Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (16)

Глава 15

Върнах се по крайморския булевард и завих на юг. Усетих в лицето си свеж бриз, пълен с влага и с всички миризми на океана. Зад шумолящите палми, които фаровете ми осветяваха, водата блестеше на лунната светлина като сребро.

Булевардът се отклони от плажната ивица и се заизкачва нагоре покрай обрулени от вятъра вечно зелени растения, които се бяха сгушили по хълма. До шосето изскочи каменна стена и удвои стърженето на гумите и шума на мотора. Зад нея мраморни ангели бяха обърнали взор към небето и светци бяха разперили ръце за желязна благословия.

Стената на гробището изведнъж свърши и на нейно място изникна желязна ограда с остри върхове. През нея забелязах огромна запустяла ливада и по-навътре — писта и хангар. Забавих ход.

Тежък портал от ковано желязо висеше между две колони с форма на обелиск и с голям надпис: „Продава се“.

Слязох от колата и бутнах портала. Заключен бе с верига. През процепите видях дълга права алея с кокосови палми и в края й — масивна къща. Отстрани блестеше наклоненият стъклен покрив на парник.

Железните декоративни листа между пръчките на оградата бяха удобни за стъпване. Изгасих фаровете и прескочих от другата страна. Направих голям полукръг през ливадата, далеч от алеята, като си пробивах път през високата трева и плевелите. Плуващата луна ме съпроводи до къщата.

Сградата бе в стил испански ренесанс със силно влияние на инквизицията. В широката й циментова фасада бяха дълбоко потънали тесни прозорци, преградени с декоративни железни решетки. На втория етаж един прозорец светеше като голям жълт правоъгълник с тъмни райета. Виждаше се част от тавана с танцуващи по него неясни сенки. После сенките се доближиха до прозореца и добиха човешка форма. Проснах се по гръб и загърнах отпред сакото си.

В долния край на жълтия правоъгълник се появиха рамене и мъжка глава. Върху размазаното от луната лице различих тъмни очи, обърнати към небето. Погледнах и аз нагоре в тъмния дълбок кладенец, от който капеха звезди, и се запитах какво вижда или какво търси там човекът на прозореца.

Той се раздвижи. От черния силует се отделиха две бледи ръце и се вкопчиха в решетката. Започна да се клати встрани и нещо бяло проблесна на главата му. Раменете му се сгърчиха. Опитваше се сякаш да измъкне пръчките от циментовата им основа. При всеки неуспешен опит тихо сумтеше: „Ад, ад, ад“.

Думите тежко се отронваха от устата му и това се повтори четиридесет-петдесет пъти. Тялото му се извиваше и яростно се мяташе встрани. Дръпна се от прозореца така неочаквано, както се бе и появил. Сянката пропълзя бавно назад по тавана и изгуби човешките си очертания.

Плъзнах се по стената към слабо осветен прозорец на долния етаж, видях дълъг коридор и светлина, която идваше от отворена врата в другия му край. Ослушах се й чух музика — по похлупака на тишината почукваше и дращеше джаз.

Заобиколих къщата отляво покрай редицата затворени гаражи, червен тенискорт, обрасъл тук-там с трева, и запустяла градина, пълна с кактуси. От края й започваше висока скала, под която океанът се простираше към хоризонта като нагъната ламарина.

Върнах се към къщата. Между нея и запустялата градина имаше вътрешен двор с цветя в големи саксии. Масичките и столовете ръждясваха като железни останки от мъртвото лято. Върху тях падаше светлина от голям прозорец. Музиката се чуваше по-силно — като забава, на която не съм поканен.

На прозореца нямаше пердета, но бе твърде високо и не можех да видя почти нищо. Виждах само черните греди на тавана и част от стената, украсена с портретите на белогърди жени в дантелени шапчици и мъже с широки бакенбарди и тесни рамене, облечени в черни викториански жакети. Нечии прадеди, но не тези на Уна. Тя бе машинно производство.

Повдигнах се на пръсти и видях върха на главата й, покрита с къси черни къдри като каракул. Седеше неподвижно до прозореца. Срещу нея седеше млад мъж с провиснала плът под брадичката, около устата и очите му. Погледът му бе прикован някъде ниско под перваза на прозореца. По движението на очите му познах, че играят карти.

Музиката спря и започна пак отначало — въртеше се една и съща стара плоча „Сантиментална жена“. Казах си: „Сантименталната Уна“, точно когато се чу вой. Приглушен от стената, звукът се извисяваше и замираше като койот, който вие към луната. Или пък като човек. Косата ми настръхна.

Уна каза достатъчно високо, за да я чуя през затворения прозорец: „За бога, иди му затвори устата!“.

Мъжът се изправи — носеше бяла престилка, но нямаше вид на опитен в професията. Стисна ръце по женски и каза:

— Какво, тук ли да го доведа?

— Май ще трябва да го доведеш.

Воят се засили. Санитарят обърна глава по посока на гласа и тръгна натам. Изчезна от погледа ми. Уна стана и тръгна в същата посока. Усили музиката, която се разля из къщата като тъмен прибой, а човешкият писък се изви над него, като че някой се давеше. После спря изведнъж. Музиката продължи и заглуши човешкото ехо.

В стаята се чуха гласове. Уна на пресекулки каза: „Главоболие… да си почине човек… наркоза“. Същият ръмжащ глас, който бях чул и преди, постепенно се изви над музиката: „Не мога! Ужасно е! Ужасни неща стават! Трябва да ги спра!“.

— Точно ти пък ще ги спреш — изхили се по-младият.

— Остави го на мира! — яростно извика Уна. — Нека си каже. Цяла нощ ли искаш да вие?

Пак тишина, освен звука на песента. Качих се на верандата и се опрях на една ръждясала маса. Здрава беше. Качих се отгоре й, а тя се заклати за миг и аз се уплаших. Изправих се — главата ми почти достигна перваза на прозореца.

Уна стоеше до радиограмофон. Намали звука и тръгна право към прозореца. Инстинктивно приклекнах, но тя не гледаше към мен — със смесено изражение на състрадание и ярост гледаше мъжа в средата на стаята. Отстрани на главата му нещо проблесна като светкавица.

Дребното му тяло бе увито в халат от червен брокат, който висеше на него така, сякаш принадлежеше на някой по-едър мъж. Дори и лицето му се бе свило под кожата.

— Ужасни неща — изръмжа високо в тъмнината. — През цялото време. Хванах кучетата на мама. Те разпънаха на кръст татко. Изкачих се на хълма и видях пироните в дланите му и той ми каза да ги убия. Всичките да ги убия. Последният трамвай. Слязох в тунела под реката. Умрелите момчета лежаха. В гащите им стърчаха копия — и продължи на ужасна смесица от английски и италиански.

Санитарят седеше на рамото на едно кожено кресло. Под светлината на настолната лампа изглеждаше нереален, сякаш бе привидение. Извика като зяпач от скамейката:

— Покажи им, Дюрано! Добре се справяш, приятелю!

— За теб той е „господин“, пача такава! — обърна се към него Уна ядосано. — Викай му „господине“.

— Господин Дюрано. Извинете ме!

Човекът, който носеше това име, обърна лице към светлината. Изцъклените му черни очи блестяха като въгленчета в снега.

— Господин прокурор! — извика той. — Има плъхове в реката, трябва да ги убия. Плъхове във водата за пиене, плуват във вените. Обещах да ги изчистя.

— Дай му пистолета, за бога! — рече Уна. — Искам това да свърши.

— За бога — повтори след нея Дюрано, — видях го на хълма. Пирони в дланите му и кучетата. Той ми даде пистолета, каза да го скрия в панталоните, имам плъхове в кръвта. Казах, че ще ги изчистя. — Мършавата му ръка като невестулка се пъхна в джоба на халата и излезе оттам празна. — Взели са ми пистолета. Как да ги изчистя, като са ми го взели? — размаха агонизиращо юмруци и се заблъска по главата. — Дайте ми пистолета!

Уна почти се затича към грамофона, сякаш понесена от вятъра. Пусна го високо и се обърна към Дюрано, като се бореше стъпка по стъпка с психическия вятър, който вееше в стаята. Дебелият санитар повдигна престилката си и извади изпод колана си черен пистолет. Дюрано неуверено се хвърли към него. Санитарят не оказа никаква съпротива. Дюрано измъкна пистолета от ръцете му и отстъпи назад.

— Хайде! — рече властно и изтърси поредица ругатни, сякаш устата му бе пълна с тях и ги изплюваше една по една. — Хайде, вие двамата, горе ръцете!

Санитарят изпълни заповедта. Уна се нареди до него с вдигнати ръце. Пръстените й проблясваха. Лицето й бе като каменно.

— Точно така! — тежко изрече Дюрано. На челото му имаше червени петна. Отпуснатите му устни продължиха да се движат, но аз не чух какво казва. Наведе се напред и побелелите му пръсти стиснаха пистолета, сякаш единствено той го крепеше в пулсиращия океан на шума.

Уна тихо рече нещо. Санитарят слабо се усмихна. Дюрано направи малка стъпка напред и стреля в него три пъти. Санитарят се просна на пода, като подложи ръка под главата си. Продължи слабо да се усмихва.

Дюрано стреля три пъти и в Уна. Тя се преви на две и се просна на дивана. Дюрано се огледа за други възможни жертви. Като не намери такива, той пусна пистолета в джоба на халата. Още когато започна да стреля, забелязах, че е детски пистолет с капси.

Уна стана и намали музиката! Дюрано я гледаше без учудване. Човекът, с бялата престилка се изправи на крака и изведе Дюрано от стаята. На вратата той се обърна и замечтано се усмихна. Петната по челото му бяха посинели и се подуваха. Преди санитарят да го избута навън, Уна му помаха като майка на детето си. После седна на масата до прозореца и започна да разбърква картите. Сантименталната Уна.

Слязох от масата. Чувах как далеч долу на плажа вълните се гонят по пясъка и гукат като деца-идиотчета.

Минах пред къщата. Прозорецът с решетката на втория етаж още светеше и по тавана се виждаха сенки. Приближих се до високата дъбова входна врата. Тя сякаш подканяше да я заблъскаш с приклада на пушка. Застанах зад обраслите с плевели саксии, подпрях брадичка на парапета на терасата, попипах пистолета в джоба на сакото си и реших, че денят е приключил.

Нямах нито доказателства, нито власт да арестувам! Уна. Докато се сдобия с едното или с другото бе по-добре да я оставя тук, където можех лесно да я намеря — в топлите обятия на семейството й.