кожа. Девическото й оживление се превърна в момчешка сериозност. — Не може да се нарече голяма работа, но съм готова да заплатя добре. Петдесет на ден?

— Плюс допълнителни разходи. Кой ви изпрати при мен?

— Никой. Моля седнете. Зная ви по име от години.

— Тук ме биете.

Обърна очи към мен — по-уморени и не така млади след малката обиколка из бедната ми приемна. Под очите й имаше виолетови сенки — може би наистина не беше си лягала цяла нощ. Във всеки случай изглеждаше около петдесетте въпреки момчешкото си държане. Американците никога не остаряват — те умират. Очите й гледаха виновно, сякаш знаеха това.

— Наричайте ме Уна.

— В Лос Анджелис ли живеете?

— Не съвсем, но това няма никакво значение. Ако искате да бъда откровена, ще ви кажа точно какво има значение.

— Няма да го преживея, ако не сте откровена.

Почти усетих как ме докосна твърдият й поглед — обходи ме целия и спря на устните ми.

— На външен вид сте добре, но говорите по холивудски.

Не бях в настроение да си разменям комплименти. Дразнех се от гласа й и от непрекъснатата смяна на добри и лоши обноски. Като че говорех едновременно с няколко души.

— Защитно оцветяване — погледнах я в очите. — Срещам се с най-различни хора.

Тя не се изчерви, само за момент лицето й сякаш потъмня. После момчето в нея каза:

— Навик ви е да прерязвате гърлата на клиентите си, така ли? Имам някои лоши спомени.

— С детективи?

— С разни хора. И детективите са хора.

— Пълна сте с комплименти, госпожо…

— Казах да ме наричате просто Уна. Не съм горделива. Мога да ви се доверя да свършите това, което искам — и точка. Взимате парите и си гледате работата.

— Парите?

— Моля — тя извади смачкана банкнота от малка синя чантичка и ми я подхвърли, като че ли беше употребена носна кърпичка, а аз бях кошчето за боклук.

Хванах я. Бе стодоларова банкнота, но аз не я прибрах.

— Предварителният хонорар винаги спомага за установяване на доверие. Аз, разбира се, пак ще ви прережа гърлото, но първо ще ви сложа упойка.

Тя погледна нагоре и каза мрачно:

— Защо всички в тази част на света толкова се мъчат да бъдат забавни? Не отговорихте на въпроса ми.

— Ще направя това, което искате, стига да не е незаконно и да има някакъв смисъл.

— Разбира се, че не е незаконно — отвърна тя остро. — И ви обещавам, че има смисъл.

— Още по-добре — пъхнах банкнотата в портфейла си, където тя изглеждаше твърде самотна, и отворих вратата към кабинета си.

В него имаше три стола — място за четвърти нямаше. Вдигнах щорите и седнах във въртящия се стол зад бюрото. Посочих й креслото срещу него. Вместо това, обаче тя седна на стола до стената — далеч от прозореца и светлината.

Кръстоса крака, сложи цигара в късо златно цигаре и си запали със златна запалка.

— Та за работата, която споменах… Исках да намерите един човек — едно чернокожо момиче, което работеше при мен. Напусна дома ми преди две седмици, по-точно на първи септември. Всъщност се отървах от нея, но тя взе със себе си някои мои дреболии — рубинени обеци и златна верижка.

— Застраховани ли са?

— Не. Те не са чак толкова ценни, но за мен имат сантиментална стойност, нали разбирате? За мен те означават много — опита се да изглежда сантиментална, но не успя.

— Звучи като работа за полицията.

— Не, не мисля така — лицето й се затвори, твърдо като тъмно дърво. — Нали си изкарвате прехраната като издирвате хора? Да не би да искате сам да си отнемете препитанието?

Извадих сто доларовата банкнота от портфейла си и я пуснах на бюрото пред себе си.

— Очевидно е точно така.

— Не се сърдете! — тя се усмихна насила. — Истината е, господин Арчър, че съм много глупава. Всички, които са работили при мен, дори са ме използвали, аз се чувствам отговорна за тях. Много бях привързана към Луси и още съм. Не искам да й създавам неприятности. Не бих и помислила да пусна полицията подире й. Така се надявах, че ще ми помогнете!

Спусна късите си мигли върху студените си черни очи. Може би чуваше музиката на далечни цигулки. Това, което аз чувах, бе само шумът на движението долу по булеварда.

— Казахте, че е негърка.

— Нямам расови предразсъдъци.

— Не това имам предвид. В този град е невъзможно да се открие чернокожо момиче. Опитвал съм.

— Луси не е в Лос Анджелис. Знам къде е.

— Защо тогава просто не отидете да поговорите с нея?

— Точно това смятам да направя. Но първо искам да разбера какво прави и с кого се среща.

— Това е доста сложен начин да си върнете няколко бижута. Каква е целта?

— Не е ваша работа! — опита се да прозвучи шеговито, по момчешки, но не успя да скрие враждебността си.

— Права сте — бутнах банкнотата към нея и станах. — Пращате ме за зелен хайвер. Защо не опитате с обявите във вестник „Таймс“? Има много частни детективи, които живеят от зелен хайвер.

— Боже, този май е честен! — рече тя към стената, сякаш нейното алтер его стоеше там. — Е добре, господин Арчър, във ваши ръце съм.

Образът, който си представих, не ме развълнува особено и не скрих безразличието си.

— Искам да кажа, че бързам. Нямам време да търся друг. Дори ще ви призная, че имам неприятности.

— Които нямат нищо общо с дребната кражба на бижута. Можехте да измислите нещо по-убедително. Но, моля, не се опитвайте.

— Не се опитвам. Това е истината: докато работеше у дома, Луси естествено добре опозна семейните ми работи. А когато напусна, не се разделихме с добри чувства, не от моя, а от нейна страна, разбира се. Има едно-две неща, които ще ме поставят в неловко положение, ако тя реши да ги разпространи. Затова искам да знам с кого се среща. От това ще мога да си направя изводите.

— Ако знаех нещо повече за тези компрометиращи факти…

— А-а, това твърдо няма да ви кажа. Целта на идването ми тук е да ги запазя в тайна. Достатъчно откровена ли съм?

Не ми хареса историята й, но втората версия беше по-добра. Пак седнах.

— Тя какво работеше при вас?

Отговори след леко колебание:

— Домакинска работа. Прислужница. Името й е Луси Чемпиън.

— И къде работеше?

— В къщи, естествено. Не е нужно да знаете какво точно.

Преглътнах раздразнението си:

— Тя къде се намира сега или и това е тайна?

— Зная, че ви се струвам подозрителна и глупава, но повярвайте ми, парила съм се. Ще приемете ли работата?

— Ще я приема.

— Луси е в Бела Сити. Ще трябва да побързате, за да стигнете там преди обяд. Намира се на около два часа път оттук.

— Знам къде е.

— Добре. Една моя приятелка я е видяла там вчера, в един ресторант на главната улица, на ъгъла с улица „Идалго“. Приятелката ми разбрала от келнера, че Луси обядва там всеки ден между дванадесет и един.

— Снимка на Луси много би ми помогнала.

— Съжалявам — разпери ръце и по жеста й познах, че прадедите й са дошли от Северното Средиземноморие. — Мога обаче да ви я опиша: хубаво момиче с доста светла кожа — може да мине за южноамериканка. Големи кафяви очи, неголяма уста, хубава фигура, но е малко мършава.

— Възраст?

— Млада, по-млада от мен…

Отбелязах самоласкателството в това сравнение.

— … около двадесет, бих казала.

— Коса?

— Черна, на опашка. Държи я опъната с гел.

— Ръст?

— Малко по-висока от мен. Аз съм един и петдесет и седем.

— Особени белези?

— Има много хубави крака и го показва, но носът й е чип и ноздрите й сякаш те зяпат.

Уна не можеше да направи искрен комплимент на друга жена.

— В какво е била облечена, когато приятелката ви я е видяла?

— В копринен костюм черно и бяло каре. По това разбрах, че е тя. Дадох й този костюм преди няколко месеца и тя си го преправи по мярка.

— Не си ли искате и костюма обратно?

Това като че ли уцели — Уна извади фаса от цигарето и го смачка ядосано в пепелника.

— Доста обиди понесох от вас, господине.

— Е, сега вече сме квит. Просто не искам да си мислите, че можете да ме купите кой знае колко за сто долара. Вие сте подозрителна, а аз съм обидчив.

— Говорите, като че ви е настъпила мечка. Нещастен семеен живот, навярно?

— Тъкмо щях да ви попитам за вашия.

— Не е нужно да се тревожите за моя. И още нещо — не искам да говорите с Луси — бързо, а може би и престорено тя си смени настроението. — По дяволите! Животът си е мой и аз си го живея! Но да не си губим времето. Съгласен ли сте да направите точно това, което искам?

— И нищо повече. Тя може и да не дойде в ресторанта днес. Ако дойде, ще я проследя и ще ви докладвам къде ходи и с кого се среща.

— Точно така. И още днес, ако е възможно. Отседнала съм в „Мишън хотел“ в Бела Сити. Търсете госпожа Ларкин — тя погледна масивния златен часовник на дясната си ръка. — По-добре тръгвайте. Ако Луси напусне града, последвайте я и ми съобщете незабавно.

Тя тръгна бързо към външната врата. Под късо подстриганата й коса вратът й изглеждаше доста дебел и мускулест, сякаш често го използваше за борба. До вратата се обърна, вдигна ръка за довиждане и нагласи яката от норка. Замислих се дали не я използва да прикрива с нея дебелината си.

Върнах се на бюрото и позвъних на телефонистката. Застанах до прозореца — така виждах тротоара през щорите. Улицата гъмжеше от весели момчета и момичета, които жужаха и пърхаха в преследване на щастието и на някой долар. Уна се появи между тях — тъмна и още по-ниска поради височината, от която я гледах. Пое нагоре по булеварда с глава, протегната напред върху тежкия й врат, сякаш преследваше далечна цел. Телефонистката отговори едва след петото позвъняване с млад и женствен глас. Казах й, че заминавам за няколко дни.